Мариана Тинчева-Еклесия
Сън срещу събота (21)

6.

Отдалече се виждаха само трите кубета на църквите и останките от висока древна твердост, за която преди близо четири века турците се били хиляда дни, докато превземат Заара… Градът беше разположен в равно място, ограден с различни плодни дървеса, чиито многоцветия пролет са като райски градини, а нивите с пречиста пшеница, именувана загария, славеше земята на този край из много градове.

Кираджията, който бе пътувал с жена си до Калофер да закара там двеста оки винена ракия, щото лозята на Заара бяха също тъй похвални, колкото и пшеницата, на връщане към града мина край трите самоизворни чешми да налее от тях целебна вода.

— Какъв лек носят тези теплици? — Анастасия попита невестата на кир Павел Вълчов — търговеца, с когото тръгна от Калофер преди четири дни.

— Михал Хекимина дава тази вода на човеци, които имат страдание на ръцете и по нозете от преумора — Невена Вълчова се наведе да натопи ръцете си в топлата вода, после отпи няколко глътки от чучура, покрит с камъни, дървета и кал.

— В Заара имате и хекимин? — плевенската наставница се учуди, защото в Плевен още нямаше мъж, изучил медицински науки.

— Имаме от години — отвърна с гордост.

Не само в Плевен — по всички градове и села хората малко се доверяваха на учените лечители. Навсякъде простият народ цереше страданията си с баене, с топене на вещерици, леене на куршум, хвърляне на брашно по стените…

— И помага ли тази вода на болните? — наставницата се вгледа в кълбата топла влага, идещи от извора.

— На кого помага водата, на кого — пръстта с разпятието! — Павел Вълчов отвърна, което знаеше, после поиска от жена си стомна да налее вода и за утре.

— Помня, че хаджи Ана имаше страдание на ръцете, и тя ли се е топила в тази вода? — Анастасия попита, макар да вярваше, че кир Павел надали е чул за страданията на хаджийката.

— И нея съм виждал да идва тук с други жени… Ама още не съм те питал — тя знае ли, че ще дойдеш с нас в Заара? — беше разбрал, че сама жена не тръгва току-така на дълъг път и щом плевенската пътница идва насам, значи я носи нещо важно.

— Знае… Бях й казала, че някой ден ще мина да си поприказваме, но надали се надява да ме види сега — дотук не беше говорила нищо за себе си и не искаше да каже какво я води насам.

Каруцата на кир Павел Вълчов мина през голямата градска чаршия, обиколи двете християнски църкви и новото елинобългарско училище, където се учеха момчетата на известни търговци; после свърна но някаква улица към окрайнината, дето започваше градината с крушовите дървета и чак когато стигна висок каменен стобор на третата къща от края, кираджията дръпна юздите на конете да спрат.

— Това е къщата на хаджи Ана. Да те чакаме ли да видиш дали е тук? Тя понякога ходи на гости при сестра си в Котел…

Анастасия слезе, обиколи каруцата, че да не мине пред коня, бутна вратата и видя малка спретната къща в големия двор.

— Кой е? Кой е дошъл? — чуха се отвътре викове.

Преди Анастасия да тръгне към лозницата, на прага застана слабата, висока осанка на хаджийката, прехвърлила младините.

— Аз съм, хаджи Ано, помниш ли ме? — пристъпи колебливо напред. — Бяхме в калоферския манастир… Анастасия Димитрова от Плевен…

— Боже мили, Анастасия? — хаджийката скръсти ръце, сякаш не вярваше нито на думите, нито на очите си. — Ами защо не влизаш? — от радост хукна да я прегърне.

Кир Павел, като чу и видя, че плевенската друмница е намерила сродна душа и има при кого да се подслони, викна за сбогом и шибна конете.

Къщата на хаджи Ана отвътре имаше малка собичка за преддверие от вратата към втората, много голяма одая с два прозореца, миндерлъци край стените с прозорците и саксии мушкато, наредени близо до светлината. Още вън от първи очи се виждаше, че домът е граден преди години за многолюдна челяд, но когато Анастасия влезе със стопанката, вместо големия род на хаджи Ана, намери двайсетина момичета, насядала по миндерлъците, навели глави в своето ръкоделие да шият на гергеф, пък неколцина влачеха вълна.

— Калинка, дето ми я прати в Плевен по-лани, каза, че и ти си наставница на момичета, хвала ти! — гостенката не побърза да влезе в голямата одая.

— Уча ги на каквото мога, но не съм грамотна като теб. Не зная историята, землеописанието, смятането, таблиците на Неофит Рилски… Твоето училище се прочу! — рече без завист с желание да възхвали наставницата.

— Прочу се! — Анастасия въздъхна и наведе глава.

— От Плевен ли идваш? Не е ли време да учиш момичетата? — хаджийката не долови веднага тревогата на Анастасия.

— Време е… Но ходих в Калофер по други дела, та рекох да мина и теб да видя — не искаше да й каже истината още на прага.

— В Калофер при даскал Ботьо Петков? — закачливо попита.

— Видях и даскала, и новото му училище, и невестата му с първородно отроче — добави, за да се разбере, че към наставника вече има само почит, но не и онзи момински плам, който я хвърляше в безсъници зад манастирския зид.

