Айрис Йохансен
Лицето на измамата (19)

Глава 17

Военноморски медицински център

Бетезда, Мериленд

7:45 часа

 

— Аз бързам, Лайза — отвърна Скот Мейрън и стисна несъзнателно слушалката. — За Бога, налага се да внимавам! Смених рентгеновите снимки на зъбите, но няма да е така лесно да подменя материалите с ДНК.

— Но ще го направиш, нали? Трябва да го направиш, Скот!

— Ще го направя — отговори уморено той. — Казах ти, че ще се погрижа за теб.

— Нима мислиш, че се тревожа единствено за себе си? Става дума и за теб. Чувствам се толкова виновна, че те оставих да ми помогнеш. Никой не трябва да го разбере.

— Ти не си виновна. Аз сам се замесих. — Всичко беше започнало преди повече от двайсет години, когато Лайза бе отишла в апартамента му и бяха станали любовници. Тогава тя още не бе омъжена за Бен. Връзката им продължи само една година, но краткотрайността й нямаше значение. Беше обикнал Лайза, откакто се бяха запознали през първата година на следването в Станфорд. И продължаваше да я обича, въпреки кошмара, който бе донесла в живота му. — Всичко ще бъде наред.

— Знам. Ти никога не си ме предавал.

— И никога няма да те предам.

— Уведоми ме, щом приключиш. — Замълча за момент. — Много съм ти благодарна, Скот. Не знам как бих могла да ти се отплатя.

— Не съм искал да ми се отплащаш.

Лайза обаче се бе погрижила той да спечели от смъртта на Бен — почести, слава, пари. Но те не бяха достатъчно. След като приключеше мандата и напуснеше Белия дом, той щеше да се погрижи тя да отиде при него, както трябваше да направи още преди толкова години. Лайза не си даваше сметка, че сега двамата бяха свързани още по-силно, отколкото когато и да било.

— Не знам какво щях да правя без теб, Скот.

Лайза в леглото му. Лайза, която се смее на неговите шеги. Лайза със сълзи в очите, когато му съобщава, че ще се омъжи за Бен.

— Ще те уведомя, ако имам новини.

— Довиждане, Скот.

Затвори.

— Д-р Мейрън?

Обърна се. Пред него стоеше млад червенокос мъж с униформа на санитар.

— Да? Търси ли ме някой?

— Аз поне не знам. — Младият човек влезе в кабинета и затвори вратата след себе си. — Казвам се Гил Прайс. Искам да поговорим.

 

Бейнбридж

8:40 часа

 

Лабораторията на Крис Телър се намираше в малка постройка в околностите на Бейнбридж. Облицованите й с дърво стени бяха покрити с бръшлян и приличаше на студентско общежитие в Йейл. Дори табелката беше толкова малка, че Ив щеше да я подмине, ако не я водеше Кеслер.

— Това ли е домът на последната дума на техниката и науката? — прошепна Логан.

— Нещата не са такива, каквито изглеждат на пръв поглед. Гари му вярва, значи мога да му вярвам и аз. — Паркира и зачака. Когато старият учен излезе от колата си и тръгна към нея, тя попита:

— Искаш ли да дойдем с теб, Гари?

— Ако целта ви е да проиграете шансовете ми — отвърна сухо той. — Това може да е малък южняшки град, но има телевизори и вестници. Стойте тук. Може да се забавя малко.

Проследи го с поглед. Походката му беше стабилна, енергична… на млад човек. Айвънхоу, който се спуска насред мелето срещу Черния рицар, помисли си с възхищение младата жена.

— Спокойно. — Логан отдели внимателно вкопчените й в кормилото пръсти. — Най-лошото, което може да му се случи тук, е да му откажат.

— Не трябваше да му позволяваме да идва.

— Съмнявам се, че можехме да го спрем. — Джон се облегна назад. — Какво представлява този процес? Каза, че можел да отнеме дни дори ако Кеслер успеел да убеди приятеля си да го ускори. Защо идентифицирането на ДНК отнема толкова време?

