Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ив Дънкан (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Face of Deception, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 43 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2008)

Издание:

ИК „Бард“, 1999

ISBN 954-585-030-2

Оформление на корицата: Петър Христов, „Megachrom“, 1999

История

  1. — Добавяне

Глава 12

— Сигурен ли си, Джеймс? — попита Лайза Чадборн. — За Бога, не мога да допусна повече грешки.

— В момента „Барет Хаус“ е в пламъци. Забавянето се дължеше единствено на желанието ни пожарът да изглежда причинен от искра в електрическата инсталация.

— И вече си изпратил хора да извадят тялото? Не искам санитарите към пожарната охрана да стигнат първи.

— Не съм глупак, Лайза. Те ще го измъкнат и ще го отнесат в Бетезда.

Звучеше недоволно. Очевидно се бе държала прекалено авторитарно. С всички други се справяше без проблеми, но поддържането на равновесието с Тимуик й костваше все повече. Пред хората той беше образец на сервилността и почтителността, но останеха ли насаме, никога не забравяше да й припомни, че са съдружници. Лайза понижи глас:

— Извинявай, знам, че правиш, каквото можеш. Просто съм изплашена. Чувствам се малко безпомощна.

— Като кралска кобра.

Думите му я шокираха. За пръв път Тимуик се отнасяше със сарказъм към нея. Това не беше добър знак. Забелязваше, че напоследък е много нервен и напрегнат. Сега си го изкарваше на нея.

Заслужавам ли такова отношение, Джеймс? Споразумяхме се, че това трябва да бъде направено. Винаги съм била откровена с теб.

Мълчание.

— Не съм очаквал да се стигне дотук. Ти ми каза, че всичко ще премине гладко и без усложнения.

„Не се ядосвай. Гледай цялостната картина.“ Имаше нужда от него. Той си вършеше работата, така както и тя своята. Опита се да скрие раздразнението си.

— Правя всичко възможно. Ти си този, който не е изчакал достатъчно дълго в погребалната къща. Сега този проблем нямаше да съществува, ако се бе уверил, че Донели е направил всичко както трябва.

— Стоях там и го наблюдавах. Реших, че вече е безопасно и мога да си тръгна. Откъде можех да предположа, че за изгарянето на едно тяло е необходимо толкова време?

Ако Лайза трябваше да свърши тази работа, щеше да си направи труда да го узнае. Щеше да направи нужните проучвания и да научи всичко, което може да й бъде необходимо. Постъпи глупаво, като повярва, че и Тимуик ще действа така.

— Знам. Вината не е твоя. Но сега трябва да се справим със създалата се ситуация… И с Логан. Не откри ли следи от черепа?

— Имаше следи от работата на Дънкан, но черепът го нямаше. Ако е толкова добра, колкото казват, трябва да приемем, че вече знае истината.

Лайза усети как мускулите на стомаха й се свиват.

— Всичко ще бъде наред. Трябва да ги дискредитираме по медиите, преди да са се добрали до други доказателства. Днес поемаме инициативата в свои ръце. Твоята задача е да ги откриеш и да направиш необходимото, така че да не извършват повече бели.

— Знам си задачата. Ти само дръж Детуил. Беше прекалено експанзивен на последната пресконференция.

Лайза се оправяше безупречно с Кевин. Тимуик бе добавил умишлено хапливата забележка, за да й върне за Донели.

— Така ли мислиш? Ще го имам предвид, Джеймс. Знаеш колко разчитам на твоята преценка. — Направи пауза. — А какво ще кажеш за Ив Дънкан? Досега насочвахме усилията си най-вече срещу Логан. Тя обаче може да се окаже препъни камък.

— Не я изпускам от очи, но Логан е важният. Той ще определя всяка тяхна стъпка.

— Както кажеш. Би ли могъл да ми дадеш по-пълна информация за нея?

— Какво още би искала да знаеш?

— Повече за професионалното й минало. Те ще опитат да направят сравнения на ДНК, а тя не може да няма контакти в тази област.

— От утре вече ще знаят колко опасно е да се показват на повърхността. Ако имаме късмет, ще ги хванем, преди да успеят да направят каквото и да било повече.

— Би било глупаво да разчитаме на късмета.

— За Бога, колко ДНК може да е останало, след като е минал през огъня?

— Нямам представа, но не трябва да рискуваме.

— Те няма да влязат току-така в някоя лаборатория за изследване на ДНК от този череп. Знаем към кого ще се обърнат за помощ. Вече съм сложил хора, които наблюдават непрекъснато Ралф Крофорд в Дюк. Ако не ги хванем веднага, ще влязат право в нашата мре…

— Моля ти се, Джеймс — промълви Лайза.

— О’кей. — Усети нетърпението в гласа му. — Ще потърся още информация.

— И ме уведоми веднага щом тялото пристигне в Бетезда.

Затвори телефона, изправи се и тръгна към спалнята.

