Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ив Дънкан (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Face of Deception, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 43 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2008)

Издание:

ИК „Бард“, 1999

ISBN 954-585-030-2

Оформление на корицата: Петър Христов, „Megachrom“, 1999

История

  1. — Добавяне

Глава 22

На следващата сутрин Лайза Чадборн се обади точно в седем.

— Е?

Ив си пое дълбоко въздух.

— Ще го направя.

— Радвам се. Повярвай ми, така е по-добре за всички.

— Не ме интересуват всички. Ако ме интересуваха, сега нямаше да се споразумявам с теб. Чуй ме! Искам да уредиш с майка ми да се установим някъде извън страната, както обеща. Искам да спреш да преследваш Логан и да оставиш Джо Куин на мира.

— Искаш и Бони.

— О, да. — Гласът й потрепера. — Трябва да я намериш и да ми я върнеш. Това не подлежи на абсолютно никакви доуточнявания.

— Ще я намеря. Обещавам ти, Ив. Ще уредя Тимуик да вземе черепа и тогава…

— Не. Не знам колко струва обещанието ти. Поемам голям риск. Кой може да ми гарантира, че няма да се откажеш от думата си, щом получиш черепа?

— Изследванията и материалите с ДНК остават у теб. Добре знаеш, че могат да ми създадат огромни неприятности.

— Недостатъчни без черепа.

— Какво искаш в такъв случай?

— Не искам, а изисквам. Да се видя с теб. Ти да вземеш черепа.

— Невъзможно!

— Съгласна съм само при това условие.

— Виж, жена в моето положение не може да се движи свободно където си пожелае.

— Не ме лъжи. Жена, която може да убие съпруга си и да се измъкне, несъмнено може да намери начин да се срещне с мен. Аз излагам на огромен риск живота си и ще взема всички необходими предпазни мерки. Не притежавам кой знае какви оръжия, но съм художничка. Специално съм изучавала израженията. И в частност — твоите. Мисля, че ще разбера, ако не възнамеряваш да спазиш обещанието си.

Пауза.

— Ще вземеш ли черепа със себе си?

— Ще бъде скрит наблизо. Но ти гарантирам, че няма да можеш да го откриеш, ако решиш да ми заложиш капан.

— Ами ако това се окаже капан за мен самата?

— Вземи всички предпазни мерки, които желаеш, стига да не застрашават мен.

— И къде предлагаш да се срещнем?

— Някъде около Кемп Дейвид. Ще ти бъде по-лесно да отидеш там за уикенда. Особено ако съобщиш, че уж страдаш от загубата на приятеля си Скот Мейрън. Просто обяви Кемп Дейвид като цел на пътуването и накарай пилота да се приземи там.

— Планът ти ми се струва разумен. А Логан?

— Той е вън от играта. Взех черепа и документите и избягах. Каза ми, че съм луда. Смята, че ще ме предадеш.

— И ти няма да го послушаш?

— Не съм отрекла подозренията му; може и да е прав. — Ръката й стисна по-здраво телефона. — Но трябва да го направя. Ти знаеше, че ще го направя, нали?

Последва мълчание.

— Тази среща не е добра идея. По-безопасно е да оставиш черепа някъде, откъдето Тимуик ще го вземе.

— По-безопасно за теб.

— И за двете.

— Не. Трябва да видя лицето ти, когато ми кажеш, че ще намериш Бони. Прекалено много лъга. Трябва да направя каквото зависи от мен, за да бъда сигурна, че не ме мамиш.

— Повярвай ми, идеята ти не е добра.

— Или я приемаш, или няма да стане нищо.

— Дай ми малко време да размисля. — Последва ново мълчание. — Добре. Ще се срещна с теб. Но ще доведа и Тимуик.

— Не!

— Той може да управлява хеликоптер и е от Секретните служби. Това означава, че ще мога да се отърва както от охраната, така и от пилота, без да предизвикам подозрения. — Лайза замълча за момент. — Освен това той разполага с нужната апаратура, която би засякла всякакво устройство за подслушване, независимо дали е в теб, или някъде в района. Трябва да се предпазя по някакъв начин.

— А кой ще пази мен от него?

— Ще го отпратя, щом се уверя, че не си ми заложила капан. Няма да дойда без него, Ив.

— О’кей. Но никой друг. Ако забележа, че има и трети, просто няма да се срещна с теб.

