Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ив Дънкан (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Face of Deception, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 43 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2008)

Издание:

ИК „Бард“, 1999

ISBN 954-585-030-2

Оформление на корицата: Петър Христов, „Megachrom“, 1999

История

  1. — Добавяне

Глава 7

Библиотеката беше празна.

Затръшна вратата след себе си, запали лампата и тръгна към бюрото. Отвори дясното чекмедже. Само някакви хартии и бележничета с телефонни номера. Затвори го и дръпна лявото.

Книги. Извади ги и седна зад бюрото.

Най-отгоре беше докладът на комисията „Уорън“. Под него — книга, посветена на аутопсията на Кенеди и най-отдолу — някакво доста прелиствано томче със заглавие: „Конспирацията срещу Кенеди — въпроси и отговори“.

— Мога ли да ти помогна с нещо?

Логан стоеше на вратата.

— Луд ли си, Логан? Кенеди? Трябва да си се побъркал!

Той прекоси стаята и седна.

— Изглеждаш малко разстроена.

— Само защото ме домъкна тук заради най-безумното гонене на вятъра, замисляно някога? Кенеди? Що за откачалка си?

— Защо не си поемеш дълбоко въздух. — Джон се усмихна. — Плашиш ме, когато надвиснеш по този начин над мен.

— Дрън-дрън! Изобщо не е смешно, Логан.

Усмивката му се изпари.

— Не, не е смешно. Надявах се, че няма да се стигне до това. Опитах се да бъда много предпазлив. Предполагам, че не си решила да преровиш кабинета ми просто така, от едното любопитство. Джо Куин?

— Да.

— Чувал съм, че е изключително умен. — Поклати глава. — Ти си обаче тази, която ми го натресе. Защо трябваше да се захващаш с това?

— Да не би да очакваше да вървя опипом в тъмното?

Той помълча за момент.

— Исках да се заемеш с тази работа съвсем на чисто, за да не се влияеш от нищо.

— Не бих се влияла. В противен случай не бих вършила тази работа. Но не мога да повярвам, че искаш да ти помогна да извадим Кенеди от гроба му!

— От теб не се изискват физически усилия. Трябва просто да провериш…

— И да бъда застреляна. За Бога, Кенеди е погребан в Арлингтън!

— Така ли?

Тя замълча за момент.

— Какво, по дяволите, намекваш?

— Седни.

— Не желая да сядам. Искам да разговаряме.

— О’кей. — Логан направи пауза. — Ами ако Кенеди не е погребан в Арлингтън?

— Само не поредната теория за конспирация.

— Да, според мен става дума точно за това. Защо застреляният в Далас да не е един от двойниците на Кенеди? Ами ако Кенеди е умрял, преди пътуването до Далас?

Младата жена го изгледа невярващо.

— Двойниците на Кенеди ли?

— Повечето обществени фигури ги имат. Предполага се, че Саддам Хюсеин разполага поне с шестима.

— Той е диктатор на страна от третия свят. Никой не би могъл да направи такова нещо тук.

— Не и без нечия помощ.

— Чия помощ? — попита саркастично тя. — На брат Боби? — Дланите й бяха свити в юмруци. — Ти си откачил. По-скандално нещо не съм чувала. И кого, по дяволите, обвиняваш?

— Просто оглеждам различните възможности. Нямам представа как е умрял. Имал е всевъзможни здравословни проблеми, които не са били публично достояние. Смъртта му би могла да се дължи и на естествени причини. Дявол да го вземе, не знам. Единственото, което знам, е, че измама с подобни мащаби трябва да включва повече от един човек.

— Конспирация на Белия дом. — Усмихна се подигравателно. — Не е ли доста удобно за теб, че Кенеди е бил демократ? Да обрисуваш опозицията като безскрупулна банда. Подобно петно може да доведе до победа за твоята партия.

— Не е изключено.

— Копеле! Не си падам по кампаниите за очерняне на противника. И не ми харесва да бъда използвана, Логан.

— Напълно разбираемо. А сега, ако вече си дала отдушник на недоволството, ще ме изслушаш ли за момент? — Приведе се напред. — Преди осем месеца ми се обади един човек на име Бърнард Донели, притежател на малък погребален дом в околностите на Балтимор. Помоли ме да се срещнем. Каза ми достатъчно, за да ме заинтригува, така че на следващия ден отлетях за Балтимор. Бил уплашен, затова се срещнахме на един паркинг в пет сутринта. — Сви рамене. — Липса на всякакво въображение. Така или иначе, оказа се по-алчен, отколкото уплашен, и предложи да ми продаде информация. — Замълча за миг. — И един предмет, който смяташе, че ще оценя. Череп.

