Нора Робъртс
Диамантът в короната (8)

Седма глава

Камила се отби за минутка до своята стая и се напръска с парфюм. Откопча още две копчета на ризата си. Ако Дел разглеждаше романтиката като оръжие, значи щеше да е напълно въоръжена.

Взе лешниковото масло, чисти кърпи и няколко ароматизирани свещи. Не беше честно, трябваше да го признае, ала със сигурност една влюбена жена имаше право на някои номера. Както и един уплашен мъж имаше правото на някаква защита, помисли тя, когато влезе в неговата стая и завари всички възможни лампи запалени.

Предохранителните му мерки й се сториха много сладки. И лесно преодолими.

— Дай да погледна. — Заобиколи леглото, на което бе седнал, и моментално забрави всичките си пресметливи планове. — О, Дел, наистина си се подредил!

— Вече съм по-добре.

— Сигурна съм, но… — Рамото му, което досега бе скрито под ризата или превръзката, още бе видимо подуто. Синината преливаше в болнаво жълто и зеленикави оттенъци, в тон с ребрата му.

Сега повече от всичко й се искаше просто да се грижи за него, да облекчи болките му.

— Не мислех, че е толкова подуто — промълви Камила и внимателно докосна рамото му.

— Вече почти спадна. — Той размърда рамото си, не толкова да го опита, колкото да се освободи от ръката й. Изведнъж бе осъзнал, че не бе съвсем готов тя да го докосва.

— Въпреки това. Би трябвало да му сложим лед. — Спомни си какво се случи предишния път, когато опита точно това лечение, и пулсът й се забърза. Искаше й се да се грижи за него, да го успокои. Ала това не бе всичко, което искаше. — Добре, просто се отпусни и ще видим какво може да се направи, за да ти стане по-удобно… — Обърна се и започна да подрежда и да пали свещите.

— Това пък за какво ти е?

Опасението в гласа му я накара да се усмихне.

— Никога ли не си чувал за ароматерапия? Просто се настани колкото можеш по-удобно и ще започнем първо с рамото. Така и не си ми казвал как си пострадал.

— Бях достатъчно глупав да оставя едно идиотче да кара на връщане от лабораторията. Някои хора просто не знаят как да карат на мокър път. Хлапето преобърна джипа.

— Преобърна го?! — Ужасът за него измести всичките й желания да защитава собствените си шофьорски умения. — Боже мой, можел си да загинеш!

— Той се отърва с една-две драскотини — добави Дел с горчивина. — Имаше късмет, че не му извих врата. Това вече три седмици ме държи в СК.

Камила отиде да изгаси лампите.

— Какво значи СК?

— Никога ли не си чувала за бейзбол, сестричке? Списъкът на контузените. — Би мислил и за бейзбол, и за работа, и за политика. За каквото и да било, само не и как изглежда тя на светлината на свещите. — Как ще виждаш, като изгаси лампите?

— Виждам много добре. Няма да се отпуснеш, ако лампите ти светят в очите. — Искаше й се да имаше радио, стереоуредба. Нещо. Ала трябваше да се задоволи с това, което имаше. Покатери се на леглото до него и коленичи. От начина, по който матракът поддаде, мускулите на стомаха му се вързаха на възли, а тялото му се напрегна като за битка.

— Не се прави на герой — посъветва го Камила. — Кажи ми, ако те заболи. Бих казала, че оздравяваш забележително бързо, след като са минали само три седмици. И че си отхвърлил впечатляващо количество работа през времето, откакто си тук. — Разтърка маслото между дланите си, за да го стопли. — Мисля, че от време на време всеки има нужда от промяна, има нужда да се откъсне от ежедневните занимания, за да види по-ясно цялата картина.

— Може би. — Бе вярно, че откак се бе върнал в къщата, бе успял да погледне към проекта откъм ъгли, които бе пропускал или пренебрегвал, докато бе насред работата. Като например проблема с парите.

— Не се напрягай — прошепна тя. — Затвори очи. — Пръстите й галеха, нежно размачкваха. — Остави съзнанието си да се носи по течението. Играл ли си в гората, когато си бил момче?

