Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ив Дънкан (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Face of Deception, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 43 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2008)

Издание:

ИК „Бард“, 1999

ISBN 954-585-030-2

Оформление на корицата: Петър Христов, „Megachrom“, 1999

История

  1. — Добавяне

Глава 5

Самолетът се приземи на малка частна писта край Арлингтън, Вирджиния. Багажът им тутакси бе прехвърлен в дългата лимузина, паркирана край хангара.

„Всички удобства, които могат да се купят с пари“ — помисли си криво Ив. Сега несъмнено шофьорът щеше да се държи с типичната за герой на Удхаус официалност.

— Здравей, Джон. Добре ли пътува?

Беше с лунички, червенокос, с приятна външност, на не повече от трийсет, облечен с дънки и карирана риза.

— Горе-долу. Гил Прайс, Ив Дънкан.

Гил се ръкува с нея.

— Дамата с костите? Видях ви в „60 минути“. На живо сте по-хубава. Трябваше да се съсредоточат върху вас, а не върху онзи череп.

— Благодаря, но аз не изгарях от желание да се показвам по националната телевизия. Наситила съм се на камери.

— Джон също не ги обича. Миналата година в Париж се наложи да счупя една. — Направи гримаса. — А после Джон трябваше да се оправя в съда с копелето, което твърдеше, че съм счупил не камерата, а главата му. Мразя папараците!

— Е, мен папараци обикновено не ме преследват…

— Ако постоите известно време с Джон… — Отвори задната врата. — Влизайте. Ще ви откарам в „Барет Хаус“.

— „Барет Хаус“? Много Дикенсово!

— Било е странноприемница по време на Гражданската война. Джон я купи миналата година и напълно я преустрои.

— Маргарет пристигна ли? — попита Логан и последва младата жена в колата.

— Преди два часа. С дяволски кисела физиономия. Трябва да ми плащаш вредни. — Гил зае шофьорското място. — Не я разбирам. Как може да не ме обича? Всички ме обичат.

— Трябва да е от характера й — отвърна Логан. — Със сигурност причината не е в теб.

— Така мисля и аз.

Гил включи мотора и натисна бутона на CD плейъра. Лимузината се изпълни с горестните звуци на „Фийд Джак“.

— Прозореца, Гил — обади се Логан.

— О, да! — Усмихна се през рамо на Ив. — Джон използваше един джип, но не понася кънтри музика, затова взе тази катафалка — да дърпа при нужда прозорчето и да си остава на спокойствие.

— Обичам кънтри — възпротиви се Логан. — Просто не издържам тези жалейки, към които толкова си привързан. Изцапани с кръв сватбени рокли, кучета край гробове…

— Така е, защото си много сантиментален, а не искаш да го показваш. Мислиш ли, че не съм виждал как ти се насълзяват очите? Да вземем „Фийд Джак“. Това е…

— Ти го вземи! Прозореца!

— О’кей.

Стъклото се плъзна безшумно и музиката заглъхна.

— Надявам се, нямаш нищо против.

— Не, не си падам по тъжните песни. Но не мога да си те представя разплакан от такава мелодия над бутилка бира.

Логан сви рамене.

— Аз съм човек, а авторите на кънтри музиката знаят точно как да те разчувстват.

Погледът на младата жена политна към тила на шофьора.

— Симпатичен е. Не мога да кажа, че съм го очаквала от някой от твоите служители.

— Гил е добър шофьор.

— И бодигард?

— Това също. Бил е във Военновъздушната полиция, но е скаран с дисциплината.

— А ти?

— И аз, само че аз обикновено заобикалям препятствията, вместо да се спускам с рогата напред. — Посочи към страничното стъкло. — След няколко минути сме на моя земя. Тя е красиво място с гори и ливади.

— Предполагам. — Беше тъмно и невъзможно да се види нещо повече от неясни силуети. Съзнанието й все още бе погълнато от сравнението, което Логан бе направил между самия себе си и Прайс. — А как действаш, когато не успееш да се справиш по заобиколния начин?

