Айрис Йохансен
Лицето на измамата (18)

Глава 16

Кенесо Стейт Юнивърсити

11:50 часа

 

— Хванах го! — Ив стисна още по-здраво термосната кутия, в която бе поставено шишенцето с ДНК. — А сега да се махаме оттук. Не можем да си позволим да се бавим повече.

— Достатъчно ли е? — попита Логан.

— Точно. — Обърна се към Кеслер. — Къде предлагаш да го отнесем, Гари?

— Едва ли бихте желали да рискувате да се появите в някой от известните центрове?

Младата жена поклати глава.

— Но искате място с бляскави препоръки?

Ив кимна.

— Дънкан, ти си невероятно взискателна жена. И освен това си голяма късметлийка, че аз самият съм толкова невероятен, та да отговарям на абсурдните ти изисквания. — Понижи театрално глас. — Познавам един човек.

— Не искам човек. Искам лаборатория.

— Ще се задоволиш с Крис Телър.

— И кой е този Крис Телър?

— Мой бивш студент, получил стипендията „Макартър“. Блестяща личност. Прави изследвания върху медицинската страна на ДНК, но тъй като трябва и да се храни, миналата година отвори малка лаборатория в Бейнбридж, Джорджия. Регистрирана е като център за медицински, а не за съдебни изследвания.

— Звучи добре.

— Безупречно е. Човек ще рече, че цял живот съм се занимавал с конспирация. Крис приема поръчки за определяне профила на ДНК само когато трябва да си плати сметките, но е абсолютно акуратен. Трябва ни резултат още от първия опит. Не знам дали ще мога да извлека повече ДНК от черепа.

Ив кимна замислено.

— Бейнбридж, о’кей. Ще го отнеса там и ще…

Гари тръсна глава.

— Аз ще го направя. Каза, че трябва да бързате. А и на мен той ще се съгласи да помогне като на колега.

— Но аз ще отида с Джо. Телър не може да откаже на полицията.

— Може, ако в момента се е заровил в някакво изследване и не иска да го прекъсва. Просто ще препоръча на Куин да отиде другаде. Можем да разчитаме на по-голяма отзивчивост, ако съм и аз.

— Твоята работа е свършена — настоя Ив. — Време е да отидеш някъде край морето и да си починеш за известно време. Не мога да искам от теб да правиш каквото и да било повече, Гари.

— Не съм те чул да искаш, но аз решавам кога съм си свършил работата. Да не би да се опитваш да ме минеш?

— Опитвам се да те запазя жив.

Кеслер взе от ръцете й термосната кутия и тръгна към вратата.

— Трябва да се отбия у нас, за да взема дрехи и някои вещи.

— Гари, това е лудост! Остави ме…

— Искаш ли да ми помогнеш? Иди да намериш ДНК, която Телър да сравни с нашата ДНК. — Отвори вратата. — Ако желаеш да ме следваш до Бейнбридж, тръгвай веднага. Аз отговарям за тази ДНК, Ив.

— Гари, послушай…

Той вече бе излязъл от лабораторията и Ив забърза след него.

— Какво става? — намеси се Джо. — Къде отива той?

— В някаква лаборатория за изследване на ДНК в Бейнбридж. Успя да извлече ДНК от черепа. Казах му, че аз ще се заема оттук нататък, но той държи да действа лично.

— Твърдоглавец. — Куин заслиза по стълбите. — Аз ще го направя, Ив.

— Не — изникна и Логан. — С Ив ще последваме Кеслер до Бейнбридж. Ти отиваш при сестрата на Чадборн, Милисънт Бабкок.

— Предполагам, че ще искаш материал за сравнението на ДНК?

— Да, но дори да съвпада с този от черепа, ще бъде само индикация, не и доказателство в съда. Ще имаме нужда и от ДНК, извлечена директно от Бен Чадборн. Двамата със сестра си са били много близки. Той е отсядал многократно в дома й по време на предизборната си кампания и сигурно й е изпращал картички за рождени дни. Върху пликовете несъмнено са се запазили следи от слюнката му. Или, ако е оставил дрехи в къщата й, по тях може все още да има някой косъм.

