Мариана Тинчева-Еклесия
Сън срещу събота (18)

3.

Епископ Агапий пристигна в Плевен отново чак когато ледовете в реките започнаха да се пукат, а очите на хората се обърнаха към нивята с надежда за плодородие. Тази година пролетта се втурна отрано. Дървесата отвориха пъпки в края на март, пък щедростта на слънцето бе в незапомнена сила.

Когато файтонът с високия архиерей влезе в града и се отправи към чаршията, някои плевенци рекоха, че видели на седалката друг човек, че отец Агапий не е сам, че с него идва жена… Жена?! Кочияшът карал лудо сякаш да прикрие лицето на другия пасажер, но… Когато поп Петър отвори конашката вратница и от файтона излезе епископ Агапий, след него се измъкна една девица около двадесетте, която имаше прилика с херувимите, рисувани по черковните стени: очите й бяха тъмни, големи, дълбоки за светлина, кожата прозрачно бистра и гладка; косите, оплетени в дълга плитка, увенчаваха няколко пъти главата.

„Такава хубост не е на добро!“ — поп Петър поиска да затвори очите си, но не можа — момичето не даваше покой на мисълта му.

— Добър ден, отче! — непознатата се поклони, усмихна се на посрещача, а той отвърна сякаш сърдито.

— Добре си дошла! — и тогава даде нужните почести на владиката.

— Това момиче, Цвята Кръстенякова се именува, ще живее в къщата на хаджи Йоца Христовица, а в школото на Анастасия ще добива науки — бързо, някак с половин уста обясни епископът.

— Много добре сте наумили, ваше високопреосвещенство, бива ли само плевенските моми да се просветляват? — лъжлива усмивка се плъзна по лицето на поп Петър, съмишленик на отец Сандул.

— Бива или не бива, аз зная по-добре и тези дни ще си видим сметките! — заплашително го прекъсна Агапий.

— Какви сметки ще видим, ваше високопреосвещенство? Християните си плащат владищината, идват редовно на служба, носят дарове… — свещеникът или беше забравил сплетнята около Анастасия, или добре прикри почудата си и поиска да отклони гнева на владиката.

 

— Нямам на ум данъците и даровете, а посрамлението преди Коледа! — Агалий Врачански едва сега видя, че до конашката вратница стои и отец Сандул, който не смееше да пристъпи, защото знаеше какво го чака. Духовният пастир спря за миг, помисли дали веднага да наложи думата си и отсъди: — Ти, чадо Божие, до Великден да си намериш подслон другаде, далеч от моята епархия!

— Земята е майка на всички и всички сме нейни чада — злосторникът поиска да се опъне, понеже волята на владиката му се стори прибързана и пресилена.

— Тук аз съм духовен пастир и аз направлявам духовността! — властният глас откънтя като камък в каменоломна.

 

— Бог види и посрамлението на човешкото стадо, и греха на духовните му пастири — хапливо отвърна поп Сандул, разбрал, че от тази вечер за него няма място във владишкия конак.

— Вън! Вън, светодавецо! Аз съм виновен, че те приех при себе си, и подслон ти дадох, и грошове… — брадата на епископа се тресеше. Беше забравил, че със себе си води момиче.

Поп Сандул обърна гръб, тръгна да събере дрехите си и молитвените книги; владиката заръча на кочияша да закара Цвята до къщата на хаджи Йоца и да доведе поп Дамян от дома му!

Какво можеше да направи поп Дамян, щом плевенци, минали по чаршията, чуха с ушите си и видяха с очите си всичко? Само след час по дворовете и дюкяните се разнесе, че епископ Агапий е в конака, че позорно изгонил отец Сандул заради наставницата Анастасия и… И! Че във файтона се возил с херувимче, което ще добива школски науки в килията на „Св. Николай“… Това, че момичето е херувимче и ще учи при Анастасия, тръгна от устата на поп Петър. А другото, — че като се изучи в Плевен Цвята Кръстенякова ще отвори училище за момичета във Враца — него пусна нарочно хаджи Йоца. Като го обяви по чаршията, както му е редът, надвечер мина край конака, отби се при владиката и от вратата рече:

— Ама, дядо владика, каква мома си довел! Медовина капе от устните й, та майка й как я пуснала тъй далече? — хитро подпитваше и чакаше духовникът да я отпъди, пък той, не само че не се докачи, ами думите му дойдоха гордост.

