Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ив Дънкан (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Face of Deception, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 43 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2008)

Издание:

ИК „Бард“, 1999

ISBN 954-585-030-2

Оформление на корицата: Петър Христов, „Megachrom“, 1999

История

  1. — Добавяне

Глава 19

Телефонът иззвъня.

„Логан?“

Ив го грабна от масата, където го бе сложила, за да й бъде подръка.

— Ало?

— Здравей, Ив. Надявам се нямаш нищо против да се обръщам към теб с малкото ти име. Моля те, постъпи по същия начин. Мисля, че случилото се създаде известна близост помежду ни.

Младата жена се изправи шокирана.

— Нали разбра кой се обажда?

— Лайза Чадборн?

— Позна.

— Откъде взе номера ми?

— Имам го, откакто ми предадоха първото ти досие.

— Откакто се опитваш да ме убиеш?

— Моля те, повярвай, че никога не съм имала намерение да ти причинявам нещо лошо, докато не се намеси. Не трябваше да приемаш предложението на Логан. — Направи пауза. — Както и не трябваше да му позволяваш да опитва да убеди Скот да ме предаде.

— Аз не контролирам Логан. Никой не го контролира.

— Ти си интелигентна и силна. От теб се искаше само да положиш малко усилия. Може би всичко това нямаше… — Замълча, за да успокои трепета в гласа си. — Не исках думите ми да прозвучат толкова емоционално. Не очаквам да ме разбереш, но въпреки това споделям, че изминалият ден бе изключително тежък за мен.

— Не разбирам. — Шокът се бе поразсеял донякъде и внезапно Ив осъзна доколко нелеп бе целият този разговор. — И не ми пука.

— Разбира се, че не ти пука. Но аз трябва да доведа всичко това до край. Все едно че се спускаш с шейна. Не можеш да спреш. Борих се прекалено всеотдайно, дадох страшно много. Не мога да изгубя всичко, което съм постигнала.

— Чрез убийство.

Мълчание.

— Искам това да престане. Позволи ми да открия начин да му сложа край. Ив.

— Защо се обаждаш?

— Логан там ли е?

Младата жена изпита огромно облекчение. Щом Лайза не знаеше къде е той, значи двамата с Гил бяха живи и здрави.

— В момента — не.

— Добре. Иначе ще се противопостави. Изобщо не е разумен, макар да е блестящ, мъж. Ти си друга. Можеш да видиш предимствата на компромиса. — Замълча отново. — Както направи, когато ги умоляваше да не екзекутират Фрейзър.

Ив стисна несъзнателно телефона. Не беше очаквала да докосне тази рана.

— Ив?

— Тук съм.

— Ти искаше смъртта на Фрейзър, но нещо друго искаше още по-силно. И беше достатъчно разумна да преговаряш.

— Не желая да говоря за Фрейзър.

— Разбирам. Споменах го само защото трябва да бъдеш разумна и сега.

— Какво целиш?

— Черепа и всяко друго доказателство, до което сте се добрали с Логан.

— И какво ще получа в замяна?

— Същото, което предложихте на Скот. Ти изчезваш оттук и се появяваш някъде далеч с достатъчно пари, за да ти стигнат до края на живота.

— Ами Логан?

— Съжалявам, но за него вече е прекалено късно. Трябва да действаме публично, за да бъдем сигурни, че повече няма да представлява заплаха за нас. Ти можеш просто да изчезнеш, но не съм в състояние да отменя преследването на Логан. Той остава.

— А майка ми?

— Можеш да я отведеш със себе си. Споразумяхме ли се?

— Не!

— Защо? Какво друго искаш?

— Искам досегашния си живот. Не желая през следващите петдесет години да се крия заради нещо, което не съм извършила. Това за мен изобщо не е решение.

— То е всичко, което мога да ти предложа. Да останеш тук, е прекалено опасно за мен. — За първи път младата жена долови стоманени нотки в гласа на своята събеседница, както и още нещо… паника. — Дай ми този череп, Ив!