— А как, според теб, ще се добера до тези малки спомени?

— Ти решаваш.

— Къде живее сестрата на Чадборн?

— Ричмънд, Вирджиния.

— Както виждам, изобщо не се опитваш да ме изтласкаш от сцената.

— Този път не. Имаме нужда от ДНК за сравнение. Колкото по-бързо я получим, толкова по-скоро ще свърши всичко това.

Куин се поколеба и заяви:

— О’кей. ДНК на Чадборн и на сестра му. Какво ще ви трябва от нея? Кръв?

— Засега слюнката ще свърши работа — намеси се Ив. — Но материалът трябва да бъде замразен и изпратен веднага.

— Аз лично ще го донеса. — Джо погледна към Логан. — Предполагам, не знаеш дали пуши?

Джон поклати глава.

— Съжалявам.

В отговор Куин сви рамене.

— Слюнката не е проблем. Ако не пуши, вероятно пие кафе. Сега цялата нация е пристрастена към него. Проблемът ще бъде ДНК на Чадборн. Писмата действително са най-вероятният източник, но как, по дяволите, ще се добера… — Заслиза по стълбите. — Ще намеря начин. Ще бъда отново по петите ти, преди да си разбрал. Ти само се грижи за Ив, докато се върна, Логан.

— Ще ми направиш ли една услуга? — попита Ив. — Последвай Гари до дома му и ни изчакай там. Трябва да опаковам черепа на Бен и моите документи, а не искам да го оставяме сам. — Погледът й беше вперен в Кеслер, който тъкмо се качваше в колата си. — Погрижи се за него, Джо.

— И се опитай да го убедиш да се отбие в кантората на някой адвокат и да се подпише пред свидетели под показанията си.

Младата жена се обърна към Джон.

Той сви рамене.

— Съжалявам за безсърдечието си, но трябва да се подсигурим с доказателства, в случай че стане нещо.

„В случай че убият Гари“ — помисли си Ив и изведнъж й се догади.

— Ще осигуря и свидетелските показания, и проклетите материали с ДНК. — Джо вече бързаше след Кеслер. — А ти отведи Ив оттук и я дръж по-далеч от хорските погледи, Логан.

— Смятай, че е направено. — Логан я хвана за лакътя и я помъкна обратно в сградата. — За мен няма да бъде проблем да изпълня тази заповед.

В лабораторията той опакова черепа, докато Ив прибираше снимките и принтерните изображения.

— Няма самолет до Бейнбридж. Ще трябва да се придвижим дотам с кола.

— Така е по-безопасно. — Запъти се към вратата. — Готова ли си?

Логан бе тръгнал и тя трябваше да избира: или да го последва незабавно, или да бъде оставена тук.

Нямаше намерение да допуска последното.

 

— Защо не опиташ да поспиш? — предложи Логан. — Работила си цяла нощ. Обещавам, че няма да катурна автомобила в някоя канавка.

— Не искам да спя. Пътуваме от доста време. Почти се стъмни. Не трябваше ли вече да сме пристигнали?

— Още около час.

Един час беше прекалено дълго, когато не можеш да си намериш място от безпокойство.

— Чувал ли си се с Гил?

— Снощи. Засега няма никакъв напредък. Трудно човек се доближава до Мейрън. Сигурен съм, че в момента е доста зает с работата върху моето тяло.

— Изобщо не е смешно.

— Но по-добре да се посмееш.

— Защо?

— Така човек си запазва здравия разум.

— Ще гласувам за това. — Ив впери поглед във фаровете на колата на Гари пред тях. — От личен опит ли говориш? Колко близко си бил до ръба на пропастта, Логан?

— Достатъчно.

