Нора Робъртс
Диамантът в короната (13)

Дванадесета глава

Едно нещо мразеше най-много. Тя бе права. Под всички причини и уловки и усложнения той бе… Е, не му харесваше думата уплашен. Скептичен, реши Дел, докато крачеше из градината, както бе свикнал да крачи из своята гора във Върмонт. Отнасяше се скептично към идеята да се свърже с една принцеса.

През седмиците, през които бяха разделени, следеше новините. Виждаше името й и лицето й, тиражирани от медиите, четеше историите за личния й живот, предположенията за любовните й връзки.

Знаеше много добре, че няма и не е имала бурна любов с един френски актьор, както тръбяха всички статии. През това време бе прекалено заета с любов с един археолог полуамериканец.

Освен това всеки, който я познаваше, можеше да види, че актьорът не бе нейният тип. Бе прекалено излъскан като за Камила.

И това бе част от проблема. Историите, инсинуациите, откровените измислици в по-голямата си част се пишеха от хора, които не я познаваха. Които не разбираха колко упорито бе готова тя да работи, не разбираха любовта й към майчината й страна. Голямата й любов към семейството й и неговата към нея.

Те виждаха един образ. Същия, който той бе оставил да го заслепи.

Но, по дяволите, тази жена толкова бързо бе стигнала от една възможна, вероятна връзка до брак, че сякаш му заби един в зъбите. Не му бе дала време да се осъзнае.

Всичко или нищо с нея, помисли Дел мрачно, пъхна ръце в джобовете си и обобщи ситуацията.

Първо, той най-после разбира, че е влюбен в нея, после го удря между очите фактът, че го е лъгала. Докато успее да проясни зрението си от този удар, Камила отдавна си е заминала. Какво от това, че той й бе казал да си отиде?

Сега, след като е осъзнал, че всичко това е напълно невъзможно, тя трябва да стои тук и да изглежда като нещо от сънищата и мечтите, и да му показва какво точно губи. И точно когато той започва да мисли, че може би, може би с време и усилия биха могли да си върнат това, което са имали, Камила го забива в зъбите с брак.

Да бе, закарай я за един месец във фургон във Флорида, дай й няколко тропически бури, кал до коленете, буболечки колкото бейзболни топки, и…

И тя би била страхотна. Дел спря насред крачка. Би била фантастична. Бе жена, която можеш да изтърсиш навсякъде, във всякаква ситуация, и Камила въпреки всичко щеше да намери изход. Просто щеше да продължи да работи, да дълбае, да се блъска, да ръчка, докато намери изход.

Защото бе Камила.

Бе се влюбил в това, осъзна той. Преди да се влюби във външния вид, в стила, в огъня, бе изгубил ума си заради непоколебимата й решимост да намери отговорите.

А той позволяваше на някаква дребна подробност като кралска кръв да се изпречи на пътя му.

Искаше жената, а принцесата вървеше в комплект с нея. Не беше и наполовина мъж колкото баща й? Липсваше му смелост, воля? Нямаше романтика?

Щеше да й даде такава романтика, че да си изгуби стъклените пантофки.

Обърна се и почти тичешком измина половината път обратно към балната зала, преди да се спре. Това бе точно от нещата, които трябваше да избягва. Ако тази връзка имаше някакъв шанс да се получи, трябваше първо да мисли и после да действа. Ако един мъж влети на дворцовия бал, метне принцесата през рамо и я повлече навън, с това щеше да спечели и на двама им точно популярността, която тя мразеше.

И най-вероятно накрая щеше да се озове в някой тъмен влажен зандан.

Това, което трябваше да направи, бе си да изработи ясен и разумен план… И да го изпълни, когато няма да има свидетели.

Затова седна на една мраморна пейка и започна да прави точно това.

 

 

Взе въже от конюшнята. Имаше моменти, бе принуден да признае, когато се оказваше удобно да е виконт. Работниците в конюшнята бяха прекалено възпитани, за да задават въпроси за ексцентричностите на лорд Дилейни.

Трябваше да изчака, докато последният валс свърши и гостите се разотидат — в леглата си или от другата страна на дворцовите порти. Това му даде само повече време да подготви всичко… И да се чуди какво ще правят родителите му, ако си счупи глупавата глава.

