Айрис Йохансен
Лицето на измамата (8)

Глава 6

Ив заспа едва в пет, но сънят й бе неспокоен. Събуди се в девет и си наложи да остане в леглото почти до десет, когато някой задумка по вратата й.

Преди да успее да отговори, в стаята влезе дребна пухкава жена.

— Здравей, аз съм Маргарет Уилсън. Ето дистанционното устройство, което си искала. — Постави го на нощното шкафче. — Извинявай, ако съм те събудила, но Джон каза, че съм оплескала работата с лабораторията. Откъде, по дяволите, можех да зная, че си падаш по хубавото? Какво трябва да добавя? Възглавници? Килими?

— Нищо. — Ив седна в леглото и се взря с любопитство в жената. Бе вероятно в началото на четирийсетте. Сакото и панталонът от сив габардин правеха пухкавата й фигура по-слаба и много отиваха на тъмната й лъскава коса и лешниковите очи. — Няма да остана тук толкова дълго, така че това не е от значение.

— От значение е. Джон обича нещата да се вършат както трябва. Аз също. Кой е любимият ти цвят?

— Зелено, струва ми се.

— Трябваше да се досетя. Червенокосите са напълно предсказуеми.

— Аз не съм червенокоса.

— Добре де, почти. — Огледа стаята. — Обстановката тук допада ли ти?

Ив кимна, отметна завивките и стана от леглото.

— Хубаво. В такъв случай хващам телефона и поръчвам някои неща. Би трябвало да бъде… О, Боже, ти си истински великан!

— Какво?

Маргарет я оглеждаше открито.

— Колко си висока, по дяволите?

— Един и седемдесет и седем.

— Гигант! Покрай теб ще се чувствам като фъстък. Мразя високите кльощави жени. Те влияят върху психиката ми и ставам свръхагресивна.

— Ти не си чак толкова дребна.

— Сега пък се държиш покровителствено. — Маргарет направи гримаса. — А аз пък заех отбранителна позиция. Ще трябва да се преборя с това. Просто ще си повтарям, че съм много по-умна от теб. Облечи се и слез в кухнята. Ще хапнем някаква зърнена закуска и после ще те разведа наоколо.

— Не е необходимо.

— Разбира се, че е. Джон иска да си щастлива и казва, че точно сега нямаш работа. Ако си като мен, ще се побъркаш. — Тръгна към вратата. — Ние обаче ще се погрижим. Петнайсет минути?

— Чудесно.

Запита се каква щеше да бъде реакцията на Маргарет, ако не се бе съгласила.

Беше трудно обаче да не я харесаш. Не беше се усмихнала нито веднъж, но въпреки това излъчваше омайваща енергия и жизнерадост. Беше откровена до грубост, самоуверена и не приличаше на никого от познатите й. Беше като свеж полъх след мрачното напрежение, което бе усетила у Логан.

 

— Гробището на семейство Барет. — Маргарет посочи с ръка. — Последният гроб датира от 1922 година. Искаш ли да влезем?

Ив поклати глава.

— Слава Богу. Гробищата ми действат депресиращо, но реших, че теб може да те заинтригува.

— Защо?

— Не знам. Сигурно заради костите, с които работиш.

— Аз не вися из гробищата като вампир, макар че не ме притесняват. — Особено пък семейните гробища, а това тук бе изключително добре поддържано. Всеки гроб бе покрит със свежи карамфили. — От кого са всички тези цветя? Живеят ли наоколо още от семейство Барет?

— Не, последният им пряк наследник е умрял преди двайсетина години. — Посочи към една надгробна плоча. — Ето тук почива Рандолф Барет — последният. Умрял е през 1922 година. Гробището беше в плачевно състояние, когато Джон купи мястото. Той нареди да бъде разчистено и всяка седмица да се носят свежи цветя.

— Изненадана съм. Не бих предположила, че Логан е толкова сантиментален.

