Мариана Тинчева-Еклесия
Сън срещу събота (12)

1.

Вратницата на горния калоферски манастир беше залостена. Друмниците похлопаха няколко пъти, но куцичката Варвара открехна портата чак след вечерня.

— Майка игумения е болна, не посрещаме другоселци! — провря главата си да види кой е, поиска пак да затвори, но Ковача я спря:

— От далечен път идем, сестрице, момичето ми трябва да остане при вас, писмо носим…

— Още почакайте! — старицата залости вратата, закликуца към монашеските килии и след малко се върна с калугерка, толкова съсухрена и бледа, че не можеше да се разбере възрастта й. Анастасия се поклони за поздрав, измъкна писмото, положено в долния кат на дрехата, подаде го през прага, но монахинята не посегна да вземе листа. Тя даде знак на момичето да пристъпи навътре, на Ковача пожела на добър път и отново залости вратата — тук гледаха да не влизат в общение с незнайни; беше юни на 1837 година и се носеше вест, че от Арбанаси приижда чума, та поваля много народ!

Ковача отвърна поглед от каменния зид, дръпна юздите на коня и тръгна да дири подслон в някой крайпътен хан.

Плевенската пратеница огледа манастирския двор — широк, украсен с градина от дъхави пъстри цветя и вити лозници над калдъръмените пътечки. Няколко монахини носеха от кладенеца вода да полеят лехите, спретнати, с ниско подстриган чемшир и здравец; други две послушници стъкмяха сухи дърва да опалят фурната, а пък там, пред обора, някои вдигаха рало за оран на заранта. Белееше в здрача зидът на манастирската църква. Стените и куполът й бяха градени от дъбови стволи, че подир години, през 1877-ма, когато бунтовните българи се надигнаха за своята свята република, турски аскери повториха Батак и тук, под свода на „Богородично Въведение“. Тогава за няколко дни те подпалиха, опропастиха, изтрепаха всичко живо и свято, дето подири спасение край стените на храма! Но сега, докато раята още кротуваше и смъртта беше равна за всички, българи и мюсюлмани живееха в мир… Висок стобор опасваше манастира от всички страни; монашеските килии пък малки, здрачни за уединение в тайна молитва, побираха шейсет калугерици.

— Как ти е името? — Анастасия попита калугерката, облечена в дълго монашеско расо, приведена в кръста, сякаш опасана от тежина.

— Софрония — отвърна с неохота, поведе я към една от килиите и като стигнаха, отвори вратата на малка собичка до огнището. — Тук ще останеш, докато те приеме майка игумения…

— Името ми е Анастасия, идвам от Плевен по заръка… — прекрачи прага на собичката, поиска да разкаже за себе си, но калугерката остана безмълвна, излезе и затвори вратата. „Тук всички монахини ли мълчат?“ — момичето въздъхна в тъмнината. На стената имаше кандило с икона и църковна книга на лавицата под нея. От ниско прозорче, съзидано в стената на монашеската килия, светеше лоена свещ и за двете одаи; зад вратата имаше мъничко одърче и Анастасия легна; стори й се, че някой зазида стените и от тук скоро нямаше да мине човек, за да попита кой диша вътре.

Подир час клепалото би, Софрония пак отвори вратата на собичката, изговори кратко, като да броеше думите си:

— Време е за вечеря! — и тръгна към магерницата.

Всички тук живееха в сговор, работеха наедно и вкупом сядаха да ядат на голяма трапеза до огнището. Зиме калугерките плетяха тънки вълнени платове, лете превиваха гърбове из нивите и ливадите на манастирските имоти, гледаха и добитък. Имаха добра воденица с тепавица, завещана им от щедрия сопотски благодетел отец Кирил Нектариев. Преживяваха с много труд, с пестеливост и подаяния, които на свети дни им оставяха по-богатите гости. В килиите деня-нощя цареше тишина и покой; биваше някога две монахини да живеят в една килия, ала всякоя новопристигнала послушница се подслоняваше в малка собичка до огнището на монашеската одая… Някои млади момичета идваха тук да прикрият недъг или моминска тъга, ако имаха. Други, знатни и хубави, влизаха да добият грамотност; за най-бедните манастирът беше подслон. Но всяка, пристъпила прага на светата обител, безпрекословно се подчиняваше на игуменията и изпълняваше нейната воля.

