Мариана Тинчева-Еклесия
Сън срещу събота (1)

ВМЕСТО ПРЕДГОВОР

— Ефимия, кандилото угасна ли?

— Не е, сестро… Спи!

— Зазорява ли вече над хълма Господен?

— Скоро ще е ден.

— Сънувах, силен вятър поведе гемията към Златния рог, към България… Време е да ме облечеш.

— Ще се моля!

Младата монахиня, сведена под иконостаса в килията, се прекръсти, обърна лице към одъра и в здрача на прозореца видя старицата, легнала по гръб. Кръстът върху гърдите й светеше, пръстите опипваха монашеска броеница, а дишането й бе неспокойно и тежко — дишане на човек, който моли за изповед.

— Ефимия, в живота ми имаше хора, които не трябва да бъдат забравени. Моля те да потърсиш мастило и лист.

Монахинята се изправи; тихо пристъпи към одъра, раздвижи пръсти над взрения в кандилото поглед, но зениците не отвърнаха — старицата бе ослепяла напълно.

— Ефимия, дай ми сестринска дума, че ще се върнеш в България! — опипа с невиждащи зеници лицето на младата.

— Не те разбирам днес, сестро Анна. Зад зидовете на манастира останахме, за да раздаваме милостиня на бедните.

— Безотрадни хора има навред, момичето ми, а Родината е една за човека! След този Великден гледай да тръгнеш… — старицата положи ръка върху големия кръст на гърдите си и поиска да стане. Олюля се в тъмата напред, опря се в раменете на Ефимия и въздъхна. — Бих тръгнала с нашенци още по-лани, но силите ме напуснаха.

— Не се уморявай в спомени, благочестива сестро.

— Щом стигнеш в България, кажи на онези, които ме помнят, че наставницата на малки момичета милееше да се върне в земята си… Беше голяма, безкнижовна тъма. Ефимия, кръщелното ми име е…

Старицата затвори очи и не се чуха повече думи. Младата монахиня наметна расото си, когато над планината Мория зазоряваше. От църквата дойде звън на клепало. Беше март, 1898 година.

Преди четири години, малко време до поклонението в деня на Възнесение Господне, тук, в подножието на самия божигробски хълм в Ерусалим, от всички страни на земята — по вода и суша, от изгрев до залез, пристигаха разноезични християни, водени от надежда да намерят вечно причастие, щом докоснат камъка на Голгота, където Йосиф Ариматейски и Никодим положили тялото на Христос преди две хиляди години. Разтоварени от мулетарски кервани след уморителен път, вече съвсем изнемощели, брадясали, прашни, неспали, някои поклонници се втурваха на часа да намерят килии към манастирите, че да се подслонят; други се лутаха да търсят домове на кираджии с одаи за нощувка; трети — по-издръжливи и силни, се отправяха в неразбория да търсят път към Христовия хълм… Стените на Сюлейман Великолепни посрещаха всички с кули, надписи, руини…

Сред колцината българи, пристигнали с кервана към залез слънце и разтоварени току край църквата „Св. Харалампи“, имаше старица, навярно прехвърлила осемдесетте. Как бе плавала на гемия от Златния рог до пристанището на Йафа и как в тази старост щеше да събере сили за обратния път? Човек би рекъл, че животът й е преминал в усилия, в крайна несрета. Лицето й бе замислено, укротено, дълбоко; ръцете й — бавни, дълго плевили градината на живота; дрехите — излинели, вехти, но спретнати… Не говореше много за себе си и не споменаваше свои деца. Сродниците й уважително я наричаха Наставницата и гледаха да й помагат за пренасяне на вързопа, който не беше твърде голям, но тежеше.

— Вървете след мен! — Гицо Велев от Габрово въведе българите в двора на църквата и взе да говори напътствено, щото помнеше Ерусалим отпреди десет години.

На керванджията, който поотделно питаше българите в кой ден след Възнесение ще тръгнат обратно, че да ги запише в тефтера, старицата отвърна: „Не знам, след Великден ще мисля…“ — и се запъти към една ниска килия.

