Мариана Тинчева-Еклесия
Сън срещу събота (23)

8.

Като излязоха след венчавката от църквата „Св. Николай“, младоженците Божко и Нана, продължители на два заможни плевенски рода, поведоха подир себе си сватбарите към поляната на сър-пазар — там, където тученишката бара криволичи и се изнизва по пътя за Опанец. Подир сватбарите, дето не се побраха и в двора на църквата, тръгнаха още плевенци от Главинкова махала, заприиждаха хора и от крайните махали, та към обед поляната се изпълни тъй, както малцина са виждали това място даже когато тук пристигат кираджии на жива стока. Чорбаджи Коста и чорбаджи Георги Вутов, родители на младоженците, венчаваха първи рожби, затова искаха знаменития ден да се запомни! Сред моравата бяха стъкмени предълги софри до софрите — трикраки столчета. На тях бе отредено да седнат първи хора от управата на града, чиято дума тежеше в раздаването на имоти. В единия край на поляната горяха огньове, в бакърени котли над огньовете вреше овча чорба; на всеки новопристигнал, като вадеше от торбата паница, сипваха му от ароматната благина и ако беше човек от по-бедните, канеха го да седне по рогозките, проснати върху тревата. Беше неделя подир Великден. Хората, поизмършавели от дългия пост, гледаха да заякнат за кърска работа и да пийнат от чудотворната вода в бъклиците, докарани тук от чорбаджи Георги… От години в Плевен не се беше вдигала такава сватба. Свирджии с пет гайди, три тъпана, два дудука така издуваха бузи, че кьораво и кьопаво се хващаше да играе до припадък-сърце.

По едно време, тъкмо слънцето бе започнало да преваля, заловени ръка за ръка сватбарите тропаха дълго хоро, от пътя, дето минаваше край лозята и водеше към градския ров, се видяха кълба прахоляк. Подир малко от прахоляка изскочи каруца, теглена от два алени коня. Конете препускаха лудо към играджиите, сякаш се носеше бърза, важна вест. Каква бе вестта още никой не знаеше, ала сватбарите видяха, че върху конските гърбове стоварва кашмици Емин, брат на жестокия и отмъстителен Яшар ага, който лани бе запалил кошарата на Илия Мусака, щото оня не му продал осем овце. Емин возеше четирима турци, дърпаше настървено юздите на впряга, викаше „я-я!“ на конете и ги насочваше право към хорото.

— Полудял ли е? — хората се разкъсаха и разпищяха, понеже усетиха, че добичетата, даже да искат, не могат да спрат каруцата, без да прегазят с копита рогозките. „Я-я!“ — Емин плющеше с глас и камшик, пък конете, нали имат повече милост от освирепял човек, свиваха задни крака, пръхтяха, цвилеха, вдигнали ноздри. Какво стана в следващите мигове, никой не можа да разбере, защото из въздуха се носеха фесове и цървули, и дрехи, и ругатни, и цепеници. „Ще ви изколя!“ — Емин крещеше на играджиите, като че всички вкупом му бяха виновни: „Ще ви затрия до крак! Ще ми платите с кръвта си неговата кръв!“ — скочи от ритлите, измъкна от пояса си голям нож; заразмахва го, без да гледа кого докача… Сватбарите още не знаеха какъв бе грехът им този ден, но единият от мюсюлманите, по-кротък човек, пръсна бързо вестта, че Яшар ага е намерен преди час, убит от българи!

— Ами! От българи?

Християните се пулеха и не вярваха на такова деяние, ама турчинът, дето изказа първата вест, без да лъже, добави и друго: През нощта Яшар ага влязъл в къщата на Йорго Грънчаря, избутал стопанина от одъра и му рекъл: „Ти като не знаеш да правиш деца, гледай аз какво мога!“ — и като разкъсал нощната дреха на хубавата Янина, невестата на Грънчаря, я позорил и мачкал в ръцете си, и викал от наслада… Тъй го намерили — с два ножа наръган в гърба, замъкнат в трънаците зад градския ров, пък Янина… тя, клетата, се хвърлила в кладенеца…

Като чуха това, едни от сватбарите взеха да викат: „Хак му е на агата!“, други се кръстеха, и като се плашеха от отмъщението, питаха: „Бива ли за позорена невеста да се отмъщава с кръв?… Бивали?“ Но и чорбаджи Маринчо Петров, почитан от всички за мъдростта му, не можа да отсъди веднага кой-крив, кой-прав.

Бащите на младоженците рекоха да приближат Емин, да го умирят и изкарат извън поляната, щото хората тук бяха невинни, но турчинът, като вдигна ръка и замахна с ножа, порна бузата на чорбаджи Коста и така му остави спомен от сватбата за цял живот! Четиримата мюсюлмани с него видяха, че работата ще стане хептен на беля, хванаха ръцете му, вързаха го и насила го натовариха на каруцата. Тъй…

Откакто по тези места не минаваше строгият Хюсеин паша, от тогава мина доброто време между християни и мюсюлмани.

Влад Петков, вече на възраст, който помнеше и пишеше историята на Плевен ту в църковната кондика на „Св. Николай“, ту в свои тайни тефтери, понечи да върви към турския конак, че да обади на Али бей за случилото се.

— Остави бея, тате, като идвах насам го видях пиян — Пенчо беше дошъл да обади на Влад, че някакви кираджии от Ловеч го търсят в къщата.

Чорбаджи Цочо Минчов и другите чорбаджии, дето допреди четвърт час седяха на столчета край софрата, сега се бяха събрали в един край, искаха да вървят към чаршията.

— Трябва да съберем мехкемето^[1], да отсъдим в кого е вината и такива неща повече да не се чуват за срам на града! — чорбаджи Маринчо държеше за добрата слава на Плевен като за своя милост.

— Ако беше жив Осман бей… — Влад Петков, поклати глава, въздъхна, не се доизрече — мъката му беше колкото за предишния мютевелия, сина на Фатме ханъм, толкова и за сговора, който цареше тогава между управниците, пък от тук — и между всички плевенци.

Нали злото не идва само, то води след себе си зла орисия, миналия октомври, откакто във Враца убиха епископ Агапий, след десетина дни пък султанът отне пашалъка на известния с много честност и строгост Хюсеин паша. На негово място за водач на видинския вилает султанът изпрати Семи паша, който на втория ден от пашалъка си вдигна толкова данъците за българи и турци, че веднага спечели омразата на народа. Неделя подир фермана за обирджийството почина Осман бей… А щом за водач на мюсюлманите в Плевен дойде Али бей, когото рядко можеха да видят трезвен, камо ли да отсъди правда, с живите се раздели и Фатме ханъм. Едни турци казваха, че умряла от мъка по своя син, други разправяха, че краят й дошъл от старост; пък Фазли ага, който събираше за пашата данъци и беше родственик на ханъмата, рече това, което простите хора нямаше откъде да знаят: Ханъмата умряла от мъка по лошата участ, която очаква града, щото знаела нрава на новия мютевелия — в спор никога да не зачита правото на християните…

Вестта за убийството на Яшар ага и за деянието на Емин обиколи града преди слънцето да се скрие отвъд баирите. Като се разотиваха, някои сватбари влизаха да запалят свещ в църквата; мохамеданите също се събираха край джамиите и по мегданите да съдят станалото…

Анастасия излезе от църковния двор, помисли да тръгне към мястото на някогашната си къща, но понеже носеше на ръце бебето, оставено от дядо Гънчо, рече да се прибере.

