Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ив Дънкан (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Face of Deception, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 43 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2008)

Издание:

ИК „Бард“, 1999

ISBN 954-585-030-2

Оформление на корицата: Петър Христов, „Megachrom“, 1999

История

  1. — Добавяне

Глава 10

— Не си си изяла вечерята. Не можеш да работиш, ако не се храниш, мамо!

Ив повдигна бавно глава от бюрото.

Бони седеше на пода край вратата, прегърнала колене.

— И е глупаво да спиш така, а не в леглото.

— Мислех да затворя очи само за минутка — побърза да се оправдае младата жена. — Имам работа.

— Знам. — Момиченцето погледна към черепа. — Хубава работа.

— Хубава ли?

— Така смятам. — Бони набърчи озадачено чело. — Не съм сигурна. Мисля, че е важно. Затова те повиках в гробището.

— Не си ме викала. Това бе импулс.

Детето се усмихна.

— Така ли?

— Или може би всичките онези цветя върху гробовете са ми изпратили някакво подсъзнателно послание. Вече бях разбрала дяволската природа на Логан и подозирах, че… Престани да се усмихваш.

— Извинявай. Всъщност много се гордея с теб. Хубаво е да имаш толкова умна майка. С погрешна представа, но въпреки това — умна. — Погледна отново към черепа. — Разбираш се добре с Джими, нали?

— Да. Но има известни проблеми.

— Ще ги разрешиш. Аз ще ти помогна.

— Какво?

— Винаги се опитвам да ти помогна.

— О, сега в мой ангел хранител ли се превърна? Предполагам, че си се грижила за мен и онази нощ, когато бях в лимузината.

— Не, не можах да сторя нищо. Цялата ситуация ме уплаши. Искам да бъда с теб, но още не е дошъл моментът. В противен случай ще се наруши равновесието.

— Глупости. Ако имаше някакъв смисъл или равновесие в света, никога нямаше да ми бъдеш отнета.

— Не знам защо, но понякога нещата се объркват. Аз обаче не искам те да се объркат и за теб, мамо. Трябва да бъдеш много внимателна.

— Внимателна съм и полагам всички усилия да се измъкна от тази каша. Затова и работя върху Джими.

— Да, Джими е важен. — Бони въздъхна. — Иска ми се да не беше. Щеше да бъде по-лесно. — Облегна се на стената. — Виждам как през следващите дни ще работиш до пълно изтощение. Ако няма да си лягаш, поне си сложи главата върху бюрото, преди да заспиш.

— Спя ли?

— Разбира се, че спиш. Понякога и аз забравям, че съм само сън. Е, ще ми направиш ли услугата да си положиш главата обратно върху бюрото? Малко неестествено е човек да спи изправен.

— Ти си неестествената! — Ив облегна глава на ръцете си. След малко попита приглушено: — Тръгваш ли си вече?

— Още не. Ще остана малко. Обичам да те гледам като спиш. Всичките ти притеснения отлитат. Хубаво е да те види човек такава.

Ив усети паренето на сълзи и затвори клепачи.

— Странно дете…

 

„Барет Хаус“

Сряда сутринта

 

— Снощи не си яла нищо. — Логан отвори вратата и влезе в лабораторията с поднос. — Неприятно ми е, когато усилията ми отиват на вятъра. Ще остана, за да видя как ще си изядеш закуската.

Ив вдигна поглед от черепа.

— Загрижеността ти е трогателна. — Приближи се до мивката и си изми ръцете. — Само дето знам много добре, че просто не желаеш да се катурна и да губиш време.

— Точно така. — Настани се на стола срещу нея. — Затова ми повдигни духа.

— Как ли пък не! — Младата жена се настани отново на мястото си и вдигна салфетката от подноса. — Ще ям, защото съм гладна и това е най-разумното. Точка.