— Кой те прати при нас? — последната от прииждащите към магерницата монахини спря до Анастасия и сестрински сложи ръка на рамото й.

— По заръка съм на отец Агапий; имам писмо за игуменията, но тя не знае за мен — отвърна й в светлината на фенера, окачен до вратата. Видя силното тяло на непознатата; лицето й, увенчано с големи, блестящи очи и дълги вежди под ръба на калимавката веднага издаваше жаждата за живот извън манастира.

— И коя ще бъде старицата ти? — попита тихо, да не я чуят другите.

 

— Старица ли? — момичето не я разбра. — Посрещна ме монахиня… млада. Каза, че приела име Софрония, но не разбирам мълчанието й… Как ти е името? — Анастасия се усмихна, защото нещо стопли душата й; непознатата имаше прилика с хаджи Йоца, с щедрата й осанка, с волята да раздава добро…

— Теофания. От Русчук съм, кръщелното ми име е Василиса и Павел, като вапца гемията, написа с големи букви на едната страна ВАСИЛИСА… — монахинята подкани момичето да влезе за вечеря, но като прочете в очите му много въпроси, пак сви длан до ухото. — Не се страхувай от сестра Софрония; тя е усърдна в молитвите, но недостъпна за човешки радости… Утре ще поговорим пак! — и влязоха.

След вечеря Анастасия се прибра в собичката си, легна върху твърдия одър, впери очи в кандилото и въпреки умората от дългия път, не заспа до среднощ. Луната в пълен кръг се търкаляше по билото на Балкана, а когато стигна Каймакчал, свърна към Калофер и сякаш в миг светлината й грейна над Новакова махала, където беше кацнал манастирът „Въведение Богородично“. Анастасия чу въздишка в съседната одая, надигна се, тихо стана, с бавни стъпки се взря в прозорчето на монашеската килия, където трябваше да бъде Софрония. Въздишката — по-силна, по-трайна, дойде от одаята още веднъж и плевенската пратеница не повярва, че вижда добре; опря чело по-близо до стената, взря се, прекъсна дъх… Тялото на Софрония, голо, измъчено, светло, беше проснато на голия под; грапав камък, притегнат към стомаха и с годините носен там, се беше врязал в плътта, тъй както се врязва камъкът в жив корен — с мъчение!

„Господи, помогни й!“ — Анастасия се прекръсти. „Не е ли смъртен грях да убиваме с камък утробата, в която майката трябва да носи дете?“ — помисли, но не посмя да отиде при монахинята; беше чела житията на жени, които чрез усамотение и самоизтезание търсеха равенство с бога… Легна отново, и отново цялата нощ не заспа. Мислеше си дали Ковача е нейде наблизо, късно ли е да го потърси в крайпътен хан, че да се върнат в Плевен двамата…

Сутринта стана, уми лицето и косите си, потърси Теофания сред другите монахини и като я видя, се упъти да я попита за господин Райно Попович.

— Мъдроученият наставник от Карлово? — русчуклийката надигна калимавката с веждите си. — Сестра му беше при нас, но преди месец отиде в самоковския манастир на монахините. Само майка игумения знае тайната за нейното заминаване — русчуклийката се обърна към една от килиите; слънчев лъч падна върху кръста на гърдите й, та освети в изгревна светлина и лицето — беше толкова хубава, че когато на празник в манастирския двор се събираше разнолик народ, мъжките погледи спираха за наслада и някои новодошли питаха коя е, защо е тук…

— Имам заръка да уча при него. — Анастасия въздъхна, зидовете на манастира й се сториха високи, непревземаеми за знания извън богоучението.

Игуменията наистина не напускаше покоите си; несмутима от заран до вечер, тя позволяваше само веднъж на ден сподвижницата й Евдокия да й донесе билков чай, плодове, хляб, вода… Не говореше с никого и никой от духовните чада не разбра какво й е. Преди години гости на манастира само веднъж чули калугерката да казва, че иска да има своя къща и свои деца, но това било преди да почине Евпраксиния, предишната игумения на манастира, която анатемосвала копнежите на всяка монахиня за светски живот!

…В тихи следобеди звънчетата на конете се чуваха отдалече и край къщата на хаджи Вълко Георгигенов, вдигната на чаршията по левия бряг на Тунджа, мъже и жени чакаха да пристигне мъдроученият господин Попович. Файтонът, който всяка сряда хаджията пращаше до Карлово да докара наставника, пристигаше по филибелийския път, та можеха да го видят и калугерките от „Въведение Богородично“… Калофер беше прочут с хубостта на гайтана си чак в Цариград, затова търговци и по-първи хора в управата решиха да дадат на учителя две одаи от къщата на хаджи Вълко, та три дни в неделята да учи калоферските момчета.

