Айрис Йохансен
Лицето на измамата (20)

Глава 18

Мирисът на влажния, покрит с мъх речен бряг удари Логан в ноздрите още щом излезе от колата и му напомни царевичната нива в Мериленд.

Не бе особено приятен спомен. Непрекъснато виждаше изражението на Ив в момента, когато разбра, че я бе използвал като примамка.

— Приятно, нали? — Гил си пое дълбоко въздух и тръгна към реката. — Напомня ми за дома.

Всичко наоколо пустееше. Гил поне бе избрал място без дървета или нещо друго, което би могло да послужи за прикритие.

— За залива? Ти си от Мобийл, нали?

— Малко градче до Мобийл.

— Дълбокият Юг.

— Къде другаде да съм заобичал Гарт Брукс?

Погледът на Джон опипваше брега. Трябваше да е тук… Боже, защо нямаше луна!

— Но ти ми каза, че кънтрито е универсална музика?

— Всеки свят обаче си има своята планета. — Прайс го погледна. — Отпусни се. Всичко ще бъде наред. Никой не може да се приближи, без да го забележим. Ако се покаже още някой, освен Мейрън, си обираме крушите.

— А ако ни отрежат пътя към колата?

— Ще плуваме.

— Имам по-добра идея. — Въздъхна облекчено, когато луната се показа иззад облаците, и забеляза блясъка на неръждаемата стомана. — Наех бързоходна моторна лодка и уредих да я донесат и скрият тук.

Гил се засмя.

— Знаех си, че ще го направиш. Господи, невероятен си, Джон!

— Това е по-добре, отколкото да плуваме.

— Мислиш ли, че нямаше да се погрижа сам, ако не бях сигурен, че ще го направиш ти?

— Откъде, по дяволите, да знам? Ти уреди тази глупава среща. Защо не му каза просто да ти се обади?

— Защото може да има нужда от повече убеждения. Много е лесно да затвориш телефона.

— Търсиш си белята.

— Рискът за мен не е толкова голям, колкото за теб. Този месец вече ми пуснаха куршум. А ти трябваше да си седиш в Джорджия и да оставиш тази работа.

Логан не отговори.

— Разбира се, аз си давам сметка, че си се страхувал да не ми се случи нещо — продължи Прайс и го погледна закачливо. — Естествено, не искаш това за такъв бляскав и обаятелен мъж като мен.

— Нима?

— А и нямаш чак толкова приятели, готови да се примирят с твоето пренебрежение към хубавите неща в живота. Да, трябваше да се сетя, че действаш единствено по егоистични причини.

— Напълно егоистични.

— А, значи признаваш.

— Не се съмнявай изобщо. Нямаше да понеса още един ден в Бейнбридж. Единственото, което успях да хвана по радиото, беше Ханк Уилямс-младши и проклетата „Фийд Джейк“.

Гил се изсмя.

— Боже, наистина ли? Това трябва да е моят Град на мечтите.

— Затова в джоба си имам самолетен билет и за теб. — Присви мрачно устни. — Ако останеш жив тази нощ.

Усмивката на Прайс изчезна.

— Заслужава си риска, Джон. Успях да разтърся Мейрън. Усетих го.

— Къде е тогава?

— Подранихме. Мисля, че ще дойде.

Нямаше обаче признаци на никакво раздвижване нито по брега, нито по реката.

Къде, по дяволите, беше този Мейрън?

 

Охраната, която разговаряше с чиновничката на информацията, вдигна поглед.

— Лека нощ, д-р Мейрън. До късно работихте днес.

— Бумащина. Това ми е наказанието. Лека нощ, Пол.

Излезе през стъклената врата и се насочи към класическия модел „Корвет“ от 1957 година. Бе преценил съвсем точно времето. След трийсет минути щеше да бъде при реката.

Излезе от паркинга и зави наляво. Ако имаше късмет, всичко щеше да свърши, преди да е пристигнал. Тимуик нямаше нужда от него.

Защо тогава отиваше? Наистина ли онзи, който трябваше да бъде хванат в капана, бе Прайс?

Отровата, която му бе инжектирал този човек, го разяждаше. Лайза. Смърт.

