Мариана Тинчева-Еклесия
Сън срещу събота (5)

4.

В ракиджийницата на дядо Гънчо десетина мъже, люшнати от силното вино на пода, гръмогласно се смееха и пригласяха на единствения сред тях грамотен Спас Христов.

— „Пиша тебе дарие, турско магаре, и да знаеш, че ти евала не чина на твоите хорати…“. — изговаряше бавно четецът, а другите около него ликуваха.

Вече няколко години в Плевен преписваха, повтаряха, декламираха наизуст онези редове от книгата, която Спас и Димитър бяха донесли от Влашко, където спряха по Наполеоново време. И тогава като я бяха изчели на влашки двамата мъже много се смяха. А като се върнаха се хванаха да я преведат за плевенци, започнаха по своему да тълкуват фантастичното описание на Александър Македонски, който бил ходил до рая и сам правоверник, бог Саваот му давал победи над персите. Като знаеха, че сегашните перси са мохамедани, което за преводачите бе равно с турци, а пък Александър е македонец, а македонците по негово време считали за праотци на днешните македонци, сиреч християни, за всички плевенци беше драго да разберат как македонците надвили персите. Всеки път, щом мъжете се събираха около буретата на дядо Гънчо, вкупом повтаряха най-веселото писание преди боя между Александър и Дарий, когато персийският цар писал на македонския цар, че е хайдук, дето влязъл да му ограби царството, а цар Александър му отвърнал още по-оскърбително, че персийците са овце, пък македонците вълци, и един вълк може да удави и разсипе много овце…

Преводачите навсякъде бяха заместили персите с турци, а македонците с българи, та всички плевенци християни — и книжовни и неписмени — повтаряха наизуст победата на цар Александър. Една приказка тръгне ли по сокаците, като песен, тя не може да не стигне до ушите на управата… Благородната Фатме ханъм, щом чу за оскърбителния превод на „Александрията“, много се натъжи и каза, че няма вече да дава златна пара за новородено дете-християнче.

— Ние не искаме подаяния от жена, която не си знае мястото! — бедни, ама курназ, мъжете в ракиджийницата говореха против мютевелийката, щом пийнеха повече. — Мюсюлманите не я зачитат за пет пари и тя като се видя натясно, викна сина си Осман бей… Сега само неговата дума се чува, пък Фатме ханъм всяка година плаща хиляди грошове на султана, че да се тачи като жена-бей! — мъжете, вече зли и настръхнали, сипеха ругатни.

— А откъде, мислите, че има толкова грошове? — издигна се над гласовете Грънчаря. — Пак от нас, сиромасите… А като толкова я боли душата за християните, защо не иска ферман от султана да си изградим нова църква?

— Ферман за градеж не е работа на ханъмата — оспори думите му Ковача, изправен до голямата каца. — Владиката трябва да иска прошение, ама чу ли го вчера? Я стане, я не… Гледа само какво влиза в торбата му и да вземе грошове от литургия, пък това, че ние стоим под дъжда, него мокри ли го? Хич не му е до църква. Той е грък, мютевелийката е туркиня… ами ние, българите, къде сме?

След третото канче вино Ковача ставаше отворен и приказлив, идваше му дарба да бунтува хората и сега, докато се усети, хвана дядо Гънчо за ризата.

— Аз викам, като се дигнем, оттук да идем в къщата на хаджи Йоца Хицовица, па да пипнем владиката за врата…

Градът палеше свещи, шептеше молитви пред сън, а мъжете, като изскокнаха от ракиджийницата, с псувни и закани тръгнаха към дома на хаджи Йоца.

— Хаджийке, ставай, че хм… — Грънчаря се из кашля двусмислено, като че се упражняваше. — Искаме тук да ни дойде владиката!

Хаджийката, все още будна, вдигна перденцето на прозореца и като видя толкова разбунтувани от несгоди и вино мъже, взе да се кръсти, излезе на чардака за миг, но бързо се върна и бутна вратата на одаичката, в която беше майка Евгения.

— Достопохвална госпожо — рече и се поклони: — До стобора са се събрали десетина мъже и искат да видят владиката. Ако излезе отец Методий, сигурно ще стане нещо позорно… Затова много те моля, облечи се и иди ти. Вярвам, че ще те чуят и ще ти повярват.

Епископът и архидякон Агапий бяха легнали в отвъдната одая, където от големия двор на хаджи Йоца се носеше мирис на цъфнали ябълки. Евгения, стана, наметна върху раменете си големия, плетен шал и с тихи стъпки тръгна към портата.

— Добра ви вечер, мъже любородни, чух крамолите ви пред стобора и рекох да видя какво ви носи насам — посрещна ги с кротък и бавен глас майка Евгения.

