Мариана Тинчева-Еклесия
Сън срещу събота (7)

6.

Във Враца Анастасия от сутрин до здрач седеше в одаята на майка Евгения и се учеше да везе тънко платно; шеташе, носеше малка стомна вода, после събираше из градината плодовете и ги отнасяше в зимника… Понеже таванът на врачанския владишки конак беше трижди по-висок от покрива в копторчето на Ковача, момичето мислеше, че живее под църковния купол, заспиваше вечер с тиха молитва, а сутрин се будеше с благодарни слова. Никой не чу само да захваща приказка за Димитър и Цвета, пък душата му тайно милееше да се върне при тях, да види голямата тученишка бара, от която плевенци си извозваха камъни; да надзърне в плета на Исин и да извика боязливата Халиде; да отиде в двора на дядо Петър Райкин и да отнесе на внуците му червени ябълки — румени и сладки да бъдат като този плод! Христо сигурно и сега прави човечета от кал, пък Цвета си мисли кога ще дойде от Враца файтонът с духовниците, че да докарат и Анастасия! Сигурно няма да бъде това лято, защото архидяконът обикаля епархията по заповедност на епископ Методий…

Като монах, който бе дал църковен обет за целомъдрие и никога нямаше да има свое дете, младият архиерей прие Анастасия със същата надежда, с която Ковача измоли живота й в чумата!

Кира Евгения не говореше с отец Агапий на гръцки, защото било най-грешно човек да изменя на народността си.

— Ти си българин! — майка Евгения казваше на сина си пред всички духовници, а епископ Методий мръщеше вежди и я питаше: двамата като са българи какво дирят край високия трон?

Въпреки че знаеше да чете български, владиката пееше литургиите само на гръцки. Врачанските управници не го любеха твърде, а веднъж дори, като го видяха, че обира сам църковните подаяния, тайничко го заключиха в църквата. На заранта се разнесе из целия град това посрамление, та между първенци и духовници станаха големи крамоли. Майка Евгения разбираше, че кир Димитраки Тошоолу с такива деяния си туря главата в торбата, но сама жена как можеше да спре свадите между мъжете? Макар да носеше благ характер, разбра, че с фанариота Методий няма да излезе на оправия: „Защо са потребни училища за българските девици, щом няма никъде из Империята?“ — питаше той, пък „кира даскала“ си мълчеше и като не виждаше отникъде подкрепление, намери малко пясъчно сандъче, сложи го до прозореца в одаята, където спеше Анастасия, и всяка заран пишеше по една буква. Някой трябваше да се захване с това деяние! Някой трябваше да разчупи срама от невежеството за всички девойки! Майка Евгения цял живот е искала да си има момиче, та като го изучи в школски науки, то да стане наставница на други момичета; те пък да дават знанията си на много други… Орисията не ощастливи благородната архиерейска майка с женска рожба, понеже многообичният й мъж кир Филип се удавил с гемия към водите на Златния рог, когато синът им бил тригодишен… Откакто Цвета даде седемгодишната Анастасия на поучение във врачанския владишки конак, сякаш слънце огря душата на Евгения.

„Веди+Они+Дари+Аз“ — буква след буква жената пишеше върху пясъка, пък детето повтаряше след нея: „в-о-д-а“ „во-да“.

— ВОДА! — малката изговори с удивление, сякаш пясъчното сандъче се превърна в кладенец за светлина, а лицето на архиерейската майка светеше от дълбините му…

„Слънцето дава живот на пръстта“ — лятно време двете пишеха по лехите в градината. Зиме пък, с дълга пръчка рисуваха букви върху снега: „зе-мя-та е ши-ро-ка“ „аг-не-то е ша-ре-но“ „де-те-то е мир-но“ „не-бе-то е ви-со-ко“…

…Когато Анастасия навърши десет години, майка Евгения написа с тояжка върху пръстта в градината:

„АЗ ЗНАЮ ГРЕХ МОЙ“.

— Аз зна-ю грех мой… — момичето бавно прочете думите, но като не ги разбра, попита: — Какъв е моят грях, многопохвална майко?

— Мой е грехът на това начинание, а след време ще разбереш, че е нужен на всички! — Евгения прегърна слабите рамене на момичето и го поведе към конака.