— Само череп?

— Останалата част от тялото била кремирана от бащата на Донели. Изглежда мафията и Коза Ностра в продължение на десетилетия са използвали погребална къща „Донели“, за да се отървават от неудобните трупове. Семейството се прочуло сред престъпниците като достатъчно дискретно. Една от доставките обаче притеснила особено много Донели-старши. Късно през нощта в дома му се появили двама мъже с някакво мъжко тяло и въпреки сумата, която му платили, смущението му не изчезнало. Това не били обичайни клиенти. Опитали се да скрият от него лицето на трупа, но той успял да го зърне и си изкарал акъла. Страхувал се, че ще се върнат и ще му прережат гърлото, за да го елиминират като свидетел. Затова спасил черепа и го скрил, така че да се застрахова.

— Спасил го?

— Малцина знаят, че е необходима температура от две хиляди и петстотин градуса и горене в продължение на поне осемнайсет часа за пълното унищожение на един скелет. Донели успял да разположи трупа така, че черепът да остане недосегаем за пламъците. Когато двамата посетители си тръгнали четирийсет и пет минути по-късно, Донели го извадил, а изгорил останалото. Използвал го като средство за изнудване и преди да умре, казал на сина си Бърнард къде го е заровил. Мрачно, но богато наследство.

— Донели умрял ли е?

— Той бил стар и с болно сърце.

— А кого е шантажирал?

Логан сви рамене.

— Не знам. Донели-младши не ми каза. Сделката беше за черепа.

— И ти не си го натиснал?

— Разбира се, че опитах да изкопча нещо от него. За разлика от баща си, той не обичаше да живее на ръба. Предложи ми тази история срещу достатъчно пари, с които се установи в Италия с ново лице и документи за самоличност.

— И ти прие сделката?

— Плащал съм и повече за по-мъгляви перспективи.

— А сега искаш аз да помогна да бъдат обрани плодовете?

— Ако онова, което ми каза Донели, е истина.

— Не е. Цялата история е ненормална.

— Защо тогава не дойдеш с мен? Какво ще ти навреди? Ако не е вярна, ти си тръгваш с пълни джобове, а срамът остава за мен. — Усмихна се. — И двете перспективи би трябвало да ти доставят изключително голямо удоволствие.

— Губиш ми времето.

— Плащам ти добре.

— Но ако в историята има дори трошица истина, няма да бъде особено разумно от моя страна да ходя да се ровя…

— Но ти сама каза, че тук няма абсолютно нищо вярно.

— Налудничаво е да се мисли, че това е Кенеди, но би могъл да бъде Джими Хофа или някой друг мафиот.

— Стига да не съм платил скъпо и прескъпо за някаква вълшебна приказка.

— Което и най-вероятно си сторил.

— В такъв случай ела с мен и ще разберем. — Замълча за момент. — Освен ако не мислиш, че не би могла да свършиш работата както трябва, защото вече имаш някаква идея чий може да е черепът. В никакъв случай не бих искал да му сложиш лицето на Джими Хофа.

— Прекалено съм добра, за да го направя. Не се опитвай да ме манипулираш, Логан!

— Защо? Аз пък съм добър в това. Всички правим онова, в което сме добри. Не си ли поне мъничко любопитна да разбереш дали Донели е казал истината?

— Поредното гонене на Михаля.

— Не е точно така, след като се опитаха да те сплашат. Или може би предпочиташ да простиш и да забравиш какво се случи с лабораторията ти?

— Нищо не съм забравила, но не съм сигурна, че вярвам на…

— Удвоявам сумата за фонд „Адам“.

— Плащаш прекалено много за прекалено малко. Дори да е вярно, всичко това е станало отдавна. Ами ако на никой не му пука, че демократите са осъществили грандиозен заговор?

— Ами ако им пука? На хората им е писнало до смърт да бъдат манипулирани от политиците.

— Каква точно цел преследваш, Логан?

— Реших, че вече съм ти станал ясен като на длан. Ще помислиш ли върху това, което чу?

— Не!

— Напротив, ще помислиш. Не можеш да постъпиш другояче. А утре сутрин ще ми кажеш какво си решила.

— И ако не се съглася?

— Защо мислиш съм купил собственост с гробище?

Младата жена замръзна.

— Само се шегувам. — Усмихна се. — Ще те изпратя вкъщи, разбира се.

Ив тръгна към вратата.