— Разбира се. — Бейзбол, щеше да мисли за бейзбол. Как можеше да следи наум резултата, когато Камила продължаваше да му говори с този екзотичен и сексапилен глас?

— Плувал ли си? Ловил ли си риба?

— Майка ми обича да лови риба.

Образът на майка му, нахлупила една от своите грозни шапки, с дебели ботуши, изпокъсани панталони и риза, и с въдица в ръка го накара да се усмихне и той затвори очи.

Със сигурност мислите за майка ти помагат не по-малко от спорта да овладееш хормоните си. Може би дори повече.

— Така и не успя да запали нито мен, нито баща ми по риболова. Нас това ни отегчава до смърт.

— Боя се, че аз реагирам по най-баналния момичешки начин на риболова — призна Камила. — Рибите са хлъзгави и се мятат. Аз ги предпочитам задушени в хубаво масло с подправки. Нямаш ли братя, сестри?

— Нямам.

— Усещаш ли този възел тук? — Тя откри един в основата на врата му. — Прекалено се притесняваш. Затова си толкова раздразнителен.

— Не съм раздразнителен.

— Не, ти си просто лъчезарен. Сладур.

— Ох!

— Извинявай.

Леле, какъв гръб имаше този мъж, помисли Камила с възхищение. Широк, загорял, с интригуващи белези, попарващи всякаква надежда за съвършенство. Гръб на воин. Искаше й се, толкова й се искаше да плъзне устни по него, да захапе леко. Ала още не бе дошло времето да изостави предпазливостта.

Във всеки случай, искаше да му помогне, да облекчи неприятните му усещания. И после да го подмами.

Трябваше да го разсее, реши тя. И заради себе си, и заради него.

— Какво ще ми кажеш за тази книга тук, детективския роман? Чела съм този автор, но не точно тази книга. Добра ли е?

— Да, не е лоша.

— Имаш малка библиотека, ала доста разнообразна.

Добре, щяха да говорят за литература, каза си Дел. Не беше лошо да говорят. Книги вместо бейзбол. Все същото.

— Романите могат да успокоят съзнанието или да го стимулират.

В момента не можеше да реши какво прави Камила с него. Ръцете й бяха божествени. Меки и силни, отпускащи и възбуждащи. Кръвта му се разгорещи въпреки старанията му да я контролира. Но в същото време болките и схващанията преминаваха, малко по малко.

Ароматът на свещите, нейният аромат, звукът на гласа й, тих и нисък, докато говореше за книги, го успокояваше все повече, докато съзнанието му започна да се носи по течението, както му бе наредила.

Усети как леглото поддава, когато тя смени позата, после почувства поглаждането на пръстите и дланите й върху рамото си. Гърдите й се опряха в гърба му, сгушиха се уютно там, докато Камила работеше.

Той се чудеше сънено как ли би ги усещал в ръката си. Твърди, малки, гладки. Какъв ли вкус имат. Топъл, сладък и женствен.

Свободната й ръка се насочи към другото му рамо и започна да го размачква, докато напрежението се стопи.

Дъждът барабанеше тихо по покрива, свещите проблясваха, топли и червени зад затворените му клепачи.

— Легни — чу шепот в ухото си.

— Хммм?

Устните й трепнаха в усмивка. Може би бе малко прекалено отпуснат, помисли тя. Не искаше главата му да клюма върху рамото й. Колкото повече го докосваше, колкото повече го гледаше, толкова повече го желаеше. Страстта се бе свила на топка в стомаха й.

— Легни — повтори Камила и едва се сдържа да не го захапе по ухото. Никога през живота си не бе копняла толкова за вкуса на плът. — За да мога да стигам.

Дел рязко отвори очи и се опита да се съсредоточи. Да легне не бе добра идея. Понечи да го каже, ала тя вече го буташе на леглото. И бе толкова приятно, толкова дяволски приятно да се отпусне.

— Ребрата още те болят, нали? Ще стигнем и до тях. Май си имал късмет, че никое не е счупено.

