Айрис Йохансен
Лицето на измамата (22)

Глава 20

4:05 часа сутринта

 

Ив стоеше край прозореца, когато колата с Джо и Гари спря на паркинга на мотела.

— Пристигнаха — заяви през рамо тя, за да уведоми Логан. И побърза да отвори. — Готово ли е?

— Готово. — Кеслер й подаде куфарчето. — Материалът от Милисънт Бабкок навежда на мисълта за роднинство. — Лицето му се озари от бляскава усмивка. — Слюнката на Чадборн, разбира се, съвпада напълно.

— Не съм се и съмнявала — усмихна се неуверено младата жена. — Как само щяхте да ме ругаете, ако не беше така.

— И с пълно право. Щеше да си ми изгубила безценно време.

— Обадих се и ти запазих апартамент във Форт Лодърдейл — обяви Логан и му подаде карта. — Нает е на името на Рей Уолинс. Оставаш там, докато ти се обадим, че вече е безопасно.

Гари се усмихна закачливо.

— Луксозен апартамент? С камериерка?

Джон се засмя.

— Може би. Не предизвиквай съдбата.

— Човек с моите умения и интелект заслужава лукс, който не би трябвало да се прахосва за еснафи като теб, Логан.

В отговор Логан му подаде един плик.

— В брой. Би трябвало да те направят доволен поне за няколко месеца.

— А, така вече е по-добре. — Кеслер пое плика и го пъхна в джоба на якето си. — Ще ми свърши работа, докато получа аванс за моя бестселър. — Погледна към Ив. — Може да ми потрябва помощник, правописът ми е ужасен. Току-виж ме убедиш да ти дам една стая в моя апартамент, ако ме помолиш както трябва, Дънкан.

— Аз също съм скарана с правописа.

— Предполагам, че това означава „не“. И по-добре, тъй като ти със сигурност би опитала да припишеш цялата заслуга на себе си.

Джо излезе от хотелската стая с багажа на Ив.

— Махаме се оттук, Ив. Ако тръгнем веднага, към девет бихме могли да стигнем до Лейниър.

Тя кимна, без да отделя очи от Гари.

— Благодаря ти. Беше прекрасен.

Той кимна.

— Великолепен.

— Веднага ли тръгваш?

— Хвърлям дрехите си в един куфар, мятам го във волвото си и потеглям. Пет минути.

— Ще почакаме.

— Дънкан, не е… — Не довърши мисълта си и сви рамене. — Упорита жена. — Изчезна в стаята си и се появи след няколко минути. Сложи куфара в автомобила си и се обърна към Ив. — Доволна ли си?

— Да. — Тя се приближи и го прегърна. — Благодаря!

— Наистина ставаш досадна, Дънкан.

Гари влезе във волвото и включи мотора.

— Готова ли си за тръгване? — попита я Логан. — Предполагам, че ще пътуваш с Куин, тъй като той вече натовари при себе си вещите ти. Ще ви следвам до Лейниър.

— Тръгваме веднага. — Джо седна на шофьорското място. — Готов ли ти е багажът?

— Всичко е в колата — отвърна Джон и тръгна към своя автомобил.

— Ив? — повика я Джо.

Тя кимна и отвори вратата от своята страна. Първото препятствие, получаването на доказателство, бе преодоляно. В куфарчето в ръката си държеше доклада за ДНК. Гари щеше да бъде в безопасност, също и майка й.

Слава Богу!

 

4:10 часа

 

Фиске извади слушалчиците от ушите си и набра номера на Лайза Чадборн.

— Бяха отседнали в мотел „Роудуей стоп“ в Бейнбридж. Проследих Кеслер и Джо Куин на връщане от центъра за изследване на ДНК. Логан и Дънкан също са тук. Всички обаче тръгват. Куин току-що постави куфара на Дънкан в колата си. Дънкан си взе довиждане с Кеслер. Той няма да пътува с тях. В момента дори излиза от паркинга.

— Ами Логан?

— Качва се на друг автомобил.

— Черепът обаче е в нея, нали?

— Откъде да знам? Не го носи под мишница като дамска чанта. Може да го е пъхнала в багажа. Но не е изключено да го е взел и Логан.

— Или да са го скрили някъде. Не си го виждал, така ли?

Тази кучка започваше да го дразни.

— Не.

— Не ги изпускай. Черепът ми е нужен.

