Мариана Тинчева-Еклесия
Сън срещу събота (24)

9.

Снощи Мита Гегова спряла да вика за помощ. Раждането на първата й рожба започнало по обед с толкова мъки, че Николина Банкова и Цена Терзийска събрали седем баби от града: палили свещи, кръстили се, молили Бога да й помогне, ама Бог не помогнал. Родилката лежала в несвяст в горната одая на хана, който Гего купи по-лани, след сватбата… По тъмно бабите се разотишли, двете жени тръгнали да платят на попа — той да чете молитви! — пък до одъра на Мита оставили Гего.

— Защо беше тази обич и този хан? — опустял му отведнъж целият свят, като разбрал, че Мита диша, но нито чува, нито може да му отвърне…

В хана тази вечер нямало много мъже; десетина пиели на бавни глътки ракия, а единият — чуждоземен, който не говорил много за себе си, ако че от три дни бил в хана — качил се по стълбите в одаята при Гего и рекъл.

— Остави ме с родилката, може да й помогна — започнал да вади от кожена чанта железца, стъкълца, чисти кърпи, голяма свещ.

— Ти ли? — младият ханджия се загледал в лицето му.

— По-лошо от най-страшното, дето чакате, няма да й направя, ама дай да опитам! — отметнал завивките върху Мита, взел да маже и реже, пък Гего… вместо да викне, да спре непознатия, изгубил говор и цвят, свлякъл се без време на пода.

Незнайният залостил вратата!

По кое време отнесъл долу отрочето, никой не се сетил да погледне сахата, щото чакащите бащи и майки не знаели какво първо да гледат: живороденото бебе от Мита или безсънните очи на мъжа, който рекъл, че до три дни и родилката ще е на крака!

По съмнало вече и децата в Плевен знаеха, че Мита е оживяла от молитвите на поп Димитър, а бебето й донесъл един таласъм.

— Кой е той?

— Защо е дошъл?

— Не гледа ли с лоши очи? — питаха през плет, тръгнаха клюки и страхотии — от чаршията до Дачовата чешма, дето беше ханът.

— Хекимин? Откъде идва? — Анастасия беше вече в двора на хана, под клонаците на голямата круша, дето родствениците на Гего и Мита се събираха за гощавка.

— Хекимин. Идва от Заара, но не казва накъде отива — Гего не знаеше къде да се дене от радост, че има син и невестата му оцеляла. — Тате даде на хекимина златна пара, пък той я оставил до главата на бебето. Бог ни прати този човек…

— И какво е името му? — наставницата вдигна ръка към гърдите си, разкопча бялата риза, повея си.

— Михал било името му… или Михаил, не го чух хубаво. От година насам овдовял, та тръгнал подир съдбата си.

— Трябва да е добър човек — не знаеше какво друго да каже.

— Малко му е да го наречеш добър — Банко кимна към каруцата до обора. — По душа и златни ръце не мяза на нашенци… Разправя, че туй — да вади дете от майка, научил някъде из Французско, дето и други книги за човешкото здраве прочел, и какви ли не чудеса видял… Сега вози покъщнината си, носел и церове, и потреби всякакви за излечение на болни…

— А децата му? — Анастасия се сети за приказката на хаджи Ана, когато вървяха със Захари Княжески по чаршията в Заара.

— Не спомена за деца. Сигурно вече са задомени, човек на възраст е, около петдесет…

— Как забравих, че сложих дърва в огнището преди да тръгна! — уж случайно се сети. — Главните могат да паднат на пода, Гънчо ще се изгори! — обърна гръб, като видя, че вратата на хапа се отвори и на прага застана мъж досущ Хекимина.

— Поне залък от питата и меда! — Гего се засегна.

— Пак ще дойда — подтичваше към Дачовата чешма; сети се, че вчера махленките й разправяха как по вечерно време непознат мъж спрял пред портата й, питали го кой е, кого търси, пък той не отвърнал на питането, правил се на важен…

До вечерта пък целият град узна, че Хекимина носел торба пари, искал да купи голяма къща и да живее в Плевен!