— Кръстеняка е от богат, знатен род, познавам го от години. Нали детето му идва с мен — от какво да се бои?

— Тъй де, ама Цвята е много хубава, изкушителна… — не мислеше да спира задявките, но щом видя дядо Гънчо да ситни по пътя към конака, викна към него. — Ето го най-прилежния ученик на Анастасия!

— Кой, кой? — владиката вдигна ръка, защото освен стареца по пътя нямаше друг човек.

— Дядо Гънчо е ученик на Анастасия, отче, не знаеш ли?

— Наставницата има заръка да просветлява момичета, този старец комай наближава осемдесетте.

— Наближава ги, но мерака си пази. По Нова година обиколи доста къщи да търси еднородци и сега три дни в неделята — от пладне до надвечер — в къщата му се събират двайсетина мъже и жени, жадни за грамотност. Наставницата ги учи.

 

— Наистина ли? — владиката хем се учуди, хем скокна от радост и поиска по-скоро да види Анастасия.

— Откакто се помина и Чутурката, момата остана съвсем сама, нийде никого няма, клетата — хаджи Йоца се върна в далечни спомени и от незасенчена своя тъга въздъхна.

— И за кончината на Цвета не знам, вечна й памет! Тя беше смирена, богочестива жена — и неговите очи се замъглиха от неясни спомени за младостта му, за напътствията на майка Евгения, за срамните думи против неговото целомъдрие, откакто ктиторницата почина… — Не е лесно никому на този свят!

Дядо Гънчо се беше облякъл в бяла риза и какъвто беше тънък и бял, от десет крачки приличаше на монах след четирийсетдневни пости — толкова беше отслабнал.

— Добър ден, твое високопреосвещенство, и добре си дошъл в Плевен! — старецът се поклони, поиска да целуне ръката на епископ Агапий, но на духовника изведнъж се стори, че този човек има по-голяма прилика със светците, отколкото негово преподобие, затова го благослови.

— Кажи, чадо Божие, какво те носи насам?

— Ваше високопреосвещенство, дойдох тук да питам ще започнем ли ново женско училище, че да помагам додето имам сили.

— Ти колко сили имаш? — засмя се епископът.

— Охооо! Сила имам вол да обърна, нищо че съм изпосталял. Когато човек пости, тялото му е пъргаво, мислите са смирени.

— Аз по-добре знам какво е доброто от постите — спря го, понеже от някое време владиката напълня. — За училището не мога да ти дам дума, в града има първенци, те ще решават. Не искам всичките грехове да се пишат на моя душа.

Дядо Гънчо се сконфузи, че додява на владиката, сиреч си пъха носа, дето не му е мястото, и да се оправдае, сви рамене.

— Чорбаджии в града дал бог, ваше високопреосвещенство, но понякога от сиромаха по-добра работа чакай. Вършим я ние, понеже тя ни е от сърцата, пък богатите… Знаеш ли какво каза наставницата Анастасия за богатите и учените човеци?

— Знам приказката за богатите и учените, ти ми кажи какво мислиш — добра ли е наставницата?

— Похвална ни е даскалицата, ама школото й е тясно… ако може да се нарече школо килията. За момчетата има училище, пък за момите… — дядо Гънчо разбра, че повече приказки с владиката не са потребни, затова си тръгна. Като отмина десетина крачки, наум му дойде да каже: — Захвалям ти, че си изгонил отец Сандул и си му дал да разбере кой е духовен пастир! — приличаше на дете, спечелило бой с петли.

…Градежът на ново девическо училище в Плевен не започна нито тази пролет, нито през есента, нито в пролетите и летата на идущите години. Защото катранните двери на невежеството, залоствали разума от векове, не се отварят в един миг, с една ръка. Та даже тази ръка да се крепи на владишкия жезъл!