— Човек никога не знае какво ще направи Джон. Радвам се, че нае специален градинар. Както казах, гробищата ме депресират.

Ив се обърна и тръгна надолу по хълма.

— Мен не ме депресират. Може би ме натъжават. Особено детските гробове. Преди да се развие съвременната медицина, толкова много деца са умирали. Имаш ли деца?

Маргарет поклати глава.

— Някога бях омъжена, но и двамата градяхме своята кариера и бяхме прекалено заети, за да мислим за деца.

— Работата ти сигурно изисква да й се отдадеш всецяло.

— Да.

— А ако се окаже опасна?

— Джон няма да позволи да загазя.

— И преди ли се е занимавал с това?

— С кости ли? Не, но понякога се е движил наистина по ръба.

— И ти му вярваш?

— По дяволите, да!

— Дори ако не знаеш какво търси? Или може би знаеш?

Маргарет се усмихна широко.

— Престани да ме подпитваш. Не знам нищо за нищо и не бих ти казала, ако знаех.

— Дори няма да ми кажеш дали онзи, който потегли неизвестно къде посред нощ, е бил Логан?

— Джон си е тук. Видях го, преди да се завре в кабинета си тази сутрин. Гил замина.

— Защо?

Маргарет сви рамене.

— Питай Джон. — И додаде безцеремонно: — Дошла си, защото Джон те е убедил, че си заслужава. Аз направих трансфера до фонд „Адам“. Той сам ще ти каже всичко, когато реши, че е дошъл подходящият момент. Довери му се!

— Аз не му вярвам. — Погледна към гаража. — Оттам ли се следи входният портал?

Маргарет кимна.

— Доста сложна система с камери из цялото имение. С наблюдаването се занимава Марк Слейтър.

— Още не съм се запознала с него.

— Той не идва често в къщата.

— Къщата на Логан на Западното крайбрежие пак така ли се охранява?

— Разбира се. Побъркани, колкото щеш. Хора като Джон са примамливи мишени. — Ускори крачка. — Имам малко работа. Ще си недоволна ли, ако те оставя сама днес следобед?

— Не. Не е нужно да ме забавляваш, Маргарет.

— Доставя ми удоволствие. Не си това, което очаквах. Представях си някоя много студена и делова особа. Оттам и грешката ми с лабораторията. Но не си признах пред Джон за нея. Заявих, че всичко е по негова вина, тъй като не ми даде възможност да разбера предварително с кого си имам работа. Не е добре да знае, че не съм съвършена. Така ще се чувства несигурен.

Ив се усмихна.

— Не мога да си го представя.

— Всеки си има своите мигове на несигурност, дори аз самата. — И додаде унило: — Но само когато стоя до великани като теб. Дължи се на факта, че аз, дето съм голяма колкото скарида, израснах сред четирима почти двуметрови братя. Майка ти висока ли е?

— Не, средна.

— Значи ти си аномалия и аз великодушно ти прощавам. Няма да споменавам повече за това.

— Благодаря. Ценя…

— Чудех се къде сте! — Логан изникна от къщата и тръгна към тях. — Добре ли спа? — обърна се той към Ив.

— Не.

— Имам да довърша онези доклади — побърза да съобщи Маргарет. — Доскоро, Ив.

Младата жена кимна, без да отделя очи от Логан. С черните дънки и памучната блуза той изобщо не приличаше на мъжа, с когото се бе запознала.

— Ново легло?

— Отчасти. Защо Гил Прайс замина нанякъде снощи?

— Дадох му задача.

— В четири сутринта?

— Беше спешно. Ще се върне тази нощ. — Замълча за момент. — Надявах се, че ще разполагаш с един-два дена за аклиматизиране, но изглежда ще се наложи да побързаме.

— Не ми е нужна аклиматизация. Само ми донеси костите и ме остави да си върша работата.

— Може да се наложи ние да отидем при тях.

Ив замръзна.