— Напълно справедливо. А сега кажи къде би искала да се срещнем.

— Като наближите Кемп Дейвид, ще ти се обадя.

— Предпазлива си. Кога?

— Утре. В осем сутринта.

— Много добре. Не забравяй, пътят по въздух от Белия дом до Кемп Дейвид е трийсет минути. — Направи поредната пауза. — Освен ако не успея да те уговоря да се откажеш от този план. Наистина би било по-безопасно и за двете ни.

— Казах не!

— Тогава до утре — заяви Лайза и затвори.

Ив прибра бавно телефона. Вече нямаше връщане назад. Логан го бе определил като ужасна грешка, но въпреки това тя не се бе отказала.

Щеше да има нужда от транспорт, за да се добере до Вашингтон, но преди да тръгне, трябваше да свърши още нещо. Набра номера на майка си.

— Как е Джо?

— Току-що говорих с болницата. Излязъл е от интензивното.

Ив затвори очи, носена на прииждащите вълни на облекчението.

— Ще живее ли?

— Снощи е дошъл в съзнание. Лекарите не бързат да прогнозират, но всички признаци са обнадеждаващи.

— Искам да го видя.

— Бъди разумна. Знаеш, че е невъзможно.

Не можеше да потисне отчаянието. Кой можеше да каже какво ще се случи на Кемп Дейвид? Трябваше да се види с Джо.

— О’кей. Нужна ми е помощ. Ще ми наемеш ли кола?

— Какво стана с автомобила на Логан?

— Разделихме се. Него го търсят по-усилено от мен. Вероятно дори е издадена заповед да стрелят, щом го видят.

— Радвам се, че не сте заедно. Не ми допадаше мисълта за вас двамата…

— Мамо, нямам много време. Намирам се в дамската тоалетна на увеселителния парк в Гейнсвил. По това време тук е пусто, но не мога да остана дълго. Съжалявам, че трябва да искам това от теб, но все пак — ще ме вземеш ли оттук?

— Тръгвам.

Майка й тръгваше. След това Ив щеше да я остави пред апартамента на Рон и да продължи. Седна на пода, постави дамската си чанта до чантата с Бен и се облегна на стената. „Дишай дълбоко. Опитай да се отпуснеш.“ Щеше да направи каквото трябва.

Утре в осем сутринта.

 

Утре в осем сутринта.

Лайза се изправи и се приближи до прозореца.

Утре щеше да получи черепа на Бен и главната заплаха щеше да бъде премахната.

Това можеше и да е капан, но инстинктът й подсказваше, че бе играла с единствената карта, на която Ив Дънкан не можеше да устои. Тя беше обсебена от желанието да открие останките на дъщеря си и Лайза просто се бе възползвала. Струваше й се, че трябва да триумфира.

Но не изпитваше възторг.

Искаше й се да бе успяла да убеди Ив, че срещата не е необходима. Наистина възнамеряваше да удържи своята част от уговорката.

Така ли беше всъщност, запита се уморено тя. Мислеше, че се познава, но не бе и предполагала, че е способна да извърши нещата, които вече бе извършила.

Просто й се искаше Ив да не бе настоявала за тази среща.

 

Недалеч от планинския парк „Катоктин“

На следващия ден

8:20 часа

 

Хеликоптерът наближаваше от север.

Ив набра номера.

— Намирам се на една горска поляна на около миля от шосе 77 край Хънтинг Крийк. Приземете се на поляната. Аз ще дойда при вас.

— Веднага щом огледаме района и се убедим, че е чисто — отвърна Лайза Чадборн. — Тимуик обича предпазливостта.

„Всъщност онази, която обича предпазливостта, си ти, Лайза“ — помисли си Ив. Тя самата обаче също бе предпазлива. Беше се уверила, че околностите са съвсем чисти, преди да се обади.

Като стискаше и отпускаше нервно юмруци, младата жена впери поглед в хеликоптера над поляната.

 

— Един човек. — Тимуик посочи към неясните инфрачервен очертания върху екрана. — Най-близкият друг източник на топлина се намира в една закусвалня на шосе 77, три мили по-нататък.

— Подслушватели?

Тимуик се вгледа в друг екран.

— Нищо.

— Сигурен ли си?

— Разбира се, че съм сигурен. Става дума и за моя задник.

