Айрис Йохансен
Лицето на измамата (25)

Глава 23

Вашингтон

 

— Истинска лудница. — Ив се извърна, след като пусна дантелената завеса на прозореца. — Стотици репортери. Защо, по дяволите, не отидат да досаждат на някой друг?

— Ние ще им осигурим голяма история — отвърна Логан. — По-голяма от тази на Кенеди. По-голяма и от Уайтуотър. По-голяма от прегрешенията на Клинтън. Трябва да свикваш.

— Не искам да свиквам. — Младата жена крачеше напред-назад из обширната библиотека на сенатора като тигър в клетка. — Минаха вече цели пет дни. Трябва да се прибирам. Трябва да видя Джо!

— Ти ми каза, че майка ти се е обадила и според нея той вече е много добре.

— Но те не ме оставят да говоря с него.

— Защо?

— Откъде да знам? Не съм там. — Спря пред стола, на който седеше Джон, вкопчила длани една в друга. — Хваната съм като в капан. Не мога да си покажа носа, без да връхлетят като оси отгоре ми. Не можахме да отидем на погребението нито на Гил, нито на Гари. И това няма да свърши скоро, нали?

Логан поклати глава.

— Опитах се да ти го кажа. В мига, в който Детуил се пречупи и направи признания, настана истинска истерия.

И те се намираха в центъра на това безумие, помисли си младата жена. Бяха като затворници в дома на сенатора и наблюдаваха експлозивните събития по телевизията. Кевин Детуил прави признания, Чет Мобри дава клетва, преди да заеме президентския пост, Лайза Чадборн е задържана.

— Тепърва ще се вихри — промълви замислено Ив. — Все едно че съм в аквариум. Как ще работя? Как ще живея?

— Накрая медиите ще изгубят интерес.

— Но това може да отнеме години. Иска ми се да те удуша, Логан.

— Не, не ти се иска. — Той се усмихна. — Тогава няма да си имаш другарче в бедата. А това е изключително важно в такъв момент.

— Не ти ща компанията. Искам мама и Джо.

— В мига, в който се прибереш при тях, те също ще се превърнат в мишени. Няма да могат да направят и една крачка, без да бъдат следени поне от няколко камери и фотоапарати. И те няма да разполагат с живота си. Смяташ ли, че връзката на майка ти ще издържи на подобен натиск? Ами Джо Куин? Как би се отнесла полицията в Атланта към един детектив, който не може дори да въздъхне, без да го покажат по телевизията? А бракът му? Дали на съпругата му ще й хареса…

— Млъкни, Логан!

— Опитвам се да ти изясня положението. Винаги си искала да бъда откровен с теб.

— Знаеше, че ще стане така.

— Не съм се и замислял за отклика, който ще предизвикат тези събития сред медиите. Изглежда трябваше да се сетя за това, но явно съм бил прекалено съсредоточен върху желанието си да я разоблича. Това ми се струваше единственото важно нещо.

Той казваше истината. А й се искаше да не беше така. Кипеше от гняв и се чувстваше безпомощна, затова имаше нужда да обвинява някого.

— А и ми се струва — добави тихо той, — че накрая и за теб единствено това имаше значение.

— Да. — Ив се върна до прозореца. — Но не би трябвало да бъде така. Ние я разобличихме, а ето че сега се давим заедно с нея.

— Няма да те оставя да се удавиш. — Внезапно Логан се озова зад нея и постави длани върху раменете й. — Стига да ми позволиш да ти помогна, Ив.

— Можеш ли да ми върнеш предишния живот?

— Точно това възнамерявам да направя. Но може би ще отнеме известно време. — Започна да масажира стегнатите мускули на раменете й. Наведе се и й прошепна: — Прекалено си напрегната. Мисля, че се нуждаеш от ваканция.

— Нуждая се от работата си.

— Може би ще успеем да съчетаем и двете. Имам къща на един остров южно от Таити. Напълно изолирана и безупречно подсигурена във всяко отношение. Отивам там, когато пожелая да се усамотя.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че и ти, и аз имаме нужда да избягаме от тази лудница. Само един изключително предприемчив репортер би ни последвал толкова далеч. Погледни се само. Преживя истински ад и за това съм виновен най-вече аз. Позволи ми да опитам да се реабилитирам. Трябва да си починеш и да се успокоиш. На острова е адски скучно. Няма какво друго да правиш, освен да се разхождаш по брега, да четеш и да слушаш музика.