— Наставнице, видя ли заместителя на епископ Агапий? — Мита Банкова дръпна рамото й.

— Не съм видяла владиката… И теб не видях, наследнице моя — първата даскалица се вгледа в лицето на Мита: беше слабичка, неотрасла високо; с евтини, чисти дрехи, под които личеше, че е вече мома.

— Ето там! — малката наставница в църковната килия вдигна ръка, посочи църковния двор.

— Учили сме, девице мила, че благонравието не ни позволява да сочим някого сред мнозина — скришом погледна към мястото, където й беше посочено, но не видя мъж в духовни дрехи. Мита не се докачи от бележката на наставницата, щото имаше да й каже нещо важно.

— Вчера пристигна в Плевен и отседна в конака… Нали кърската работа сега кипи, нямаше много посрещачи, ама поп Спас се кланяше угоднически и редеше сладки думи във възхвала на негово преосвещенство… И добре, че попът ни знае гръцки, щото владиката не дозема от български… Днес бил сърдит…

— Чувала съм, че новият ни владика е грък — Анастасия искаше да прекъсне махленското брътвене на ученичката си; Мита не мислеше да спира.

— Бил сърдит, че не го поканили на днешната сватба, ама пръст в тази работа има Влад Петков, той не одобрявал владиката с лукавите му сплетни, славени още в Цариград…

— Първенците ни са мъдри хора, знаят кое-как трябва… Ти учиш ли момичетата от първия чин да пишат числата? — наставницата не смееше да каже нещо против владиката, понеже наоколо вървяха плевенци, гледаха пеленачето в ръцете й, надаваха око и ухо да чуят какво ще каже за новия владика.

— Уча момичетата на числата. Вчера с Ваклина те търсихме да те питаме нещо от нравоучението, но нямаше никого — Мита най-сетне разбра, че Анастасия страни от приказки за епископа.

— Вчера ходих на нивата и се прибрах по залез. Много труд имам в къщата и по къра, та не знам ще смогна ли да поема школото след Гергьовден, както ни беше думата…

— Не се кахъри за школото, предрага наставнице, ще дойдеш когато можеш. Как не се сетих да дойда да ти помагам — Мита видя, че Емануил Васкидович върви към тях, навярно пека да каже нещо на двете наставници. Клетият даскал: След трийсет години служене в полза народу, миналия октомври духовници и първенци го прогониха от Свищов и по негова мъдра ученост пуснаха черни хули, разнесоха ги из цяло Българско, че да спре почитта към петокласното му училище. А и към трите твърде полезни книги, писани наедно с Неофит Рилски. Приеха го плевенските първенци и запретиха всякоя лоша дума против наставника.

— Добра среща, добри ми наставници! — даскал Манол, както го именуваха открай време, се поклони на двете, после подаде ръка на Анастасия. Не се бяха виждали и не се знаеха. Първата наставница премести бебето на лявата си ръка, подаде десница да отговори. Осанката на учения мъж издаваше сила, ала очите му не бяха весели. — Три недели откакто си тук, пък не мина към мъжкото школо да се разговорим, има какво да подкрепим с дело — личеше, че има да й каже друго.

— Около малкия имам грижи, гледам да стегна двора и къщата, голямата одая правя за школско ограмотяване, щото ще събираме и момичета от селата… Ваша ученост навярно знае, че църковната килия от ден в ден умалява за придошлите девици. Вече десет години църковното настоятелство не захваща ново девическо школо. — Сети се, че думите й ще вземат за упрек, затова прегърна бебето, премести и приказката: — С Мита сме се разбрали да наставлява момите до май, после ще я отменя.

— Похвално е намислила твоя ученост да обърне къщата в школо и да събира момичета от селата. Щом плевенци не захванаха такова деяние по време на епископ Агапий, надали с този владика ще се преборят — даскал Манол обърна глава към църковния двор, където първенците се бяха скупчили около духовника, затуляха го с гърбове, а от падащата мрачина не се виждаше добре кои са.

— Тези дни ще мина към мъжкото школо да поприказваме… Драго ми е, че срещнах ваша ученост, много препатил от народно невежество — наставницата въздъхна, залюля бебето на ръце, че започна да плаче. — Трябва да вървя…

— Исках да кажа още, че тези дни в Плевен ще дойде протосингелът на владиката, йеромонах Доротей… — трябваше да добави и друго по-важно, но спря.

— Щом има път и дела насам, нека дойде — не искаше да слуша нищо нито за владиката, нито за неговия помощник — какво добро може да чака от тях?

— Защо страни от приказки за духовниците? — даскал Манол, като я отпрати с поглед, попита на глас себе си, но Мита Банкова му отговори.

— Бои се от мълвата на лоши хора. Знаеш ли какво разправят? Че пеленачето, което отглежда сама, имала от епископ Агапий, затова се грижи за него като родна майка.

— Ама… нали всички знаят, че не е вярно! — Върху даскала се стовари гръм от почуда.

— Знаят, я! Но с мижави хора излизаш ли на глава?

Анастасия бързо мина през чаршията, обърна глава към дюкяна на Пенчо да види сложил ли е кепенците, но кепенци нямаше — сякаш току-що от вратата е излязъл някой. Плевенци вече бяха забравили някогашната й моминска задявка с най-големия син на Влад Петков. Двайсетгодишна вода бе изтекла от това време. За двайсет години имотите на Влад и Пенчо растяха, а имането на даскалицата хич не се виждаше; името й ту се чуваше за голямо добро, ту червиви уста го нахапваха като ябълка… Тази вечер от тежкия въздух или от вестта за побоя на сватбата сърцето й се изпълни със смут. Не искаше да спира на нова приказка, гледаше да се прибере в къщата на дядо Гънчо, да залости пътната вратница и да легне с малкия върху одърчето, да чувствува до себе си дишането му — чисто, топло, добро, негреховно…

Тъкмо мина под върбалаците на барата и стъпи върху прогнилото мостче, стори й се, че по сокака от Балъклийската махала тича жена на прибежки, крие се зад стоборите, обръща глава назад, побутва нещо… Беше повече здрачно отколкото видело, че Анастасия не можа добре да види коя е, какво носи пред себе си. От шалварите и фереджето разбра само, че е туркния… аха, ханъмата не беше една, ами две, залепени една о друга като майка коза с козленце. Недалеко се чуха викове и сенките на жените се свряха в хралупата на големия орех, ударен по-лани от гръм. След виковете се мернаха факли огньове и пак викове: „Няма ги! Не са насам…“ Личеше, че двете жени се крият от хората с факлите, щото виковете на огненосците бяха на турски и тъй страховити, че Анастасия се върна от мостчето, долепи гръб в голямата върба, притисна към себе си детето, замря… Щом наоколо пак стана тихо, забърза към двора на дядо Гънчо, но току пред пътната порта видя залепени двете жени.