„Престани. Това не е вярно.“ Прайс му бе дал само предположения, не доказателства. Двамата с Лайза бяха здраво свързани. И тя, и той си даваха прекрасно сметка за това.

На кръстовището го спря червен светофар.

Нямаше да му навреди да бъде по-предпазлив. Ще се прибере у дома и ще изчака Лайза да му се обади и да му каже какво е станало. Щом взе това решение, напрежението моментално го напусна. На следващото кръстовище завива надясно и след десет минути си е вкъщи. В безопасност.

Натисна спирачките, когато наближи червения светофар.

Нищо.

Наби френетично крак.

Корветът продължи към кръстовището.

Един боклукчийски камион идваше право насреща. Огромен. Летящ. Прекалено бързо, за да може да спре.

Камионът удари с цялата си мощ корвета откъм шофьорското място. Малката кола отхвърча встрани. Стъкла, кости и мускули станаха на пух и прах.

„Лайза.“

 

Мъжът, който идваше насреща им, беше висок като Мейрън и сам.

— Казах ти, че ни е в кърпа вързан — прошепна Гил.

Ниско бръмчене от юг.

Сърцето на Логан спря за момент.

— Точно така — възкликна той.

Небето!

Защо не се бе сетил, че ще дойде отгоре? След миг ослепителните сини светлини на хеликоптера разкъсаха мрака.

— Тичай към лодката! Приведен!

Гил вече се плъзгаше на прибежки натам.

Мъжът, когото бяха взели за Мейрън, бягаше към тях.

Край ухото на Джон профуча куршум.

— Кучи син!

Гил беше вече в лодката и развързваше въжето от колчето.

Проклетият хеликоптер бе вече почти над главите им и ги заливаше със студена синя светлина.

Логан включи мотора.

Водата закипя от куршумите.

— Залегни! — Джон подкара лодката на зиг-заг, като се опитваше да избягва осветения конус. — Ако се доберем до онова заливче, все едно че сме си у дома. Там има гъста горичка, а отвъд нея и жилищни сгради, така че няма как да продължат стрелбата. Ще оставим лодката и…

Още един водопад от куршуми.

Божичко, този лъч беше като прожектор. Как бе възможно да не ги улучат?

Освен ако не го правеха нарочно.

Освен ако не бяха по-ценни живи.

Черепът. Боже, те искаха черепа.

Моторната лодка навлезе в залива и потъна в сянката на надвисналите дървета.

Все още не бяха в безопасност. Щом доближиха брега, Логан изключи мотора. Скочи и грабна въжето.

Чуваше хеликоптера.

— Хайде, отиваме в къщата, за да видим с какъв транспорт можем да се сдо…

Гил бе вперил в него оцъкления си поглед.

„Гил?!“

 

Защо не се обаждаше Логан?

Ив се завъртя в леглото и погледна към осветения циферблат на будилника. Почти три сутринта. Нищо не му пречеше да вдигне телефона и да я успокои, че двамата с Гил са живи и здрави.

Ако наистина бяха живи и здрави. Ако капанът не бе щракнал.

„Заспивай. Те са на стотици мили оттук.“ Не можеше да помогне, като лежи и се взира в тъмното.

Искаше й се да не се бе държала така грубо с Логан, преди тръгването му.

Боже мили, бяха я налегнали такива мрачни съжаления, сякаш никога вече той нямаше да се върне при нея.

При нея ли? По-скоро при Бен и съдебното изследване, при общата им цел.

Но не и при нея.

 

Кеслер почука на вратата в седем и половина на следващата сутрин.

— Трябва да видиш нещо. — Влезе и включи телевизора. — Секретарят на президента по въпросите на пресата току-що е направил изявление. Сега Си Ен Ен го повтаря. — Когато Кевин Детуил се появи на екрана, Гари промълви: — Виж го само. Дори като знам, че това не е Чадборн, пак не мога…

В този момент камерата се насочи към групата репортери, които атакуваха с въпроси Джим Дъглас, прессекретар на Чадборн.

— Загиналият в пожара не е ли бил Джон Логан?

— Така ми казаха. Изгорелият до неузнаваемост мъж е Абдул Джамал.