— А ти не намери ли мъж, не отима ли свои деца? — попита, без да мисли, че ще я жегне с въпроса, защото и тя самата до тези години не беше намерила мъж по сърце, нямаше своя челяд.

— Не намерих жених, все още нямам деца… Всичко изгубих, сестро Ана! — олюля се от умората на дългия път, потърси опора в рамото на хаджийката, за миг се попита: „Що правя тук“, но ръката на духовната й сестра я подкрепи.

— Не се измъчвай в спомени и не губи надеждите си! Можеш да останеш при мен, докато се съвземеш, докато видиш по-светъл път или с добри вестоносци отново да тръгнеш за Плевен… — говореше й утешително; като разбра, че макар и полезен, животът на плевенската наставница е злочест. — Ела с мен! — влязоха при момичетата в голямата одая.

— Добър ден и спорна да ви е работата, девици благоразумни! — Анастасия върна силите си, като видя усърдието им.

— Добър ден! — отвърнаха вкупом. — Добре си дошла! — добавиха някои, изучили благонравието.

— Момичета, някой от вас може ли да познае коя е тази жена — хаджийката взе вързопа от ръцете на Анастасия, поведе я да седне по-близо до огъня и зачака да чуе какво ще кажат момите.

Отвърнаха й с мълчание.

Анастасия не седна, а мина да поразгледа това, що девиците вършат. Хаджи Ана като разбра, че няма да отговорят на питането й, тръгна след гостенката си и рече:

— Мили мои, тази е Анастасия Димитрова от Плевен, дето ви казах, че е отворила светско училище за момичета, та при нея изпратих Калинка за добра грамотност…

Недоизрекла се, хаджийката видя как девойките вдигнаха главите си отведнъж, отместиха ръкоделието, вгледаха се в лицето на непознатата, готови да станат с почит. Първо се надигна едно тринайсетгодишно момиче с високо, заоблено чело, с дълги, кестеняви коси, оплетени на плитка, пусната върху гърба. От очите му струеше ранен разсъдък за възрастта.

— Наставнице на момичета, аз нося твоето име и все си мечтая да стана наставница като теб, чувала съм за школото ти — беше високо, слабовато, но жилаво.

— И ти ли си Анастасия? — плевенската учителка спря до него.

— Анастасия Тошева съм… Баща ми се казва Миху Каличков, а майка ми Гана… Наставнице, много исках да дойда при теб с Калинка, но бях малка и тате ме даде при даскал Пашо, който ме научи на аз-буки-веди, а после по Рибния буквар, а после ме доведе тук… — момичето замълча.

— И вече си хем голяма, хем грамотна! — Анастасия се засмя, докосна с пръсти руменината на малката. — Затова, когато поискаш, можеш да дойдеш при мен в Плевен… Да речем идната пролет! — жаждата на момичето я бе накарала да забрави катинара на училищната килия.

— Бива и през Плевен да мина, наставнице, ама сега… — малката се вгледа в прозореца, защото не смееше да изрече на глас думите, повелени й от онзи снажен, щедър човек, пристигнал миналата неделя в бащината й къща да склони всички там, че трябва…

— Ето го! — момичето вдигна ръка, седна на мястото си и наведе глава, сякаш беше сторила грях, дето помисли за благородника и той като провидение влезе в двора.

По пътеката от вратницата към къщата на хаджи Ана вървеше добре облечен, мъдролик човек, преминал навярно четирийсетте, защото личеше, че е в силите си.

— Захари Княжески! — хаджийката викна учудено, обърна гръб на момите, насядали околовръст и забърза да го посрещне.

Изучил школото на негово преподобие Неофит Рилски в Габрово, преди години хаджи Захари се беше върнал в Заара и някое време даскалува по взаимоучителните таблици в своя град. Но понеже и неговата жажда за знания беше неутолима, замина за Русия, където наедно с други българи завърши Одеската семинария. Характерът на хаджи Захари беше благ, човеколюбието му — славно и безгранично, та така спечели много другари не само сред своите в чужда земя, но и сред тамошни знатни хора. Те му помогнаха да остане още няколко години в Русия, дадоха му името Княжески и го пратиха да разгледа великата руска земя от Одеса до Москва и Петербург. Като видя там как жената се учи, какви са добрините от ограмотяването на девиците, той реши да помогне, доколкото му даваха силите, и на своя народ. Затова си дойде от Одеса в този ноември — есента на 1849 година.

— Колко драго ми е да видя мъдроучения наставник! — хаджи Ана се поклони на прага и всички девици видяха господина. — Тази нощ не ми се присъниха далекодрумници, пък ей на — бог ми прати двама добри люде в един ден! — тя подаде ръка на учителя, той като взе ръката й, вдигна я да я целуне и тогава рече.

— Добър ден! Драго ми е.

В Заара, пък комай и из цяло Българско, единици бяха онези, видели мъж да целуне ръка на жена — сиреч много я тачи!

— Как живее многообичаната ми хаджи Ана? — благородникът се поклони преди да влезе в къщата.

— Как живея ли? Услаждам дните си с ограмотяване на момичета, но моята наука е малка, хаджи Захари! — позволи си да го нарече така, понеже беше по-възрастна и се знаеха отпреди, — Какъв си стъкмеи, напет, хубав — не приличаш много на нашенци — обърна се да го огледа, а като влезе в голямата одая, посочи и рече. — Това е наставница Анастасия Димитрова от Плевен. Тези тук са момите, които уча на каквото аз знам.