Вече знаеше коя е нейната стая. Лесно успя да го измъкне от Адриен. Можеше да бъде само благодарен, че прозорците й гледаха към градината, където имаше много сенки. Макар да се съмняваше, че някой страж, обикалящ наоколо, щеше да се оглежда за мъж, увиснал на въже няколко етажа по-нагоре.

Дори когато този мъж изруга яростно, след като се залюля и се фрасна по лице в белите каменни стени. Спускането с въже от парапета на теория изглеждаше много по-лесно, отколкото се оказа на практика. От работата си имаше доста опит в това, ала спускането по сграда през нощта бе доста по-трудно. Студената реалност бе, че сега се полюляваше от вятъра с ожулени кокалчета и опънати нерви.

Нямаше кой знае какво против височината, стига да не се замислеше за възможността това да бе последното, което щеше да види. И всичко това, мислеше Дел, докато се опитваше да закрепи крака си на каменния парапет на балкона, защото бе засегнала самолюбието му.

Просто не можеше да изчака до сутринта. О, не, каза си, когато кракът му се подхлъзна и той отново се залюля. Това би било прекалено лесно, прекалено обикновено. Прекалено нормално. Защо трябва да проведеш един цивилизован разговор посред бял ден и да кажеш на жената, че я обичаш и искаш да се ожениш за нея, когато можеш да направиш нещо наистина глупаво, като да се самоубиеш на тухлите под прозореца на спалнята й?

Това показваше колко си решителен.

Успя да се закрепи на парапета и си пое въздух. А засилващият се вятър довя бодър септемврийски дъжд.

— Идеално. — Дел погледна към небето. — Това е върхът на всичко.

Когато дъждът изведнъж стана пороен, той се залюля отново, отблъсна се леко от стената и започна да се спуска към личната тераса на Камила.

В момента, в който стъпи с благодарност на твърд камък, над морето избухна първата светкавица. Дел започна да се бори с възела на просмуканото от вода въже, с което се бе овързал. Отне му две минути да се освободи. Пусна въжето, отметна мократа коса от очите си и се запъти към вратата на терасата.

И откри, че бе заключена.

За момент само се вторачи в нея. Защо, по дяволите, бе заключила вратата на терасата си? Бе на третия етаж, в дворец със стражи навсякъде.

Колко често някой идиот се спускаше по стената и кацаше на терасата й?

Бе дръпнала и завесите, така че не можеше нищо да види. Замисли се с какво удоволствие би изритал вратата и му стана весело.

Имаше определен стил в това. Определено изящество. Което обаче щеше да отиде на кино, когато алармите започнеха да вият.

И ето, сега стоеше на балкона, мокър като удавен плъх. И единственият начин да влезе бе да почука.

Това бе отвратително.

Затова по-скоро заблъска, отколкото почука.

 

 

Вътре Камила използваше една книга като извинение да не спи. Всъщност, на всеки петнадесетина минути наистина прочиташе по едно изречение. През повечето време отново и отново въртеше в съзнанието си един-единствен факт.

Бе оплескала всичко.

Не можеше да го заобиколи. Когато погледна цялата картина от разстояние, Дел бе реагирал точно както бе очаквала да реагира. Изведнъж бе решила, първо със сърцето си, че женитбата се разбира от само себе си.

Тя би била обидена, ако той бе този, който го бе решил.

Дали любовта правеше всеки глупав и небрежен, или само нея?

Камила въздъхна и без особен интерес обърна страницата на книгата. Бе объркала всичко, още от самото начало. О, Дел й бе помогнал. Бе толкова… Как го бе казала майка му? Дебелоглав. Бе толкова дебелоглав… Но тя обичаше това в него.

Обаче вината си беше изцяло нейна.

Не бе откровена с него и сега причините й се струваха неубедителни и егоистични. Неговият гняв и, да, неговата обида, толкова я бяха стреснали, че тя бе подвила опашка и бе избягала, вместо да държи на своето.

После той бе дошъл при нея. Толкова ли бе потънала в самосъжаление, та да не признае, че независимо колко го бяха натискали, Дел никога не би дошъл в Кордина, ако не искаше да я види?