— Каза ми го вече. Логан тръгва след Куин.

— Тогава тръгвай и ти след тях, дяволите да те вземат!

— Няма проблем. Знам къде отиват. Целта им е Лейниър, за да вземат майката на Дънкан.

— Сигурен ли си?

— Току-що чух Куин да го казва.

Мълчание.

— Убеден ли си, че няма да ги изпуснеш?

— Няма.

— В такъв случай имам една друга работа за теб.

 

Цифровият телефон на Ив иззвъня, когато се бяха отдалечили на четирийсет мили от Бейнбридж.

— Дънкан. Недей…

Почти не се чуваше.

— Какво?

— Дън-кан…

Сърцето й спря.

— Гари?

— Той искаше да се сбогува с теб — обади се друг глас.

— Кой е? — прошепна младата жена.

— Фиске. Тя иска черепа, Ив.

— Къде си?

— В един мотел. Отклоних нашия добър д-р Кеслер от пътя и го убедих да се върнем в стаята му за малка дискусия.

— Искам да говоря с Гари!

— Вече не е способен да говори. Тя каза да ти предам, че няма да е последният. Дай й черепа, Ив.

Затвори.

— О, Боже!

— Какво има?

Куин бе вперил поглед в лицето й.

Ив усещаше, че се задушава.

— Обърни! Трябва да се върнем в мотела.

— Какво?!

— Фиске… и Гари. Знам, че беше Гари.

— Не си сигурна. Може и да не е бил той. Нищо чудно да е номер.

— По дяволите, знам, че беше Гари. Нарече ме „Дънкан“.

— Това е капан, Ив.

— Не ме интересува. Трябва да се върнем. — Боже мили, този шепот щеше да я преследва вечно. — Обърни, Джо!

— Щом мога. Ще пусна аварийните светлини, за да предупредя Логан.

— Побързай! — Опита се да мисли. Куфарът с резултатите от изследването на ДНК бе в нея, но черепът пътуваше с Джон. Ако беше капан, трябваше да бъде сигурна… — Спри! Трябва да му дам куфарчето.

Отбиха встрани и Логан спря до тях.

Куин излезе от автомобила и му хвърли дипломатическото куфарче.

— Ние се връщаме в мотела. Кеслер се обади на Ив. Или по-скоро — Фиске.

— Влез в колата при мен, Куин — каза Логан. — Ив, ти оставаш тук.

— Майната ти! Да вървим, Джо.

Куин включи мотора.

— Ще ви следвам — обяви Джон.

— Да не си посмял! Тя иска черепа. Ако се наложи да се пазаря, за да спася Гари, ще го направя. Няма да има каквито и да било преговори обаче, ако Фиске го вземе от теб.

— Фиске няма…

Джо подкара колата обратно към мотела.

„Тя иска черепа, Ив.“

„Дай й черепа.“

„Гари.“

Вратата към стаята на Кеслер бе открехната и през тесния процеп се процеждаше светлина.

— Стой тук — нареди Куин и слезе.

— Аз ще…

— Не спори. Нали точно това ми е работата. — Измъкна пистолета. — Всичко ще бъде наред.

Притисна се до стената от едната страна на вратата и я отвори с ритник.

Не последваха изстрели.

Никой не му препречи пътя.

Нищо.

Джо изчака за момент, след това се приведе и се плъзна в стаята.

Ив не издържаше повече. Изскочи от колата и хукна към вратата.

Куин внезапно се изправи пред нея.

— Не, Ив!

— Какво…

Блъсна го и влетя в стаята.

Кеслер лежеше на пода в локва кръв, а от гърлото му стърчеше нож.

Младата жена се строполи на колене.

— Гари?

— Хайде. — Джо се опита да я изправи, но тя се възпротиви. — Не трябва да стоиш тук.

— Не можем да го оставим. — Едва сега забеляза другите два ножа, приковали дланите на Кеслер към пода. — О, Джо, виж какво му е направил!

— Той е мъртъв, Ив. Трябва да те изведа веднага оттук. По бузите й потекоха сълзи.

— Мъчил го е. Искаше да разбера, че го е мъчил. Тя искаше да разбера.

— Вече всичко е свършило.

Младата жена се полюляваше напред-назад от мъка.

— Не е справедливо. Той държеше да се пребори с тях. Държеше да…

— Ив, погледни ме!

Тя се взря с невиждащ поглед в лицето му.