— И аз се спускам с рогата напред. — Усмихна се. — Затова се разбираме с Гил. Близки сме по душа.

Взеха следващия завой и пред тях се изпречи претенциозна шестметрова ограда от ковано желязо.

Ив забеляза как шофьорът натиска един бутон върху контролното табло и портата се отваря бавно.

— Оградата също ли е електрифицирана?

Спътникът й кимна.

— И един човек от охраната наблюдава с помощта на камери земите.

Младата жена усети ледени тръпки.

— Високотехнологично! Искам и аз да разполагам с дистанционно устройство за тази порта.

Джон я погледна.

— Вратите, които пропускат хората отвън, не би трябвало да ги изолират вътре. Не ми допада идеята да бъда затворена в клетка.

— Не се опитвам да те направя затворничка, Ив.

— Вярвам, че е така, ако получиш онова, което желаеш. Но какво ще стане, ако не успееш?

— Не мога да те принудя да работиш.

— Така ли? Ти си много умен човек, Логан. Искам лично дистанционно устройство за входната врата.

— Утре. Ще трябва да бъде програмирано. — Джон се усмихна саркастично. — Според мен може да си спокойна, че през следващите двайсет и четири часа няма да те тероризирам.

— Утре. — Младата жена се приведе напред, когато къщата се появи пред погледите им. Луната се бе показала иззад облаците и осветяваше всичко наоколо. „Барет Хаус“ беше обширна двуетажна каменна постройка. Наистина приличаше на странноприемница от деветнайсети век. В нея нямаше нищо претенциозно, а бръшлянът по стените омекотяваше камъка. Когато Гил спря автомобила пред главния вход, Ив попита: — Защо е трябвало да купуваш странноприемница, която после да подновяваш и преустройваш? Защо просто не изгради нова къща?

Логан изскочи от лимузината и й подаде ръка.

— Имаше си някои уникални особености, които много ми допаднаха.

— Не ми казвай! Искам да позная! Имаше си свое гробище?

Джон се засмя.

— Гробището на семейство Барет е отвъд хълма. Но не това бе причината да я купя. — Отвори високата махагонова входна врата. — Тук няма непрекъснато прислуга. Наел съм хора, които два пъти седмично идват от града да чистят. Ще трябва да се оправяме сами в кухнята.

— Няма значение. Не съм свикнала с прислуга, а храната не е сред най-важните неща в живота ми.

Погледът му я обгърна.

— Виждам. Слаба си като хрътка.

— Аз обичам хрътките — обади се Гил, който точно отнасяше багажа й към вестибюла. — Много са грациозни и имат огромни, изпълнени с копнеж очи. Някога си имах хрътка. Бях съсипан, когато умря. Къде да й отнеса нещата?

— Първата врата срещу стълбището — отвърна Логан.

Гил заизкачва стълбите.

— Неприятна работа. Аз самият обитавам постройката до гаража, Ив. Би трябвало да го помолиш да настани и теб там. Много по-интимно е.

— Тук е по-близо до лабораторията — рече Джон.

„И по-удобно за теб самия да ме държиш под око“ — допълни наум младата жена.

— Маргарет трябва да си е легнала. Ще се запознаеш с нея утре. Мисля, че ще намериш всичко необходимо в стаята си.

— Искам да видя лабораторията.

— Сега?!

— Да. Може да не е оборудвана както трябва.

— Да вървим. Тя е в една от пристройките отзад. Аз лично не съм я виждал. Казах на Маргарет да я снабди с всичко, от което според нея би могла да се нуждаеш.

— Отново експедитивната Маргарет!

— Не само експедитивна. Изключителна!

Последва го през огромна дневна, чиято камина бе достатъчно голяма човек да влезе прав в нея, дървеният под беше покрит с конопени килими, а мебелите бяха с великански размери. Приличаше точно на фоайе на странноприемница.

Джон я поведе по някакъв къс коридор и отвори една врата.

— Пристигнахме.

Студенина. Стерилност. Блясък на неръждаема стомана и стъкло.

— Уф! — Логан направи гримаса. — Очевидно това е представата на Маргарет за научен рай. Ще се опитам да го постопля за теб.