— И няма да искам да ми връщаш парите за фонд „Адам“. Дори да не изпълниш твоята част от сделката. В резултат на което ще изглеждам много по-почтен от теб.

— Няма да правя нищо незаконно.

— Не се опитвам да те замеся в нищо незаконно. Нито в нападение срещу Арлингтън, нито в разравяне на гроб. Само в кратко посещение до едно поле в Мериленд.

— Незаконно?

— Но ако се окажа прав, нашето малко прегрешение ще заухае на роза. — Логан сви рамене. — Помисли. Преспи една нощ. Ти си разумна жена и смятам ще се съгласиш, че не те моля да правиш каквото и да било, което е в разрез с твоя морал.

— Ако ми казваш истината.

Той кимна.

— Ако ти казвам истината. Нямам намерение да те убеждавам. Ще бъде безполезно. Ти сама трябва да вземеш решение. — Издърпа горното чекмедже на бюрото и извади оттам подвързано с кожа тефтерче с адреси. — Лека нощ. Уведоми ме за решението си веднага щом го вземеш.

Ив осъзна, че я подканват да излезе. Топката остана в нея.

Или само така си мислеше?

— Лека нощ.

Напусна кабинета и заизкачва припряно стълбите към своята стая.

Кенеди!

Невъзможно! Кенеди лежеше в Арлингтън, а не в някаква дупка в пшеничено поле в Мериленд. Логан бе платил за нищо.

Той обаче бе всичко друго, но не и мухльо. И ако смяташе, че в историята на Донели има известна истина, това бе достатъчна причина и за нея самата да провери как стоят нещата в действителност.

И да подпомогне плана му. И да хвърли кал в противниковия лагер. Напълно възможно бе да я лъжеше и да ровеше отчаяно в миналото с надеждата да открие онова, което иска.

Тя обаче бе сключила сделка с него и той бе спазил своята част от уговорката.

О, дяволите да го вземат! Беше прекалено уморена, за да вземе решение точно сега. Ще си легне и ще се надява, че на сутринта умът й ще се проясни.

Прозорецът…

Замръзна на място и си пое рязко въздух. Това бе само плод на въображението й. Нямаше да позволи да й играе номерца. Беше изтощена и обезкуражена и вече ставаше жертва на собствената си фантазия. Нямаше да се остави да…

Прозорецът…

Прекоси бавно стаята, застана до стъклото и се вгледа навън в мрака.

 

Тъмнина. Комари. Буболечки. Змии.

Скъпите обувки се съсипват от влажните гниещи листа по пътеката, осъзна с досада Фиске.

Никога не си бе падал по горите. Помнеше как веднъж, още като дете, бе изпратен в един шибан лагер в Мейн и бе принуден да остане в него две седмици. Родителите му все го изпращаха някъде. Копелета!

Той обаче им бе дал да се разберат. Погрижи се никога повече да не го приемат в този лагер. Не можаха да докажат нищо, но ръководителят им знаеше. О, да, бе разбрал. Беше станало ясно по уплашеното лице на мухльото, с което отбягваше погледа му.

Онова лято го бе научило на няколко неща. По-късно бе успял да ги приложи в работата, която си бе избрал.

Някъде напред съзря отблясъци от огън.

Мишената!

Дали да се приближи, или да изчака, докато заспят?

Адреналинът започна да бушува в кръвта му.

Директно настъпление. Нека да го видят! Да го усетят!

Разроши коси и нацапа с кал бузите си.

Сивокосият старец седеше край огъня и се взираше в пламъците. Съпругата му се показа от палатката, засмя се и му рече нещо. От тях се излъчваше особена близост и привързаност, които се сториха досадни на Фиске. Но всъщност всичко около това убийство му се струваше досадно. Не обичаше да упражнява уменията си сред пустошта и щеше да направи нужното старците да го разберат.

Спря, пое си дълбоко въздух и се спусна на полянката.

— Слава Богу! Можете ли да ми помогнете? Съпругата ми пострада. Точно си правехме лагер край пътя и тя падна и си счупи…

 

— Знам къде лагеруват — рече Гил. — Отивам там. Но съм закъснял с два часа. Горският каза, че по-рано тази сутрин вече са го разпитвали за същите хора.

Логан стисна несъзнателно слушалката.

— Бъди предпазлив!

— На глупак ли ти приличам? Разбира се, че ще бъда предпазлив. Особено когато става дума за Фиске.

— Фиске ли?