Лайза усети неочаквана тъга, когато се взря в самотното петънце върху екрана и си даде сметка; че това е Ив — сама и беззащитна.

— Тогава кацаме. Да видим дали ще се справим най-сетне с положението, Джеймс.

 

Лайза Чадборн излезе от хеликоптера.

Ив беше успяла. Тя беше определила времето и мястото и въпреки това все още й се струваше странно, че Лайза наистина бе тук.

Проследи я с поглед как скочи на земята. Изглеждаше точно така, както и на видеозаписите — красива, спокойна, одухотворена. Е, какво бе очаквала? Да види следи от безпътство или жестокост?

Гари… Кръв… Ками… Грозната картина в онази мотелска стая премина пред очите й.

Би трябвало да бъде променена. Би трябвало.

„Не мисли за това. Запази спокойствие.“

Тръгна към вертолета.

— Здравей, Ив — поздрави отривисто президентшата. — Джеймс се обади току-що на охранителните служби в Кемп Дейвид и каза, че се приземяваме, за да провери някакви лампички по контролното табло. Разполагаме в най-добрия случай с десет минути. Дотогава или трябва да излетим отново, или те ще се притеснят и ще изпратят някого насам.

— Десет минути би трябвало да ни стигнат.

— Не казвай нищо, Лайза!

Тимуик излезе от хеликоптера и тръгна към Ив.

Тя отстъпи инстинктивно крачка назад.

Носеше инструмент, който приличаше на металните детектори, използвани от охраната на летищата.

— Протегни си ръцете.

— Каза, че целият район бил чист, Джеймс — обади се Лайза.

— Няма да навреди, ако сме малко по-предпазливи. — Прокара електронната палка покрай тялото на младата жена. — Обърни се.

— Не ме докосвай!

Тимуик застана зад гърба й и прокара детектора от раменете до стъпалата.

— Всичко е наред. Няма оръжие. Нито подслушватели.

— Прости му — рече президентшата. — Напоследък е изключително нервен. И то по вина на теб и Логан. Отдръпни се и ни остави да поговорим, Джеймс.

Тимуик понечи да тръгне към дърветата.

— Не — възкликна остро Ив. — Не искам да те изпускам от погледа си. — Посочи някъде край хеликоптера. — Седни там.

— Какво?

— Чу ме. Искам да седнеш и да кръстосаш крака. Ще ти отнеме повечко време, ако решиш да атакуваш от това положение.

Тимуик стисна ядно устни.

— Това е унизително, Лайза.

— Направи го — усмихна се леко тя. — Не си чак толкова безпомощна, колкото си мислех, Ив.

Джеймс се отпусна на земята и кръстоса нозе.

— Доволна ли си?

— Не. Бръкни си в джоба и извади оттам пистолета. Сложи предпазителя и го хвърли на такова разстояние, че да не можеш да го достигнеш.

— Нямам пистолет.

— Извади го — повтори младата жена.

Лайза кимна.

— Нека да приключим, Джеймс.

Той изруга под нос, извади пистолета, постави предпазителя и го захвърли.

Тогава Ив се обърна към президентшата.

— Сега вече съм доволна.

— Но използва част от безценното ни време. — Лайза хвърли поглед към часовника си. — По-точно — две минути.

— Заслужаваше си. Нямам му доверие.

— Струва ми се, че с право си подозрителна. — Направи пауза. — А сега ми дай черепа на Бен, Ив.

— Не още!

— Искаш да ти кажа, че ще си получиш Бони ли? — Погледна я право в очите. — Не е възможно да бъда сигурна, но ще направя всичко, което зависи от мен, за да я открия. — Гласът й трептеше от искреност. — Обещавам ти, Ив.

„О, Боже, говорела е истината. Бони можеше да се прибере у дома.“

— Черепа, Ив! Нямам много време. В хеликоптера имам документи и пари за теб, а Джеймс уреди един самолет да ви откара с майка ти вън от страната. Дай ми черепа и с Джеймс се връщаме във вертолета и изчезваме от живота ти.

Имаше ли момент, в който Лайза Чадборн не е била част от нейните спомени и живот?

— Черепа!

— Той е там, под дърветата. — Ив погледна уморено към Тимуик и тръгна към края на поляната. — Не те изпускам от очи, Тимуик.