— Без значение. Няма да работя кой знае колко време тук.

Приближи се до поставката. Беше здрава и подвижна. Трите камери бяха последна дума на техниката, както и компютърът, смесителят и видеото. Приближи се до бюрото. Измервателните уреди бяха от най-високо качество, но тя предпочиташе онези, които си бе донесла. Взе дървената кутия от полицата над стола. От нея се взираха шестнайсет чифта очи. Всички вариации на лешниково, сиво, зелено, синьо, кафяво.

— Синьо и кафяво щеше да бъде достатъчно — рече тя. — Кафявото е най-често срещаният цвят.

— Казах й да набави всичко, което би могло да ти потрябва.

— Е, точно така е и сторила. — Обърна се и го погледна. — Кога мога да започна?

— След един-два дена. Чакам новини.

— И аз да стоя и да си въртя палците?

— Ако искаш мога да изровя някой представител на семейство Барет, за да практикуваш?

— Не, искам да си свърша работата и да се прибирам.

— Ти ми даде две седмици. — Обърна се. — Хайде, уморена си. Ще те заведа в стаята ти.

Наистина беше уморена. Струваше й се, че са изминали хиляда години от мига, в който бе влязла в лабораторията си тази сутрин. Внезапно я обзе носталгия. Какво правеше тук? В тази непозната къща? В компанията на човек, на когото нямаше доверие?

Фонд „Адам“! Нямаше значение дали мястото й бе тук. Тя имаше работа и цел. Приближи се до него.

— Няма да извърша нищо престъпно.

— Знам.

Ив изгаси осветлението в лабораторията и излезе в коридора.

— Ще ми кажеш ли защо ме доведе тук и защо трябва да го направя?

Джон се усмихна.

— Патриотичен дълг.

— Глупости! — Впери очи в лицето му и ги присви. — Политика?

— Защо мислиш така?

— Ти си известен и със задкулисни действия.

— Би трябвало да се радвам, че вече не ме мислиш за сериен убиец.

— Не съм казвала такова нещо. Просто оглеждам всички възможности. Политика?

— Не е изключено.

Внезапно я осени друга мисъл.

— Божичко! Опитваш се да очерниш някого?

— Не вярвам в подобни кампании. Аз вярвам във възтържествуването на истината.

— Ако е в твоя полза.

Той кимна шеговито.

— Разбира се.

— Не желая да бъда част от това.

— Ти не си част от него… освен ако не съм прав. Ако греша, ти се прибираш вкъщи и забравяме, че някога си била тук. — Тръгна пред нея нагоре по стълбите. — Справедливо, нали?

— Ще видим.

— Да, ще видим. — Отвори вратата към стаята й и застана встрани. — Лека нощ, Ив.

— Лека нощ.

Влезе и затвори вратата след себе си. Стаята беше уютна, в селски стил, с балдахин над леглото, застлано с юрган в кремаво и ръждиво, и семпли борови мебели. Телефонът стоеше върху малка странична масичка. Седна на леглото и набра номера на Джо Куин.

— Ало — отвърна сънено той.

— Джо, Ив е.

От гласа му изчезна всякаква следа от сънливост.

— Всичко наред ли е?

— Напълно. Извинявай, че те събудих, но исках да ти кажа къде се намирам и да ти дам телефонния си номер тук. — Изрече номера върху телефонния апарат.

— Записах го. Къде, по дяволите, си?

— В „Барет Хаус“. Къщата на Логан във Вирджиния.

— И това не можеше да почака до сутринта?

— Вероятно можеше. Исках обаче да знаеш. Чувствам се… откъсната от целия свят.

— Звучиш смутено. Прие ли работата?

— Защо иначе ще съм тук?

— И какво те плаши?

— Не съм уплашена.

— Разбира се, че си. Не си ми се обаждала посред нощ, откакто Бони…

— Не се страхувам. Просто исках да знаеш. — Дойде й нова идея. — Логан има един шофьор, Гил Прайс. Бил е във Военновъздушната полиция.

— Искаш да направя справка?