Неговите очи…

Куин протегна ръка и я докосна с неизразима нежност.

— Съжалявам — промълви той.

И юмрукът му я удари рязко по челюстта.

Тъмнина.

 

— Ранена ли е? — попита Логан, излизайки от автомобила си точно когато Джо изнасяше Ив от мотела.

— Не. Отвори ми вратата на колата.

Джон се подчини.

— Какво е станало с нея? Фиске?

— Аз. — Куин постави приятелката си на мястото до шофьора и затвори вратата. — Не искаше да се отдели от Кеслер.

Погледът на Логан се премести към отворената врата на мотелската стая.

— Какво…

— Мъртъв.

— Фиске?

— Няма го. — Джо заобиколи автомобила и седна зад кормилото. — Влизай и да се махаме. Тя ти каза да не идваш.

— Както излиза Фиске не е имал желание да се пазари.

— Искал е да я разтърси. Гледката не беше приятна. — Отвори жабката и измъкна хартиени салфетки. — Кръв. — Започна да бърше петната от ръцете на младата жена. — Много кръв.

— По дяволите. — Джон не отделяше очи от бледото лице на Ив. — Какво й направи?

— Чукнах я леко, за да изгуби съзнание. — Куин включи мотора. — Беше коленичила сред кръвта и това определено не й се отразяваше добре. Ефектът нямаше да бъде по-слаб, ако сам Фиске се бе надвесил над нея с касапски нож.

— Нож?

— Казах ти, че не беше приятно.

— Тя няма да бъде доволна, че си постъпил така с нея.

— Направих каквото трябва. Имаш ли оръжие?

— Да.

— Но не си казал на Ив. — Джо се усмихна саркастично. — Знаеше как ще реагира. Мен ме очерни, но в същото време си пазиш задника. Е, дръж пистолета под ръка и карай близо зад мен. Ако опитат да те отвлекат, бих могъл да спра и да ти помогна. — Даде на заден ход. — При повече късмет.

 

Кръв.

Ножове.

Прикован.

О, Боже, той е разпнал Гари!

Отвори уста, за да изкрещи.

— Събуди се! — Някой я разтърсваше. — Събуди се, Ив!

Клепачите й потрепнаха и се отвориха.

Джо. Джо на седалката зад кормилото до нея. И наоколо — мрак.

Сън. Всичко това бе само лош сън.

— Сън…

Куин поклати глава.

— Гари… — Сълзите потекоха по бузите й. — Мъртъв?

Джо кимна.

Младата жена се сви на топка върху седалката, за да избяга от кошмара. И внезапно си припомни всичко. Кръв. Гари. Ръката на Джо в косите й. Тъмнина.

— Ти си ме ударил — заяви вцепенено тя.

— Налагаше се.

— Мислеше, че няма да го понеса.

— Може би. Но бях сигурен, че аз самият не бих могъл да понеса да те гледам как страдаш.

— Тя иска черепа. Другата страна на монетата… Дори не се опита да се пазари. Каза, че трябвало да върви напред. Искала е да ми покаже, че има властта да посегне и на някой от близките ми.

— Май е точно така.

— Гари дори не е истински замесен — разсъждаваше все така вцепенено Ив. — Той беше извън играта. Форт Лодърдейл… Не трябваше да го оставяме сам.

— Мислехме, че е в безопасност. Не предполагахме, че Фиске знае къде сме.

„Тя иска черепа, Ив.“

— Къде е Логан?

— Няколко мили след нас.

— Черепът все още ли е при него?

Куин кимна.

„Дай й черепа.“

„Каза да ти предам, че той няма да бъде последният.“

Обля я неистов страх.

— Майка ми!

— Точно при нея отиваме.

— Тя ме предупреди, че Гари няма да бъде последният. Колко път имаме още?

— Около три часа.

— Карай по-бързо.

— Спокойно.

— Не ми казвай това. Тя знае, че държа на майка си. Напълно логично е да избере именно нея за мишена.

— Или да те накара да помислиш така, за да те привлече. Не сме сигурни дали са разбрали къде е майка ти.

— Нямахме представа, че Фиске е научил за Бейнбридж. — Сви юмруци и ноктите се забиха в дланите й. — Но той го направи. Направи го.

— Да.

— Сега може да е на път за Лейниър. И да е по-близо от нас.