— Джеймс няма да се намеси. — Президентшата я последва. — Той иска да получи черепа не по-малко от мен самата.

— Но какво ще стане, след като ви го дам?

Лайза не отговори. Беше набърчила чело.

— Къде е? Да не би да си го заровила?

— Не. — Ив спря и посочи към кожената чанта, полузакрита от храста. — Ето го.

— Тук? Каза, че няма да можем да го намерим?

— Блъфирах. По-добре ли щеше да бъде, ако го бях заровила или скрила? Вие разполагате с всевъзможни детектори.

— В такъв случай май съм те надценила — заяви Лайза и се изсмя. — Боже мой, а аз си мислех, че си измислила нещо блестящо. — Усмивката й се стопи. — Ако изобщо това е Бен. И преди сте ни пращали за зелен хайвер.

Младата жена поклати глава.

— Бен Чадборн е. Виж сама.

Лайза вдигна чантата.

— Чух, че се справяш чудесно със скулптурирането. Ще мога ли да видя наистина приликата?

— Отвори я.

Лайза се взря в чантата.

— Струва ми се, че не искам.

Ив сви рамене.

— Както желаеш. Изненадана съм обаче, че поемаш риска да не го направиш.

Президентшата се размърда, сякаш излизаше от хипноза, и започна да разкопчава бавно ремъците. — Нека да видим дали си толкова добра, колкото се гово… Боже милостиви! — Отдръпна се инстинктивно назад, без да отделя поглед от изчегъртания череп. — Какво е…

— Съжалявам, ако не е толкова красив, колкото си очаквала. Гари Кеслер обичаше да работи върху чист череп и затова ме накара да унищожа онова, което бях направила. Нали се сещаш за Гари? Дето каза на Фиске да го убие.

Лайза не можеше да отдели очи от черепа.

— Бен?! — прошепна тя.

— Така изглежда човек, след като го изгорят. Кожата се разтапя и…

— Млъкни!

Внезапно по бузите на Лайза потекоха сълзи.

— А виждаш ли назъбената дупка на тила? Когато си в огъня, мозъкът завира и в крайна сметка…

— Млъквай, кучко!

— Смъртта на Гари обаче беше по-различна. Казала си на Фиске да ми даде да разбера, че трябва да ти върна черепа. Наредила си му, че искаш да го разпъне на кръст.

— Не съм искала такова нещо. Трябваше просто да те шокира, за да се предадеш. Беше необходимо да го направя. Но вината си е твоя. Желаех това да свърши. Казах ти, че ще стане, ако ми дадеш черепа на Бен, но ти не го направи. — Сведе отново поглед. — Бен…

— Как го уби?

— Скот Мейрън му направи инжекция. Бързо и безболезнено. Не страда. — Пое си дълбоко въздух и опита да се овладее. — Много жестоко беше от твоя страна да ме накараш да погледна този череп, Ив.

— Не ми говори за жестокост. Ти накара да убият Гари и Гил. Джо едва не умря.

— Сега доволна ли си? Боже, колко си коравосърдечна. А аз дори те съжалявах.

— Защото имаше намерение да ме убиеш? Защото изобщо не си имала намерение да ме пуснеш да си тръгна оттук жива?

— Предложих ти да намерим начин да оставиш черепа на място, откъдето да го взема. Знаех, че няма да мога да те оставя жива, ако ми дадеш възможността… Това ми е работата. — Обърна се рязко към Тимуик. — Тръгваме, Джеймс. Погрижи се за нея.

Тимуик се изправи бавно.

— Да я убия ли искаш?

— Не, не искам, но трябва да го направя. Действай!

Тимуик изгледа Ив. А после се обърна и тръгна към хеликоптера.

— Джеймс!

— Майната ти!

Лайза настръхна.

— Споразумяхме се!

Той отвори вратата на вертолета.

— А споразумявали ли сме се, че Фиске трябва да убие и мен? Кога трябваше да стане това, Лайза?

— Не знам за какво говориш.

— За списъка. Дала си го на Фиске. Видях го.

— Как си могъл да видиш нещо, което не съществува? — Лайза облиза устни. — Ако е имало списък, той със сигурност не е бил мое дело. Знаеш, че Фиске често своеволничеше.

— Но не би отсякъл ръката, която го храни. Не и ако не започнеше да го храни друга ръка. Решила си, че повече нямаш нужда от мен.