— Не!

— Ще го намеря така или иначе. Просто ще бъде по-лесно, ако ми го дадеш.

— Дори да го намериш, ти се страхуваш, че истината ще изплува и ще стане публично достояние. Това е единствената причина да ми се обадиш.

— За Бога, не! — Сега и непреклонността, и страхът бяха изчезнали от гласа й. В него прозвучаха само умора и тъга. — Отказваш ли?

— Вече ти казах.

— Нима би било толкова лошо да ме оставите в Белия дом? Виж какво постигнах чрез Кевин. Новия закон за спасяване на „Медикеър“. По-сурови закони срещу малтретирането на деца и животни. Съществува доста голяма вероятност преди изборите да бъде приет и законът за народното здраве. Даваш ли си сметка какво чудо е това, при положение че не контролираме Конгреса? — Гласът й загрубя от отчаяние. — Но аз едва започвам. Планирала съм толкова повече за следващия мандат. Позволи ми да го направя, Ив!

— И да си осигуриш безсмъртие? За мен убийството не е допустим метод за прокарване на законопроекти.

— Моля те! Размисли!

— Няма да стане.

Мълчание.

— Съжалявам. Исках да улесня нещата за теб. Не, не е вярно. Исках да ги улесня за самата себе си. Исках да сложа край на всичко това. — Лайза се изкашля, за да прочисти буцата в гърлото си. — Не си преценила правилно положението, в което си, Ив. Не е толкова непоклатимо, колкото си мислиш. Всяка монета има винаги две страни. Надявам се по-късно да мога да ти дам отново шанс. Нали няма да забравиш, че изборът е бил твой?

Затвори.

Ив бе смятала, че е разбрала личността и мотивите на тази жена, но очевидно не бе достигнала особено дълбоко. Запита се дали изобщо някой можеше да достигне достатъчно дълбоко, когато ставаше дума за Лайза Чадборн. Беше мислила за нея като за безмилостно чудовище, подобно на Фрейзър, но жената, с която бе разговаряла преди малко, бе истинско човешко същество.

Но не и уязвимо. Решимостта явно никога нямаше да я изостави.

Ръката на Ив трепереше, когато постави телефона на масата. Божичко, колко се страхуваше.

Две страни на една монета.

На едната страна бе подкупът. На другата — смъртта. Не можеше да бъде по-ясно от това. Беше отказала предложението на президентшата и сега трябваше да понесе последствията.

Защо, по дяволите, не можеше да спре това треперене? Все едно че Лайза беше с нея и…

Почукване на вратата.

Погледът й прелетя през стаята.

„Не отваряй“, беше казал Логан.

Две страни на една монета.

За Бога, Лайза Чадборн не беше някое свръхестествено същество, което може да се телепортира до мотела. Младата жена се изправи и тръгна към вратата. Убийците не чукаха учтиво.

Второто почукване обаче вече не беше учтиво, а по-скоро отривисто, нетърпеливо и настоятелно.

— Кой е?

— Логан.

Погледна припряно през шпионката. Слава Богу! Свали веригата и отключи. Логан влетя.

— Събирай си дрехите. Напускаш това място.

— Къде беше?

— На път за насам. — Отвори стенния гардероб, извади чантата й и я захвърли върху леглото заедно с блейзера.

— Взех такси от летището, после наех кола и дойдох.

— Защо не ми се обади?

Той не отговори.

— Дяволите да те вземат, защо не ми се обади? Не знаеше ли, че ще се тревожа?

— Не исках да говоря за… — Разкопча ципа на чантата. — Ще си приготвиш ли багажа? Искам да се махнеш оттук.

Профилът на ДНК още не е готов. Гари разбра, че лабораторията може да ускори процеса, но Джо все още не е пристигнал със сравнителния материал, а Гари казва, че това…

— Пет пари не давам — отвърна грубо Джон. — Махаш се оттук!

— Чу ли за Абдул Джамал?