Господин Райно беше родом от Жеравна, но след неразбории с тамошните управници се премести в Карлово през 1827 година. С благословията на княз Богориди, също жеравнин, господни Райно беше добил знания в гръцко училище и оттогава малко говореше български с по-простите хора. Дрехите му, съшити по европейски терк, веднага го отличаваха от калоферци, обути в потури; и маниерите на господина бяха по европейския етикет — говореше тихо, с едва доловима усмивка и винаги в речта даваше първенство на другите. В Карлово имаше хубаво уреден дом, където приемаше момчета на богати търговци и известни родове; искаше и България да има достойни наследници на мъдростта, но те да говорят с науката на гръцки. Не беше негов греха, че още нямаше добри български книги за учениците, но родолюбиви българи започнаха да го винят, че не се хваща да превежда от гръцки на роден език. С Негова светлост отец Агапий се запознаха в Търново няколко дена преди ръкополагането на архидякона в сан епископ и тогава надълго си поговориха за потребността от български светски училища. А родолюбивият Васил Априлов написа на господина дълго писмо от Русия и го кореше, че не обявява родния език за основен:

„Ако и да беше катедрата на мъдростта установена в Гърция, завоевателите римляни я задигнаха в Рим и оттам я взеха всички други народи. Кажете ми прочее, ако тези различни народи бяха поддържали, че просветата не може да се предава на друг език освен на гръцки и ако сляпо бяха учили само тоя език до днес, щяха ли да стигнат до днешната просвета? Съвсем не. Народите направиха онова, което здравият разсъдък изисква. Създадоха писменост и преведоха всички елински произведения и с това се развиха и са по-образовани и от гърците. Това трябва да прави и нашият народ, да върви по онзи път, по който са вървели другите народи преди векове и по който нашите прадеди трябвало да вървят през всичките светли дни, като люде, които са приели християнството по-рано от много други народи и са имали и писменост, и просвета…“

Писмовните пререкания между Васил Априлов от Русия и господин Попович дълги години не заглъхваха, но волята на габровския родолюбец взе надмощие, та светейшият от всички отци Неофит Рилски, откри през 1835 година новопросветително училище в Габрово и сложи начало на българското просвещение.

… Господин Райно често идваше в Калофер с госпожата си Анастасия Попович, която вече беше на възраст около петдесетте, но понеже цял живот за нея се грижиха измекярки, тя изглеждаше светла и млада, досущ като дъщеря на наставника. В празнични дни господинът и госпожата често влизаха в църквата „Св. Атанас“, но тази година в деня на слънчевото подмладяване, Еньовден, госпожа Попович тръгна с невестата на хаджи Вълко към църквата на „Въведение Богородично“. Родственикът на епископ Агапий беше казал, че Анастасия вече е в манастира и чака негова ученост. Старата Хадживълковица, възпълничка, заморена от стръмнината, по която се качваше из ръта, подхвана приказка с госпожата:

— Внучките ми са още малки, но ще бъде добре да добият грамотност при негова мъдра ученост. Ще дадем още една одая, че Теодора, Веса и плевенската пратеница да се учат отделно от момчетата — от лицето й се лееше пот и усещаше сърцето си в гърлото.

— Не бива момичетата на Герго Вълков, най-състоятелния търговец в Калофер, да остават неграмотни — госпожата подкрепи Хадживълковица, защото и тя милееше за издигането на девиците. Истина беше, че и калоферските мъже обичаха да са чорбаджии в къщи, но те не туряха в грях женската обич към просветление. Срамота им се виждаше да живеят с неука невеста, затова всички грамотни мъже учеха калоферки на четмо и писмо, та смаяха с деянията си чак Високата Порта. Когато доведоха до знанието на султана, че гяурките тайно се просвещават, той плясна недоумяващо с ръце: „Машалла, машалла, каква неразбория настава във великата ми империя!“ Но не издаде ферман за забрана!