— Постави ме окончателно на място. Не ми пука, стига да ядеш. — Продължаваше да се взира в лицето й. — Изглеждаш изненадващо отпочинала.

— Дремнах тук. — Пресуши чашата с портокалов сок. — Стой далеч от спалнята ми, Логан. И без това вече нахлу в прекалено много области на живота ми.

— Чувствам се отговорен. Искам да помогна.

— За да ускориш работата?

— Донякъде. Не съм чак такъв мръсник.

Тя взе хапка от омлета.

Логан се засмя.

— Тежко мълчание! Е, поне не ме атакува открито. Дрямката ти се е отразила добре. Усещам дори лека дружелюбност.

— Значи се лъжеш. Наистина нямам време да анализирам твоите добри и лоши черти. Достатъчно съм заета.

— И това е отстъпка. — Погледът му се отмести към поставката. — Както виждам си на стадий вуду-кукла. Даде ли и на него име?

— Джими.

— Защо точно… — Засмя се. — Това не е Хофа, Ив.

— Ще видим. — За собствена изненада усети, че се усмихва. След напрежението от многочасовата работа беше добре да се поотпусне за малко… Дори с Логан. — Макар да не вярвам, че би се замесил с профсъюзен лидер.

— Е, нека приемем, че просто не гледам на неговото възкресяване като на нещо от първостепенна важност. — Погледът му се върна към поставката. — Интересно. Струва ми се невъзможно да възстановиш едно лице по толкова малко материал. Как го правиш?

— Какво те интересува?

— Прокълнат съм с любознателен ум. Толкова ли е странно?

Ив сви рамене.

— Струва ми се, че не е.

— Как се наричат тези малки клечици?

— Маркери на дълбочината на тъканта. Правят се от най-обикновени гумички за молив. Срязвам всеки маркер на нужната височина и го залепвам на съответното място на лицето. Върху черепа има повече от двайсет точки, чиято тъканна дълбочина е известна. Доказано е, че тя е постоянна при хора от една и съща възраст, раса, пол и тежест. Съществуват антропологични карти, които дават специфичните мерки за всяка такава точка. Така например при мъж от бялата раса със средно тегло дебелината на тъканта в средата на филтрума е…

— Къде?

— Извинявай. Имах предвид пространството между носа и горната устна. Та то е десет милиметра. Структурата на костта под тъканите определя дали някой има издадена брадичка, или изпъкнали очи.

— И после?

— Поставям ивици пластелин между маркерите, за да възпроизведа точната дебелина на съответните места.

— Прилича на играта, при която човек трябва да съедини определен брой точки, за да получи фигурата.

— Нещо такова, само че тук се прави триизмерно и е много, много по-трудно. Докато запълвам с пластелиновите ивици, трябва да се концентрирам върху научните елементи за изграждането на лицето — да не се отклонявам от определените мерки, да се съобразявам с разположението на лицевите мускули и тяхното влияние върху контурите.

— Ами носът? Старият Джими нямаше нос.

— Трудничко е. Широчината и височината се определят отново чрез измервания. При един представител на бялата раса, какъвто е Джими, измервам носовото отверстие в най-широката му част и добавям пет милиметра от всяка страна за ноздрите. Това ми дава широчината. Дължината, или изпъкналостта, зависи от размерите на малката кост в основата на носовото отверстие, наречено „носов гръбнак“. Много е просто. Умножавам размерите му по три и прибавям тъканната дълбочина в средата на филтрума.

— А, отново плашещият филтрум.

— Искаш ли да научиш нещо?

— Да. Винаги се шегувам, когато се окажа извън мои води. — Направи физиономия. — Продължавай.

— Носовият гръбнак определя и ъгъла на носа. От него разбирам дали е бил вирнат, увиснал надолу или съвсем прав. Получиш ли веднъж носа, ушите са по-лесни. Обикновено са дълги колкото носа.

— Изглежда доста точно.

Ив сви рамене.

