Айрис Йохансен
Лицето на измамата (3)

Глава 1

Атланта, Джорджия

3 юни

Осем години по-късно

 

— Изглеждаш ужасно. Вече е почти полунощ. Никога ли не спиш?

Ив вдигна поглед от компютъра и видя Джо Куин, облегнат на вратата.

— Разбира се, че спя. — Свали очилата и потърка очи. — Една нощ работа до по-късно не прави от никого работохолик. Просто трябва да проверя тези мерки, преди да…

— Знам, знам. — Джо влезе в лабораторията и се отпусна на стола до бюрото. — Даян каза, че не си отишла на срещата днес.

Младата жена кимна виновно. Вече за трети път този месец отлагаше уговорките си със съпругата на Джо.

— Обясних й, че в полицейския участък бързат с резултатите. Родителите на Боби Старнс чакат.

— Съвпадат ли?

— Достатъчно са близки. Бях почти сигурна, още преди да започна да сравнявам. От черепа липсваха няколко зъба, но останалите потвърдиха очакванията.

— Защо тогава им беше нужна ти?

— Родителите й не искаха да повярват. Аз бях последната им надежда. А на мен ми е добре известно какво значи да се надяваш. Но щом видят как чертите на Боби съвпадат с очертанията на черепа, ще разберат, че всичко е свършило. Ще приемат факта, че детето им е мъртво и случаят ще бъде приключен.

Хвърли поглед към образа върху екрана на компютъра. От чикагската полиция й бяха дали един череп и снимка на седемгодишния Боби. С подходящата апаратура тя бе наложила лицето на детето върху черепа. Съвпаднаха почти съвършено. А Боби изглеждаше толкова жив и сладък на снимката…

„Те всичките могат да ти разкъсат сърцето“ — помисли си уморено Ив.

— Към къщи ли си?

— Тъй вярно!

— И просто се отби да ми се накараш?

— Смятам, че това е едно от основните задължения в живота ми.

— Лъжец! — Погледът й попадна върху черната кожена чанта в ръката му. — Това за мен ли е?

— Открихме някакъв скелет в гората в Северен Гуинет. Дъждът го е изровил. Животните са го намерили, така че не е останало кой знае какво, но черепът е непокътнат. — Отвори шумно куфара. — На малко момиче е, Ив.

Винаги й казваше направо, ако ставаше дума за момиче. Вероятно мислеше, че така я предпазва от емоционално натоварване.

Младата жена пое внимателно черепа и го заоглежда.

— Не е толкова малка. Най-вероятно на единайсет-дванайсет години. — Посочи леката пукнатина на горната челюст. — Престояла е на студа поне една зима. — Докосна нежно широкото отверстие на носа. — Негърка.

— Това ще помогне. — Джо направи гримаса. — Но не кой знае колко. Нямаме абсолютно никаква представа коя може да е тя. Не разполагаме със снимки за съпоставка. Знаеш ли колко много момичета бягат от къщи? Ако е от някой бедняшки квартал, може даже да не са сигнализирали, че е изчезнала. Родителите там обикновено са по-загрижени за поркането и дрогата, отколкото да държат под око своите… — Тръсна глава. — Извинявай. Забравих. Отворя ли уста, все изпадам в неудобно положение.

— Вече ти е станало навик, Джо.

— Само когато съм с теб. Тогава свалям гарда.

— Поласкана ли трябва да се чувствам? — Набърчи замислено чело, докато изучаваше съсредоточено черепа. — Знаеш, че мама от години вече не е помирисвала дрога. А и не се срамувам, че съм отраснала в бедняшки квартал. Може би нямаше да преживея случилото се, ако не бях закалена от дете.

— Щеше да го преживееш.

Тя не беше толкова сигурна. Прекалено близко до дъното бе стигнала, за да смята, че оцеляването й, и психическо, и физическо, бе гарантирано.

— Искаш ли кафе? Ние, децата от копторите, правим страхотен буламач.

Той трепна.

— Уф! Казах, че съжалявам.

Ив се усмихна.

— Реших просто да те накажа малко. Заслужаваш си го, след като правиш подобни обобщения. Кафе?

— Не, трябва да се прибирам при Даян. — Изправи се. — Не е нужно да бързаш с нея. И без това е била заровена толкова дълго. Даже не знаем кого търсим.

— Няма да бързам. Ще работя по нея нощем.