Беше седмият ден от юни 1852-ра.

За какво му е на Хекимина да служи на непрокопсаници, събрани в хиляда къщи? Какво го тегли към това място, лете знойно от горещини, а зиме — камък и дърво се цепи от мраз?…

Откакто за мютевелия се задържа Али Пияницата, а църковната подредба се тъкми от Доротей, народът, като не виждаше нищо добро, изпадна в неверие. Неверието нали е нож за душата, реже разсъдъка, за да кове злини. Хората захванаха да вършат всякакви щуротии: потапят нечисти духове по вировете на барата; преследват „вампирясали“ клетници; варят магии в големи бакъри; „убиват“ глогове… Та само за две години момчетата в трите мъжки училища намаляха на половина; монахините Макрина и Теодосия понаучиха нещо от таблиците на Неофит Рилски, но на момите в Плевен четяха само Псалтир, Часослов, Апостола. В църковната школска килия ходеха двайсетина момичета — колкото да се каже, че епископ Партений не е закрил мирското школо на Анастасия. Не го е закрил — сиреч не е турил катинар на вратата, но и от неговите уста излизаха приказки по нейна ученост. Кой какво измисляше и дотуряше, не се знаеше: живеела в чужда къща, щото нямала грошове да си направи своя; мислила се за даскалица над монахините, но по благочестивост не е като тях; дружките й вече ще станат баби, пък тя — мома! Сегиз-тогиз по вечерно време комшии виждали таласъм да влиза през комина на къщата и да нощува в голямата одая, дето спи тя с малкия Гънчо… Видя се вече, че детето няма прилика нито с епископ Агапий, нито с наставницата, ама… за какво й е това чуждо отроче? Гледа го, храни го, носи го из града… понеже не може от таласъм да зачене свое! Тогава да иде при Хекимина да му иска цяр! Две невести ходили вече при него в хана, той им свил бурени разни и прахове от стъкълца… сега невестите чакат! Какво чудо ще излезе от тях, не се знае още, но най-голямото чудо стана, когато попадията спря каруцата в двора на хана и измежду ритлите изтеглиха поп Спас! Конят се бил сепнал, докато попът шетал около каруцата, та едното колело минало през крака му. Туй, че се е счупил кокалът под коляното, не било страшно, ами кръвта от счупеното не спирала да тече, докато свещеникът прочел всички молитви към Бога за кръвоспиране.

— Попадийке, поп Спас или е грешен, или не се е молил както подобава — Гего не се смили от пребледнялото лице на духовника, щото знаеше сплетните му около владиката и даскалиците. — Ако Хекимина спре кръвта, значи е по-благочестив от свещеника.

— Бог чува думите ти и ще те накаже! — попадийката отвърнала люто и надникнала в сандъка на Хекимина, пълен със стъкълца. — Що е това? — уплашила се, като на стъклото видяла знак с три числа 691 и помислила, че лечителят прави магия.

— Това е течно лавандо с отвара от корени на хамедрио — отвърнал й както си пишело на стъкълцето за човек с медицинска грамотност. — Хамедрио има вкус горчив, ухание ароматно — поднесъл стъкълцето под носа на попадийката, после няколко капки сложил на мястото, дето кърви.

— Боже! — облещила се и се прекръстила, като видяла, че кръвта спира, а Хекимина, без да се чуди, продължил да чисти раната от калта, бързо я стегнал с бяла кърпа, турил две дръвчета отстрани на ногата и зачакал попът да се свести.

Поп Спас се върнал на белия свят! Михал му сипал в едно стъкълце няколко капки от опио-лавдано с упойваща сила — да не го боли счупеното. Попадийката го сложила под носа си да усети каква е магията, ама тази магия за първи път разбрал свещеникът, щом го изпил — спряло да го боли!