— Какво?!

— Може да се наложи да направиш оглед непосредствено след изкопаването и да прецениш дали си заслужава да ги носим тук. Моят източник току-виж е излъгал и черепът се окаже дотолкова пострадал, че лицето не може да бъде възстановено.

— И ти искаш аз да бъда там, докато копаете?

— Може би.

— Забрави! Аз не съм крадец!

— Ще поговорим по-късно. Може и да не се наложи. Хареса ли ти гробището?

— Защо всички смятат, че си падам по гробища… — Впери поглед в лицето му и присви очи. — Откъде знаеш, че съм била там? — Погледна към пристройката до гаража. — А, видеокамерите. Не обичам да ме шпионират, Логан.

— Камерите следят цялото имение. Случайно са ви уловили с Маргарет.

Можеше и да е така, но младата жена се съмняваше, че има нещо „случайно“ в живота на Логан.

— Харесаха ми свежите цветя.

— Аз живея в къщата на семейство Барет. Сметнах, че това е най-малкото, което мога да направя.

— Сега вече къщата е твоя.

— Така ли? Семейство Барет са построили странноприемницата, живели са и са работили тук в продължение на повече от сто и шейсет години. Тук са станали свидетели на много исторически събития. Знаеш ли, че Ейбрахам Линкълн е отседнал на това място непосредствено преди края на Гражданската война?

— Още един републиканец! Нищо чудно, че си купил имението.

— Някои от местата, където е бил Линкълн, дори не бих докоснал. Прекалено много ценя удобството си. — Отвори входната врата пред нея. — Обади ли се на майка си?

— Не. Ще й се обадя тази вечер, когато се върне от работа. — Усмихна се. — Стига да не излезе някъде. Напоследък си прави компания с един адвокат от канцеларията на областния прокурор.

— Късметлия! Тя ми се стори много симпатична.

— Освен това е и умна. След раждането на Бони завърши гимназия, а после и съдебна журналистика.

— Завършила е училище, след като дъщеря ти се… — Логан спря рязко. — Извинявай, сигурен съм, че не би искала да говориш за дъщеря си.

— Нямам нищо против да говоря за Бони. Много се гордея с нея. Тя се появи в живота ни и промени всичко. Любовта може да го направи.

— Така съм чувал и аз.

— Истина е. Отдавна опитвах да откажа майка си от дрогата, но все безуспешно. Може би бях прекалено огорчена и обидена. Господ ми е свидетел, понякога я мразех. Но Бони се появи и аз се промених. Цялата горчивина изчезна. Майка ми също се промени. Боже, как само обичаше тя Бони! А и можеше ли човек да не я обича!

— Видях снимката й…

— Нали е много красива? — Ив се усмихна сияйно. — Толкова щастлива. Винаги беше толкова щастлива. Обичаше всеки буден час от своя… — Наложи се да преглътне, за да се успокои, след което заяви рязко: — Извинявай, трябва да спра! Започва да боли.

— Боже милостиви, престани да се извиняваш — възкликна почти грубо Логан. — Аз съжалявам, че те накарах да говориш за нея.

— Ти не си ме накарал да правя каквото и да било. Много е важно да я задържа до себе си, да не си позволя никога да я забравя. Тя съществуваше. Тя се превърна в част от мен, може би най-добрата част. — Извърна се от него. — А сега мисля да отида в лабораторията и да видя дали мога да направя нещо за Манди.

Джон я изгледа изненадано.

— Носиш си парченцата?

— Разбира се. Не се предавам, преди да съм опитала.

Усети погледа му върху себе си, докато се отдалечаваше. Май не трябваше да му показва колко е уязвима, но се получи от само себе си. Той я бе слушал напрегнато и със симпатия и я бе накарал да се чувства така, сякаш наистина милее за нея. Може би пък не му беше безразлична. Може би не я манипулираше.