Захари Княжески отиде до Анастасия, подаде ръка пръв, щом даскалицата отвърна, той се наведе, целуна леко до китката; после вдигна глава, взря се в лицето й и повтори:

— Анастасия Димитрова ли?… Анастасия Димитрова?… Не сме ли се виждали по-преди? Чувал съм името ви — очите му бяха дълбоки, кестеняви, големи — изворни за благородство и мъдрост.

— Откъде да ме знаете, ваше искрено благородие? — наставницата се смути, опита се да оправи забрадката, и връхната дреха.

— Зная ли? — продължи да мисли. — Не съм идвал във вашия град… А вие не сте ли минавали друг път през Заара?

— За първи път идвам в това чудно място — отвърна с желание да му помогне. — Дълги години живях във Враца, после някое време бях в Калофер…

— В Калофер? — внезапна мисъл го осени.

— С хаджи Ана бяхме в „Богородично Въведение“… Оттогава имаме дума да се срещнем отново, та едва преди малко влязох и аз.

— Бяхме в калоферския манастир, но Анастасия учеше светски науки при даскалите Попович, Хаджи Генович, Ботьо Петков — хаджийката бързо добави.

 

— Ето откъде зная наставницата! — Захари Княжески се засмя и усмивката му приличаше като майски венец върху глава на момиче. — Даскал Ботьо Петков ми е говорил за вас. Да, да — зная името ви от даскал Ботьо. И в България, пък и в Одеса, докато учехме наедно, той говореше с добро сърце за вас.

— Даскал Ботьо ли? — лека тъга мина по лицето на Анастасия. — В Заара пристигнах от Калофер с ваши търговци, та там се видяхме е мъдроучения наставник след като е свършил одеската семинария. Станал е по-силен, по-храброборен отпреди, но това му костува скъпо, предраги ми господине. Волята му за народно добро е все тъй велика, а заптии някакви го отведоха в Карлово при валията… пишат му несторени грехове.

Белите, подредени зъби на Захари Княжески се скриха, лицето му се осени, но пак погледна Анастасия и рече:

— Въпреки всичко, наставнице, аз вярвам в силите на даскал Ботьо! Негова мъдрост има такова верую, че ще надвие и хулите на мюдюрина, и упрека на валията… Даскал Ботьо се слави с велика духовна мощ!

Анастасия не беше чувала досега един благородник да хвали и се прекланя пред друг благородник: една сила да слави друга, по-голяма от нея. Наставницата не беше вкусвала тази наслада, удостояваща само велики човеци, жадни да оплождат себе и мнозинството с по-голямо добро. Не беше вкусвала от този плод, защото полумислещите и полуграмотни несретници бяха зли, дребнави, суетни и мамеха с пустословието си народа.

Хаджи Ана дойде близо до своя гост да му поднесе столче.

— Та ще ни каже ли сега благородният господин Захари какво го доведе при нас?

— Толкова драго е на сърцето ми да видя тези момичета тук, че не смея да кажа каква е волята ми — Захари Княжески не седна на стола, а отиде близо до малката Анастасия, която, свела глава над гергефа, не намираше смелост да погледне госта. — Добре ли се учиш при хаджи Ана?

— Хубаво ми е тук, ама по-добре попитай наставницата за другото… — боеше се да не би благородникът да си замине преди да каже за какво е дошъл.

— Ето защо дойдох в школото и не искам да крия своята тайна! — той замълча. Очакваше, че всички ще се изненадат от думите му. — Искам да отведа това момиче Анастасия Тошева и нейната братовчедка Санда Милкова да учат в Русия, та като се върнат…

— Да отведеш тези деца в Русия? — хаджийката сякаш не чу добре думите, седна, без да се нада на столчето, отредено за госта.

— Ще ги отведа в Одеса в пансиона за благородни девици на госпожа Василева. Там ще учат френски и петокласна грамотност, та щом дойдат в Заара да отворят петокласни училища за девици! — думите му не искаха да щадят никого, макар да гледаше как очите и на ученички, и на наставници се уголемяваха.

— И кой ще плаща на госпожа Василева за благодеянието й? — хаджи Ана попита, понеже знаеше, че родителите на тези деца нямаха грошове за подобна милост.

— Вече имам подкрепата на княз Самарин, мой предан другар, който милее за безотрадния български род така дълбоко и честно, както малцина милеят от нас, българите…

— Руски княз да плаща за две безславни наши момичета? — хаджийката съвсем се обърка.

— Князът ще подкрепи с благородството си тези момичета и още три наши момчета — Марко Паскалев, Атанас Иванов, Димо Милков. Вече склоних родителите им да ги пуснат.

— Хаджи Захари, какво говориш? — Ана Михалкова стана, отиде по-близо да разгледа неканения гост. — Коя майка и кой баща ще пуснат мома да замине в Русия за пет години?

Анастасия Тошева и близкоседящата до нея Санда станаха.

— Мама и татко казаха „Да!“ — изрекоха в един глас като да пееха, а плевенската наставница хвана ръката на хаджи Ана.

