Айрис Йохансен
Лицето на измамата (15)

Глава 13

Сандра беше гледала сутрешните новини и трябваше да изминат десет минути с облекчени възклицания, преди Ив да успее да й каже за предстоящото посещение на Маргарет.

— Какво означава това, че трябва да замина? Какво става, Ив?

— Нищо хубаво. Не мога да говоря.

— Джон Логан наистина ли е мъртъв?

— Не. Слушай, мамо, ще стане наистина ужасно и докато ситуацията не се проясни, искам да отидеш на някое безопасно място, далеч от погледа на тълпата.

— Тук съм в безопасност. Джо се отбива всеки ден, а черно-бялата кола стои паркирана отпред всяка нощ.

— Мамо… — Трябваше да намери начин да я убеди. — Направи, каквото те моля. Моля ти се! Положението наистина е лошо. Повярвай ми. Ужасявам се от онова, което може да се случи.

— Ужасяваш се? — Сандра замълча за момент. — Трябва наистина да си уплашена. Не съм те виждала такава, откакто Фрейзър… — Не довърши мисълта си. — Искам да те видя!

— Не мога да дойда там. Това само ще увеличи опасността за теб.

— В какво си замесена, Ив?

— И това не мога да ти кажа. Би ли го направила заради мен?

— Аз си имам работа. Как просто да изчезна…

— Те ще те убият — заяви без заобиколки младата жена. — Или ще те използват, за да убият мен. Това ли искаш? За Бога, кажи в офиса, че трябва да отсъстваш спешно по семейни причини. Повярвай ми!

— Да те убият — повтори майка й и за първи път Ив усети страх в гласа й. — Ще се обадя на Джо.

— Аз сама ще му се обадя. Но той едва ли ще може да ти помогне. Не излизай от къщата и не отваряй вратата на никого, освен на човека, когото ще ти изпратя.

— И кой е той?

Божичко, ами ако онези все пак подслушваха разговора им? Не можеше да превърне Маргарет в мишена.

— Ще има документи за самоличност. Ще ти изпратя снимка по факса… — Не, факсът й беше счупен заедно с всичко останало в лабораторията, а и той едва ли бе напълно сигурен. — Ще успея някак си да ти я изпратя. — Замълча за момент. — И, мамо, не ходи никъде другаде с никого другиго, каквито и документи за самоличност да ти покажат. Дори да са от полицията, от ФБР или Тайните служби. С никого!

— Кога ще бъде тук този човек?

— Не знам. Скоро. Дори не знам как ще осъществят връзката с теб. Може да не искат да дойдат вкъщи. Направи каквото кажат. О’кей?

— Аз съм възрастен човек, Ив. Не тръгвам слепешком накъдето ме поведат. Господ ми е свидетел, че в юношеските си години съм го правила предостатъчно. — Въздъхна. — О’кей, о’кей. Но много ми се иска изобщо да не бе чувала за Джон Логан.

— На мен също, мамо.

— И се грижи за себе си.

— Ще се грижа. — Замълча за момент и изведнъж възкликна импулсивно: — Обичам те!

— Боже мили, сега наистина съм уплашена. Подобна мекушавост изобщо не ти е присъща… И аз те обичам, Ив.

След което побърза да затвори телефона.

 

Младата жена също натисна бутона на своя апарат. И на двете никога не им бе лесно да изразяват чувствата си.

Но майка й знаеше, че я обича. Не беше необходимо да го казва.

Опита да се овладее. Сега бе ред на Джо.

Набра бързо номера на личния му цифров телефон.

Той вдигна веднага.

— Джо?

Последва мълчание, след което прозвуча гласът му, нисък и неумолим.

— Какво, по дяволите, правиш?

— Можеш ли да говориш? Има ли друг наблизо?

— Вървя към паркинга. Защо не ми се обади? Защо, по дяволите, не отговори…

— Бях заета. Престани да ми крещиш.