— По радиото, на път за насам.

Проследи го с поглед; той грабна наръч бельо от едно от чекмеджетата и го изсипа в чантата. Дрехите му бяха измачкани и изцапани от трева, а между китката и лакътя си имаше дълга драскотина.

— Никъде не отивам, докато не ми обясниш!

— В такъв случай аз ще ти приготвя багажа и след това ще те замъкна в колата.

— Престани да се отнасяш така лошо с вещите ми и ме погледни.

Той се обърна бавно и я погледна.

Ив замръзна, когато видя лицето му.

— Божичко — промълви тя. — Какво се е случило, Логан?

— Гил е мъртъв. — С резки некоординирани движения изхвърли върху леглото още дрехи от чекмеджето. — Простреляха го. Не мисля, че са имали намерение да го убиват. Но го убиха. — Пусна дрехите в чантата. — Оставих го в една моторница край реката. Сигурен съм, че няма да одобриш постъпката ми, като знам какво мислиш по този въпрос. Сега Гил няма дом. Просто го изоставих и си плюх на петите.

— Гил — повтори вцепенено младата жена.

— Беше роден край Мобийл. Мисля, че има брат. Може би по-късно ще можем…

— Млъкни! — Сграбчи го за ръцете. — Млъкни, Логан!

— Той се шегуваше, преди да се случи. Каза, че бил в безопасност, защото си получил куршума за месеца. Но се лъжеше. Не беше в безопасност. Дори не разбра какво стана. Просто…

— Съжалявам. Боже, колко съжалявам. — Без да помисли, Ив се приближи до Джон и го прегърна. Тялото му беше напрегнато. — Знам, че ти беше приятел.

— Ако ми беше приятел, щях ли да го оставя да се излага на подобен риск?

— Ти опита да го убедиш да не се среща с Мейрън. И двамата опитахме. Той не искаше и да чуе.

— Можех да го спра. Но знаех, че има вероятност да е прав. Можех да го ударя по главата, за да го зашеметя, или да отида сам. Не трябваше да го пускам.

Боже милостиви, той страдаше толкова много, а тя не можеше да му помогне.

Ти не си виновен. Решението си беше на Гил. Не можеше да знаеш, че…

— Глупости — възкликна Логан и я отблъсна. — Привършвай с багажа. Ще те изведа оттук.

— И къде ще ходя?

— Където и да е. Ще те кача на някой кораб за Тимбукту.

— Не! Прекалено си разстроен, за да разсъждаваш логично. Трябва да поговорим.

— Приготвяй се. Няма за какво да говорим.

— Напротив, ще говорим. Хайде де! — Тръгна към вратата. Емоциите, изпълнили стаята, бяха прекалено взривоопасни. Струваше й се, че се задушава. Пък и най-добре беше да го откъсне от това приготвяне на багажа, което сякаш го бе обсебило. — Цял ден стоях затворена тук. Изведи ме да се поразходим с колата.

— Няма да…

— Напротив, ще го направиш. — Грабна чантата с Бен, отвори широко вратата и погледна назад през рамо. — Коя кола?

Джон не отговори.

— Коя кола, Логан?

— Бежовата.

Младата жена тръгна към спрения на паркинга автомобил. Той стигна преди нея и отключи.

Устните му се извиха в саркастична усмивка, когато посегна за чантата с Бен.

— Където и да отиде Ив, черепът я следва по петите — измърмори той и постави багажа на задната седалка. — Но аз ти казах да не се отделяш от него, нали? Макар това автоматично да те превръща в мишена.

— Мислиш ли, че бих ти обърнала внимание, ако сама не смятах, че трябва да постъпя точно така? Никакъв шанс, Логан. — Карай!

— Къде?

— Не ме интересува. — Облегна се назад. — Стига да не е до някой кораб за Тимбукту.

— Не се надявай да си променя намерението.

— Няма да споря с теб, при положение че най-вероятно си го планирал през целия път от Вашингтон дотук. Само карай.