— Да, ти разполагаш с много време. — Погледна към купчината учебници върху масата. — Майка ти каза, че сега си учела физическа антропология.

— Задочно. Нямам кога да ходя на лекции.

— За Бога, защо сега пък антропология? Другото не ти ли стига?

— Реших, че може да ми бъде от полза. Все още не знам много неща.

— Но ти само работиш! Графикът ти е претоварен за месеци напред!

— Вината не е моя. — Младата жена направи физиономия. — Нямаше да стане така, ако вашият човек не бе споменал за мен пред „60 минути“. Не можеше ли просто да си държи устата затворена? И без това бях достатъчно заета.

— Е, все пак не забравяй кои са ти приятели. — Джо тръгна към вратата. — Не отивай в някой надут колеж.

— Точно ти ли ми го казваш? При положение че си завършил в Харвард?

— Това бе преди цяла вечност. Вече съм добро старо момче от южните щати. Последвай примера ми и стой там, където ти е мястото.

— Нямам намерение да ходя никъде. — Ив се изправи и постави черепа върху полицата над работното си място. — Идния вторник ще изляза да обядвам с Даян. Ако е съгласна изобщо да се уговаря повече с мен. Ще я помолиш ли от мое име?

— Ти я помоли. Аз няма да се меся повече. Имам си достатъчно проблеми. Не й е лесно да бъде съпруга на ченге. — Спря край вратата. — Лягай си, Ив. Те са мъртви. Няма да им навредиш с нищо, ако си позволиш малко сън.

— Държиш се така, сякаш съм някоя невротичка. Просто не е професионално да не си гледаш работата.

— Разбира се. — Младият мъж се поколеба. — Джон Логан да се е свързвал с теб?

— Кой?

— Логан. Милиардерът, който гони по петите Бил Гейтс. Напоследък все го споменават в новините заради фондовете на републиканците, които създава в Холивуд.

Ив сви рамене.

— Знаеш, че не следя новините и нямам почти никаква представа какво става. — Все пак си спомни, че миналата седмица бе видяла снимка на Логан, може би в „Съндей“. Беше към края на трийсетте или началото на четирийсетте, с калифорнийски тен и много къса коса, сякаш леко посипана със сребрист прах на слепоочията. Усмихваше се на някаква руса кинозвезда. Шарън Стоун ли беше? Не помнеше. — Е, от мен не е искал пари. И няма да му дам, дори да поиска. Винаги гласувам за независимите. — Хвърли поглед към компютъра си. — Този тук е „Логан“. Наистина прави добри компютри. Защо?

— Разпитвал е за теб.

— Какво?

— Чрез един доста високопоставен адвокат от Западното крайбрежие — Кен Новак. Когато колегите от полицията ми го казаха, направих някои проучвания и вече съм почти сигурен, че зад това стои Логан.

— Не мисля. Няма никакъв смисъл.

— Защо? И преди си участвала в частни разследвания.

Джо се усмихна широко. — Човек с неговото положение сигурно е оставил пътека от трупове по пътя към върха. Може да е забравил къде е погребал някой от тях.

— Много смешно. — Младата жена разтри уморено врата си. — Адвокатът му получил ли е търсената информация?

— Какво, по дяволите, си мислиш? Ние знаем как да защитаваме хората си. Кажи ми, ако се добере до непубликувания ти в телефонния указател номер и започне да ти досажда. Доскоро.

И той затвори вратата след себе си.

Без съмнение, Джо щеше да я пази така, както бе правил винаги. Никой не можеше да се сравни с него. Той се бе променил. Времето бе заличило у него всяка следа от момчешки чар. Малко след екзекуцията на Фрейзър бе напуснал ФБР и се бе присъединил към полицията в Атланта. Сега беше детектив с чин лейтенант. Никога не й бе обяснявал защо бе постъпил точно така. Версията, че вече не издържал на напрежението във ФБР, не я бе удовлетворила. Но Джо беше от хората, които не обичат да споделят, затова и тя не настоя за повече. Знаеше само, че винаги може да разчита на него.

Дори през онази нощ в затвора, когато се бе чувствала по-самотна от всякога.

Не искаше да мисли за тази нощ. Отчаянието и болката бяха все още съвсем живи, като че ли…

„В такъв случай мисли за това.“ Беше разбрала, че единственият начин да преживее болката е, да я посрещне лице в лице.

Фрейзър беше мъртъв.

Бони — изгубена.