— Не крещя. — Беше вярно, но всяка негова дума бе изпълнена с гняв. — Иде ми да те удуша.

— Загазила съм я, Джо.

— Това е повече от ясно. Уби ли Логан?

Младата жена стисна несъзнателно слушалката.

— Какво?

— Уби ли го?

— Да не си се побъркал?

— Знам, че е било при самозащита, но трябва да съм сигурен, за да уредя въпроса.

— Откъде накъде реши… Разбира се, че не съм го убивала. Той не е мъртъв. Всичко е лъжа.

Мълчание.

— В такъв случай си затънала до шия в лайна. Гледа ли Си Ен Ен?

— За пожара в „Барет Хаус“?

— Не, последния бюлетин. Онзи, в който те споменават като заподозряна.

— Мен?!

— Новак, преуспяващият адвокат на Логан, беше интервюиран и каза, че ти си била отседнала с Логан в „Барет Хаус“ — направи пауза, — че си била любовница на Логан, но връзката ви го е тревожела, заради твоята неуравновесеност.

— Кучи син!

— Те знаят за Лейкуд, Ив.

Младата жена настръхна.

— Как са разбрали? Как може да е разбрал изобщо някой? Ти прибра цялата документация. Обеща ми, че…

— Мислех, че съм скрил всичко.

— Трябвало е да бъдеш по… — Божичко, обвиняваше Джо за нещо, за което изобщо не бе отговорен. — Лейкуд ли споменаха?

— Да. — Приятелят й замълча отново. — Няма причина да го крием. Няма нищо нередно в това да…

— Както изглежда е имало причина.

Джо изруга тихичко.

— Кажи ми къде си. Идвам при теб.

— Не би трябвало да се виждаме. Докато не си замесен, ще бъдеш…

— Замесен съм. Кажи ми или сам ще те открия. Дяволски добър съм в тази работа.

Ив знаеше по-добре от всеки друг колко упорит можеше да бъде, когато реши.

— Отивам в Атланта. Трябва да се видя с Кеслер. На паркинга в Харди в десет сутринта. Той е на около шест пресечки от Емъри.

— Добре. — Не проговори няколко секунди. — Много ли е лошо положението, Ив?

— Ужасно. Не би могло да бъде по-лошо.

— Разбира се, че би могло. Ако ме нямаше мен да оправя нещата.

Младата жена се усмихна криво.

— Тогава наистина щеше да бъде още по-лошо. — В този момент се сети за нещо друго. — Би ли изнамерил снимка на помощничката на Логан, Маргарет Уилсън, и да я изпратиш на майка ми? Кажи й, че тя е тази, която ще й помогне.

— За какво?

— Ще се погрижи да отиде на някое безопасно място.

— Аз ще се погрижа. — Гласът му прозвуча непреклонно. — Не ти е нужна никаква друга помощ.

— Не прави това с мен, Джо. Нужна ми е всичката помощ на света. Ще й дадеш ли снимката?

— Разбира се. Но дано да имаш дяволски основателна причина да не се доверяваш на мен.

— Аз ти се доверявам… — Може би щеше да разбере, след като му обясни. Сети се обаче за още нещо. — А ще намериш ли снимка на Джеймс Тимуик и на някакъв човек на име Албърт Фиске, който работи за него? Донеси ги утре.

— Тимуик не е проблем. Той се появява често по новините. Кой обаче е Албърт Фиске?

— Име, на което трябва да поставя лице. Довиждане, Джо.

И затвори телефона.

Лейкуд. Боже мили, Лейкуд.

Чуваше телевизора от съседната стая. Логан и Гил на свой ред несъмнено бяха чули за Лейкуд.

Но Логан вероятно вече знаеше. Адвокатът слухтеше и ровеше в нейното минало именно с негови пари.

Гил и Джон вдигнаха погледи, когато тя влезе в стаята.

— Играта загрубява — заяви Логан и изключи телевизора.