— Нищо не може да бъде доказано. Фиске е мъртъв.

— Ще намериш друг да ме убие.

— Допускаш непоправима грешка — заяви президентшата и се запъти към хеликоптера. — Чуй ме, Джеймс!

— Повече не слушам никого. Махам се!

— Ще те хванат.

— Не и ако имам преднина. Това беше част от уговорката. Ще се обадя в Кемп Дейвид и ще им кажа, че сме тръгнали. Така ще си осигуря достатъчно време. — Влезе във вертолета. — Дано да гориш в ада, кучко!

— Тимуик! — Лайза се спусна към вратата. — Това е номер. Не предавай всичко, за което сме положили толкова усилия. Кевин ще те назначи…

Хеликоптерът се издигна и Лайза се строполи.

После се надигна с мъка на колене.

И погледна към Ив.

— Ти го направи!

— Всъщност ти го направи. Точно ти ми каза, че Тимуик е изпаднал в паника. Един паникьосан човек е готов да се вкопчи за всяка подадена му сламка.

— Ти си ме насадила.

— Планът беше мой. А Логан отиде при Тимуик със списъка.

— Но когато предложих да взема Тимуик, ти се възпротиви?

— Знаех, че ще искаш да го вземеш. Това бе най-разумното, а ти си умна жена. Ако не го беше предложила ти, Тимуик щеше да те убеди да го направиш. — Усмихна се тъжно. — Но не се наложи да те убеждава, нали?

— Всичко това няма да ти донесе нищо добро. Мога да уредя да хванат Тимуик и… — Внезапно замръзна и не довърши мисълта си. — О, Боже, разговорът ни се подслушва, нали?

— Да.

— И ми показа черепа на Бен умишлено, за да ме разтърсиш?

— Надявах се да стане така. Повечето хора се стряскат при вида на скелет. Особено ако е на тяхна жертва.

Лайза се умълча; очевидно си припомняше разговора.

— Много лошо, но все пак не е достатъчно обвиняващ. В съда всичко може да бъде интерпретирано така, че…

— Логан уреди разговора ни да се слуша от трима свидетели. Питър Браун, репортер в „Атланта Джърнъл енд Конститюшън“, Андрю Бенет от Върховния съд и сенатор Денис Латроп. Все високоуважавани хора. След като взехме решението, Логан се впусна в действие. Разполагаше с почти цял ден да убеди Тимуик, че той е следващата ти жертва.

Президентшата пребледня и внезапно се състари.

— Колко… умно. Казах на Тимуик още в началото, че трябва да внимаваме с теб. Очевидно огледът за подслушватели е бил само привиден. Аз обаче видях инфрачервения детектор и предполагам, че няма да мине много време до появата на Логан.

Ив кимна.

— Добре. Нужни са ми няколко минути, за да се овладея. Струва ми се невъзможно… — Преглътна мъчително. — Мислех, че те държа в ръцете си. Мислех, че ключът е твоята Бони.

— Тя наистина беше ключът.

— Но ти се отказа от шанса да…

— Залогът беше прекалено висок. Ти навреди на хора, които обичам.

— Щях да го направя, да знаеш. Щях да удържа обещанието си и да я открия. Това щеше да ми помогне да се почувствам по-добре.

— Вярвам ти.

Младата жена настръхна, когато Лайза се изправи.

— Нямам намерение да се опитвам да те убия. Въпреки че ти… ме унищожи.

— Сама се унищожи. Къде отиваш?

— Изтървах Бен, докато тичах към хеликоптера. — Отпусна се на колене до черепа. — Толкова е малък. А беше голям човек. Във всяко отношение Бен беше по-голям от живота…

— Но ти го уби?

Президентшата се държеше така, сякаш не я чуваше.

— Толкова умен! Такива мечти… И щеше да ги осъществи… Всичките… — Погали лявата скула и прошепна: — Какъв невероятен човек беше ти, Бен Чадборн.

Като докосване на влюбена жена, осъзна шокирана Ив.

В очите на Лайза блестяха сълзи, когато ги насочи към нея.

— Вестниците ще искат да му направят снимки. Те си падат по най-грозните и мрачни снимки. Не им позволявай да го снимат в този му вид. Искам всички да го запомнят такъв, какъвто беше. Не им позволявай. Обещай ми.