— Не! — Обърна се с лице към него. — Не ми пробутвай подобни глупости, за да се измъкнеш. Не е честно. Кажи ми. Вече знаеш всичко за мен.

— Съмнявам се. Ти си жена с много лица. Няма да се изненадам, ако си запазила някоя друга тайна за себе си.

— Кажи ми!

— Какво искаш да знаеш?

— Ръба на пропастта.

— А, искаш да видиш белезите ми.

— Ти видя моите.

Джон помълча известно време.

— Някога бях женен. По времето, когато живеех в Япония. Във вените й течеше и азиатска, и европейска кръв. Не съм виждал по-красива жена. Казваше се Чен Ли.

— Разведохте ли се?

— Умря от левкемия. — Усмихна се криво. — Това не е като твоята загуба. Тук няма насилие. Исках да разкъсам света на парченца, тъй като не успях да я спася. Бях наперено копеле, убедено, че няма преграда, която да не мога да преодолея. Е, с тази не се справих. Тя умираше в продължение на повече от година и аз само наблюдавах. Този белег достатъчно дълбок ли е?

Ив отмести поглед от лицето му към мрака навън.

— Да.

— Сега познаваш ли ме по-добре?

Тя не отговори.

— Обичаше ли я?

— О, да. Обичах я. — Погледна към нея. — Не трябваше да ме питаш за това. Ти имаш нежно сърце; сега ще ти бъде по-трудно да не ме харесваш, след като разбра, че съм човек като другите.

Това беше истина. Разбирането винаги правеше антагонизма по-труден. Дори сдържаността му разкриваше колко голяма мъка бе преживял.

— Никога не съм се съмнявала…

— Възможно е. Възможно е и да не е така. — Промени темата. — Лабораторията на Телър вероятно няма да е отворена, когато пристигнем в Бейнбридж. Ще трябва да отседнем в хотел и да изчакаме до утре сутринта.

— Не можем ли да му се обадим по телефона? Може би Гари ще успее…

— Кеслер само ще предизвика съмнения, ако опита да упражни натиск върху Телър.

Логан несъмнено имаше право, но, за Бога, как само й се искаше всичко да свърши по-бързо.

— Ти не разбираш. Понякога са нужни седмици, докато се получи окончателен отговор от изследванията. Гари ще помоли Телър да го направи за няколко дена. Частните лаборатории действат по-бързо, тъй като не разчитат на субсидии и всяка минута е важна за тях.

— Дали с помощта на моите презрени пари няма да го убедим да поработи извънредно?

Младата жена поклати глава.

— Доколкото разбрах от описанието на Гари, той е съвършен, посветен изцяло на работата си професионалист.

— Това обаче не означава, че не трябва да изплаща ипотека, например. Кеслер смяташе, че Телър най-вероятно е затруднен материално.

Така беше. Може би грешеше тя. Парите бяха способни да отместят планини.

— Нека първо Гари опита да го убеди по своя начин.

— Не се сърди. Просто искам да помогна.

— Знам. И защо да се сърдя? В парите няма нищо лошо.

Той я изгледа изненадано.

— Просто не обичам, когато ги размахват като камшик.

— Но подкупът е в реда на нещата?

— В някои случаи.

Джон се усмихна.

— Като фонд „Адам“?

— По дяволите, да.

— Дори когато те мамех?

— Не, това не беше редно. — Погледна го право в очите. — Но аз ти позволих да го направиш. Не съм глупава. Знаех, че нещо не е наред, но въпреки това реших да рискувам. Не бях като теб… Не се страхувах, че някой ще допусне грешка и ще развали цялата работа. Просто исках парите. Смятах, че ще помогнат, и бях готова да поема риска. Ако не бях тръгнала с теб, нищо от това нямаше да се случи. Сега нямаше да съм загазила толкова и мама щеше да бъде в безопасност. — Сви рамене. — Ще ми се да продължавам да те обвинявам, но всички трябва да поемаме отговорността за своите действия.