— Да, аз съм луда, а ти си мъртъв — заяви рязко тя. — Искат да направят така, че да не можем да предприемем нищо.

— Била ли си наистина в Лейкуд? — попита Прайс.

— Обърни се към Логан.

Той поклати глава.

— Не съм получавал тази информация от Новак. Той вероятно ми я е спестил, за да я продаде след това на Тимуик.

— Знаеше ли, че има вземане-даване с тях?

— Подозирах. Новак е амбициозен. Въпросът е доколко ценна е за тях тази информация. Колко време си била в Лейкуд?

— Три седмици.

— Кой те изпрати?

— Джо.

— Боже! Представител на властта. Картината не е особено розова.

— Не бяха властите — отвърна разпалено Ив. — Беше Джо.

— По онова време Куин е работел за ФБР.

— Никой не знаеше. Дори майка ми.

— Тя е най-близката ти роднина. Трябвало е да знае.

Ив тръсна глава.

— Лейкуд не е публична институция, а малка частна болница в Южна Джорджия. Джо ме представи под друго име. Ана Куин. Каза им, че съм му съпруга.

— И ти отиде доброволно?

Младата жена се усмихна криво.

— Не. Джо е неумолим, когато реши. Буквално ме замъкна там.

— Защо?

Тя не отговори.

— Защо, Ив?

Той така или иначе щеше да узнае.

— В нощта, в която екзекутираха Фрейзър, взех голяма доза успокоителни. Бях отседнала в един мотел недалеч от затвора; Джо дойде да ме види и ме завари в това състояние… — Сви рамене. — Накара ме да повърна няколко пъти и след това ме разхожда из проклетата стая, докато опасността отмине. А после ме заведе в Лейкуд. Остана с мен трите седмици. В началото те поискаха да ми дадат успокоителни, но той заяви, че не ме бил завел заради това. Кара ме да говоря с всеки от психиатрите. За Бони. За Фрейзър. За майка ми. По дяволите, даже за баща ми, когото не съм виждала от бебе. — Направи гримаса. — Но реши, че не се отпускам достатъчно пред добрите лекари, затова след три седмици ме отведе от Лейкуд на остров Къмбърленд за още една седмица.

— Остров Къмбърленд?

— Там има само един хотел, но не отседнахме в него. Направихме си къмпинг сред природата и Джо ми приложи своя собствена терапия.

— Пред него разкри ли си душата?

— Не ми даде никакъв избор. — Ив изви печално устни. — Казах ти, понякога е неумолим. Нямаше намерение да ме остави да полудея или да се самоубия. Нямаше да го позволи. Така че не ми оставаше друго, освен да се подчиня.

— Куин може да бъде наистина впечатляващ — обади се Гил.

— О, да. В това няма никакво съмнение. Той е уникален. — Приближи се до прозореца и се вторачи в океана. — Борих се с него като тигрица. Той не се предаде.

— Иска ми се да бе заровил по-дълбоко документацията от Лейкуд.

— На мен също. Там, където израснах, имаше доста побъркани, но човек трябваше да бъде наистина луд, за да отиде в психиатрично заведение. Джо обаче не споделяше моето мнение. Той е много директен. Ако нещо се е счупило, трябва да повикаш специалист, за да го оправи. За него не беше срамно да се лекуваш в психиатрия. Това не го плашеше.

— А теб плашеше ли те? — попита Логан.

Младата жена помълча известно време и най-сетне отговори:

— Да.

— Защо?

— Страхувах се, че мястото ми е точно там — отвърна неуверено тя.

— Смехории. Стресът, който си преживяла, е бил предостатъчен за една нервна криза.

— А колко е разстоянието от една нервна криза до лудостта? Нямаме представа, че се движим по опънато над пропаст въже, докато не се подхлъзнем и не изгубим равновесие.

— Ти обаче успя да се справиш със ситуацията.