„Логан ще определя всяка тяхна стъпка.“

Не беше толкова сигурна. Информацията й показваше, че Ив Дънкан е силна и интелигентна и не би вървяла зад всекиго. Кой би могъл да знае по-добре от самата Лайза как една такава жена използва ситуацията в своя полза? Както обикновено, Тимуик подценяваше противниковата страна. Очевидно тя трябваше да бъде тази, която ще държи под око Ив Дънкан.

— Лайза?

Кевин стоеше на прага на банята с червения халат на Бен. Това бе една от малкото дрехи на истинския, които му допадаха. Имаше слабост към ярките цветове, с която Лайза трябваше да се бори, защото Бен обикновено носеше морскосиньо или черно.

Кевин се намръщи.

— Нещо не е наред?

Лайза се насили да се усмихне.

— Малък проблем с Тимуик.

— Мога ли да помогна?

— Не. Остави го на мен. — Приближи се и плъзна ръце около врата му. Ухаеше на специалния лимонов одеколон на Бен. Миризмите бяха много важни. Дори когато човек не го осъзнаваше, те напомняха фино за нещо. Понякога се събуждаше внезапно посред нощ и си мислеше, че Бен все още лежи до нея. Прошепна в ухото му: — Днес беше страхотен на срещата. Покори ги до един.

— Наистина ли? Смятам, че се справих порядъчно добре.

— Блестящо! И Бен не би могъл да се справи така. — Целуна го нежно. — Вършиш си прекрасно работата. Сега можехме да сме във война, ако ти не бе поел кормилото в твои ръце.

— Толкова нестабилен ли беше?

С безкрайни повтаряния му беше втълпила историята за нестабилността на Бен, но той искаше непрекъснато нови и нови потвърждения. Чувство за вина? Може би. Или просто му допадаше мисълта, че е спасил света. Кевин можеше да бъде невероятно наивен и тщеславен.

— Вярваш ли, че щях да постъпя така, ако не се страхувах от онова, което можеше да направи той?

Кевин поклати глава в отговор.

— А ти наистина беше великолепен. Смятам, че тази година ще успеем да прокараме закона за здравеопазването. Казвала ли съм ти колко се гордея с теб?

— Не бих могъл да го постигна сам.

— Аз ти помогнах в началото, но ти надмина всичко… — Отметна глава и му се усмихна предизвикателно. — Боже мой, как само си се надървил. Не трябва да забравям какъв ефект имат похвалите върху теб. Правят ме щастлива жена. — Отстъпи и остави пеньоарът да се плъзне по раменете й. — Ела в леглото, за да ти кажа колко страхотно се справи с японския посланик.

Кевин се засмя и тръгна към нея, нетърпелив като дете, на което са разрешили да полудува.

Двамата с Бен бяха спали винаги на едно легло и нямаше как Кевин да не спи с нея още от първия ден; това бе неотделима част от плана. В началото той бе неуверен, дори срамежлив, и тя трябваше да използва всичките си умения, за да го привлече, без да изглежда прекалено агресивна. Можеше да намери и друг начин да се справя с него, но това бе най-добрият. Нейната задача бе да го контролира колкото може по-пълно.

А сексът бе най-добрият контрольор.

 

Арогантна кучка.

Тимуик се облегна назад и потърка очи. Лесно й беше на Лайза — даде си командите, а после си легне и остави той да върши работата. Тя се разполагаше там, в Белия дом, и се държеше като кралица, а той висеше в този отвратителен офис и се скапваше от бачкане. Тя искаше резултати, но не желаеше да си цапа ръчичките и се правеше, че не вижда онова, което не й отърва. Всичко вървеше единствено благодарение на неговите усилия. Къде щеше да бъде сега тя, ако не беше той?

Ив Дънкан. Оръдие на Логан, нищо повече. Беше глупаво да й се обръща такова внимание. Ако Лайза не беше такава феминистка, щеше да признае, че главната заплаха е Джон.

Струваше му се, че от всички страни към него се приближават заплахи.

Стисна страничните облегалки на стола. Трябваше да запази спокойствие. Правеше всичко, зависещо от него, за да спаси ситуацията. И щеше да я спаси. Беше заложил прекалено много, за да си стегне багажа и да офейка. Ако останеше, щеше да получи всичко, което някога бе желал.

Посегна към телефона. „Прави, каквото ти казва тя… Засега.“ Имаше нужда от нея, за да спре провала на конспирацията и да избута Детуил за още един мандат. След което щеше да намери начин да поеме кормилото. Нека Лайза си мисли, че тя ръководи шоуто.

Щеше да й даде толкова информация за Ив Дънкан, че да се задави.

 

— Събуди се, пристигнахме.

Ив отвори очи и видя Логан да излиза от колата.

Прозя се.

— Колко е часът?

— Минава полунощ. — Гил посегна към дръжката на вратата. — Спа почти през целия път.

Струваше й се невъзможно да е заспала. Нервите й бяха опънати до скъсване.