Мъжете се посконфузиха от ненадейната среща, умълчаха се, а Грънчаря изпъчи гърди.

— Ние търсим владиката, с него искаме да поговорим.

— Епископ Методий отиде на гости при чорбаджи Георги… Ако трябва, там идете и го потърсете — отпрати ги към чорбаджийската къща Евгения, защото знаеше, че плевенци почитат първенеца и тези мъже, вече пийнали, никога няма да отидат при него. — А каква мъка имате, че искате да я поделите с владиката? — попита веднага, защото разбра, че мъжете не й вярват. — Доверете ми се, ако имате вяра в жена, която милее за християните.

— Голяма е мъката ни — дойде на думата си Грънчаря. — От години едно и също приказваме, но никой не иска да чуе… Вчера владиката рече: „Ще съградим божи храм, но вие първо гледайте къщите си!“. Види се, че няма мерак да измоли ферман от султана за нова, хубава църква, че в килиите й да се учат децата ни. А ние ще дадем мило-драго от себе си…

Евгения не побърза да отговори, не беше по нрава й да съди човек, който милее за народното дело, Не поиска да защити и владиката, защото от неговите уста не беше чула надеждни думи за нова църква в Плевен… Ковача усети, че архиерейската майка мълчаливо подкрепя Грънчаря и пристъпи до нея.

— Ако не бяхме се върнали подир войната и чумата, този град щеше да затрие корена си! — рече заповедно, без пресекулки. — Не кажеш ли на епископ Методий, че искаме църква с високо кубе и големи килии, другата неделя ще идем до Цариград! Чу ли? — накрая се закани, после залитна, свит във вехтите си дрехи, а като се сети навреме, прошушна в ухото на дядо Гънчо: „В Цариград само нас чакат!“

Мъжете се заспоряваха из тъмното кой накъдето му е пътят, а богочестивата Евгения затвори пътната порта.

Истина беше, че борчовете на Цариградската патриаршия станаха по-тежки от египетските пирамиди, ала не толкова данъците тегнеха на християните българи, колкото мъката, че всички владици са гърци. Първенците и чорбаджиите на Враца, начело с Димитраки Тошоолу, вече крояха планове да пропъдят Методий, че на неговото място да дойде българинът Гавраил, отседнал в Букурещ. Кир Димитраки искаше да въвлече в борбата си и чорбаджи Георги Михайлов от Плевен, но уравновесен и благоразумен, плевенският чорбаджия, не желаеше напразно да си навлича гнева на епископа, знаейки, че е довереник на високия екзарх.

Първенецът на Плевен умееше да държи чорбаджийството си и въпреки че вече застаряваше, старостта не затриваше бистрия му ум. Той напътствуваше хората на града да живеят в мир, плода на земята да си делят по равно и лоша дума през плет да не чува! Не беше от онези управници, които гледаха само за своята къща и своя хамбар — сам отиваше да работи по нивите, водеше цялото домочадие да му помага и учеше децата си на пестеливост.

— Не ща аз лентяи, дето само ядат, без да работят! Детето от малко трябва да се учи на труд, пост и послушание! — казваше строго на жена си и заключваше долапа с яденето.

В Плевен никой не укоряваше суровия тон на чорбаджията и не се чу дума да е скъперник, защото за Великден купуваше от папукчиите цял кош чехли и пращаше баба Пашуна да ги раздаде на сиромаси. Господар беше! Пред големи и малки разказваше приказката за богаташа, който трябвало да избира жених за момата си. Двама били кандидатите — един богатски син и един сиромах, но учен. Бащата избрал за момичето си по-бедния момък и рекъл: „Аз търся човек, който утре може да стане богат, а не готованец, който ще пропилее имането ми!“ — поглеждаше хитро и с благодарност към Влад Петков, който беше и акуратен, и пестелив, и умен, а детето, което се роди в Габрово, а в Плевен го кръстиха Пейчо — напътствуваше от малък в добри дела и послушание.

Сутринта след неразборията около дома на хаджи Йоца Евгения стана с тревожен смут; облече се, не поиска закуска, а на сина си каза, че ще отиде сама в църквата. На портата се поколеба накъде да тръгне — искаше да отиде при чорбаджи Георги и с кротки думи да оправдае мъжете — знаеше, че първенецът на всяка цена ще научи за своеволието им. Искаше да каже още, че от Търново се носи вест за подмяната на българския екзарх Макарий и ако се случи това, врачанският владика остава без закрила — то ще рече, че плевенци могат да открият мирско школо за момчетата и Николай Московеца може да им стане учител…

Евгения погледна по пътя, който водеше към къщата на чорбаджи Георги, обърна се към мегдана на църквата и без да се нада — зад ъгъла на хаджийската къща видя дребната фигура на Анастасия. Детето се криеше, сякаш искаше да притули нетърпеливото си очакване.