Джон се подчини. Мълча в продължение на половин час, когато най-сетне отвори уста, за да попита:

— Вече мога ли да обръщам?

— Не.

Тялото му все още беше кълбо от нерви и напрежение. Ив се питаше как да пробие защитната стена, която бе издигнал около себе си. Дали не с помощта на друг шок? Можеше да му каже за обаждането на Лайза Чадборн. Не, не беше уместно. Това щеше само да засили още повече решимостта му. Трябваше първо да му даде малко време, за да дойде на себе си.

 

Лайза се взираше в телефона.

„Вдигни го. Обади се. Вече изчака предостатъчно.“

„Няма да стане“ — беше казала Ив Дънкан.

Кошмарът продължаваше.

Лайза вдигна телефона.

 

Беше минал повече от час и слънчевите лъчи хвърляха дълги сенки, когато Логан отби от магистралата по някакъв черен третостепенен път.

— Няма да ходя по-нататък. Да приключваме.

— Ще ме изслушаш ли?

— Слушам.

Но очевидно бе решил твърдоглаво да не я чуе. Или се страхуваше от онова, което щеше да чуе.

Странна бе мисълта, че увереният и решителен Логан може да бъде уплашен.

— Помниш ли какво ми каза? Направи най-доброто, на което си способна, и след това продължи в същия дух? Бива те по големите приказки, Логан.

— Значи не прилагам онова, което проповядвам.

— Ти не си виновен за смъртта на Гил. Той беше голям човек и сам вземаше решенията си. Ти дори се опита да го разубедиш.

— Вече обсъждахме това.

— Не си отговорен и за мен. Няма да ти отстъпя това право. Аз единствена управлявам живота си. Ето защо не ми говори врели-некипели за това, как си щял да ме качиш на някакъв кораб и да ме изпратиш отвъд Монголия.

— Тимбукту.

— Където и да е. Преживяла съм какво ли не. Инвестирах прекалено много в живота си, за да го захвърля току-така. Разбираш ли какво имам предвид?

— Разбирам — отвърна той, без да я погледне.

— В такъв случай мисля, че можем да се връщаме в мотела.

Джон включи мотора.

— Това обаче не променя нищо. Предупреждавам те, ще намеря начин да те кача на някой кораб.

Ив поклати глава.

— Страдам от морска болест. Помня как се чувствах на връщане от остров Къмбърленд. Сякаш животът ми бе свършил. Струваше ми се несправедливо и тялото ми да ме наказва.

— Но Куин се погрижи за теб.

— Да, Джо винаги се грижи за мен.

— Чувала ли си се с него?

— Снощи. Добрал се е до писмо, съдържащо почти със сигурност слюнка от Чадборн, но има проблеми с вземането на материал от Милисънт Бабкок. Възнамеряваше да я проследи до местния кънтри клуб и да се опита да прибере чашата, от която е пила.

— Твоят решителен полицай е готов да открадне?

Очевидно като говореше, му ставаше по-добре. Мускулите на ръцете му вече не бяха така стегнати.

— Това не е кражба.

Реши да не споделя факта, че Джо се бе сдобил с писмото по съмнителен начин.

— Чела ли си „Клетниците“?

— Да. И виждам как Джо открадва един хляб, за да нахрани умиращо от глад дете.

Логан се усмихна криво.

— Твоят герой.

— Моят приятел.

Усмивката му изчезна.

— Извинявай, нямам право да критикувам Куин. Аз самият се провалих на полето на приятелството.

— Престани да се самобичуваш. Мисълта ти е замъглена. Кога си спал за последен път?

Джон сви рамене с безразличие.

— Ще се почувстваш по-добре, ако една нощ се наспиш както трябва.

— Така ли мислиш?

Ив се поколеба, после заяви без заобиколки:

— Вероятно не. Но ще мислиш по-ясно.

Той леко се усмихна.

— Споменавал ли съм някога колко харесвам бруталната ти откровеност?