— Но не задължително с намерението да убива майка ти. По-вероятно е да иска да отиде пръв и да заложи капана си. В крайна сметка онова, което го интересува, е черепът.

Ив извади телефона от чантата си.

— Ще ги предупредя.

— Добра идея. Но не ги паникьосвай, за да не вземат да хукнат нанякъде. По-безопасно ще бъде да останат там, където са, докато отидем при тях. Просто кажи на Пилтън да бъде нащрек.

Наистина ли така щеше да бъде по-безопасно за тях?

Кой, по дяволите, можеше да каже дали нещо от това, което правеше тя, щеше да увеличи сигурността им, при положение че Фиске беше някъде там?

Ръката й трепереше, докато набираше номера.

 

Фиске се върна в колата, паркирана на алеята на празната вила. На изток започваше да се развиделява и светлината се процеждаше през обвитите в мъгла върхове на боровете.

Предполагаше, че има поне един час преднина. Беше огледал вилата, която го интересуваше и видя, че Сандра говори по телефона. После светнаха светлини и Пилтън излезе да прегледа района. Очакваха го.

Е, не беше ли точно това, което искаше? Предизвикателство.

 

Набра номера на Лайза Чадборн.

— Тя ги предупреди.

— И са все още там?

— Мисля, че я чакат. Пилтън излезе преди петнайсетина минути и нахвърли някакви чанти във вана, но оттогава никой не се е появявал.

— Не им позволявай да тръгнат оттам. — Направи пауза. — И не ги докосвай. Не и преди да вземеш черепа.

— Майката е добра примамка. По-добра от Кеслер. — Замълча и допълни: — Въпреки че се справих перфектно с Кеслер. Искаш ли подробностите?

Мълчание.

— Казах ти от какви резултати се нуждая. Подробностите не ме интересуват.

— Оставих Кеслер жив достатъчно дълго, за да й се обади. Не му беше особено удобно, тъй като ножовете бяха забити в…

— Казах, че не искам да знам. Помни, че натискът върху Ив Дънкан не трябва да отива твърде далеч. Да не провалиш работата, Фиске!

— Започваш да звучиш като Тимуик.

Ново мълчание.

— Извинявай. Оставям всичко в твои ръце. Знам, че ще оправдаеш доверието ми.

Затвори.

Отново този проклет череп, който му връзваше ръцете и му пречеше да си върши работата.

Приведе се напред и отвори жабката. Разполагаше с предостатъчно време да сложи ред в списъка си. С доволно широко движение зачеркна името на Гари Кеслер.

 

8:55 часа

 

Ив изскочи от колата в мига, в който спряха пред вилата.

— Задръж. — Джо вече беше до нея и я избута встрани. — Аз ще вляза пръв.

— Не. Мамо!

Никакъв отговор.

След миг Сандра се провикна:

— Всичко е наред, Ив. Пилтън не ме пуска да изляза, но всичко е наред.

Младата жена изпита такова облекчение, че прималя.

— Влизаме.

Логан също паркира.

— Всичко наред ли е?

— На пръв поглед. — Джо оглеждаше околните дървета. — Влезте и вижте дали са готови за тръгване. Аз оставам тук.

Джон последва Ив.

— Почакай — обади се Куин. — Къде е черепът, Логан?

— На седалката до шофьора. Дръж го под око.

— Точно това ще направя — отвърна Джо, без да отделя поглед от гората. — Побързай! Вкарай всички по колите.

 

Той беше някъде там.

Божичко, почти усещаше миризмата му.

Миризма на кръв. На глад.

Нервите му крещяха, че Фиске е близо. Струваше му се, че изведнъж се е върнал в своето минало, изпълнено с мишени и убийства по заповед. Фиске там. Готов. Нащрек. За какво?

Да хвърли пръчка динамит върху вилата?

Да ги атакува със снайпер в мига, в който се покажеха навън?

Ако беше така, Джо щеше да е първата жертва. Часовият винаги падаше пръв.

Фиске обаче очевидно нямаше заповед само да убива.

Черепа.

Куин се усмихна мрачно. Ще сложи край на това. Ще превърне ловеца в преследван звяр.

„Наблюдаваш ли ме, Фиске?“

Свали якето си, влезе в колата на Логан и измъкна кожената чанта с черепа.

„Захапи стръвта, Фиске.“

Вдигна умишлено чантата над главата си.

„Виждаш ли я?“

Побягна на зиг-заг към гората.