— Де да беше. При всички формули, мерки и научна информация за това, кое определя носа, никога няма как да бъда сигурна, че възпроизвеждам оригинала. Просто правя най-доброто, което мога, и се надявам, че съм близо до истината.

— Ами устата?

— Отново измервания. Височината на устните се определя от разстоянието между линията на горния и долния венец. Широчината е обикновено колкото между кучешките зъби. Дебелината пък се фиксира чрез специални антропологични карти. Формата обаче няма как да се определи. Тук трябва да се доверя на инстинктите си. — Отмести подноса и се изправи. — Ще се захващам отново за работа.

— А аз съм изпъден? — Логан стана и взе таблата. — Ще имаш ли нещо против да дойда и да те погледам? Или това ще бъде равносилно на нахлуване в твоето пространство?

— Защо? Нима смяташ, че наистина ще го накарам да изглежда като Джими Хофа?

— Не. Може ли да се случи подобно нещо?

Ив поклати глава.

— Не ме ли слуша какво ти говорих? Всичко се определя от костната структура.

— Ами процесът на запълването и заглаждането? А личната преценка за носа и устата?

— Добре де, ако човек има предварително някаква представа, тя може да му повлияе. Точно затова никога не гледам снимки предварително. На този етап не си позволявам никакво творчество. Чистата наука трябва да ръководи определянето на основните моменти в структурата на лицето. След като привърша с техническата част, мога да дам воля на артистичната си преценка. Ако не постъпвах винаги по този начин, продуктът щеше да бъде само една скулптура, а не реконструкция на лице. — Сви устни. — Можеш да бъдеш абсолютно сигурен, че не бих позволила да се случи такова нещо. Джими няма да изглежда като Хофа, освен ако наистина не е Хофа. Затова не е нужно да ме държиш под око, Логан.

— Изобщо не съм имал такова намерение. Ако призная, че съм напрегнат и може би малко разтревожен, би ли ми позволила да дойда?

— Съмнения? Мислех, че си абсолютно сигурен. Нали беше убеден, че е на Кенеди?

— Искам да видя как черепът оживява, Ив — отвърна простичко Джон. — Знам, че не заслужавам да се съобразяваш с мен, но все пак ще ми позволиш ли?

Ив се поколеба. Все още му бе сърдита. След всичко, което бе направил, трябваше да му каже да отиде да се хвърли в езерото. От друга страна, може би беше необходимо да сключат примирие, за да се измъкнат по-лесно от този кошмар.

— Не ми пука, стига да мълчиш. Вероятно ще забравя, че си в стаята. Ако си отвориш устата, излизаш.

— Нито дума. — Насочи се към вратата. — Дори няма да разбереш, че съм тук. Ще ти донеса храна и кафе и после ще се свия в ъгъла като послушна котка.

— Не знам да има послушни котки. — Тръгна към поставката и с това вече го изолира. — Само пази тишина…

 

Чеви Чейс

Сряда следобед

 

— Както виждам не напредваш много бързо, Допрел — рече Фиске. — Ти дори не работиш върху черепа.

— Никога не работя направо върху черепа — отвърна Допрел. — Правя отливка.

— Струва ми се чиста загуба на време.

— Аз предпочитам този начин — заяви раздразнено Саймън. — По-безопасно е. С черепа трябва да бъда много по-внимателен.

— Тимуик иска бърза работа. Тази отливка…

— Аз работя така — отсече хладно Допрел.

— Тимуик не го интересува дали черепът ще пострада. Нямаме време за отливка. Мислех, че и ти искаш да приключиш по-бързо и да се прибереш.

— Но аз не действам никога по този… — Поколеба се. — Майната му! Какво, по дяволите, съм се закахърил да не би проклетото нещо да се счупи? Ще работя направо върху черепа. А сега ме остави на мира, Фиске. Доколкото знам задачата ти е да ми носиш храна и да ми доставяш необходимото, а не да ме критикуваш.