Дори тази вечер той бе направил една стъпка. Вместо в отговор и тя да направи една, направо бе скочила. Бе приела за гарантирано, че Дел просто ще направи каквото очаква от него. Очевидно бе прекалено свикнала хората да правят така. Не беше ли това една от причините да си вземе отпуск от принцеса? Нищо ли не бе научила от седмиците, през които беше просто Камила?

Не само бракът бе това, което го стресна. Бе всичко останало, което вървеше в комплект с него. Тя затвори очи. Нищо не можеше да направи за това. Нищо не би направила, дори да можеше. Семейството, кръвта, произходът й бяха съществена част от нея.

И въпреки това не би искала мъж, който не би приел сложността и многостранността на нейния живот. Не можеше да обича мъж, който да харесва да бъдат преследвани от пресата.

И какво оставаше при това положение? Оставаше сама, помисли Камила и огледа красивата си самотна стая. Защото бе отблъснала единствения мъж, когото обичаше, единствения мъж, когото желаеше, като прекалено скоро бе поискала прекалено много.

Не. Тя с трясък затвори книгата. Нямаше да приеме това. Избяга от къщата, защото прие поражението. Нямаше отново да постъпи така. Трябваше да има решение. Трябваше да има компромис. Тя щеше… Не. Пое дълбоко въздух. Те щяха да го намерят.

Отметна завивките. Още сега щеше да отиде в стаята му, реши Камила. Щеше да се извини за нещата, които му бе казала, и да му каже… Да го попита дали имаше начин да започнат отново.

Преди да бе успяла да скочи от леглото, бумкането по вратата на терасата я отхвърли обратно назад. Сърцето й заседна в гърлото. Стисна като оръжие сребърния свещник от началото на осемнадесети век от нощното шкафче и бе на път да грабне слушалката на телефона, за да повика охраната.

— Отвори проклетата врата! — Чу как гласът му изгърмя, последван от яростен удар.

Изненадана, отиде до вратата, все още стискайки импровизираното си оръжие, и дръпна завесите.

Видя го на светлината на една светкавица. Вбесеното лице, мократа коса, просмукания от дъжда смокинг. За момент не можа да направи нищо, освен да се вторачи в него с отворена уста.

— Отвори проклетата врата — повтори той високо. — Или ще я изритам.

Прекалено потресена да направи каквото и да било друго, тя непохватно започна да се мъчи да отключи. После залитна три крачки назад, когато Дел рязко разтвори вратата.

— Какво? — успя да изграчи тя пресипнало, докато той стоеше, гледаше я, а от него върху безценния килим капеше вода.

— Искаш романтика, сестричке. — Грабна свещника от вцепенените й пръсти и го захвърли настрани. Изглеждаше му прекалено тежък, за да рискува да й го остави, а и бе получил достатъчно рани като за една нощ.

— Дел! — Той пристъпи напред и Камила направи още две крачки назад. — Дилейни… Как… Ръката ти кърви.

— Искаш воля? Искаш приключения? Може би и малко лудост? — Сграбчи я за раменете и я повдигна, така че тя се изправи на пръсти. — Как ти харесва това?

— Целият си мокър — бе всичко, което Камила успя да каже.

— И ти се опитай да се спуснеш в проливен дъжд по стената на замък, да видим дали няма да си мокра.

— Спуснал си се? — Тя почти не осъзнаваше, че я бута през стаята. — Спуснал си се по стената? Да не си си изгубил ума?

— Точно така. А знаеш ли какво получава един мъж, когато разбие стените на замъка? Получава принцесата.

— Не можеш просто да…

Ала той можеше. Камила много скоро разбра, че Дел можеше. Преди да бе успяла да се свести от шока, горещите му устни бяха върху нейните. А шокът нямаше шанс да се бори с желанието. Когато я повлече — боже господи! — към леглото, тя цялата се разтрепери.

Бе мокър, кървеше и беше бесен. И целият бе неин. Камила обви ръце около врата му, вплете пръсти в прекрасната му капеща коса и с радост му предложи бойните трофеи.

Устните й се раздвижиха под неговите, отвръщайки на яростната целувка с цялото щастие, с целия копнеж, който бушуваше в нея.

Бурята нахлу през отворените врати. Камила го пусна, колкото да смъкне просмуканата му риза. Тя се приземи с плясък някъде.