— Не бях останал с подобно впечатление — отвърна сухо Джон. — Ти искаше да ми прережеш гърлото, доколкото си спомням.

— Все още има моменти, когато ми се иска да го направя. Не постъпи коректно. Аз обаче също допуснах грешка и трябва да приема този факт. — Загледа се навън през прозореца. — Просто не желая заради моята грешка да пострада още някой.

— Много си великодушна.

— Не съм великодушна — отвърна уморено Ив. — Но се опитвам да видя ясно нещата. Научих отдавна, че е лесно да обвиняваш друг, когато те боли страшно много да обвиниш самия себе си. Но в крайна сметка човек трябва да погледне истината в очите.

Логан замря за момент.

— Бони?

— Бяхме на училищен пикник в съседния парк. Тя поиска да си купи фунийка сладолед от близката сергия. Аз говорех с учителката й и я оставих да отиде сама. Навсякъде около нас имаше родители и деца, а въпросната сергия бе съвсем близо до масата със закуските. Мислех, че е безопасно. А се оказа, че не е.

— За Бога, как това би могло да бъде твоя грешка?

— Трябваше да отида с нея. Фрейзър я уби, защото не се погрижих.

— И през всичките тези години носиш ризата от коприва?

— През главата ти минават какви ли не мисли след такава огромна грешка.

Логан не проговори около минута.

— Защо ми го сподели?

Защо му го беше казала ли? Обикновено избягваше да говори за този ден; споменът бе все още ужасяваща кървяща рана.

— Не знам. Ти ми разказа за твоята съпруга. Аз… Това ти причини мъка… Може би почувствах, че трябва да се реабилитирам.

— Направо вманиачена на тема справедливост!

— Старая се да бъда справедлива. Понякога не се получава. Понякога усещам, че затварям очи и се крия в тъмнината.

— Както направи с Куин?

— Не съм се крила… — Лъжеше. Трябваше да признае, че винаги се бе опитвала умишлено да не вижда всичко в живота на Джо. Образът, който си бе създала, бе прекалено важен за нея. — Може и да си прав. Но обикновено не го правя.

— Вярвам ти.

Младата жена замълча за момент.

— Какво мислиш за Милисънт Бабкок? Дали ще бъде изложена на опасност, ако разберат, че Джо е взел неин материал за ДНК?

— Няма да си помогнат особено, ако й навредят. Чадборн има трима живи първи братовчеди и една леля. Ще стане прекалено подозрително, ако убият всичките. Освен това, най-важното доказателство е материалът с ДНК на самия Чадборн. Вероятно тя е в безопасност.

Вероятно.

Вероятно майка й е в безопасност. Вероятно Гари няма да пострада. Вероятно Милисънт Бабкок няма да бъде убита.

Но „вероятно“ не беше „категорично“.

Ив облегна назад глава и затвори очи.

Нека няма повече убийства. Моля те, нека няма повече убийства!

 

Вашингтон

23:05 часа

 

— Мистър Фиске? — Лайза Чадборн се приведе към прозореца на колата и се усмихна. — Може ли да вляза? Тук отвън съм прекалено изложена на хорските погледи.

Фиске огледа улицата и сви рамене.

— Струва ми се съвсем безлюдно.

— Именно поради тая причина избрах мястото. Всички държавни офиси наоколо затварят в пет. — Намести се на седалката до шофьора и затвори вратата. — Сигурна съм обаче, че ще разберете защо не мога да поемам излишни рискове. В последно време всички в нашата страна ме познават.

Така беше. Поръбената с кадифе качулка на кафявата й пелерина бе придърпана над лицето, за да го прикрива, но веднага щом я свали, Фиске я позна.

— Това наистина сте вие. Не бях сигурен…

— Но бяхте достатъчно сигурен, за да скочите в първия самолет и да дойдете да се срещнете с мен във Вашингтон.