— Джо се справи. Той ме върна към нормалното състояние. И тогава аз се ядосах ужасно и се отвратих от себе си. Нямах намерение да позволя на Фрейзър да ми отнеме нищо повече. Нито живота, нито разсъдъка. Не исках да му позволя да победи. — Обърна се към Логан. — Няма да оставя и нея, и Тимуик да победят. Въпросът е как да им попречим да накарат всички да помислят, че съм побъркана.

— Не можем да го направим. Не и сега. Заели сме отбранителна позиция — отвърна Джон, — и не можем да сторим нищо, докато не се сдобием с оръжие за нападение.

Знаеше, че е така, но се бе надявала да чуе нещо успокоително.

— Обади ли се на Маргарет?

Логан кимна.

— Вече е на път.

— Къде ще заведе майка ми?

— Консултира се с представителите на секретните служби, които пазят майка ти сега. Казах й, че, независимо къде ще решат да я скрият, трябва да вземат поне един бодигард. Предупреди ли Сандра?

— Да и се уговорих с Джо да се срещнем утре в Атланта. — Забеляза някаква моментна промяна в изражението на Логан и попита: — Какво?

— Нищо. Може би не беше разумно да го намесваш. Колкото по-малко хора…

— Глупости. — Не призна, че точно това бе и нейната първоначална мисъл. — Вярвам му много повече, отколкото вярвам на теб или на Гил.

— Разбирам защо. — Прайс се изправи. — Нямам търпение да се запозная с този толкова интересен мистър Куин. Мисля да се поразходя. Искаш ли да дойдеш с мен, Джон?

Логан кимна.

— Малко въздух няма да ми се отрази зле. — Запъти се към вратата. — Връщаме се скоро. Хвърляй поглед на новините, Ив.

Искаха да обсъдят насаме положението. Щяха да претеглят последните събития и да се опитат да съставят ответен план. Е, да правят каквото искат. Съвсем скоро щяха да разберат, че вече не можеха да я изолират при вземането на решения.

От друга страна, й се искаше да се отдели за момент. Утре щеше да бъде отново с Джо. Логан я бе използвал и тя не бе уверена, че нямаше да го направи отново, но на Джо можеше да има доверие. Двамата бяха заедно от много време и щяха да се справят с всичко, в това число и с Тимуик и Лайза Чадборн.

Лайза Чадборн. Дали, след като името й се бе появило с такава лекота в съзнанието на Ив, това означаваше, че наистина я бе приела като главния конспиратор? Сигналите, които бе използвала с Детуил, показваха съучастничество, но не я заклеймяваха като главната виновница.

Жената от видеолентата обаче не беше от хората, които биха приели второто място. От нея се излъчваше увереност и чар.

А според Гил Тимуик беше неспособен на заговор с подобни размери. За това бяха нужни железни нерви и способността да се мисли и решава в движение. Той би рухнал под такова напрежение.

Ако Лайза Чадборн беше главният играч, тогава бе добре да я изучи много внимателно.

Младата жена се приближи до багажа си и измъкна видеокасетите, които бе взела на тръгване от „Барет Хаус“. Пъхна едната във видеото и се настани на дивана.

Усмихнатото лице на Лайза Чадборн се появи на екрана. Красива, интелигентна и обаятелна. Ив усети как я обзема напрежение и се приведе напред, без да отделя поглед от президентшата.

 

— Какво правиш? — попита Логан, когато влезе в стаята два часа по-късно. — Лайза Чадборн?

Ив спря видеото.

— Само я изучавах.

— Сигналите й към Детуил ли?

— Не само тях. Езика на тялото. Израженията. Те говорят дяволски много.

— Така ли? — Джон присви вперените си в лицето й очи. — Тя прикрива майсторски емоциите си.

Младата жена сви рамене.

— Аз съм художничка и си бях поставила задача да науча колкото се може повече за лицето. В началото, когато станах съдебен скулптор, дори ходих на курс за изражението и езика на тялото. Лице без изражение е като празна плоча.

— И какво научи за Лайза Чадборн?