— Обещавам. Единствените снимки ще бъдат необоримите като доказателствен материал при делото. А след това ще се погрижа да се прибере у дома.

— У дома? — Лайза помълча известно време и когато заговори отново, в гласа й имаше учудване. — Това е от значение за мен. Но не за Бен. Той казваше, че е важно това, което оставяме след себе си, а не онова, в което се превръщаме или където отиваме след смъртта. — Вгледа се в обгорения череп и очите й отново се напълниха със сълзи. — Каква мъка само ми причинява това, Бен. Ти ми каза, че няма да бъде нужно да те виждам.

Ив замръзна.

— Какво?

Президентшата я погледна.

— Аз го обичах — отвърна простичко тя. — Винаги съм го обичала. И винаги ще го обичам. Той беше мил, любящ и изключителен. Нима наистина смяташ, че бих могла да убия такъв мъж?

— Но ти си го убила! Или си накарала Мейрън да го убие, вместо теб.

— Аз убедих Скот да приготви спринцовката. — Сведе поглед към черепа. — Бен обаче я взе и сам си би инжекцията. Не искаше отговорността да падне върху Скот. Ето какъв човек беше той.

— Защо?

— Бен умираше от рак. Откри това месец, след като беше избран.

Изминаха няколко секунди, преди Ив да се окопити достатъчно, за да попита:

— Самоубийство?

— Не, самоубийствата са за страхливците. В Бен нямаше капчица страх. Той просто искаше да спести… — Спря, за да овладее гласа си. — Беше планирал всичко. Знаеше, че всичките му мечти ще отидат по дяволите. Работихме упорито петнайсет години, за да постигнем влизането му в Белия дом. Какъв екип бяхме само… Наложи се да избере Мобри за вицепрезидент, тъй като имахме нужда от Юга, но винаги казваше, че всъщност трябваше да бъда аз. Мен обаче това не ме вълнуваше. Знаех, че ще бъда винаги до него и ще му помагам. А после трябваше да разбера, че ще умре, преди да успее да изпълни онова, което… Не беше честно. Той не можа да го понесе.

Той сам е планирал всичко?

— Той избра Кевин Детуил. Той ми каза как да се оправя с него. Знаеше, че ще имам нужда от Тимуик. Пак той ми посочи каква примамка да използвам, за да го накарам да ми сътрудничи.

— Тимуик знаеше ли за болестта му?

— Не. Тимуик мислеше, че е убийство. Според Бен щяхме да го контролираме по-лесно, ако го накараме да повярва, че е съучастник в убийството на президента. И беше прав. — Усмихна се с горчивина. — Беше прав за абсолютно всичко. И всичко вървеше добре. Всеки от нас имаше своята задача. Моята беше да контролирам Кевин и да работя зад кулисите, за да подсигурявам приемането на проектозаконите. Този мандат успях да прокарам седем. Даваш ли си сметка колко усилено съм работила?

— А каква беше задачата на Тимуик? — попита мрачно Ив.

— Не да убива. Просто трябваше да пази и да улесни осъществяването на измамата. Той обаче се уплаши. Изпадна в паника и повече не можех да го контролирам.

— Значи твоят Бен все пак не се е оказал прав за него?

— Щеше да се окаже прав, ако всичко се бе развивало така, както го бе планирал. Ако Донели бе свършил възложената му задача. Ако Логан не се бе появил на сцената. — Погледна Ив право в очите. — Ако ти бе решила да си гледаш твоята работа.

— Ако никой не заподозреше нищо.

— Планът на Бен беше почти безпогрешен. Даваш ли си сметка какво унищожихте? Ние искахме да въведем ред. Единственото ни желание беше да помогнем на народа. Не беше честно да ни бъде отнета тази възможност.

— Ти извърши убийство. Дори да не си убила съпруга си, ти нареди на Фиске да убива.

— Аз не исках… В един момент всичко се обърка… Но аз бях обещала на Бен да се погрижа за осъществяването на плана му. Това бе моята задача. Трябваше да я изпълня. Нима не разбираш? Всяко нещо се превръщаше от само себе си в съвсем друго и изведнъж се озовах насред… — Спря за момент. — Държа се много лошо. Би трябвало да проявя малко достойнство. Особено като се има предвид, че най-вероятно всичко продължава да се записва. — Изправи гръбнак, изпъна назад рамене и внезапно лицето й се озари от бляскава усмивка. — Виждаш ли, мога да се справя. Мога да се справя с всичко. Ще се усмихвам и ще бъда искрена и те няма да повярват.