— Да ти помогна, Наставнице. — Деветнайсетгодишната Мадлена Кирилова, момиче на лични, имотни стопани от Сливен, поде вързопа й.

— Сполай, девице мила, Бог е дарил с хубост лицето и душата ти! — старицата остави тояжката си пред прага, отупа с ръце горната дреха, събирала прахоляка на дългия път, пристъпи вътре, огледа мрачината и се обърна: — Ако щеш, остани при мен да ми помагаш с каквото можеш, ще те възнаградя за добрината със златно кръстче. — Добра се до близкостоящия одър и се стовари на него.

— Ще остана с теб, но не ми е потребна отплата, благодеянието услажда душата ми — момичето също прекрачи прага и видя, че вътре вече има дрехи на непознати. — Навярно трябвало е да дойдеш преди години по тези места?

— Много обич и дългове имах в живота, затова не тръгнах на младини — въздъхна по далечен спомен.

— Ще ида да потърся леген, ще донеса студена вода да натопиш нозете си. Вярвам, че ще ти просветлее! — Мадлена се обърна. На прага се събираха още българи за подслон.

На заранта, когато камбаните биха за утринна служба и новопристигнали далекодрумници влизаха в църквите, Наставницата не стана — умората тежеше в коленете и глезените й, а вдигнеше ли глава, събаряше я световъртеж. Към обед едва, щом Мадлена й донесе да пие лековита отвара от билки и намокри косите й с хладка вода, старицата се почувствува добре, поиска да излезе навън. И макар че над Ерусалим се сипеше задух, реши да не губи ден, а да върви по обетованата земя на юдеите. В малко вързопче сложиха хляб, сушени от лятото плодове, и наедно с други хаджии тръгнаха към Патрикханата да споменат имена за здраве и упокой… Много живи и мъртви носеше в паметта си Наставницата, та плати триста гроша на архимандрита, който пишеше из тефтерите и за всяко име вземаше осемнайсет или двайсет гроша.

— Прощавай, отче, забравих Таисия — върна назад ръката си, понечи да добави друго, ала някой я бутна да бърза и тя продължи.

Когато минаха край църквата „Св. Иван Продромос“, чуха българска реч на хаджии, дошли навярно предишните дни.

— Къде е пътят към Божи гроб? — без да отиде при тях, спря за миг да попита.

— Все нагоре — отвърнаха й учудени не толкова, че виждат българка по тези места, колкото от възрастта й.

— Нагоре? — тя вдигна забрадката, обърса потта от челото си. — Нагоре! — повтори, за да събере сили да тръгне отново.

Облечени в светски дрехи или монашеско расо, стотици християни се изнизваха по тесните каменни улички на града. Те носеха в ръцете си запалени свещи, шептяха разноезични молитви, напредваха бавно, вглъбени в себе си. Незаличимо за паметта беше това шествие. Слънцето пареше и беше задушно до изнемога; някои по-слабовати безмълвно се разделяха с човешките сили, други спираха край зидовете на къщите да се отморят.

— Да починем и ние — Мадлена притегли Наставницата към стобора на варосан дом, защото усети, че възрастната се задушава.

В този край на града къщите бяха по-големи и спретнати, видимо на по-заможни стопани, събирали дълги години пари от подслон на чуждоземци. В ниското пък се виждаха скупчени крайните махали с бордеи, където навярно живееха най-бедните. Тук-там сводове на църковни кубета пробиваха с кръстове маранята и се чуваше звън на камбани. Наставницата усещаше, че краката не я държат вече и не може да продължи нагоре.

— Сега ще се върна в килията да почина… до камъка ще стигна навярно утре — рече, поиска да тръгне сама назад.

— Ще се върна с теб — малката я хвана под лакътя да й помогне.

— Ти иди с другите, обратно мога да вървя сама — опита се да я напъти нагоре, усещаше моминското й нетърпение да стигне заветния хълм, но Мадлена се изхитри.

— Защо нашенци те наричат Наставница? — заговори я друго.

— Защото някой от тях навярно ме помни!

Множеството вървеше нагоре и пътят към църквата „Св. Харалампи“ беше труден.