Дел бе изненадан, че дрехите просто не вдигаха пара върху гърба му. Огънят на гнева бледнееше пред огъня, който Камила разпалваше в кръвта му. Толкова мека, толкова уханна, толкова преизпълнена с желание. Сега лицето й бе мокро от дъжда, който бе донесъл със себе си. Можеше да го оближе — и цялата нея — като сметана.

Зарови лице в шията й.

— Искам те, по дяволите. Не мога да го преодолея.

— Тогава вземи ме — прошепна тя, докато ръцете му я обхождаха. — Вземи ме. — Той вдигна глава и я погледна. Очите й бяха потъмнели, тъмнозлатисти като на котка. Ръцете й се вдигнаха да обхванат лицето му и Камила му се усмихна: — Толкова дълго съм те чакала. И дори не съм го знаела. — За да го докаже, привлече устните му обратно към своите.

Всичко, което изпитваше към нея, за нея, от нея разцъфна в тази целувка. Тя се разтрепери и от тихия стон, който се надигна в гърлото й, пулсът му забумтя.

Дългата й бяла шия го очароваше. Силната форма на раменете й бе истинско чудо. Вече мокра от дъжда, тънката нощница прилепваше предизвикателно към тялото й. Дел спусна устни и длани първо по мократа коприна, после по горещата влажна плът под нея.

Камила се движеше под него. Грациозна извивка, бързо потръпване. Отначало бавно, като само вкусваше, той изследваше, завладяваше. Възбуждаше. Когато дишането й стана накъсано, когато очите й се притвориха, я вдигна на колене и се нахвърли върху нея.

Издигна я толкова бързо от тихо удоволствие до яростно желание, че тя се обърка. Потъна в него. Твърдите му ръце, които преди бяха толкова божествено нежни, сега бяха еротично груби. Камила се изви като лък назад и се отдаде на гладните му устни. Простена името му, когато Дел разкъса разума й на парчета.

Полудя в ръцете му и започна да дърпа и къса дрехите му. Коленичили на леглото, се притиснаха плът към плът, сърце към сърце.

Още веднъж, на светлината на светкавицата, очите им се срещнаха. Задържаха се. В неговите най-после тя видя всичко, което имаше нужда да види. И тя бе тази, която го взе в себе си. Обви крака около него, докато и двамата започнаха да треперят.

— Je t’aime. — Каза го достатъчно ясно, макар че тялото й се тресеше. — Обичам те. Нищо не мога да направя със себе си.

Преди да бе успял да отговори, устните й бяха върху неговите. Всичко, което бе останало от самообладанието му, се срина. А когато Камила се затвори около него, той погълна нейния вик на удоволствие и избухна в нея.

— Камила… — В съзнанието му нямаше нищо, освен името й. Плъзна се надолу и се сгуши между гърдите й.

Усети как пръстите й галят косите му и не искаше нищо друго, освен да затвори очи и до края на живота си да остане така, потънал в нея.

Но погледът му се насочи към терасата… И към дъжда, който весело нахлуваше през отворената врата и се просмукваше в пода и в килима.

— Не затворих вратата. Започваме да се наводняваме. Стой тук.

Тя го гледаше лениво как става. Ала когато понечи да прекоси стаята, Камила скочи от леглото.

— Не! — Грабна халата, преметнат на извитата облегалка на стола й. — Някой може да види. — Облече се, пристегна целомъдрено колана и сама отиде да затвори.

Самообладание, мислеше той, докато я гледаше как спуска завесите. Дори сега. Една принцеса не можеше да се разхожда гола пред прозореца, дори пред своя собствен. И определено не можеше да позволи на един мъж да го прави.

Камила се обърна и видя, че Дел я наблюдава замислено.

— Стражите… Гостите… — подзе тя и сведе поглед. — Ще донеса кърпи.

Когато Камила отиде в съседната баня, той изтръска мокрите панталони от смокинга си. Бяха съсипани, реши Дел, и щяха да са страшно неудобни. Но ако щяха да имат разговор, искаше да има върху себе си нещо.

Тя се върна, коленичи и започна да бърше пода. Това го накара да се усмихне, защото си я спомни в къщата.

— Трябва да бъда практична, Дилейни.