Или беше точно това. Какво значение имаше, по дяволите? Тя не се срамуваше от онова, което изпитваше към Бони, а и нямаше начин той да извърти думите и и да ги използва срещу нея. Единственото предимство за него сега бе фактът, че го чувстваше някак си по-близък. Разговорът за Бони бе станал причина помежду им да възникне някаква връзка. Крехка и неопределена.

Младата жена отвори вратата на лабораторията и се насочи право към дипломатическото куфарче, което бе оставила върху бюрото. Отключи го и заизважда парченцата. Събирането им щеше да прилича на подреждане на пъзел с повишена трудност. Беше истинска лудост.

Ако обаче разсъждаваше по този начин, наистина нямаше да успее. Откриването на Манди бе нейна работа и тя щеше да я свърши. Все пак можеше да разчита и на връзката, която бе създала с момичето.

— Здравей, Манди. — Седна зад бюрото и вдигна една носова кост, най-голямото запазено парче от черепа. — Мисля да започнем оттук. Не се притеснявай. Може да ни бъде необходимо повечко време, но пак ще се справим.

 

— Дора Бенц е мъртва — заяви без заобиколки Гил, когато Логан вдигна телефона.

— Дявол да го вземе!

Ръката му стисна несъзнателно слушалката.

— Наръгана смъртоносно и изнасилена. Открила я сестра и, около десет тази сутрин в собствения й апартамент. Мислели да ходят заедно на аеробика. Имала ключ и влязла, след като никой не отговорил на настоятелното й звънене. Прозорецът бил отворен и полицията смята, че е просто случай на изнасилване с убийство.

— Как не!

— Ако е така, значи е извършено много добре — заяви Гил. — Изключително добре.

Като вандализма в лабораторията на Ив в Атланта.

— Проследиха ли те?

— Няма съмнение. Ти знаеше, че ще ме проследят.

— Можеш ли да разбереш от някой от старите си колеги кого е наел Тимуик?

— Ще пусна пипала. Да се връщам ли?

— Не. Цяла сутрин опитвам да се свържа с Джеймс Кадро. От офиса му казаха, че отишъл със съпругата си на къмпинг в Адирондакс. — Замълча за момент. — Побързай. Аз не бях първият, който се е интересувал от него.

— Къде в Адирондакс?

— Около Джоунсбърг.

— Страхотно! Точно така обичам. Точни указания. Тръгвам.

Логан остави телефона. Дора Бенц беше мъртва. Можеше да я спаси, ако бе действал по-бързо. Но, по дяволите, смяташе, че всички те ще бъдат в по-голяма безопасност, ако не прояви никакъв интерес към тях, ако се престори, че не знае за тяхното съществуване.

Очевидно се бе лъгал. Дора Бенц беше мъртва.

За нея бе вече прекалено късно, но може би не и за другите.

Но не можеше да действа бързо без Ив Дънкан. Ключът беше тя. Трябваше да бъде търпелив и да я накара да му повярва.

Създаването на доверие щеше да бъде дълъг процес. Ив беше умна и по някое време щеше да открие, че тази работа е много опасна за нея самата и за семейството й.

Джон се облегна на стола и започна да разиграва наум различните възможности.

 

— Здравей. — Маргарет пъхна глава в лабораторията. — Декораторите на „затоплянето“ са тук. Можеш ли да излезеш за един час и да ги оставиш да си свършат работата?

Ив се намръщи.

— Казах ти, че не е необходимо.

— Аз никога не си върша половинчато задълженията.

— Само един час?

— Предупредих ги, че не желаеш да те притесняват и че ако се забавят повече от уговореното време, просто няма да получат нищо. А и ти все пак трябва да се храниш. — Погледна часовника си. — Почти седем е. Какво ще кажеш за една супа и сандвич?

— Ей сегичка. — Младата жена премести внимателно дъската с костите на Манди в горното чекмедже на бюрото. — Кажи им, че ако пипнат бюрото, аз лично ще ги убия.