— Бях любопитен, а и казахте, че ще ми направите предложение, което може да ме заинтригува. Обичам да напредвам.

— И освен това бяхте поласкан, че през главата на Тимуик ще се срещна с вас, за да говорим направо, без посредници?

— Не. — Надутата кучка мислеше, че го е накарала да пребледнее от възторг само защото беше съпруга на президента. — За мен не означавате нищо повече от когото и да било другиго. Не аз имам нужда от вас, а вие — от мен. Иначе нямаше да бъдете тук.

Тя се усмихна.

— Имате право. Притежавате уникален талант. Казах на Тимуик, че сте се справили превъзходно с проблема в „Барет Хаус“. — Направи пауза. — Но за нещастие, Тимуик не е така ефективен, а напоследък се изнерви толкова, че не мисли рационално. Започва да ме разочарова. Давахте ли си сметка, че той просто препредаваше моите заповеди?

— Не на президента?

— Определено не на президента. Той не е замесен.

Фиске беше разочарован. Щеше да се гордее много, ако бе свършил някоя работа за най-важния човек в свободния свят.

— В такъв случай би трябвало да искам пари.

— Така ли?

— След като не знае какво вършите, би могъл да бъде потенциална заплаха. Ако е замесен, би ме защитил. Но ти не можеш да направиш абсолютно нищо.

— Ти искаш ли да бъдеш защитаван, Фиске? Прочетох досието ти и не вярвам, че това е сред най-важните за теб неща. Ти си от хората, които разчитат единствено на себе си.

Присви вперените си в лицето й очи. Умна!

— Парите са защита.

— Таксата ти е изумителна. Вероятно си натрупал в някоя швейцарска банка достатъчно пари, за да живееш като крал.

Заслужил съм си ги.

— Разбира се. Просто отбелязвам, че е можело отдавна да се оттеглиш. Защо тогава продължаваш да рискуваш?

— Малко повече пари никога не са излишни.

Лайза поклати глава.

— Харесва ти. Рискът ти харесва. Играта ти харесва. Носи ти огромно задоволство и колкото по-трудна е, толкова повече ти допада. Харесва ти мисълта, че вършиш неща, които никой друг не може да свърши. — Направи отново пауза. — Най-трудното нещо на Земята е да се измъкнеш след убийство, нали? Това е върховното предизвикателство, най-интересната игра.

Боже! Прекалено умна!

— Възможно е.

— Не бъди толкова предпазлив. Всички имаме своите предпочитания. Твоята философия ми се струва напълно разумна и в този случай съвпада съвършено с моите нужди. Точно затова те избрах.

— Ти ли си ме избрала? Тимуик ме избра.

— Тимуик ми даде куп досиета. Аз те избрах, Фиске. Знаех, че точно ти си човекът, който ми е необходим. — Усмихна се. — Както и, че ти си човекът, който има нужда от мен.

— Нямам нужда от никого.

— Разбира се, че имаш. Аз съм тази, която може да усложни играта. Мога да ти предложа предизвикателство, пред което никога досега не си се изправял. Тази идея не ти ли се струва възбуждаща?

Не й отговори.

Лайза се засмя.

— Ясно. Знаех, че ще реагираш така. Вероятно ти е писнало да работиш под заповедите на Тимуик. Ти обичаш дръзките удари — решителни, чисти, разумни. Няма да имаш проблеми с моите заповеди.

Беше готов да се хване на бас, че нямаше да има.

— Тимуик излиза ли от играта?

— Трябва да се върнеш в Атланта и да провериш Кеслер. Не прекъсвай връзката си с Тимуик, но ще се подчиняваш на моите нареждания и ще отговаряш директно на мен.

— Би ми помогнало да се ориентирам, ако знаех за какво става дума.

Лайза го изгледа.

— Не, няма да ти помогне. На теб не ти пука. Смяташ, че всичките ни сложни машинации са пълни глупости. Просто се стремиш към власт. Цениш властта. Това е част от играта.