— Заради радиоактивната проба.

— Проба?

Ив повдигна вежди въпросително.

— Да ми отвлечеш вниманието ли се опитваш, Логан?

— Да, този проблем наистина не ми е познат. — Сви рамене. — Освен онова, което научих по време на процеса на О. Джей. Симпсън. Но не може да се каже, че там нещата бяха ясни и безпристрастни.

— Веригата от ДНК, която взехме от Бен, ще бъде разтворена в ензими, насочени срещу определени нейни точки. Така се насича на части. Малко количество ДНК се поставя в специално желе и след това през него се пропуска електричество. Електрическият заряд привлича фрагментите и ги нарежда по дължина и тежест.

— И къде е мястото на пробата?

— Фрагментите се преместват върху пластмасова мембрана и там се прилага радиоактивната проба. Тя търси и отбелязва специфични точки на ДНК. Поставя се филм за рентгенови лъчи и се оставя няколко дена, докато се прояви. Тогава ДНК се появява във вид на тъмни ленти върху филма.

— И това ли е отпечатъкът на ДНК?

Младата жена кимна.

— Това е профилът, очертанието й. Шансът някой друг да има същия профил е едно на един милион.

— И няма ли никакъв начин да се ускори пробата?

— Напоследък чувам за един метод. Наричат го хемилуминисценция. Радиоактивната проба е заместена от химически активирана. Тя влиза в контакт с химически реактиви, които започват да изпускат светлина под формата на фотони.

— Какво представляват фотоните?

— Частици. Всяка част от радиоактивния филм, до която достигнат, се осветява и резултатът е същите тъмни ленти ДНК, които виждаме благодарение на радиоактивното изследване. Повечето големи лаборатории започнаха да използват хемилуминисценцията, но не знам дали това важи и за тази. Гари ще ни каже. Стискай палци.

— Надявах се…

— Казах ти, че няма да стане за една нощ.

— Няколко дена…

— Престани да го повтаряш. Знам, че не разполагаме с много време. Може би Гари ще ни донесе добри новини.

— Надявам се. — Джон замълча за момент. — Отново си се вкопчила в кормилото.

Ив отпусна ръце.

— И ти не ми помагаш.

— Опитвам се — отвърна тихо той. — Ще направя всичко, което мога. Искаш ли да отида в лабораторията и да изпратя Кеслер да си върви? Аз ще се заема. По дяволите, ръцете ме сърбят да направя нещо, каквото и да е. Писна ми да вися отстрани и да оставям другите да рискуват.

О, Боже, още един Айвънхоу. Никога не бе помисляла подобно нещо за Логан. Но след като бе преживял едногодишната агония да наблюдава безпомощно как умира съпругата му. А той не беше от хората, които биха приели или биха се примирили лесно с поражението.

— Е?

Логан опитваше да скрие нетърпението си, обаче под студената непреклонна външност се криеше желанието да счупи нещо.

— Да не си посмял! Нямам желание да свърша в затвор или в лудница само защото ти си се отегчил и искаш да пуснеш на воля неандерталските си инстинкти.

Видя разочарованието му, макар той да сви философски рамене.

— Не вярвам, че неандерталците са изпитвали някога отегчение. Мозъците им са били прекалено слабо развити, продължителността на живота — твърде кратка, а през по-голямата част от времето си просто са се борели да оцелеят.

— Сравнението е доста точно.

Той направи физиономия.

— Уф! В коя му част?

Не беше неандерталец. Беше умен и обаятелен и малко по малко Ив се убеждаваше, че кодексът, който ръководи живота му, е също толкова категоричен, колкото и нейният собствен. Отмести погледа си от лицето му.

— Тогава ми каза истината, нали? Действително не е било по политически причини. Правиш това, защото смяташ, че така спасяваш света.

— Не, по дяволите. Правя го, защото съществува опасност небето да се сгромоляса и не искам, като погледна назад, да знам, че съм можел да го предотвратя, но вместо това съм стоял встрани и съм наблюдавал. — Обхвана брадичката й в дланта си и завъртя главата й към себе си, за да я гледа право в очите. — Бих се чувствал отговорен. Също като теб, Ив.