— Преживя два кошмарни дни — отговори на неизречения й въпрос Прайс. — Аз самият също дремнах малко. Но признавам, че чакам с нетърпение да се изтегна.

Беше се вдървила и се наложи да се подпре на вратата, когато излезе от автомобила. Проследи с поглед Логан. Той изкачи стълбите и отключи входа. Носеше кожената чанта с черепа на Чадборн. „Винаги можеш да бъдеш сигурна, че той знае кое е най-важното за момента“ — помисли си сухо тя.

— Готова ли си? — попита Гил и вдигна куфара й.

— Аз ще го взема.

— Мога да се справя. Вземи кутията с Манди.

Не й се искаше да влиза. Усещаше студения влажен морски въздух в ноздрите си, а въздишките на вълните й действаха като благословия. Отдавна не беше ходила на море. Веднага след онзи кошмар Джо я беше завел на остров Къмбърленд, но тя изобщо не си спомняше как изглежда. В съзнанието й остана единствено как Джо я прегръщаше, как й говореше, как отдалечаваше мрака от нея.

Джо. Трябваше да се обади на Джо. Не беше говорила с него от нощта, в която бяха ходили на царевичната нива. Умишлено не му се бе обаждала, за да не го завлече и него в блатото. Но ако не се чуеха, в най-скоро време той щеше да нахлуе в „Барет Хаус“ с група момчета от специалните части.

Вятърът образуваше зайчета от пяна по вълните.

Бони обичаше океана. Бяха я водили няколко пъти на Пенсакола. Там тя тича нагоре-надолу по брега, смя се, бърбори неуморно и търси мидени черупки и рачета.

Затвори вратата на колата и тръгна към кея.

— Ив?

Не се обърна, макар да чу гласа на Логан. Не искаше да влиза в къщата. Не искаше да има нищо общо нито с него, нито с когото и да било. Имаше нужда да остане насаме със себе си.

Събу сандалите, седна на ниския пристан и заклати напред-назад крака. Водата беше хладна. Усети я мека като коприна.

Подпря глава на стълба. Заслуша се в шума на морето.

И потъна в спомени за Бони…

 

— Ще излезеш ли да я потърсиш? — попита Гил. Няма я вече почти час.

— След малко. — Боже, колко самотна изглеждаше! — Не съм сигурен, че иска компания.

— Но и не искаш да мисли прекалено много. Мисленето може да се окаже опасно. И без това вече ни е сърдита.

— Уморих се да й давам зор, дяволите да го вземат. Нека я оставим малко на мира.

— Съмнявам се, че би позволила някой да я води в посока, в която тя самата не желае да върви.

— Но е възможно да бъдат блокирани всички останали пътища и така да бъде принудена да тръгне по единствения възможен.

Логан беше правил точно това от мига, в който я бе срещнал. Правеше го и сега.

Нима щеше да спре заради някакви угризения на съвестта?

Беше малко вероятно.

Щеше да възстанови разрушената й вяра и да я използва отново.

— Отивам да я доведа.

Слезе по външните стъпала и тръгна по пясъка към пристана.

Тя не го погледна, когато се приближи.

— Махай се, Логан.

— Време е да се прибираш. Става студено.

— Ще се прибера, когато бъда готова.

Той се поколеба и след това седна до нея.

— Ще те почакам.

Събу обувките и чорапите и спусна крака във водата.

— Не те искам тук.

— Знаеш ли, не съм правил такива неща, откакто се върнах от Япония. — Впери поглед в океана. — През деня все не ми остава време да се отпусна.

— Да не би да се опитваш да си оправиш отношенията с мен, Логан?

— Може би.

— Е, не си губи времето.

— Лошо. В такъв случай предполагам, че просто бих могъл да си постоя тук и да релаксирам.

Мълчание.

— За какво мислиш? — попита Джон.

— Не за Чадборн.

— За дъщеря си?

Младата жена настръхна.

— Не използвай Бони в опитите си да се доближиш до мен, Логан. Нищо няма да излезе.

— Просто съм любопитен. Признавам, че не разбирам обсебеността ти от идентифицирането на черепи. О, знам, че така и не са открили дъщеря ти, но не може да очакваш да…

— Не искам да говоря за това.

— Наблюдавах те с Манди, а след това и с Бен Чадборн. Ти проявяваш към тях нещо като… нежност.

— Значи съм малко побъркана. Всеки не е съвсем наред за едно или друго — отвърна нервно Ив. — Уверявам те, не смятам, че душите им се навъртат около костите.

— Вярваш ли във вечната душа?

— Понякога.

— Само понякога?

— Добре де, в повечето случаи.

Той замълча в очакване.

— Когато се роди, Бони не приличаше нито на мен, нито на мама, нито на когото и да било. Тя беше просто… самата себе си. Напълно завършена… и прекрасна. Как е възможно това, ако човек не се ражда с душа?

— И тази душа вечна ли е?

— Откъде да знам? Надявам се да е така.

— Защо тогава опитваш така страстно да върнеш тези кости при техните семейства? Не би трябвало да имат значение.