— Да, това ми беше щастливият ден. — Искаше да й каже, че вече достатъчно бе направила… Господи, толкова бе възбуден, че не можеше да върже две мисли на кръст. Но когато Камила се надвеси над него и се протегна да вземе шишенцето, което бе оставила на нощното шкафче, прелестните й гърди се озоваха пред очите му и дори и тези мисли се разпиляха.

— Можеше да е и по-лошо. — Тя изля малко масло върху дланите си и ги разтърка да ги стопли, без да откъсва очи от неговите. — Но ти си в толкова добра форма. Имаш силно, здраво тяло. — Сложи ръце върху изранените му ребра. Разчиташе на здравата част. — На колко години си, Дилейни?

— На тридесет. Не, на тридесет и една. — Как, по дяволите, можеше да си спомни, когато тя се усмихваше над него?

— Млад. Силен. Здрав. Ммм. — Въздъхна, което не бе съвсем изчислено, и внимателно го възседна. — Затова си се възстановил толкова бързо.

Той не се чувстваше възстановен. Чувстваше се слаб и глупав. В него пулсираше напрежение от много по-различен вид. Камила бе коленичила и се движеше бавно и ритмично по начин, който го караше да си я представя гола, да си представя, че бе вътре в нея.

Сви пръсти в юмруци, после протегна ръце и сграбчи стегнатото й сексапилно дупе.

— Достатъчно — изграчи пресипнало. Господ да му е на помощ.

Тя не отделяше поглед от очите му. Те бяха потъмнели, пламтяха. И дишането му се бе учестило.

— Не съм свършила. — Спусна пръсти към колана на джинсите му, после отново нагоре. Почувства как мускулите на корема му подскачат. — Толкова си голям… И стегнат.

Дел изруга, ала не успя да вложи никаква злоба.

— Махай се. Убиваш ме.

— Така ли? — Камила само се намести. Бе много приятно да го чуе първия път, когато съзнателно се опитваше да съблазни мъж. — Ще го целуна да му мине. — Наведе глава, поколеба се и бавно плъзна устни по гърдите му. Погледът й светеше като златен изпод ресниците. Почувства как сърцето му препуска като подплашен жребец. — Така по-добре ли е? — Устните й се насочиха нагоре по врата му, после се отдръпнаха само на сантиметри, когато го чу как сподавя стона си.

— Това са глупости — успя той да изохка. — Колко дълго очакваш да държа ръцете си далеч от теб, когато си се покатерила върху мен?

— Кой е казал, че очаквам да ги държиш далеч от мен? — Тя леко затвори зъби върху брадичката му. — Кой е казал, че искам да ги държиш далеч от мен? Мисля… — закачливо докосна с устни ъгълчето на устата му, — че показвам много ясно какво очаквам. Какво искам.

— Правиш грешка.

— Може би. — Камила усети как ръката му стисна прасеца й и после се плъзна нагоре по бедрото. В очите й блесна тържество. — Е, и?

Не можеше да й отговори, не и когато цялото му същество крещеше, че я иска.

— Злоупотребяваш със ситуацията.

— Определено. — Тя приближи устни на един дъх по-близо. — Искаш ли да спра? Сега? Или искаш… — закачливо захапа долната му устна — повече?

И едното, и другото щеше да го убие. Но ако така и така щеше да умира, поне да умре щастлив.

— Всичко или нищо.

— Всичко тогава — съгласи се Камила и затвори устни върху неговите.

Първата гореща вълна отне дъха му и отекна в него като удар на светкавица. Би могъл да се закълне, че всичко в мозъка му закипя.

Ръката му върху гърба й инстинктивно се сви, после се плъзна по-нагоре и улови в юмрук ризата й. Дръпна я нетърпеливо, почти отчаяно. И изруга от пронизалата го болка.

— Не, не, дай аз. Дай аз — почти пропя тя и се втурна с устни по лицето му, по врата. — Луда съм за тялото ти.

Устните й се спуснаха по гърдите му, до корема и обратно нагоре, и този път стонът му нямаше нищо общо с болката. Ниските гърлени звуци на одобрение сякаш вибрираха от нея към него, докато остана увиснал някъде между удоволствието и болката.