— Риза от коприва? — промълви тя.

— Не вярвам в тях. Правиш каквото можеш и след това продължаваш нататък.

Докосването му я смути. Думите, начинът, по който мислеше… Той целият беше смущаващ. Младата жена се извърна към прозореца.

— Или се научаваш да живееш с риза от коприва.

— Това е неприемливо решение — отвърна рязко той. — Изборът точно на тази професия е възможно най-лошото нещо, което си можела да направиш. Защо някой не те спря? Защо Куин не те задържа на онзи остров, докато се оправиш и споменът избледнее малко?

Изгледа го изумена. Той се заблуждаваше. Той не можеше да разбере.

— Защото знаеше, че само така ще оцелея.

— Това оцеляване ли го наричаш? Ти си работохоличка, нямаш личен живот, не съм виждал по-неусмирима жена от теб. Ти имаш нужда…

— Успокой топката, Логан.

— Защо, по дяволите, да я успо… — Джон спря рязко и си пое дълбоко въздух. — О’кей, спирам да говоря на тази тема. Не е моя работа, нали така?

— Точно.

— Защо тогава ми се струва, че това ме засяга?

— Свикнал си да управляваш и да ръководиш.

— Да, вероятно. — Измъкна телефона от джоба си. — Организационните ми инстинкти. Когато забележа разсипия, се спускам с главата напред и се опитвам да поправя нещата. — Започна да натиска грубо цифрите. — Но, Бога ми, същото го виждам и при теб.

— Животът ми не е пропилян. Тъкмо обратното. На кого звъниш?

— На Гил.

— Сега? Защо?

— Крайно време е да разбера какво става. А и в момента имам нужда да си отвлека вниманието с нещо.

Тя също изпитваше необходимост да се разсее малко. Последните няколко минути бяха прекалено напрегнати и тревожни, а животът й в момента действително бе пълен хаос.

— Какво става? — попита в слушалката Логан. — Защо, по дяволите, не се свърза досега с мен, Гил? Да, кисел съм. — Заслуша се за момент. — Не ставай глупав. Може да е капан. Мейрън вече е убил един човек.

Ив настръхна.

— Не го прави! — Заслуша се отново. — Да, тук е. Не, няма да те оставя да говориш с нея. Говори с мен.

Младата жена протегна ръка.

Джон изруга под нос и й подаде телефона.

— Идиот!

— Чух го — рече Гил. — Джон е малко избухлив, а? Точно затова поисках да говоря с теб. Наистина нямам нужда да ми крещят в състоянието, в което съм.

— И какво е то?

— Ходя по въже. Мейрън не е никак лесен.

— Разговаря ли с него?

— Той отрече всичко и се престори, че няма представа за какво говоря.

— Логична реакция. Не мислех, че от това ще излезе нещо.

— Аз обаче мисля, че излезе. Уцелих точно в десятката. Мейрън не повика охраната на болницата. Това е добър знак. Казах му да помисли и да се срещне с мен на река Потомак. Тази вечер в единайсет.

— Той няма да дойде. Ще се обади на Лайза Чадборн и заедно ще ти поставят капан.

— Може би.

— Така е. — Стисна несъзнателно телефона. — С Логан ми казахте, че най-вероятно Лайза го е убедила да убие заради нея. Как тогава Мейрън ще повярва, че тя иска да го предаде?

— Той е много умен. Не е лесно да го заблудиш. Едва ли й е позволил да го убеди да убие Чадборн. Струва ми се, че мога да го уговоря да скъса всякакви връзки с миналото и да се махне оттук, преди да се е превърнал в история.

— Не се срещай с него, Гил.

— Трябва! Успея ли с Мейрън, Лайза Чадборн ни е в кърпа вързана. Ще ви уведомя как върви.

Затвори.

Ив подаде телефона обратно на Логан.

— Ще го направи.

— Идиот — процеди през зъби Джон.