— Анастасийо, не се плаши, аз съм… Халиде — едната рече задъхано, ала тихо — да не я чуят други.

— Какво те доведе тук? — така попита и даскалицата.

— Крия момичето си от Сабри и Али бей, Аллах, Аллах! — жената се свлече до стобора, сякаш до тук бяха силите и.

— Влизайте вътре! Ще ви скрия в избата — Анастасия бутна вратата с крак, тръгна по пътечката, а когато се обърна да каже на друговерките да залостят с дървото, видя, че Фатме тегли под мишниците майка си…

— Емин, като намерил убит Яшар ага, напоил до лудост Сабри и още трима, после минали през сватбарското хоро на сър-пазар — Халиде легна върху рогозка в избата, взе да говори откъслечно това, което помни, а Анастасия се луташе да търси свещта. — От хорото отишли право при Али бей, вече пиян и настръхнал от злост. Сабри казал, че дава Фатме за сина на новия бей, ако той прокуди от Плевен виновните християни… И петимата дойдоха в къщи да видят Фатме…

— Пиянски работи, като изтрезнеят, ще забравят всичко — Анастасия искаше да успокои дружката си, дълго не беше я виждала и не бе чувала нищо за нея. — Не случи с акинджията, че сега и момичето ти тормози… Помниш ли като му четох писмото от Фатме ханъм, вечна й памет…

— И момичето ми… я виж! — Халиде обърна очите си към момата, щото Анастасия вече носеше към нея свещта.

— Боже мили! — наставницата прехапа устни от това, което видя на светнало. — Какво е станало с теб, клета Фатме?

Момичето, седемнайсетгодишно, възнисичко, но набито и яко, по външна прилика повече на Сабри, стоеше с обгорени дрехи, обгорени коси и лице, подпухнало от изгаряне.

— Нищо, добра ми наставнице — отвърна спокойно, сякаш от силна уплаха изгореното не го болеше. — В двора бяхме запалили огън и Али бей ме накара да го прескачам… Отначало огънят беше малък, но беят хвърляше сухи дърва в него, каза, че ще ме вземе в къщата си, ако прескоча огън, по-висок от стрехите… Искаше да изгоря, щото нямаме имоти като неговите, пък бил дал дума, че ще прокуди от християните… избягах с мама… — момичето огледа наоколо да разбере къде е, преследвачите няма ли да почукат.

— Тук ще останете двете! Знам мехлем против изгорено и ще намажа лицето ти… Тези дни ще ядем каквото дал бог — тук няма да ви потърсят!

Анастасия остави свещта на пода, изниза се през малката вратница да се качи на горния кат и да залости портата.

Сутринта стана рано, уми косите си, изпра и лененото платно, с което увиваше малкия Гънчо, облече се и отиде да вземе от Манчо овчаря две оки овче мляко. Мина й през ума да купи две-три овце и като плаща за паша по сто гроша годишно на Манчо, той да й дава мляко всяка заран… Щом стигна навеса на кошарата, чу гласа на жена му, после него видя седнал на пън да дои овцете. Веса Манчовица хвърляше в яслите сухо сено за вечерта и както си беше свикнала да вика, осветляваше го за сватбата, за каруцата на Емин, че и за бягството на Халиде с момичето й.

— Цяла нощ пияниците тършували из турските къщи, но не намерили никого. Сигурно двете се крият по лозята и ще се върнат, като застуди времето — Манчовица надникна да види идват ли облаци, а Манчо не чуваше и гръмогласието й; комшии разправяха, че оглушал от неспирното й бърборене, други казваха, че се прави на глух, понеже още на младини разбрал, че не може да й пререкава. Всичко, което е казала Веса, е тъй, спор по него не може да има! — Ама Али бей искал да изгори момата на акинджията, затова хвърлял в огъня сухи дърва… Лош турчин бил Али бей! Фатме ханъм — вечна й памет, остана честна и кротка…

Анастасия разбра, че Манчовица няма скоро да спре, затова отиде до овчаря, бутна рамото му, подаде менчето да й налее току-що издоено мляко. Искаше да си тръгне тихо, незабелязано, ала Веса, като се обърна да гребне с вилата сено, забеляза наставницата. Без да даде знак, че я е видяла, млъкна за миг и поде. — Завчера в Плевен пристигна новият ни владика, дето не знае да говори с хората и хич не го е еня за мъките ни… Не знай ли, не знай ли — щом знае да събира владищина, ще ни научи езика негова милост.

Словата „негова милост“ в устата на Манчовица звучаха като маргаритки, поникнали сред щирей.

— Не искал да пее в църквата литургия, щото не го поканили на сватбата на Нана и Божко. Защо да го канят? Как ще се сношава с народа? Тези дни щял да довтаса протосингелът му — оня дребният, дето не мяза на човешки пастир. Боже, боже, защо утрепаха добрия владика Агапий, той милееше за народа, поправяше мостовете и църквите, отвори училище за момичета… — Веса тъкмеше приказките си за пред Анастасия, понеже преди години бе ходила две-три вечери в къщата на дядо Гънчо, дето даскалицата събираше възрастни за ограмотяване… Никой не можеше да накара Веса да говори това, което не мисли, затова и разкаянието по владика Агапий беше една истина от множеството, вече некрита от хората на епархията.

Наставницата послуша, вдигна пълното менче, обърна се към града — нещо светло и топло нахлу в душата й. Слънцето беше вече високо, денят мамеше надеждите към добро.

Като наближи къщата на дядо Гънчо, видя, че по другия бряг на барата подтичва Мита Банкова. Какво ли можеше да е станало, без да го научи първа Манчовица?

— Наставнице, бързо ела в школото! — Мита не знаеше откъде да подхване, правеше кръгове с ръцете, сочеше към църковния двор.

— Пак ли катинар? — Анастасия остави менчето на земята.

— Не, наставнице, протосингелът пристигнал снощи в късен час и довел две други наставници за момичетата… Преди малко ги въведе в школската одая, та се объркахме…

— Други наставници? И кои са те? — обърса ненадейна пот.

Монахини са от сопотския манастир. Едната е такава върлинеста, че Доротей изглежда пред нея мъниче; Макрина я зове по име, на възраст е комай колкото теб… Другата изглежда схлупена и безбуквена, ама била родственица на протосингела… Дал им дума, че като наставници ще взимат по хиляда гроша годишно… — Мита изсипа думите като чувал на воденица, наведе глава, стъпи върху камъче, обърна го с ходилото. — Наверно не съм ти достойна заместница? — гласът й трепереше.

— Това не е истина, малката ми. От всички моми, които съм учила, най-добрите и храбрите ме продължиха. Върни се в килията и запомни, че никоя монахиня не е по-силна от теб! — сложи длани върху раменете на момичето, стисна ги, сякаш искаше да ги издигне над целия град. — На протосингела кажи, че ще се забавя някое време, имам къщна работа — сети се, че трябва да свари мляко за Гънчо, за двете жени в избата.