И ако всички приказки на поп Спас в Плевен вече се гледаха с едно око, то това, че невестата на хаджи Константин се вдигна за една неделя след цяла зима лежане с мъчително главоболие — вече никой не можеше да отрече, че вижда с две очи. Понеже гледаха как Хекимина отива в къщата на хаджията; там притискал с длани тила и челото на болната, забърквал памучно семе с качамак и налагал главата й, давал й да пие отвара от червената дигитале, съединена с трева визикатор…

— Всички деяния върши като с ръката на Бога! — каза хаджи Константин в хана; извади петдесет гроша, даде ги на ханджията. — Имай ги, щото даваш подслон на такъв човек. Ако питаш мен — и в къщата си го взимам! В Плевен не е имало толкова хрисим, несамохвален мъж!

— В твоята къща може да му е по-добре, но ние от хана не го пускаме! И от Плевен! — Банко Банков ударил по масата, но никой не се сетил да пита къде в този час е Хекимина. Къде?

Вчера заран и тази сутрин съседи гледали как Гето вози Михал някъде надалече, после ханджията се връщал сам…

— Къде водиш лечителя, самодиви ли търси? — устатниците не могли да не питат…

Гего отвръщал, че го возил в гората да цепи дърва — такава му била волята. Да цепи дърва… не бе тъй!

— Защо си тук? — Анастасия се сепна, като видя Хекимина седнал, опрял гръб о ствола на многоплодна ябълка. Почиваше си. Нивата с боба и царевицата на даскалицата беше прекопал сам за два дни.

— Защо ти да се трепеш в тази жега, Анастасийо? — слънцето клонеше към залез, но беше така задушно, че едва се дишаше.

— Трябваше да ти кажа първо добър ден и добре дошъл, ама не чаках, че ще те видя тук — стана й мило от грижата на Хекимина. Идваше вечер по хладно да прекопае две-три бразди, но тези дни се чувствуваше отмаляла, та не дойде на нивата.

— Остави мотиката си и ела да поприказваме! — отпи глътка вода от стомната, подаде на нея. — Пий и ти! Вярвам устата ти е пресъхнала от задух.

Устните на Анастасия наистина бяха пресъхнали, но от нечаканата среща. Остави мотиката си до мотиката на Хекимина, пое стомната, пи дълга глътка, седна на две педи от него.

— Защо тук да си поприказваме, друже? Чух за чудесата, които вършиш в Плевен, драго ми е за теб! — прииска й се да свали забрадката, да обърше потта от лицето му. По залез слънце, след уморителен труд, Хекимина й се виждаше хубав.

— Къде да си поговорим? Ти не смееш да дойдеш в хана, аз не смея да мина край къщата, дето живееш — говореше й честно, спокойно. — Само Гего знае защо съм в Плевен. Той знае нивата ти, той ме докара… — обърна се с тяло към нея, а под разкопчаната риза, на пазвата й видя голямата златна пара, която й беше дал в Заара.

— Не си струва да трепеш тялото и ръцете си — пази се! Ти си потребен на хората — забеляза мехурчета на подутините под пръстите, поиска да ги докосне.

— Не се кахъри за ръцете ми! — улови ръката й, преди тя да пипне неговата.

— Какво правиш? — обърка се, по не изтегли дланта си. — Ако наоколо има хора, целият град ще ни разбере! — огледа се, без да стане, но не беше срещнала човек, докато идва насам.

— Вече не ме еня от хората!… Като те изпращах по-онази пролет от Заара, мислех, че ще те забравя… Но не можах! — не откъсваше очи от нея, не пускаше ръката й. — Анина умря, момчето си оставих при добри хора на село, а все мислех за теб… Сполай, че и ти ме носиш още! — подаде другата си ръка, с опакото на пръстите опипа там, дето беше монетата; сърцето й биеше тъй, че гърдите й вдигаха пръстите на Хекимина.

— Струва ли си толкова път от Заара? — не смееше да помръдне, да чуе другото.