Подобна перспектива изобщо не й се струваше скучна. По-скоро приличаше на спасение. Обърна се бавно към него и го погледна.

— Ще мога ли да работя?

Логан направи физиономия.

— Трябваше да се досетя, че ще се стигне до това. Ще кажа да ти оборудват лаборатория. Този път Маргарет ще направи всичко както трябва.

— Ще ни пуснат ли?

— Съдебните власти? Предполагам, няма да има проблеми, стига да знаят къде се намираме и че нямаме намерение да изчезнем завинаги.

— Кога можем да тръгнем?

— Най-вероятно в началото на идната седмица.

— Ще мога ли да остана там, докато не съм нужна тук?

— Ще можеш да останеш колкото пожелаеш.

Ив погледна през стъклото към тълпата репортери. Знаеше, че никога няма да се наситят. Някои от тях вероятно бяха мили хора, но помнеше как след изчезването на Бони един репортер бе казал умишлено нещо особено болезнено, за да видят мъката в изражението й. Не можеше да преживее отново подобно нещо.

— Ще дойдеш ли? — попита Джон.

Кимна замислено.

— И няма да имаш нищо против, ако аз също бъда там? Ти не си единствената, която има нужда да избяга и да се скрие. Това е голяма плантаторска къща и обещавам, че няма да ти се пречкам.

— Нямам нищо против. — Спокойствие. Слънце. Работа. И далеч от тази глъчка. — Започна ли да работя, най-вероятно няма да усещам, че си наоколо.

— О, мисля, че ще усещаш. От време на време все пак ще трябва да изплуваш на повърхността — и тръгна към вратата, — просто няма начин да не се натъкваме един на ДРУГ.

 

— Десет минути. — Главната сестра се намръщи и се взря над главата на Ив към тълпата от репортери, задържани с мъка от болничната охрана. — Не мога да допусна подобен хаос. И без това с големи усилия опазихме досега мистър Куин от медиите. Все пак той е болен.

— Аз няма да му навредя с нищо. Искам само да го видя.

— Аз ще задържа репортерите — обади се Логан. — Остани при него колкото искаш.

— Благодаря ти, Логан.

— Не смяташ ли, че след като ще ходим само двамата на самотен остров, би могла да ме наричаш Джон?

— Не самотен, а тропически остров. И не смятам, че тепърва ще свиквам да те наричам по друг начин.

— Десет минути — повтори старшата сестра. — Стая 402.

Джо седеше в леглото и Ив спря на вратата, за да го погледа.

— Не очаквах… Изглеждаш… Чудесно. Вече сядаш?

Той се намръщи.

— Щеше да знаеш, ако си бе направила труда да ми се обадиш.

— Обаждах се. Всеки ден. Но не ми позволяваха да говоря с теб.

По лицето му пробягна някакво трудно определимо изражение.

— Обаждала си се?

— Разбира се. Да не мислиш, че ще те лъжа?

— Не. — Усмихна се. — В такъв случай предполагам, че трябва да ти позволя да влезеш и да ме прегърнеш. Внимателно, разбира се. Едва вчера ми разрешиха да сядам. Тук сестрите са много строги.

— Забелязах. Отпуснаха ми само десет минути. — Приближи се до леглото и го прегърна. — Но това е достатъчно, след като си толкова начумерен. — Сбърчи нос. — И вониш на антисептици.

— Все се оплакваш. Пролях си кръвта за теб, но кой ти цени?

— Постъпи глупаво и нямаше да ти простя никога, ако беше умрял, Джо.

— Знам. Точно затова и не умрях.

Младата жена го хвана за ръката. Беше силна, топла и… беше на Джо. „Благодаря ти, Господи!“

— Изпратих на мама копие от лентата и й казах да ти го пусне. Надявам се, че е успяла да се промъкне през кордона от сестри. Логан трябваше да обещае Луната на Министерството на правосъдието, за да му разрешат да направи презапис.