— Той тръгна с владиката и някои първенци към конака, там иди и ти!… Монахините нямат вина, нали? — сърцето й се отпусна.

— Монахините нямат вина, почерпи ги със смокиново сладко.

В големия двор на владишкия конак, цъфнал в многобагрия на овошките и тревите, край висока софра под лозницата бяха насядали важни мъже: чорбаджи Маринчо Петров, чорбаджи Цоно Наков, хаджи Константин, Хаджипаков, даскал Емануил Васкидович. Посивелият и попрегърбен Влад Петков седеше до снажен мъж в духовни дрехи — това трябва да беше епископ Партении. До епископа пък се виждаше малката, сякаш свлечена снага на друг духовник в йерейски дрехи и калимавка — йеромонах Доротей, прочут с това, че е сестрин син на известния Найден Геров, а от тази Нова година — протосингел на владика Партении. Възпълничък, с не дотам одухотворено лице, хаджи Дончо Иванов, както бе мирското име на Доротей, на първи очи малко се отличаваше от народа и народът малко би го тачил като пастир, ама…!

Още първата заран, щом се събуди във Враца, заживя с една жажда — да се види по-скоро с корона и скиптър на владишкия трон! Колкото до мерака, нарисуван дори върху образа му, без да говори за него, епархиотите догадиха бързо какво чака хаджи Дончо, щото той сипеше щедри слова по градовете за велики начинания… Най-чудно остана за всички как владиката и протосингелът се разбират, щом Партений не знаеше български, пък Доротей — гръцки. Епископът можеше най-важното: да брои църковните приходи от бедняшки грошове.

Анастасия прихлопи ковашката вратница, тръгна по калдъръмената пътека към софрата с мъжете, които, види се, трябваше да решават нещо голямо не само около женското школо. Сърцето й замря — в двора на конака не беше влизала повече от година.

— Добър ден на високия архиерей, на йеромонаха и на съгражданите ми — спря на няколко крачки от тях.

— Добър ден, наставнице на момичета, добре си дошла! — уважителният Влад Петков се надигна да я посрещне, но се сети, че в Плевен не се гледа с добро око на възрастен мъж, благочинен към по млада невеста — пък и не беше стопанин в двора на своята къща. — Ела тук да се запознаеш с новия ни владика — Влад я повика с глас и ръка.

— Ето ме, ваше преосвещенство! — отиде до мястото на владиката, поклони се, свила ръце на гърдите. — Чух, че сте достоен заместник на епископ Агапий — каза на гръцки.

— Християнката говори гръцки? — Партений вдигна вежди от изненада.

— На гръцки ме учеше архиерейската майка Евгения и за добро го е сторила. Плевналии разправят, че ваше преосвещенство не говори български — речта й беше бавна, сигурна, без желание да засегне владиката, пък и той не се докачи от истината — виждаше му се гордост да не говори с простите хора.

— Помня и благочестивата архиерейска майка, и моя духовен брат Агапий, царство му небесно! — направи кръст с ръка.

— Много мило е, че го помните, щото народът, комуто владиката стори толкова благодеяния, вече го забрави — Анастасия знаеше, че само Влад Петков, Емануил Васкидович и владиката разбират какво говори, други плевенци не доземаха гръцки.

— Ами… — епископ Партений не чакаше такива храбри думи от наставницата; поиска да я жегне за миналото в белградските вестници. — Храня надежди, че ваша милост няма никога да забрави духовния си баща, той ви благославяше в много молитви.

— Няма никога да забравя епископ Агапий, от него съм видяла само добро. Но онези, които отнеха нечестно живота му, искат да го забравят, за да скрият срама си от безчинството — най-сетне стовари дълготаените думи в душата си. Никога с никого в Плевен не бе смяла да спомене името на Агапий след неговата смърт.

— Още не се знае кой, защо го уби. Търновският митрополит вярва, че един ден ще научи правдата… Защо наставницата не седне? — Партений посочи стол до Васкидович.

Анастасия се поклони, обърна се и отиде до мястото, отредено й от владиката.

— С първенците на Плевен имаме спор за църквата, за данъците, за училищата — думите му излизаха с неохота, гласът му се луташе между духовната сила и човешката слабост. — Не е ли по-добре господин Васкидович да каже това?

— Аз ще кажа това и ще говоря на български! — отлично от владишкото колебание даскал Манол днес изглеждаше напорист, строг, безпощаден. — Щом владиката иска да вдига волята си над другите и да напътствува народните бъднини, първо трябва да научи езика ни.

Влад Петков наведе глава и не прошушна в ухото на архиерея какво е казал наставникът. Йеромонах Доротей гледаше клоните на дървесата и се питаше защо седи тук. Емануил Васкидович стана.

— Ето какво: трите дни, в които епископ Партений е тук, ходи между хората, води свещеника Спас да му превежда и пуска хули против училището ни, иска да отлъчи децата… Хаджи Константин Хаджипаков е тук, нека да каже!

Хаджи Константин, мъж в силите си, вече минал трийсетте, обърна честни очи към владиката и тури ръка на сърцето си.

— Бях объркан, изумен от словата на ваше преосвещенство… Бях край училището за петокласна грамотност: там питахте хората и децата, защо ви е такъв нескопосан даскал, когото били пропъдили от Свищов… Смея да кажа, че даскал Манол е най-мъдроученият наставник, когото сме имали в Плевен, а той така милее за знанието на момчетата, че всяка дума против негова прелестна ученост, мога да нарека грях! Ако в Плевен сторим с даскала туй, което чорбаджиите в Габрово сториха с неговия съратник, Неофит Рилски — да го прокудим — ще умножим греховете си…

Влад Петков говореше подир хаджийското слово, превеждаше на гръцки дума по дума, та владиката го изби пот:

— Такова нещо не съм казал против наставника! — отрече като се видя на тясно. — Не знам поп Спас какво е превеждал, но съм чувал за деянията на българския учител в Свищов.

— Какви са неговите деяния? — Влад не преведе, а направо го попита.

— Вие също ги знаете — задявал млади невести, говорил против тамошните духовници, писал непозволени книги…

— Боже, опази! — даскалът искаше да стовари юмрук върху софрата, но укроти бързо гнева си и се прекръсти.

— Ако народът е непросветен и пуска мълви, защо владиците слушат такива брътвежи? — Влад заговори епископа, нямаше време да превежда на незнаещите гръцки. — За ваше преосвещенство казват, че взема двеста гроша за завещание на имот, пък в кутията на църковно-училищното настоятелство оставя сто гроша. Къде отиват другите грошове? Вярно, ли говори народът? — гласът му беше изобличителен. И не напразно.

— За владишки конаци, за свещеници, за търновския митрополит, който ме прати тук — отвърна спокойно, понеже вземането на пари за добър живот не му се чинеше грях; той трябва да грее с хубост и сила над народния мрак!

