Мариана Тинчева-Еклесия
Сън срещу събота (10)

9.

След благослова на Иларион Мъдри лятото се изниза забързано като водата по бентовете на тученишката бара, от която плевенци вадеха камъни.

Влад Петков деня и нощя будуваше над онази книга, която хаджи Тодор беше донесъл от Влашко и тайно я даде на Влад да я преведе. В нея бяха изписани виденията на монаха Агатангел, когато бил на остров Сицилия в ордена на св. Василий Велики… В описанията на хищни и благонравни птици чорбаджийският зет виждаше някои днешни държави под небесните светила. И като трепа цяла година ума си, за да разгадае всички животни и тъмни знаци, една нощ той събра листите на тълкуванието си, взе свещта в ръка досущ като човек, объркан в ума от непосилни съновидения, влезе в одаята, където спеше чорбаджи Георги и го бутна.

— Какво става? — старецът се сепна в съня и рече да става.

Влад го натисна върху одъра, укроти го, но в пламъка на свещта очите му бяха уморени и страшни:

— Трябва да стане в 1853-та! — тихо, съзаклятнически изрече, без да туря светилото на пода, защото се плашеше да не избяга видението му.

— Кое? — чорбаджията разтърка очи и се прекръсти.

— Гледаш ли този голям дракон? — Влад опипваше с длан тъмнината. — Видиш ли тези риби, откъснати от гнева му? — посочи празното място в краката си. — Драконът е Империята и след гърци, сърби, румъни, идва ред българите да се откъснат от османското владичество. Ще бъде в 1853 година! — каза като човек, дошъл на себе си и беловласият чорбаджия се успокои.

— Знайш ли, може да стане, може и да се размине. Неук, сиромах народ сам не може да се отърве от ятагана… Иди лягай, че утре ще украсяваме школото!.

Влад се упъти към тъмната одая, пълна с видения, които глухо и съдбовно не даваха покой на съня му.

През 1853 година започна Кримската война, от която България чакаше свободата си. Свобода не дойде. Защото никое избавление не е дар небесен. То е кръст на револвер със сабя, бунт, страдален светилник… И за всинца — единно упование!

На заранта Влад и още неколцина мъже се хванаха да украсят школото, да варосват лепежа отвън, че даже и стволовете на сливите, които Гачо не даде да се секат.

Синът на поп Спас минаваше край стобора, а момчетата се подсмиваха: „Поп Ланкооо!“ Свещеникът не му позволи да помага в майсторосването, не му даваше да учи по науките на Московеца, а колкото сам можа, просветли го в Богоучение и го намести в църквата за епитроп. Това беше отмъщението му пред светския даскал! В душата си преживяваше тиха радост, когато пред неуки човеци разправяше, че Московеца е антихрист, че е безбожно да пращат децата си за поучение в школото… И някои хора му вярваха.

Кираджии от Ловеч за Враца спряха на петъчния пазар в града, та Влад Петков отново прати хабер за майка Евгения. Писа й, че ще я чакат за десетия ден на октомври, пък ако дойде и архидякон Агапий, този ден ще се знаменува високо и ще го напишат в църковната книга на Плевен — да се пази завинаги!

Ковача и Цвета още по-нетърпеливо гледаха за благодетелката на дъщеря си, защото зли завистници из града какво ли не измисляха за Анастасия. Била останала в Плевен цялото лято заради Пенчо, че се надявала да я вземе; щяла да му даде зестра един синджир за кутрето и два чифта подкови, че Влад Петков да обуе коня си… Пенчо пък щял да я дари с… и шушнеха на ухо. Измисляха си. Преиначаваха истината, защото не бяха чули какво й прошепна малкият чорбаджи в ухото, когато я видя сама при кладенчето на баба Мила преди три недели! И откакто й каза това, момата нощем съвсем не спи, не сваля ширитчето от косите си и не иска да напусне Плевен.

В деветата нощ на октомври 1832 година баба Цона фурнаджийката опече шест шилета: трите бяха дарение от църковното настоятелство, понеже Илариои Мъдри изпрати 500 гроша и похвално писмо, запечатано с червен восък, изобразяващ разкрилен орел; едното шиле беше дар от хаджи Йоца, която вече седем години пазеше писанията на момчетата в голямата си одая; едно агне пратиха сиромаси хора, че нали и техните момчета ще учат; а другото дядо Гънчо го донесе в тепсия, защото искаше да учи в школото на Московеца. „Цял живот носих куха глава — рекъл на даскала една вечер! — Ако ме вземеш да уча с децата…“ „Ти ли си куха глава бе, мъдроумецо, на такъв не му трябва четмо и писмо, че с хитрината си ще надмине царя!“ — Русина хвърлил думите на шега, а дядо Гънчо ги взел сериозно и се засегнал: „Че защо да не прескокна царя? И той е човек, и аз съм човек… Царството не се дава зестра!“ — двамата си приказвали заговорнически и колкото наближавала нощта, по-весел им ставал пътят към царя.

— Слушай, ако заколиш едно агне за освещението на школото, че да нагостим на такъв ден народа, вземам и теб! — Московеца прегърнал дядо Гънчо и си отишъл кротко, а старият човек цял месец носел думите му в главата си и заръчал на баба Гънчовица да запази за този ден най-якото шиле! На деветия ден от октомври сам беше заклал шилето, направил го беше както му е редът — в тепсия, отнесъл го беше на баба Цона да го опече и… щом съмна за първия учебен ден, се появи пръв — стегнат, умит, с бастунче в ръка.