— Защо да не отидат тези деца в Русия? Как благородната ми хаджийка е пътувала до Ерусалим, останала е в далечна земя, после отново е дошла при свои и ето — вече раздава грамотност… — искаше да утеши тревогата й.

— Много българи са ходили до Ерусалим, отидох и аз с тях. Но малки моми да учат в Русия — това е нечувано! — взорът на хаджи Ана все така не можеше да види по-далеко от високия зид на къщата и от листите на богоучението.

— Ако е нечувано досега, ще се чуе и помни в годините занапред… Когато аз отидох в Калофер да уча светски науки с момчетата, беше нечувано. А сега…

— Сега ми каза, че си изгубила всичко! — беззлобно я прекъсна с истината.

— Вярно е. Ала духовният ми баща, епископ Агапий, беше казал, че доброто се създава в мъки, пък началото почва с неверие… Така беше с моето мирско школо, така е с науките на тези момичета.

— Твоята наука е силна и ти можеш да им я дадеш в Заара… Или да ги пратим в Плевен — вместо да ходят при чужди хора в далечна страна — хаджийката се страхуваше от неизвестността.

— Моята наука е малка, хаджи Ано. Да беше дошла с мен в Калофер и да чуеш заръката на даскал Ботьо сега… Знанието е такава вода, че колкото и да пием от изворите й, си оставаме жадни. За народ като нашия е потребна голяма, мощна река и могъщи водители, добили грамотност извън Империята. Майка Евгения беше казала същото! — Анастасия замълча, защото времето на добри поуки и безгрижни дни при архиерейската майка й се сториха безпощадно отминали, така далечни, че не можеше да ги обземе с думи…

Захари Княжески се поклони.

— Наставнице, толкова драго ми е, че се срещнах с вас и ви зная! Ако останете по-дълго в Заара, ще дойдете ли у дома на гости да си поговорим? — той взе ръката й. Сложи устните си върху нейните пръсти като дар за словата, които току-що беше изрекла.

Домът, в който живееше хаджи Захари Княжески в Заара, беше недалеко от елинското училище и двете църкви, увенчали с хубостта си чаршията. Къщата на смелия пожертвувател беше висока, градена навярно, преди двайсетина години, но спротив отсрещната къща хаджийският дом изглеждаше малък. По-натам по улицата бяха наредени дюкянчета — ниски, спретнати и примамливи, та от вратите им постоянно влизаха и излизаха купувачи на дребни стоки… Хората в Заара бяха заможни! Имането им не беше дар небесен, а справедлива отплата за многото труд да отглеждат и събират плодовете на чернозема наоколо.

В шестте недели до новата 1850 година плевенската наставница остана в дома на хаджи Ана като при своя сестра и изпитваше сестринска милост към нея. Помагаше й в къщната работа, помагаше и в ограмотяването на девиците, като им впаметяваше важни години от славянобългарската история, говореше им за размещението на други държави върху земята, започна да ги учи да смятат числата от едно до сто със знаците „и“ и „без“; учеше ги на благонравие, без да чете от книга.

Това, което мъдрият благородник Захари Княжески беше изрекъл в хаджийския дом — че двете момичета ще заминат в Русия да добиват грамотност — като мълния отгърмя и комай се забрави, защото Анастасия Тошева и Санда Милкова продължаваха да си живеят в Заара, пък и Захари Княжески остана в родния град. За добро беше останал!

Веднъж през неделята, обичайно в съботен ден, хаджи Ана и Анастасия отиваха в къщата на щедрия благодетел — той да ги просветли как живеят хората в Русия, как госпожа Василева приема благородни девици в личния си пансион, а там отивали учители от лицея да учат момичетата по французки книги на французки език, та в пансиона се срещали и девици извън Русия… Сладки, далечни, невероятни бяха приказките на господин Княжески — като всички слова за земи и хора, достигнати от малцина.

Две недели преди Нова година, като наваля дълбок, здрав сняг и стопаните взеха да обръщат из дворовете си големи прасета, Анастасия и хаджийката бяха тръгнали към чаршията да си купят плат за нови дрехи. Пред кафенето на Чако Мержана видяха господин Княжески, спряха да поприказват с него, пък той изведнъж се озърна, надникна в прозореца на бръснарницата и рече:

— Ама това е Михал Хекимина! Не съм го виждал откакто се върнах, а търся билки срещу главоболие. Ще ме почакате ли? — Княжески се вгледа в прозореца, да се увери, че не се лъже, чевръсто влезе в бръснарницата, малко стоя там и излезе. — Ако някоя от вас има страдание, може да се види с хекимина, цяр да му иска. Поканих го у дома на кафе, та е хубаво и вие да дойдете! — любезно подкани двете да тръгнат.

Като мина край прозореца на бръснарницата, Анастасия надникна към едничкия стол за бръснене и видя в него неугледен, възнисичък мъж над петдесет, с оредяла вече коса, широк нос, сложен по средата на широко лице, малко увиснало в бузите.

— Това ли е лечителят ви? — попита, защото непознатият имаше прилика с мъж, който сее ниви и копае градините.

— Това е Хекимина, клетият! Носи златна душа, но е злочест — хаджи Ана също надникна да види мъжа, когото отдавна не беше виждала. — Орисията му е толкова шарена, че ако рече да я пише човек, ще прилича на житие и страдание невинного знахара.