Като чу напрегнатия й глас, той се намръщи.

— Разбирам.

— Разбираш ли? — Камила се мразеше, задето й се доплака.

— Да, разбирам. И се възхищавам от начина, по който успяваш да бъдеш практична, самостоятелна и в същото време царствена. — Тя бавно вдигна глава, седна на колене и изненаданото й изражение бе достатъчно да го накара да пъхне ръце в мокрите си джобове. — Възхищавам се от теб — повтори Дел. — Не ме бива с думите, с такива думи. По дяволите, за идиот ли ме мислиш? Мислиш ли, че не разбирам как ти се налага да жонглираш, на теб и на цялото ти семейство, за да бъдете това, което сте, и в същото време да имате някакъв свой живот?

— Не… — Тя отново отмести поглед, вдигна мокрия килим и избърса пода под него. — Не мисля, че си идиот. Ти разбираш… Доколкото можеш. Може би повече, отколкото би могъл друг. Мисля, че затова сме донякъде наравно.

— Защо не ме гледаш, когато говориш с мен?

Камила стисна устни, като се бореше да запази самообладание. Ала когато отново вдигна глава, погледът й бе спокоен.

— Трудно ми е. Извини ме за момент. — Стана и изправена като войник отнесе мокрите кърпи в банята.

Жените, каза си той, са опасна работа. Тя се върна, отвори едно малко шкафче и извади бутилка.

— Мисля, че малко бренди ще помогне. Не бях права — започна Камила и наля две чашки. — Тази вечер в градината. Не бях права да ти наговоря тези неща. Извинявам се.

— О, я престани. — Загубил търпение, Дел грабна чашката от ръката й.

— Не можеш ли поне да се преструваш на любезен?

— Не и когато говориш глупости. Ако искам извинение, ще ти кажа. — Щеше да го принуди той да й се извини, по дяволите. Не беше ли това типично в неин стил? Макар да не му се искаше, отпи една голяма глътка от брендито. — Когато не си права, ще ти го кажа. — Обърна се разгневено към нея. — Ти ме обиди. — Вбесяваше го да го признае.

— Знам. Нещата, които ти казах…

— Не това. Това само ме нервира. — Прокара ръка през косата си. — Ти ме излъга, Камила. Или почти. Аз бях започнал да разчитам на теб. И нямам предвид, за да чистиш след мен. Бях започнал да мисля за теб… За нас по един определен начин. И после истината изведнъж ме удари в лицето.

— Не се държах добре. Беше егоистично… Аз бях егоистка — поправи се тя. — Исках малко време да бъда самата аз, после исках повече време. Просто избягах. Казвах си, че това не е бягство, ала то си беше. През последното лято изведнъж стана много тежко. Не можех…

— Просто да бъдеш самата себе си?

— Не можех просто да бъда — промълви Камила. — През лятото имаше една случка с пресата. Предполагам, нищо повече, нито по-малко, отколкото толкова много други през последните няколко години. Но ми се трупаше, докато изведнъж просто ми дойде прекалено много. Не можех да ям, не спях добре, не можех да се съсредоточа върху това, което трябваше да правя. Аз…

— Не, не спирай. Кажи ми.

— Тази случка — обясни тя предпазливо — не беше толкова по-различна от другите. Ала докато се случваше, се чух как пищя. Вътрешно. Помислих… Разбрах, че ако не се махна за малко, следващия път, когато се случи, няма да пищя само вътрешно. Страхувах се, че беше нещо като срив.

— Камила, за бога!

— Трябваше да поговоря със семейството си. — Тя го погледна, защото долови неизречения въпрос в тона му. — Те щяха да ме разберат, да ме подкрепят, да ми осигурят време и място. Но просто не можех да се насиля да призная такава слабост. Бедната Камила, която бе получила всички привилегии в живота, че и повече, безусловната любов на близките си, изведнъж се оказва прекалено нежна, прекалено крехка, за да се справи с отговорностите и задълженията, свързани с нейния ранг и обществено положение.

— Бабини деветини.

Изразът я поразсмя. И я успокои.