— Ти каза, че е професионалист.

— Но никога не съм казвал, че преценките му са безпогрешни.

Мейрън нямаше да предаде Лайза Чадборн, освен ако влиянието й над него бе отслабнало. А тя никога нямаше да позволи подобно нещо.

Освен ако сама не разрушеше връзката помежду им.

— Ще се разгневи.

— Какво?

— Лайза Чадборн. Предполагам, че гледа на Мейрън като на своя собственост. Ще се ядоса, че се опитваме да й го отнемем.

— Не звучи особено разумно да изпитва подобни собственически чувства към човек, от когото смята да се отърве.

— Кой казва, че винаги е разумна? И тя има емоции като всички други. Нервите й ще се опънат и може би дори ще изпадне в паника, като разбере, че сме се доближили толкова. Това ще бъде истинска изненада за нея. Със сигурност не е предполагала, че ще направим тази връзка.

— Гил може да е прав. Не е изключено Мейрън да не й каже.

— Не го вярваш.

Джон поклати глава.

— Какво ще правим в такъв случай?

— Ти ще чакаш тук с Кеслер. Аз летя до Вашингтон и отивам с Гил на срещата.

— Може да те познаят.

— Остави това.

— Или да те уловят в същия капан.

— Разбрахме се. — Излезе, заобиколи автомобила и застана до шофьорското място. — Колата ще ми трябва. Ще карам до най-близкото летище и оттам се мятам на първия самолет. Ти се връщаш в мотела с Гари.

Ив се измъкна бавно и извади чантата с Бен от задната седалка.

— Ами резултатите от изследването?

— Ти ще ги вземеш. Каза, че можело да отнеме дни. — Намести се зад кормилото. — Така или иначе тук не мога да помогна с нищо.

Искаше й се да го удари.

— Телефонирай ми и ме дръж в течение. — Отвори вратата на волвото на Гари. — Стига да си жив, за да го направиш.

— Ще бъда жив. — Джон запали мотора. — Утре се връщам. Ти би трябвало да се пазиш. — Намръщи се. — „Би трябвало“ не е достатъчно. Не мога да поема подобен риск. Ще се обадя на Кеслер от летището и ще го накарам да плати на някой от охраната на Телър, за да дойде с теб в мотела, докато се върна.

— И как ще обясни това?

— Досега Кеслер прояви изключителна изобретателност. Нека той си поблъска главата над този въпрос.

— Тимуик вероятно все още виси край Дюк. Това място наистина е далеч от отъпканите пътища към всички известни съдебни лаборатории.

Само дето вече не беше сигурна, че отвличането на вниманието с Дюк е свършило някаква работа. Лайза Чадборн нямаше да се съсредоточи изцяло върху Логан: прекалено много уважаваше жените, за да го направи.

 

— Охрана, паркирала пред мотела, няма да навреди. Непременно си заключвай вратата — рече Логан. — И ми се обади, ако забележиш нещо подозрително. Каквото и да е.

— Ще внимавам.

Джон се поколеба.

— Трябва да вървя, Ив. Гил ми е приятел, а аз го замесих във всичко това.

Младата жена влезе във волвото и постави чантата с Бен на пода.

— Тогава върви. — Изгледа го студено. — На мен не си ми нужен, Логан. Никога не си ми бил нужен. Ще се справя сама.

— Дръж черепа винаги до себе си.

— Виждал ли си ме някога да го оставям? — Усмихна се горчиво. — Знам кое е важно.

— Това не е вярно. Само дето…

— Върви! — Махна с ръка, за да го пропъди. — Върви да помагаш на Гил. Върви да вършиш каквото трябва.

— Защо, по дяволите, си такава… Мислех, че харесваш Гил.

— Харесвам го и искам да бъде в безопасност. — Но не искаше Логан да умре, а колкото повече мислеше за Лайза Чадборн, толкова повече се плашеше. — Не споря. Знам, че няма никакъв смисъл. Довиждане, Логан.

Той все още се колебаеше.

— Довиждане, Логан.

