Мариана Тинчева-Еклесия
Сън срещу събота (22)

7.

Пътниците от Заара пристигнаха в Плевен по мръкнало, та потърсиха да намерят хан. Умората свеждаше раменете им все по-ниско, а и конете, които смениха след минаването на Балкана, вече нямаха същата сила. Господин Княжески знаеше, че за далекодрумниците, отправени към Одеса, достигането до Плевен е само началото на тежка орисия, която избра сам. Ето защо с цяла воля наставникът се стараеше да подкрепя духом и телом децата, поведени към заветна земя.

Когато спряха край стария хан на Миладин Влахов, те слязоха от конете, огледаха се в мрачината, сякаш можеха да видят нещо, невидяно по-преди. В града беше тихо, тук-там идеше светлина от огнища, а от гостилницата на хана се чуваше глъч. Анастасия прокара длан по шията на коня, потупа влажните му ноздри, усети как от тялото й се изнизва умората, а нозете й искаха да вървят по-натам, към плета, където по-рано беше копторчето на Ковача.

— Хаджи Захари, ще ми се да обиколим чаршията и да отидем в къщата на дядо Гънчо, комуто ще бъда длъжница докато ме има — наставницата отиде до предводителя, изправен няколко крачки напред. — Ако смогнем да отворим вратата, ще има подслон и за седмината.

— Нека тази вечер останем в хана, а утре ще дойда с теб — мъдроученият наставник спря стремлението на Анастасия, пък сърцето й отмаля — утрото й се струваше безмерно далеко.

— Хаджи Захари, остани ти с децата, дай им подслон, а аз ще ида сама да видя! — боеше се от светлината на идния ден, не знаеше как ще я срещнат плевенци след дългата зима, помнят ли…

— Тогава ще дойда с теб! — Захари Княжески тръгна след Анастасия, децата понечиха да последват негова милост, ала от гостилницата на хана излязоха мъже, видяха конете и викнаха към ханджията.

— Миладине, излизай да срещаш друмници!

Дребен Цочо, чирак в бояджийницата на Влад Петков, отиде близо до Анастасия, вторачи се в образа й, вдигна ръка към брадичката да обърне лицето й към лунната светлина и пак не повярва.

— Анастасийо, ти ли си? — дланта му се пусна към рамото. — Ти ли си, даскалице клета? Търсихме те навсякъде…

— Търсихте ли ме? Че защо? — сне забрадката си, та Дребния да види хубаво, че не се лъже.

— Защо… Заради оная неправда, дето някои стовариха върху теб… Господарят ми издири злосторниците, дето срутиха бащината ти къща… Нема да ти кажа кои са, ама ги ругахме пред много народ! Голяма е милостта ти, щом се върна при нас! — каза това, което мисли, сложи ръка на сърцето си като благодарност, макар да нямаше момиче за поучение при Анастасия. Знаеше благодеянието и от челядта на Влад Петков.

Голяма е обичта ми към родния град и хората дето ме подкрепиха — заради тях дойдох! — отвърна, а душата й се облекчи от добрите думи на посрещача, който си продължи пътя и след няколко крачки се обърна и рече.

— Тук е твоят довереник Пенчо и онова, дето дядо Гънчо е оставил за теб, го пази като свое!

Наставницата не разбра — ратаят за къщата ли говори, или за намереното дете. По-скоро искаше да срещне сина на Влад и от него да чуе истината.

— Откъде идвате по това време, мирни пътничета? — заякнал от много работа и с наследен дар да среща хора, ханджията излезе на прага с фенер да види друмниците.

— Тръгнали сме от Заара за Русчук — отвърна Захари Княжески. — Ще ни дадеш ли подслон за тази нощ и за идната?

— Влизайте! Конете оставете на пътя — момчето ми ще ги прибере в яхъра; ще ги назоби и напои; невестата ще ви извърти качамак, ще ви постели одърчета… — Миладин гощаваше с благи думи, та човек и да няма потребност, ще влезе да поседи в хана му.

Анастасия остана в кръстопътя на неизречени думи, поколеба се накъде да върви, тръгна по колцината плевенци, упътени към чаршията, но се върна при човека, комуто трябваше да даде благодарност.

— Ще остана при вас, хаджи Захари, пък утре каквото е речено — то ще бъде!