Затвори очи и се остави на агонията. Когато я поотпусна, отвори очи и се приближи до компютъра. Работата винаги й бе помагала. Бони може и да бе изгубена, можеше никога да не я намерят, но имаше и други…

— С нов ли си се сдобила? — Сандра Дънкан стоеше на прага по пижама и с любимия си яркорозов пеньоар. Беше вперила поглед в черепа. — Стори ми се, че чух някой да кара по алеята. Все се надявах, че Джо ще те остави на мира.

— Не искам да ме оставят на мира. Няма проблеми. Работата не е спешна. Връщай се в леглото, мамо.

— Ти също трябва да си лягаш. — Сандра се приближи до черепа. — Това малко момиченце ли е?

— Единайсет-дванайсетгодишно.

Майка й помълча известно време.

— Никога няма да я намериш. Бони вече я няма. Приеми го.

— Приела съм го. Просто си върша работата.

— Дрън-дрън.

Ив се усмихна.

— Лягай си.

— Да ти приготвя нещо за хапване?

— Прекалено уважавам храносмилателната си система, за да ти позволя да я разстройваш.

Сандра направи физиономия.

— Някои хора не са създадени да готвят.

— Затова пък имаш други таланти.

Майка й кимна.

— Бива ме да се заяждам дяволски добре. Ще си легнеш ли?

— Още петнайсет минути?

— Май ще ти ги позволя, но нито секунда повече. Ще се ослушвам да чуя затварянето на вратата към стаята ти. — Направи пауза и добави смутено: — Утре вечер няма да се прибера веднага след работа. Ще вечерям навън.

Младата жена вдигна изненадано поглед.

— С кого?

— С Рон Фицджералд. Казвала съм ти за него. Работи в кабинета на областния прокурор. Харесвам го. — Тонът й стана почти предизвикателен. — Той ме кара да се смея.

— Би ми било приятно да се запозная с него.

— Аз не съм като теб. Много отдавна не съм излизала с мъж, а имам нужда от това. Не съм монахиня. За Бога, та аз нямам дори петдесет. Животът ми не може да спре само защото…

— Казвала ли съм някога да си стоиш вкъщи? Имаш право да ходиш където си искаш.

— Чувствам се виновна. — Сандра се намръщи. — Можеше да направиш нещата по-лесни за мен, ако не беше толкова строга и неумолима към себе си. Ти се държиш като монахиня!

Боже, как й се искаше майка й да не се бе впускала в това точно тази нощ. Беше прекалено уморена. Нямаше сили за подобни излияния.

— Не са ми липсвали връзки.

— Все за по две седмици и после пак твоята работа!

— Майко!

— О’кей, о’кей. Просто си мисля, че е крайно време да заживееш отново нормално.

— Онова, което е нормално за един, не винаги е нормално за другите. — Погледна екрана на компютъра. — А сега върви и ме остави да си довърша работата. Утре непременно ми кажи как е минала вечерята.

— За да живееш чрез другите ли? — попита язвително Сандра. — Може да ти кажа, а може и да не ти кажа.

— Ще ми кажеш.

Майка й въздъхна.

— Лека нощ, Ив.

— Лека нощ, мамо.

Ив се облегна на стола. Трябваше да забележи, че майка й е все по-неудовлетворена и нещастна, а емоционалната нестабилност крие опасности за един някогашен наркоман. Но, дявол да го вземе, майка й не бе докосвала наркотик от втория рожден ден на Бони! Още един от подаръците, които бе донесло момиченцето с появата си в живота им.

Вероятно сега преувеличаваше проблема. Детството и юношеството с майка-наркоманка я бяха направили безкрайно подозрителна. Неудовлетвореността беше характерна за Сандра. И здравословна. Най-доброто, което можеше да й се случи, бе една стабилна връзка.

Реши, че трябва да остави майка си да й се отдаде, но да я следи отблизо.

Хвана се, че вече се взира невиждащо в екрана на компютъра. Беше работила достатъчно. Нямаше почти никакво съмнение, че черепът принадлежеше на Боби Старнс.

Тогава забеляза знака на компанията „Логан“. Странно как човек до един момент не обръща внимание на подобни неща. Защо, по дяволите, е разпитвал за нея? Вероятно не е бил той. Сигурно бе станала някаква грешка. Тя и Логан се намираха на двата полюса.