— За мен обаче имат.

— Защо?

— Животът е много важен. Към него би трябвало да се отнасяме с уважение, а не да го изхвърляме като безполезен парцал. Би трябвало да има… дом за всеки. Аз никога не съм имала истински дом като дете. Местехме се от една съборетина в друга. От мотел в мотел. Мама беше… Вината не беше нейна. Но всеки би трябвало да си има дом, място, което да обитава постоянно. Постарах се да осигуря на Бони дом, най-добрия дом, който бях способна да създам, където можех да я обичам и да се грижа за нея. Когато Фрейзър я уби, сънувах кошмари, в които тя лежеше насред гората и дивите животни я… — Замълча за момент и когато заговори отново, гласът й потреперваше: — Исках да си я върна вкъщи, за да се грижа за нея така, както бях правила винаги. Той отне живота й, исках да не ми отнеме поне последната връзка с нея.

— Разбирам. — Божичко, разбираше повече, отколкото му се искаше. — Все още ли имаш кошмари?

Ив направи нова пауза. След това отвърна:

— Не, не кошмари. — Измъкна крака от водата и ги качи върху пристана. — Прибирам се. — Взе сандалите и се изправи. — Ако любопитството ти е задоволено, Логан.

— Не напълно. Но ти очевидно нямаш намерение да ми довериш нищо повече.

— Този път си разбрал правилно. — Сведе поглед към него. — Не мисли, че си осъществил някакъв напредък благодарение на това приятно бъбрене. Не съм ти казала нищо, което не бих казала на когото и да било другиго. С Джо смятаме единодушно, че по-здравословно за мен е да говоря за Бони.

— Трябва да поговорим и за Чадборн.

— Не, не трябва. Не тази нощ.

Тръгна към къщата.

Силна жена. Изключителна жена.

Проследи я с поглед, докато се изкачваше по външното стълбище. Светлината, която струеше от прозорците, проблясваше по кестенявите й коси с червеникав оттенък и очертаваше стройното й силно тяло.

Силно и същевременно — уязвимо. Тяло, което можеше да бъде наранено, пречупено и унищожено.

И той самият щеше да бъде отговорен, ако станеше така.

Може би идеята да се сдобри с нея не беше чак толкова добра. Тя си бе тръгнала силна и независима както винаги, а той сега се чувстваше несигурен.

И може би дори малко уязвим.

 

— Знаеш ли какво си мислех, Лайза — прошепна в ухото й Кевин. — Дали не бихме могли… Какво ще кажеш за едно… бебе.

Боже милостиви!

— Дете!

Той се подпря на лакът и впери поглед в лицето й.

— Едно дете би ни направило още по-популярни. Всички обичат малчуганите. Ако се заемем сега, то ще се роди непосредствено след началото на следващия ми мандат. — Поколеба се за момент. — А и на мен… би ми доставило огромна радост.

Лайза протегна ръка и го погали по бузата.

— Мислиш ли, че на мен не би ми доставило? — попита тихо тя. — Нищо не би ми се понравило повече. Винаги съм искала дете. Но това не е възможно.

— Защо? Ти каза, че Чадборн не можел да има деца, но сега двамата ще се погрижим.

— Аз съм на четирийсет и пет години, Кевин.

— Но сега вече се предлагат какви ли не лекарства за удължаване на фертилния период на жените.

За момент перспективата наистина я изкуши. Винаги бе искала да има дете. Двамата с Бен бяха опитвали упорито. Помнеше шегите му „какво предимство били децата за един политик“, но това бе единственият случай, в който политическото предимство не я интересуваше. Беше искала да има нещо свое, някой, който да й принадлежи.

„Забрави! Невъзможно е.“ Сълзите, които изпълниха очите й, не бяха само заради Кевин.

— Не говори за това. Боли ме, че не можем да си го позволим.

— Но защо?

— Би било прекалено трудно. При една жена на моята възраст могат да възникнат всевъзможни проблеми. Ами ако лекарите кажат, че през последните месеци от бременността трябва да бъда на легло? Това се случва понякога и така няма да мога да пътувам с теб по време на предизборната кампания.

— Но ти си силна и здрава, Лайза.

Трябва да бе мислил от доста време върху този въпрос, за да е толкова настоятелен.

— Не бихме могли да поемем такъв риск. — Натисна единствения бутон, който знаеше, че би свършил нужната работа. — Разбира се, бихме могли да се откажем от плановете си за още един мандат. Но ти си такъв прекрасен президент, всички ти се възхищават и те уважават. Нима искаш да се откажеш от всичко това?

Кевин помълча.

— Сигурна ли си, че е толкова рисковано?

Ентусиазмът му вече започваше да спада, както и бе очаквала. Невъзможно бе да пожелае да се върне към анонимността, след като вече бе свикнал на подобна власт и уважение.