— Промъкна се. Ти като че ли си единствената, на която й е било невъзможно да се добере до мен. — Сплете пръсти с нейните. — Едва не получих инфаркт, докато слушах. Защо те пусна Логан, дяволите да го вземат?

— Не можа да ме спре.

Куин стисна устни.

— Аз щях да те спра.

— Дрън-дрън.

— Защо си се хвърлила с главата напред? Не можеше ли да почакаш?

— Тя уби Гари. Страхувах се, че може да убие и теб.

— Значи виновният съм аз.

— Изобщо не се съмнявай. И престани да ми се караш. Не можех да те чакам да се надигнеш от мъртвите, за да ми помогнеш. Трябваше да се справя сама.

— С помощта на Логан. — Намръщи се. — Но недостатъчна, дяволите да го вземат.

— Логан помогна много. Негов беше сценарият да изкараме от равновесие Тимуик. Накара твоя приятел от вестника да се свърже с него и да му покаже списъка, а после да му уреди и среща с Логан. Даваш ли си сметка колко опасно беше това? Ами ако Тимуик не беше толкова отчаян и уплашен, колкото се надявахме?

— Не са ли го намерили още?

— Не. Като че ли е потънал вдън земя.

— Никой не може да изчезне безследно. — Джо набърчи замислено чело. — Трябва да го хванат. В противен случай може да започне да ви досажда…

— Не ти, Джо.

— Казвал ли съм, че възнамерявам да го преследвам? Та аз съм само един тежко ранен човек. А и защо се тревожиш? Тимуик вече не представлява заплаха.

— Опитай да хванеш плъх и ще бъдеш ухапан.

— Защо тогава уреди онази среща с Лайза Чадборн? Довела си я до крайност. Никой не би се наел да предрече каква би могла да бъде реакцията й. Трябвало е да си пазиш гърба.

— Нямаше да бъде логично Логан да присъства.

— Майната й на логиката.

— Лайза Чадборн беше сигурна, че Логан никога не би се съгласил на предложението й. За да прозвучи убедително, трябваше да се престоря, че съм взела черепа и съм избягала с него.

Куин помълча известно време.

— И прозвуча ли убедително? Доколко близо беше до сработването с нея?

— Знаеш отговора.

— Кажи ми. Колко близо?

— Близо.

— Защо не стана?

Младата жена сви рамене.

— Може би просто й нямах доверие. Може би се съмнявах, че е способна да го направи. А може би бях прекалено ядосана от това, което стори на теб и Гари.

— А може би е било първата стъпка.

— Какво?

— Нищо. — Джо я стисна за ръката. — Няма да говорим повече за това, докато не се изправя на крака и не стана достатъчно силен да те контролирам. Логан се справя много лошо.

— Достатъчно е умен, за да се опитва да го прави. — Ив замълча. — И всъщност се държи изключително мило. Ще ме заведе на някакъв остров, негова собственост, в южната част на Тихия океан, докато премине медийната лудост.

— О?

Тонът му не й хареса.

— Идеята е добра. Там ще мога да работя. Идеята наистина е добра, Джо.

Той не отговори.

— Джо?

— Мисля, че имаш право. Нужна ти е почивка. Мисля, че трябва да отидеш с него.

— Така ли мислиш?

Куин се засмя.

— Не ме гледай така изумено. Просто се съгласявам с теб.

— Добре — отвърна неуверено тя.

— Логан тук ли е?

Ив кимна.

— Тръгваме за Таити веднага след като си взема довиждане с мама.

— Ще му кажеш ли да дойде да ме види за минутка?

— Защо?

— За да му кажа да се грижи добре за теб, в противен случай ще го хвърля в кратера на някой вулкан. Има ли вулкани на Таити?

Ив се засмя с облекчение.

— Неговият остров е на юг от Таити.

— Както и да е. — Стисна я отново за ръката. — А сега млъкни. Предполагам, че ми остават само пет минути. Искам да те погледам, не да слушам словоизлиянията ти за Таити.

— Не са словоизлияния!

Но тя също нямаше желание да говори. Предпочиташе просто да стои тук и да усеща умиротворението и удовлетворението от присъствието на Джо. В един свят, където всичко се бе преобърнало с главата надолу, само той не се бе променил.

Добре беше да знае, че след като се върне, всичко ще си бъде постарому.