Джон изруга нещо под мустак и започна да маневрира из паркинга. След минута от него вече нямаше и следа.

Беше сама.

„Не е хубаво да оставаш сама, мамо.“

Беше свикнала със самотата. Когато вратата се затвори и ни отдели от света, нима всички не оставаме сами?

Странното бе, че сега се чувстваше по-самотна от всякога.

— Къде е Логан?

Обърна се и видя, че Гари стоеше до колата.

— Тръгна на север. Гил Прайс имаше нужда от него. Какво стана?

— Една добра и една лоша новина. Добрата е, че Крис е възприел метода на хемилуминисценцията. Биха могли още днес да ми направят профил на ДНК.

— А лошата?

— Отказа ми. Бил прекалено зает. — Протегна напред длан. — Знам, знам. Не е нужно да го казваш. Ще го направи. Просто трябва да бъда малко по-настойчив. Няма да бъде обаче днес. Може би утре. Реших да изляза, за да ти докладвам. — Хвърли й ключовете си и тръгна обратно към лабораторията. — Връщай се в мотела. Вероятно ще остана тук до късно. Ще взема такси.

Не искаше да се връща в мотела. Искаше да отиде в лабораторията и да помогне. Искаше да върши нещо.

И да провали всичко, което се опитваше да направи Гари.

Бездейното седене и чакане обаче я изнервяше силно. Почти изпитваше симпатия към Гари и Логан, които използваха възможността да предприемат нещо, дори и не най-разумното.

Какво й ставаше? Животът й нямаше нищо общо с безразсъдството. Тя имаше нужда от стабилност и спокойствие. Рисковете не бяха за нея.

Не трябваше да мисли за Лайза Чадборн като за някаква супержена. Логан вероятно беше прав, че тя и Гари засега са в безопасност. „Приеми го. Отпусни се.“ След напрежението и динамиката на последните няколко дни сега трябваше да се радва на скуката в Бейнбридж.

 

— Ограничих възможните къщи в Лейниър до четири — заяви Тимуик веднага щом Фиске вдигна телефона. — Всички те са наети онзи ден.

— От Уилсън?

— Откъде, по дяволите, да знам? — попита кисело Джеймс. — Мислиш ли, че се е представила с истинското си име?

— Трябва да е оставила депозит. Което означава, че е използвала кредитна карта.

— И кой може да каже дали не е била фалшива? Нима мислиш, че Логан не се е погрижил? Имаш ли химикалка? — Издиктува четирите адреса. — Тръгвай веднага.

— Веднага щом мога.

— Какво искаш да кажеш, дяволите да те вземат?

— Каза ми да направя проверка за Кеслер. В момента съм в Емъри. Вчера сутринта най-неочаквано заминал някъде.

— Къде?

— Нямам представа. Отивам да говоря с неговия асистент.

— Майката е по-важна. Кеслер е само едно далечно предположение. Логан щеше да отиде в Дюк, ако иска специалист.

— След като вече съм тук, все пак мога да проверя.

— Казах ти да оставиш това. Върви в Лейниър!

— Какво искаш да направя, ако я открия?

— Просто я дръж под око. Ще ти кажа, когато му дойде времето.

— Знаеш, че не обичам да „държа под око“. Ще я намеря, но си хвани някой друг да се занимава с подобни глупости като следенето, Тимуик.

Мълчанието отсреща беше ледено. Страхливото копеле не обичаше да му казват какво да прави. Е, по-добре беше да свиква. Тимуик не знаеше, че играта се бе променила и сега царицата контролираше шахматната дъска.

— Даваш ли си сметка, че можеш да бъдеш сменен, Фиске?

— На този етап би било трудно. Защо не ме оставиш да върша това, което правя най-добре?

Ново ледено мълчание.

— Хубаво тогава, докладвай ми веднага щом откриеш жените.

— Прието!

Фиске затвори телефона и тръгна към помещението, където живееше асистентът на Кеслер, Боб Спенсър. Щеше да му каже, че е стар приятел на учения, да го заведе на вечеря и да го омае. Дори той да не знаеше местонахождението на Кеслер, можеше да научи от него в коя лаборатория прави обикновено изследванията си.