— Добре.

И Маргарет се обърна и изчезна.

Ив свали очилата и разтърка очи. Малко почивка вероятно щеше да й се отрази добре. За няколко часа бе напреднала съвсем малко и усещането й за безсилие се увеличаваше. Въпреки това, щеше да продължи работата си, след като се нахрани.

Срещна шестима мъже и две жени в коридора, които носеха акцентиращи възглавници, столове и килими. Дори й се наложи да се долепи до стената, за да се разминат.

— Оттук! — Маргарет я хвана за ръката, помогна й да се промъкне покрай двамата, които носеха навит на руло килим, и я поведе към кухнята. — Направих доматена супа и сандвичи със сирене. Доволна ли си?

— Много! — Ив седна, взе салфетката и я постла на скута си. — Не съм чак толкова гладна.

— Аз пък умирам от глад, но съм на диета и се опитвам да се държа прилично. Ти очевидно никога в живота си не си се подлагала на диети.

Ив се усмихна.

— Съжалявам.

— Така и трябва. — Маргарет посегна към дистанционното управление на телевизора, поставено върху кухненския плот. — Имаш ли нещо против? Президентът ще дава пресконференция. Джон ме кара да ги следя и да му докладвам, ако има нещо интересно.

— Нямам нищо против. — Младата жена започна да се храни. — Стига ти да не се разсърдиш, че няма да обърна никакво внимание на пресконференцията. Политиката не е моята стихия.

— Нито пък моята. Но Джон е направо обсебен от нея.

— Чух за изграждането на фондовете. Мислиш ли, че той иска лично да се занимава с политика?

Маргарет поклати глава.

— Няма да издържи на глупостите им. — Вгледа се за момент в екрана. — Чадборн е дяволски добър. От него буквално струи топлота. Знаеш ли, че го наричат най-обаятелния президент след Рейгън?

— Работата обаче е изключително отговорна и само обаяние не стига.

— Но може да стане причина да те изберат. — Маргарет кимна към телевизора. — Виж го. Всички казват, че този път ще убеди и Конгреса.

Ив погледна. Бен Чадборн бе едър мъж в края на четирийсетте, с красиво лице и сиви искрящи очи. Отговори на въпроса с добродушно сръгване в ребрата. Залата избухна в смях.

— Впечатляващо! — заяви Маргарет. — Лайза Чадборн също си я бива. Видя ли костюма й? „Валентино“, бас държа.

— Нямаше да позная.

— Нито пък да се впечатлиш. — Маргарет направи гримаса. — Е, мен пък това ме вълнува. Някой ден и аз ще бъда достатъчно слаба, за да нося подобни костюми.

— Много е привлекателна — съгласи се Ив. — И се справя чудесно със задачата да събира пари за малтретирани деца.

— Така ли? Този костюм наистина трябва да е на „Валентино“.

Младата жена се усмихна развеселена. Никога не би предположила, че динамо като помощничката на Логан може да се вълнува така от дрехи.

Въпросният костюм подчертаваше всичко най-привлекателно в слабото атлетично тяло на Лайза Чадборн. Мекият му бежов цвят отиваше на смуглата й кожа и лъскавата тъмнокестенява коса. Тя се усмихваше на своя съпруг и изглеждаше едновременно влюбена и горда.

— Много е хубава.

— Мислиш ли, че си е правила пластична операция на лицето? Трябва да е на четирийсет и пет, но не изглежда на повече от трийсет.

— Може би. — Ив довърши супата си. — Или може би просто остарява бавно.

— Защо и аз нямам такъв късмет. Тази седмица видях две нови бръчки на челото си. Пазя се от слънцето. Използвам овлажнители. Правя всичко както трябва и въпреки това слизам все по-надолу и по-надолу. — Маргарет угаси телевизора. — Депресирам се, като я гледам. Чадборн повтаря все едно и също. Намаляване на данъците. Повече работни места. Помощ за децата.