Изгарящ от болката да я докосне, провря ръка между двете им тела и намери гърдите й.

Камила потрепери и се надигна. По лицето й се разля бавна женствена усмивка. После, без да откъсва поглед от него, започна едно по едно да разкопчава копчетата на ризата си.

— Този път е мой ред — съобщи му тя и бавно смъкна ризата. — Ти просто лежи и поемай.

— Затова ме доведе горе, нали?

Камила наклони глава и протегна ръце да разкопчае сутиена си.

— Да. И?

Когато сутиенът падна на земята и прекрасните й бели гърди останаха свободни, Дел въздъхна дълбоко.

— И ми харесва.

— Добре. Докосни ме. По цели часове нощем съм лежала и съм искала да ме докоснеш.

Той прокара пръсти по нея и видя как очите й се замъглиха.

— Нямаше да позволя това да се случи.

— Нямаше да позволя да имаш избор. O, mon dieu, tes mains. — Ръцете му, прекрасните му ръце, големи, силни и мазолести…

Кожата й бе нежна като розов цвят, точно както си я бе представял. Искаше да бъде внимателен, нежен с нея. Ала не можеше да се спре. И когато тя се надвеси, опряна на ръце, за да го целуне отново, устните му взеха още повече, взеха ненаситно.

Дел отново се размърда и изруга, борейки се с протеста на ребрата си.

— Аз трябва да… Искам да… — Неговото тегло върху нейното, неговите устни върху нейните. И макар синините да пулсираха, успя да се претърколи върху нея.

— Чакай. Ще те заболи.

— Мълчи, мълчи, мълчи. — Почти полудял за нея, той впи зъби в рамото й, вдъхна аромата й като вълк, душещ своята вълчица. И двамата простенаха, когато устните му се спуснаха към гърдите й.

Толкова горещо, помисли Камила, когато усещанията я заляха. Устните му, кожата му, всичко бе толкова горещо. Сякаш и двамата бяха в треска. Сърцето му препускаше в галоп, нейното също, докато бързаха да вземат повече един от друг. Усещането за теглото му върху нея бе приказно, караше я да потъва в тънкия дюшек и да си представя как лети зад гръмотевичните облаци.

Да желае и да бъде желана така, само заради самата нея, я замайваше и я правеше силна. И толкова уверена.

От вълнение ръцете й нетърпеливо се вплитаха в косите му, забиваха се в гърба му.

Леглото под тях скърцаше, отгоре дъждът барабанеше безспир по покрива. Пламъците на свещите танцуваха в лекия ветрец, който шепнеше през отворения прозорец.

Тя се изви под него и започна да се бори с копчето на джинсите си.

Толкова мека, толкова вкусна. И толкова готова, мислеше Дел, докато смъкваше ципа й. Камила вече се движеше срещу него и в гърлото й се надигаха сладостни стенания. Съзнанието му бе пълно с нея, с аромата, формата, вкуса й.

И искаше още.

Пръстите му се плъзнаха надолу, към тънката памучна преграда, под нея към топлината. Тя се задъха, избухна под него и той притисна лице в корема й и потрепери заедно с нея.

Когато устните му се спуснаха още по-надолу, Камила впи пръсти в чаршафите и се подготви за следващата атака срещу сетивата й. Съзнанието й бе замъглено, тялото й бе пламтящо кълбо от желания, удоволствия и усещания. Бе зашеметяващо да чувства толкова много и въпреки това да копнее за още.

Дел смъкна джинсите по бедрата й жаден за още плът. И болното рамо поддаде под него. Когато се стовари върху нея, тя ахна от изненада. А докато той ругаеше яростно, Камила започна да се смее.

— Няма нищо, няма нищо. Merde! Главата ми се върти. Дай да ти помогна. Дай аз.

— По дяволите, чакай малко.

— Не мога да чакам малко. — Все още смеейки се, тя се заизвива и успя да се измъкне. Полугола и трепереща, започна да го дърпа и бута, докато Дел отново се озова по гръб.

