Айрис Йохансен
Лицето на измамата (13)

Глава 11

Не може да е вярно.

Чадборн…

Ив бе приковала поглед в телевизионния екран. Последната лента бе почти към края си. Лицето, маниерите, дори гласът и интонацията изглеждаха идентични.

От ноември по-миналата година Лайза Чадборн присъстваше почти на всяка публична изява и Ив бе започнала да се фокусира върху нея.

Неизменно очарователна, без да губи и за момент любящата си усмивка, вперила неотстъпно поглед в съпруга си. Той, от своя страна, поглеждаше често към нея с обич и уважение, дори насред…

Младата жена се изправи рязко.

Наблюдава записа още няколко минути, скочи на крака, прекоси припряно стаята и превъртя лентата с намерението да я изгледа още веднъж от началото.

 

— Тя му дава знаци — заяви без предисловия Ив, когато се върна в лабораторията. — Цяла поредица от знаци. Щом приглади полата си, той пуска някоя шега. Ако кръстоса длани в скута си, той отговаря отрицателно. Да оправи якичката на костюма си, за него означава съгласие. Съвсем очевидно е. Всеки път, когато той не е сигурен какво да стори, тя му дава отговора.

— Да.

— Ти си го знаел. Защо не ми каза какво да гледам?

— Надявах се, че сама ще го откриеш.

— Тя го води като кукла на конци — произнесе бавно Ив.

Логан я погледна и присви очи.

— Смяташ ли, че Бен Чадборн, който беше избран за президент, би оставил някой друг да дърпа конците?

Младата жена помълча за момент, преди да отговори.

— Не!

— В такъв случай е напълно разумно да се помисли, че този човек не е Бен Чадборн, нали?

— Не е разумно. Истинска лудост е! — Ив направи пауза. — Но би могло да бъде истина.

— Слава Богу. — Въздишката на облекчение се изтръгна дълбоко от гърдите му. Джон се насочи към вратата. — Опаковай черепа. В стенния шкаф има кожена пътна чанта. Трябва да се омитаме.

— Не и преди да поговорим. Не си ми казал всичко?

— Ще поговорим по-късно. Не знам с колко време разполагаме. Единствената причина да рискувам да останем толкова дълго, е необходимостта да си осигуря сътрудничеството ти.

— Имаме време. За Бога, нима очакваш някой да пробие електронната охрана?

— Да. — Присви мрачно устни. — Не е изключено да се случи. Помисли си каква власт има президентството. Малко са нещата, които могат да бъдат прикрити, ако противникът разполага с достатъчно винтчета и бурмички. Докато вярват, че черепът на Чадборн е в ръцете им, ще действат бавно. Но веднага щом открият, че това не е истинският череп, ще предположат, че истинският е при нас. Тогава ще свалят ръкавиците. И ще направят всичко, за да си го върнат и да заличат следите.

Обзе я паника. Ако смяташе, че черепът на поставката бе действително на Бен Чадборн, тогава трябваше да повярва, че заплахата е смъртоносна.

Бе създала лицето на Чадборн със собствените си ръце и ум. Ако вярваше на своите умения и знания, трябваше да повярва, че и черепът е на Бен Чадборн.

Тръгна припряно към поставката.

— Да действаме. Ще го опаковам.

 

Чеви Чейс

 

— Кенър и шестима от неговите хора ще пристигнат с вертолет след десет минути. Отиваш в „Барет Хаус“.

Фиске настръхна.

— Няма да се навеждам повече на оня педераст Кенър.

— Няма да се налага. Сега дойде твоят ред. Единствените инструкции за Кенър са да ти помага и да изчисти след теб.

Крайно време беше!

— Логан и Дънкан?

— И всички останали, които са там. Маргарет Уилсън и хората, които се занимават с охранителната електронна апаратура, заминаха за летището по-рано днес. После ще трябва да ги намерим. Те са сравнително маловажни, в противен случай Логан нямаше да ги остави да си тръгнат. Прайс, Дънкан и Джон обаче са все още в „Барет Хаус“. Те са твоите мишени. Разправи се с тях така, както намериш за добре.

Чисто и подредено. Онзи, на когото се бе обадил преди малко Тимуик, който и да бе той, определено бе по-интелигентен от него.

— Без свидетели?

— Без.

 

— Какво, по дяволите, правиш? Трябваше вече да си го опаковала!

Ив намести отново фотоапаратите.

— Още няколко снимки. Може да ни потрябват.

— Ще ги направим по-късно.

— Гарантираш, че ще разполагаме с нужното оборудване?

Той се поколеба.

— Не.

— Тогава млъквай. — Младата жена направи още две снимки. — Бързам колкото мога.

— Трябва да се махнем оттук, Ив!

Направи три снимки на левия профил.