— Просто моментът сега е неподходящ. Не казвам, че по-късно не бихме могли да размислим. — Прокара върха на показалеца си по горната му устна. — Но знаеш ли колко съм трогната от отношението ти към мен? Нищо повече не бих искала от това да…

Телефонът върху нощната масичка иззвъня и тя го вдигна.

— Тялото е в Бетезда — обяви Тимуик.

„Тялото“. Студено. Безлично. Точно така би трябвало да гледа на него и тя самата.

— Прекрасно!

— Успя ли да се свържеш с Мейрън?

— Той е някъде из пустинята. Ще трябва да опитам пак.

— Не разполагаме с много време.

— Казах, че ще се погрижа.

— Представителите на медиите са окупирали болницата. Да им бутнем ли някаква информация?

— Не, нека ги оставим да правят всевъзможни изводи и едва на сутринта ще изстреляме историята. Искам да бъдат толкова изгладнели, че да предъвкат и най-малката трохичка.

Затвори телефона.

— Тимуик? — попита Кевин.

Лайза кимна разсеяно. Мислите й бяха все още в Бетезда.

— Това копеле не ме харесва. Все още ли имаме нужда от него?

— Прояви поне малко благодарност — смъмри го шеговито тя. — Той те откри.

— Винаги се отнася към мен като към последния глупак.

— Но не и пред другите, нали?

Кевин поклати глава.

— Е, може би няма да се налага да го виждаш толкова често. Мислех, че е най-добре да му дадеш някой посланически пост. Може би в Заир. В крайна сметка президентът си ти.

Кевин се засмя доволно.

— Заир.

Лайза се изправи и наметна робата си.

— Или Москва. Там би трябвало да е доста неудобно.

— Но ти му обеща вицепрезидентския пост през следващия мандат. — Направи гримаса. — Той няма да се откаже.

Наистина, вицепрезидентството бе морковът, който бе привлякъл Тимуик в осъществяването на този план. Той беше силно огорчен, задето Бен не му бе дал министерски кабинет, а Лайза никога не бе виждала по-амбициозен човек. Подобна ненаситност можеше да й създаде проблеми и в бъдеще, но точно сега не се притесняваше за нея.

— Все ще измислим как да се справим.

— Най-добре би било, ако успеем да задържим Чет Мобри като вицепрезидент. Той не ни е създавал неприятности.

— Но можеше да предизвика огромни проблеми, ако не го пращахме непрестанно на различни мисии. Той никога не е бил съгласен с нашата политика. Бихме могли да постъпим по същия начин и с Тимуик.

— Да, но той… Къде отиваш?

— Имам малко работа, която не търпи отлагане. Ти заспивай.

— Заради това ли ти се обади Тимуик? Никога не ми казваш какво правиш!

— Защото са само маловажни подробности. Ти се грижиш за общия изглед, а аз — за дреболиите.

От смръщената му физиономия не остана и следа.

— Нали ще се върнеш, като свършиш?

Тя кимна.

— Отивам в съседната стая, за да прегледам едно досие. Искам да бъда подготвена за следващата ти среща с Тони Блеър.

Кевин се отпусна отново върху възглавниците.

— Той ще бъде истинско удоволствие след японеца.

Ставаше нахален. Това обаче бе по-добре, отколкото страхопочитанието, което бе проявил в началото, след като зае мястото на Бен.

— Ще видим. — Изпрати му въздушна целувка. — Заспивай. Ще те събудя, като се върна.

Затвори вратата след себе си и се приближи до бюрото в другия край на кабинета. Бяха й необходими десет минути, докато се свърже със Скот Мейрън, и още пет — за да му изясни положението.

— Божичко, Лайза, това не е чак толкова лесно. Какво извинение да измисля за подобно рязко прекъсване на престоя си?

— Ти си умен. Ще се справиш. — И добави тихо: — Имам нужда от теб, Скот!

Мълчание.

— Всичко ще се оправи. Дръж се, Лайза! Ще се обадя в болницата и ще им кажа да изчакат с аутопсията. Ще бъда там възможно най-скоро.

Тя затвори телефона. Боже, каква късметлийка бе, че имаше Скот. Той беше незаменим при замазването на допуснатите грешки.

Обърна се към компютъра, вкара своята парола и отвори файла за Ив Дънкан. Уж всичко вървеше гладко, а си оставаше напрегната.

Образът на Ив се взря в нея от екрана. Разчорлени къдрици, дискретен грим, големи кафяви очи зад кръгли очила с телени рамки. В това лице имаше достатъчно характер, за да го направи обаятелно, а не просто привлекателно. Тази жена обаче не се съобразяваше с основните правила на властта и не се възползваше от своите предимства. Напомняше й за самата нея през първите години от обучението й в колежа, когато вярваше, че най-важното са умът и решителността. Господи, колко отдавна беше! Вероятно се бе отличавала със същата непреклонност, която виждаше сега в изражението на Ив. Не и бе необходимо много време, за да разбере, че това плаши хората и е много по-добре страстите да се крият зад нежна усмивка.