…Катинарът на школската одая при църквата „Св. Николай“ беше провесен на връвчица до прозореца, а БЕЗБОЖНИЦА, написано на вратата, беше зачертано. Видимо бе, че ръката, отключила катинара, с много усърдие е заличила и написаното с големи букви. Анастасия, господин Княжески и неговите ученици, застанаха пред мирското школо, ала наставницата не посмя веднага да отиде дотам, да отвори вратата и да види има ли някой вътре.

— Божеее! Ама наставницата се върнала! — Чу зад гърба си женски глас и се обърна — беше млада жена, която помнеше отпреди, но не се сети веднага за името й.

— Ти?… Как беше името ти? — знаеше я с добро.

— Христина се казвам, наставнице, дъщеря съм на чорбаджи Иванчо, дето веднъж те посрами пред хората, но… баща ми почина тази зима — искаше да каже и друго, ала спря.

— Лека му пръст! Така е усещал тогава човекът, така и говореше… Ти разбираш ли се с мъжа си? — искаше да отклони спомена за чорбаджията.

— Защо да не се разбираме? Беше момче неуко и нямащо, ама надарено с добро сърце. Него баща ми прати да добие грамотност в мъжкото школо, пък сега искаме да дадем дъщеря ни в женското школо — най-сетне каза това, дето премълча отпреди. — Зная, че лоши хора те пропъдиха далече от Плевен, но ти нали пак ще учиш момичетата?

— Знам ли?… Ако хората имат вяра в мен… Наставницата помоли Захари Княжески и учениците му да останат пред църквата, пък сама тръгна към вратата на школото, изкачи стъпалата, спря, за да чуе сърцето си, да види отблизо ръждивия катинар до прозореца… после натисна с гърди и прекрачи прага.

— Наставнице! — едногласно изрекоха двайсетина девичи уста преди Анастасия да огледа пясъчните сандъчета, полукрузките, таблиците, младата, силна снага на Ваклина, застанала пред една таблица.

— Наставнице! — момичето повтори след всички и не намери повече думи, с които да срещне учителката си.

Сред ученичките в одаята имаше няколко, дето Анастасия помнеше отпреди; зад пясъчните сандъчета на първия и втория чин се виждаха моми в различна възраст, дошли за грамотност тази пролет. Наставницата отиде до таблицата, където стоеше Ваклина, поиска й показателната пръчка, после огради кръг във въздуха и рече:

— Ако се случи така, че от утре се загубя за човешкия свет, няма да жаля! Доживях да видя плод от дървото, което в мен отглеждаха други човеколюбиви хора. Доживях да видя, че една мома, отрасла от моето знание, дава бъдеще с мъдростта си на други деца, за да не угасне искрата! — даскалицата сне пръчката и обзе раменете на своята ученичка.

— Наставнице, в твоето школо е даскалица Мита Банкова, но тя боледува от две недели, повика ме да я отменя… Аз обикалям селата край Плевен, там събирам будни моми и доколкото мога, давам им буквите и числата. — Ваклина отвърна с обич на обичта й.

— Стигаше ми да се върна тук, за да чуя това! — учителката склони глава като човек, преведен от непосилна радост. В дългия път от Заара до килията на „Св. Николай“ беше чакала да чуе зад гърба си предишните хули; нощем в просъница виждаше на вратата големия катинар, виждаше и райската купчина пръст от копторчето на Ковача; и писмото на дядо Гънчо беше виждала да се гърчи в огъня… но да види това, което очите й гледаха в този миг, нито веднъж не мина в съня, нито в надеждите и…

Анастасия тръгна към първия чин. Огледа буквите, изписани върху пясъчното сандъче, върна наставническата пръчка на Ваклина и като се сети, че навън я чака Захари Княжески със своите ученици, попита.

— Сладки мои девици, ще ме изпроводите ли до вратата? Трябва да тръгвам…

Децата обърнаха очи към Ваклина, искаха тя да им каже, че трябва да тръгнат подир даскалицата, пък Ваклина остави пръчката пред нозете на Анастасия.

— Няма ли да останеш при нас, наставнице? От разни градове идваха да те търсят, ето две момичета от Калофер, едно от Котел. Толкова дълго те чакахме… — гласът й бе откровен като звънчето, което баща й направи и окачи до вратата на школската одая, когато Ваклина стана наставница.