Изправи се и раздвижи схванатите си рамене. Трябваше да опакова черепа на Боби, да го занесе заедно с отчета в къщата и да ги изпрати на следващата сутрин. Не обичаше в лабораторията й да има повече от един череп. Джо й се присмиваше, но тя чувстваше, че така не може да се съсредоточи. Затова утре щеше да изпрати Боби Старнс и доклада в Чикаго, а вдругиден родителите му щяха да знаят, че синът им вече се е прибрал у дома и вече не е един от изгубените.

„Приеми го, Ив.“

Майка й не разбираше, че търсенето на Бони така бе вплетено в тъканта на нейния живот, че тя изобщо не можеше да определи коя нишка беше Бони и коя — останалите изгубени. Това вероятно я правеше безкрайно по-нестабилна от Сандра.

Ив прекоси стаята и застана пред новия череп.

— Какво ли се е случило с теб? — прошепна тя, измъкна етикетчето с номера и го захвърли върху работния си стол. — Злополука? Убийство?

Надяваше се, че не е било убийство. Много я болеше при мисълта за ужаса, който бе преживяло детето преди смъртта си.

Смъртта на дете.

Някой бе люлял това момиче като бебе, бе го наблюдавал как прави първите си стъпки. Дано да е получила обич и радост, преди да свърши в онази дупка в гората.

Докосна леко скулата.

— Не знам коя си. Имаш ли нещо против да те наричам Манди? Това име винаги ми е харесвало.

Божичко, ето че вече разговаряше с черепи, а се притесняваше за психическото здраве на майка си. Винаги обаче й се бе струвало непочтително да се отнася към черепите безлично. Това момиче бе живяло, бе се смяло и бе обичало.

— Търпение, Манди — прошепна Ив. — Утре ще направя измерванията и скоро ще започна да вая. Ще те открия. Ще те отведа у дома.

 

Монтерей, Калифорния

 

— Сигурен ли си, че тя е най-добрият избор? — Джон Логан бе приковал поглед в екрана, върху който се разиграваше сцената пред затвора. — Не изглежда стабилна. Имам си предостатъчно проблеми, за да се разправям с жена със слаби ангели.

— Боже мой! Какъв мил човек си само — промълви Кен Новак. — Струва ми се, че тази жена има основателна причина да изглежда леко разстроена. През онази нощ бе екзекутиран убиецът на нейното момиченце.

— В такъв случай тя би трябвало да танцува от радост и сама да натисне спусъка. Аз поне бих постъпил точно така, а не да умолявам губернатора да отложи екзекуцията.

— Фрейзър бе осъден заради убийството на Теди Саймс. Беше заловен почти на местопрестъплението, преди да е успял да скрие тялото. Той обаче призна, че е убил още единайсет деца, в това число и Бони Дънкан. Разказал такива подробности, че не оставил никакво съмнение във вината си. Но не разкрил къде е заровил телата.

— Защо?

— Не знам. Побъркано копеле. Дори отказал да обжалва смъртната си присъда. Това направо влудило Ив Дънкан. Не искала да го екзекутират, преди да каже къде е дъщеря й. Страхувала се, че никога няма да я намери.

— И намерила ли я е?

— Не. — Новак взе дистанционното и натисна пауза, за да застопори кадъра. — Това е Джо Куин. Богати родители, Харвардска диплома. Всички очаквали да се захване с право, но вместо това той отива във ФБР. Работил е по случая на Бони Дънкан заедно с полицията в Атланта, а сега е детектив там. Двамата с Ив Дънкан са се сприятелили.

По онова време Куин изглеждаше около двайсет и шест годишен. Четвъртито лице, широка уста и интелигентни кафяви очи.

— Само приятели?

Кен кимна.

— Може и да е лягала с него, но нямаме доказателства. Преди три години е била свидетелка на сватбата му. През последните осем години е имала една-две връзки, но нищо сериозно. Същинска работохоличка, а това пречи. — Погледна многозначително към Логан. — Не съм ли прав?

Без да обръща внимание на намека, Джон погледна към доклада върху бюрото си.

— Майката наркоманка ли е?

— Вече не. Отказала се е преди години.

— Ами Ив Дънкан?

— Никога не е вземала дрога. Което си е истинско чудо. Май всички около нея са смъркали или са се боцкали. Майка й била незаконно дете и родила Ив на петнайсет. Живеели с държавни помощи в един от най-ужасните квартали. Ив ражда Бони на шестнайсет.

— Кой е бащата?