— Твое високопреосвещенство, Анастасия сигурно няма да отвори дума за ядовете си с мюсюлманина от съседния двор, но Исин се премести към Балъклия да не гледа и слуша напътствията на даскалицата — хаджи Йоца се върна на приказката си, защото искаше да осветли владиката по всички чудачества, станали тази зима.

— Какво има вземане-даване с мюсюлманина? — духовникът тръгна към портата, искаше да се прибере, да почине от дългия път.

— Вземане-даване няма с него, но един ден рекла на Халиде, неговото момиче: защо и мюсюлманите не отворят училище за женски деца…

— Боже! Не казах ли на наставницата да мери приказките си? — епископът се ядоса, обърна се към хаджи Йоца и тихо, сякаш се боеше да не го чуят, рече: — Из цяло Българско народът живее схлупено, неграмотно, понеже заспива и се събужда плет до плет с друговерците. Незавидна участ е наложена на християните, а по-иначе вървят към бъдното други народи…

Владиката заръча на своята довереница заранта да събуди Цвята Кръстенякова и да изпроводи момата до школото. Разбра с пристигането си, че не бива да ходи в училищната одая веднага. Преди да излезе от улиците на Плевен, отец Сандул сипеше бури и мълнии против владиката. Имаше и съмишленици.

— Още като е пеленаче трябва да учиш детето си, че имаш над него самоволна власт! Подир години, щом започне да те разбира, никога нито да похваляваш, нито да укоряваш своето чадо пред чужди човеци, защото с хвалбата ще насадиш в него гордост и тщеславие, а с укора ще посееш гняв и вражда! — Анастасия беше седнала на ниско столче пред софрата в голямата одая на дядо Гънчо и четеше от книга „Съвети към майката“. Млади невести, които да гледат пеленачета оттук насетне комай нямаше; по миндерлъците бяха насядали 30-40-годишни жени; те хем си везеха и плетяха плетките, хем слушаха какво говори наставницата. — Никога да не даваш на свое чадо онова, за което плаче, и не мисли, че само безгрижност ще услажда живота му.

Дядо Гънчо, седнал върху рогозка недалеч от огнището, чу, че външната врата се отвори и скокна да види кой е.

— Ох, ваше високопреосвещенство! — опули се и се закова на прага, сякаш видя отец Иван Рилски. — И как така се реши да дойдеш при мен… при нас? — старикът отвори докрай и отстъпи, че да влезе епископ Агапий.

— Ей така, нали ти снощи мина край конака и имаше питане, сега реших да ти отговоря.

— Ти и снощи ми каза… — хитроумецът изведнъж се сети, че владиката няма толкова зор за него, ами иска да види и чуе как даскалицата наставлява жените на града. Дядо Гънчо тръгна подир високия гост и продължи да мърмори. — И аз си мислех, че скоро няма да се захване женско школо, затова реших да събирам невестите в одаята, да слушат благонравни обикновения. Зер тази килия за поучения е по-малка от църковната? — редеше приказките, сякаш се оправдаваше. — Ама сядай, сядай, че да послушаш!

Епископът не побърза да седне, защото срещна очите на Анастасия и долови в погледа й нещо, което не беше виждал по-преди — мъка, укор, душевен смут, почуда… аха! Имаше това, което се крие в лицето на една мома, щом разбере, че не е единствена за човека, който я хвали и носи напред. Заради Цвята Кръстенякова от Враца!

Отец Агапий, който познаваше малко жени, но беше чел много дебели книги, разбираше тези неща.

— Вдигам ръка и молитствувам вашата жажда за знания! — владиката изправи десницата си, благослови и отиде пред Анастасия. — Теб благославям за всички добри начинания, мое духовно дете, и моля за теб живот праведен и благоплоден! — гласът му беше толкова мек, чист, задушевен, че ако беше го чул в този час отец Сандул, не би повярвал на ушите си. Анастасия стана и се поклони:

— Добре си дошъл, отче, чух снощи, че си пристигнал от Враца, но имах много работа, трябваше да докопая градината, да пренеса дърва…

— Вечна памет на майка ти, благородна девице, снощи прочетох една молитва за нейна душа. Хаджи Ивана Христовица ми каза за кончината й… та от какво умря?