Госпожата и Хадживълковица бавно стигнаха до манастира. Две монахини стояха отстрани на пътната вратница и поливаха вода всекиму, влязъл тук за църква. На малки дървени пейки в двора бяха насядали подранилите гости, а пред вратата на църквата, свила ръце към големия кръст върху гърдите си, игумения Минодора посрещаше благочестивите християни. Анастасия Попович даде път на Хадживълковица и почтително се наведе към духовната майка:

— Драго ми е да видя обична светлост в добро здраве, с чисти надежди. Преди време чух, че дълго сте страдала — колкото загрижено, толкова и проницателно гледаше лицето на монахинята.

— Мина вече страданието… Днес се радваме на деня, в който слънцето се преобръща към нас. Лековитите билки, дето тази нощ ще берем с послушници и монахини, след време ще дават облекчение на всички страдащи — искаше да отклони въпросите за необяснимото си уединение.

— Миналата неделя тук е пристигнала пратеница на врачанския владика, който моли момичето да остане в манастира, но три дни от неделята да го пращате в къщата на хаджи Вълко за ограмотяване в граждански науки — госпожата попита направо, без дълги любезности, понеже наближаваше часът за празнична служба.

— Богочестивата майка Евгения е моя познайница и към нея имам сестринска обич — само затова ще склоня да пускам момата вън от зидовете на светата обител. Манастирът е покрив за целомъдрие… — отсъди строго, но не се доизрече: ако дава позволение на всички монахини да се сношават със светския живот на града, в килиите ще настане смут! Тук девиците се учеха да четат църковнославянски, сричаха бавно подир онези, вече добили грамотност, една от друга повтаряха каноните на богословието — всяко друго знание въвежда в грях!… Игуменията вдигна ръка да се прекръсти: — Чух, че от Търново приижда чума и ще затворят пътищата към градовете. Добре е идущата неделя да останете в Карлово, ала утре ще пратя плевенската девица при господин Попович! — поклони се смирено и влезе в църквата.

След Еньовден беше четвъртък. Анастасия взе позволение от майка Минодора да отиде до къщата на хаджи Вълко и там да види за първи път господин Попович. Хаджи Ана от Заара трябваше да съпроводи плевенската пратеница, защото не бе позволено калугерките сами да напускат светата обител и сами да ходят по улиците на града. Като стигнаха чаршията и минаха под сянката на голямото орехово дърво, прекосиха плочника на Тотьовото кафене и застанаха пред голямата пътна вратница на чорбаджийската къща.

— Отвори, отвори, момичке! — старата Хадживълковица викна от чардака, като видя калугарките да се суетят. Анастасия отвори и видя вада от реката да минава през големия двор на хаджията. Много чаркове за гайтан чукаха покрай вадата, а над чемширите стърчеше покрив на кладенец. — Тук ела, момичке! — чорбаджийка Стефана махаше с ръце, понеже гласът й се губеше от шума на чарковете.

Хаджи Ана седна на пейка до чемширите, пък Анастасия тръгна към жената. О, каква беше къщата на хаджи Вълко! Двуката, с голям чардак, с много одаи и на всяка одая по чифт прозорци. Бяла отвън, с варосани гладки стени и широки греди за опора на стрехите, тя можеше да побере половината калугерици на „Богородично Въведение“… Над чардака с големи, окръглени букви беше написано 1821 — годината на градежа. От едната страна на къщата се виждаше покривът на сеновала, до него беше големият хамбар за жито, зад него — оборът. На десетина разкрача от витата стълба, която водеше за горния кат, Хадживълковица вече чакаше Анастасия с разтворени обятия.

— Ама ти си голяма и хубава! — поиска да прегърне момичето, защото видя, че то се смути. — Кир Райно и момчетата вече са се събрали в голямата одая, а Ботьо Петков ще дойде скоро… Твоят баща търговец ли е? — любопитството не й даваше покой, искаше да разбере достойно ли е врачанският владика да дава грошове за просвещение на момиче.

— Тате не е търговец… — Анастасия замълча.

— Тогава е първенец на Враца… или хаджия? — уж питаше неволно, а опаленото лице и престореният глас бяха досущ като тези на плевенските устатници.

— Не е първенец, не е и хаджия. Тате, мама и Христо живеят в Плевен — не сме родственици на врачанския владика! — опита се да спре въпросите на тази яка жена.

— Ами… значи е свещеник в църквата! — Хадживълковица не мислеше да спира; любопитството вече я късаше.

— Тате е ковач, а мама Цвета е слугувница в къщата на хаджи Йоца Хицовица! — раздразнено, но ясно отговори.

