Мариана Тинчева-Еклесия
Сън срещу събота (13)

2.

— Сладка да сиии! Сладка и медена! — извика на двора баба Върба, която живееше с мъжа си и двете си дъщери в ниска къща на Сливака край Карлово. Всички чуха, че чумата е влязла у тях и се затвориха в къщите си. Беше св. Пантелеймон на 1837 година и разгарът на лятото; имаше много земеделска работа и зърното не трябваше да остане неприбрано. Час по час хората се втурваха със страх по нивите и като се кръстеха, молеха черната мор да ги отмине. Пръв дядо Мильо Бабинвърбин — кротък, работлив човек, напипа буцата по слабините си, а като започна да се тресе, да му идват видения и да тъмее тялото му, оставиха го сам в една одая и водица му туряха до главата, пък той не виждаше и водицата… Подир десетина дни много народ захвана да скубе косите си; жените вечер слагаха пред прага комат хляб, паница с ядене и канче вода, та чумата, щом рече да влезе, да се наяде и засити, вещици дано да я грабнат, дано я разкъсат, да я въвлекат вдън земи! — пустосваха, ала нямаше по-страшна сила от чумата и тя взе да коси навред, по близки села и градове, към Сопот, Калофер, прескочи Балкана. Знаеше се, че чумата не отива само по ниви, изорани от двама братя с рало, направено от братясало дърво и теглено от волове-братя. В такива землища хората си правеха колиби или тъкмяха покъщнина и се качваха все по-високо в планината, защото след месец из въздуха и водата, из пръстта и подмолите вече всичко гъмжеше от зараза и зловоние, а около къщите се носеше страх.

Заптии вардеха между Карлово и Калофер и не даваха да се смесват хора от разни селища. Вардачите пускаха само друмници, дошли по кирия от градове, дето още не е пламнала тази напаст. Други изтърсваха товара си и го претоварваха на местни коли, но не можеше да се направи много.

Заптиите спряха и коня на Ботьо Петков, който галопираше из рътлината от Карлово за Калофер — конникът трябваше да извести, че Райно Попович няма да учи калоферските момчета, докато не си иде чумата. Никой не знаеше докога черната мор ще коси народа — в някои градове тя бе придошла лани, бе поспряла със снега, а ето, че това лято хвърли семе за смърт.

— Обърни коня и се върни в Карлово! — заптиите заповядаха на Ботьо Петков, защото е добре човек да носи на раменете си юнашка глава, но не дотам, че да я затрие.

Даскал Ботьо обърна коня си, отправи се там, където го напътиха, но след първия завои свърна през гората и по десния бряг на Тунджа пак тръгна към града, който от две недели все повече го влечеше. Често мислеше за плевенската послушница, тъй рано възлюбена от мъдростта; радваше го покорността й пред волята на архиерейската майка Евгения; харесваше и осанката й — силна, висока, стремителна, жадна сякаш да достигне неговата осанка на исполин. Конят се провираше между шубраците и дърветата, сплели клони покрай реката, пък младият даскал мислеше, че като стигне Калофер и обяви в Хадживълковата къща вестта за господин Попович, по някое време ще иде и в манастира „Въведение Богородично“ да извести Анастасия. Даже и мъдроученият наставник да не събира момчетата, момичето може да ходи в църквата „Св. Атанас“ — да не губи драгоценното си време за просвещение. Умуваше си, че колкото помни от взаимоучителните таблици на учинейшия учител Неофит Рилски в Габрово, ще ги напише пак и по тях, като показва на момчетата, ще наставлява и плевенската послушница… Така мислеше даскалът, но като стигна до метоха на изток от църквата „Св. Богородица“, на полянката под ръта Лила-стара, видя как с волски кола караха починалите от чумата и разбра, че дълго време калоферци ще търсят спасение за живота си и няма да мислят за ограмотяване. Ботьо Петков тръгна към „Богородично Въведение“, а когато наближи Новакова махала, съзря народа от околните къщи да се тълпи към манастира със стомни, за да налее лековита вода, идеща от аязмото под иконостаса. Наставникът върза юздите на коня на брястовото дърво до манастирския зид, влезе в широкия двор, промъкна се в църквата с надежда да види Анастасия, но погледът му се замъгли, като гледаше как стъписаният народ целува позлатения кръст на разпятието и така заразата се носеше от уста на уста, от болен на здрав, докато надвие!