— Не е написала името му върху удостоверението за раждане. Очевидно той не е искал детето. — Натисна бутона и записът продължи. — Ето снимката на момиченцето. Си Ен Ен изстиска докрай тази история.

Бони Дънкан беше с тениска с Бъгс Бъни, сини дънки и маратонки. Червените й коси се пилееха на диви къдрици, а нослето й бе покрито с лунички. Цялата сияеше от радост и дяволитост.

Логан усети, че му прилошава. Що за свят беше това, щом някой бе способен да убие такова дете?

Новак бе вперил поглед в лицето му.

— Какво ще кажеш?

— Превърти напред.

Адвокатът натисна бутона и върна отново сцената пред затвора.

— На колко години е била Дънкан, когато са убили детето?

— На двайсет и три. Момиченцето е било на седем. Фрейзър бил екзекутиран две години по-късно.

— А тя изкукала и я обсебили костите.

— Не, по дяволите — тросна се Кен. — Защо си толкова груб?

Логан го изгледа.

— А ти защо я защитаваш така разгорещено?

— Защото… защото не й липсва характер, затова!

— Възхищаваш ли й се?

— От главата до петите — отвърна Новак. — Можела е да даде детето за осиновяване или да направи аборт. Вместо това го е задържала. Можела е да живее от държавни помощи като майка си и да тръгне по нейния път. Вместо това денем давала бебето в държавни ясли и работела, а нощем учела задочно. Почти била завършила колежа, когато Бони изчезнала. — Погледна към екрана. — Това е можело да я убие или да я изпрати обратно там, откъдето е дошла, но тя не се предала. Върнала се в училище. После защитила степен по изобразителни изкуства в щата Джорджия. Има и удостоверение за компютърен специалист по възрастова прогресия в Националния център за изчезнали и експлоатирани деца в Арлингтън, Вирджиния. Носител е на една от най-високите степени за реставрация на лица с глина. Обучавала се е при двама от най-добрите скулптори в тази област.

— Силна жена — промърмори Логан.

— И умна. Занимава се със съдебна скулптура и възрастова прогресия, както и с компютърна съпоставка. Малцина са специалистите във всички тези области. Видя извадката от „60 минути“ за това как е възстановила лицето на онова дете, което била открито в някакво тресавище във Флорида.

Джон кимна.

— Беше невероятно. — Погледът му се върна към екрана. Високото слабо тяло на Ив Дънкан беше облечено в дънки и шлифер и изглеждаше плашещо крехко. Дългата до раменете й червеникавокестенява коса бе съвсем мокра и ограждаше бледо овално лице, излъчващо отчаяние. Кафявите очи зад очилата с тънки телени рамки отразяваха същата безутешност и мъка. Логан отмести поглед. — Можем ли да намерим някой друг, също така добър?

Новак поклати глава.

— Ти поиска най-добрия. Тя е най-добрата. Но вероятно няма да ти бъде лесно да се разбереш с нея. Изключително заета е и работи предимно върху случаите с изчезнали деца.

Джон само отбеляза:

— Парите обикновено действат убедително.

— Едва ли обаче означават чак толкова много за нея. Тя би могла да изкарва много повече, ако бе приела някоя от поканите за работа в университет, вместо да я кара така на свободна практика. Живее под наем в къща в Морнингсайд, близо до центъра на Атланта, а в гаража отзад си е направила лаборатория.

— Може би от университета не са й направили предложение, на което да не може да откаже?

— Възможно е. Те не са от твоя ранг. — Адвокатът повдигна вежди. — Доколкото виждам, нямаш желание да ми кажеш какво ще искаш от нея?

— Не! — Новак имаше репутация на почтен човек и вероятно можеше да му се довери, но Логан не желаеше да поема излишни рискове. — Сигурен ли си, че тя е единствената?

— Тя е най-добрата. Казах ти, че… Какво всъщност те притеснява?

— Нищо.

Това не бе истина. Перспективата да избере точно Ив Дънкан го притесняваше много. Тя вече бе жертва. Не искаше да я излага отново на риск.

Защо се колебаеше? Трябваше просто да свърши тази работа, независимо кой и колко щеше да пострада. Решението вече бе взето. Самата Ив Дънкан го бе направила вместо него, тъй като се бе изкачила на най-горното стъпало в своята професия, а той непременно трябваше да се възползва от уменията на най-добрия.

Дори това да й струваше живота.