Фиске изви устни.

— Мислиш, че ме познаваш толкова добре?

Тя поклати глава.

— Достатъчно добре, за да остана жива и след срещата си с теб.

— Така ли? — Обви длани около шията й. — Замисляла ли си се някога колко трудно би било да убиеш първата дама и да се измъкнеш? Колко приятно би ми било да покажа на онези копелета цялата им глупост?

— Замисляла съм се. — Гледаше го право в очите. — Но тогава ще трябва да бягаш и това ще сложи край на играта. Какво разочарование. А аз мога да я удължа още.

Стисна толкова, колкото да й причини болка, за да я накара да отстъпи.

Лайза не трепна.

— Приготвила съм ти списък. — Гласът й дрезгавееше. — Или, по-скоро, добавка към списъка, който вече си получил.

Натискът му не отслабна.

— Знаех, че си падаш по списъци. Информирах Тимуик. Точно затова той ти даде… — Пое си дълбоко въздух, когато ръцете му я пуснаха. Потърка шията си. — Тимуик каза ли ти за Кеслер?

— Да, но очевидно не смяташе, че е важно. Сандра Дънкан го интересува повече.

— Тя също е важна. Вероятно не след дълго ще ми се наложи да взема решение във връзка с нея, но не искам Кеслер да бъде пренебрегван. Ако не се добереш незабавно до него, той ще направи изследвания върху ДНК. Открий го. Не му давай време да получи резултатите.

— ДНК?

— От черепа. Ти знаеш за него.

Фиске се усмихна.

— Не, ти ще ми кажеш. Какво му е толкова важно на този череп?

— Няма значение. Искам този череп и ти ще ми го доставиш.

— Така ли?

— Надявам се. Аз не съм Тимуик; никога не съм вземала твоите услуги за гарантирани.

Фиске отметна глава.

— Питам се кого ли си убила? Някой любовник? Изнудван?

— Този череп ми е необходим.

— Ти си любителка. Иначе нямаше така да оплетеш конците. Трябваше да оставиш тази работа на специалист.

— Съзнавам грешката си. Точно поради това сега поверявам работата на специалист. — Бръкна в джоба си и извади сгънат лист хартия. — Ето. Личният ми цифров телефонен номер е отзад. Освен ако не е спешно, моля те, не опитвай да се свързваш с мен преди седем вечерта.

Фиске сведе поглед към листа.

— Поемаш риск. Отпечатъците ти сигурно са по целия… — Ръкавици. Тя носеше кожени ръкавици. — Предполагам, че не е написан на ръка.

— Компютър. Единствените отпечатъци, които ще намериш по този лист, са твоите собствени. Телефонът ми е на друго име и документацията е погребана толкова дълбоко, че ще ти трябват години, докато я изровиш. — Посегна към дръжката на вратата. — Аз също съм много ефективна, Фиске. Именно затова двамата с теб ще се сработим много добре.

— Не съм казал, че съм съгласен.

— Помисли. — Лайза излезе от автомобила. — Прочети списъка и го обмисли.

— Почакай!

— Трябва да се връщам. Представяш си колко ми е трудно да се измъквам незабелязано.

— Но все пак го направи. Как?

— Разучих всички възможности още през първата седмица от престоя си там. Не исках да се превръщам в затворница.

— И няма да ми кажеш? — Замисли се. — Говори се, че подземен тунел свързвал Белия дом с Министерството на финансите. Кенеди уж го използвал, когато се срещал с Мерилин Монро. По него ли…

— Мислиш ли, че ще ти издам? Несъмнено би погледнал на възможността да се промъкнеш в Белия дом като на върховно постижение. Факторът трудност може да направи толкова привлекателна възможността да ме убиеш, че да не успееш да й устоиш. А аз искам да съсредоточиш усилията си другаде.

Кучка. Фиске се наклони рязко напред.