„Открий къде се правят изследванията“, беше казала Лайза Чадборн.

Нямаше проблем.

 

— Той е знаел? — промълви Лайза. — Боже мой, Скот, знаел е!

— Не е сигурно. Според мен Логан просто е предположил.

— И след това е изпратил Прайс да извади картите на масата? Защо?

Скот не отговори веднага.

— Сделка. Иска теб повече, отколкото мен, Лайза.

— Каква сделка?

— Аз напускам играта — и страната — с осигурена нова самоличност, ако свидетелствам срещу теб.

Обзе я паника. Напрегна всички сили, за да се пребори с нея. Знаеше, че Логан е умен и че може да я заподозре, но се бе надявала, че няма да направи връзката със Скот.

— Лъже. Никога няма да те пуснат.

— Може би.

Стомахът й се сви.

— И теб привлече ли те това предложение, Скот? Мъничко?

— За Бога, нали ти се обаждам? Нима това те навежда на мисълта, че искам да се договоря с тях?

— Не, извинявай. Уплашена съм. Никога не съм предполагала, че ще отгатнат твоето участие.

Божичко, всичко се разпадаше.

Не, не се разпадаше. Трябваше просто да помисли и да попромени това-онова.

— Можем да се измъкнем от тази каша. Ако имаме късмет и ги накараме да повярват, че не е изключено да се съгласиш на сделката. Както виждаш те не са се обърнали към медиите.

— Ние ги блокирахме.

— Приключи ли с подмяната на документацията?

— Непосредствено след като Прайс си тръгна.

Паниката започна да отстъпва. Всичко щеше да бъде наред. Сега вече виждаше ясно какво трябва да направи.

— Слава Богу. В такъв случай отивам веднага да разговарям с Кевин и пускам машината в ход. Всичко ще се нареди. Скот.

— Така ли смяташ?

— Разбира се. Обещавам ти.

— Обещавала си ми много неща, Лайза — отвърна уморено Мейрън.

— И нима не ти ги дадох? През всичките тези години си живя доста добре.

— Мислиш, че нямаше да го постигна без теб?

— Не съм го казала, Скот.

Той помълча малко.

— Извинявай.

Стори й се странен, но тя знаеше, че просто ситуацията беше прекалено деликатна.

— Прайс ми каза още нещо — за трима човека, които били убити съвсем наскоро и по този начин било разчиствано за теб. Попита ме дали не се страхувам, че и аз може да бъда убит.

— А ти страхуваш ли се, Скот? След всичките тези години, страхуваш ли се, че мога да ти причиня нещо лошо?

Мълчание.

— Не, струва ми се, че не.

— Не трябва да ти се струва. Бъди сигурен!

Мейрън не отговори.

Лайза затвори очи. Боже, не сега! Не му позволявай да се усъмни точно сега!

— Ще ти го докажа. Но сега трябва да се справим с Прайс по възможно най-чистия начин. Върви и се срещни с него. Ще изпратя Тимуик преди теб.

— И?

— Ще го хванем и ще опитаме да го използваме като средство за размяна срещу черепа.

— Смяташ, че Логан ще се съгласи на подобна сделка?

— Ще опитаме. — Лайза замълча за момент. — Довери ми се, Скот. Няма да позволя на Логан да те повали. Не и след всичко, което направи за мен.

Затвори телефона.

Сърцето й се пръскаше. „Дишай дълбоко и бавно. Това е само поредното предизвикателство.“

Ако обаче Тимуик си беше свършил работата с Донели, никой никога нямаше да заподозре Скот и сега нямаше да се налага тя да прави този избор. Паниката премина в гняв. Логан и Дънкан се приближаваха все повече и повече и тя губеше контрол.

„В такъв случай си го възвърни.“ Имаше изход. Щеше да се обади на Тимуик и да му каже за новия проблем.