— Малко е арогантна, дръзка, но и предпазлива. Може би малко тщеславна. Намръщи се. — Не, не тщеславна. Прекалено е уверена, за да бъде тщеславна. Просто знае коя е и се харесва.

— Самодоволна?

Ив поклати глава.

— Не. — Поколеба се. — Тя е… силно съсредоточена… и може би малко самотна.

— Да нямаш кристална топка? — пошегува се Гил.

— Просто предположения. Обикновено хората могат да контролират повечето мускули на лицето си. С изключение на тези около очите. С тях е много трудно да се справиш. Но понякога дори липсата на изражение може да разкаже цяла история. Обзалагам се, че Лайза има съвсем малко приятели. Всички останали държи на разстояние.

Логан повдигна вежди.

— Не останах с такова впечатление, когато се запознах с нея. Изключително сърдечна и общителна.

— И достатъчно добра, за да успее да те заблуди. Тя си включва чара и го фокусира с пълна сила отгоре ти. Мъжете все още управляват света, а Лайза си е поставила за цел да се справи с тях. Вероятно това вече се е превърнало в нейна втора природа.

— Но теб не може да заблуди?

— Тя е наистина прелестна и почти никога не се отклонява от ролята си. Ако това все пак се случи, то е за не повече от част от секундата, след което навлиза отново в изграждания образ. — Сви рамене. — Благодаря на Бога за стоп-кадрите. Те ни разкриват много.

— И така, ти реши, че тя е просто една самотна, неразбрана жена, неволно замесена в тази каша? — попита подигравателно Джон.

— Не, мисля, че е способна да убие. От нея се излъчва решителност и сила. Мисля, че е в състояние да извърши всичко, което е необходимо, за да не е пионка. Винаги трябва да става така, както го иска тя. — Включи отново телевизора. — Страхувам се, че бях прекалено заета, за да наблюдавам новините. Но ще се информирате сами.

— Правиш прекалено големи изводи само от наблюдаването на някакви записи.

— Изобщо не ми пука дали ми вярваш.

— О, вярвам, че езикът на тялото и изражението на лицето могат да издават дяволски много. Те се изучават в един от ключовите курсове за изкуството на преговорите, на които изпращам всичките си директори. Просто трябва да бъдем изключително предпазливи, когато правим каквито и да било заключения за Лайза Чадборн.

— Трябва да бъдем предпазливи за абсолютно всичко, свързано с нея — заключи младата жена и се насочи към главния вход. — Отивам на кея.

— Може ли да дойда с теб? — попита Логан.

— Не. Не си спомням да бях поканена, когато с Гил отидохте да си говорите.

— Уф! — възкликна Прайс.

Ив заслиза по външните стъпала. Брегът пустееше. Само няколко деца играеха волейбол на няколкостотин метра от пристана. Мина й през ума, че трябва да се пази, тъй като можеха да я разпознаят. Вероятно Си Ен Ен бе показал снимка на побърканата пироманиачка, убила Логан.

„Побъркана.“ Тази дума я накара да трепне като от удар. Проклета да бъде Лайза Чадборн! Бе използвала точно онази част от живота й, която все още й причиняваше болка. Почти я виждаше как размишлява върху различните възможности и след това нанася удара право в сърцето на…

Защо бе толкова сигурна, че точно Лайза Чадборн бе отговорна за атаката? Възможно бе да греши. Нищо чудно да бе дело на Тимуик.

Но не грешеше. Лайза Чадборн никога не би подценила една жена. Прекалено много уважаваше самата себе си.

Ив седна на кея и се вгледа във водата.

„Правиш прекалено големи изводи само от наблюдаването на някакви записи.“

Действително правеше генерални изводи. Възможно бе да си въобразява някои нюанси.

Но тя беше специално обучена да разпознава и изобразява различните лица.

У Лайза беше усетила същия необясним инстинкт, който заговорваше у нея в последния стадий на скулптирането.