— Майко на духовните си чада, отпрати народа и не позволявай да целуват иконите! — даскалът се изправи пред игумения Минодора, а тя се прекръсти и му каза да си върви.

— Спри хората и залости пътната вратница, светата обител не бива да се превръща в място за смъртна зараза! — повтори думите си отчетливо, звънко, че да го чуят всички.

Някои мъже вдигнаха ръце да обършат устните си, жени потътриха крака да си тръгнат, други казаха на глас, че даскалът е замъглил разсъдъка си и говори богохулно.

— Добър ти ден, даскале, сполай за думите, които каза, ала сам човек не ще надвие страха на мнозината — Анастасия спря до Ботьо, Петков; край пламъците от свещите на големия църковен свещник тя срещна отново очите му, сипещи милост и гняв. — Иди си със здраве! Ако майка Минодора даде нужното позволение, може ли да идвам в килията на „Св. Атанас“?

— Теб търсех — даскалът отвърна кратко и сега послушницата му се видя по-хубава, по-смела, готова, да го предпази от зли езици.

— Не пререкавай игуменията, ще навредиш и на мен, и на себе си! Иди при чорбаджиите на града и им кажи да пратят до всички манастири прошение — вратите на църквите да не се отварят, че да не се събира болен със здрав народ! — послушницата изрече думите тихо, страхуваше се от Минодора. — Кажи им още, че послушници и монаси от манастирите ще бъдат потребни с милостта си, с волята да помагат на страдащите, с надеждата да спасят злочести, самотни деца…

Наставникът толкова се приближи до Анастасия, че докосна с ръка расото й.

— Ще останеш ли дълго зад зидовете на манастира? — попита, защото усещаше, че искаше тази мома да го съпътствува дълго, завинаги…

— Щом се изуча доволно, ще открия училище за момичета! — дъхът й, възбуден и мощен, угаси две свещи на свещника.

… Дните се повлякоха бавни, пусти, глухи, сякаш някой беше скъсал охлузените върви на житието и от тук скоро нямаше да мине ръка, която да ги завърже. Калофер съвсем оредя; мнозина от родовете, избягали с деца и добитък към планината, бяха спасени; онези, които не намираха за потребно да тръгнат след тях, след три-четири недели останаха наполовина. Даскал Михал уж можеше да прави сам церове, чумата го отнесе. За малко време умряха два попа, трима хаджии и 700 човека народ от всичките хиляда калоферски къщи.

Млъчко Стамболията, който имаше два вола и правеше всяка година дълга кирия до Цариград, се върна два дни преди да плъзне чумата; като затвориха друмищата, не го пуснаха повече вън от града… Той беше як, неразговорлив човек, който не можеше да седи дълго под един покрив. От малък превозваше с баща си шаяци и животът му минаваше на колела — без домашно огнище, без топла храна и невеста, която да го помилва. Лицето му, сипаничаво от ветровете и студа, беше изсечено от ръка на майстор, пък очите му гледаха тъй, сякаш искаха да умилостивят човека, с когото говори. Събираше добри грошове от кирията, но никой не знаеше къде ги дава, защото вечер не ходеше в хановете да пие; нямаше кой да ги харчи… Беше прехвърлил вече петдесетте и хората спряха да го задяват за невеста; а имаше мераклийки калоферки не само за грошовете му, дето баба Сарафица викаше, че ги ровил в гърнета в градината, ами от първи очи се виждаше благината в душата му.

Стамболията тези дни вървеше из заглъхналите улици на Калофер, спираше тук-там да види има ли още живи хора, че да помогне с каквото може на стари и изнемощели; от заразата не се кахъреше — сам човек и чумата не го дири! И тъй, както гледаше пустоша на големите къщи с празни соби, разбра, че същият — сирот и безсмислен — беше неговият живот без дом, без деца и човешка радост. Стамболията вдигна ръка да обърше потта от челото си и се упъти към „Въведение Богородично“ да пие целебна вода, че му се виеше свят. Слънцето преваляше над върхарите, а от високото му огниво земята ставаше алена. Млъчко стигна вратницата на манастира, натисна с коляно, огледа се, пък като се сети, че този ден не е празник, мина му през ума да се върне.