Арогантен пръч. И преди беше виждал подобни учени особи. Мислеха се за по-добри и по-умни от останалите. Допрел, с всичките си знания и умения, никога нямаше да може да прави това, което правеше Фиске. Просто никога нямаше да му стиска.

И може би скоро щеше да разбере грешката си. Тимуик каза, че съдбата на Допрел зависела от резултата. Фиске се усмихна.

— Не съм искал да те засегна. — Понечи да излезе, но в последния момент се спря. — Ще ти направя кафе.

 

„Барет Хаус“

Сряда

22:50 часа

 

Готово.

Ив отстъпи. Свали очилата и потърка парещите си очи. Връткавата работа около лепенето на ивиците пластелин бе приключена. Чувстваше се уморена. Не смееше да прави каквото и да е повече; не можеше да рискува да допусне грешка. Щеше да си почине около час и тогава да продължи.

Приближи се до бюрото, отпусна се тежко върху стола, облегна се назад и затвори очи.

— Добре ли си? — попита Логан.

Младата жена подскочи и погледът й политна към ъгъла. Изобщо беше забравила за присъствието му. През последните двайсет и четири часа той бе влизал и излизал като призрак, но тя не си спомняше дори да бе говорил с нея.

Съзнанието й бе погълнато до такава степен от Джими, че последните часове й се губеха. Помнеше смътно, че се бе обадила веднъж на майка си, но нямаше представа какво й бе казала.

— Добре ли си? — повтори Логан.

— Разбира се, че съм добре. Просто си почивам. Не мога да се похваля с най-доброто зрение на света и очите ми са пренапрегнати.

— Не съм виждал друг да работи така интензивно. Вероятно и Микеланджело не го е правил, когато е създавал своя „Давид“.

— Имал е повече време.

— Как върви?

— Не знам. Никога не знам, преди да свърша окончателно. Приключих с робската работа. Сега идва трудното.

— Малко почивка?

Логан седеше видимо невъзмутим, но внезапно Ив усети напрежението му.

— Точно това се опитвах да направя — отвърна сухо тя.

— Извинявай. А аз исках да помогна. — Усмихна се криво. — Очаквах да се строполиш всеки момент.

— Но не ме спря?

— Не мога. Часовникът тиктака неумолимо. — Направи пауза. — Колко остава?

— Дванайсет часа. Може би малко повечко. — Уморено се облегна. — Не знам. Колкото отнеме. Не ми досаждай, дяволите да те вземат.

— Правилно. — Изправи се рязко. — Оставям те да почиваш. Защо не легнеш на кушетката? Кога искаш да те събудя?

— Не искам да спя. Трябва само да дам малко почивка на очите си.

— Тогава по-късно ще дойда пак. Ако нямаш нищо против.

— За мен е без значение. — Ив затвори отново очи. — Кажи ми, Логан, цялата тази сервилност и любезност… не ти ли засядат на гърлото?

— Малко. Но ще ги преживея. Отдавна съм научил, че ако не си най-важният чип в компютъра, просто смазваш колелата и гледаш да не препречваш пътя.

— Струва ми се, че не съм чувала по-ужасна смесица от метафори.

— Умът ти сигурно е замъглен и не можеш да мислиш ясно.

— Не е нужно да мисля. Отсега нататък действам само по инстинкт. Просто трябва да виждам.

— Мога да те нахраня, но…

— Никой не може да ми помогне за това.

Вратата се затвори след него.

— Никой — прошепна Ив. — Това е само между нас двамата, нали, Джими?

 

Чеви Чейс

Сряда вечерта

23:45 часа

 

— Той почти привършва, Тимуик — обяви Фиске. — Каза, че работата била по-лесна, отколкото смятал. Може би още дванайсет часа.

— Видя ли черепа?

— Нищо не разбирам от това. Дори още няма нос и очи. Мисля, че си губиш времето.