— Обадих се на моя човек в Министерството на финансите. Известно било, че при нужда Тимуик използвал услугите на Албърт Фиске — убиец на ФБР, и то дяволски добър. Винаги искал най-трудните задачи, най-престижните мишени. Гордее се невероятно със способностите си и с факта, че успява да свърши дори неща, които никой друг не е в състояние да направи. Вече е скъсал с ФБР и работи самостоятелно. Движи се бързо, познава системата достатъчно добре и я кара да работи за него. — Направи кратка пауза. — И това му харесва, Логан. Наистина му доставя удоволствие.

— По дяволите!

— Ще ти се обадя по-късно, когато ги открия.

Джон остави бавно слушалката.

„Движи се бързо.“

Колко бързо?

И в каква посока?

Телефонът на бюрото иззвъня.

— Мис Дънкан излезе от къщата преди три минути рече Марк.

— Накъде се е запътила?

— Нагоре по хълма.

— Идвам веднага!

Няколко минути по-късно беше в пристройката до гаража.

— В гробището е — поясни Марк.

Логан се приближи до стената от монитори.

— Какво прави?

— Тъмно е, а тя е застанала на сянка. Доколкото виждам нищо не прави. Просто си стои.

„Просто си стои в гробището посред нощ?“

Марк натисна някакви бутони върху контролното табло и внезапно лицето на Ив изпълни екрана пред тях.

То не му каза нищо. Ив се взираше в покритите с цветя гробове абсолютно непроницаема. Какво очакваше? Напрежение? Терзания?

— Доста неестествено, а? — обади се Марк. — Голяма откачалка!

— По дяволите, не е откачал… — Не довърши мисълта си, изненадан не по-малко от Марк от внезапния си изблик на гняв. — Извинявай, но тя изобщо не е луда. Просто носи върху плещите си доста багаж.

— О’кей, о’кей. Само си помислих, че е неестествено. Аз лично не бих тръгнал да се разхождам из гробища, и то посред нощ. Струва ми се, че тя… — Изведнъж избухна в смях. — По дяволите. Прав си, напълно е нормална.

Ив гледаше нагоре към короните на дърветата, вдигнала ръка в неприличен жест.

— Показва ни среден пръст — заяви Марк, като продължаваше да се киска. — Започва да ми харесва, Джон.

Логан усети, че също се усмихва. Той също я харесваше, дяволите да го вземат. Харесваше нейната сила, интелигентност и устойчивост. Дори инатът и непредсказуемостта й го интригуваха. При други обстоятелства щеше да я направи с удоволствие своя приятелка… или дори любовница.

Любовница. До този момент не си бе дал сметка, че гледа на нея сексуално. Тя бе привлекателна, но той се бе впечатлил повече от ума и личността й, отколкото от високото й грациозно тяло.

Как ли пък не! Кого заблуждаваше? Сексът бе винаги от значение и, ако беше честен със себе си, щеше да признае, че почти всичко в Ив го възбуждаше.

Което го правеше още по-голям негодник.

„По-добре забрави! Съсредоточи се върху най-важното, заради което я доведе тук. И върху отговора на въпроса защо тя продължаваше да стои в проклетото гробище.“

 

Топлият вятър разклащаше карамфилите върху гробовете и разнасяше почти недоловимото им ухание.

Беше казала на Маргарет, че не е вампир, който се навърта около гробищата. Защо тогава беше тук? Защо не си бе легнала, както възнамеряваше, а се подчини на безумния импулс?

А това наистина бе импулс.

Да вярва, че нещо я е повикало тук, бе лудост, а тя не беше побъркана. Вече бе водила битката с лудостта през нощта, в която бяха екзекутирали Фрейзър и трябваше да внимава много да не се хлъзне по наклонената плоскост към безумието. Щеше да бъде толкова лесно. Беше позволено нощем да сънува Бони, но не и да си представя в будно състояние, че Бони я има.

Пък и Бони не можеше да бъде тук. Тя не бе идвала никога на това място.

Логан бе говорил за смърт и гробове, а умът й бе свършил останалото. Никой не я бе повикал.

Това бе само един импулс.

 

Изобщо не се изненада да види, че Логан я очаква, когато влезе в къщата час по-късно.

— Уморена съм. Не искам да разговарям, Логан.

Мина покрай него и заизкачва стълбите.

Той се усмихна.

— И аз така предположих по доста грубия ти жест.

— Не трябваше да ме наблюдаваш. Не обичам да ме следят.

— Гробището не е най-приятното място за разходка. Защо точно там?

— Какво значение има?

— Любопитен съм.

Младата жена стисна несъзнателно парапета.