— И смятате, че е възможно да са подготвяли убийство?

— Иска ми се да можех да отговоря отрицателно. Уверявам ви, на президента никак не му допада мисълта, че е превърнат в мишена. Но тъй като пожарът е станал по времето, когато мистър Чадборн е бил поканен в „Барет Хаус“, мистър Тимуик предполага подобна възможност.

— И Логан е заподозрян като инициатор на тази конспирация?

— Искрено се надяваме да не е така. Макар да се намират на срещуположните страни на политическия спектър, президентът винаги го е уважавал. И сега желае най-искрено Логан да дойде и да обясни всичко. — Направи пауза. — Дотогава обаче сме длъжни да гледаме на него като на заплаха както за президента, така и за нашата страна. Джамал беше известен терорист и Тайните служби смятат, че посещението на мистър Чадборн в „Барет Хаус“ щеше да бъде ужасна грешка.

— Разбрахме, че тялото е било напълно унищожено. Как успяхте да сравните ДНК, за да разберете, че е Джамал?

— Мистър Тимуик поиска пълни изследвания.

— Значи сте подозирали, че Джамал е бил в „Барет Хаус“?

— Когато президентът отива някъде, наше задължение е да се уверим, че всичко е сигурно. Знаете за фанатичната решимост на Логан да не позволи мистър Чадборн да бъде преизбран. Когато мистър Тимуик откри вероятността мистър Логан да се е свързал с Джамал по време на последното си посещение в Япония, той помоли за специална проверка. — Вдигна ръка. — Край на въпросите. Президентът пожела да ви уверя, че тази заплаха в никакъв случай няма да му попречи да присъства на погребението на своя добър приятел, нито на изпълнението на преките му задължения.

Джим Дъглас се обърна и напусна помещението.

Дадоха накрая президента в Розовата градина; снимките явно бяха правени по-рано. Той се усмихваше на Лайза Чадборн, а нейното лице излъчваше точно необходимото количество поддръжка и съчувствие.

— Боже мой. — Ив изключи телевизора и се обърна към Кеслер. — Сега сигурно ще започнат да търсят усилено Логан?

— Пред тях няма никакви пречки. Той вече е главният заподозрян — отвърна Кеслер. И допълни: — Както и ти.

Младата жена кръстоса ръце, за да възпре треперенето на тялото си.

— Сега, освен убиец, вече съм и терористка.

— Само съучастничка. Убиецът е Логан. Смятат, че двамата с Джамал не са се разбрали за подробностите около убийството и Джон го е убил.

— И е изгорил къщата, за да скрие следите.

— Точно така.

— Пълен абсурд. Никой не би повярвал на подобна история. Логан е уважаван бизнесмен. Защо ще се замесва с терористи?

— Не съм чак толкова сигурен, че няма да повярват — отвърна замислено Гари. — Средният човек, застанал пред телевизора, е настроен да вярва на представителите на властта, а хората много-много не симпатизират на големите бизнесмени. Не си ли чувала, че единственият начин да накараш някого да приеме една голяма лъжа, е, като я придружиш с малки истини? Както забеляза, Дъглас наблегна на две неща. Политическият „фанатизъм“ на Логан и пътуванията му извън страната. Започват с факти, които лесно могат да бъдат проверени, и преминават към научните изследвания на ДНК и типичния за средния американец страх от чуждите терористи. Картината е пълна.

Достатъчно пълна, за да направи невъзможна появата на Логан на публично място, без да бъде застрелян веднага щом го забележат.

— Планирала е всичко. — Все още й беше трудно да го повярва. — Ето защо, когато откриха тялото в „Барет Хаус“, Детуил държа похвално слово за Логан и разкри, че е мислел да отиде там миналия уикенд. Решихме, че целта й е да накара Мейрън да смени ДНК и да докаже, че тялото е на Джон. А всъщност е била съчинила друга история.

Кеслер кимна.

— Идентифицирането на трупа като Джамал прави положението ви много по-трудно.

— Логан се превръща в мишена на абсолютно всички представители на властта в страната.

А може би вече беше мъртъв. Защо не й се беше обадил?