— Кого дириш? — русчуклийката отвори вратата сърдито, но щом забеляза, че Стамболията се сконфузи, дощя й се да се засмее.

— Сгреших, сгреших, сестрице! — мъжът се заоправдава, понечи да тръгне надолу, но не можа.

Теофания се усмихваше, после се засмя силно, звучно… от много недели тази беше първата усмивка в града.

— В неделя ела, тогава ще имаме много хора! — смееше се монахинята, сякаш искаше да му каже още нещо… Или на него така му се стори. Досега жена не му беше говорила с умоляващ глас; обърна се обратно, заспорява се, не посмя да погледне назад, защото си мислеше, че непознатата пак ще е там, пак ще го мами като видение по залез… През нощта сънува монахинята в бяло расо, на бял кон, подаваше златна халка и му казваше, че е вдовица… Думите идваха от съня на Стамболията, но бяха истина от живота; седемнайсетгодишно момиче на бедни родители от Русчук, тя била толкова хубава, че я харесал синът на най-имотните търговци с гемия, които разкарвали стоки по далечни страни, а няколко пъти опирали до Виена. Павел така бил омаян по хубостта на Василиса, че я взел за жена. Десет години живяла при него и за тези десет лета свекърва й давала лековити билки да отима дете, но… снагата й оставала все така кръшна и тънка, все така жадна… Преди осем години Павел вапцал гемията в алено, написал с големи букви от едната страна ВАСИЛИСА, отплавал незнайно накъде, а след година в Русчук пристигнала вест, че се удавил и не могат да намерят дори гемията… Василиса не вярваше! Знаеше, че човекът й се е потулил някъде и живее злочест… Но вдовицата не каза никому тази тайна.

Стамболията се събуди; изтълкува съня си на лошо, ала започна да смята на пръсти колко дни трябва да чака до неделя, когато трябваше да отиде пак във „Въведение Богородично“. Беше сряда.

Пред вратата на манастира спря каруца, теглена от коне. Коларят стар, одрипан човек, когото наемаха да превозва за нищо пари, обиколи зида, натисна вратата с рамо, извика, но… никой отвътре не му отвори.

— Нося хабееер! — проточи високо и звучно глас, сякаш пееше и не личеше да се плаши от чумата.

Монахините чуха вика му, затова пратиха куцичката Варвара, която двадесет години живееше в манастира, но умът не й стигаше да добие грамотност.

— Върви си по пътя и не натъжавай сестрите! — послушницата отпрати Див Кольо, щом чу какво й рече.

— Кажи на игуменията да дойде тук, а ти върви с чумата! — ядоса се кираджията.

Варвара тръшна вратата пред лицето му, замъкна се към кладенеца, но не каза на монахините кой и за що е бил. Чак когато Евдокия, сподвижницата на майка игумения попита кой е викал отвън, послушницата взе да ръкомаха и обяснява на пресекулки, че Див Кольо бил натоварил добитък от далечни някакви кираджии, дето не ги допускали до Калофер, та те му Дали писмо за манастира. Коларят искал да даде писмото, но понеже пустосал и без друго злочестата послушница, тя не посмяла да вземе листа. Евдокия забърза към пътната вратница да види чака ли още пратеникът. Там беше. Седнал като куче на прага, той гледаше да му отворят, че да изпълни заръката, за която далечните кираджии му дадоха три пари. Щом Евдокия отвори вратата, Див Кольо пак вдигна ръка да пустосва и да даде листа.

— Хай какво се укрили, сякаш чумата е гол мъж! Взимай този хабер и ако не го дадеш на игуменията, мисли му!

— Сполай ти за писмото! — монахинята се поклони, сякаш не чу хулните думи; отново залости вратата и понесе вестта към одаята на майка Минодора.

В двора няколко калугерици плетяха чорапи и се препичаха на слънце, други се криеха от маранята в килиите и шептяха молебствия, трети препридаха вълна под асмата на дивото грозде и от дълги прозявки късаха нишките… Беше тихо и над града се чуваше само тревожният звън на църковните камбани, които биеха за упокой.