— Така… ми се струва.

— Няма проблем.

— И ще държиш под око майка ми, докато ме няма?

— Разбира се, знаеш, че ще го направя. Ще помоля Даян да отиде да пие кафе с нея утре следобед.

— Благодаря, Джо. Заспивай.

— Това и ще направя. — Помълча за момент. — Бъди внимателна, Ив.

— Няма за какво. Чао.

Затвори телефона и се изправи. Щеше да си вземе душ, да си измие косата и след това да си легне. Наистина не трябваше да събужда Джо, но след като чу познатия му глас, се почувства наистина по-добре. Всичко в тази къща бе приятно и гостоприемно, в това число и чаровният Гил Прайс, но въпреки това нервите й бяха опънати. А и не й допадаше тази изолираност.

Сега обаче вече имаше връзка с външния свят.

Джо щеше да бъде спасителната й мрежа, докато се движи по опънатото над бездната въже.

 

— Ив? — Даян Куин се завъртя и подпря глава на дланта си. — Всичко наред ли е?

Съпругът й кимна.

— Така смятам. Но не съм сигурен. Захванала се е с работа, която може би не е… Забрави. Вероятно няма за какво да се тревожим.

Даян обаче знаеше, че той щеше да се тревожи. Винаги се тревожеше за Ив.

Младият мъж легна отново и се зави.

— Ще отидеш ли утре при майка й?

— Разбира се. — Изгаси светлината и се сгуши по-близо до него. — Както кажеш. А сега заспивай.

— Заспивам.

Но нямаше да заспи. Щеше да лежи в мрака и да се притеснява за Ив. „Забрави!“ Бракът им беше добър. Джо бе наследил от родителите си достатъчно, за да осигури и за двамата охолен живот, дори без заплата. Беше грижлив, великодушен и страхотен в леглото. Още преди да се оженят, тя бе наясно, че двамата с Ив са много близки. Не й бе нужно кой знае колко време, за да разбере, че връзката им бе прекалено силна и здрава, за да може да бъде разрушена. Понякога единият довършваше изречението, започнато от другия.

Връзката им обаче не беше сексуална. Още не. И може би никога нямаше да стане.

„Затова не се поддавай на ревността. Бъди приятелка на Ив и съпруга на Джо.“

 

— Преди трийсет минути се обади на Джо Куин. — Гил постави един лист върху бюрото на Логан. — Това е разпечатката на разговора й, която направи Марк.

Логан се усмихна леко, докато преглеждаше текста.

— Струва ми се, че тя не ни вярва, Гил.

— Умна жена. — Гил се пльосна върху фотьойла в другия край на стаята и преметна единия си крак върху страничната облегалка. — Изобщо не се изненадвам, че не вярва на теб. Ти си направо прозрачен, но човек трябва да бъде свръхпрозорлив, за да заподозре мен.

— Това не се дължи на твоите действия, а на проклетите ти лунички. — Джон се намръщи. — Опитвах да се свържа със Скот Мейрън в Йордания. Някой да се е обаждал?

— Никой. — Но веднага щракна с пръсти. — Освен адвокатът ти, Новак.

— Той може да почака.

— Искаш ли Марк да прекъсне връзката, ако тя опита да се обади отново?

Логан поклати глава.

— Това само ще я накара да използва цифровия си телефон. Не е изключено да го направи и ако заподозре, че телефонът в стаята й се подслушва.

— Както кажеш. — Направи пауза. — Кога тръгваме?

— Скоро.

Той повдигна едната си вежда.

— Да не би да криеш и от мен?

— Трябва да съм сигурен, че всичко ще мине добре. Тимуик се приближи прекалено много до мен.

— Можеш да ми имаш доверие, Джон.

— Казах, че чакам.

— Добре, необщително копеле. — Гил се изправи и тръгна към вратата. — Но не ми харесва да се движа слепешката.

— Няма да се наложи.

— Приемам го като обещание. Гледай да поспиш.

— Ще гледам.