Не, медиите щяха да го съобщят. Внезапно си спомни последните думи на пресаташето на президента.

— За какво погребение говореше той?

— Скот Мейрън. Снощи бил убит при автомобилна злополука. Току-що съобщиха, че погребението щяло да бъде след два дни.

Думите й подействаха като удар.

— Какво?!

— Някакъв камион блъснал корвета му.

— Къде? Близо до мястото на срещата с Гил?

— Не, само на няколко пресечки от болницата. Мислят, че спирачките му не са били наред.

— Убийство.

Гари поклати глава.

— Не и според официалните власти. Уважаван лекар, обичан от всички. Няма мотив.

— Убийство е.

Съвпадението бе прекалено фрапиращо. Лайза се бе отървала от Мейрън от страх, че може да се превърне в ахилесова пета. Което означаваше, че Мейрън й е казал за предложението на Гил.

— Сложили са капан.

И Логан бе паднал в него заедно със своя приятел.

— Възможно е. Но не знаем със сигурност. Ще чакаме. Междувременно ми се струва, че е най-добре да стоиш по-далеч от лабораторията. Логан би казал същото.

— Не, идвам с теб!

— За да ме пазиш? — Гари направи физиономия. — Какво можеш да направиш, като седиш в колата на паркинга? Ценя желанието ти, но мога да се грижа за себе си. Пък и е само на десетина минути оттук. Обещавам да ти се обадя, ако имам нужда от теб.

— Ще дойда, дяволите да го вземат.

— Ами Логан? Чувала ли си се с него?

— Не.

Старият учен докосна кръговете под очите й.

— И се притесняваш. Не трябва ли да стоиш тук и да го чакаш? Той е човекът, който е в опасност.

— Аз не мога да му помогна. Не знам даже къде е.

— Той е умен. Ще се справи. — Обърна се. — Връщам се в лабораторията. Крис ми обеща да ми даде резултатите в края на деня, но ще работи по-добре, ако стоя край него и смръщвам изтънчено вежди от време на време.

Младата жена опита да се усмихна.

— В теб няма нищо изтънчено, Гари.

— Ти ще кажеш! — Спря на вратата. — Стой тук. Нямаш кола, а аз не смятам да те пускам в моето „Волво“.

— Ще се чувствам по-добре, ако съм с теб.

— Тъй като аз контролирам транспорта, ще стане както искам. Ще се видим за вечеря. В стаята ми в осем. Видях рекламен лист с менюто на „Буба Блу’с Барбекю“. — Поклати глава. — Слава Богу, че разнасят храната по домовете. Като на живо виждам посипан със стърготини под, гърмяща змия в стъклена кутия и стенещ кънтри певец. Потрепервам като си помисля.

Вратата се затвори след него.

Ив също потрепери, но по друга причина. Затвори очи. Продължаваше да вижда пред себе си лицето на Лайза Чадборн, вперила поглед в Детуил. Вярната съпруга, подкрепяща своя мъж в тежък момент.

Онзи, който бе в нужда сега, бе Логан. Логан и Гил.

Къде, по дяволите, бяха?

 

— Мили Боже — прошепна Сандра, вперила поглед в телевизионния екран. — Какво ще стане с нея, Маргарет?

— Нищо. Не са ги хванали и няма и да ги хванат. Само се разстройваш. — Маргарет изключи телевизора. — По дяволите, и аз.

— Защо не ми се е обадила още?

— Обади ти се вчера.

— Но тя не може да не знае, че ще видя… Какво ще правим?

— Ще седим тук, докато Джон уреди всичко.

— Да, разбира се. — Прехапа долната си устна. — Може би трябва да направим нещо.

— Какво например?

— Аз имам приятел в кабинета на областния прокурор.

— Не — възкликна остро Маргарет, но побърза да овладее гласа си. — Той не би могъл да помогне. Само ще доведе всички заинтересувани право тук.

— Рон ще внимава.

— Сандра, не го прави!

— Просто не ме свърта на едно място — заяви тя и погледна Маргарет право в очите. — Знам, смяташ, че в тази ситуация съм напълно безсилна, но трудностите не са ми чужди. Дай ми шанс.

