Мариана Тинчева-Еклесия
Сън срещу събота (15)

4.

Вестта, че най-просветеният търновски митрополит Иларион Мъдри вече не е между живите, бързо обиколи градовете; но това, което стана след като Панарет — бивш пехливанин от едно цариградско село — пое водачеството на търновския митрополитски трон, малцина запомниха с добро. Като разбра, че няма нито църковната сила, нито любовта на народа, Панарет се опита да се доближи до чорбаджиите, та с тях, колкото може, да натрупа за своя изгода грошове, да спре новопросветителното учение на българския език, като затвори взаимните училища.

И успя! Защото един духовен пастир, когато се ръкополага на трона уж с народна воля, неговият глас има сила на заповедност и той направлява и много народни злини…

Даже училището на благодетелния Васил Априлов в Габрово замря. Докато беше жив Иларион Мъдри и покровителствуваше отец Неофит Рилски, габровските търговци и чорбаджии само се опитваха да склонят наставника да учи момците по гръцки, защото най-добра била търговията с гърците. Но откакто благородният български екзарх почина, зложелателните чорбаджии взеха да му се надсмиват, разправяха по градове и села, че неговото не е училище, а само така му се струва; възпряха му грошовете, децата пропъдиха, та за няколко месеца от двеста — в школото останаха трийсет… Посочиха му пътя откъдето беше дошъл! А вред се беше разпръснала добрата искра на рилския йеродякон, името му из всички градове се произнасяше с почит, за наставник го бяха викали в Пловдив, в Заара, в Копривщица… От Одрин Диаманди Табаков му писа, че когато българи и елини познаят благодеянието му на просветител, те ще издигнат икони и статуи за негова почетна личност… Но монахът, когото вече бяха пропъдили да живее в хралупа накрай Габрово, виждаше, че еднородни нийде няма да срещне — и очите му пак се обърнаха към манастира. Искаше да остане сам, скрит в килията си, сведен над пламника на свещта, вглъбен да превежда книги на български.

Няколко месеца откакто тръгна вестта за прогонването на Неофит Рилски, господин Райно Попович взе да страни от учениците си Ботьо Петков и Брайко Хаджигенович. Нищо, че сам ги беше напътил към Габрово да добият и донесат новото просвещение…

Обезсилен, Васил Априлов му писа от Русия.

„По тоя начин нашият народ губи своя цвят, своите по-разумни и по-богати чеда и остава съвсем немощен… Истина е, че трябва да бъдат съжалявани някои лица, рожби на България, които искат да се наричат гърци! Понеже прочее вие, мъдроучени, сте благодетел на младежта ни, приближете се до общата система, оформете своето преподаване, пробуждайте родителите да се грижат за образованието на децата…“

И господинът, който добре умееше да носи две лица, реши: в знак на добра воля с габровския благодетел да изпрати даскал Ботьо Петков в Русия, в одеската семинария, за която губернатор граф Воронцов издействува от руското правителство четири стипендии за будни българчета. А Райно Попович пак щеше да учи момчетата в калоферското училище по гръцки книги.

Даскал Ботьо Петков, който изоставяше себе си и съсипваше здравето си за народни работи, не бързаше да замине в Одеса. Понякога, в празнични дни, той отиваше до манастира „Въведение Богородично“ и искаше позволение от майка Минодора да се срещне с плевенската послушница. Сядаше с нея на пейка и разгръщаше тъничка книжчица:

— Да си припомним сега едно от писанията, които Априлов ни прати от Русия: „Жертвувай живота си за отечеството, и предпочитай славната смърт, нежели безчестния живот!… Почитай старите и разумни мъже!… Обичай Отечеството си, нито да пожелаваш друго отечество, щото такова желание, вменява се начало на предателство!“ — ръката на младия даскал сочеше далеко, далеко, и след малко гласът му добавяше. — Ако иска учителят да го обичат децата, трябва той сам да ги обича искрено и отворено!

Анастасия гореше. Дочуваше все по-често, че Ботьо Петков ще замине, пък не смееше да отвори дума за това.

— Господи, не ме оставяй сама зад зидовете на манастира! — преди да заспи в килията си, шептеше молитви. — Вече нямам сродна душа, ще остана и без опора… Майка игумения навярно знае вината ми за сестра Теофания, но не иска да ме отпрати, защото чака писмо от епископ Агапий… Господи, искам да срещна отново жената, която ми каза, че любовта към човека е по-вездесъща от вярата в Теб, защото дарява с нов живот, с нови надежди.

…Далече, далече никой от манастира „Въведение Богородично“ не узна накъде по друмищата към градовете трополеше каруцата на Стамболията. Не беше натоварил гайтан и не мислеше за кирия. Обръщаше се от време на време назад да попита Василиса къде трябва да спре, за да дойде на бял свят синът му! Всичко, което беше пастрил години наред, искаше да даде за нов дом, за сладък живот с вдовицата от „Въведение Богородично“…

Вдовица ли? По някое време до манастира пристигна вест, че Павел, клетият Павел, дето вапцал гемията в алено и написал на едната страна ВАСИЛИСА, наскоро го видели в далечна земя. Избягал от всички, че да не позорят Василиса заради неговата позорна немощ да превърне момата в жена.

ЗА ГОСПОДИН РАЙНО ПОПОВИЧ^[1]

 

Прегръщам ваша обична ми ученост, като в господа молитствувам.

И преди време ви писах с един евреин калоферец, и (сега) пак, с идването на кир Бенчо и Димчо, не пропускам да питам, за скъпото ми ваше добро здраве. В онова писмо ви писах да се потрудите да изпитате момата, какво е научила и ако е способна да учи други момичета, да ми известите, ваша обична ми ученост, да изпратя, за да я доведат в Плевен. Ако пък още не е станала способна, нека прекара още малко време, та да бъде достатъчно подготвена. Писа ми Госпожа, че Анастасия е напреднала доста и ако това е така, когато се върне кир Димчо в Плевен, да бъде изпратена и момата с кираджия заедно с негова честност, ако е възможно. Ако не може, да ни пишите да изпратя да я доведат. Нямам време да ви пиша обширно и редовно, понеже нещо боледувам. Поради това също не пиша специално на Госпожа, но вие предайте й моите молитви и благословии. Това пиша накратко, а годините ви да бъдат от бога твърде много, щастливи и спасителни.

На ваша ученост

горещ просител пред Бога

Врачански Агапий

Анастасия милееше да остане още някое време в Калофер, но по-голямо беше стремлението й да се върне в Плевен. Преди да тръгне, плевенската послушница разлисти псалтирчето в килията си и на глас прочете псалом:

— „Господи, ако аз съм направила нещо достойно за покаяние, без да моля прошка от Теб, ако има неправда в ръцете ми, ако със зло съм отпратила ономува, който е бил с мене в мир, нека Твоята сила ме стъпче в прахта!…“

Пътната вратница на манастира хлопна зад гърба й. Беше есента на 1840-а.