— В Плевен още не е минавал хекимин, пък и да мине, надали блудните там ще му повярват. Къде е добил знания този мъж? — попита не толкова от желание да знае за него, колкото да разбере къде се дават знания по практическа медицина.

— Андрея Митов, докато печелеше по сто хиляди гроша годишно от варене на винена ракия, прати Михал в Париж — от там да донесе лек за дъщеря му и сам той да се изучи така, че да я изцери! — пак хаджийката отговори, защото Захари Княжески не помнеше отиването и връщането на хекимина от Париж.

— От Париж да донесе лек? — Анастасия се удиви. — Че каква е била болката на богатската дъщеря?

Докато вървяха към къщата на хаджи Захари и някой от тримата все се обръщаше назад да види не идва ли и Михал, хаджийката взе да разправя как той, бедно момче от съседни села, дошло да работи като ратай в голямата спиртница на чорбаджи Андрея. Търговецът — на времето най-богат мъж в Заара — имал много чираци, много лозя, градини с овощия, хубав, голям дом. Ала нито грошовете, нито имането могли да го утешат от мъката, която го сполетяла: едничката му дъщеря Анина още от дете изгубила разума си и в лудост вършила такива неща, дето срамили всички: хвърляла на двора покъщнината, късала глави на живи кокошки, тичала с острие срещу децата на улицата; смеела се на опело…

— А беше толкова хубава! — хаджи Ана спря, сякаш за миг видя пред себе си снагата на момичето. — Защо й беше такава хубост? — сякаш попита себе си, тръгна отново, понечи да мисли за друго, ала Анастасия искаше да разбере докрай.

— Хекимина не донесе ли цяр?

— За такава болест лек няма. Ама като си дойде от Француско, Михал така заобича дъщерята на господаря си, че я поиска за своя жена и се ожени за нея…

— Искал да се отплати за грошовете, дето харчил в чужда земя да се учи — Захари Княжески беше чувал, че Хекимина е взел Анина от благодарност към Андрея Митов. Други по онова време викаха, че я обичал заради имането, но и тогава, и днес хаджи Ана беше най-права.

— Ами! Хубостта на Анина беше по-голяма от лудостта й, та така омая Хекимина… Клетият! Ей го какво спечели — тя посочи големия дом на Андрея Митов наспротив къщата, в която живееше Захари Княжески. Анастасия искаше да попита и друго, но долови, че не бива да додява с въпроси. Обърна глава да види къщата на Андрея — висока, с много одаи на двата ката, широки стрехи над горния кат, двойна стълба към хубавия чардак… А лепежът тук-там почнал да се лющи — като къща, дълго останала без живот!

В одаята за гости на господин Княжески измекярка донесе ароматно кафе, благородникът й заръча да донесе и онази бутилка с позлатени букви, която имаше от Одеса. Беше я нарекъл за свет ден и понеже почитта му към Хекимина в Заара стоеше най-високо от обичта към всички хора в града, реши да я отвори в чест на негова милост! Върху малък поднос от сребро измекярката донесе шишето, нареди и малки чинийки с бяло сладко за гостите, а когато отвори вратата, за да излезе, на прага стоеше вече Хекимина — широкоплещест, як за възрастта си, но плах. Като пристъпи напред, личеше, че върви здраво на ходилата си, а щом спря до стола на Анастасия да се запознае с нея, раменете му отведнъж се раздвижиха, сякаш на тях поникнаха невидими крила. Гладко обръснато, лицето му вече се виждаше да има дълбоки, незаличими бръчки, ала обратно на тази зряща се старост съществото му излъчваше ведрина, необяснимо веселие или даже безгрижност. Съвсем не личеше да е страдал на младини, а каква ли беше участта му днес?…

Хекимина седна на стола до Анастасия безмълвно, сякаш негова милост тук е по-нисша от всички останали.

— Госпожица Анастасия е моя гостенка, тя е наставница на момичетата в Плевен — хаджи Ана намери потребно да обясни на свития мъж, искаше да го разговори. — Ти към Енина ли се бави толкова? Нямаше те повече от месец…

— Към Енина. Кирил беше доста настинал, та и него гледах, давах му чай и хапове, мазах го с мас…

Не, съдбата наистина беше немилостива към този човек, който повече от трийсет години даваше облекчение на страдащи в Заара, че и в съседни села… Като навършила четирийсет години, Анина взела да ходи гола из двора на бащината си къща, та хората, ако да й съчувствували на болестта, започнали да се срамят. Чорбаджи Андрея мислил, чудил се, мило му било за дъщеря му, но като нямало иначе как, направил в Енина една къща накрай селото, до брега на реката, и там отвел двамата. Двамата! Не Анина и Михал Хекимина, а Анина и Кирил — сина й…

Като взел за невеста чорбаджийската дъщеря, едва навършила шестнайсет, на лечителя идната пролет се родил син, пък след още две години и дъщеря! Превелика била радостта на чорбаджи Андрея, че с потомци остава името си в града; на кръщенето на внука си Кирил заклал три телета, събрал на веселие целия град, но… След време старият чорбаджия изпаднал в покруса: Първородният син на Анина, който трябвало да продължи името на рода, както носел хубостта на майка си, така взел и нейната болест! Само Кремена, момичето на Хекимина, отрасло здраво, по прилика и весел нрав на баща си. Ала откакто само разбрало болестта на майка си и на брата си, хванало да се крие, да страни от тях… Преди девет години синът на някакъв самоковски търговец взел Кремена за своя жена, отвел я към своя край и оттогава — я дойде вест за нея, я не…

— Завчера те търсиха другоселци да им дадеш лек. Разбрах, че си се прочул надалече, а така славиш и нас! — Захари Княжески искаше да даде надежди на този мъж, пък той си мълчеше.