— Ето някаква уличка без поклонници — Мадлена посочи в ниското, надникна да се увери, че няма никого и поведе спътницата си…

Преди да стигнат мегдана на малък градски конак, Наставницата седна на камък под клоните на смокиня. Щом развърза вързопа да извади кърпа, около нея изневиделица се скупчиха дечурлига арабчета: бедни, гладни, одрипани, мръсни, те я молеха за храна. Даде им де що намери из кесията грошове, даде им всичкия хляб и сухите плодове, и се прекръсти: „Богородице, добра ходатайко на дните ни, моли усърдно Сина, когото роди, да спаси тези деца от глад!“… Едва се измъкна изпод протегнатите им ръце и продължиха, пред вратата на юнашката вратница видяха сюрия народ — тук стари и млади чакаха подаяние. Между абисинци и правоверни бяха захванати крамоли; някои сред тях изглеждаха много болнави, други — настървени и зли, ги замеряха с камъни, после изваждаха ножове да защитят своята вяра.

— Защо? — старицата извика на глас, опита се да спре ръката на абисинец, вдигнал прът, а той изруга, стовари я с все сила в прахоляка, затича напред…

Капки пот се стекоха от челото й, спряха в гънките около устните, паднаха върху дрехите. Затвори очите си да не гледа безчинството, щото нямаше сърце за чужда неправда. Мадлена я хвана под мишците, опита се да я вдигне и като виждаше колко ожесточена става свадата между разноверци, зарида. — Да се върнем, Наставнице, по-добре да идем при свои! Мой бе грехът, че те поведох насам — теглеше я обратно.

— Не, не, по-добре е да видим хората от крайните махали! — без страх от боя между нечестивите поиска да вървят надолу.

Колкото повече се отдалечаваха от конака, толкова по-нетърпима ставаше ужасната смрад на кирпичените коптори, където най-бедните на Ерусалим живееха като нищи. Зарити в прахта, без дрехи, без вода да измият телата си, деца се боричкаха в мръсотията за парче хляб, а майките, безучастни, лениво ги гледаха.

— По-добре е било да не са се раждали! — Мадлена не скри почудата си от мизерията.

— Децата не могат да имат даже стремление към човешки разсъдък, щото майките им са безпросветни. — Наставницата се взря в лицето на жена, състарена от много раждане; голишарче някакво дърпаше пресъхналата й гръд, по ръцете й се виждаха рани.

— Защо чакат милостиня от чужда ръка, а не се заловят да работят земята наоколо? — Мадлена погледна към ниското, после обърна глава към Голгота. — Нима в подножието на Разпятието божие се стеле толкова глад, болести, немощ, разруха?

— В книгите пише, че така е било по тези места от векове. — Наставницата сякаш не чу питането на момичето, пък и да беше го чула, едва ли можеше да даде благоразумен ответ на човешкото неблагоразумие.

И наистина — тъй бе откакто се помни светът по тези места. Многоезични владетели влизали тук с похитителен огън и меч, след тях кръстоносци съсичали мирен живот и съсипвали храмове, после други могъщи водители превръщали тяхната слава на прах… И тъй — сякаш вовеки бе отредено да бъде — без мир!

 

… Дните около Възнесение Господне в Ерусалим напомняха библейска притча на живо и всяка година се изнизваха бързи като вода, минала между два камъка след голямата река на живота. Християните, дето нямаха много пари и не бяха виждали чужди земи, тук изпадаха в душевен възторг. Те повтаряха и на сън нощта с камбаните и песнопенията; шушукаха за играта, когато Исус мие краката на учениците си; тръпнеха от спомена за благоговейния миг, докоснали честното дърво на Разпятието… Последователите на Христовата вяра из целия свят копнееха да отнесат незаличимите мигове в своя земя, да разказват надълго и нашироко чудатостите на този град. Но понеже думите са безплътни, ваят бивалици — небивали, поклонниците влизаха в дюкяните да купят някой досегаем, зрим армаган. Най-често те даваха грошовете си за позлатени ерусалимски кръстчета или товареха топове червено сукно за празнични дрехи на родственици. По улиците гладни художници продаваха рисунки на Христос в Гетсиманската градина; хитри търговци предлагаха на купувачите свещена пръст от Голгота; пък стъкълце, с чудотворна вода за здраве и добра участ чинеше грошове колкото два топа сукно. Невъобразимо бе умилението от видяното и преживяното тук. Но в дните, докато керванджиите товареха самарите на мулетата за обратния път и пълнеха кесиите си с пари, християните усещаха как душата им, издигната до възбог, ненадейно се връща за подслон в същото малко, греховно тяло.