— В това няма нищо лошо.

— Кажи го на Джон. По дяволите, Чадборн казва и прави всичко както трябва, а съпругата му се усмихва нежно, участва в благотворителни мероприятия като някоя Евита Перон и си пече сама сладките. Няма да бъде лесно за партията на Джон да измести администрация, навсякъде наричана „втория Камелот^[1]“.

„Освен ако не намереше начин да хвърли петно върху нея.“ Колкото повече Ив мислеше за това, толкова по-вероятно й се струваше и определено никак не й допадаше.

— Къде е Логан?

— Цял следобед си е в кабинета и води телефонни разговори. — Маргарет се изправи. — Кафе?

— Не. Преди около час пих в лабораторията.

— Е, очевидно все пак съм направила нещо както трябва, като съм я оборудвала с кафеварка.

— Свършила си страхотна работа. Разполагам с всичко, което ми е необходимо.

— Щастливка! — Наля кафе за себе си. — Малко са хората, които могат да го кажат. Повечето от нас не са такива късметлии. Трябва да правим компромиси и да… — Вдигна поглед, като поразена от гръм. — Божичко, извинявай. Не исках да кажа, че ти…

— Забрави. — Ив също се изправи. — Струва ми се, че разполагам с още двайсет минути, докато твоите декоратори свършат с лабораторията. Мисля да отида в стаята си и също да проведа няколко телефонни разговора.

— Аз ли те прогоних?

— Не съм чак толкова чувствителна.

Маргарет се взираше в лицето й.

— Не мисля така. — Замълча, след което добави смутено: — Възхищавам ти се. На твое място сигурно нямаше да мога… — Сви рамене. — Във всеки случай не съм искала да те огорча.

— Не си ме огорчила — отвърна меко Ив. — Наистина. Трябва да се обадя по телефона.

— Тогава върви. Ще си допия кафето и ще отида да досадя на декораторите, за да ти разчистя пътя.

— Благодаря.

Ив излезе от кухнята и забърза към стаята си. Онова, което бе казала на Маргарет, бе отчасти вярно. С времето кървящите рани се бяха превърнали в белези, а тя действително бе щастлива с някои неща. Имаше ценна професия, майка, която обичаше, и добри приятели.

И бе крайно време да се свърже с един от тях. Дали Джо бе успял да изнамери нещо повече за Логан? Не й харесваше развитието на ситуацията.

Но първо трябваше да се обади на майка си.

Сандра вдигна едва на шестото позвъняване. Смееше се.

— Ало?

— Както разбирам, не е нужно да те питам дали си добре. Кое е толкова смешно?

— Рон току-що разля боя върху… — Не успя да довърши, тъй като се разкисна отново. — Трябваше да бъдеш тук!

— Боядисвате ли?

— Казах ти, че искам да боядисам лабораторията. Рон предложи да ми помогне.

— Какъв цвят? — попита предпазливо Ив.

— Синьо и бяло. Небе с облаци. Опитваме се да постигнем онези финални щрихи, характерни за боклукчийските кофи.

— Боклукчийските кофи ли?

— Видях го по телевизията. — В този момент очевидно покри с длан слушалката. — Недей, Рон. Ще развалиш облаците. Ъгълчетата трябва да се изрисуват различно. — Откри отново слушалката. — Как си?

— Добре. Работех върху…

— Така е хубаво. — Сандра се разкиска отново. — Без херувимчета, Рон. Ив ще си изкара акъла.

— Херувимчета ли?

— Само облаци!

„Боже мили, херувимчета и облаци!“

— Виждам, че си заета. Ще ти се обадя отново след няколко дена.

— Радвам се, че си прекарваш добре. Наистина постъпи правилно, като се откъсна за малко оттук.

Очевидно този факт не създаваше никакви проблеми за майка й.

— Всичко наред ли е вече?