— Добър ни е Хекимина, щото цери човека не само с хапове, а и с благина на душата! Такъв мъж да бях намерила преди години… — хаджийката не се доизрече, изведнъж й се сториха срамотни помислите да се омъжи.

— А ваша светлост имате ли треви, които да дават покой на ума и тялото? — Анастасия се усмихна така, че и лицето на Хекимина се просветли.

— Имам билки и хапове против немощ — когато човек усеща безсъние и умора на тялото от прекомерен труд, притеснения и душевни страдания… Такъв лек ли търси госпожицата? — попита я простичко, чужд на достолепието, с което биха се кичили други мъже, учили медицина в далечна земя.

— От много време не мога да спя… А заспя ли, идват ми страшни сънища… Затова ви питам — обърна се към Хекимина и видя, че очите му я гледаха уголемени, жадни за човешка близост, влажни от нежност и мъжка сила…

— Госпожицата е на възраст, когато трябва да има мъж — той да кроти безсънието й! — Хекимина рече, без да снема очи. Искаше да й каже и нещо, дето не се говори с думи пред други хора… Или изобщо не се говори, защото напира в човека като безумие, та обезсилва и слово, и дишане.

Хаджи Ана долови мъжкия смут на Михал, поиска да му помогне, да му всели надежди:

— Госпожица Анастасия ще остане да празнуваме Коледа и Нова година. Ако Хекимина иска, може да дойде у нас, ще се веселим тримата!

Никой не проуми какво се случи в идващите до Нова година дни! От сутрин до вечер лечителят държеше пътната врата на голямата къща отворена, че ако мине оттам Анастасия, той да я види. Само в една неделя състареното му лице засия като образ на младенец, обожаващ майка си. Скоро навършил петдесет и пет години, в Михал изведнъж се всели оня зов на плътта и на духа, който като влезе в човешкото същество, захапва го, разкъсва на хиляди късове нощите; пред очите стеле майски цветя, върху раменете никнат крила… а в десницата слага и ножа, с който да се отрежат тези крила!

Четири дни преди Нова година, като отиде да вземе отвара от билки за подутите ръце на хаджи Ана, Анастасия попита Михал, как господинът преминава дните си, има ли много страдащи от простуда в Заара, какъв цер дава за бъбреци… Михал отговори ли нещо, не отговори ли — наставницата не чу и взе да разглежда наоколо. Една от одаите на долния кат в голямата чорбаджийска къща Хекимина беше напълнил със сухи целебни билки и бурени; в тази, по-голямата одая, където приемаше и болни, върху лавици беше наредил шишета с лекове, хапове, силна вода… а през стъклото на един долап се виждаха всякакви металически други потреби, донесени от дюкяни на отомански Константинопол при Високата Порта. През отворената врата на третата одая се виждаше, че Хекимина беше наредил няколко одъра за нощувка на хора от други селища, дошли да търсят при него облекчение на мъките си.

— Похвална е грижата ти за страдащите, добри човече! — Анастасия сама видя, че този мъж има голяма обич към хората.

— Дал съм клетва в окрилящите богове и богини, свидетели на деянията ми, че според, знанието и силите си ще облекчавам всички болни — отвърна, сякаш да оправдае благодеянието си.

— Чух, че даваш безплатни церове на сиромаси — това също е висока милост, щото някои неуки лечители, дето ги срещнах в Калофер, вземат от хората грошове, без да им дават нужното избавление.

— Така е било винаги, хората и тяхната воля са разни — едни човеци са създадени да градят свет, други — да рушат зидовете на този свет — той отливаше отвара от тъмно стъкло, крадешком гледаше Анастасия в лицето и поискаше ли да каже нещо, облизваше устните си, защото от много смут влагата в гърлото му чезнеше, объркваше думите за света, пък туй, дето се накани да каже, го хвърли в огън.

— Ти спомени на хаджи Ана, че ще ви споходя в новогодишната вечер… Нали тя рече да бъдем тримата!

— В новогодишната вечер ли? — Анастасия разбра желанието му. — Не е ли по-добре да идеш в Енина при жена си и своя син. Те имат нужда от теб, ще те чакат…

— Да ида в Енина е мой дълг, госпожице, но и моя мъка… От много години нямам обич, която да просветли душата ми, от години търся човек да зарадва дните ми… — той остави шишето на масата, понеже ръцете му трепереха. — А най-сетне срещнах теб!

— Какво говориш? — Анастасия погледна навън, вдигна шала върху главата си, поиска да тръгне, ала… ръката на Михал грабна отведнъж нейната.