— Аз преценявам. Обади ми се, когато свърши, и ще дойда веднага.

Фиске затвори телефона. Още дванайсет часа и щеше да знае кой ще бъде мишената: Допрел или Логан и Дънкан. Почти се надяваше да бъде Допрел. Логан и Дънкан бяха по-голямо предизвикателство, но Допрел започваше неимоверно да го отегчава.

 

„Барет Хаус“

Четвъртък

6:45 часа

 

Заглади глината.

Деликатност.

Чувствителност.

Остави върховете на пръстите да се движат сами.

Не мисли.

Помогни ми, Джими.

Глината беше прохладна. Усещаше ръцете си топли, почти горещи, докато я мачкаха и заглаждаха.

Традиционни уши. Нямаше представа дали стърчаха или имаха по-дълги лобове.

По-дълъг и тънък нос.

Устата?

Отново традиционна. Знаеше ширината й, но не и формата. Направи устните леко стиснати, без изражение.

Очите.

Толкова важен момент. Толкова труден. Никакви мерки и съвсем малко научни индикатори. Не прибързвай. Огледай формата и ъгъла на орбитите. Те почти не се променяха от детството до зрелостта. Дали да направи очите на Джими изпъкнали, хлътнали или нещо средно? Ъгълът на орбитите и костната издатина над тях щяха да й помогнат да реши.

Но не още. Очите винаги бяха спойката. Повечето съдебни скулптори работеха отгоре надолу. Така очите идваха почти в началото. Но тя никога не успяваше да го направи. Беше открила, че започва много да бърза, ако очите вече я гледаха.

„Заведи ме у дома.“

Повечко заглаждане около скулите. Не прекалено дълбоко.

Не гледай лицето като цяло. Вземай всеки участък и отличителна черта поотделно.

Заглади!

Запълни!

По-спокойно. Не позволявай мозъкът ти да ръководи напълно ръцете. Не визуализирай. Изграждай. Измерванията са все още критично важни. Провери ги отново.

Широчина на носа 32 мм. О’кей.

Издаденост на носа 19 мм. О’кей.

Височина на устната 14 мм. Не, би трябвало да бъде 12 мм. Намали горната устна, тя обикновено е по-тънка от долната.

Продължи да изграждаш още малко около устата; там има един важен мускул.

Дооформи ноздрите.

Малки бръчки от двете страни на носа. Колко дълбоки?

Каква е разликата? Никой никога не е идентифицирал друг човек по бръчките.

Издълбай леко областта около долната устна.

Защо? Няма значение. Направи го.

Изглади!

Оформи!

Запълни!

Леки бръчици около очите. И около устата.

Сега вече работеше трескаво. Дланите й летяха по лицето на Джими.

Почти бе свършила.

Кой си ти, Джими? Помогни ми. Почти приключихме. Ще направим снимка, ще я пуснем по всички медии и някой ще те познае и ще те отведе у дома.

Заглади!

Оформи!

Спри! Няма какво повече да правиш.

Отстъпи няколко крачки и си пое дълбоко въздух. Беше направила всичко, което можеше.

С изключение на очите.

Какъв цвят? Логан вероятно щеше да предпочете синьо. Сините очи на Кенеди бяха прочути като усмивката му. Да върви по дяволите Логан. Това не можеше да е Кенеди. Отстъпи още една крачка и за първи път си позволи да погледне лицето като цяло. Щеше да използва кафявото, което обикновено…

— О, Боже!

Стоеше като закована, вперила поглед в творението си. Имаше усещането, че някой я е ритнал в стомаха.

Не!

Това беше лъжа!

Тръгна бавно и тежко, към масата, където стоеше отворената кутия с очите. Сини, кафяви, сиви, лешникови, зелени.

Отнесе ги до поставката.

Беше изтощена. Умът й сигурно й правеше номера. Очите можеха да променят всичко. Кафяви? Сложи кафяви.