— Няма да ти помогна, ако ти дам захаросано хапче. Само ще ми се изсмееш. Болката ти е позната. Знаеш, че с нея човек не може да се справи бързо. Просто трябва да продължиш да живееш с нея.

— Да, това е единственият начин. — Направи пауза. — Но не бих ти се изсмял, Ив. Никога. — Отдели едната си ръка от кормилото и я постави върху дланта й, отпусната на седалката. — Благодаря…

— За какво? — Направи неуспешен опит да се усмихне. — Че си спестих едно пътуване до Тимбукту ли?

— Не, това все още фигурира в плана. — Стисна ръката й, а след това бавно и сякаш неохотно я пусна. — Струва ми се, че завиждам на Куин.

— Защо?

— За много неща. — Присви мрачно устни. — Един мъж желае много повече да бъде покровител и утешител, отколкото той самият да получава тези неща. Подобен плач на рамото показва липса на сила.

— Ти не си плакал на рамото ми. — Никой никога не би и помислил, че на Логан му липсваше сила. — Крещя ми и ми разхвърли дрехите.

— Същата работа. Извинявай. Изгубих контрол. Няма да се повтори.

Тя също се надяваше, че няма да се повтори. Реакцията й на неговата мъка я бе изумила. Почти майчинска. Прегърна го с желанието да го люлее, докато агонията отмине. Беше искала да го утешава и да лекува душата му, да го прегръща и милва. Неговата уязвимост бе разрушила бариерите, които силата му никога не би могла даже да пропука.

— Прибери ми обратно дрехите и сме квит.

Младата жена се загледа през прозореца. Той вече не се нуждаеше от нея. Трябваше да издигне отново стената помежду им.

Усети погледа му върху себе си, но не се издаде. Продължи да се взира към слънцето, което слизаше зад дърветата.

Логан заговори отново едва когато паркира край мотела.

— Трябва да говоря с Кеслер. Кога го очакваш?

Ив погледна ръчния си часовник. Осем без петнайсет.

— Може вече да си е в стаята. Бяхме се уговорили да отида при него в осем и да поръчаме вечеря. — Направи физиономия. — „Буба Блу’с Барбекю.“ Гари каза, че си представял ресторанта с посипани по пода стърготини, с поставена в стъклена кутия гърмяща змия и извиващ горестно глас кънтри певец… О, по дяволите!

Очите й се насълзиха. Дотолкова се бе отдала на задачата да утешава Логан, че едва в този момент осъзна истински смъртта на Гил. Дали щеше да може за в бъдеще да чуе която и да било кънтри песен, без да се сети за него?

— Да. — Очите на Логан също блестяха. — Казах му, че това място ще му хареса. Че по радиото пускат единствено кънтри музика като… — Внезапно отвори вратата и излезе. — Трябва да отида в стаята си, за да си взема душ и да се преоблека. — Пресегна се към задната седалка и измъкна чантата с черепа. — Известно време аз ще бъда настойник на Бен. Ще се срещнем след двайсет минути в стаята на Кеслер.

Ив кимна вцепенено и тръгна към своята врата. Гил Прайс, олицетворението на хумора, нежността и неутолимата любов към живота. От всичко това не бе останало нищо. Смърт. Тя се бе приближила до Гил и го бе повалила. Кой беше следващият? Логан можеше да загине с Гил.

„Другата страна на монетата.“

Влезе в стаята си и поклати глава, като видя разхвърляните върху леглото дрехи. Щеше да подреди тази бъркотия и да се опита да…

Майната му!

Беше уплашена, разтревожена и смразена от ужас; усещаше как мракът настъпва. Все по-близо и по-близо. Не беше говорила с майка си от снощи. Трябваше да я чуе. Извади телефона от чантата си.

Никой не отговори.

Какво ставаше, по дяволите?

Набра отново номера.

Никакъв отговор.

„Другата страна на монетата.“

„Положението ти не е толкова непоклатимо, колкото си мислиш.“

Ръката й трепереше, докато набираше номера на стаята на Логан.