 

— Искал си да ме видиш? — попита предпазливо Логан.

Куин посочи стола край леглото си.

— Седни.

— Защо се чувствам така, сякаш са ме извикали в кабинета на директора на училището?

— Вина?

Джон поклати глава.

— Не си играй игрички с мен, Куин. Няма да се хвана на тази въдица.

— Обвини ме, че мамя Ив, а ти самият правиш същото. Тя мисли, че си бил мил с нея.

— Ще бъда мил.

— По-добре е да бъдеш. Сега тя ще се нуждае от това. — И след кратък размисъл добави: — Ако ми се обади и ми каже, че си е счупила дори само нокътя на онзи остров, пристигам на часа.

— Не съм те канил. — Логан се усмихна леко. — И, за твое сведение, на острова няма вулкани.

— Казала ти е?

— Беше й смешно. Чувстваше облекчение, че не си започнал да я разубеждаваш. Самият аз също изпитах известно облекчение, но след като размислих, стигнах до извода, че това би било погрешен ход от твоя страна. А ти рядко правиш погрешни ходове, Куин.

— Ти също. Справил си се доста успешно с Ив, тъй като си пипал с меки ръкавици. Тя наистина мисли, че единственото ти желание е да изкупиш вината си пред нея и да й помогнеш да се върне към живота.

— Наистина искам да й помогна.

— И освен това я искаш в леглото си.

— Абсолютно точно. — Направи кратка пауза. — Но също така я искам в живота си колкото се може по-дълго време. — Усмихна се. — Това те разтърси. Нямаш нищо против мисълта за сексуално приключение, но не желаеш да се обвързвам. Много е късно. Вече съм се обвързал. Ще се постарая да я накарам и тя да почувства същото.

Джо отмести поглед встрани.

— Няма да бъде лесно.

— На моя страна са времето и усамотението. Тя е забележителна жена. Нямам намерение да я изпусна. Независимо какво смяташ да предприемеш.

— Аз пък нямам намерение да предприемам нищо. — Куин го погледна отново. — Искам тя да замине с теб. Искам да легне с теб. Бих искал, ако можеш, да я накараш да те обикне.

Логан повдигна едната си вежда.

— Какво великодушие! И каква е причината?

— Това би било възможно най-доброто за нея. Тя има нужда да се върне към живота. Направи пробив, като се отказа от шанса да си върне Бони. Ти можеш да й помогнеш да направи и следващата крачка.

— Значи ме предписваш като терапия?

— Наричай го както щеш.

Джон се взря в лицето му и присви очи.

Джо продължи:

— Това е най-доброто за нея. Сега ти можеш да й помогнеш. Не аз. Но ако това не се окаже за нея така добро, както очаквам, все ще намеря някой вулкан.

Логан му вярваше. Куин лежеше ранен в болничното легло и би трябвало да изглежда безпомощен. Но изглеждаше силен, сдържан и търпелив. Спомни си, че още преди време го бе преценил като един от хората, способни да всеят безкраен респект и страх. Сега осъзна, че Куин бе много по-опасен.

— Ще бъда добър с нея. — Не можа обаче да устои на изкушението да го подразни малко и вече от вратата добави: — Разбира се, нищо чудно да нямаш възможност да прецениш. Вероятно ще бъдем прекалено заети един с друг, за да имаме време да се виждаме често с теб в бъдеще.

— Не се опитвай да заставаш помежду ни. Нищо няма да излезе. Прекалено много неща ни свързват. — Впи поглед в очите му. — Трябва само да й кажа, че съм намерил нов череп и имам нужда от нея, и тя ще дойде.

— Как не! Мръсник! Уж искаш да се излекува, а си готов да я дръпнеш отново в мрака.

— Ти никога няма да го разбереш — отговори уморено Куин. — Тя има нужда от това. И аз ще й го осигурявам дотогава, докато го иска. Готов съм да й дам всичко на този проклет свят. В това число и теб, Логан. — Извърна глава. — А сега се махай. Тя те чака.

На Джон му се искаше да го прати по дяволите. Държеше се така, сякаш беше някаква всемогъща фигура, застанала зад кулисите, за да дърпа конците.

— Ив чака. — Отвори вратата. — Чака мен, Куин. След три часа ще се качим на самолет, който ще ни отнесе на цял свят разстояние от теб. Приятен ден.