— Не смятам, че си безсилна. Мисля, че си умна и мила и при нормални обстоятелства щеше да се грижиш за мен. Това обаче са извънредни обстоятелства. Много те моля, бъди търпелива. О’кей?

Сандра поклати глава.

— Опитай да не мислиш. Какво ще кажеш за една игра на двайсет и едно?

— Пак? Ти винаги ме биеш. Да не си прекарала половината си живот в Лас Вегас?

— Ами… — Маргарет направи пауза и се усмихна. — Един от братята ми е крупие.

— Знаех си!

— Добре, няма да играем на двайсет и едно. Ще направя върховна саможертва и ще те оставя да ми сготвиш още едно от онези прекрасни ястия. Даваш ли си сметка в какво буре ще се превърна, докато излезем оттук?

— Аз съм лоша готвачка и ти го знаеш много добре. Престани да се опитваш да ми отвлечеш вниманието.

— Е, яхнията снощи беше по-добра от чилито. Трупаш опит.

— Я виж, плува ли корабче? Добре. Ще направя телешко задушено. Но ти ще приготвиш салатата и ще измиеш чиниите.

— За мен само черната работа — изпъшка Маргарет. — О’кей, да започваме.

 

Третият опит беше успешен.

Фиске наблюдаваше как двете жени шетат из кухнята. До ноздрите му достигна мирис на месо и чушки и му напомни, че не бе закусвал. Уханието очевидно привлече и Пилтън, тъй като той също се появи и каза нещо на Маргарет Уилсън.

Фиске се отдръпна от прозореца и навлезе в горичката. Стигна до колата си, паркирана на алеята на една празна вила. Сега, след като бе открил Сандра Дънкан, можеше да се обади на Тимуик и да го успокои. После щеше да се свърже с Лайза Чадборн. Макар че, ако съдеше по видяното в новините тази сутрин, тя сигурно бе доста заета, за да се тревожи за Сандра Дънкан.

Жалко за Скот Мейрън. Лекарят бе в списъка, който му бе дал Тимуик, и сега Фиске се чувстваше донякъде измамен.

Отвори жабката на автомобила, извади листа и зачеркна името на Мейрън. Въпреки че не той бе извършителят, трябваше да поддържа акуратно документацията.

После прибави ново име. Написа грижливо: „Джо Куин“. Снощи асистентът на Кеслер му бе помогнал наистина много.

Извади снимките на Куин и Кеслер, които Тимуик му бе изпратил по факса, и се взря в тях. Кеслер беше стар и най-вероятно нямаше да му създаде проблеми. Куин обаче беше съвсем друга работа — млад, силен, в превъзходна спортна форма и при това — ченге. Можеше да се окаже интересен.

Погледна към пътната карта, която бе разтворил върху седалката. Асистентът нямаше представа с какво се занимаваше Кеслер в момента, но познаваше неговите навици, методи, приятели, начин на действие.

Знаеше за дейността на изследователския център на Крис Телър в Бейнбридж.

Сега вече Лайза Чадборн щеше да разполага с достатъчно мишени.

 

— Как се справих? — попита Кевин. — Добре ли мина изказването? Смяташ ли, че трябваше да кажа на Дъглас да бъде по-строг?

— Беше страхотен — отвърна търпеливо Лайза. — Всичко беше точно както трябва. Успя да покажеш съжалението си и да представиш Логан като достатъчно опасен, за да имаме основание да го преследваме.

— Самозащита. — Кевин кимна. — Би трябвало да свърши работа.

— Ще свърши. — Подаде му листа, който току-що бе излязъл от принтера. — Трябва да го запаметиш. Искам да звучи така, сякаш импровизираш.

— Какво е това?

— Надгробното ти слово за Скот Мейрън.

Кевин се зачете. След малко вдигна поглед от текста.

— Затрогващо!

— Малко сълзливост няма да попречи. Той беше един от най-добрите приятели на Бен.

— Както и твой. — Кевин се взря отново в листа пред себе си и попита неуверено: — Не беше ли и твой приятел?

Лайза настръхна. Този тон не й допадаше. Беше свикнала да гледа на доброволната слепота на Детуил като на нещо гарантирано.