— Това би трябвало да е достатъчно. Къде са снимките на Бен Чадборн, които каза, че имаш?

Джон бръкна в торбата и извади някакъв кафяв плик.

— Скорошни ли са?

— Най-старата е отпреди четири години. Сега може ли да вървим?

Ив пъхна плика в дамската си чанта, постави черепа в кожения сак и пристегна ремъците. После посочи към малката метална кутия до фотоапаратите.

— Пъхни го в торбата. Може да ми потрябва.

— Какво е това?

— Смесителят. Той е нещо по-специализирано и следователно — по-трудно за осигуряване. Може да не…

— Няма значение. Забрави, че съм питал. — Логан взе смесителя и го пъхна в торбата. — Нещо друго?

Младата жена поклати глава.

— Вземи чантата с Бен. Аз ще взема Манди.

— Манди ли?

— Ти имаш твоите приоритети, аз — моите. Манди е не по-малко важна за мен от Бен Чадборн.

— Вземай каквото искаш. Само да се махаме.

Гил ги пресрещна на главния вход.

— Съжалявам, взех само една чанта за теб, Ив. С това рамо не мога да нося нищо повече.

— Няма значение. — Насочи се към изхода. — Да вървим.

— Чакай. Има още… По дяволите!

Тя също го чу. Ниско буботене, което се усилваше с всяка следваща секунда. Хеликоптер.

Логан се приближи до прозореца.

 

— Ще кацнат след няколко минути.

Хукна към кухнята.

Ив го последва.

— Къде е Маргарет? Трябва да…

— С Марк тръгнаха преди около час — отвърна Гил. — Вече сигурно са на летището. След три часа ще бъдат в безопасност в една къща в Сейнибел, Флорида.

— Къде отиваме? Да опитаме да се доберем до колата!

— Няма време. Пред портата със сигурност има техни хора. — Логан отвори вратата към килера. — Хайде! — Пресегна се под една от долните лавици, повдигна майсторски замаскирания капак и хвърли торбата си в мрака. — Без въпроси! Просто слизаш по стълбата.

Ив се подчини и се озова в нещо като мазе с пръстен под. Логан я последва.

— Затвори вратата на килера, Гил.

— Сторено. Те са в къщата, Джон.

— Тогава идвай, по дяволите, и сложи на място капака!

— Отдръпнете се. Хвърлям куфара.

Миг по-късно настъпи мрак, тъй като Прайс затвори капака.

По дървения под над главите им отекнаха стъпки.

И викове.

— Къде сме? — промълви Ив.

— В тунел — прошепна Джон и ги поведе. — Пита ме защо съм купил точно тази къща. Преди Гражданската война са я използвали за нелегално извеждаше на роби от южните щати. Подсилих гредите. Тунелът е половин миля и минава под оградата към гората. Не мога да рискувам да използваме фенерче, преди да свием зад следващия завой.

Вървеше толкова бързо, че Ив и Гил почти тичаха, за да го настигат.

Трябва да бяха излезли от къщата. Ив осъзна, че не чува повече стъпки над главата си.

Джобното фенерче на Логан внезапно разцепи мрака.

— Бягайте! Те ще претърсят къщата и скоро ще открият тайния изход.

Ив дишаше тежко.

Чу тихата ругатня на Гил зад гърба си. Той беше ранен. Колко ли още щеше да издържи в това темпо?

Изведнъж Логан отвори някаква врата. Слава Богу!

Заизкачваха се по някаква стълба.

Дневна светлина.

 

Гъст храсталак криеше изхода.

Свеж въздух.

На открито.

— Бързо — изкрещя Джон. — Само още малко…

Последваха го в гората. Изведнъж пред очите им се появи кола, поолющен модел „Форд“.

— Сядайте отзад!

Логан постави чантата с Чадборн пред седалката до шофьора и се хвърли зад кормилото.

Ив и Гил седнаха припряно отзад. Тя постави кутията с Манди в краката си. Едва бе затворила вратата, когато се понесоха по неравния терен.

— Къде отиваме?

— След три мили има един черен път. Стигнем ли там, ще заобиколим гората и ще излезем на магистралата. — Удариха се в някаква издатина. — Би трябвало да спечелим малко време. Те вероятно ще използват хеликоптера, за да ни открият, но дори така не биха могли да свържат номера на тази кола с мен.

„Само да стигнем пътя“ — помисли си Ив, когато се натъкнаха на поредния храст.

— Всичко е наред. — Гил бе вперил поглед в лицето й. — Поръчах да сложат най-стабилните гуми и съвсем нов мотор на това сладурче. Не е толкова грохнала, колкото изглежда.

— Как ти е рамото? — попита Ив.

— Добре. — Усмихна се закачливо. — Но щях да се чувствам още по-добре, ако на кормилото не беше Джон.