„Ела да си го вземеш, копеле!“

 

Фиске ококори шокирано очи.

Кучият син го дразнеше. И го правеше с кожената чанта, в която сигурно беше черепът.

Наблюдаваше как Куин тича из неравния терен. Той знаеше какво прави и трябваше да му се признае, че го правеше добре. Нямаше да е лесна мишена.

Внезапно го изпълниха удоволствие и нетърпение. Онази кучка Чадборн беше казала да й вземе черепа. Той бил най-важното. Не беше предполагал, че най-важното ще му предложи толкова интересно предизвикателство.

Тръгна по диагонал, за да пресече пътя на Куин.

 

— Маргарет, ти отиваш във вана с Пилтън — обяви Логан, когато слезе по стълбите. — Ние взимаме Сандра с нас.

— В Сейнибел ли се връщам? — попита Маргарет. — Кога ще се свържеш с мен?

— Когато бъде безопасно — отвърна Джон. — Ще оставя Куин да уреди срещата с репортера от…

— Къде е Джо? — попита Ив и се закова на най-горното стъпало.

— Трябва да е някъде тук.

Логан огледа припряно района.

Ив се вторачи в колата.

Нямаше и следа от Джо.

Сърцето й затупка така силно, че й причини болка.

— Фиске?

— Съмнявам се, че Фиске би могъл да го изненада — заяви Логан. — Куин не е вчерашен.

— Той изненада Гари.

— Куин не е Гари. Не е жертва. По-вероятно е да… — Приближи бързо до колата. — Кучи син!

— Какво?

— Чантата. Куин е взел чантата.

— Защо? — О, Боже, какъв глупав въпрос. Знаеше защо. Джо искаше този кошмар да свърши и, както обикновено, бе поел инициативата в свои ръце. — Той мисли, че Фиске е някъде наоколо.

— А аз съм готов да се обзаложа в непогрешимостта на инстинктите му — заяви Джон. И се обърна към Пилтън. — Ти стой тук. Тръгвам след него. Ако не се върна след… Къде отиваш, Ив?

Тя вече тичаше към гората.

— Няма да позволя Фиске да му стори нещо. Няма да го позволя.

Логан изруга и хукна след нея.

— Какво, по дяволите, смяташ да правиш? Да не се мислиш за командос?

— Джо е там заради мен — провикна се разпалено младата жена. — Нима предполагаш, че ще го оставя сам?

— И как възнамеряваш…

Тя вече не му обръщаше внимание. Щом влезе в гората, спря. Дишаше тежко. „Не го викай, това ще предупреди Фиске.“ Как тогава щеше да открие Джо първа?

„Не мисли. Върви предпазливо. Вглеждай се в сенките наоколо.“

Логан се озова до нея.

— За Бога, връщай се! Аз ще го намеря.

— Мълчи. Ослушвам се. Той трябва да е…

В ръката на Джон се появи пистолет.

Той проследи погледа й.

— За твоя радост имам оръжие.

Този факт наистина я зарадва. Ако оръжието можеше да спаси Джо, щеше да го използва лично. Гари бе умрял, защото беше безпомощен.

Джо не трябваше да умира.

 

Листата на храсталака трепнаха леко и Джо се притаи зад едно дърво.

— Тук ли си? Ела да ме хванеш, Фиске.

Храсталакът се размърда отново.

— Искаш ли черепа? Той е при мен. — Куин продължи да навлиза още по-надълбоко в гората. Боже, всичко пак се бе върнало. Преследвай, открий, убий. Единствената разлика беше светлината. Повечето операции се провеждаха нощем. — Вземи го.

Фиске беше наблизо. Джо усещаше съвсем слаба миризма на чесън и на паста за зъби.

Откъде обаче идваше тя? „Мръдни вдясно и леко назад. Съвсем малко. Прекалено се приближи. Движи се по-бързо.“

Разстояние.

Мълчание.

Приплъзване.

Миризмата отслабна. Разполагаше с малко време.

„Хайде, Фиске! Ела ми на гости.“

 

„Къде, по дяволите, отиде това копеле?“ — помисли раздразнено Фиске. Струваше му се, че преследва призрак.

Спря зад някакви храсти и се ослуша.

Никакъв звук.

По дяволите, Куин не бе шумолил вече от десет минути.

— Насам!

Фиске погледна рязко вляво.