Българите, пристигнали преди две недели и останали в килиите на църквата „Св. Харалампи“, стъкмяха вързопи, а сърцата им преливаха от жажда по-скоро да стъпят отново на бащината земя. Наставницата не излизаше много-много от църковния двор и не бяха я виждали да купува някому армагани. Мадленка Кирилова й услужваше като родна, слушаше поучителната й реч, отвръщаше й кротко по нейна воля, а имаха ли разномислие по учението за Бога, човешкото тяло или размещението на звездите — пак говореха на тих глас, уважаващ светогледа на другия. Необяснимо за мнозина българи остана родството между старостта и калъпилия за бъдност живот на момичето. Необяснимо бе за онези, които в битието си тачеха само имането на кесията и имота. Колцина, дето в главите си носеха повече знание и разсъдък, бяха разбрали, че между сливенската мома и Наставницата бе запалено огънчето на голямо духовно родство… Това, че тези дни двете вървяха по общи пътеки из Ерусалим, все още не смущаваше никого. Ала когато Мадленка каза, че остава тук да служи на старицата, докато тя отново събере сили за обратен път към Родината, смая и мислещите. Какво бе накарало девицата да отсъди за себе си такава безизвестност? Кога ще се върне при свои, щом до неделя последните мулетарски кервани поемат пустинния път до пристанището на Йафа? Навярно би останала тук до идущия Великден, когато отново пристигнат българи? Но как и защо се отрече от щедростта на бащината си къща, за да остане в мрачна усамотена килия… Аха! Навярно както и други българи бяха сторили по-преди — тя искаше да остане зад зидовете на манастир и да раздава тук милостиня. Но никой не я попита така ли е, никой не охули деянието й, щото Наставницата наистина нямаше сили за обратния път, някой трябваше да помогне на дните й.

Когато керванджията шибна задницата на първото муле — да тръгва! — българите християни за последен път се обърнаха към заветния хълм, прекръстиха се й се заспоряваха подир кервана. Наставницата и Мадлена вървяха с тях до мястото, дето начеваше песъчливият път, сбогуваха се с далекодрумниците, рекоха им на добър път, а когато пътниците се скриха от взора на изпращачите, върнаха се обратно. По пътя старицата помоли съсухрен калугер да я упъти къде е конакът на руския владика Никифор, отделил се преди години от божигробското братство. Архиереят имал помощник българин, на когото българи пращаха армаган. Онуфри било монашеското му име, много грошове давал за сиромаси, та… Калугерът разбра ли, не разбра ли каквото питат, махна с ръка към Патрикханата и си продължи пътя — на ранина беше хладно, бързаше да се прибере. Двете българки се лутаха още някое време по улиците, питаха, разпитваха тук-там, разни ръце им посочваха разни посоки, та накрая, не щеш ли, се намериха пак на мегдана, дето първия ден след пристигането в Ерусалим по неволя гледаха свадата между разноверци.

— Навярно сме сбъркали? — Мадлена не искаше да повярва, че владиката и свещеникът раздават милостиня на размирните хора, отново събрани тук, отново с препирни и закани.

— Знаеш ли, може да не сме сбъркали — старицата опря гръб о стобора на отсрещната къща, после седна на някаква плоча да гледа към прага.

След малко конашката вратница се отвори, от нея излезе висок, светлообразен мъж, в архиерейски одежди без владишка корона. Трябва да беше над петдесетте, щото плещите му се виждаха леко прихлупени, а брадата и дългите до раменете коси, вече съвсем избелели. Щом го видяха, чакащите утихнаха в миг, подадоха към одеждите му ръце, а той започна да вади пари от кесия и да ги слага в дланите им.