И забърза усмихнат към Ив.

По дяволите, последните думи, които каза, му се бяха отразили добре.

 

— Тя е била тук. — Даян стоеше на прага. — Сестрите само за това говорят. Защо дойде?

— А защо да не дойде? Искаше да ме види. — Джо впери поглед в съпругата си и присви очи. — Беше притеснена, че не можела да ме чуе по телефона. Все не я свързвали.

По лицето й пробягна едва забележима сянка на емоция.

— Така ли?

„Вина“ — помисли си уморено той. Беше се надявал, че предположенията му няма да се окажат верни. Или може би се бе надявал да го е направила. Така щеше да има извинение за онова, което възнамеряваше да стори.

— Досетил си се? Наруших правилата. Намесих се. — Даян стисна в юмруци отпуснатите край тялото си ръце. — Е, по дяволите, имах пълното право да постъпя така. Аз съм ти съпруга. Мислех, че ще издържа, но тя се намесва в живота ни и това не мога да го приема. Знаеш ли какво говорят хората? Не е честно. И без това се чувствах достатъчно зле при мисълта колко малко означавам за теб. А сега показа на целия свят, че не даваш и пет пари за…

— Вярно е — отвърна тихо Куин. — Всичко, което казващ, е абсолютно вярно, Даян. Аз не се държах справедливо, а ти прояви завидно търпение. Съжалявам, че те подведох. Надявах се, че ще се получи.

Съпругата му не проговори известно време.

— Все още е възможно да излезе нещо. — Облиза устни.

— Само трябва да… Може би се поддадох на гнева и казах някои неща, които не мисля. Просто трябва да поговорим и да стигнем до някакъв справедлив компромис.

Тя обаче искаше единствения компромис, който той не можеше да направи. Достатъчно я беше разочаровал и наранил. Нямаше да продължи да го прави.

— Затвори вратата и ела да седнеш — рече тихо Джо. — Права си, трябва да поговорим.

 

— Добре ли си? — Логан застана до Ив, която гледаше през прозореца на самолета. — Вкопчила си се в страничните облегалки на стола така, сякаш се страхуваш да не тръгне нанякъде без теб.

Тя се осъзна и поотпусна ръце.

— Добре съм. Просто ми се струва странно, че отивам толкова далеч. Никога досега не съм напускала страната.

— Наистина ли? — Логан седна до нея. — Не знаех. Но всъщност какво ли знам за теб? Предстои ни дълъг полет. Защо не поговорим?

— Да не би да искаш за споделя с теб момичешките си мечти, Логан?

— Защо не?

— Защото винаги съм мислела, че ги има само в глупавите приказки, които се измислят по „Медисън Авеню“.

— А някакви по-късни мечти?

— Как не!

— Боже, наистина си много трудна. — Премести поглед към металната кутия в краката й.

— Манди.

— Добре че пътуваме с частен полет. Щеше да изплашиш охраната на летището, ако това тук беше минало през рентгена. — Страхувам се, че бях забравил за нея. Но ти, разбира се, не си.

— Не, не съм.

— Звучи едновременно обнадеждаващо и плашещо. Надявам се, че не възнамеряваш да работиш върху нея по време на полета?

Младата жена поклати глава.

— Опасно е. Има турбулентност.

— Ох, олекна ми. Вече виждах как костите летят като шрапнели. Радвам се, че си решила да изчакаш, докато стигнем. О’кей, след като няма да работиш и не искаш да споделиш с мен душевните си тайни, какво ще кажеш да поиграем на карти?

Джон й се усмихваше и се стараеше да й помогне да се отпусне. Малко от усещането й за самота я напусна и тя усети как по тялото й се разлива топлина. Той имаше право. Полетът щеше да бъде дълъг. Времето, което щяха да прекарат заедно, преди да се върне в истинския свят, щеше да бъде също дълго. Затова трябваше да улесни нещата за него така, както той се опитваше да ги улесни за нея.

— Може би ще се съглася.

— Първи пробив в бронята — прошепна Джон. — Ако имам късмет, докато стигнем до Таити, може даже да ми се усмихнеш.

— Само ако си голям късметлия, Логан.

И му се усмихна.