Ръката й трепереше, когато взе първото кафяво око и го постави в лявата очна кухина. След това намести и второто.

— Не използваш очите, които трябва — обади се от ъгъла Джон. — И ти го знаеш, Ив.

Тя се взираше право в кафявите очи пред себе си, изправила напрегнато гръбнак.

— Не го знам!

— Сложи истинския цвят.

— Това е грешка. Някъде съм допуснала грешка.

— Ти не си позволяваш грешки. Сложи очите, които знаеш, че принадлежат на това лице.

Младата жена извади кафявите очи и ги върна в кутията. Остана известно време, вперила невиждащ поглед в съдържанието й.

— Знаеш кои да използваш, Ив.

— Добре.

Взе нужните очи и ги постави в очните кухини на черепа.

— А сега отстъпи и го погледни.

Подчини се. Невероятно! Боже мили, това не можеше да е вярно!

— Копеле! — Гласът й трепереше. Цялата трепереше. Струваше й се, че цялото земно кълбо трепери. — Това е Бен Чадборн! Президентът.

 

Чеви Чейс

 

— Е? — попита кисело Допрел. — Това ли е вашият терорист?

Тимуик се вгледа в черепа.

— Сигурен ли си, че имам действителния му образ?

— Сигурен съм. Сега мога ли да си вървя?

— Да. Благодаря за бързо свършената работа. Ще наредя да те върнат веднага в Ню Йорк. Естествено, трябва да запазиш всичко в тайна. Не бихме искали изтичане на информация.

— Нямам желание да говоря за тази работа. Тя не е сред звездните мигове в кариерата ми. Отивам да си приготвя багажа.

Допрел излезе от стаята.

— Да го закарвам ли до тях? — попита Фиске.

— Не. — Тимуик се обърна с гръб към поставката. — Това не е черепът, който ни трябва. Послужил е само за отвличане на вниманието. Допрел вече е без значение. За теб имам друга работа. Ще трябва да действаме бързо. — Приближи се до телефона. — Остави ме сам.

Изчака Фиске да излезе, преди да набере секретния номер на Белия дом.

— Не е той. Същата възраст. Същата най-обща структура на лицето. Но не е той.

 

„Барет Хаус“

 

— Значи си ме излъгал — прошепна Ив и се завъртя към Логан. — Излъгал си ме!

— Да. Това е последната лъжа, която ти казах и която ще ти кажа някога, Ив.

— И очакваш да ти повярвам? Непрекъснато откривам, че ме лъжеш. Никога не си мислел, че това е Кенеди. Боже мили, дори си поставил върху бюрото си всички онези книги и доклади за него, за да ме заблудиш.

— Положих огромни усилия, за да придам достоверност на тази лъжа. Трябваше да прикрия с нещо истината. Затова и измислих фалшивата диря към Кенеди. За да не им дам възможност да разберат дали наистина подозирам нещо, или съм просто чудак. Освен това започнах да правя дискретно проучвания за съдебен скулптор, тъй като само той би могъл да потвърди или да отхвърли историята на Донели.

— Т.е. моята особа.

— Да, ти беше ключовият играч, от който се нуждаех.

Младата жена премести отново поглед към Джими. Не, това вече не бе Джими. Бен Чадборн, президент на Съединените щати. Тръсна глава.

— Всичко това е пълна лудост. Когато ми разказа за случилото се в дома на Донели, аз останах с впечатлението, че оттогава са минали десетилетия. Ти точно това искаше и да си помисля.

— Да. В действителност е станало само преди две години.

— Лъжи!

— Трябваше да бъдеш напълно непредубедена и нищо да не влияе на работата ти. Само така имаше абсолютната гаранция, че ще пресъздадеш истинското лице. — Проследи погледа й. — Беше чудо да те наблюдавам как работиш, как му вдъхваш живот. Бях почти сигурен, че това е той, но всеки твой следващ жест като че ли…

— Как е умрял? Убийство?