— Престани да се опитваш да откриеш някакво особено значение във всичко, което казвам или правя. Отидох там, защото беше тъмно и знам пътя. Не исках да се изгубя, като отида някъде другаде.

— Това ли е всичко?

— Ти какво очакваше? Че съм правила спиритичен сеанс?

— Не се дръж така с мен. Надявах се, че разходката ти е прояснила главата и си взела решение за…

— Не я проясни. — Тръгна отново нагоре по стълбите. — Ще поговорим сутринта.

— Ще работя през по-голямата част от нощта, ако стигнеш до някакво…

— Успокой топката, Логан.

— Както кажеш. Тъй като очевидно си наясно, че те държа под око, реших, че е справедливо да те информирам за собственото си местонахождение.

— Благодаря!

Затръшна вратата на стаята си и се запъти към банята. Топлият душ щеше да я освободи от напрежението. А после може би щеше да слезе в лабораторията и да поработи върху Манди. Знаеше, че тази нощ няма да спи спокойно, затова бе по-добре да свърши нещо.

Не се страхуваше да заспи, защото може да сънува Бони. Никога не бе възприемала Бони като заплаха. Как би могъл един изпълнен с толкова обич сън да бъде опасен?

И това бе само импулс, както повикът на Бони, който я бе отвел в гробището.

 

Двете тела лежеха в един спален чувал, сплели ръце в последна прегръдка. Бяха голи и с широко отворени очи. Всеки се бе вгледал с ужас в лицето на другия.

През телата минаваше дълъг прът за палатка.

— Кучи син!

Не само ги бе убил. Гил чувстваше, че има нещо неприлично в позата, в която бе разположил възрастната двойка. Тя лишаваше смъртта им от достойнство.

Огледа лагера. Никакви следи от стъпки. Никакви видими улики. Фиске се бе постарал.

Гил извади телефона и позвъни на Логан.

— Прекалено късно.

— И двамата?

— Да. Грозна картинка. Какво искаш да направя?

— Връщай се. Не успях да се свържа с Мейрън. Той е някъде в пустинята. Но това може да е за добро. Ако ние не се доберем до него, съмнявам се, че и Фиске ще успее. Да се надяваме на отсрочка.

— Не разчитай. — Погледна към двата трупа. — Фиске няма да бездейства.

— Не разчитам на нищо, но да тръгнеш за Йордания е последното ми желание. Може да ми потрябваш.

Гил настръхна.

— Черепа?

— Не мога да чакам повече. Всичко се задвижи прекалено бързо. Връщай се!

— Тръгвам!

 

Абсолютно задоволително.

Всичко бе извършено съвсем чисто, дори си бе позволил малка прищявка.

Фиске си тананикаше тихо, когато отключи колата и влезе вътре. Набра веднага номера на Тимуик.

— Кадро е готов. Тръгвам за Йордания. Нещо друго?

— Засега забравяш за Мейрън. Ще се присъединиш към екипа, който наблюдава „Барет Хаус“.

Фиске се намръщи.

— Не си падам по наблюденията.

— С това обаче ще се заемеш. Искам да знаеш за всяко кихване на Логан и Дънкан.

— Защо да се появявам там, преди да съм си свършил работата. Веднъж да пипна Мейрън…

— Проследихме Гил Прайс, когато вчера сутринта напусна „Барет Хаус“. Отиде право в апартамента на Дора Бенц.

— Е, и? Оставих всичко абсолютно чисто.

— Не разбираш. Той знаеше за Дора Бенц, а това означава, че и Логан знае. Не можем… — Тимуик си пое дълбоко въздух. — Логан, Прайс и Дънкан са ни нужни мъртви.

— Каза, че било прекалено рисковано?

— Това беше, преди да се убедим, че Логан е на вярна следа. Сега вече не може и дума да става да ги оставим живи.

Най-после Тимуик проявяваше характер.

— Кога?

— Ще те известя.

Фиске натисна бутона за прекъсване на връзката. Нещата определено вървяха към добро. И предизвикателството, и паричното възнаграждение нарастваха. Затананика си отново, когато отвори жабката и извади списъка. Прокара съвсем права черта през второто име, а под името на Мейрън написа грижливо с печатни букви „Джон Логан, Гил Прайс и Ив Дънкан“.

Винаги беше добре да държи нещата в ред.

Включи мотора и се ухили, тъй като внезапно си даде сметка коя песничка си тананика:

Направи си списък, провери го два пъти,

И ще откриеш кой е добър, и кой — лош…