Но първо трябваше да разговаря с Кевин и да му обясни накъде да поеме.

 

Джо се обади в осем същата вечер.

— Успях да се добера до едно писмо, написано от Чадборн до сестра му, когато майка им умира, няколко месеца преди той да поеме президентския пост. Според мен е почти сигурно, че е облизал лично плика.

— Страхотно — възкликна Ив. — Как успя?

— Няма да искаш да разбереш. Така ще станеш съучастничка. Но все още нямам материал от самата Милисънт Бабкок, а мислех, че това ще бъде по-лесното. Тази вечер ще я проследя, като отиде със съпруга си в кънтри клуба, и ще опитам да се добера до някоя чаша. — Направи пауза. — Ти как си?

— Горе-долу. Гари ще може да получи резултатите от ДНК веднага.

— Добре. — Ново мълчание. — Логан хубаво ли Се грижи за теб?

Предпочиташе да избегне отговора. Джо щеше да побеснее, ако разбере, че Логан не е тук.

— Сама мога да се грижа за себе си, Джо.

— Трябваше да бъда с теб. Трябваше да кажа на Логан да дойде тук и той да следи тази Бабкок. Вече ми писна.

— Ще се справиш тази вечер.

— Иначе ще ударя с нещо проклетата жена и ще взема кръв вместо слюнка. Защо не се смееш? Шегувах се, по дяволите!

— Извинявай, но точно сега нищо не ми се струва смешно.

— И на мен. Ще се постарая утре да се върна. Пази се.

— Джо? Обади ли се на Даян?

— Преди да напусна Атланта.

— Тя ще се тревожи за теб. И без това се чувствам виновна, че те замесих. Не искам и тя да страда.

— Ще й се обадя.

— Веднага?

— Веднага, дяволите да го вземат!

Затвори.

Ив постави телефона върху масата. Джо поне беше добър и се държеше обичайно покровителствено. Утре щеше да бъде тук и тя отново щеше да се почувства у дома, нещо, което изпитваше винаги, когато беше с него.

Сега оставаше само да изчака Логан да й се обади и да й каже, че двамата с Гил са добре.

 

„Обади й се — помисли си Джо. — Обеща на Ив да се обадиш. Направи го сега.“

Набра домашния си номер и съпругата му отговори веднага.

— Здравей, скъпа, реших да видя как си.

— Къде си, Джо?

— Казах ти — извън града във връзка с един случай. Надявам се да се върна съвсем скоро.

— Какъв случай?

— Не е нещо, което би те заинтригувало.

— О, аз пък смятам, че би ме заинтригувало. — Тонът й беше суров. — За глупачка ли ме мислиш, Джо? Писна ми да се преструвам на сляпа. Всички тези новини по телевизията. Заради Ив е, нали?

Не отговори. Знаеше, че не е глупава, но се бе надявал да се престори, че проблемът не съществува, както постъпваше обикновено, когато нещо я смущаваше.

— Нали? — повтори тя.

— Да.

— Всичко това отиде прекалено далеч, Джо. — Гласът й трепереше. — Колко още според теб ще се примирявам? Живеем добре, но ти си готов да рискуваш всичко заради нея. Заслужава ли го тя?

— Знаеш, че не мога да й обърна гръб.

— О, знам го и още как. Никой не го знае по-добре от мен. Мислех, че ще издържа, но тя се оказва най-важното в живота ти. Защо тогава, по дяволите, се ожени за мен, Джо?

— Разстроена си. Ще поговорим като се прибера.

— Ако се прибереш. Ако не те убият заради нея.

И Даян затръшна телефона.

Божичко, как само оплете конците. Защо изобщо бе решил, че от брака му ще излезе нещо? Беше й дал всичко, което можеше, всичко, което смяташе, че иска тя. Опитваше да намери баланса между почтеността и любезността, но Даян бе горда и колкото и да се опитваше да не й причинява болка, това бе неизбежно. Всичко, което му бе казала, бе вярно. Имаше пълното право да се пита защо се бе оженил за нея.

Надяваше се никога да не разбере.