— Значи народът, който яде сух хляб, за да пълни с волни пожертвования църковната кутия… — Влад разтърка с длани лицето си, после косите…

Така беше: Семи паша вдигна данъците на добитите плодове от земята, епископ Партений събираше грошовете на непросветените българи; хазната на султана и неговите пратеници ставаше все по-пълна, духовниците на „Фенер“ живееха все по-охолно, а бедните… Бедните даваха кожата си, ставаха още по-бедни, по-нямащи.

— Ваше преосвещенство навярно иска да ми съобщи важна вест? — Анастасия прекъсна мълчанието на Влад Петков, като попита владиката на гръцки. — Мога ли да я чуя, щото в къщата съм оставила само малко дете.

— Бях чул, че е време наставницата да се задоми, пък тя има вече дете? — Партений беше ли чул измислиците, че малкият Гънчо е от епископ Агапий, или истинска беше почудата му, не се долови, но обърна лице към Доротей. — Протосингелът ми пристигна снощи и доведе две монахини от сопотския манастир. Те трябва да дават знания на плевенските момичета — гласът му взе да се люшка.

— Драго ми е, че ваше преосвещенство мисли с добро сърце за девическото ограмотяване — отвърна хитро. — Преди години бях в калоферския манастир, та… сега с какво мога да помогна на духовните си сестри? — говореше все още на гръцки.

Доротей не разбираше словото й, а прехвърляше между пръстите си кехлибарена броеница.

— Сподвижникът ми решил, че в църковна килия най-добре е монахини да бъдат наставници.

— Училището ни е за светска грамотност, в него момите учат по взаимните таблици на негово високопреосвещенство Неофит Рилски. Наедно с учението за Бога там те запаметяват свещената ни история, аритметика, краснопис, нравоучение. Пазя почит към монахините, доведени от протосингела, ала в манастирите не се дават мирски знания — усещаше се силна, и пак искаше да се защити.

— Не върви, види се, мирски знания да се раздават в църква. Ако наставницата милее за светски науки, нека потърси друг покрив! — думите му излязоха вестма искрени, та се стресна от тях и добави лукаво: — Протосингелът мисли така.

— Не съм молила протосингела да доведе монахините! — гняв дръпна камбаната на гласа й, и извика на български към йеромонаха. — до Гергьовден в килията ще остане наставница Мита Банкова, а от Гергьовден до Димитровден ще ги уча аз! Ваше преподобия трябва да мислят за градеж на ново девическо школо, и да не сеят сред непросветлените страх и смут! — думите й бяха заповедни, сякаш излизаха от устата на владиката.

Доротей мушна в дрехата си броеницата, обърна лице към епископа, после към Анастасия, огледа плевенските първенци.

— Не съм казал, че наставницата ме е молила за това. Преди две-три недели негово преосвещенство ме прати по моя край да търся заместници на даскалицата… Доведох две — Теодосия Петрова и Макрина Няголова.

След думите му настана тишина. Не, не тишина — в клоните на белия люляк една авлига пееше и се кланяше, сякаш искаше да благодари на природата, че я има. Първенци и духовници бяха малки пред божествения й дар да носят сладост на другите. Миротворецът Влад Петков се усмихна, обърна се към владиката, рече на гръцки.

— Какво ще каже ваше преосвещенство, ако монахините отворят училище за момичета в долния кат на метоха в Главинкова махала, дето и ще живеят? Тъй доброто ще бъде и за наставница Анастасия, и за двете духовни сестри, че и за целия град, щото много девици чакат за ограмотяване.

— Така да бъде! — Партений нямаше сили да противостои на мнозината, събрани тук, най-вече на равновесния нрав на Влад. И защо да бере ядове за народни дела? Утре отива в Търново при високия екзарх, а животът в митрополията е подреден, чист, смислен, сладък — като гласа на авлигата.

— Ще станеш ли мое дете? Ще ме наречеш ли мама след време? Всички деца започват словцето_с „мама“… — беше прегърнала бебето в скута си, говореше му тихичко, бавно; гледаше облото лице с прозрачна кожа, светли очи, светла, тънка коса. Майка му трябваше да е светлокоса… или някой в рода… „Божке, какво щеше да стане, ако дядо Гънчо не е минал край капчука на къщата, дето било хвърлено това човече? Старецът каза тогава, че видял майката изнемощяла от раждане на много деца, гладна, злочеста в копторче с една одая… Дано утробата й не зачева нов живот!… Прости ми, Господи, греховно е да мисля така, но не е ли по-голям грях да се убива създаден от плътта живот?…“

Не посмя да говори на глас, угризението се промъкваше: ще му каже ли някога къде е намерено, или ще го мами, че е рождена?… „Все едно. Искам да те отгледам по свое подобие, да ти дам име и знание като на свое дете…“ — притисна го към гърдите си и чу: „гъ-гъ-гъ“. И:

— Анастасийо, втора нощ ме мори страх от Сабри! — Халиде беше влязла в одаята незабелязано. Слънцето се вдигаше за третия ден от неделята след сватбата на Нана и Божко. — Ще ме убие за бягството.

— Защо не му кажеш? — Анастасия остави Гънчо в люлката. На мен нищо не може да стори.

— Не знаеш колко е страшен в пиянството, милост към никого няма… Гледаше как Фатме прескача огъня и не вдига ръка да спре Али бей. Баща ми беше такъв, помниш ли?

Халиде не доизрече това, което си спомни, защото наставницата наметна дреха, загърна се с платнен шал, каза, че трябва да иде в школото да види Мита…

Да иде в школото да види някого, ама — като излезе от портата, не тръгна към мостчето и чаршията; продължи из калищака все по левия бряг на барата чак до махалата към сър-пазар, дето бяха най-много турски къщи… Без плет, без стобор, имотът на акинджията бе ограден с големи камъни, вбити в пръстта. От камъните натам се виждаха стъкмени лехите на зарзаватчийската градина. Много лук, чушки, домати садеше Халиде всяка година; нали зрънце, зарито в пръстта от ръката на добър човек, дава силен плод, от тази градина купуваха и християни, и мюсюлмани. Отвъд лехите се виждаше къщата на сайбията — добре измайсторена и голяма спротив останалите къщи в окрайнината. До сеновала пък беше хамутчийницата му и дюкянът; Сабри вземаше добри пари от конски хамути; гледаше и добитък. Анастасия мина по пътеката между лехите, стигна до къщата, викна, понечи да влезе, ала вратата беше залостена. На двайсетина крачки от къщата се виждаше пепелището от жаравата на неделния огън, който Фатме е прескачала. Анастасия тръгна към сеновала, но като наближи кошарата, чу лай на куче, след лая дотича и псето, след псето някой извика… Акинджията!

— Помага бог, Сабри, отпъди това куче да си чуем думите — първа поздрави на турски.

Мюсюлманинът, брадясал, подут от много ракия и зло сърце, в ръката си държеше гьон и шило. Беше се заловил за работа.

— Какво има? — изглеждаше хем сърдит, хем омърлушен.