— В Белия дом по всяко време има поне трийсет и пет секретни агенти и над сто униформени пазачи. Добре е да знаеш, че има начини да ги избегнеш.

Лицето й остана безизразно.

— Цифрата, която предполагаш, е твърде намалена.

— Както каза, сценарият е изключително предизвикателен.

— Не забравяй обаче, че именно аз казвам на Тимуик къде да разполага хората от Тайните служби.

Фиске помълча известно време.

— Не можеш да ме заблудиш. Уплаши се като всички останали. Усетих как подскача сърцето ти под палците ми. И сега си уплашена.

— Така е. Заслужава си да се плашиш за някои неща. Обади ми се.

Тръгна по улицата.

Силна жена. Силна, умна и дръзка. В нея имаше много повече от тези качества, отколкото в Тимуик.

А може би не беше чак толкова умна. Беше стигнала прекалено близо до истината в преценката си за него и това не му допадаше. Не му допадаше мисълта, че някой може да предвижда реакциите му при всяка една ситуация. Освен това не беше сигурен дали иска да работи с жена.

„Прочети списъка.“

Беше се досетила колко държи на списъците. Но защо бе решила, че след като прочете нейния списък, ще започне да я цени още повече?

Разгъна листа, приведе се към светлината на контролното табло.

И започна да се смее.

 

Телефонът звънна тъкмо когато Лайза се канеше да влезе в спалнята.

— О’кей — рече Фиске.

И затвори.

„Човек, който бързо взема решения и си пести думите“ — помисли сухо тя, докато прибираше телефона в дамската си чанта. Тази нощ щеше да се наложи да крие синините по шията си от Кевин, а утре да носи шалче.

— Лайза? — провикна се от спалнята той. — Къде беше?

— Излязох да се поразходя в градината. Имах нужда да подишам чист въздух. — Окачи пелерината в стенния гардероб и грабна един от елегантните си халати за баня. — Сега мисля да си взема горещ душ. Няма да се бавя, Кевин.

— Побързай. Искам да поговорим.

Да поговорят? Божичко, дано да имаше предвид само секс. Да слуша брътвежите на Кевин и да й се налага да вмята подходящи похвали и окуражителни думи, щеше да бъде едно допълнително напрежение. За момент, когато Фиске обхвана шията й, бе помислила, че ще умре. Щеше да й бъде доста трудно да се справя с него.

Но трябваше. „Не мисли за това, колко се уплаши. Тази нощ свърши добра работа. Фиске е твой.“

Застана под горещия душ и остави водата да се стича по тялото й. Господи, колко омърсена се чувстваше. Дори само фактът, че бе стояла в една и съща кола с противния убиец, я караше да се усеща осквернена.

Но тя също бе убиец.

Не като него обаче. Нямаше да позволи да вижда себе си като звяр.

„Не мисли за него.“ Затвори очи и даде команда на мускулите си да се отпуснат. Това беше нейният миг. И искаше да му се наслади. Разполагаше с много малко време за самата себе си. Почти й се искаше да бъде свободна като… Ив Дънкан.

„Какво правиш сега, Ив Дънкан? Така ли ти е трудно, както и на мен?“ Подпря глава на стената и прошепна:

— Къде си, Ив?

Фиске щеше да я открие. Щеше да я убие и Лайза щеше да бъде в безопасност. Защо тази мисъл не й носеше утеха?

— Лайза?

Кевин стоеше пред вратата.

По дяволите, не можеха ли да я оставят за малко на мира?

— Идвам.

Спря душа и избърса сълзите си. Божичко, какво й ставаше? Фиске вероятно я бе разтърсил по-силно, отколкото предполагаше. Нахлузи халата и го закопча догоре, така че да скрие шията си, а след това прокара една-две четки през косите си.

„Усмихни се. Бъди изпълнена с топлота и симпатия. Не му позволявай да види. Не позволявай на никого да види.“ Отвори със замах вратата и целуна Кевин по бузата.