Лицето му бе яростно от смущение и гняв, а това само още повече я разсмиваше.

— Когато си поема дъх, ще те напляскам.

— Да бе, да, много ме е страх. — Камила скочи от леглото и смъкна джинсите си. А когато свали и гащетата, той трябваше да признае, че ядът бе загуба на време. При тези обстоятелства.

— Ела тук.

— Имам такова намерение. Но първо… — Тя се протегна и разкопча неговите джинси. — Да махнем това да не ни пречи. Ръцете ми треперят — съобщи със смях и му ги показа. — Твоите ръце ги накараха да треперят. Толкова ми харесва да ги усещам върху себе си. — Издърпа джинсите, заедно с шортите. Погледът й се плъзна върху него и се задържа. — Леле! — ахна и шумно издиша. — Е, нали казах, че си голям. — Легна до него. — Сложи си ръцете отново върху мен, Дел. Целуни ме.

— Властна жена си, а? — Ала обви ръка около шията й и я привлече към себе си.

Камила се отдаде на целувката — бавна, нежна и дълбока. А когато ръцете му се раздвижиха върху нея, усети, че целувката започва да става нетърпелива.

— Кажи ми, че ме желаеш — прошепна тя. — Кажи името ми. Кажи името ми и че ме желаеш.

— Камила… — Нейното име отекваше отново и отново в главата му. — Желая те.

Сърцето се блъскаше в гърдите й. Тя се надигна и го пое в себе си.

От първото усещане се изви назад, като се мъчеше да погълне всяко чувство, докато тялото й едва не се взриви от ликуване. Ръцете му се плъзнаха нагоре и се затвориха върху гърдите й. Камила притисна длани към неговите и започна да ги движи заедно. Да побърква и двамата.

Бе красива. Не знаеше как да й го каже. Тъничка, с тази разцъфваща руменина под млечнобялата кожа. Косата й бе като златист огън, а очите й блестяха в златно на светлината на свещите.

Не можеше да вдиша, без да вдъхне аромата й.

Невъобразимо възбуден, гледаше как тя достигна до следващия връх. И прекрасното й тяло се притисна към неговото.

Искаше ръцете си около нея, искаше да ги обвие като окови. Но бе прикован от нараняванията си и от безмилостните изисквания на нейното тяло.

Още цяла минута се мъчи да остане нормален. После още една. Ала цялото му същество крещеше за великата лудост на освобождаването. И тялото му се хвърли към него, през него, а главата й падна назад с победоносен вик.

Котка, облизваща от мустаците си последната капка от четвърт галон сметана, не би могла да се чувства по-самодоволна. Това мислеше Камила, докато се наслаждаваше на почивката след любенето.

Всичко в него, реши тя, бе безкрайно сладко.

Искаше й се да може да опъне тялото си върху неговото и просто да се претърколи през него. Но той лежеше напълно неподвижно, като умрял. Затова се задоволи да се сгуши от здравата му страна и да го целуне по рамото.

— Заболя ли те?

Болеше го буквално навсякъде. Синините му подскачаха под кожата като цяло гнездо демони. В момента болката и удоволствието бяха така смесени, че не бе сигурен дали може да ги различи. Ала само изръмжа.

Камила вдигна вежди, опря се на лакът и се взря в лицето му. Би трябвало отново да му помогне да се обръсне, каза си тя. Макар да имаше нещо странно еротично да чувства как тази четина стърже по голата й кожа.

Дел отвори очи.

— Моля?

— Опитваш се да се ядосаш, че това се е случило. Няма да стане.

По-късно, реши той, щеше да мисли дали му бе забавно, или неприятно, че тази жена толкова лесно четеше мислите му.

— Защо не? Бива ме да се ядосвам.

— Да, заслужаваш награда. Но още щом се възстановиш, ще започнеш отново да ме желаеш, така че няма да можеш да се ядосваш за това.

— Много си сигурна в себе си, нали?

— За някои неща. — Камила се наведе и го целуна. — За това.