— Вероятно.

— И човекът в Белия дом е един от неговите двойници?

Джон кимна.

Ив поклати глава.

— Много е странно. Струва ми се невъзможно подобно нещо да бъде направено както с Чадборн, така и с Кенеди. Все пак президентът е публична фигура.

— Но са го направили.

— Тимуик?

— Той стои отпред.

— Пред кого?

— Съпругата на Чадборн. Тя трябва да е тази, която дърпа конците. Само тя има властта да пази един двойник и да го обучи.

Лайза Чадборн. Ив си я спомни от пресконференцията: стоеше встрани, вперила любящ поглед в съпруга си.

— И най-вероятно тя го е убила?

— Може би. Не можем да бъдем сигурни, преди да разберем какво се е случило с Бен Чадборн.

— Какъв мотив може да е имала?

— Не знам. Амбиция? Тя е умна и схватлива и знае как да манипулира всяка ситуация. Завършила е право и е станала съдружник в престижна правна кантора. След като се омъжила за Чадборн, започнала да го подтиква напред, така че най-накрая той се озовал в Белия дом. Влязла веднъж там, тя станала — усмихна се саркастично, — съвършената първа дама.

— Не вярвам, че може да е тя.

— Аз също смятах, че няма да го повярваш. И на мен ми бе доста трудно. Срещал съм се няколко пъти с нея и тя определено ми допадна. Подобна комбинация от чар и интелигентност действа изключително обезоръжаващо.

Младата жена поклати отново глава.

— Затрупах те наведнъж с прекалено много информация. Иска ми се да можех да ти дам повече време, за да я асимилираш, но, за съжаление, не мога. Времето ни почти изтече. — Изправи се. — Добре, не вярвай, че извършителката е Лайза Чадборн. Мисли, че зад цялата работа стои някой друг. Но все пак не може да не се съгласиш, че и тя трябва да е замесена в конспирацията, иначе няма как да проработи?

— Звучи… разумно. — Погледна отново към черепа. — Ами ако това не е Чадборн? Ако е двойникът?

— Чадборн е.

— Защото така искаш?

— Защото е истина. Има логика. — Направи пауза. — Тъй като именно Джеймс Тимуик е доставил тялото на Донели.

— И ти си сигурен? Бащата на Донели може да е излъгал.

— Разбира се. Бил е достатъчно голям негодник, за да го направи. Но не е бил глупав. Имал е вземане-даване с големи риби, затова се е нуждаел от някакви мерки, за да се предпази. Оборудвал е крематориума си с устройство за правене на аудиозаписи. Гласът на Тимуик е записан на лентата. — Усмихна се криво. — Това е било част от наследството, което оставил на сина си. Заради този запис накарах Гил да провери достоверността на историята.

— Ако си имал една дотолкова изобличаваща касета, защо са ти повече доказателства. Можеше да я занесеш на някои представители на властта или на медиите и да им…

Логан заклати глава.

— Не беше достатъчно изобличителна. Нямаше детайли. Нищо от рода на: „Здравейте, аз съм Джеймс Тимуик и сега изгарям президента на Съединените щати.“ Бяха най-общи приказки по време на престоя им в крематориума. Тимуик нарежда на един от своите хора да му помогне да пренесе тялото. Моли Донели за стол. Очевидно бедният е имал тежка вечер и е бил изморен. Все неща от този род.

— Откъде тогава знаеш, че е Тимуик?

— Срещал съм се с него и преди. Той е шеф на Тайните служби и присъстваше на много от деловите срещи на Чадборн и…

— Тайните служби? Ти каза, че заемал висок пост в Министерството на финансите. — Ив стисна устни. — О, да, Тайните служби са част от Министерството на финансите. Още едно малко бягство от истината.