— Играта свърши, Лайза.

Президентшата вирна брадичка.

— Не и преди последната битка.

— Подобен скандал би нарушил работата на правителството за месеци напред и би лепнал тъмно петно върху всичко, което си направила.

— Ще разбера, когато дойде моментът да отстъпя и да напусна… както направи Бен. — Помълча малко и след това поклати глава. — Каква ирония е, че уреди срещата ни точно на Кемп Дейвид. Знаеш ли, че Франклин Рузвелт е нарекъл това място „Шангри-ла“?

— Не.

— Шангри-ла. Изгубената мечта… — Погледът й политна към върховете на дърветата. — Пристигат. Мисля, че трябва да отида да ги посрещна. Дързостта се приема винаги добре.

Ив я проследи с поглед. Лайза тръгна грациозно към онова място на поляната, където бяха спрели четири коли, едната от които на Логан.

Пистолетът!

Лайза стоеше до пистолета, захвърлен от Тимуик, и го съзерцаваше.

— Не!

— Ти унищожи всичко, за което сме работили двамата с Бен. Мислиш, че съм убиец. Бих могла да вдигна оръжието и да докажа, че си права. Страхуваш ли се, Ив? Струва ми се, че по-скоро се страхуваш да живееш. — Погледна я през рамо. — Аз щях да намеря твоята Бони. Вероятно вече няма да можеш да я откриеш. Надявам се да стане точно така. — Ритна леко пистолета. — Виждаш ли, че нямам абсолютно никаква склонност към насилие? Отказвам се от възможността да си отмъстя и тръгвам напред, за да се срещна с правосъдието. — Усмихна се. — Довиждане, Ив. Може би ще се видим в съда. А може и да не се видим.

 

— Мисли, че ще може да се измъкне — рече Ив, докато наблюдаваше как Лайза влиза в колата на ФБР. — И нищо чудно да го направи.

— Не и ако я държим далеч от Кевин Детуил — отвърна Логан. — Ще се постараят да я изолират през следващите двайсет и четири часа. Ще бъде дяволски трудно, като се има предвид коя е. Главният съдия Бенет отива оттук право при Детуил и му пуска записа.

— Мислиш, че той ще рухне?

— Вероятно. Винаги е имал нужда от нея за кураж. Дори да не се предаде веднага, да не забравяме списъка. Той би трябвало да свърши работа.

— Но защо името на Детуил фигурира там? Разбирам за Тимуик. Той беше станал нестабилен и представляваше заплаха. Тя обаче имаше нужда от Детуил за още един мандат.

— Най-вероятно е поставила името му само за да заинтригува Фиске. Каква по-трудна мишена би могло да има от самия президент?

— Но в крайна сметка тя щеше да го направи.

— О, да. Детуил е живото доказателство за всичко, което е ставало. Предполагам, че Лайза щеше да нареди на Тимуик да инсценира някакъв инцидент, за да бъдат унищожени и материалите с ДНК. Може би експлозия като тази във Военновъздушните сили.

— Много хора работят там.

— Мислиш ли, че би било от значение за нея?

— Да. Не. — Поклати глава. — Боже, не знам. Може би.

Логан я хвана за ръката.

— Хайде, да се махаме оттук.

— Къде отиваме?

— Оставяш аз да избера? Каква приятна промяна. След като ме накара насила да се съглася с плана ти, бях сигурен, че имаш някаква идея.

Беше се изчерпала. Чувстваше се изстискана до последно.

— Искам да се прибера вкъщи.

— Не още. Страхувам се. Отиваме в дома на сенатор Латроп; ще останем там, докато отмине първата вълна и всички обвинения срещу нас бъдат отхвърлени официално. Не искам някой държавен служител, щастлив, че притежава оръжие, да ни застреля по погрешка.

— Кога ще мога да се прибера?

— След седмица.

Ив поклати глава.

— Три дни максимум.

— Ще опитаме. — Джон повдигна вежди. — Но все пак не забравяй, че става дума за преобръщане на едно президентство.

— Това е твой проблем, Логан. — Влезе в колата. — Три дена. След което се връщам у дома, за да се видя с Джо и с мама.