— Да, обаче се лъжеш. — Тъй като му се мръщеше, тя не видя посоката на ръката му, докато не се затвори собственически върху гърдите й. — Вече те желая и мога никога да не се възстановя от първия рунд.

— Мисля, че ще се възстановиш. Ала съжалявам, че те боли. Мисля да сляза долу и да ти приготвя компрес с лед.

— Мисля, че трябва да легнеш и пет минути да помълчиш. — За да й помогне, издърпа лакътя изпод нея и главата й се стовари върху здравото му рамо.

— Тялото ти е като камък — измърмори Камила.

— Не се опитвай да ме подлъжеш, сестричке. Половин час ще поспя.

— Нека само да…

— Шшшт! — Този път Дел разреши проблема, като обви ръка около нея и притисна длан към устата й.

Тя присви очи и се замисли дали да не го ухапе. Но преди да бе успяла да вземе решение, пръстите му се отпуснаха, а дишането му стана равномерно. За своя изненада Камила видя, че бе удържал на думата си. Точно след десет секунди вече бе заспал.

 

 

Тридесет минути по-късно, малко след като смайването й премина и самата тя се унасяше в сън, той я събуди с побъркваща целувка. Камила изскочи на повърхността, после отново бе завлечена на дъното.

По-късно, докато лежеше просната върху леглото, чувствайки се замаяна и сладостно опустошена, Дел се обърна на здравата си страна, измърмори нещо за духване на свещите и моментално заспа отново.

Дълго след това тя лежа, загледана в тавана, с глуповата усмивка. Бе намерила още една страст, откри Камила, и името й бе Дилейни Кейн. Мъжът, за когото щеше да се омъжи, независимо дали това му харесваше, или не.

 

 

Сутринта, както винаги, стана много преди него. Направи кафето, после реши да се разходи и изпие първата чашка край езерото. Реши, че Дел заслужаваше да поспи.

Щеше да се наложи, разбира се, да разкъсват времето си между Върмонт, разкопките, Вирджиния и Кордина. Това щеше да бъде пълноценен, напрегнат и, реши тя, много богат живот.

Той щеше да хареса роднините й, а те щяха да харесат него. След като се запознаеха, помисли Камила и прехапа устни.

Едва ли щяха много да му допаднат протоколът и формалностите, свързани със задълженията й към Кордина като принцеса и племенница на краля. Ала със сигурност можеше да свикне с това. Бракът, в края на краищата, бе и получаване, и даване.

Естествено, първо щеше да трябва да го убеди, че иска да се ожени за нея. А преди това трябваше да го убеди, че бе влюбен в нея.

Нямаше как да не е влюбен в нея. Тя не можеше да изпитва всичките тези чувства към някой, който не отвръщаше на поне част от тях.

Скиташе из гората и гледаше как трептящите утринни лъчи на слънцето пронизват листата. Засега, напомни си Камила, щеше просто да се наслаждава на момента. На времето с него, със себе си, без минало и бъдеще. На времето да се радва на откритията, на ухажването и романтиката.

Само това, че се бе влюбила толкова бързо, не означаваше, че Дел бе длъжен да бърза. И не означаваше, че тя не може да си помечтае и да се наслади на усещането да бъде една влюбена жена.

Когато стигна до езерото, седна на един пън. Трябваше да се погрижи да намерят за това място една хубава стара пейка. Е, може би трябваше да засади няколко сандъчета с водни лилии покрай брега.

Малки промени, почти незабележими. Нищо голямо. Също както нямаше намерение да променя нещо жизненоважно за Дел.

Бе оставила свой отпечатък в къщата, нали, като уважаваше нейния облик и чар. Едва ли би могла да си позволи по-малко уважение към мъжа, отколкото към къщата му.

Не, Камила го харесваше такъв, какъвто беше. Усмихна се и поднесе чашката към устните си. Точно какъвто беше.

Когато и двамата посвикнеха с този нов етап на техните отношения, щеше да намери начин да му каже за потеклото си. След още една седмица, реши тя. Със сигурност й се полагаше още една седмица.