— Не мога да се свържа с мама. Не вдига телефона.

— Не се паникьосвай. Може да е…

— Не ми казвай да не се паникьосвам. Не мога да се свържа с нея.

— Това все още не значи нищо. Ще позвъня на Пилтън и ще видя какво става.

— Има ли вероятност да…

— Чакай да се обадя на Пилтън. Веднага след това ще се свържа с теб.

Затвори.

Всичко беше наред.

Фиске не я беше намерил.

Всичко беше наред.

Телефонът иззвъня.

Скочи да го вдигне.

— Тя е добре — заяви без предисловия Логан. — Говорих с нея. Двете с Маргарет точно сядаха да вечерят. Акумулаторът на телефона й се бил изтощил.

Жива и здрава. Заля я толкова силно облекчение, че й стана почти зле.

— Как е?

— Тревожи се за теб. Искало й се да ми счупи врата. Но иначе е добре.

Ив не бе способна да произнесе и дума в продължение на няколко секунди.

— Помниш ли кораба до Тимбукту, Логан?

— Да.

— Искам майка ми да замине с него.

— Веднага ще взема мерки. Ти ще тръгнеш ли с нея?

„Да, по дяволите. Само ме измъкни оттук.“

— Не. Ще се видим след петнайсет минути в стаята на Кеслер.

 

— Имам копие от доклада за ДНК — заяви Гари в мига, в който отвори вратата. — Къде е Куин с материалите за сравнение?

— Трябва да пристигне скоро. — Ив погледна към Логан, седнал на един стол в другия край на стаята. — Логан каза ли ти за Гил Прайс?

Кеслер кимна.

— Лошо.

— Много. Ти направи всичко, което можеше, Гари. Осигури ни доклада. За Бога, сега ще си тръгнеш ли?

— След като свърша. След като получа материалите от Куин.

— Повече нямаме нужда от теб. Джо може да отиде в лабораторията и да…

— Не, Дънкан — отвърна тихо, но твърдо Кеслер. — Ще довърша това, което съм започнал.

— Глупаво е. Ще свършиш като Гил Прайс. — Завъртя се към Джон. — Кажи му!

— Опитах се. Не иска да слуша.

— Гил също не искаше да слуша. — Ив си пое дълбоко въздух. — Тя ще… Двете страни на монетата.

— Какво?

— Лайза Чадборн. Обади ми се днес следобед.

Логан трепна.

— Какви ги говориш?

— Искаше да се споразумеем за черепа.

— Защо не ми каза?

— Беше ли в настроение да слушаш?

— Тя заплаши ли те?

— В известен смисъл.

— В какъв смисъл?

— Ами беше… тъжна. Какво значение има? — попита нетърпеливо Ив. — Просто искам Гари и майка ми да стоят по-далеч от всичко това.

— Каза ли нещо, с което да се издаде, че знае за Бейнбридж или за майка ти?

— Разбира се, че не. Прекалено е умна, за да го направи. Никога не би издала нищо. — Обърна се към Гари. — Но ти трябва да…

— Единственото, което трябва да направя, е да се обадя в „Буба Блу’с Барбекю“ — обяви Гари. — Ребра или пържола?

— Искам да си тръгнеш оттук.

— Или сандвич със свинско?

— Гари…

Той посегна към телефона и започна да набира номера.

— Дай си поръчката или ще получиш ребра.

Младата жена го изгледа безпомощно.

— Пържола.

— Добър избор.

 

Джо Куин се появи на вратата трийсет минути след пристигането на вечерята.

— Ето ги — възкликна той и повдигна двете термосни чантички. — За колко време можеш да направиш сравнението?

Ив се обърна развълнувано към Кеслер.

— Тази нощ?

Той сви рамене.

— Може би. Ще се обадя на Крис и ще опитам да го убедя да се върне в лабораторията. — Избърса соса от пръстите си и се пресегна към телефона. — Излезте оттук. Ще падне голямо говорене. Той работи през миналата нощ заради мен и новото ми предложение никак няма да му хареса.