— Гледам, че си залостил вратата на къщата, помислих, че си заминал… Щях да искам разсад за чушки — приказваше кротко, благо, да не го разлюти, но да разбере на какъв хал е. — Залостил си, че ако се върне Халиде с момичето ти, да не могат да влязат.

— Разсад. Не гледам и не давам разсад! — последните думи на Анастасия го докачиха, отбягваше да спомене невестата си.

— Разсад щях да искам от Халиде, ама не чух какво е сторила — удавила ли се е, от скалите в Кайлъка ли скочила… Тази заран приказваха на мегдана — безстрастно нареждаше, но видя, че акинджията отвори уста, очите му ненадейно смениха цвета си.

— Умряла ли е? — изгъгна от страх да не покаже, че сърцето му е сломено.

— Така разправят. Ти по-добре знаеш къде си я пратил, защо го е сторила… — не се смили от пресъхналите му устни.

— Никъде… никъде не съм я пратил… И малката ли? — ръката му изтърва гьона и шилото, преглътна сухо, за да разбере, че думите излизат от неговите уста. — И Фатме ли умряла? — повтори, загледан в устата на Анастасия да чуе какво ще му отговори, но не дочака думите й: захлупи с тялото си земята, зарида от душа така, както може да се разкайва човек, непроронил сълза от рождението си.

 

 

След три дни благодатен проливен дъжд небето през май се отвори, сякаш Бог беше хвърлил честития рай на земята! На тазпетъчния пазар кираджии от разни близки и по-далечни градове разправяха, че към тях падали и градушки; другаде правили молебен за дъжд, щото било засух. Но из цялата плевенска кааза, която броеше 42 села с близо 3500 български къщи, в къщите — 4500 венчила — нашир и надлъж — докъдето стигаха синорите, житото се вдигаше за бъдещ хляб, а дърветата връзваха плодове.

Ако всевишният Бог наистина гледаше от очите на майското слънце, той даваше отплата на хората за тържеството им да пазят живота смирен и благочинен; да се обичат и си прощават един другиму; да работят много шест дни в неделята, а седмия да четат молитви и да почиват!

Седмият ден на неделята беше Гергьовден. След Рождество Христово, Цветница и Великден този празник беше най-спорен за народно веселие, щото се падаше в топло време и християните правеха дълги софри по поляните. Още не съмнало — от фурните се носеше мирис на печени агнета и топъл хляб. Никой не можеше да начене агнето, докато тепсията с курбана на св. Георги не бъде сложена върху руините на някогашната църква „Св. Параскева“ и попът не прочете благослов… Боже мили, колко агнета поръси с китка поп Спас тази неделя! И колко народ се изниза с тави, погачи, бъклици към поляната на сър-пазар… Куцият Моно, който пазеше чисто мястото на пазара, метеше след всяко събиране тук, беше шетал целия вчерашен ден, та тази заран хората да не намерят нито едно буренче сред тревата и нито една фъшкия от добитъка на петъчния пазар.

Като прииждаха към поляните и гледаха пепелището, през ума на мнозина минаваше онази щуротия с каруцата на Емин — но никой не я спомена на глас… Какво бяха говорили с Али бей, народът не чу, ала не можеше да не се разчуе как чорбаджи Маринчо и Влад Петков мъдро бранили честта на християните, та мютевелията поомекнал, дал дума повече такива неща да не стават!

Пак свирджии отрано надуха гайдите, плевенци пак насядаха по рогозки близо до барата. Събираха се и се ограждаха по родове. Родовете на първенците не се деляха много от по-простите хора, но пак бяха настрана. Родът на Банко Банков, бащата на Мита, седна близо до първенците, сякаш имаше да си говорят нещо. Мита беше викнала при своя род и Анастасия. Като сама жена с дете — най-добре й беше там. Нали нямаше своя кошара и свои овце, беше омесила една пита, опекла беше кокошка, купена от петъчния пазар. Живееше от спастрени грошове, а тази пролет насади на нивата на дядо Гънчо боб и царевица.

— Наставнице, сърдя се, че не ме викна аз да ти изора нивата — бащата на Мита седеше близо до даскалицата. — Що да плащаш на Минчо орача, щом аз не мога да ти се отплатя за Мита — хвалеше с честно сърце, пък и такъв му беше нравът — всичко обръщаше на добро.

— Защо ти да ми се отплащаш? На мен Мита ми се е отплатила — Анастасия все мислеше, че стореното от нея е малко, та да я хвалят. Тъй де — нея бяха ограмотявали наставници в Калофер, тя ограмотява момичетата, които след време ще я продължат.

— Отплатата ти е била дотук, ама… Банко климна глава към рода на Йовчо Терзията, после хвана рамото на сина си и го вдигна. — Стоянчо, иди да викнеш Гего! Днес пак ще си поприказваме…

Мита — мъничка, слабичка, наведе глава, изчерви се. Анастасия не разбра какво е намислил Банко, нещо парна сърцето й.

— Защо само дотук да ми е отплата? Тя и занапред ще учи момичета… Такава събудена, благонравна девица не се среща често.

— Затуй де, тъкмо затуй… — Банко задържаше приказката си, вече изчакваше Гего, тръгнал със Стоянчо насам. — Това момче ще ми става зет. Открай време с Терзията се сватосваме, щом и младите се обичат — да се съберат!

— Мито, защо нищо досега не си ми казала? — Анастасия се обърна към малката даскалица, а очите й се напълниха. — Толкова мило ми е за теб! — стисна ръката й и усети, че трепери цялата.

— Нали до Гергьовден трябваше аз да бъда наставница… Задомя ли се, не мога да ти помагам. Така се разбрах и с тате, и с Гего, ей го, на!

Гего, и той слабичък, ама жилав, стегнат с ален пояс на кръста, поздрави големия род и се удари по челото.

— Стоянчо, ами ние забравихме бъклицата! Тригодишно вино наля баща ми за днешния ден… Иди да го донесеш!

Стоянчо, вече петнайсетгодишен, обърна гръб с неохота, щото усещаше, че докато се върне, ще се каже нещо много топло и хубаво. Гего постоя прав, погледа Мита, без да чуе приказка от устата на Банко, усети, че ръката на стария хвана потурите му — да сяда до него!

— След сватбата ще отворя хан! — годежарят изглеждаше колкото тих, толкова и наперен. — Тате ще продаде двайсет овце и мерата към кайлъшкия гьол… Ще стана ханджия и ще печеля добри пари — говореше така, та да се хареса, искаше да изглежда по-голям.

— Вервам ти, сине, и от мен ще имаш кесия грошове — Банко не мислеше да остане назад, но не му стана весело. — Значи… момичето ми ще бъде ханджийка, ще шета на далекодрумници, така ще печели пари.

Гего стовари ръката си върху коляното му.

— Какво говориш? Мита ще ми отгледа деца, а като направим нова, голяма къща, една одая ще има за школо. Нали ти казах, че я залюбих откакто разби катинара на църковната килия, че с Ваклина да продължат начинанието. Моята невеста трябва да е над другите! — рече го, сякаш не беше роден, и расъл сред плевналии.