— Боже! — щом прочете писмото докрай, майка Минодора се прекръсти. — Бива ли толкова мъка върху една душа, Господи? — изрече на глас, наметна расото и излезе да потърси Анастасия Димитрова от Плевен.

Пратеницата на врачанския владика Агапий не беше на двора сред монахините, които плетяха чорапи, нямаше я и пред иконите на манастирската църква, и в градината не се виждаше, където други три монахини подстригваха ниско чемшира. Игуменията се упъти към една от вратите, дето беше килията на монахиня Софрония, пък досами нея собичката на Анастасия.

— Добър ден, сестро Софрония — майка Минодора поздрави, понеже изсушеното тяло на мъченицата беше свито на одъра и навярно калугерката спеше.

— Прощавай, майко! — тя стана, бързо се изправи на крака и се сведе, като че молеше прошка.

— От месец и повече с теб живее момиче от Плевен, което трябва да учиш в усърдни молитви… Радва ли те послушницата Анастасия? — игуменията отвори и съседната собичка, където седеше момичето, разтворило страниците на църковна книга.

Изпитото лице на Софроний се огъна, а устните й изрекоха:

— Словата, които изричаме в истини и усърдни молитви, са малки за великия смут в душите ни. Послушницата се мами от чужди знания и често излиза от манастира — преподобната майка знае това! — не искаше да крие злобливостта си.

— Изпълнявам волята на архиерейската майка Евгения! — Минодора беше поразена от упрека и сякаш искаше да се защити.

— Но послушницата шепти забранени молитви! — очите й срещнаха с гняв очите на игуменията. — Чувам имена на мъже, чувам безсънното дишане, което, ме плаши, смущава уединението ми… — Софрония се сведе и притисна камъка, впит в корема й. Никой досега в манастира не знаеше за нейното самоизмъчване, не беше виждал наказанието й. Освен Анастасия.

— Ще преместя послушницата в друга килия, за да утешиш душата си. Моля те да излезеш, сестро Софрония, имам думи за плевенската сестра — искаше да успокои монахинята, но преди да излезе, мъченицата отново изправи глава и сви устни.

— Тя може да скрие истината от вас, но когато завчера я попитах ще приеме ли схима, сестра Анастасия каза, че зидовете на светата обител не пълнят душата й с човеколюбие! Тя иска да се върне в Плевен, че да учи момичетата по богохулни книги!

Страшен беше гневът на Софрония; очакваше от съседната собичка да чуе думи за оневинение, но преди майка Минодора да влезе при Анастасия, слабото тяло на монахинята се провря през вратата, излезе да дири покой.

— Дете мое, друмник някакъв спрял пред манастира и попитал за теб — вести носи от Плевен — игуменията положи ръце върху раменете на послушницата. — И там в града тръгнала бубоническа чума, та се не знае колко народ отнася в пръстта — възрастната жена се прекръсти и замълча, защото долови тежкото дишане на момичето. — Наедно с други духовни неща благочестивият епископ Агапий пише, че Ковача, както именували твоя баща, не е между живите, вечна му памет! — стисна раменете, после обърна лицето й към светлината, видя как то избеля отведнъж, а очите й се разтвориха, сякаш гледаха опустошение.

— А… мама? — гърлото на момичето беше пресъхнало; затвори очи, сякаш се боеше да чуе отговора, и потърси опора в стената с огнището.

— Не споменава жена, но… пише, че и синът на Ковача, брат ти — Бог е приел двамата в една нощ, царство им небесно! — положи писмото върху одърчето й, остана минута-две, а преди да излезе, се прекръсти отново и рече: — Потърси утешение на душата си в църквата; за страданието Бог ще те възнагради!

— Господи! — Анастасия се захлупи на пода. Почувствува и себе си, и килията, и цялата молебсана клета земя в безутешна самотност. Като се вдигна след час, взе вързопчето си, поиска веднага да потърси коне, да премине Балкана и да стигне в Плевен, да хвърли шепа пръст върху пръстта, под която лежеше Ковача и иконописецът на свети икони… Понечи да върви пеша, да стигне по-бързо от нощта и по-бързо от утрото след тази нощ… Но спря до зидовете на манастира. Изправен до владишкия трон на църквата „Св. Атанас“, даскал Ботьо Петков пееше „Верую“!