— Ще остана при вас, сладки мои момичета. Как може да не остана в Плевен? — отвори вратата, а когато след нея тръгнаха всичките двайсетина моми, Захари Княжески и учениците му се втурнаха да докоснат недосегаемото на този свят — душата на жив огън!

В Плевен Анастасия Тошева и Санда Милкова бяха облекли женските дрехи, с които искаха да се представят и в пансиона на госпожа Василева. Захари Княжески беше донесъл теркове от Одеса, добри шивачи бяха ушили тънки светски одежди, та сега момичетата изглеждаха спретнати, сякаш купени от чужда земя. И момчетата този ден бяха стъкмени в нови дрехи по европейски терк, а в своето превъзходство по осанка и образ, Захари Княжески изглеждаше бляскав!

„Кой ли е този знатен мъж с Анастасия?“ — плевенци питаха на ухо, обръщаха се да видят по-добре непознатия, докато седмината бавно минаваха по чаршията.

„Господинът сигурно е заместител на епископ Агапий в сърцето на даскалицата… Най-после и тя си намери жених!“ — одумваха тихо, ала никой не смееше да я спре, да попита… Както подобаваше, и речта на Захари Княжески беше като облеклото му — чисто, префинено, всяващо уважение. Като усети, че тукашните хора подават ухо за словата му, той рече на Анастасия.

— Госпожице, моят град Заара се слави с имотни стопани, но и Плевен, дето го виждам за пръв път, изпълва душата ми с умиление. Хвала на такива стопани!

— Работни са хората и нравът им е добър — отвърна нарочно, щото наближаваха бояджийския дюкян на Пенчо и Анастасия видя, че има някой вътре…

Господин Захари пак рече по волята на учителката.

— Нравът им наистина трябва да е добър, защото никъде не чух свади и крамоли, а това, което са сторили с школото… — той замълча. Още мислеше за стореното през есента, но преди малко, като видя, че доброто е надделяло, и в неговото сърце се върна почит. — Това, което училищните настоятели са сторили с школото след твоето заминаване, е препохвално! — той се обърна към децата: — Деца, вие също мислите, че отключването на женското школо е похвално деяние, нали?

— Радостта ни беше голяма! — отвърна Анастас Иванов, най-възрастният от учениците.

Анастасия надзърна през прозорчето на дюкяна, който Влад Петков бе дал на първородния си син. Вътре беше и Пенчо, и хубавата Гергана, и дъщеря им, която дойде на свет, докато даскалицата учеше светски науки в Калофер.

— Боже мили, ама нашата учителка се е върнала! — Гергана първа позна Анастасия и хукна да я посрещне.

— Анастасия ли? — Пенчо попита, остави свитка боядисана прежда на тезгяха, завтече се към вратата, че предвари и невестата си. — Анастасийо, бива ли толкова дълго да се криеш от нас — почудата му беше такава, че не забеляза друмниците от Заара.

— Не съм се крила от добри хора, Пенчо… Миналата есен загубих всичко, а сега, като стигнах отново в града, се питам как съм живяла цяла зима далече от свои — тя се обърна към предводителя на учениците. — Този наставник ми помогна да се възродя от лошите спомени… Той ми даде надежда, че доброто, което е било преди, може да се повтори отново. Не си ли слушал за мъдроучения наставник от Заара, когото русите са нарекли Княжески, името му е Захари.

Тя хвалеше благородника, а когато погледна към Пенчо, видя смут в лицето му. Добродетелният син на Влад Петков сам разбираше, че макар да печели добре от бащиния занаят, той все още няма драгоценния камък на мъдростта — най-смисления дар за хората.

— Драго ми е да видя такъв наставник! — поклони се леко на господин Княжески, а Анастасия се обърна към учениците.

— Това са духовните деца на господин учителя, които той ще отведе в Русия да учат. Виж какъв българин имаме! — не спираше удивлението си, а щом Гергана чу похвалните думи и застана пред господина, подаде ръка да му каже „Добре дошъл“, той се наведе, целуна пръстите й, назова името си… Мъжете, дето излизаха от дюкяна на Пенчо, и жените, дето минаваха по чаршията, се ококориха, невиждали такова чудо преди — мъж за целуне женска ръка!