— Да идем — Наставницата рече тихо, сякаш на себе си, тръгна към конака, пък Мадлена безмълвно по нея. Като наближиха сюрията и поискаха да си направят път към прага, крайните, чакащи милостиня, нададоха вик, задърпаха раменете на българите — да се махат от там! — и навярно биха стоварили върху тях юмруци, ако владиката не вдигна ръка. Гласът му, мощен и строг, в миг омиротвори злите човешки стихии. Мадленка вдигна вързопа, за да се види, че двете жени не чакат за подаяние.

— На ваше преосвещенство трябва да предадем армаган! — викна към прага, опита да размести с гърди народа, ала стената от гърбове не се отвори, докато архиереят не подаде ръка към непознатите — сиреч тълпата да стори път!

— Благодаря, ваше високо преподобие! — Наставницата първа стигна до прага, наведе глава, като да чакаше благослов; след нея наведе глава и Мадлена; щом духовникът направи кръст с ръка, даде им знак да влязат в конака, пък той остана вън.

Тихо, хладно беше в голямата одая с иконостаса и позлатен светилник пред него. О трите отвъдни стени бяха закрепени църковни столове, над столовете започваха стенописи, осветляващи човеколюбието на Христос. Гостенките отидоха първо до кутията за дарения, пуснаха в процепа й по два гроша, сложиха пред иконостаса бяла везана кърпа, а когато обърнаха очи към стените да гледат рисунките, от малка врата до иконостаса излезе свещеник на възраст и поздрави на български.

— Добър ден, преподобни отче, и добра среща! Ти трябва да си Онуфри — старицата се зарадва, сякаш Исус оживя на стената.

— Аз съм Онуфри — той също се просветли. — Защо толкова дни след Възнесение идвате?

Йеромонахът, дълги години живял в Ерусалим, знаеше, че българите гледат да дойдат при него на часа от пристигането си, та да им помогне в издирване на подслон.

— Две недели исках да те намеря, ала старостта ме събаряше, безсъние не даваше покой на душата ми. Дълъг, мъчителен за годините ми беше пътят от Плевен до тук…

— Благочестивата християнка от Плевен ли е? — йеромонахът попита свойски, лицето му, скрито зад гъста, черна брада се разшири от усмивка: — И друг път са идвали християни от Плевен.

— От Плевен съм… А девицата, която има милостта да се грижи за мен, е от Сливен. Мадленке, дай армагана на благочестивия отец!

Момичето измъкна от вързопа и подаде на духовника поднос за сладко и хвалебствена книга с писмо. Йереят обърна към светлината листа да прочете името на изпращача:

— От дядо хаджи Минко Ганьов е, дето беше лани тук. Благ, много благ християнин! — каза туй, което помнеше за плевналията. Дядо Минко наистина светеше с добрината си, щом сред стотиците тук прииждащи Онуфри не го беше забравил.

— Той също говори добри думи за теб. — Наставницата се олюля от световъртеж, хвана с две ръце тояжката си, потърси рамото на момичето.

— Седнете сега да починете, да поприказваме — българинът се сети да ги покани, мушна писмото в джоба си, посочи към двата стола, близко до конашката вратница. Ненадейно през ума му мина, че жените навярно бързат. — И с кой керван ще стигнете Йафа?

Преди тримата да седнат на църковните столове и да чуе отговор на питането си, вратата се отвори и влезе владиката.

— Вдигам ръка и молитствувам, вас, чада божи, достигнали тази честна земя! — гласът му кънтеше, несъразмерен със стените и покрива на конака, та човек, преди да разбере душата, усещаше, че гласът на архиерея е даден от бога за назидание. Говореше църковнославянски и руски, но от много години живеене с йеромонах Онуфри, видеше се, разбираше българска реч.