Когато вратата се затвори след бодигарда, Логан сведе отново поглед към листа с извадката, а след това го захвърли. Джо Куин. Не можеше да си позволи да подценява детектива. Той беше безкрайно предан на Ив. Приятелски чувства и какво още? Куин беше женен, но това не значеше нищо.

По дяволите, не бе негова работа, стига да не заставаше на пътя на онова, което трябваше да свърши Ив Дънкан. А и си имаше предостатъчно грижи.

Скот Мейрън сега се разхождаше някъде из Йордания и можеха да го спипат всеки момент.

Нищо чудно Тимуик да бе прозрял намеренията му и да си бе направил съответните заключения. А те щяха да го уплашат дотолкова, че да вземе нужните мерки, за да подсигури позицията си.

Нямаше търпение да се свърже с Мейрън.

Извади личното си тефтерче и го отвори на последната страница. На нея имаше само три имена със съответните им номера.

Дора Бенц.

Джеймс Кадро.

Скот Мейрън.

Телефоните на Бенц и Кадро може би се подслушваха, но въпреки това трябваше да позвъни, за да види дали всичко при тях е наред. После щеше да прати някой да ги вземе.

Посегна към телефона и набра първия номер.

Дора Бенц.

 

Телефонът звънеше.

Фиске привърза краката на жената към долната табла на леглото и повдигна нощницата й над кръста.

Беше над петдесетгодишна, но имаше дяволски хубави крака. Жалко, че коремът й бе като торба. Коремните преси са щели да свършат добра работа. Той самият правеше по двеста дневно и коремът му бе като желязо.

Извади от килера метла и се върна до леглото.

Телефонът продължаваше да звъни.

Натика горната част от дръжката в мъртвата. Убийството трябваше да прилича на изнасилване, но нямаше да рискува да еякулира в нея. Спермата бе неоспорим доказателствен материал. А много серийни убийци имаха проблеми с еякулацията, така че метлата бе добро хрумване с привкус на женомразство.

Нещо друго?

Шест дълбоки жестоки рани върху гърдите, лепенки на устата, отворен прозорец…

Работата бе съвсем чиста.

Искаше му се да остане известно време, за да се възхити на своето творение, но телефонът не спираше да звъни. Онзи, който опитваше да се свърже, можеше да се разтревожи и да повика полиция.

Последна проверка. Приближи се до горната част на леглото и се вгледа в лицето й.

Тя сякаш отвърна на погледа му. Очите и бяха широко отворени със същото ужасено изражение както в мига, в който бе забил ножа в сърцето й.

Извади плика със снимките и списъка, който бе получил на летището от Тимуик. Обичаше списъците — те поддържаха реда.

Три снимки. Три имена. Три адреса.

Зачеркна името на Дора Бенц.

Телефонът продължаваше да звъни, когато напусна апартамента.

 

Никакъв отговор.

Беше три и трийсет сутринта. Трябваше да му отговори.

Логан остави бавно слушалката.

Това не означаваше непременно нещо лошо. Дора Бенц имаше женени деца, които живееха в Бъфало, Ню Йорк. Може би бе отишла да ги посети. Или е заминала някъде да си почине.

Но можеше и да е мъртва.

Тимуик бе способен да действа бързо, за да премахне всяка заплаха.

Може би пък просто правеше прибързани заключения.

Винаги обаче се бе доверявал на инстинктите си, а в този момент те направо крещяха.

Но ако изпратеше Гил да провери какво става с Дора Бенц, все едно че даваше безценна информация на врага. Тимуик щеше да знае със сигурност онова, което сега можеше само да подозира. Трябваше да избере дали да опита да спаси Дора Бенц, или да остане в прикритие още няколко дена.

Вдигна слушалката и набра номера на Гил в стаята му.

 

Светлини. Движещи се светлини.

Ив спря да си суши косата, изправи се бавно и се приближи до прозореца.

Черната лимузина, която ги бе докарала от летището, се плъзгаше по алеята към портата.

Логан?

Гил Прайс?

Беше почти четири сутринта. Къде щяха да ходят по това време?

Съмняваше се, че биха й казали, ако ги попиташе на сутринта.

Въпреки това щеше да го направи.