Мариана Тинчева-Еклесия
Сън срещу събота (11)

10.

ЗА КАРЛОВО

До МЪДРОУЧЕНИЯ Г-Н РАЙНО ПОПОВИЧ^[1]

 

Прегръщам ваша обична ученост като вседушевно ви молитствувам. Писмото от 16 м. м. януари приех със задоволство и твърде се зарадвах, като се научих за вашето добро състояние. И аз по божия милост съм досега добре със здравето…

По-рано ви препоръчах писмено един ученик и вече чакам установяването ви за учител, за да го настаня при вас. Но сега ви натоварвам с друга нова молба. Майка ми преди години взе момиче на един беден човек и го научи на обикновено писмо. Сега иска да го научи и на славянски и да го нареди за учителка в Плевен, за да учи девойките. Това прави майка ми за своя душа. Научих от кир Данаил, че ваша ученост имате сестра калугерка. Ако може тя да приеме това момиче, пишете ми да го пратя след Великден, за да се упражни няколко време при сестра ви.

Тази молба пиша накратко, а годините ви да бъдат от бога твърде много и прерадостни.

На ваша ученост

горещ молитствовател

Врачански Агапий

Пратениците оставиха в Карлово писмото на господина и продължиха пътя си към мъжкия манастир на Калофер. Бяха дали там момче за поучение… Подир четири дни, като се връщаха отново по пътя за Враца, те спряха пред двукатата къща на Райно Попович, за да получат писмен отговор от наставника.

„В Калофер няма училище за просвещение на девици в политични науки. В манастира калугерките пеят псалтир, часослов, апостола: учат се на земеделски труд и ръкоделие… Но щом благоплодната майка Евгения копнее да подкрепи душата си, нека благочестивият отец изпрати момичето!“

Анастасия не тръгна скоро.

Годините бяха благословени за мирен труд и хората бързаха да замогнат…

През пролетта на 1833-та, няколко месеца след освещението на новото плевенско школо, архидякон Агапий беше въведен в сан епископ на врачанската епархия. Първенците на Враца и Плевен вече искаха да живеят в мир с владиката и синовете на Димитраки хаджи Тошов — Замфираки и Тодораки носеха обица — да не захващат непосилни църковни свади като баща си, та да не ги търсят до видинските хармани. Владиката също имаше обица и не щеше да бере ядове като забегналия Методий, а гледаше да се разбира и с чорбаджиите, и с народа, и с високия екзарх. Богочестивата майка Евгения закле своя син — да насърчава с велика ревност училищата в своята епархия. Закле го в кръста Христов! Защото, ако един народ е безпросветен, откъде ще вземе сили да скъса робството си? Скъсяваше се земният път на старицата и вече изпадаше в немощ; отмаляваше полека-лека, не тръгваше по градовете както по-рано. Хората казваха, че е сбъдната и като няма по-велика радост от нейната да види сина си владика, дошло е време да се раздели с битието… Анастасия вечер и заран бдеше до одърчето, пееше й, даваше й отвара от лековити билки, четеше за нея молитва пред сън, а щом старицата се унасяше в дрямка, момичето тайничко си мислеше за Плевен… за онзи ден след освещението на новото мъжко училище, когато Пенчо й каза да мине край къщата на чорбаджи Георги и да хвърли на плочника камъче. Анастасия мина, хвърли камъчето и видя перчема на Пенчо, стъпил върху греда на чардака уж да бере грозде, пък не му беше до гроздето, ами искаше да види Анастасия. Видя само аленото ширитче и… това беше.

Заранта момичето тръгна за Враца, та — досега.

Владиката повече време стои в Плевен около градежа на новата църква и новия владишки конак… Като се върне при майка Евгения все разправя как дядо Гънчо вадил надгробни камъни за основата и се кръстил: „Ако е грях, боже, това дето правя за храма ти, не ме наказвай люто! Пък ако е свято за теб деяние, нека църквицата пребъде вовеки!“ — И на Московеца подхвърлял пак за мерака да учи в школото му — сто оки вино щял да даде!… А Пашо Грънчаря правел даром гърнета, че като ги вграждат майсторите в стените, след време гласът на свещеника да ехти… Московеца заран минавал край копторчето на Димитър, гледал как Ковача виел железа за църквата, после даскалът повеждал Христо към школото — двамата да рисуват икони върху дъбово дърво, сушено на сянка седем години… Наставникът много се хвалил с момчето на Чутурката, разправял, че и след век хората ще славят неговото образописване… Христо си бил все така свит, слабоват, безмълвен, надянат като хоругвица в износени дрехи… Влад Петков казал един ден пред владиката, че звънчето, което Димитър Ковача дарил за първия ден на училището, ехти над града като рождество всяка заран. Пък Пенчо… боже, отец Агапий не е видял хубаво — Пенчо пак тръгнал с хаджи Тодор на кирия по градовете и понякога взимали за изпроводняк Гергана… Като казва това, владиката винаги спира очите си на Анастасия, а тя лумва в огън, който нито се гаси, нито се крие! Майка Евгения всеки път вижда моминската й боязън и похлупва думите на сина си:

— Гергана по-прилича за зестрата на чорбаджийски внук, ама Анастасия е прилика за душата и разума му! — обгръщаше раменете на момичето, хвалеше Пенчо, че не се възнася над другите, ами пази бащиния си занаят. Захваляше му и това, дето й казал да седне с момчетата за просвещение в училището на Московеца, но… и двамата проумели същия ден — само момиче след толкова одумки на злоезичници — не може!

— Ще те пратим в Калофер! В манастира „Богородично Въведение“ ще служиш богоучение, а при тамошните наставници в мъжкото школо ще ходиш за светски науки! — един ден старицата каза на духовната си дъщеря, а Анастасия коленичи пред дългата й дреха.