 

— Няма никой в тунела. — Кенър се изкачваше обратно към килера. — Води към гората. Изпратих двама да търсят.

— Ако Логан се е подсигурил с таен изход, несъмнено е подготвил и транспорт. — Фиске излезе от килера. — Ще огледам района с вертолета. Ти остани тук й изгори къщата до основи. Нищо не е по-чисто от огъня.

Кенър сви рамене.

— О’кей. Тогава ще поставя експлозиви.

— Никакви експлозиви. Подпалваш. Без газ. Да изглежда като злополука.

— Ще отнеме време.

— Заслужава си, ако човек иска да си свърши чисто работата. — Тръгна към хеликоптера. — Погрижи се!

Беше във въздуха вече десет минути, когато извади цифровия си телефон и набра номера на Тимуик.

— В къщата нямаше никой. Оглеждаме района, но засега — без резултат.

— Кучият му син!

— Може би ще ми бъде нужен списък с местата, където Логан би могъл да отиде.

— Ще го имаш.

— Наредих къщата да бъде изгорена до основи, за да се заличат всякакви възможни доказателства.

— Добре. Това е част от резервния план, който получих. — Тимуик замълча за момент. — И още нещо. Нужно ми е тяло в руините.

— Какво?

— Човешки труп, обгорял така, че да не може да бъде разпознат.

— Кой?

— Който и да е. Стига да е висок приблизително колкото Логан.

Фиске прибра клетъчния телефон. За първи път Тимуик показваше, че той също получава заповеди. Интересно. Искаха да създадат впечатление, че Логан е мъртъв. Питаше се точно какво…

Внезапно се ухили, а след това се обърна към пилота.

— Тръгвай веднага към къщата.

Адреналинът и удоволствието течаха из вените му, докато размишляваше върху думите на Тимуик.

„Който и да е. Стига да е висок приблизително колкото Логан.“

Кенър.

 

— Движим се на юг — заяви Ив. — Прекалено лекомислено ли ще е да се надявам, че ме водиш у дома в Атланта?

— Да. Отиваме в Северна Каролина, в една къща на морския бряг. — Джон я погледна през рамо. — Ако се замислиш, ще си дадеш сметка, че не би искала да създадеш неприятности на майка си, като си отидеш у вас.

Наистина нямаше такова желание. Беше попаднала във водовъртеж от измама и смърт и не трябваше да позволява и майка й да се озове в него.

— И какво точно ще правим в Северна Каролина?

— Нужна ни е някаква база — отвърна Гил. — Въпросната къща е на самия бряг, в скъп туристически район. Наши съседи ще бъдат все хора във ваканция, които изобщо няма да се интересуват от нас.

— Всичко сте планирали — усмихна се криво Ив. Толкова сигурни ли сте били, че това е Чадборн?

— Достатъчно. Правех плановете си на базата на предположения и умозаключения.

— В момента не съм сигурна в нищо друго, освен че ме използваш най-безсъвестно. Умишлено ме хвана в капан, така че да нямам друг избор, освен да се опитам да изоблича смъртта на Чадборн.

— Да. — Срещна погледа й. — Умишлено.

— Копеле!

— Права си.

— Можеш ли да хванеш някоя от моите станции за кънтри музика, Джон? — помоли Прайс. — Трябва ми нещо успокоително. Аз съм болен човек и цялото това напрежение ми е противопоказно.

— Можеш само да мечтаеш — беше отговорът на Логан.

Ив се обърна към Гил.

— А ти не си някое добро селско момче, станало шофьор, нали?

— Точно такъв съм. — Сви рамене. — Освен това съм работил в Тайните служби при предишната администрация и още шест месеца в администрацията на Чадборн. Накрая ми писна да се разправям с режима на Тимуик и пожелах да избягам колкото се може по-далеч от Вашингтон. Реших, че ще осъществя мечтите си чрез някоя хубава, спокойна службица на „Севънтийн Майл Драйв“. — Направи гримаса. — Не се получи, както го бях предвидил, но връзките ми явно са ме издигнали в очите на Джон.

— А Маргарет?

Прайс направи физиономия.

— Тя е точно това, което изглежда. Сержант в света на бизнеса.

— Тя не знае ли за Чадборн?

Логан поклати глава.

— Постарах се да не я забърквам, доколкото е възможно. Тя не знае дори за къщата на морския бряг. Сам уреждах всичко.

— Колко мило!

— Не съм чак такъв мръсник. Не желая никой да се подлага на ненужен риск.

— Аз обаче бях рискувана. Кой те е направил Господ, Логан?

— Постъпих така, както трябваше.

— Заради проклетата си политика.

— Не, заради нещо много повече от нея. Човекът в Белия дом може и да се държи като Бен Чадборн, но няма нито неговия морал, нито неговия тренинг. Не искам този човек да има възможността да натисне бутона, който ще сложи началото на Третата световна война.