— Не съм дете, Анастасийо, не се мамя лесно! И тогава ме питаше защо те любя; знам, че и тук ще ме попиташ. — Не искаше да отмести ръката си от монетата. — Най-първо те любя за туй, че вършиш добро на хората. После… не знам! Че слънцето знае ли защо люби земята и я топли с лъчите си? Славеят знае ли защо люби своята славейка и вие за нея гнездо, и я храни, и пее от ранни зори… И защо в дивния свят на многобагрия един самец обича една самка? — пръстите му погалиха шията й, наведе глава, сложи устни във вадичката на гърдите й; някое време пи задъхана плът. — Не ме отпращай! Не лъжи ни Бога, ни себе си, че искаш да живееш сама! Защо и аз да живея сам, щом душата ме тегли към теб! — устните му се вдигнаха към лицето й, за да види, че е затворила очи, сякаш шептеше в ума си молитва. — Прости ми, Анастасийо! — задъхваше се в нега, нямаше повече думи, усети тялото си силно като на младини, притегли я в себе си силно, дръпна забрадката й, захапа косите…

— Не е ли грях? — чу в ухото си.

— Ще се венчаем идущата неделя… Кълна се във всички богове и богини, че колкото обич и грижи имам напред — твои са! Ще ти помагам да съберем моми за школото, ще те браня от лоши приказки, ще берем лековити билки, и момчето, с което живееш, ще имам за свое… Грях ли е, Господи?

— Искам! — най-сетне чу; тялото й — тръпно, уплашено допреди миг, отведнъж премаля в неговото, вдигна ръка към раменете му, стана й много горещо. — Господи!

Сватбата на Михал Хекимина с наставница Анастасия не беше идущата неделя, а две недели след Петрови пости. Каквито приказки се понесоха дотогава из Плевен — тръгнаха по селата, че и из епархията. Наставницата пак учеше моми в килията, деца от махалата събираше в къщата на дядо Гънчо — да пишат по пясъчните сандъчета и да сричат таблиците… Хекимина се спазари с Гего до венчавката да остане в хана. Комай всеки ден го виждаха край школската одая да чака избраницата си, да й даде букетче полски цветя, да й каже, че иска да купи нива, или — да я поведе из ливадите с Гънчо да берат лековити билки… И тя ходи из пущинаците с мъж, с когото не е венчана?!… Ама нали Хекимина всеки ден вършеше чудеса с болните и показа добро сърце — вярваха на честта му! Вярваше му даже и поп Спас, който каза, че ще го венчае в църквата, без да му плаща грошове, пък Анастасия рече: „До венчавката ще решим…“ — и покани за кум, кого мислите? За кумове покани Пенчо Влад Петков с невестата му! Шаферка щяла да бъде първородната им дъщеря, която се била намерила в годината на откриване на мирското школо, а сега — най-прилежна мома в това школо!… Нямало да се вдига голяма сватба, понеже и двамата младоженци не са първа младост; само колкото да се пише в църковната книга, че са двама пред бога и да заживеят заедно в къщата на дядо Гънчо. Там Хекимина ще вари билки, ще отвори дюкян в голямата одая с полукрузките, пък полукрузките ще пренесат в голямата одая на Геговия хан, дето Мита и Анастасия ще събират момите…

— Кога ще бъде венчавката? — Доротей, който от Гергьовден не беше минавал през Плевен, щом научи вестта от Ваклина в Ряхово, дето тя наставляваше тамошните деца, реши, че трябва да иде за знаменателното венчане! Той все още се пишеше протосингел на епископ Партений, ала тези дни, щом баща му, хаджи Иван Спасов даде на митрополита 80000 гроша, Византиеца прати Партений в Цариградската патриаршия невъзвратимо, а владишката корона на врачанската епархия щеше да сложи върху главата на Доротей… в края на тази 1852-ра…

Като сам разбра, че няма нито осанката на епископ Агапий, нито неговата духовна мощ, йеромонахът се захващаше с прости, ама благи работи: купуваше и препродаваше имоти; слухтеше кой какви упреци сипе против митрополита — и срещу добри пари му ги донасяше! Така и сега.