— Тогава не ми се струваше така. Чувствах се отчаяна. Губех себе си. Не знам дали можеш да го разбереш, защото ти се познаваш толкова добре. Ала аз се чувствах гонена и преследвана, а в същото време толкова не бях сигурна коя съм аз, какво искам да направя с живота си, извън това, което се очаква от мен, извън дълга. Нямах страст към нищо, а това означава една ужасна празнота.

Дел си го представяше — напрежението, изискванията, железните нерви, които са й били необходими, за да бъде тази, която бе. Смелостта, помисли той, да се отскубне от всичко това, за да намери жената в себе си.

— И затова замина с два куфара и една кола под наем, за да я намериш?

— Повече или по-малко. И я намерих, макар че, както казах, накрая се държах лошо.

— Ние се държахме лошо — поправи я Дел. — Бях се влюбил до уши в теб, и изведнъж си помислих, че ти си някакво ексцентрично богато мамино детенце, което има някакви неприятности. Когато разбрах, реших, че си ме използвала да се позабавляваш.

Тя пребледня.

— Никога не е било…

— Сега го знам. Знам го. Изпитвах към теб такива чувства, каквито никога не съм изпитвал към друга жена. Бях решил да ти го кажа… И тогава дойдох в кухнята и те чух да говориш по телефона.

— С Мериън. — Камила затвори очи и въздъхна дълбоко. — Моментът можеше да е и по-лош — каза тихо. — Изненадана съм, че не ме изхвърли физически.

— Помислих си го. — Той изчака очите й да се отворят отново и срещна погледа й. — Беше ми по-добре, когато се самосъжалявах. Отне ми известно време да започна да се замислям какво ти е на теб. Хората, пресата, протоколът. Доста е тежко.

— Не е чак толкова лошо. Просто понякога трябва да…

— Да дишаш — довърши Дел.

— Да. — В очите й запариха сълзи. — Да.

— Не го прави. Не мога да водя разумен разговор, ако започнеш да цивриш. Слушай, сериозно говоря. Престани с тези сълзи. Затвори кранчето. Никога не съм казвал на жена, че я обичам, и съм сигурен, че няма да го направя за пръв път, докато тя реве.

— Аз не рева. — Но в нея се надигна радост и гласът й премина в ридание. Камила отвори едно чекмедже, извади поръбена с дантела кърпичка и изтри сълзите си. Искаше й се да заговори отново, ала този път знаеше, че трябва да мълчи. — Е, кажи ми го.

— Ще стигнем и дотам. Ти не си крехка, Камила.

— Не, по принцип не.

— Диамантът в короната на Кордина. Попрегледах някои списания — обясни той, когато тя го зяпна. — Диамантът трябва да е твърд, за да блести. Ти си твърда.

— Това — успя да изрече Камила — е най-ласкателното нещо, което някога си ми казвал.

— Защото си свикнала мъжете да ти казват, че си красива. Освен това ми харесва семейството ти.

— Семейството ми?

— Да. Майка ти е удивителна жена. Харесват ми братята ти, братовчедите ти. Още не съм разбрал със сигурност защо, но ми харесват. А сестра ти е направо сладка. — Дел замълча. — Казах го в добрия смисъл.

— Да — поусмихна се тя. — Много е сладка.

— Лелите, чичовците ти са интересни хора. Възхитителни. Предполагам, че оттам си го наследила. Имам някои проблеми с баща ти. Но предполагам, че ако аз имам дъщеря и някой мъж… Ами, естествено е да му се иска да ме изрита по задника, задето съм сложил ръка на нещо, което е негово.

— Той те харесва.

— Би му харесало да ме опече на бавен огън.

— Мисли, че имаш потенциал.

Дел изсумтя, закрачи, после я погледна.

— Наистина ли?

— Да. Разбира се, ако ме направиш нещастна, този бавен огън още може да се уреди. Ала нямам намерение да те насилвам.

— Ти си умно момиче, принцесо. Остър, сексапилен ум. Бих могъл да преживея това твое лице, но умът ти ме държи на въдицата. — Той посочи към дебелата книга по археология на нощното й шкафче. — Значи си започнала да се интересуваш?

— Да. Искам да уча. Наистина ми беше много приятно да работя с теб.

— Знам.