За да прикрие смута на всички, Пенчо посочи отвъд чаршията, дето в напъпили цветове се виждаше дворът на дядо Гънчо.

— Къщата на твоя ученик-благодетел те чака!… И детето, което остави да расне под твоя закрила, расне здраво, читаво, кротко… Гънчо го именуваме в къщи, ала за кръщенето те чакаме… Каква орисия имат хората, нали, Анастасийо — синът на Влад мислеше хем за момчето, което дядо Гънчо беше спасил, хем за децата, поведени от Захари Княжески към Русия; мислеше и за миналото на Анастасия, и за нейното неизвестно бъдеще. — Да те попитам, добра ни наставнице, щом изпратиш своите гости, нали ще останеш при нас? Момичетата на Плевен те чакат! — той поведе новодошлите към дома на дядо Гънчо и там да разкаже каква е била последната воля на стареца. — Неговата къща да стане училище на моми, че и на безпросветни възрастни!

Този ден докъм пладне гря слънце, по обед се канеше да вали, но следобед доброто огниво се надвеси над дворовете и взе да развива пъпките на дърветата. Като се върнаха в стария хан на Миладин Влахов, пътниците от Заара за Одеса решиха да сменят конете и да тръгнат веднага, нямаха часове за губене. Анастасия ги изпроводи накрай града, после дълго обхожда улиците на Плевен. Имаше се сама. Не сама като пришълец от чуждо землище между другоселци, ами с оня усет за уединение след раздяла с близки, когато душата страда от спомени за неповторими мигове… Не тръгна към мястото на бащината си къща, нито към дюкяна на Пенчо. Нозете й бързо свърнаха към дома на завещателя, който искаше одаите му да се превърнат в школо. Отвъд чаршията, от далечината на църковната порта, дойде звън на клепало. Беше вече час за вечерня. Преди да влязат под сводовете на „Св. Николай“, хората се обръщаха да видят отворената врата на школската одая за ограмотяване на момичета. Колцина от придошлите казаха, че първата даскалица се е върнала в Плевен, затова вратата ще остане отворена, докато мине през прага Анастасия.

Наставницата влезе в двора на дядо Гънчо, огледа дърветата и пръстта, жадни за плодородие, мина по калдъръмената пътечка, а като стигна тежката пътна вратница, сети се, че трябва да влезе през малкото прозорче на избата, за да вдигне дръвцето, с което беше залостила последния ден преди да замине в Калофер. Като отвори прозорците и вратите на трите соби, та да надникне в тях слънцето, приседна на крайчето на миндера, сви ръце пред гърдите си, затвори очи и сякаш се боеше да не я чуе някой, изрече думите си на ум: „Няма никога повече да напусна Плевен! Няма никога да оставя бащината земя и благодатния хляб, с който добри хора хранеха вярата ми. Докато имам сили да дарявам със знания, ще върша това везде в града и селата околовръст… И рече бог — да бъде светлина!“ Одаята с огнището, по-малка от църковната школска килия, беше уютна и светла. По стените й можеха да се окачат полукрузки, над полукрузките да се окачат таблиците… Имаше място и за пет чина. Наставницата вече мислеше до неделя да иде при Ванчо Варджията, да купи от него гасена вар и сама да вароса стените отвътре. Искаше да помоли Пенчо — той да намери добър дюлгерин, който да скове нови сандъчета и да направи полукрузките. Анастасия се опита да си припомни таблиците за прочитание наизуст, но вместо тях от стените долови изневиделица мощния глас на епископ Агапий, дошъл преди години в тази къща, в тази одая, докато наставницата учеше плевенските невести на благонравие.

„Каква бъдност си ми отредил, Господи?“ — едва доловима тревога се върна в гърдите й. Знаеше, че добрите думи на посрещачите заранта бяха честни, ала злосторниците едва ли са измъкнали от душите си тръна, който дълбае дълбоко, кърви, разяжда помислите и делата… Сети се за Хекимина и въздъхна. Мъжката му обич й даряваше сила, бдението на доброто му сърце я окриляше, караше я да вярва на чудеса. Златната монета, дето й даде като амулет — да я пази от лоши хора и лоши пътища, беше вързала на позлатеното синджирче от епископ Агапий… Бързо мушна ръка под дрехите в пазвата си — тук бяха монетата и синджирчето, стоплени от горещата плът над сърцето!