— Знам ли от какво, любороден отче, да беше бог милостив и да виждаше…

— Бог е милостив и всичко вижда! — владиката я прекъсна навреме, поиска да заличи думите й и отново поде. — Учението е като огън, накладен на планина, от височината на която то осветлява със зорите си почти всичкия свят! Но додето да се възкачи до там колко мъчнотии е претеглило! — огледа невестите и му стана мило, че всички те отместиха плетивата си да го слушат. — Учението е стигало до някое място и изведнъж буйните ветрове на заблуждението и на варварството са го събаряли до основата му. Затуй учителят е длъжен да изтребва заблужденията и да докарва по-близо учението до ума, който е управлявал от началото на света, и ще управлява завинаги човешките съдби!… — владиката хем искаше да подкрепи Анастасия, хем да даде кураж на най-окопитените плевенски жени, събрани тук. Някои от тях не разбраха думите му; някои се сетиха, че намеква за мъчнотиите около женското школо, а чорбаджийка Радостина, от чиято хитрина нищо не можеше да се скрие, бутна Илина до себе си и прошушна в ухото й: „Я виж с какви очи гледа наставницата! Може да е вярно това, дето се носи из Плевен…“

Епископ Агапий чу ли, не чу ли думите на устатницата, без да обърне лице към нея, рече:

— Наставница Анастасия не е ли ви поучила, че когато много човеци седят в една одая, не бива един другиму да шушнат в ушите си, щото — значи злословят по някого от тези, дето са тук…

След тези думи на владиката настана тишина, никой не посмя да запита или да отрече.

— А какво е това сандъче? — духовникът видя зад вратата малкия пясъчник с начертана буква.

— Мое сандъче е, ваше високопреосвещенство, върху него се уча да пиша — дядо Гънчо се спусна да изтрие разкривения знак. — До наесен мисля да сричам слогове и да връзвам думи… Знаеш ли как се разбрахме с даскалицата: тя ще ме учи да чета и пиша, аз ще давам одаята за плевенските невести. Грошове исках да дам на наставницата, пък тя ме отпрати…

Владиката пак се вгледа в лицето на стареца и пак откри прилика със светците, със съвършенствата на доброто за другите, с дарбата си да бъдат безукорни, дори и неуки… Духовникът изведнъж стана нетърпелив.

— Още много ли имате за прочитание? — обърна се към Анастасия. — Трябва да пиша до Свищов, Ловеч и други градове на епархията да пратят от там момичета, които наставницата да изучи в политични науки, после тези девици да открият училища в своите градове, пък техните ученички да се разпръснат и по селата! — нарочно каза пред всички, събрани тук, че да разнесат вестта навсякъде. — Сега трябва да дам напътствия на даскалицата, пък и да свърша други духовни работи…

Жените разбраха, че епископ Агапий бърза, взеха да събират плетките си, уж трябваше да си вървят, а духовникът ги подкани за друго.

— Анастасия дава даром своите добри знания и напътствия, затова не е лошо мъжете на някои невести между вас да й помагат, в градината да прекопаят лехите, да нацепят дърва…

— С всичко ще се справя сама, ваше високопреосвещенство, не е потребно да додявам на хората! — рече строго, облече дрехата си да излезе, да чуе наставленията на владиката.

Когато прекосиха Еньовото кафене и минаха край бояджийницата на Пенчо Влад Петков, Анастасия обърна глава към прозореца. Но като се сети, че владиката знае за задявката й с чорбаджийския внук отпреди, нарочно каза:

— Гергана, невестата на Пенчо, е похвална в учението, дрехите й винаги са чисти, детето си гледа сама…

— Похвална невеста наистина, ама Пенчо не милееше ли за теб? — без заобикалки запита Агапий.

— Пенчо милееше да уча в мирското школо на Московеца, за да не ида в калоферския манастир. Ако не бяхте ме пратили там, сигурно…

— Сигурно щеше да се ожени за теб? — епископът я прекъсна злобливо, защото вече не искаше да знае, че някой друг има стремление към даскалицата.