— Добра среща, немирнице, кого търсиш тук? — засмя се, щом стигна до ъгъла.

— Теб! — отвърна момичето и с ръката, която криеше зад гърба си, подаде букет маргаритки. — Може ли да те изпроводя?

Евгения взе цветята и поведе момичето, задъхано от неспирните си въпроси.

— Защо чешмата на хаджи Йоца има два чучура? — попита, като минаха покрай нея.

— Мъжът на хаджи Йоца с много грошове е съградил чешма, която да дава благодат и на градината в двора, и на хората от града…

— А защо мъжът на хаджи Йоца има много грошове?

— Благодеятелният човек трябва да има куп грошове, за да раздава благодеяния на сиромасите, ама нечестивият, който не поема този завет, ще бъде наказан! — отвърна търпеливо.

— Ами мъжът вечен господар ли е на жената? — Анастасия погледна лицето на Евгения и видя, че тя е по-възрастна, но и по-радушна от Цвета.

— Дете мое, мъжът е силен, а жената благочестива и кротка. Мъжът брани дома от нещастие, но когато се случи то, жената го облекчава… Ще ме отведеш ли при своя баща?

Вместо да отговори, Анастасия дръпна Евгения за ръката и я поведе към отвъдната страна на карлуковския метох, където плет до плет бяха наредени дворовете на Петър Райкин, Димитър Ковача и Исин Ибрахимов. От комина на ковашкото огнище излизаше пушек и миризмата му се примесваше с тънкия звън на чука върху наковалнята. Долавяха се откъслечни думи на песен, пред ковачницата играеше дете — Христо правеше човечета от кал. По-натам, до плета, Цвета — ниска и схлупена — копаеше лехите в градината; обърната с гръб, тя не виждаше архиерейската майка и Анастасия, упътени към портата. Ковача пръв отдалече мерна двете и като се сети за неразбориите вечерта, дъхът му секна, зачуди се — да се скрие ли, или да излезе, после сложи чука на огнището, обърса челото си с длан и щом Евгения отвори портата, той тръгна към нея.

— Виновен съм, благочестива майко, прошка ще моля от бога, но те моля и ти да ми простиш! — тури ръка на сърцето си, пък Евгения се засмя.

— Твое ли е това дете? — пусна Анастасия пред себе си.

— Мое момиче е, майко, ама тя откъде знае? — недоумяващ, все още нищо не можеше да разбере.

— Това — златокосото момче, ли ще ти бъде отмяна? — погледна към Христо, слабичък, бледолик, сякаш не е виждал слънце.

— Здрав да порасне — след години с него ще правим чудни каруци — вгледа се в Христо, а после се обърна към Чутурката, сякаш търсеше помощ. — Цвето, ела, че ни идват гости!

Цвета най-сетне се обърна към ковачницата, вдигна мотиката на рамо, мина из пътечката на лехите и като стигна до гостенката, подаде ръка.

— Добре си дошла, влизай! — простодушно покани непознатата да влезе в копторчето.

Димитър още повече се зачуди как да отвърне Евгения, че да не види немотията вътре — с едно огнище, една постеля, едно кандило, една молитва, само здраве и мир да царува под покрива!

— Аз викам да поседнем тук, на тревата, виж колко е хубаво! — Димитър понечи да седне…

— За друго дойдох — спря го архиерейската майка. — Ще ми се да попитам невестата ти иска ли да стане слугувница в къщата на хаджи Йоца Хицовица, когато от Враца пристигат духовници и отсядат при нея… Все ще припечели някой грош! — загрижено рече, като видя отруденото лице на Цвета, косите й, прошарени отрано, покорните й ръце…

— Да ида?… Ще дойда, щом хаджийката иска да й слугувам, ама в града има по-жилави, по-млади жени — Чутурката беше объркана от ненадейното предложение, а Димитър с поглед й даде знак да мълчи! Бива ли да възразява на архиерейската майка — хем дошла на крака да я кани!

— Когато идваш в хаджийската къща, води със себе си Анастасия! — помогна на Чутурката, щом долови внезапния смут. Огледа двора с ковачницата, мерна трите момичета на Исин Ибрахимов, а преди да си тръгне, не забрави да каже и на Ковача. — Не говорете хулно против мютевелийката, блага жена е Фатме ханъм.

Цвета дойде измекярка в кьщата на хаджи Йоца още на другия ден. Не че ще припечели грошове със слугувията си, ами всички повтаряха думите на чорбаджи Георги Михайлов, който след приказките с мъдрата Евгения разправял пред много плевенци, че туй, дето такава светица има влечение към града, ще доведе нещо добро! И пращал при нея мнозина неуки хора за напътствия.