Като довтаса в Плевен три дни преди сватбата, разтършува се нагоре-надолу да събере приказки, да чуе всичко как е било и как ще бъде; разгневи се на поп Спас, че му разказа как го спасил Хекимина; усети честната обич на плевенци към лечителя, пък негово преподобие хич не забелязваха… Върза в душата си всички сплетни, както змиите излизат в кълбо на Благовещение, и в събота заран, ден преди сватбата, повика в църковната школска килия кумовете и младоженците.

— Виж какъв мъж пристигнал в Плевен! — лицемерно захвали Михал, щото от всички слова на плевенци очакваше да види мъж снажен, силен, надут, а осанката на лечителя му се стори вестма малка за подслон на велика душа.

— Човек върви след съдбата си, преподобни отче. Спрях в Плевен, харесах наставницата и вместо да я деля от тукашните моми, реших да остана — осветляваше го свенливо, сякаш е сторил грях.

Гергана и Пенчо бяха седнали на първия чин, Анастасия и Михал стояха прави, че тези дни нямаха време за дълги приказки.

— Преподобният ни отец навярно иска да ни благослови? — даскалицата искаше да разбере защо е тук.

— Не, не… Важна вест имам за четиримата, но най-първо на теб да кажа, че листът с разкривените букви, които бил писал завещателят ти, някъде е затулен, няма го из църковните писмености…

— И какво от това? — Пенчо усети, че тялото му се надига.

— Щом няма лист и никой не знае каква е волята на завещателя, наставницата няма право да живее в къщата му! — рече без пресекулки, но колебливо, щото гледаше Пенчо в очите.

— Листа дадох аз за църковната книга и току-така не може да се затрие… Някой има пръст в тези дела! — не стана, но заканително вдигна ръка с показалец към църквата.

— Не съм бил протосингел по това време, нищо не знам какво са вършили след убийството на негово преосвещенство, вечнопаметния Агапий — събра невинно ръцете си пред гърдите.

— Как предоподобният ни отец тъкмо сега се сети да търси листчето? — Гергана също долови хитрината му.

— Ами… като гледах църковните приходи в книгата, забелязах, че наставницата не е платила двеста гроша за прехвърляне на имота, така потърсих листа на завещателя. Няма го!

— Дядо Гънчо ми довери в говоримо слово, че оставя къщата и детето на Анастасия — Пенчо излъга за говоримото слово, като прозря безсилието да се докаже правдата. — Къде ще живее наставницата от утре?

— Ти си чул! И аз много изповеди съм чул от човеци, но щом те не са писани, как да кажа на другите хора, че са истина?… Заветите на Мойсей са живи до днес, защото са писани! — Доротей знаеше, че силата е в ръцете му. А когато в едни ръце има сила, в тях по неволя върви и правдата!

Хекимина бръкна в пояса си, извади кесия с грошове и я подаде на Доротей.

— Вземи тези хиляда гроша и напиши лист, че къщата е на Анастасия! Бива ли?

Очите на протосингела се уголемиха, но не посегна да вземе кесията.

— Хиляда гроша са много. Ние двеста гроша вземаме за завещание на имот, така върви по книгите — ръцете му се люлееха от желание да грабне кесията.

Хекимина най-добре знаеше как да го спечели.

— Купувам къщата за наставницата от теб — мушна парите в ръцете му, извади друга кесия, преброи петдесет гроша, та добави и тях. — Тези грошове имай за църковни разходи по венчавката.

— Ти… май си по-богат от владиката? — такава, щедрост харесваше Доротей, но вместо Михал, Анастасия отвърна.

— Не е по-богат от епископ Партений, ама не свива грошовете в кесия. Дава ги като церове — за своя душа!

Йеромонахът разбра камъните кого замерят, та поиска да ги върне с по-голяма сила.