Усмихна се тъжно и докосна образа на младата жена.

Сестри. Двете страни на една и съща монета. Воини.

Много лошо.

Зачете се в досието на Ив, като търсеше някаква слабост, за която да се залови.

Беше изчела само две трети от доклада, когато я откри.

 

Гил и Логан седяха пред телевизора, когато Ив влезе в дневната на следващата сутрин.

По дяволите! — измърмори Гил. — Наистина са я разрушили! Старата къща ми харесваше.

— Какво се е случило? „Барет Хаус“?

Прайс кимна.

— Изглежда Джон се е поскъпил за електрическата инсталация.

На екрана се виждаха димящи развалини; единствено то, останало здраво, бяха двата комина.

— Но ще бъдеш доволна да научиш, че е бил наказан за скъперничеството си — продължи Гил. — Загинал е сред пламъците.

— Какво?!

— Обгорял е така, че е неузнаваем. Но сега сравняват зъбни и ДНК характеристики. Такъв прекрасен човек. Детуил току-що направи изказване за това колко обичан и уважаван бил Джон от всички представители и на двете партии. Каза даже, че го бил поканил за уикенда в „Барет Хаус“, за да си говорят за политика.

— Защо ще го казва?

— Откъде да знам? Според мен това вече е преиграване. — Изключи телевизора. — Не мога да гледам повече. С Джон бяхме страшно близки. Като братя. — Приближи се до кухненския плот. — Кой иска закуска?

Ив се обърна към Логан.

— Това е лудост. Не си някоя неизвестна личност. Нима мислят, че ще се измъкнат?

— За известно време да. Ще се погрижат зъбните и ДНК характеристиките да съвпаднат. Отнесли са тялото в Бетезда.

— Какво означава това?

— Че могат да контролират нещата. Имат си човек там. Той ще се погрижи всичко да се извърши според техните желания. И това ще им даде време.

— Какво ще правиш?

— Няма да се показвам и да доказвам, че са се объркали, защото ще се озова в силно охранявана килия като самозванец и ще претърпя злополука. — Изправи се. — Освен това ме чака работа.

— Кой според теб… Кой е убитият човек?

Логан сви рамене.

Ив потрепера. Започваше се! Един човек бе загинал, един живот бе пропилян.

— Кафе? — попита Гил. — Има датско.

Тя поклати глава.

— Сега може ли да поговорим за Чадборн? — вметна учтиво Джон. — Струва ми се, че положението се нажежава.

— Дяволски прав си — отвърна Ив. — Искам майка ми да е в безопасност. Не желая и в моя дом да се разрази пожар и тя да се озове сред пламъците.

— Ще се обадя на Маргарет, ще й съобщя, че все още обитавам този свят, и ще й кажа да намери скривалище за майка ти.

— Веднага!

— Пазят я много добре. Мога ли първо да си довърша кафето? — Погледна я над ръба на чашата. — Ще ми помогнеш ли, Ив?

— Може би. Ако не мисля, че продължаваш да ме държиш в неведение. — Обърна се към Прайс. — Искам да знам нещо повече за този Тимуик, който според вас дърпа конците. Под неговото командване ли си работил?

Гил кимна.

— Но не съм го познавал отблизо. Като скромен служител от Тайните служби не се ползвах с привилегията на негов довереник.

— Що за човек е той? Все трябва да имаш представа.

— Умен, амбициозен и знае как да опъва конците, за да получи онова, което иска. Аз лично не бих разчитал на него при една по-напечена ситуация; прекалено често съм го виждал да избухва. Не мисля, че реагира добре, когато е под напрежение. — Направи пауза. — Дали е опасен? По дяволите, да. Психическата нестабилност често става причина за неоправдано насилие.

— А Фиске?

— Наемник. Пресметлив, изключително обигран в занаята и при това си харесва работата. Някой друг?

— Ти ще ми кажеш. Трябва да има поне още десетина, действащи в сянка.

— Както вече споменах, те свеждат до минимум замесените хора — рече Логан. — Знаеш това, което знаем и ние. Всички карти са на масата. Ще ни помогнеш ли?

— Ако майка ми е в безопасност. — Погледна го право в очите. — И ще го направя, за да помогна на себе си, не на теб. Щях да съм пълна идиотка, ако не си давах сметка, че ме превърна в мишена. А единственият начин, по който бих могла да си помогна, е, като докажа, че Бен Чадборн наистина е мъртъв. ДНК и зъбните характеристики са доказателствата, които се приемат от закона. Следователно ще трябва да ги осигурим.

— И какво предлагаш?

— Не съм специалист по ДНК, нито съдебен антрополог. Затова ще отнесем черепа на един от най-уважаваните професионалисти и ще видим дали има достатъчно ДНК за сравнение.

— Черепът е горял.

— Въпреки това. — И добави: — Както, смятам, знаеш добре. Бас държа, че вече даже си избрал съдебния антрополог, на когото да възложиш работата.

— Д-р Ралф Крофорд. Дюкския университет.

