Айрис Йохансен
Лицето на измамата (2)

Пролог

Институт за диагностична класификация

Джаксън, Джорджия

27 януари

23:55 часа

Щеше да се случи.

„О, Боже, не позволявай това да стане!“

Изгубена. Щеше да бъде изгубена.

Всички щяха да бъдат изгубени.

— Да тръгваме, Ив. Ти не искаш да си тук. — Джо Куин беше застанал зад нея. Четвъртитото му момчешко лице беше бледо и изопнато под сянката на черния чадър. — Нищо не можеш да направиш. Два пъти отлагаха екзекуцията му. Губернаторът повече няма да го позволи. Ще предизвика прекалено бурно недоволство сред обществеността.

— Трябва да го направи! — Сърцето й тупкаше така силно, че чак й причиняваше болка. Всичко й причиняваше болка. — Искам да говоря с надзирателя!

Куин поклати глава.

— Няма да пожелае.

— Вече сме се срещали. Той лично се обади на губернатора. Трябва да се видя с него. Той разбра за…

— Нека те заведа до колата. Много е студено, а ти си мокра до кости.

Тя поклати глава, вперила отчаяно поглед към входа на затвора.

— Тогава ти говори с него. Ти работиш във ФБР. Може би теб ще те послуша.

— Прекалено е късно, Ив. — Опита да я подслони под чадъра, но тя се дръпна. — Божичко, не трябваше да идваш.

— Ти дойде — посочи към тълпата журналисти, — те са тук. А кой има по-голямо право от мен самата да присъства? — Риданията я давеха. — Трябва да го предотвратя! Трябва да ги накарам да разберат, че не могат…

— Побъркана кучка!

Някой я дръпна грубо. Беше мъж на около четиридесет. Лицето му беше сгърчено от мъка, а по бузите му се стичаха сълзи. Едва го разпозна. Бил Върнър. Неговият син бе един от изгубените.

— Стой по-далеч от това! — Дланите му се впиха в раменете й. Разтърси я. — Остави ги да го убият. Причини ни достатъчно мъка. Не се опитвай да го отървеш отново! Дяволите да те вземат! Остави ги да изгорят онзи кучи син!

— Не мога… Те са изгубени. Трябва да…

— Стой далеч от това или, Господ ми е свидетел, ще те накарам да съжаляваш, че си…

— Остави я! Куин отскубна ръцете на Върнър от раменете й. — Не виждаш ли, че тя страда повече и от теб?

— Как не! Той уби момчето ми. Няма да й позволя да се опита да го измъкне отново!

— Нима мислиш, че аз не искам смъртта му? — попита разпалено Ив. — Той е чудовище. Иска ми се да го убия със собствените си ръце, но не мога да го оставя…

„Няма време за спорове“ — помисли си трескаво тя. — „Няма време за каквото и да било. Сигурно вече е полунощ. Те ще го убият. И Бони ще бъде изгубена завинаги.“

Изви се рязко и хукна към вратата.

— Ив!

Заблъска по портата с юмруци.

— Пуснете ме! Трябва да ме пуснете! Моля ви, не правете това!

Блеснаха светкавици на фотоапарати.

Началникът на затвора тръгна към нея.

Куин се мъчеше да я откопчи от вратата. В този миг тя се отвори.

„Господи, моля те, дай ми някакъв шанс!“

— Спрете! Трябва да спрете…

— Прибирайте се у дома, мис Дънкан. Всичко свърши.

И той тръгна към телевизионните камери.

„Свърши? Не може да е свършило!“

Началникът погледна сериозно към обективите. Заговори по същество.

— Ралф Андрю Фрейзър беше екзекутиран преди четири минути и обявен за мъртъв в 00:07 часа.

— Не-е!

Викът бе изпълнен с агония и отчаяние. Вик на изгубено дете.

Ив така и не разбра, че викът излезе от нейното гърло.

Куин я хвана точно когато коленете й се подкосиха и тя изгуби съзнание.