— Митрополит Неофит като разбра, че наставницата се задомява, прати ме да известя, че не е по волята му невеста да наставлява момите в църковната килия! — удари право в душата й. — Каквото било — било до тук! След сватбения грях — не може! — отсече с ръка и глас. След удара се взриви тишина. Доротей вмъкна кесията в расото си, направи крачки към вратата, почака да чуе какво ще рече даскалицата, а тя гледаше пода и никой вместо нея не вдигна гърди да проговори. Духовникът сложи ръце на кръста, отвърна рамене назад, върна се по-близо до нея, надигна се на пръсти, че да изглежда голям. — Решавай! Или наставница на моми в килията, или жена на Хекимина! — изрече със заповедност.

Анастасия не вдигна глава, не отвори уста да отвърне; и дъхът й сякаш замря.

— Бива ли християни в духовни одежди да спират народно добро? — гласът и тялото на Хекимина се люлееха, не знаеше накъде да тръгне, какво да стори, че то да не е грях… Не поиска да извади още пари на Доротей, щото в този живот беше разбрал: милост и гняв не се купуват с грошове. — Ще си ида в Заара още утре! Още сега… — упъти се към вратата, но Пенчо го стигна, хвана го за раменете и го обърна.

— Ти ще останеш в Плевен и ще живееш с наставницата! — извика със сила, която искаше да запрати срещу йеромонаха. — Още сега ще говоря с баща ми да обърнем дюкяна на школо… До наесен ще събираме волни пожертвования и ще захванем ново женско школо. Градът ще расте от година в година, ще идват момичета и от селата — докога ще се мъчат в тази килия?…

Анастасия огледа училищната одая с полукрузките и сандъчетата, пое въздух, поколеба се дали да каже това, което си бе наумила.

— Време е да преместим школото в храм с човеколюбиви стопани… Отче, духовници са живели открай време в Плевен, но Хекимина ни е пръв и по-нужен от всички; няма да го прогоните! — душата й беше изпитала всички мъки на първа жена просветителка. Хекимина трябваше да преживее всички хули и упреци, че е лечител…

Даскалицата стигна до вратата, но се обърна.

— Върни петдесет гроша на Хекимина! Ще ни венчае поп Димитър!

Неделя след сватбата на наставницата с Хекимина, минала скромно, без гълчава и тържество — момите се хванаха да преместят мирското школо в първия мирен дом, дарен от Влад Петков и сина му Пенчо! Преместени бяха и полукрузките, и пясъчните сандъчета се вместиха там, и протритите таблици на Неофит Рилски, и похвални книги за нравоучение, и наставницата, и момите, жадни за кирилски букви…

Голямата одая на новооткупената стара къща на дядо Гънчо Хекимина напълни със стъкла лековита отвара, прахове, хапове, потреби всякакви за изцеление или помощ на страдащи хора. Събираше много народ по мегданите да ги учи, че облекчение на всякоя немощ идва от билките, слънцето, обичта — а не от баенето на стари баби и попски молитви.

— Когато минавате край зидовете на къщите, или край купища смет, или по други нечисти места, гледайте дали там не е поникнало растение с отворени листа, черни зърна, прилични на синаповите! Това растение, дето никне по мръсни места и латините са нарекли „свиня“ — има упойваща сила за облекчение на преуморени ръце, нозе, болки в гърдите, корема… на жени, страдащи от ненаситна любов и любовни въображения… — Хекимина говореше тъй, както пише в книгите му, а жените затуляха ушите си, побутваха се. — Това растение можете да намерите и край храма на Минерва в Гърция, но по-първо трябва да го познаете край купчини смет или зидовете на къщите… Утре вкупом ще идем да берем бял равнец, ще търсим червената дигитале — говореше винаги бавно, повтаряше много. Учеше ги да пазят преподобието на живота.

— Разкажи ни за храма на Минерва в Гърция! — момата на Пенчо сядаше най-близо до Хекимина, поглъщаше всякое негово слово, искаше да го слуша дълго, да върви по следите му, както вървеше по дирите на Анастасия. Че един ден, ако спре наставницата й, тя да я продължи…

Полека-лека народът започна да вдига глава…

Но все още много полека и много леко — като страх, че след познанието идва зло — както мракът идва след светлината. Или тъкмо наопаки — както светлината идва подир тъмата, Денят след Нощта… докато изгрява слънцето.