— Ще ида в Калофер, изповеднице моя! И ще бъде волята ти!

ДО ТВЪРДЕ УЧЕНИЯ ГОСПОДИН РАЙНО

УЧИТЕЛ В ЕЛИНСКОТО УЧИЛИЩЕ В КАРЛОВО

МОЙ В ХРИСТА ВЪЗЛЮБЕН^[2]

 

Прелюбезно прегръщам ваша най-искрена ми ученост, като вседушевно ви молитствувам.

След като най-искрено питам за твърде въжделеното ми ваше добро здраве, съобщавам ви, че по божия милост досега съм здрав. Всекидневните вътрешни и външни безпокойствия ме направиха небрежен към вас, а трябваше да бъде честа взаимната ни преписка. Преди време ви писах с молба да приемете в манастира на калугерките една мома, за да се изучи, а после да я преместя в Плевен, за да отвори училище за тамошните момичета. Това е моята цел относно нея и дано не се проточи работата, за да успее и майка ми да види това, което желае… Момата е на възраст. Ако поиска да приеме схима^[3], нека приеме да се смята член на манастира и след време. И тя ще бъде под вашето покровителство и да я препоръчате на калугерките, които като ги молитствувам, благославям!

Това пиша сега, а годините ви да бъдат от Бога дълги, щастлива и спасителни.

Пламенен към Бога молитствувател

Врачански Агапий

Анастасия не тръгна и с калоферци, дошли във Враца да купят три коли жито, че там годината била безплодна на зърно. Отец Агапий прати писмото по тях, а същия хабер сториха на Ковача и Цвета в Плевен.

Чутурката легна от мъка! И пред хората вече жалеше за Анастасия. Кокалът на крака й, който се счупи преди три години и досега се изкриви хептен, та климаше с цяло тяло и не можеше да носи две стомни сама, било наказание за греха, дето дала момичето си! Ако Анастасия беше останала в Плевен да върши къщната работа, ако си беше мома като всички — безбуквена, ако в главата й не просветля копнеж за школски науки, сега да си има мъж по прилика, деца да люлее и да радва копторчето.

Ковача пък, щом чу хабера на владиката, рече: „Сам ще откарам момичето си за поучение! Имам вяра в архиерейската майка — тя върши всичко с промисъл за добро!“

И същата вечер се разбраха с дядо Петър Райкин, щом Анастасия си дойде в Плевен и настане денят да замине за Калофер, комшията да даде коня си. Не е леко минаването на Балкана!

Идущата неделя от Враца пристигна отец Агапий, съпроводен от многообичната майка Евгения, момичето на Ковача и петнайсетгодишно момче — Костаки, родственик на владиката, — което трябваше да учи в училището на кир Райно Попович. Подир файтона трополеше каруцата на Епифаний, най-добрия иконом във владишкия конак. По волята на епископа той беше турил в сандъка 200 оки жито, тулум сирене и тулум масло, че да ги откара с момичето в калоферския манастир на монахините.

Преди да тръгне от Враца, майка Евгения бе събрала сили, но от умората на дългия път пак беше бледа, с хладни ръце, смалена и съсухрена в дрехите. Тя дойде в Плевен да утеши страдащата душа на Цвета и да се види с някои хора, за които милееше. Кои хора да види?… Хаджи Йоца не я хваща старост и умува с Влад Петков за градеж на ново училище… Чорбаджи Георги Михайлов се поминал преди две недели и хората тачат с добри думи паметта му… Дядо Гънчо още не е ученик при Московеца, но мерака за знания пази… Фатме ханъм бере ядове с непокорните мъже мюсюлмани и не дава пара за новородено… Халиде няма второ дете; така е за бога по-драга — семето на човекомразец мъж не трябва да дава плод на земята!… Христо и деня, и нощя образописва светци по иконите и вече има прилика с тях… Новата църква е хубава, ненагледна, голяма — името й се продължи, „Св. Николай“… Пенчо вчера заминал из троянски села с хаджи Тодор да докарат гледжосани стомни за петъчния пазар; Гергана уж искала да види Балкана и да си купи кенарено платно, та я взели със себе си.

Светло… и тихо. За никъде никой не бърза — сякаш целият свят за плевенци е събран от градския ров на „Св. Праскева“ до каменната чешма Балъклия. А светът може да има друга подредба, житието — поглед към други земи и друг смисъл. Какви ли чудачества има отвъд Империята? Или в градовете на пределите й, за които епископ Агапий разказва, че били забранени за мюсюлмани и султанът им дал правдини… Както Калофер, който цъфтял от събудени българи, нямал прилика нито с Плевен, нито с Враца, а славата му била най-първа!

Анастасия гореше, не искаше да остане в Плевен, докато се върне Пенчо; не искаше да живее в копторчето при Димитър и Цвета — стрехите на живота в Плевен изведнъж й се сториха схлупени, хората още я помнеха и подхвърляха заядливи думи за деянието й в първия ден на новото мирско школо… И във врачанския конак вече не искаше да живее — епископът я гледа със смутени очи и веднъж насаме й каза, че не е дете, че расне и хубавее…

В четвъртък — седмица откакто се отбиха в Плевен на път за Калофер, Ковача запрегна конете на ранина, пък Анастасия взе вързопчето си. По далечния друм пръв откънтя Епифаний с Костаки. Цвета прегърна момичето си, плака, после махаше с бяла забрадка, докато колелата се скриха от очите й…

Майка Евгения влезе в новата църква, коленичи пред иконостаса и като целуна разпятието, рече:

— Господи, пази Анастасия!