— Съжалявам — промълви Логан и продължи: — Тимуик изгражда главоломна кариера и е ключов играч в избирането на Чадборн. Той е от Масачузетс, акцентът му не може да бъде сгрешен. Когато Донели-младши ми изпрати касетата, аз прослушах някои от видеозаписите, които бях направил на предизборната кампания на Чадборн. Сравних ги. Не беше трудно. Тимуик не е от хората, които обичат да стоят в сянка. Мисля, че е бил разочарован, задето Чадборн не му е дал цяло министерство.

— Не мога да повярвам, че са оставили Донели жив, за да ги изнудва. Защо просто не са го принудила да предаде записа и черепа?

— Казал им, че е дал копие от лентата и обяснение на някакъв адвокат и той щял да ги изпрати незабавно на медиите, ако изчезне или умре от неестествени причини.

— И тогава той умрял от сърдечен удар, а синът му изчезнал.

— Но те не били отговорни за случилото се и е трябвало да предположат, че Донели-младши е решил да постъпи по-умно от баща си. Вероятно усилено са го преследвали. Аз самият действах изключително предпазливо, но явно е станало нещо, което ги е накарало да помислят, че Донели се е свързал с мен. — Сви рамене. — А може и да не е точно така. Възможно е да са се оглеждали подозрително и аз сам да съм задвижил алармения звънец.

— Това е невероятно! Защо ще убиват Чадборн?

— Нямам представа. Мога само да гадая. — Поклати глава. — Лайза Чадборн е уникална жена. Някои твърдят, че от нея щяло да излезе по-добър президент, отколкото от съпруга й. Всеобщо е мнението обаче, че страната все още не е готова да приеме жена-президент, затова е трябвало тя да работи зад кулисите. Това може би я е измъчвало. От своя страна, Бен Чадборн бе силен човек. Вероятно Лайза е искала да упражнява по-голям контрол и върху него, и върху страната.

— Станаха много „може би“.

— Те са единственото, което мога да ти дам. Ще ти кажа само едно: убеден съм, че това се е случило. Направи ми една услуга. Иди в библиотеката и вземи трите видеоленти от горното чекмедже на бюрото; те са от последните речи и пресконференции на Чадборн. Използвал съм ги за сравнение. Ще ти бъда благодарен, ако опиташ да ги изгледаш без предубеждение.

— И какво очакваш да видя?

— Просто ги гледай.

— Това е лудост. Като някой…

— С какво ще ти навреди?

Младата жена замълча, а после кимна рязко.

— О’кей. — Тръгна към вратата. — Ще ги изгледам.

 

Щом Ив излезе, Логан се приближи до бюрото и набра номера на Гил в пристройката.

— Тя свърши. Черепът е на Чадборн.

Гил изруга под нос.

— Вестта ме шокира, въпреки че знаехме, че най-вероятно ще е той.

— По дяволите, аз я наблюдавах, докато работеше, и се почувствах по същия начин, като го видях.

— Как го прие тя?

— Умножи собствената си реакция по един милион и ще добиеш представа. Все още не знае дали да ми вярва. Не я виня. Аз самият не бих повярвал след всички лъжи, които й наговорих. Поне се съгласи да изгледа записите. След като свърши, имам още нещо за нея.

— С колко време разполагаме?

— Един Господ знае. Но идентифицирането на черепа е само първата стъпка. Ив все още ни е необходима и трябва да повярва, че това е Чадборн. После всичко ще си дойде на мястото. Готов ли си за път?

— Да.

— Кажи на Марк и на Маргарет да си приготвят багажа. Измъкваш ги оттук при първа възможност.

— Дадено.

Логан затвори телефона и се приближи до черепа на Чадборн. Бедният. Не заслужаваше такава съдба. Никога не бе одобрявал политиката му, но го харесваше като човек. Просто нямаше как да не харесаш Бен Чадборн. Той имаше своите мечти и опитваше да ги превърне в действителност. Липсваше му практичност.