Кожената чанта с черепа беше сложена под един дъб. На не повече от петнайсет метра.

Капан.

Куин за идиот ли го мислеше? В мига, в който се покажеше, щеше да го надупчи.

Но къде изобщо беше Куин? Фиске се огледа внимателно. Стори му се, че чува гласа му някъде край чантата, но не беше сигурен.

Едва уловимо движение.

Храстът вляво!

„Почакай, за да се увериш. Приближи се.“

Ако стреляше, щеше да издаде къде се намира.

Листата потрепнаха.

За миг пред очите му се мярна светлосин дънков плат.

И след това всичко изчезна.

Но храстите се движеха.

Куин се приближаваше.

Фиске направи още една крачка към чантата. Вдигна пистолета си в очакване следващото прошумоляване да дойде отляво.

Обаче чу нещо отдясно.

После отново отляво.

Завъртя се рязко и насочи оръжието си натам.

Логан. И Дънкан.

Показалецът върху спусъка се напрегна.

— Не!

Викът прелетя над главата му.

Фиске вдигна поглед и видя как Куин катапултира от клоните на едно дърво.

Извъртя се и стреля в същия миг, в който Куин се приземи отгоре му, и двамата се строполиха на земята.

Изстрел!

Мръсник. Куин се беше спотаил горе с намерението да го убие. Божичко, и щеше да успее, ако не бяха Логан и Дънкан.

Но не беше успял. Фиске винаги побеждава. Усещаше топлата кръв на Куин върху гърдите си, а тялото, което го притискаше, беше отпуснато и безжизнено.

Още едно име, което ще зачеркне от списъка си.

Но първо трябваше да се освободи от тежестта върху себе си. Логан тичаше към тях, затова се налагаше да си измъкне ръката с пистолета.

Защо обаче не можеше да помръдне?

Болка. Гърдите.

Не беше само кръвта на Куин; беше и неговата собствена.

Вторият изстрел.

Беше се провалил, беше се провалил, беше се провалил, беше се провалил.

Обвиваше го мрак. Обвиваше го ужас.

Изпищя.

 

Фиске беше мъртъв, когато Логан го издърпа изпод тялото на Джо.

Света Дево.

Ив се отпусна на колене. Куин… Гърдите му… Кръв…

— Жив ли е? — попита Джон.

Младата жена забеляза слабото пулсиране на слепоочието.

— Да. Повикай „Бърза помощ“. Незабавно!

Почти не усети кога Логан извади телефона си и набра 911. Беше вперила поглед в лицето на своя приятел.

— Да не си посмял да умреш. Чуваш ли ме, Джо? Няма да го приема.

Издърпа нагоре тениската, като се питаше къде ли е изчезнала дънковата му риза. „Натиск. Да приложиш натиск.“

Клепачите му трепнаха.

— Фиске?

— Мъртъв. — Ив постави длан върху гърдите му, над раната, и натисна силно. — Не трябваше да правиш това.

— Трябваше… да го убия.

— Не ми пука, че си го убил. Не трябваше да рискуваш… Кой те е молил? Всички сте такива — и Гари, и Логан, и ти. Мислите, че можете да спасите… Не си затваряй очите. Никъде няма да ходиш.

Куин се опита да се усмихне.

— Надявам… се.

— Как е той? — попита Джон и коленичи до нея. Подаде й синята риза на Джо. — Ще ти свърши ли работа? Открих я в храстите.

Ив разкъса припряно ризата и започна да прави пристягаща превръзка.

— Обади ли се?

— Да, ще пристигнат скоро. Не трябва обаче да стоим тук. Скрих, че става дума за прострелна рана, но от „Бърза помощ“ ще известят полицията още щом зърнат Куин и Фиске.

— Вървете… — Джо не довърши мисълта си. — Не можеш да ми помогнеш, Ив.

— Няма да те оставя. Този път си безсилен да ме проснеш в безсъзнание.

— Стой… някъде назад. Остави на Пилтън…

Главата му се отпусна на една страна.

— Боже милостиви — възкликна Ив и затвори за момент очи. — Той не е добре, Логан.

— Но е жив. — Джон се изправи, обърна се и коленичи до Фиске. — Връщам се във вилата; ще кажа на Пилтън какво да обясни на санитарите. Когато чуем сирените, ще помоля Маргарет да дойде тук и да остане до Куин, за да можеш ти да се отдръпнеш. Това е най-доброто разрешение — обясни той, докато пребъркваше джобовете на мъртвия.