Трябваше да намери правилния начин да представи нещата. Можеше да започне с баща си. Да спомене, че е бил полицай, заел се с частна охранителна дейност, купил земята във Вирджиния, защото искал да стане фермер. Как дядовците й по майчина и по бащина линия са били приятели и затова, когато майка й имала неприятности, нейният баща се обърнал за помощ към сина на своя стар приятел.

Малко объркващо, предполагаше Камила, но като за начало добро. И после щеше да спомене нещо в духа на: „О, и споменах ли, че майка ми е от Кордина?“.

Това, надяваше се, щеше да отвори вратата малко по-широко. Ако имаше късмет, той щеше да изкоментира нещо или да зададе някой дребен въпрос, така че тя уж между другото да спомене, че вуйчо й, братът на майка й, бе Негово Кралско Височество Александър Кордински.

А на това Дел сигурно щеше да се засмее и да каже нещо от сорта на: „Да бе, сестричке, разбира се, ти пък си Кралицата на пролетта“.

А Камила щеше също да се засмее и да каже нещо като: „Не, не, просто една обикновена принцеса в открадната ваканция“. А от това, каза си тя, никога нищо нямаше да излезе.

Изруга от безсилен гняв, и то на френски, и подпря брадичка на юмрука си.

— Дошла си чак дотук, за да ругаеш в храстите ли?

Камила ахна, разсипа кафето върху ръката си, извъртя се и се озова срещу Дел.

— Повече ми харесва, когато трополиш като слон.

А на него повече му харесваше, когато не мислеше колко е красива.

Бе се събудил с болезнено желание за нея. Струваше му се, че ако една жена му се напъхаше в леглото, най-малкото, което можеше да направи, бе да си остане там. После изпадна в паника, защото нея я нямаше в къщата. От тази мисъл се втурна да я търси, докато ребрата зверски го заболяха и се успокои.

Оказа се по-зле, сто пъти по-зле, защото тя не си бе отишла. Седеше си тук, зад гърба й бяха слънцето и водата, и приличаше на излязла от книжка с приказки.

Светлината играеше в косите й като диаманти в корона. Очите й бяха по-скоро златисти, отколкото кафяви, и изглеждаха невероятно ярки на фона на свежата чиста кожа. Устните й, тези прекрасни големи устни, бяха застинали в полуусмивка.

Искаше му се, както му се бе искало предишната нощ, да обвие ръце около нея. Просто да я прегърне.

А това бе лудост.

— Не подуших закуска.

— Защото още не съм започнала да я правя. Мислех, че ще поспиш малко повече.

— Казах, че ще започнем рано.

— Започнахме. — Камила се усмихна широко. — Не бях сигурна дали още е в сила, след снощи. — Тъй като той не се приближаваше към нея, тя пристъпи към него. Вдигна ръка да го погали по косата. — Как се чувстваш?

— Добре съм. Слушай, за снощи…

— Да? — Камила се вдигна на пръсти и леко докосна устни до неговите.

И мускулите на корема му станаха на възли.

— Ние не изяснихме нищо… Виж, това с нищо не ни обвързва.

В гърлото й започна да се надига гняв, ала тя го преглътна.

— Да съм се опитала да те вържа, докато спеше?

— Не искам да кажа… — Мразеше да го карат да се чувства така, сякаш трябва да се оправдава. — Просто искам да е ясно, защото снощи не стигнахме до това. Приятно ни е заедно и не желаем да усложняваме нещата, а когато свърши, значи е свършило.

— Това е съвсем ясно. — Нямаше да е изискано да го изрита, а и Камила не обичаше физическото насилие. Особено срещу умствено непълноценни. Затова се усмихна непринудено: — Тогава няма за какво да се тревожим, нали? — С приятно, дори търпеливо изражение прокара длани по гърдите му, нагоре по раменете и после в косите. И притисна устни към неговите в жарка целувка. Изчака ръката му да се свие в юмрук на гърба й, после пъргаво се отдръпна и го остави разтреперан. — Ще направя по един омлет и сядаме да работим.

Нещастник, помисли с известно умиление, когато Дел я хвана за ръката и тръгнаха обратно към къщата. Много си загазил.