— И така, какво нямаш търпение да ми кажеш?

 

— Този мотел не е кой знае колко добър. Мисля, че има хлебарки — рече Бони.

Ив се обърна в леглото.

— Трябваше да намерим някое закътано местенце. Но хлебарките нямат значение за теб. Ти си ектоплазма, забрави ли?

Момиченцето се усмихна.

— Всичко, което има значение за теб, е от значение и за мен. Ти винаги си мразила хлебарките. — Намести се на стола до леглото. — Помня как се развика на човека от санитарните служби, тъй като не си беше свършил добре работата и не ни отърва от тях.

Това се бе случило през лятото преди изчезването на Бони.

Усмивката на детето изчезна.

— О, Боже, не исках да ти напомням нищо тъжно.

— Не ти ли е идвало наум, че посещението ти само по себе си ми напомня нещо тъжно?

— Да, но се надявам някой ден да осъзнаеш, че аз съм винаги с теб.

— Не си с мен.

— Защо си причиняваш болка? Просто ме приеми, мамо. Ти свърши добра работа с Бен, но аз си знаех, че ще стане така, още от самото начало.

— През цялото време си била наясно кой е той?

— Не, непрекъснато ти повтарям, че не знам всичко. Само понякога имам усещане за едно или друго.

— Като за хлебарките в тази неугледна хотелска стая? Тук е съвсем безопасно.

Бони се изкиска.

— Нали?

Ив усети, че се усмихва.

— Това беше първата ми мисъл, като влязох. Но ти ми кажи нещо, което не знам. Кажи ми къде се намираш.

Момиченцето пъхна единия крак под себе си.

— Мистър Логан ми харесва. Мисля, че е добър човек.

— Кой е сигурен, че призраците са прави в преценките си?

Бони се усмихна лукаво.

— Прогрес! За първи път признаваш, че може и да не съм плод на твоето въображение.

— Преценката на части от въображението пак е под въпрос.

— Е, твоята преценка също не е точна. Не трябваше да бъдеш толкова груба с Джо.

— Аз не го обвинявам.

— Напротив, обвиняваш го. Заради мен. Но той също е добър човек и е изключително загрижен за теб. Не го пропъждай!

— Много съм уморена, Бони.

— И искаш да си отида?

„Никога. Никога не си отивай.“

— Искам да престанеш да ми четеш лекции.

— О’кей, просто се страхувам да останеш сама. — Усмивката й изчезна. — Опасно е. Страхувам се от лошите неща, които предстоят.

— Какви лоши неща?

Детето поклати глава.

— Мислиш, че можеш да се справиш с всичко, след като преживя случилото се с мен. Може и да е така. Но може и да не е.

— А ако не желая да се справям с каквото и да било — отвърна уморено младата жена. — Ако искам просто да оставя нещата да се развиват от само себе си?

— А на мен ми омръзна да те гледам как ме оплакваш.

— Тогава си отивай и забрави за мен.

— Това не е решение, мамо. Спомените са вечни, също като любовта. Просто искам отново да бъдеш щастлива.

— Аз съм… доволна.

Бони въздъхна.

— Заспивай. Виждам, че няма смисъл да спорим, преди да си готова.

Ив затвори очи.

— Къде си, мъничката ми? Искам да те заведа у дома.

— Аз съм си у дома, мамо. Всеки път, когато съм с теб, съм си у дома.

— Не, имам нужда да…

— Шшшт, заспивай.

— Искам да открия къде се намираш, за да мога да те върна у дома. Може би тогава няма да ми се явяват тези побъркани сънища.

— Те не са побъркани, нито ти си побъркана. Просто си твърдоглава.

— А ти не си ли?

— Разбира се, че съм, нали съм ти дъщеря. Заспивай, а аз просто ще поседя тук и ще ти правя компания.

— За да не бъда сама ли?

— Да, за да не бъдеш сама.