— Той никога не би се оженил за мен, отче, но исках да река, че ако не бях отишла в Калофер, сигурно нямаше да отворим училището — смирено отвърна, за да укроти мъжкия гняв на владиката, а си спомни за даскал Ботьо Петков, за неговата велика милост към народни дела…

— Не бива да оставаш сама. Като намеря добър жених, ще го доведа в Плевен, ще те задомим — с лъжлива грижовност я възнагради духовникът.

— Твое преосвещенство няма волята за това, аз също. Ако имам мъж и деца, навярно ще спра духовното наставление на девиците, а сега те са ми по-мили…

Недалече от църковния зид се видя малко момиче, притулено сякаш от хорските погледи и в очакване да срещне някого. Щом епископът и даскалицата наближиха школската одая, детето забърза към тях, ала торбата, дето се удряше о колената и глезените му, не му даваше да стигне вратата преди двамината.

— Ей, Ваклина, какво правиш тук сама? — Анастасия викна, упъти се да помогне на малката, а тя забърза още повече и отвърна.

— Ида. Ида, почакай ме!

От вървежа и устремения му поглед наставницата разбра, че детето иска да говори с нея нещо, дето не е за всички.

— При теб идвам, наставнице, нося ти черна жива кокошка, прясна погача и шарени яйца за Великден. Мама ги праща за теб! — рече, щом стигна килията и подаде торбата.

— Защо за мен? — учителката се смая, не посегна към дара.

— Затова, че ме учиш на буквите, а ще ме научиш, и на числата… Мама вика, че съм станала слънце, откакто захванах да идвам при теб — сложи, торбата пред Анастасия.

— Прилежността ти е велика отплата за моята обич, ето защо няма потребност от армаган — вдигна и окачи връвта на детското рамо.

— Вземи я, наставнице, наречена е за теб! И при теб ще остане. Мама заръча да те даря пред всички невести в одаята на дядо Гънчо, но като отидох там, дядо Гънчо каза, че си тръгнала към килията — малката пак смъкна армагана, сложи го на земята и хукна обратно, сякаш се боеше да не я стигне някой.

— Чие е това дете? — епископ Агапий попита, защото всички други думи му се струваха малки.

— Бащата е кундурджия, а Васила, майката на Ваклина, копае чорбаджийските ниви да припечелва грошове за седемте си деца… Бедни хора.

Анастасия взе торбата, защото живата кокошка вътре проходи; владиката отвори школската одая и подкани наставницата да влезе. Двамата все още не предумисляха, че след години Ваклина ще бъде наставница на девици в близки до Плевен села.

— Сийо, щях да забравя да ти предам заръка от жена, която дойде при мен във владишкия конак във Враца. Каза, че се знаете от Калофер, Василиса е името й — щом влезе в килията с ученически принадлежности, епископът се сети за майка си, а оттам — и за русчуклийката.

— Сестра Теофания? — наставницата не повярва.

— Била е монахиня и те помни с обич. Сега има къща във Враца, похвален мъж и дете. Като се разчу за отваряне на школото в Плевен, тази светла жена дойде при мен, помоли ме да те попитам ще дадеш ли име на нейния син.

— Все така хубава ли е Василиса, отче? — Анастасия си спомни онази вечер, когато гледаше през прозореца на Стамболията и молеше прошка за греха на калугерката.

— Все така хубава и благословена… До есента чака второ дете. Значи… въпреки хулите и одумките, бог не я наказа? — учудването й не беше голямо, защото в Калофер мислеше, че е грях вдовица като Теофания да остане зад зидовете на манастира. Грях беше жена с подобна щедрост на плътта и душата да не продължи живота, да не дари Стамболията с всичката обич, таена години.

— Бог е милостив и човеколюбив, дете мое! — Агапий Врачански се прекръсти. — Като се върна във Враца, ще кажа на Василиса, че си съгласна да кръстиш детето й… Сега трябва да пишем писма и да ги пратим до първенците в разни градове да пратят момичета за поучение. Така ще изпълним волята на нашата майка Евгения…

— Нейната воля за мен е заповедност, отче! — Анастасия поиска да целуне големия пръстен на владишката ръка, но Агапий долови луди коне в тялото и душата на наставницата.

— Недей! — сложи длан върху челото й.