Джо отвори вратата.

— Ще те откарам до лабораторията, Гари.

Кеслер махна с ръка в знак, че го е чул.

— Добре ли си? — обърна се Джо към Ив, когато излязоха.

— Доколкото мога да бъда добре при дадените обстоятелства. Убиха Гил Прайс.

Джо се обърна към Логан.

— Твоя приятел?

Джон кимна.

— Чух за пресконференцията. Всичко отива по дяволите, нали?

— Доста точна преценка.

— Какво възнамеряваш да правиш с доказателството, което ще ти даде ДНК?

— Имам приятели във Вашингтон, готови да задвижат работата.

Джо поклати глава.

— Доста несигурно.

— Не и при положение, че Андрю Бенет играе в моя отбор. Той е главен съдия на Върховния съд.

— Въпреки това е рисковано.

— Имаш ли по-добра идея?

— Медиите.

— Лайза Чадборн е специалистка по манипулирането им.

— Назови ми един репортер, който да не е готов да взриви цялата администрация, ако това ще увеличи продажбите на неговия вестник.

— Историята е доста странна — обади се Ив. — А и те издигнаха предостатъчно препятствия, за да не можем да се доближим до никой вестник.

— Аз ще го направя.

Ив поклати глава.

— Познавам един човек от „Атланта Джърнъл енд конститюшън“. Питър Браун. Преди пет години спечели „Пулицър“.

— За Бога, Джо, ще те арестуват за приютяване на престъпници!

— Питър ще си държи устата затворена.

— Може би — рече Логан.

— Със сигурност. — Впери поглед право в очите на Джон. — Вече му се обадих. Той прояви интерес. Чака само резултатите от изследването на ДНК.

— Кучи син! Без да се посъветваш с нас?

— Трябваше да направя нещо, докато въртях на празни обороти в Ричмънд. Така е по-добре, отколкото да се доверяваме на някой политик.

Ив вдигна ръка.

— Защо не изчакаме получаването на резултатите, преди да спорим?

— Искам вече всичко да свърши — отвърна Джо. — Искам да се измъкнеш от цялата тази каша.

— Не повече от мен — промълви уморено младата жена. — Става все…

— Ще го направи — обяви Кеслер, който в този момент излезе от стаята си. — Ще се срещнем в лабораторията след двайсет минути.

— Да вървим — рече Куин и тръгна към един черен шевролет, паркиран няколко метра по-нататък. — Колко време ще отнеме, Гари?

— Шест-осем часа.

— Приготвяй си багажа, Ив. — Джо се плъзна на шофьорското място и включи мотора. — Връщам се веднага щом получа резултатите. После отиваме да вземем майка ти и намираме някое сигурно местенце за двете ви, докато уредим въпроса.

Преди Ив да успее да отговори, автомобилът напусна паркинга.

— Е, за едно поне сме единодушни — заяви Логан. — И двамата искаме да се махнеш оттук.

— Медиите не са лоша идея.

— Можем да го направим. Но ще имаме нужда и от Вашингтон.

— Защо тогава спори с него?

Джон сви рамене.

— Страхувам се, че ми е станало навик. — Извърна се. — Отивам да си приготвя багажа и да се обадя на някои от приятелите си в столицата. Не мога да оставя Куин да ме изпревари.

 

Изследователската лаборатория на Телър беше тъмна; светеше само част от долния етаж.

„Нещо много са се разбързали“ — помисли си Фиске. Работното време изтичаше в шест. Защо тогава имаше хора в един вечерта? И две коли на паркинга. Едната бе шевролет; знакът показваше, че е взет под наем.

Предчувстваше, че е улучил в десятката.

Отвори автоматично капака на багажника и излезе от колата. След това извади подслушвателното си устройство.

Няколко минути по-късно вече седеше отново на шофьорското място. Зачака да излязат.