 

Кен Новак хвърли дипломатическото си куфарче на седалката и включи мотора. Едва изчака да стигне до края на дългата алея и да излезе през портата, за да вземе телефона и да позвъни в Министерството на финансите.

Докато чакаше да го свържат с Тимуик, погледът му се плъзна към океана. Някой ден и той щеше да си има къща като тази на Логан на „Севънтийн Майл Драйв“. Онази в Кармел беше модерна и луксозна, но не можеше да се сравнява с великолепието тук. Логан бе започнал с една миниатюрна компания и я бе превърнал в гигант. За това му бяха необходими само упорит труд и безскрупулността да продължава напред на всяка цена. Сега имаше всичко. Новак работеше за него от три години и му се възхищаваше безкрайно. Понякога дори го харесваше. Логан можеше да включи чара си, когато…

— Новак?

— Точно излизам от дома на Логан. Мисля, че се е спрял на Ив Дънкан.

— Мислиш или си сигурен?

— Попитах го дали иска аз да се свържа с нея. Каза, че сам щял да се заеме.

— Не ти ли каза защо му е нужна?

— Не.

— Ами ако става дума за нещо лично?

Това пробуди интереса на адвоката.

— Възможно ли е да е нещо лично?

— Не знаем. Според информацията, която имаме от теб, напоследък той се интересува от какво ли не. Може и нарочно да те обърква.

— Възможно е. Но ти очевидно не си на такова мнение, щом ми плащаш такива царски суми.

— Ще получиш и още, ако ни дадеш нещо, което да използваме срещу него. Той събра прекалено много средства за републиканската партия през последните шест месеца, а до изборите остава малко.

— Поне президентът е демократ. Популярността на Бен Чадборн е нараснала отново този месец. Мислиш ли, че Логан иска да направи всичко възможно републиканците да спечелят отново? Та те могат да го направят и без него.

— Но може и да не успеят. Трябва да го спрем!

— Не можем ли да го хванем с нещо друго?

— Не. Абсолютно чист е.

Това не изненада Новак. Бе разбрал, че Логан е прекалено умен, за да попадне в някакъв капан.

— Явно разчиташ на мен?

— Не само. Имаме и други източници.

— Но никой от тях не е така близо до него.

— Казах, че ще ти бъде платено добре.

— Смятам да заменим парите с възможността да стана заместник-губернатор на щата.

— Знаеш, че затова поддържаме Данфорд.

— Той обаче не ви е помогнал толкова, колкото аз.

Настъпи мълчание.

— Донеси ми необходимата информация и ще помисля по този въпрос.

— Ще се постарая.

Кен затвори телефона. Беше се оказало по-лесно, отколкото очакваше. Тимуик трябва наистина да е здраво притеснен от наближаващите президентски избори. Демократи или републиканци, всичките бяха едни и същи. Усладеше ли им се веднъж властта, така се пристрастяваха към нея, че все гледаха да стигнат до „Севънтийн Майл Драйв“.

В този момент дворецът в испански стил на Логан отново се разкри пред погледа му. Логан не беше политик; той беше нещо рядко — истински патриот. Беше републиканец, но Новак го бе чувал да хвали и президента-демократ за преговорите с Йордания преди три години.

Но патриотите си оставаха често непредвидими. Дори опасни.

Тимуик желаеше да се отърве от Логан и ако действаше както трябва, Кен можеше да се възползва от това, за да се добере до губернаторския пост. Почти не се съмняваше, че Логан възнамерява да възложи на Ив Дънкан нещо от личен характер. Беше прекалено тайнствен и напрегнат. Тайните, свързани с останки от скелети, обикновено говореха за някаква вина. Убийство? Защо не. Логан беше живял доста бурно. Очевидно по някое време се бе спънал и си бе наранил някой от пръстите на крака.

Кен наистина се възхищаваше от Ив Дънкан. Винаги бе харесвал силните жени, които не се предава лесно. А сега, като помогнеше да се разправят с Логан, може би щеше да й направи услуга, защото той възнамеряваше да насочи характерната си безскрупулност към нея и тя можеше да бъде стъпкана.

Изсмя се на глас, тъй като си даде сметка, че оневинява предателството си с галантност. По дяволите, наистина беше добър адвокат.

Адвокатите обаче служеха на кралете, които живееха по тази алея. Самите адвокати не бяха крале.

А несъмнено беше хубаво да бъдеш крал.