Малко преди да започне дългото ядене и още по-дълго хоро, към рогозките на Банковия род дойде и Терзийският с големите бъклици; че като чуха добрата вест за малката даскалица, към тях се прилепиха и първенци, и по-бедни хора; и този Гергьовден набързо кръстиха Геговден. През мостчето на барата от турската махала минаха две жени в шалвари. Християните, насядали най-близо до десния бряг на реката, отначало помислиха, че мюсюлманките трябва само да минат през поляната на пазара и да продължат пътя си. Тъй, ама като стъпиха към веселата страна на моста, двете започнаха да оглеждат рогозките, види се, търсеха някого. Търсеха някого или… комай бяха тръгнали да пасат едно агне — шарено, рунтаво, игриво и… таман за тепсия! Туркините се смахмузиха от многото очи, обърнати към тях, затова попитаха нещо Пашо дърводелеца и подир отговора му тръгнаха право към мястото, дето беше насядал родът на Банко.

— Я гледайте, живи ханъми с живо агне! — Банко наистина се учуди, като видя, че жените идват към него.

— Ханъми ли? Всички, които бяха с гръб, се обърнаха натам, дето гледаше Банко.

— Това са Фатме и Халиде — Анастасия позна изсушеното тяло на дружката си от детинство, пък Фатме, като дърпаше връвчицата на агнето и то не искаше да върви напред, наведе се, хвана го с две ръце през краката и го вдигна като малко дете.

— Сигурно са объркали пътя… Или пак е станало нещо за срам — чорбаджи Маринчо плувна в пот от това, дето се върна в ума му.

Ханъмата и момичето не бързаха много, сиреч — не носеха важна вест, но личеше, че вече знаят кого търсят, вървят натам.

— Добър ден на всички и на теб, Анастасийо… — Халиде стигна до наставницата, рече й на български, леко се поклони. — Носим ти това агне за днешния ден — вече заговори на турски. Езикът на християните й се виждаше труден за пред хора, пък и надали знаеше много български думи.

— Защо за мен? — наставницата се обърка, а в душата й беше хубаво да ги види.

— Праща ти го Сабри. Като чу тази заран свирките и като се сети какъв ден е по християнския календар, рече: „Занеси това агне на даскалицата… Нямам време да го коля и печа.“

— Мислех да купя едно агне, ама сама нали не мога… — искаше да спре думите на Халиде. Никому не беше казала как е крила туркинята и момичето й в къщата на дядо Гънчо. В онези дни, когато целият град пламтеше от разноверска ненавист, кому можеше да довери истината? Кого би зарадвало отмъщението към две невинни души?

— Сабри рече, че и Аллах нямало да ни спаси, ако ни е намерил онази вечер, когато ти ни укри, даде ни подслон и храна — Халиде не мислеше, че е грях, като говори истина.

— Защо си му казала всичко?

— Защо да крия от него, щом той от мен не скри: като чул, че съм умряла, разбрал колко е страшно да остане сам, уплашил се и от греха си…

— Замълчи, Халиде! — не искаше всички да слушат.

— Защо да мълча? Сабри те тачи над всички християни, затова ти праща агне. Ако искаш, остави него тамазлък… Търсихме те с Фатме в къщи, ама като те нямаше там…

— Боже, боже! — някои сред християните, които знаеха турски, започнаха да се кръстят. — Дай ни, Господи, обич и добри бъднини!

Ковачницата на Лукан Пандов беше не много далеко от къщата на дядо Гънчо. Стъпила на отвъдния бряг на тученишката бара, преди години тук беше само работилницата с отбивна вода към огнището. Но откакто голямата челяд на Лукан се задоми, той вдигна до ковачницата малка кирпичена къща за себе си и невестата му — Невена.

Доста време беше минало от деня, когато Анастасия заръча на ковача за измайстори полукрузки по подобие на онези в черковната школска одая. Лукан изкова три полукрузки, които беше искала даскалицата, а от себе си направи още три — няма да са хартък за Плевен. Измайстори ги бързо и от все сърце, ама нали започна голямото великденско чистене, че и усилена кърска работа, наставницата не мина да види готови ли са полукрузките за одаята на дядо Гънчо. Чак тази заран — преди да отиде в мирското школо, отиде до огнището на Лукан.

— Даскалице, знаеш ли откога те чакат железата? — той посочи стената, дето бяха подредени полукрузките. — Оставих другата работа, че да направя най-първо заръчаната от теб! — говореше й уважително, помнеше и Димитър Ковача. — Ако беше жив баща ти, сигурно по-хубави щеше да ги измайстори, аз толкова мога.

— Направил си по-прилични полукрузки от другите в одаята, а по майсторлък не отстъпваш на моя баща, лека му пръст! — въздъхна от спомена за детството си; бръкна в джоба на дрехата си да извади кесия: — Колко гроша ти струват?

— Трите, които заръча, са платени. Другите са дар от мен, все някога ще потрябват…

— Платени? Кой е сторил това благодеяние? — през ума и минаха някои хора, които знаеше, но ковачът я изненада:

— Тодор Бекярина, като дойде тук оня ден да вземе синджир за кучето си, видя железата, попита за кого са; аз му рекох — както си е — пък той щом плати синджира, даде и трийсет гроша за полукрузките.

— Тодор Бекяра? — попита, защото не си спомни отведнъж кой е, пък името му знаеше като отличително.

— Онзи, който ходи да се учи в Копривщица при Найден Геров, после се хвана да съчинява писания… Живее ту при сестра си в Търново, ту при другата във Враца, малко се задържа в Плевен, щото не може сам — клима с едната нога, слаби са му ръцете…

— Гърбавият? — направо попита, но като чу изговорено словото, се прекръсти. — Зная го Тодор! Бог като е отнел силата на тялото му, го е дарил със силен ум.

— Като бил по Великден във Враца, чул, че затворили тамошното училище за момичета, и като иска да подпомогне нашето…

— Затворено е училището на Цвета? — лошата вест блъсна раменете й. — Затворено? Защо епископ Партений не каза?

— Защо да каже? Нали по негова заповедност се вършат тези неща… Ама врачани, като утрепаха добрия владика, пред този нямат очи да се големеят — както сториха нашите чорбаджии.

— Ще затворят и моето школо! — от вътрешна горещина развърза забрадката си, разкопча горната дреха.