— Не ти вярвам! — викна хаджийката, защото не можеше да проуми как момиче на измекярка и баща ковач ще учи светски науки. — Хайде, качвай се при наставника и момчетата…

Когато отвори вратата на одаята, Анастасия видя десетина момчета, насядали по миндерите и с книга в ръка; господин Попович стоеше до прозореца, обърнат с гръб към вратата и говореше:

— Веднъж няколко човека попитали един мъдрец, защо богатите не ходят в домовете на учените човеци, а учените ходят в домовете на богатите? Мъдрецът така им отвърнал: „Защото ученият знае от какво има нужда, а богатият не знае“ — наставникът замълча дяволито, обърна се да види кое момче най-бързо ще разбере словата му, пък срещна Анастасия.

— Простете, че ви обезпокоих без позволение, но госпожата каза… — момичето се обърка.

Господин Попович вече прехвърляше шейсетте, а лицето му беше гладко, косата силна, едва прошарена, очите му лъчисти и строги сякаш проникваха в потайните мисли на човека.

— Драго ми е! — прекоси голямата одая и подаде ръката си. — Госпожицата как живее в манастира? — попита любезно, покани я да седне до момчето на хаджи Коно.

— Живея с благодарност към всички, които ме пратиха тук, ваша обична ученост, и с блага надежда да изпълня заръката им.

— Пазя писмата на врачанския владика и зная волята на благородната майка Евгения да отворите училище за момичета. В това начинание са нужни много знания и духовна мощ — каза наставнически, защото знаеше силата на доброненавистниците при всяко народно благо.

— Ако ваша ученост ми даде нужните знания, с духовна мощ ще ме подкрепи негово, преосвещенство, епископ Агапий — спокойно отвърна девицата, а наставникът се удиви на разсъдителността й.

По дървената стълба се чуха силни, бързи стъпки — не бяха на Хадживълковица. След миг на прага застана снажен, висок, внушителен двайсет и четири годишен момък. Младежът се славеше с ненаситния си стремеж към училищни знания и скоро се бе завърнал от новопросветителното училище в Габрово. Преди време калоферци го бяха повикали за певец в църквата „Св. Атанас“; на неделните литургии, щом извикаше „Братья!“, свещите олюляваха пламъци и народът се тълпеше по-близо да чуе словата му. Четеше гръмко и отчетливо Верую, а гласът му бе мелодичен и дори свещениците се захласваха. В килиите на църквата по своя воля беше събрал двайсетина бедни, но будни момчета да ги учи на писане, смятане, българска история, ала най-голяма беше жаждата му да ги просвещава в землеописание.

— Даскал Ботьо Петков — представи го с уважение господин Попович. — Мой ученик от Карлово и моя силна надежда!

Момъкът се поклони, подаде ръка на послушницата, а тя пламна от внезапното му притегляне.

— Анастасия Димитрова от Плевен, врачанският владика я праща за светски знания — кратко и все тъй с почит наставникът пристъпи до нея, за миг замълча, после се обърна към Ботьо.

— Добре ще е да упътваш момичето по странознание, когато ме няма.

— Вчера Хадживълковица каза, че и нейните внучки ще учат грамотност — даскал Ботьо добави бързо, за да прикрие смущението си.

— Внучките на Хадживълковица не могат да четат и пишат, а плевенската госпожица е грамотна. Сега идете в другата одая и препитай момичето кое-колко знае — напъти ги в една от собите, които хаджията беше отредил за наставника.

Когато на следващия ден господин Попович отиде в килията на църквата „Св. Атанас“, видя момчета, наредени край голям леген, пълен с вода и плаващи в него дъсчици. Анастасия седеше сред момчетата на ниско столче и слушаше словата на учителя Ботьо.

— Разсъдете сега, че този леген е море и всички тия дървета из него ще са земя. Които дръвца са обиколени отвсякъде с вода, ще ги именуваме острови, а тия, които са долепени някъде до легена, ще наричаме полуострови…

Момчетата се надигнаха кое на коляно, кое съвсем право да видят що е остров, що — полуостров. И понеже нямаха никаква представа за истинското море с водата му, за тях легенът беше истинското море, а всички дървени късове в него — истинските земи, които Ботьо Петков назова. Без преиначаване, само че в по-велики размери, легенът се превърна и в земно кълбо. Върху една от дъсчиците даскалът беше написал с въглен БЪЛГАРИЯ, та при разклащане на водата децата гледаха с много трепет да не би някоя друга земя да удари тяхната. Всички наскачаха около легена, забравиха, че при тях е мъдроученият наставник и вече нетърпеливо чакаха да отидат по домовете си, да показват на хората от махлата кое е остров и кое — полуостров… Анастасия пристъпи до Райно Попович, извади лист от дрехата си и го подаде на наставника.