— Не си отивай! Остани още малко при мен! — истината бе силна като камък на дъното, от който давещият се в голяма вода търси спасение. Наставницата, бавно изтегли ръката си.

— Доброплодни човече, върви си по пътя и ме забрави! След месец ще тръгна за Плевен, където ме чакат момите за ограмотяване… Имам дългове към девиците както имаш и ти към страдащите, към Енина…

— Недей! — Анастасия чу зад гърба си, а като се обърна да затвори вратата, видя Хекимина пак състарен, бледолик, злочест, безсмислен за себе си.

В самата новогодишна нощ, когато градът не искаше да заспи, а от къщите, затрупани в сняг, се лееше вино, с песни, по улицата от чаршията към крайната махала на крушовата градина вървеше само един човек. Загърнат в голяма кожена шуба, объркан от самотно пиянство, той бързаше към дома на хаджи Ана.

Щом бутна вратата на голямата одая и застана на прага, забрави да рече добър вечер, защото очите му веднага спряха на Анастасия, погледа я малко, пристъпи напред и едва тогава си каза думата:

— Хаджийке, налей ми едно менче вино! Тутакси ще ти го платя! — измъкна ръка от джоба на шубата си, отвори длан и в пръстите на дясната ръка светна голяма златна монета. Друга, малка златна пара, сложи на масата.

— Михале, бива ли за едно менче вино да ми даваш златна пара? Аз те поканих — хаджи Ана поиска да се надигне и да иде за вино, но Хекимина я спря.

— Тази пара ти давам, че ме срещна с наставница. Анастасия! — вече бе изпил менче вино и приказката му вървеше. — Тази голяма пара давам на плевенската мома от признателност, че я има на свет!

— Боже! — хаджи Ана се обърка от дарението на Хекимина, щото го знаеше като почтен. — Моята дружка наистина има златна душа, но златна душа не се купува със злато!

— Щом не ще обич, ще и дам злато! — беше сърдит още отпреди четири дни, когато Анастасия го остави, без да му каже сбогом.

— За каква обич говориш, Михале, наставницата е мома, пък ти имаш и жена, и деца, и грижи — хаджийката чак сега разбра, че Хекимина е пил.

 

— Никого никъде нямам, хаджийке, пък и мен вече ме няма! — той седна на столчето пред софрата, бутна голямата пара по-близо до Анастасия, като че искаше да купи думите й. Наставницата остана все тъй безмълвна, та хаджи Ана трябваше да отвърне вместо нея.

— Не ти прилича на възрастта да задяваш госпожицата. Нещо ти е отслабен умът — щом изговори, усети, че засегна лечителя, пък той кротко се съгласи.

— Отслабен ми е умът, верно… Ама за такава немощ не знам цер… И надали некога човеци са търсили лек против омая.

Хаджи Ана сложи паница с печено свинско месо пред Хекимина, отля му вино в друга паница и му каза, че е по-добре да яде.

— Не ща да ям! Няма да ям, додето твоята дружка не ми даде дума, че ще остане в Заара! — макар непозволени, излиянията му бяха честни, дълго мислени отпреди.

— Моята дружка ще се върне в Плевен, защото там я чака някой… Дала е дума на добър мъж, сгодена е с него, та през пролетта ще се венчаят! — рече, за да озапти мъжките стремления, взе менчето и тръгна към зимника да налее вино. Хекимина викна след нея, като да се бранеше от зло куче.

— Не ти вярвам! Захари Княжески ми разказа орисията на даскалицата, та от там я залюбих силно! — той вдигна паницата с виното, изпи го на един дъх, затвори очите си, люшна глава към вратата със заканителен глас. — Ако тя не остане тук, аз ще ида в Плевен при нея!

Анастасия, дето до своята трийсет и пета година беше виждала и мъжка нега, и жадна за обич душа, не беше срещала друг човек с такова стремление към съществото й.

— Господине, като слушам речта ти, би трябвало да ти благодаря… Но се сещам едно прочитание от благонравна книга, където пишеше за седемте възрасти на човека. Помня, че беше подредено така: „Мъж се нарича, който се възпира от всякоя несмислена работа и не прави детинства… Мъж се зове, за да може да размисля и да присъжда правилно… да е господар на своето тяло и своя език… и на своето чувство… и да не предава сърцето си във воля на своята плът… Мъжът над петдесет е длъжен да твори добро, да говори сладко, да прави мир, да показва чисти помисли и да иска…“

— Искам да бъда с теб! Да ти помагам с каквото мога! Искам те… Господи! — Хекимина, глух на всички поучения на учителката, стисна с два пръста свещта, турена на софрата, и се захлупи в скута й като дете.

 

 

Зимата с мразовитите нощи и къси светнали дни се изнизваше бавно като всички зими, дето додяват с пушилката на огнищата, с леността на тялото от принудително кротък живот и с умората от очакване на далечното слънце. Януари и февруари на 1850-а натрупаха по нивята дълбок сняг, та така подкрепиха вярата за плодна година. Наваля наистина дълбок сняг, но нали всичко добро не се събира в едно място, като нахвърля високи преспи по пътищата, много далечни селища се откъснаха едно от друго, кираджиите спряха да карат стоки от град в град, та така всеки битуваше от спастрено през есента, пестеше храна и дърва за идните дни, понеже никой не знаеше кога слънцето отново ще докосне с обич земята.