Ив поклати глава.

— Гари Кеслер. В Емъри.

— Той по-добър ли е?

— Поне толкова добър, освен това го познавах. Работил е с неколцина патолози от Атланта и е много уважаван. Освен това, тъй като сте правили проучвания за Крофорд, най-вероятно те няма да предположат, че ще отидем при някой друг.

— Но те несъмнено оглеждат под лупа и твоето минало.

— И ще открият, че съм работила с дванайсетина антрополози в Ел Ей, Ню Йорк и Ню Орлиънс и че съм била затрупана с предложения след онова предаване. Ще им бъде нужно време да проверят специалността на всеки един от тях, а, от друга страна, е малко вероятно да заподозрат Гари, тъй като не съм работила с него от две години.

Логан кимна.

— Логично. И, при създалите се обстоятелства, може би наистина ще е по-лесно да убедим да ни сътрудничи човек, когото познаваш.

— Ами зъбните характеристики?

— Това може да се окаже по-трудно. Зъболекарка на Чадборн беше д-р Дора Бенц. — Замълча за момент. — Една от жертвите на Фиске. Убита след твоето пристигане в „Барет Хаус“. Бъди сигурна, че цялата документация във връзка със зъбите на Чадборн е подменена.

— В такъв случай ни остава само ДНК. Ами ако не разполагаме с достатъчно количество за теста? Бихме ли могли да намерим начин да накараме Детуил да бъде подложен на изследване за самоличност?

— Не — отвърна без заобиколки Логан. — Той е президент. Освен това медицинската му документация би могла да бъде подменена веднага, също като моята.

— Не можем ли да опитаме? Все трябва да има някакви роднини.

— Освен майка си, починала преди седем години, имаше и един по-възрастен полубрат.

— Имаше ли?

— Джон Кадро. Той и съпругата му бяха убити един ден след Дора Бенц.

Божичко!

— Не е нужно да бъде близък роднина. Доказаха, че самозванката, която се представяше за Анастасия, не е руската принцеса, като сравниха нейната ДНК с тази на принц Филип Английски. Няма ли някой друг?

— Не и някой, до когото бихме могли да се доберем лесно. Подбрали са изключително грижливо Детуил.

— А майката? Не можем ли да направим ексхумация…

— Нямаме време за подобни проучвания.

— Защо?

— Защото ще бъдем унищожени не повече от дванайсет часа, след като сме се показали — отвърна безцеремонно Гил. — По новините вече обявиха Джон за мъртъв. Оставаме само ние с теб, а те разполагат с цялата власт и мощ на президентството. Сигурен съм, че сценарият вече е готов. Бърз, логичен и радикален. Тимуик винаги си е падал по радикалните действия.

Ив потрепера.

— Все трябва да съществува някоя друга следа… Някой друг.

— Да, съществува. Скот Мейрън.

— Роднина? — Ив направи гримаса. — Той също ли е мъртъв?

— Не. Той е личният лекар на Чадборн. Беше извън страната, което вероятно и му спаси живота. — Замълча за момент. — Но не съм сигурен, че ще можем да го използваме. Подозирам, че е замесен в убийството.

— Как?

— Сутринта на втори ноември преди две години, Бен Чадборн отива в Бетезда за ежегодния си медицински преглед. Тялото се появило в погребалната къща на Донели след полунощ на трети.

— И мислиш, че тогава са направили замяната?

Логан кимна.

— Всичко трябва да е било замислено и осъществено безупречно; за преглед е влязъл единият Бен Чадборн, а е излязъл другият. Вероятно Мейрън е поставил смъртоносна инжекция на истинския, като му е казал, че това е витамин В или нещо подобно.

— Значи той е техният човек в Бетезда — промълви замислено Ив. Беше възможно и дяволски умно. Лекарите се радваха на всеобщо доверие и същевременно разполагаха ежедневно със средства за отнемане на живота. — Но е само предположение. Мейрън несъмнено е минал през всевъзможни проверки, преди да бъде назначен за личен лекар на Чадборн.

— Сигурен съм, че е минал — обади се Гил. — Той обаче е много уважаван и освен това е бил близък приятел на президента. Мейрън, Чадборн и Лайза Чадборн са следвали заедно в колежа. Или Чадборн, или неговата съпруга вероятно са му осигурили поста в Бетезда.

— Защо тогава би направил такова нещо? Защо би рискувал?

Логан сви рамене.

— Не знам, но се обзалагам, че го е направил той. Затова се опитвах да се свържа с него. Не е изключено да успеем да го убедим да свидетелства срещу Тимуик и Лайза.

— Ако наистина е замесен, няма как да го накараме да си признае. Или трябва да е пълен глупак.

— Може би. — Джон направи пауза. — Но можем да го убедим, че е мъртъв, ако те не бъдат свалени от власт. Когато направих списъка с възможните им цели за елиминиране, Мейрън заемаше едно от първите места.

Ив се замисли над думите му.