— Защо го правиш?

— Вземам му документите за самоличност. Колкото по-трудна е работата около идентифицирането му, с толкова повече време ще разполагаме, преди Лайза Чадборн да открие, че ще трябва да му намери заместник. — Измъкна портфейл и ключове. Огледа шофьорската книжка и кредитните карти. — Той обаче й свърши много добра работа. Рой Смайт… — Натъпка портфейла в задния си джоб. — Ще накарам Маргарет и Пилтън, след като си тръгнем, да открият колата, която е взел под наем, и да я почистят.

Точно сега Ив изобщо не беше в състояние да взема подобни предохранителни мерки.

— Отивам в болницата с Джо.

— Не, ще го следваме отдалеч. — Вдигна длан, за да възпре протестите й. — Не спори. Покажеш ли се, ще те арестуват и ще те тикнат в затвора… освен ако не те застрелят. — Изправи се и довърши саркастично: — И в двата случая няма да можеш да стоиш над болничното ложе на Куин и да му предлагаш чай със симпатии.

— Той ти спаси живота — процеди Ив.

— Кой го е молил? Уморих се да слушам как великият Куин ръсел наляво и надясно благодеяния…

Грабна чантата с черепа и се запъти към вилата.

Какво му ставаше? Нямаше право да се ядосва на Джо. Говореше така, сякаш…

Кървенето от раната се усили.

Ив я притисна още по-силно.

„Да не си умрял, Джо!“

 

Откараха Джо в спешното отделение на „Гуинет Дженеръл Хоспитъл“, на двайсет мили от езерото. Логан, Сандра и Ив следваха линейката с колата на Логан.

— Ще вляза да видя какво става. — Сандра изскочи пъргаво от автомобила. — Паркирайте някъде, където няма да се набивате на очи. Ще дойда, когато имам новини.

— Аз мога да…

— Млъкни, Ив — прекъсна я твърдо майка й. — Позволих да бъда тикана, бутана и ограничавана в продължение на дни. Джо е и мой приятел. И аз се тревожа за него. А и той със сигурност няма да ми бъде благодарен, ако те пусна да влезеш с риск да те разпознаят.

Сандра забърза към стъклената врата, водеща към спешното отделение.

— Както виждам, ще трябва да чакаме — обяви Логан, премести колата малко по-нататък и я паркира между два камиона.

Ив кимна уморено.

— Аз обаче трябва да свърша още нещо. — Извади телефона от чантата си и набра домашния номер на Джо. — Даян, Ив се обажда. Трябва да ти кажа нещо. Джо е… — Думите заседнаха в гърлото й. „Хайде, изплюй камъчето.“ — Джо е ранен.

— Боже мой!

— Положението му е… тежко. Той е в „Гуинет“. Добре би било да дойдеш.

— Колко тежко?

— Не знам. Простреляха го. В момента е в спешното отделение.

— Проклета да си!

Даян затръшна телефона.

Ив трепна.

— Не е приятно да носиш лоши вести — промълви Логан.

— Тя като че ли ме мрази — прошепна Ив и облиза устни. — И мога ли да я виня? Всичко стана заради мен. Не трябваше да позволявам на Джо да…

— Не съм забелязал да ти е искал разрешение. Съмнявам се, че би могла да го спреш.

— Аз го познавам. Видях лицето му точно когато влизахме във вилата. Трябваше да се досетя.

— Ти беше разстроена.

— Не. — Ив облегна глава на стъклото. — Той умира, Логан.

— Не се знае.

— Аз го знам. — И продължи треперливо: — Обичам го…

Джон погледна встрани.

— Така ли?

— Да. Като бащата и брата, които никога не съм имала. Не мога да си представя какво би бил животът за мен без Джо. Странно, никога досега не съм се замисляла върху това. Просто той бе до мен и аз бях уверена, че винаги ще бъде.

— Още не е умрял.

Ако Джо умреше, дали щеше да отиде при Бони?

— Престани да плачеш — обади се дрезгаво Логан и я привлече в обятията си. — Шшшт, всичко ще се оправи. — Започна да я полюлява лекичко напред-назад. — Остави ми да ти помогна.

Той наистина й помагаше. От него струяха топлота и утеха. Не можеше да излекува раната, но прогонваше самотата. Засега това бе достатъчно.