— Честна земя ли казахте, ваше високопреосвещенство? — Наставницата изправи глава след думите му и се отпусна в стола. Изглеждаше съсипана, преуморена; под тъмната забрадка лицето й бледнееше. Владиката помисли, че от възрастта старицата не го е чула добре, затова повтори по-силно „честна земя“.

— Не смея да Ви пререкавам, Ваше преосвещенство, ала тъкмо тук искам да кажа: Много години живях, много друмища извървях по земята, но и до днес не зная кое наричаме честен живот или човешка правда…

Йеромонах Онуфри сви вежди, притвори очи, сякаш чу богохулство, затова побърза да я прекъсне:

— Ние, християните, дето четем богоучение и изпълняваме Христовата вяра, знаем кое е правда, кое — не е.

— Кое е правда? — старицата вече не искаше да се примирява, затова посочи вратата: — На прага чакат гладни, бездомни, размирни, окаяни… Без да сме сторили грях и да носим вина за нищетата им, те бяха готови да ни стоварят в прахта! — обратно на телесната немощ гласът на Наставницата излизаше силен, укоряващ, строг. Личеше й, че е вървяла по тежки друмища, търсила е християнската правда, но в една дреха не бе успяла да облече две непримирими души.

— В чувства, помисли, дела в нас всеки миг зрее плодът на раздора. — Онуфри вече не смееше да укорява, искаше да умири християнката: — Но нали нашият Учител е казал: „Блажени са изгонените заради правда, защото тяхно е царството небесно“. Защо в душата на благочестивата госпожа е надигнат смут, забравила е човешкото примирение?

— Към тази земя тръгнах с надежда да намеря покой с поднебесните сили… — Наставницата искаше да продължи на глас, ала сведе глава в мълчание. Малки, безсилни й се струваха думите за ударите на кръвта й.

Архиепископ Никифор се окашля. Все още прав, мощен, богоозарен, той най-добре знаеше, че между хората не може да има вечно примирие щом боговете, на които служат, имат различна правда.

— Вярно е, че както тъмата и светлината се зачеват в една утроба, така истината и лъжата, мирът и раздорът живеят под един небесен свод — опита се да продължи неизречените слова на старицата, та да я подкрепи. — Но след всяко незнание кое е добро, кое — зло, не остава ли една богозаветна правда: по-добре е с шепи да пренесеш вода за жадния, а да не затуляш пред очите му кладенеца; по-добре е да превържеш раната на посечен човек, вместо да стоварваш отново нож върху тялото му; по-добре е да утешиш злочестия, да сееш живот и надежди — вместо смърт, неверие, злост.

— Отче, скланям глава пред тази истина! В помисли и дела цял живот копнеех да й служа. — Наставницата се вдигна от стола, пристъпи към архиепископа, поиска да целуне ръката му и се прекръсти: — За себе си намерих душевен покой — доколкото имах сили, давах буквите на безбуквени люде, отварях очите на слепи за знания християни, и малките дарове на човеколюбието бяха за мен превелика отплата. Но виждах как гладните, вече наситили своя глад, искат още и още, без да мислят за другите гладни — както имотният, събрал голямо имане, умножава богатството си от труда на нямащите… Кой може да бъде достоен съдник на човешкия род, щом и на честната Христова земя живее неправдата? — старицата наведе глава за покаяние. Очакваше мощният глас на владиката да се стовари върху й, ала вместо анатема за неверието, усети дланите му върху плещите си.

— Благочестивата госпожа навярно има нужда от покой, от дълги молитви… С какво мога да й помогна? — поиска да изправи раменете й.

— Ако Ваше високопреосвещенство издействува да остана в свещения на монахините манастир, бих служила Богу и бих раздавала на страдащите утеха…

— Пресвята е жаждата за благотворителност — каза напевно, като в благослов. — Ще говоря с тукашните сподвижници за килия в някой гръцки девически метох^[1].

— Нашата църква се отлъчи от гръцката и със сестрите навярно няма да се сродим. Ако може, попитайте другаде — Наставницата стана отведнъж, сякаш вдигната с ръката на надеждата.

— Госпожата иска да остане сама в манастир?