— Искам да пратя писмо на майка Евгения. Ако ваша прелестна ученост ми помогне и за това, ще ви бъда признателна!

Учителят взе листа и само очите му се усмихнаха, щом долови смущението на девицата.

— Как мислите — добър даскал ли е младият Ботьо Петков?

— Щом е ваш ученик, ваша обична ученост, няма съмнение, че е добър — Анастасия се изчерви и не посмя да погледне към Ботьо.

Откак вчера взе да й впаметява откъде са дошли първите българе, как са кралствали, как са царували, как са царството си загубили и под иго как са паднали — послушницата по пътя и в манастира си мислеше само за него. Ботьо бе взел духовна прилика с вуйка си — благодетеля отец Кирил Нектариев; а по лице — силно и строго, той беше на майка си Ана.

— След време ще пратя даскал Ботьо в Русия, че щом се изучи там и се върне в Калофер, да вдигне ново голямо училище и да бъде в него пръв наставник! — Райно Попович нарочно каза пред Анастасия. — Добре е, че още няма мома на сърцето и невеста.

— Който се хване с народна управа, трудно събира дом — Анастасия поиска да защити връстника си; беше по-силен от Пенчо и повече милееше за народа. Цяла нощ не я хвана сън върху одърчето в килията, искаше по-скоро да открият училище в Плевен, та да стане равна с младия си учител. Ами… как ще замине тъй далече от него? — питаше се до съмнало и като не намери отговор, стана, взе лист, запали лоената свещ на прозорчето и почна да пише на майка Евгения.

„Свята майчице,

Ако би могла да дойдеш в Калофер, няма да хванеш вяра на очите си. Чувала ли си да хвалят града като Алтън Калофер? То е защото всички калоферци са работни, честни, добрички, окопитени, а свободата им е сладка и свята. Градът наистина няма прилика нито с Плевен, нито с Враца, защото тук не живеят мюсюлмани. Разправят, че турски ага не се задържа, понеже войводата Калифер пръв се заселил на това място с дружината си, когато нашето царство било превзето. Мъжете разположили стан край Тунджа и с бързоноги коне ходили до Сопот да си грабнат по една мома… Султанът научил за тях, зачудил се на такава храброст и издал ферман с големи правдини за градеца. Тук има много грамотни невести и калоферци не мислят, че е срамота момиче да учи с момчета.

Майчице, изповеднице моя, вчера за първи път бях при господин Райно Попович, който ще ме учи на смятане, свещена история, краснопис… Имам и друг наставник, млад, скромен, сладкогласен, с омайваща мощ! Аз го попитах грешно ли е това, че съм момиче на бедни родители, а отец Агапий плаща за моето просвещение. Той ми отвърна сериозно и строго: «Госпожице, знанието е дар за разума, не за кесията! Похвално е делото на преподобния ти отец». Всички тук възхваляват благодеянието на вашата воля, та когато открием училище за момичета в Плевен, нали ще бъдеш доволна, ако повикаме веднъж този наставник, именува се Ботьо Петков…

Майчице скъпа, не разбирам деянията на старицата си, сестра Софрония. Родителите й, бедни карловци, я оставили зад зидовете на манастира едва тригодишна и вече много години живее строг монашески, живот. Тя не може да понася дишането ми в съседната собичка; усамотението я води към мъка, а не към човеколюбие. Не е ли по-велик грехът й като наказва утробата си с камък, вместо да я дари с любов?… Зная, че тези слова са богохулни, но моля владиката, моя духовен баща, ако може да пише на майка игумения и да ме преместят при друга духовна сестра… Нека й спомене Теофания русчуклийката, която се слави с отзивчива душа и ми помага в манастирския живот.

Вечер тъгувам и мисля за теб, мисля и за мама Цвета — знам, че ще намериш думи да утешиш страдащата й душа, тя има нужда от помощница в къщи, а Калофер е тъй далеко.

С благодарност целувам вас всички, които ме пратихте тук. И които ме чакате.

Анастасия“