— Да, беше ми добър приятел. И направи много за мен… и за теб.

— Да — съгласи се Кевин, без да вдига очи от речта. — Странно. Инцидентът, имам предвид.

— Мейрън все настояваше да кара този малък „Корвет“. Всички му казваха, че е крайно време да го смени с по-голяма кола.

— Не, имам предвид — да се случи точно сега.

— Какво се опитваш да кажеш, Кевин? — Дръпна листа с надгробното слово от ръцете му. — Погледни ме!

Той се изчерви.

— Объркан съм. Всичко стана толкова бързо. Първо онази работа с Логан, а сега и Скот.

— Нима мислиш, че имам нещо общо със смъртта на Скот? — Остави сълзите да изпълнят очите й. — Как можа? Той ни беше приятел. Помагаше ни.

— Не съм казвал такова нещо — побърза да отговори Детуил.

— Все едно, че си го казал.

— Не, не съм имал предвид… — Погледна я безпомощно. — Не плачи. Ти никога не плачеш.

— И ти никога не си ме обвинявал в… Да не мислиш, че съм чудовище? Знаеш защо умря Бен. Нима смяташ, че бих го направила отново?

— А Логан.

— Логан не трябваше да се намесва в това, което правиш.

Кевин протегна ръка и докосна несръчно рамото й.

— Забрави. Не исках…

— Не мога да го забравя. — Направи крачка назад и му хвърли словото. — Върви в кабинета си и научи надгробната реч. И докато го правиш, реши дали бих могла да напиша тези думи за Скот, ако съм смятала да му навредя…

— Знам, че не си… Просто се чудех защо се случи така.

Лайза му обърна гръб и се приближи до прозореца.

Усещаше погледа му върху себе си, а след малко чу затварянето на вратата.

Слава Богу! Не вярваше, че ще издържи дори минута повече. Цялата нощ и сутринта бяха истински кошмар.

Проклет да е! Проклет да е! Проклет да е!

Сълзите все още се стичаха по бузите й, когато взе телефона и набра номера на Тимуик.

— Защо? — попита дрезгаво тя. — Защо, дяволите да те вземат?

— Беше заплаха. Винаги е бил. Казах ти, че трябва да го елиминираме още когато Логан започна да си пъха носа.

— А аз ти казах да не го правиш. Скот никога не е бил заплаха. Той ни помагаше.

— Слаба карта, Лайза. Логан за малко не разплете конците, благодарение на него. Ти беше прекалено мекушава, за да го направиш, затова се заех аз.

Тя затвори очи.

— Той никога нямаше да ме предаде.

— Ти не си сама. — Долови паниката в гласа му. — Не можех да поемам подобен риск. — Джеймс смени темата. — Пресконференцията мина добре. Даде ни нужния мотив. Открихме моторницата. Но все още не сме намерили и следа от Логан и Прайс. Ще те държа в течение.

Затвори телефона.

Говореше за убийството на Скот като за нещо маловажно.

Просто поредната смърт…

Колко още щеше да има. Колко кръв още…

Отпусна се на стола край бюрото и закри очи с длани.

„О, Боже! Скот, прости ми. Не съм предполагала… Като че ли вече не мога да спра. Колелото се движи все по-бързо и по-бързо и аз просто трябва да го следвам.“

Имаше ли някакъв начин да се измъкне? Трябваше да си върне черепа. Сценарият, който бе измислила, даваше възможност на Тимуик да убие Логан, без да се налага да се пази, дори пред свидетели.

Още убийства. След Логан Фиске щеше да се заеме със списъка и убийствата щяха да продължат.

Не можеше да понася повече.

Ами ако сключеше сделка?

Не, Логан беше упорит човек и нямаше да се предаде дори здравият разум и практичността да му кажеха, че трябва да го направи. Мъжете бяха винаги прекалено…

Но Ив Дънкан знаеше къде се намира черепът и нямаше мъжко его, което да й пречи да мисли ясно. Дънкан беше умна жена и щеше да осъзнае, че възможностите им намаляват все повече и повече.

Лайза изправи гръбнак и избърса очи. Обърна се и включи компютъра.

Ив Дънкан.