Познаваше госпожа Чадборн.

Фрейзър.

Потрепера, все така загледана във водата. Лайза и Фрейзър нямаха нищо общо. Защо мислеше за тях като за една и съща личност?

Защото страхът бе отново тук. Беше се върнал в деня, в който лабораторията й бе безмилостно разрушена.

Не беше забелязала при Лайза лудостта на Фрейзър, но и двамата притежаваха увереността от властта.

Властта Фрейзър упражняваше, като убиваше. Мотивацията на президентшата очевидно беше по-комплицирана… и вероятно още по-разрушителна. Жаждата за власт над всичко можеше да нанесе много повече поражения.

По дяволите! Нищо не можеше да бъде по-страшно от случилото се с Бони. Светът бе съставен от лични истории и трагедии, така че бруталните актове на Фрейзър бяха точно толкова зли, колкото и на Лайза Чадборн.

Убийството си е убийство. Бяха отнели живот, а животът е нещо свещено. Не беше убедена, че Детуил е действително толкова опасен, колкото смяташе Логан. Тя самата не разбираше от политика, конспирация и дипломация, но познаваше добре убийството. Беше живяла, беше се хранила и спала с него.

И, Боже, как само го мразеше.

 

— Продължавай да наблюдаваш майката, Джеймс. — Лайза сбърчи вежди, загледана в досието на Ив. — Тя очевидно е слабото място на Дънкан. Мисля, че ще успеем да се възползваме от него.

— Наблюдавам я — отвърна Тимуик. — Не съм преставал да го правя. Предполагаме, че Дънкан се е обадила на майка си тази сутрин. Говореше по цифров телефон, но пред къщата бяхме разположили човек с усилвател. Хванахме само откъслеци, но се обзалагам, че се опитва да извади майка си от уравнението.

Умно. Точно както би постъпила и Лайза. Щеше да премахне всички слаби точки.

— Погрижи се.

— Окончателно ли?

Божичко, насилието бе вечното разрешение за Тимуик.

— Не, може да ни бъде нужна.

— Наблюдават я хора на Логан, както и полицаи от Атланта. Може би ще бъде трудно да предприемем чист ход.

— Направи най-доброто, което можеш. Изпрати Фиске. Той се справи изключително добре с „Барет Хаус“. Какво става със съдебния антрополог?

— Държим под око Крофорд от Дюкския университет.

— А хората, с които е работила Ив Дънкан?

— Проучваме списъка. Това отнема време.

— Не разполагаме с време. Не е чак толкова трудно. Той трябва да има нужната квалификация и опит в работата с ДНК.

— Съществуват повече хора с подобна характеристика, отколкото ти предполагаш.

— Трябва да орежем до минимум списъка. Изпрати ми го. — Погледна часовника си. — Тръгвам. След един час започва поредната среща. Ще ти се обадя по-късно.

Остави телефона и понечи да затвори файла на Ив. Но се поколеба и се вгледа в образа на младата жена.

Предприемаше бързи ходове, за да предотврати евентуални нови поражения. Беше предположила, че Дънкан ще опита да спаси майка си, макар Сандра да бе направила доста малко за дъщеря си, оставайки я да израсне на улицата, да забременее и да роди незаконно дете.

Но Ив очевидно бе простила на майка си и бе вярна. Това бе рядко и ценно качество. Колкото повече изучаваше досието й, толкова повече й се възхищаваше… и я опознаваше. Виждаше все нови и нови прилики между Ив и самата себе си. Родителите на Лайза я бяха обграждали с любов и разбиране, но тя също си бе проправила сама път от бедните Квартали. Бе се борила със системата и бе победила, макар на старта вероятността да постигне всичко това да бе почти нулева.

Не трябваше обаче да се разсейва само защото започваше да изпитва известна симпатия към Ив Дънкан. Беше избрала своята посока и трябваше да продължи.

Независимо кой щеше да й се изпречи на пътя.