— Всичко добро, което съгради преподобният отец, искат да сринат, да отречат…

— Може след време от килията да те пропъдят, ама Бекяра каза, че захване ли се градеж на женско школо, ще даде хилядо гроша — знаеш, че е заможен, много грошове останаха от баща му — клонеше приказката си все към Бекяра. — Заможен, разсъдъчен, пък злочест… На възраст е, ала не се задоми, не го хареса някоя наша мома…

— Толкова е умът на плевенските моми — Анастасия долови само последните думи на ковача, мислеше си за училището на Цвета. — Как ли минават дните на врачанската наставница? Хулите против нейната хубост бяха вестма безпощадни…

— Анастасийо, не ми е работа да ти приказвам тези неща, ама живееш сама, без мъжка закрила — Лукан най-сетне дойде на думата си. — И къщната работа вършиш, и момите наставляваш в школото, и детето, оставено от дядо Гънчо, гледаш. Я косите ти избеляват… Тодор не ти е прилика за снагата, ама по ума…

— Да се задомя с Бекяра? — и тази вест я обърка; ядосваха я подмятания за дългото и моминство; вглеждаха се с кой мъж спира да поприказва; кой влиза в къщата да й помага; кой я хвали и кой одумва. Като не виждаха и не чуваха нищо за мъжки задявки — измисляха си, а тя отминаваше, все едно не ги чува.

— Голяма е почитта ми към учения мъж, ала… знаеш къде е сърцето ми; човек върви подир сърцето си — вдигна полукрузките и се упъти към къщата на дядо Гънчо, към чаршията и школската одая, дето я чакаха плевенските моми, че и новопристигнали от градове…

Беше средата на май, 1850-а. Този ден изпълни трийсет и пет години.

От новото мъжко светиниколаевско училище, дето Димо Грънчарски учеше близо триста момчета по взаимните таблици, Анастасия тръгна за Главинкова махала: там, сред многото схлупени къщици на по-бедни хора, се вдигаше високият двукат покрив на Хилендарския метох. Хилендарски метох плевналии открай време именуваха къщата на йеромонах Павел, който след завръщането си от Хилендарския манастир преди трийсет години наистина беше обърнал дома си в метох, проповядаше нравоучение, събираше момчета от махалата за килийно ограмотяване… По лицето на Анастасия мина усмивка от спомена за йеромонаха, починал преди пет години. Една вечер махленките от съседните къщи заловили духовника както не дава Бог с невестата на Киро абаджията и… на заранта спрели момчетата си от ограмотяване! Как грешен монах щял да учи на благочинност?… Не стига, че спряха момчетата си, очерниха завинаги живота на духовника, ами нарочиха къщата му — щом в нея се вършат грешни деяния, грешни са и стените й, че мълчат! Но името й остана Хилендарски метох…

На наставницата се прииска да удари земята с камък, че по нея вървят толкова нескопосни хора — за един човешки грях хулят и спират сто добрини!… Като наближи големия двор, Анастасия видя край чемширите високата снага на Макрина; метеше пътечката към вратницата на първия кат и говореше със силен глас на духовната си сестра, която не се виждаше, но навярно беше наблизо, щото и нейната реч се чуваше.

— Нашенци викат, че хаджи Иван Спасов се хвалил, дето щял да даде сто хиляди гроша на търновския митрополит, та след време да тури Доротей за владика.

— За сто хиляди гроша Византиеца може да направи от магарето патриарх! — Макрина го каза баш както мисли, но родственицата на Доротей се докачи.

— Момчето не е лошо, ако на времето да не беше от грамотните. Виж, че сега служи добре на владиката, ходи по градовете, дава дума, че ще започне велики дела.

— В малко тяло голям дух съм срещала често, ама духом малък човек да върши велики дела — не съм виждала! — Макрина, като стърчеше над мъже и жени, все съразмеряваше тялото и душата, дето не се мерят с един аршин.

— Първенците сигурно ще го подкрепят, щото искат българин за владика — Теодосия или не беше чула, или не бе разбрала какво иска да й каже Макрина, затова излезе от сянката на къщата и продължи. — Тук на закътано ще си живеем по-добре: първенците няма да пращат момите си в нашето школо, няма да берем ядове с тях, пък ще си взимаме грошовете от църковното настоятелство…

Анастасия не искаше да чуе повече думи, щото не чакаше те да са добросърдечни, затова викна:

— Добър ден, благонравни сестри, личи, че женски ръце шетат в метоха — поздрави, направи няколко крачки към чемширите и видя с колко прилежание градината бе подредена: шумата събрана, опалена, цветята оплевени и прекопани, стволовете на овошките — прясно варосани. Варосани бяха отвън и стените на метоха, та къщата на Йеромонах Павел от запустение вървеше към цъфтеж.

— Няма ли да влезеш вътре? — Макрина остави метлата, отупа дрехите си, отвори вратата на първия кат. — Не се надахме, че ще дойдеш, ама щом си тук, добре си дошла! — посрещна я хладно, без лошо сърце…

Откакто се видяха в школската одая първия ден след пристигането в Плевен, та препирнята между даскалиците се оправи във владишкия конак — от тогава не се бяха срещали. Анастасия шеташе в нейното школо, те — в своето. Трите одаи на горния кат бяха стъкмили за живеене, а преголямата одая на първия трябваше да превърнат в школо.

— Тук е по-светло и хубаво от светиниколаевската килия! — наставницата за първи път влизаше в метоха — сега чист, пометен, постлан в пъстри черги. — С такова усърдие навярно ще учите и момите… Някои хора вече ме питат кога да пратят децата си…

— Кога да ги пратят ли? — Теодосия с неохота се замисли, хич не й се береше грижа за чужди деца, не търпеше лудориите им.

— Кога? — и Макрина сякаш за първи; път се замисли. — След неделя могат да идват, само един стан трябва да сложим, че да се учат на тъкане, на везане, на плетки, Богоучение…

— Ами пясъчните сандъчета? — Анастасия остана права.

— Девиците ще пишат буквите върху восъчни дъсчици с калем — осветли я върху това, което сама беше учила в килията на манастира.

Плевенската наставница отиде до срещуположната стена, натисна я с ръка силно, сякаш искаше да разбере дали няма да падне от удар, удари с все сила с две ръце, остана някое време гърбом на монахините, вдигна глава към тавана, обърна се.

— Дойдох, за да ви попитам, сестри благочестиви, ако имате добра воля и смирено сърце, не щете ли да изучите таблиците на Неофит Рилски, та по тях да наставлявате девиците? — очерта с две ръце пред себеси полукръг, гърбът й остана залепен о стената. — По стените ще вбием няколко полукрузки, над полукрузките ще окачим таблиците… Вие знаете буквите и числата, трябва само да се доучите, че да станете по-добри от другите даскалици.

— Да идваме в църковната одая и да се учим с момичетата? — Макрина сякаш сгъна тялото си на две.

— Ще идвате при мен в къщата на дядо Гънчо, вече имам три полукрузки, от Търново ще заръчам два чифта таблици — за вашето и за моето школо… Ще живеем като сестри и ще си помагаме…Новото се начева с мъка и се ражда в неверие… — говореше на Макрина, без да гледа лицето й. Страхуваше се, че монахинята ще откаже. Да учим таблиците на негово преосвещенство Неофит Рилски? — вгледа се в слънчевата градина през отворената врата. — Да учим таблиците? — върна очи към Теодосия.

Онази сви рамене. После сведе глава сякаш да затисне току-що реченото безмълвно, побутна с крак чергата, поколеба се, пак сви рамене.

— Защо да не учим знанието на свят човек?