— Вече ли? А, имаш предвид нахлуването с взлом. Напълно. Джо се отби след работа и донесе храна от китайски ресторант, но си тръгна, щом се появи Рон. Оказа се, че се познават. Всъщност това не е чак толкова странно, след като Рон работи в канцеларията на областния прокурор, а Джо… Рон, трябва да сложиш повече бяло. Ив, налага се да вървя. Той ще съсипе облаците ми.

— Довиждане, мамо. Грижи се за себе си.

— Ти също.

Младата жена остави усмихната слушалката. Сандра не й се бе струвала никога толкова млада. Причината, разбира се, беше Рон. А е хубаво да си млад. В бедняшките коптори децата порастват бързо и може би сега Сандра най-сетне щеше да си открадне малко от магията на неизживяното детство.

Защо тази мисъл я накара да се почувства неизразимо стара? Сякаш бе на хиляда години…

Защото беше глупава, егоистка и… може би дори завиждаше малко.

Джо!

Вдигна отново слушалката, но се спря.

Логан бе разбрал, че е ходила на гробището. Никак не й допадаше мисълта за електронната апаратура за следене.

Обземаше я май параноя. Видеокамерите не винаги вървяха ръка за ръка с подслушването на телефони.

Но това не бе изключено. Откакто бе тук, имаше смътното усещане, че е уловена в мрежа.

Изправи се, извади цифровия телефон от дамската си чанта и набра номера на Джо.

— Точно се канех да ти звънна. Как вървят нещата?

— Не вървят. Преливаме от пусто в празно. Той иска да ме замеси повече, отколкото ми се ще. Трябва да знам с кого си имам работа. Успя ли да научиш нещо?

— Доста е странно.

— Кое?

— Изглежда напоследък е обсебен от личността на Джон Кенеди.

— Кенеди?!

— Да. А Логан е републиканец. Посетил е библиотека „Кенеди“. Поръчал е да му преснемат доклада на комисията „Уорън“ за убийството. След това е ходил в книгохранилището в Далас и после — в Бетезда. — Джо направи пауза. — Дори е разговарял с Оливър Стоун във връзка с разследванията му за филма „JFK“. И всичко това — тихомълком. Без да бърза. Човек никога не би направил връзката, ако не разполага с по-подробна информация.

— Кенеди. — Наистина беше странно. — Това не може да има нещо общо с моето присъствие тук. Друго?

— Засега нищо. Ти поиска само по-необичайните факти. Но ще продължавам да търся. — Джо промени темата. Тази вечер се срещнах с настоящата звезда на майка ти. Симпатяга!

— Благодаря ти, че я наглеждаш.

— Не мисля, че ще се наложи да продължа да го правя. Рон ми се стори порядъчно покровителствено настроен.

— Все още не съм се срещала с него. Мама се страхува, че ще го изплаша.

— Не е изключено.

— Какво искаш да кажеш? Знаеш добре, че искам най-доброто за нея.

— И няма да престанеш да риеш, докато не го получиш.

— Толкова ли съм лоша?

Гласът на младия мъж се смекчи.

— Не, толкова си добра. Трябва да вървя. Даян иска да хванем някакъв филм от девет. Ще ти се обадя, когато науча нещо повече.

— Благодаря ти, Джо.

— Забрави. Не съм ти помогнал кой знае колко.

Най-вероятно е точно така, помисли си Ив, след като затвори. Интересът на Логан към Джей Еф Кей може би беше просто съвпадение. Каква връзка можеше да има между бившия президент и предстоящата й работа?

Логан беше прекалено умен и прекалено здраво контролираше всичко около себе си. Издирванията му във връзка с Кенеди обаче бяха съвсем скорошни, за да не събуждат съмнения, а ако е искал да не дава гласност на този си интерес, сигурно е имал причина.

Каква? Не можеше да бъде!

Ив замръзна на място от силния шок.

— О, Боже!