— Не сама. С това момиче… Бог да ми прости, че го отлъчих от родна земя и близки, но Мадлена иска да служи на бедните в тази земя… Не знам…

Момичето поклати глава за съгласие с думите на старицата, безмълвно обърна лице към иконостаса — голямата свещ на позлатения свещник гореше равно, несмутима от дишането им.

 

 

Алеята за разходка на монахините в двора на руския девически манастир в Ерусалим свършваше под свода на огромни кипариси. Там, досами църковните зидове, върху забравени от времето надгробни камъни с изсечен християнски кръст, през 1983 година разчетох различни имена на жени, пристигнали в тази свята за тях обител и останали завинаги тук.

Върху един каменен надпис едва се четеше:

Българка, погребана в Ерусалим? Разгърнах избуялата трева с надежда да намеря още няколко думи за непознатата, защо тук е завършил некраткият й земен път? От 1898-а, посочена като година на смъртта й, бяха изминали повече от осемдесет лета и зими, а от рождението… Върху камъка всичко бе избледняло, заличено, недействително. Помолих любезната сестра Таисия, игумения на руския девически манастир, да ми помогне. Ала годините… Годините не са оставили нищо друго и в манастирската хроника…

Времето беше започнало да заличава ерусалимските ми срещи, пътя на пашите хаджии до Божи гроб, църквите, дюкянчетата, кулите на Сюлейман Великолепни… И… един ден в софийската народна библиотека в ръката ми попадна старинен ръкопис. Тръгнах след него. После се зарових в стари възрожденски книги… В едно сравнително по-ново списание (СВЕТЛИНА, кн. II, 1897 год.) случайно зърнах снимка на възрастна жена, облечена в расо, с монашеска броеница в ръка и с голям кръст върху гърдите.

„Тази жена, лика на която представяме на читателите, е скромната първа светска Българска учителка Анастасия Димитрова, сега Анна Монахиня…“ — пишеше под снимката и огънчето ме жегна.

„За да не остане забравена тази народна труженица и от благодарност към заслугите й към българский народ, аз (авторът на статията продължаваше със загриженост за съдбата й) след като се снабдих с лика и кратки сведения за живота и деятелността й, давам им гласност, с надежда, че те ще послужат на бъдещия биограф при описването живота и деятелността й…“

Да, това вече е нещо! Редовете подсказваха, че старицата от портрета е монахиня Анна, чийто надгробен камък видях в Ерусалим.

„Инициаторка на много полезни предприятия по събуждането заспалия дух на Българина, съучастница във всички народополезни начинания в града ни до преклонна възраст, тя остави един добър спомен между съгражданите си. След половинвековна деятелност за в полза на народа си, в преклонна възраст се посвети в служение Богу и през 1894 год. напусна града ни, като се засели в Йерусалим, гдето живее и сега, забравена от всички, даже и от тези, за просветата на които е употребила цели 50 години

гр. Плевен 6/1 1897 год. И. Ю.“

 

Авторът на статията е поискал да остане безизвестен. Не е могъл да скрие само вълнението и тревогата си от забравата на една българка — първата наша будителка за народно просвещение.

За мен този текст беше добро възмездие за дългогодишната ми незабрава на монахиня Анна. Исках да разкажа за народополезното й начинание, а се страхувах от твърде оскъдната историческа памет за нея — две страници в книгата На Юрдан Трифонов „История на града Плевен“ и същата снимка.

Животът на града отдавна е заличил следите на първата българска учителка, отворила училище за момичета в годините на забрана за ограмотяване на жената. Но една заран, пред стените на старата Светиниколаева църква в Плевен, видях скромна мемориална плоча: „На това място е била родната къща на Анастасия Димитрова, основала през 1840 г. първото в България светско девическо училище“.

Намерих и други думи на възрожденци за нея; открих и писмата на врачанския владика Агапий — единствените автентични документи около нейната личност… Така близо век след смъртта й събрах смелост да се заема със светския образопис.

Следващите страници са съобразени с исторически събития и дати, но те са плод на фантазия — неповторими, горящи безсъници, които ме измъчваха: дълго. И на които съм благодарна.