— Намирам работата много увлекателна. Не само заради теб, нали знаеш. Искам да уча преди всичко заради себе си. Аз имах нужда от нещо за себе си. Нещо, което да ме тегли отвътре. Нещо повече от това, което се очаква от мен, което трябва да се очаква от мен заради положението ми. Исках да намеря своята страст и благодарение на теб я намерих. Уреждам да замина с доктор Лезуер по един проект във Франция.

— Да, Долния палеолит. — Дел сви рамене. — Той е добър. И го бива и за учител. Търпелив е. Аз не съм. Сигурно би било по-лесно да работиш с него. Но пък би било жалко да не продължиш с „Брадвил“.

Камила пое дълбоко въздух:

— Да не би да ми предлагаш да се включа в проекта?

— Мислех си да подготвя един нов фургон. Старият вече е за боклука. И трябва да прегледам доста лабораторна работа. Вероятно би било практично да се наеме къща близо до университета. Може би да се купи нещо.

Напрежението в гърдите й бе нетърпимо. Бе чудесно.

— В нашето семейство има разбирането, че когато някой прави кариера или има лични ангажименти, неговите задължения могат да се съобразят с това. Кажи ми.

— Слушай, ще мърморя всеки път, когато трябва да се напъхам в някакъв официален костюм… А всеки път, когато го правя, ти сигурно ще хвърляш в лицето ми собствената ми титла. — Дел се приближи към нея.

— Естествено.

— Ала аз ще нося моята част от товара, който ти ще донесеш, а ти ще носиш твоята от моя товар.

Тя за миг затвори очи.

— Да не би да ми предлагаш да се о…

Той я прекъсна с едно бързо изръмжаване.

— Хубава си, нали? — Улови лицето й в ръце. — Невероятно си хубава. Знаеш ли какво, не ме интересува колко пъти това твое лице ще се появява по списанията. Не ме интересуват и клюките и глупостите, които пише вътре. Тези неща нямат значение за мен. Ние знаем кои сме.

Сълзите заседнаха в гърлото й, заблестяха в очите й. Нищо, нищо, което би могъл да каже, не би й показало по-ясно, че Дел вярва в нея.

— О, Дилейни…

— В момента нямам пръстен, който да ти дам.

— Аз не държа на това.

— Аз държа. — Странно, помисли той, когато вдигна ръката й и се вгледа в изящните й пръсти, че това ще му се струва важно. — Искам да носиш моя пръстен. — Очите му се насочиха към нейните.

— Ако не искаш отново да се разплача, ще побързаш.

— Добре, добре. Опитай се да дадеш на жената малко романтика…

— Това, че се спусна по стените на двореца, май е всичката романтика, която мога да понеса за една нощ. Все пак благодаря.

Дел се засмя:

— Луд съм по теб. По всичко в теб, но особено по острия ти език.

— Това е прекрасно. Ала вероятно мога да издържа още малко романтика, ако успееш.

— Обичам те. — Той отново улови лицето й в длани. Този път, когато една сълза се изтърколи по бузата й, нямаше нищо против. — Камила, обичам това, което си, обичам това, което сме заедно. Обичам жената, която миеше пода ми в къщата, и обичам жената, с която танцувах валс тази вечер.

В нея се разля радост.

— И двете страни на тази жена обичат всички твои страни. Ти ме правиш щастлива.

— Омъжи се за мен. Създай живот с мен. Той няма винаги да бъде удобен, но ти обещавам, че няма да бъде скучен.

— Ще се омъжа за теб. — Тя го целуна леко по бузата. — И ще работя с теб. — И по другата. — Ще живея с теб. И ще те обичам. Винаги — прошепна, когато устните им се срещнаха.

— Върни се с мен. — Дел я привлече към себе си и я прегърна. — Ще уточним подробностите, какво трябва да се свърши. Не искам да замина без теб.

— Добре. Ще го уредя. — Стисна го по-здраво. — Ще го уредим.

— Ще намеря малко време… Колкото трябва, за да направим каквото трябва да направим.

— Не се безпокой. — Тук, помисли Камила, бяха нейната страст, нейното удоволствие и нейната любов, всичките съчетани в едно. — Ще се справим. Когато има въпрос, ще намираме отговор.

Тя облегна глава на рамото му и се усмихна, когато усети, че устните му докосват косите й. Най-важният въпрос, помисли Камила, бе зададен. И бе получил отговор.