— Той е единственият свидетел, който може да свърже Лайза Чадборн и Тимуик със смъртта на нейния съпруг.

— Точно така. Ако липсва такъв свидетел и убийството бъде разкрито, те могат да се престорят на учудени и да заявят, че е дело на терористичен заговор или на някаква друга конспирация. Мейрън обаче съществува и ако той бъде обвинен, те ще са уплашени, че ще ги повлече след себе си. Не се съмнявам изобщо, че още от мига на замислянето на плана, те вече са го поставили в списъка на неудобните свидетели, които трябва да бъдат убити.

— Но дали той ще ни повярва?

— Нямаме кой знае какъв избор. В момента той е единствената ни надежда.

— Каза, че не бил в Щатите. Къде е?

— Детуил го изпрати на една мисия — проява на добра воля — да инспектира болниците в Йордания. Вероятно е била изискана от краля на страната. Погледнато отстрани, това е чест, която само би затвърдила престижа на Мейрън.

— А иначе?

— Капан. Фиске би могъл да го открие и да го убие без проблеми, а след това ще стоварят вината върху някоя чуждестранна дисидентска групировка.

— Мейрън няма да ни сътрудничи. За Бога, ако действително е убил президента, той така или иначе е мъртъв.

— Не и ако му предложим сделка.

— Нямаш властта да му… — Ив се вгледа в лицето на Логан. — Какво замисляш?

— Искам Детуил и Лайза Чадборн вън от Белия дом и не ме интересува как ще го постигна. — Замълча за момент. — Дори ако това означава да помогна на Мейрън да се измъкне на някое тихо местенце с дебела банкова сметка.

— Ще предложиш сделка на един убиец?

— Ами ако не намерим нужното количество ДНК? Сещаш ли се за нещо по-добро?

Ив беше прекалено объркана, за да мисли за каквото и да е в момента.

— Защо Фиске не е тръгнал за Йордания след Мейрън?

— Още имат нужда от него. Няма да го убият, докато не си свърши работата. — Усмихна се. — Не забравяй, че моето тяло е в Бетезда. Мейрън им е необходим там, за да потвърди думите им. Той трябваше да се прибере вдругиден, но сега се е насочил насам с висока скорост. Докато ние отидем в Емъри, за да се видим с Кеслер, Гил ще се придвижи до Бетезда и ще опита да прибере Мейрън.

— Как ще се опази да не приберат него самия? Те сто на сто вече ни търсят.

— С магията на дегизировката — отвърна Прайс. — Ще се облека като медицинска сестра. — Отметна глава. — Блондинка. С големи цици.

— Какво?!

— Шегувам се. Не се притеснявай, ще се оправя.

Тя вече бе разтревожена. Не искаше да му се случи нещо лошо. Гил си оставаше един много приятен негодник.

Вече имаше прекалено много смърт. Сякаш се бе озовала в центъра на концентрични кръгове от нескончаеми вълнички на насилие. Слава Богу, че все още не бяха засегнали онези, които се намираха близо до нея.

— Говориш така, сякаш можеш навсякъде да си се движиш безпроблемно — отбеляза младата жена. — Ами парите? Ами документите за самоличност? Кредитните карти могат да бъдат проследени и…

— Логан се е погрижил. Каза ми да купя на черно няколко фалшиви шофьорски книжки. Ти например си Бриджит Райли. Реших, че покрай червените си коси можеш да минеш за ирландска потомка. Снимката е замъглена доста успешно и…

— Моята снимка? — Ив се обърна към Логан. — Направил си фалшива шофьорска книжка за мен?

Той сви рамене.

— Трябваше да се подготвя. Казах на Гил да осигури фалшива самоличност за всички в „Барет Хаус“. Подозирах, че може да се стигне дотук.

Дяволите да го вземат. Той не само бе знаел в каква каша я забърква, ами и бе правил планове върху тази ситуация.

— Предполагам, че си казал на Гил да намери и фалшиви кредитни карти за всички ни?

Джон кимна.

— Но съм взел достатъчно пари в брой.

— Наистина си невероятен!

— Трябваше да бъда подготвен.

Младата жена усети, че има нужда да излезе от стаята, в противен случай най-вероятно щеше да се нахвърли отгоре му.

— Обади се на Маргарет. Аз ще се обадя на майка и ще й кажа да бъде готова за тръгване.

— Телефонът й ще се подслушва…

— Не съм глупачка. Знам, че я държат под око. Ще бъда предпазлива, но непременно трябва да я предупредя. Ще използвам цифровите телефони.

— И тя ли има цифров?

— Разбира се. Джо се постара. Казва, че разни отрепки подслушвали клетъчните. Цифровите са почти гарантирани.

— Трябваше да се досетя, че и това е дело на вездесъщия мистър Куин — промърмори Логан. — Има ли нещо, за което да не е помислил?

— Не, той е добър приятел и се грижи за нашата сигурност. — Изгледа го студено през рамо. — Ясно ми е защо не разбираш за какво става дума.