Час-два след изгрев слънце към украсеното ново училище заприижда голям народ! Момчета от известни и неизвестни родове влизаха в двора стъкмени, а около тях сюрията се тълпеше като на Богоявление. Сам Московеца в нови дрехи обикаляше с наставническа пръчка, пък юнаците, хем горди, хем плахи, чакаха да им дадат знак. Не дойде знак да влизат в одаите, защото Ванчо гайдарджи и Кирчо тъпанджи захванаха такава свирня, че и най-старите плевенци до този ден не помнеха такова веселие! Не само свирнята за ръченици, ами бъклиците и шилетата на двора дълго огласяха това начинание, и го записваха в паметта на историята! Докато не се оглозга и последното кокалче и не се пресуши последната капка вино, никой не мислеше да си тръгва.

— Цвето, помниш ли, когато биеше тупалото за война, колко страшно беше? — Димитър замислено тури ръка върху рамото на Чутурката, пък тя му отвърна през смях.

— Помня тупалото, защото тогава дойде ти и ме взе за невеста! Къде се дянаха Христо и Анастасия?

Христо беше отишъл да търси другари. Този ден много от хората не бяха пратили момчета за просвещение, но дойдоха да видят новото школо, от което децата ще носят ученост. Анастасия стоеше сама под само дърво и чакаше да зърне благодетелката си. Всички чакаха благочестивата архиерейска майка, всички искаха да чуят любородните й слова, да ги подкрепи… И… ето я!

Подир погачите и незабравата, подир хората и бъклиците, старицата влезе в двора на новото школо, опряна на тънка тояжка. Народът започна да се тълпи с тихи стъпки към дървото, където застана. Да чуят!

— И кому да дадем благодарност, че вашата жажда за знания е несравнима? — тя вдигна ръка към децата, изправени околовръст. — Учението е дадено, за да ни възведе на високото, откъдето гледа целият свят! Дори някои сред вас да са в недоимък, без училище не бива да оставят децата си! Без аритметиката и землеописанието, без честна история и краснопис — на какво ще приличаме? На овчари от планина, които пият само мътеница и се хранят с цвик. Пази ни, боже, от такава истина! Вие вече имате хубаво школо — бъдете честити! — старицата, тръгна към одаите, а подир нея момчетата, различни по възраст и родословие, равни пред жаждата за просветление, тръгнаха стаени към новите стаи. Най-първи хора на Плевен вървяха след тях, бащи и майки направиха наоколо жив плет, но…! Щом момчетата насядаха върху пода и се огледаха малко встрани, останаха вцепенени — Анастасия беше сред тях! Хубава, силна, облечена в рокля от ново платно, вече 17-годишна мома тя трябваше сама да отсъди, че тук няма място за момичета! Чорбаджийски или сиромашки, девиците сега ловят нищелки или навиват кросно, надяват дрехи да помагат при гроздобера, тъчат… Кога се е чувало една мома да седи сред трийсет момчета? И всичко това — след посрамлението й да се задява с Пенчо! Бащи и майки бяха неизказано смаяни от провинението на Анастасия. Московеца погледна момичето, свело лице към коленете си, тръгна право към него и рече:

— Невиннице, разбирам твоя копнеж за знания, ала едничка в града и из цяло Българско — какво можеш да сториш? — той повдигна плитката на гърба й, после погали косите. — Така е било по земите ни отвеки, така е до днес!

Даскалът замълча, пръстите му докоснаха овлажненото лице на Анастасия и сам намери потребно да продължи.

— Зная, че няма да бъде дълго така, детето ми. И с ума си усещам, че не бива да бъде така!

Изведнъж настана такава неведома тишина, че се чуваше само моминското дишане. Девойката скочи, провря се през живия плет от мъже и жени и побягна в църковния двор да се скрие. Пенчо, изправен до Влад Петков, отпрати подир нея очи наедно с всички, после наведе глава и устните му беззвучно прошепнаха:

— Прости й, Господи, тя е невинна! Аз вградих конче от ширитчето на косите й в дувара на школото и й казах, че камъните пренасям заради нея… Прости й, Господи, не допускай да чуе от хорски уста, че е безсрамница, защото аз й казах да учи с момчетата. Мой е грехът, жаждата беше нейна… и трябва да я опазя! — Пенчо си тръгна.

Анастасия помисли, че вратата на църквата по това време трябва да е залостена, но като натисна с гърди, неочаквано скокна през прага. Стените — студени, окадени, влажни, я посрещнаха с мирис на восък и изгорял тамян. Само иконостасът светеше от озарението навън: момичето се хвърли на пода и сякаш от самата земя излизаха хриптения и думи наедно:

— Боже, Ти, който виждаш и повеляваш деянията ми, прости! Аз обичам една светица по име Евгения повече от Теб, защото очите ми я видяха жива. Пресели ме цялата в незабвение нейно! Дай ми сили и разум да изпълня надеждите й, дай ми упование за бъднини!…

Анастасия вдигна ръка към олтара, сякаш искаше да докосне чудотворната икона на св. Георги. Зад гърба си дочу стъпки. Богочестивата майка Евгения приседна в тъмния ъгъл.

От стените политна ехо на богославни песнопения.