Тази година доброто слънце дойде отведнъж! Още от първите дни на март то залудува по покривите така, че капчуците сладко-сладко звъняха от високите стрехи, птиците мамеха в клоните на овощията, нивите бавно поглъщаха чистите ручеи на снега, пък сърцата на хората…! Сърцата на млади и стари преливаха от възторг за нещо, дето го няма, витае наблизо, приближава се… и непременно ще бъде!

Кираджиите взеха да вапцат каруците в шарено и да мислят за далечни, спорни друмища. Високите хълмове и баирите снеха снежни шапки, полека-лека пътищата се отвориха до идущия дълбок сняг…

Цялата зима Захари Княжески остана в Заара, но залудо не пропиляваше дните си. Той събираше в своята къща трите момчета и двете девици, които си бе наумил да отведе в Русия. Викаше ги четири дни в неделята, от сутрин до обед ги учеше да пишат славянските букви старателно, грамотно, красиво, че понякога им впаметяваше и думи от руската реч — да не се мъчат с неразбиране щом стигнат в Одеса. Твърде мъдрият благородник се стягаше за далечен път скришом от някои хора в Заара, понеже знаеше как ще одумат начинанието му или ще сторят някое злодеяние, което да възпре волята му. Нещо повече! Благодетелният наставник си науми да облече девиците Анастасия Тошева и Санда Милкова в мъжки дрехи, да ги преименува като момчета и така да ги отведе до Русчук, а оттам — за Гюргево и Русия. Тази мисъл го беше грабнала откакто си поговори надълго с плевенската наставница, та от нея разбра, че ако и в някои градове да са отворени светски училища за момичета, женското просвещение из цяло Българско все още е в мрак, неверие, че и възбрана!

И Анастасия Димитрова остана в Заара до месец март, като си науми да тръгне с далекодрумниците, с тях да мине Балкана на кон, а като стигне до Плевен, тя да остане в своя град… Сестринската обич на хаджи Ана полека-лека утеши страдащата й душа, върна надеждите й, че като си иде при свои, ще види разбит катинара на школската одая и плевенци ще бъдат забравили участта на епископ Агапий! Същата вяра се опита да даде на наставницата и Захари Княжески, от чийто извор на благоразумие можеше да се пие дълго. Пък стремленията на Хекимина…! Ненаситната жажда за близост до Анастасия не напускаше този мъж през всичките дни и нощи на студената зима. Хората гледаха пътната вратница все тъй отворена и мислеха, че е някакъв знак. Знак беше. Обърнал очи към прозореца на голямата одая с лавиците, Михал гледаше дали по улицата няма да мине Анастасия. Случеше ли се да я види, облечена в тъмна дреха и ален шал на главата, ръцете му разливаха билковата отвара, по лицето му избиваше пот, преглъщаше неизречени думи. Но не можеше ли да я срещне два-три дни, вечер отиваше в къщата на хаджи Ана да изпие паничка вино и да си каже на глас мъката.

Като разбра, че Анастасия ще тръгне със Захари Княжески и неговите ученици, Хекимина си науми да остави Заара и да върви в Плевен. Не беше току-тъй влечението му към мирската наставница. Пред хората говореше, че е силна духом, млада, хубава, мъдра — обича я като свое дете. А една вечер беше казал пред хаджи Ана, че даскалицата го изцерила от дълга самотност и тялото й мирише на билка, която се дава на тъжен мъж. „Гледай ти! Че откъде знаеш на какво ухае тялото й?“ — тогава хаджийката се засмя, сложи ръце пред гърдите си, огледа Хекимина под око…

Изведнъж се прекръсти — през ума й мина прозрение за Адамов грях и запита: „Та какво ще правиш с невестата си Анина, с момчето си?“

Дошъл на истински свет, Хекимина мълчеше. Дълго, дълго не проговори тази вечер… После удари по масата с юмрук и рече:

— Не знам! Ама и така не мога!

 

 

На 22 март 1850 година, на стотина крачки от къщите на крайната махала, през която минаваше широкият път към Балкана, хората, тръгнали да копаят лозята си, отдалече видяха осем конници и три пъти повече изпращачи. Мъжете и жените на Заара не разбраха веднага кои са друмниците, ала по-късно се разчу из целия град, че водач на конниците бил хаджи Захари Княжески, който миналата есен си беше дошъл от Русия. Трима от конниците били момчета — Марко Паскалев, Атанас Иванов, Димо Милков — учениците на господина, които трябваше да добият по-добра грамотност в одеската семинария. Двама от конниците били Анастасия Тошева и Санда Милкова, преоблечени в момчешки дрехи и написани в тефтера на господина с измислени имена на мъже. Върху единия кон била дружката на хаджи Ана — Анастасия Димитрова от Плевен. Между ездачите бил и вардянин, когото хаджи Захари откупил за преминаването на Балкана.

Сред изпращачите имало бащи, майки, сродници на децата, напътени от мъдроучения наставник към Русия… Без кон, само с вързопче в ръцете, на кръстопътя между Заара и Балкана, стоял и Михал Хекимина.

Когато от конниците не се виждала вече и малка точица в далечината, бащите и майките на децата тръгнали към града.

Хекимина се върнал последен.