— А, значи не си политически опортюнист, а чист патриот?

— Просто искам да отърва кожата.

— Това вече мога да го повярвам.

— Не е нужно да ми вярваш. Трябва обаче да знаеш, че сме на една и съща страна.

— О, да. Ти доста се погрижи за това. Захвърли ме право в центъра на тази каша. — Облегна се назад и затвори очи. — И знаеш ли кой е този човек в Белия дом?

— Предполагаме, че е Кевин Детуил, един от тримата двойници, използвани през първата година от управлението на Чадборн — отговори Прайс. — Детуил бе използван само два пъти за кратки публични появи и след това си даде оставката. Каза, че трябвало да се прибере у дома в Индиана по лични въпроси, но всъщност отиде в Южна Америка, където са му направили още хирургически операции.

— Още ли?

— Трябвало е да му направят няколко във Вашингтон, преди да започне тази работа. Когато го привлекли в заговора, вече се налагало да изглежда досущ като Чадборн, включително и белезите в долната част на гърба. Освен това трябвало да премине още по-сериозно обучение за имитиране на жестовете и интонацията. Нуждаел се и от специална подготовка по въпросите на политиката, управлението и всекидневието в Белия дом.

— Всичко това са само предположения.

Гил сви рамене.

— Другите двама двойници са живи и здрави и се появяват от време на време. Детуил никога не се е връщал в Индиана. Аз обаче успях да открия следите му в една частна клиника в Бразилия. Там имало някой си д-р Ернандес, известен със способността си да дава нови лица на всякакъв вид закононарушители, убийци и терористи. Детуил влязъл в клиниката под името Херберт Шварц. Малко след като мистър Шварц напуснал, злочестият д-р Ернандес паднал от терасата на луксозния си апартамент.

— Кевин Детуил — повтори бавно Ив. — Трябва да е някой по-неуравновесен човек, за да направи подобно нещо. Ами задължителната предварителна психо-емоционална проверка?

— В такива случаи проверката се ограничава единствено до това да се реши дали обектът е достатъчно дискретен, за да пази тайната, и дали няма да застреля някого и да постави в затруднено положение администрацията — рече Гил и продължи: — Миналото на Детуил показва, че е бил стабилно, обикновено дете с умерена интелигентност, което се превръща в по-скоро тъп и обикновен човек. Не е женен, отгледан е от майка си и е живял с нея до смъртта й, преди пет години.

— Ами бащата?

— Разделил се с майката, когато Кевин бил още малък. Очевидно майка му го е държала под чехъл.

— Което го е подготвило прекрасно за Лайза Чадборн обади се Логан. — Мъж с такова минало би позволил без проблеми да бъде моделиран от доминираща жена.

— Но би ли поел подобен риск? Каза, че бил тъп и най-обикновен.

— Нали видя видеозаписите? Това му харесва. Направо цъфти — отвърна Джон. — Представи си, че цял живот си бил мижитурка. И изведнъж се превръщаш в най-силния човек на света. Всички те уважават, всички те слушат. Той е мъжкият вариант на Пепеляшка и Лайза Чадборн му е подала стъклената пантофка.

— С конци за управление — вметна натъртено Ив.

— Вероятно не би я получил по друг начин. А той е свикнал да бъде марионетка Някои дори така се чувстват по-сигурни. Понякога може да е нервен, но не и когато тя е край него, а Лайза Чадборн определено не го изпуска от погледа си. Вероятно се е превърнала в най-важното нещо в живота му.

— Достатъчно важно, за да убие Чадборн заради него?

Логан сви рамене.

— Тя вероятно не би рискувала да го замесва в самото престъпление. А и на него не би му стискало.

— Ако изобщо го е убила тя. Нямаш доказателство.

— Надявах се, че ти ще можеш да ни помогнеш и за това.

— Не се и съмнявам.

— Нямаш голям избор.

— Дрън-дрън.

— Е, поне нищо друго почтено.

— Ако обичаш, не ми говори за почтеност.

— Мисля, че е време да включим радиото — промълви Джон. — Защо не опиташ да дремнеш? Ще те събудя, когато пристигнем в Северна Каролина.

Включи радиото и автомобилът се изпълни със звуците на „Пер Гинт“ от Григ.

— О, Боже! — Гил се сви в ъгъла. — Ив, спаси ме! Кажи му да го изключи. Струва ми се, че състоянието ми отново се влошава.

— Спасявай се сам. — Музиката успокояваше обтегнатите й нерви. — Не съм забелязала да проявяваш особена загриженост за мен.

— Уф! — направи гримаса Прайс. — Забрави! Може да свикна с класиката. Вероятно докато стигнем до къщата, вече ще предпочитам Григ пред любимото си кънтри.