Нора Робъртс
Диамантът в короната (6)

Пета глава

Брадата го дразнеше. Жената също. Болката в ребрата бе тъпа и досадна. Либидото му също.

Срещу такива натрапчиви и нежелани мисли помагаше работата. Винаги бе можел да се потопи в работата си и да забрави за всичко останало. Всъщност, според него всеки, който не можеше, не си бе попаднал на мястото.

Трябваше да признае, че Камила не го дразнеше, когато му помагаше да напечата и подреди записките му. Истината бе, че толкова много му помагаше, че се чудеше как ще се оправя, когато тя си замине.

Замисли се дали да не се възползва от благодарността й и да я придума да остане още две седмици.

В такъв случай щеше да го разсейва нещо толкова странно като начина, по който светлината пада върху косите й, докато седи пред клавиатурата. Или начина, по който очите й светват, когато се обръща към него с въпрос или коментар.

И после щеше да започне да мисли за нея. Коя е, откъде е. И преди всичко защо, по дяволите, седи в неговата кухня. Камила говореше френски, сякаш й бе роден език, готвеше като дар божи. И отгоре на всичко бе невероятно висока класа.

Мразеше да задава на хората въпроси за самите тях.

Защото те неизменно накрая отговаряха. Ала имаше много въпроси за Камила.

Започна да пресмята как да измъкне някаква информация, без да изглежда, че задава въпроси.

Бе освен всичко и умна, мислеше Дел, докато тя старателно подреждаше снимките от разкопките, а той се правеше, че преглежда бележките си. Не просто образована, макар да бе и много добре образована. Ако трябваше да прави предположения, би казал частни училища от начало до край… А с този лек френски акцент би се обзаложил, че бе завършила и някакъв швейцарски колеж.

Във всеки случай, където и да бе учила, бе достатъчно умна, за да остави цялата тази сексуална история да отшуми. Просто кимна, когато той й каза, че са наравно, и направи невероятните си палачинки.

Възхищаваше й се, възхищаваше се от начина, по който го прие като зъб за зъб и око за око, и се захвана за работа както обикновено.

Имаше пари — или поне бе имала пари. Скъп швейцарски часовник, копринен халат. Наистина копринен. Още чувстваше как се плъзгаше върху голата му кожа, когато Камила го прегърна.

По дяволите.

Все пак работата не беше нещо непривично за нея. Изглеждаше, че наистина обича да готви. Това бе почти непостижимо за него. Освен това седеше часове наред пред клавиатурата, без да се оплаква. Печаташе бързо и чисто. Стойката й беше безупречна, а ръцете й елегантни като на кралица.

Възпитание, помисли Дел. Тази жена имаше възпитание — такова, което ти дава не само самочувствие, а и чувство за достойнство.

И какво се получаваше от всичко това?

Усети се, че отново се почесва по брадата, и го озари вдъхновение.

— Би ми дошло добре едно бръснене.

Каза го нехайно и я изчака да вдигне поглед към него.

— Моля?

— Едно бръснене — повтори той. — Би ми дошло добре.

Тя го прие като приятелска молба и му се усмихна:

— Можете ли сам, или имате нужда от помощ?

Дел се понамръщи, колкото да покаже, че се съгласява без желание.

— Бръснали ли сте някога мъж?

— Не. — Камила присви очи и наклони глава. — Но съм виждала как се бръснат баща ми и братята ми. Не ми се струва трудно.

— Братя?

— Да, двама. — Замислено се приближи към него и се наведе да огледа лицето му. Доста ъгловато, помисли тя. Определено нищо равно и просто, ала това бе само още по-предизвикателно. — Не виждам защо да не мога да го направя.

— Става дума за моята плът и кръв, сестричке. — Но той вдигна ръка и раздразнено се почеса. — Да го направим.

 

 

Камила прие задачата сериозно. След известен размисъл реши, че най-подходящото за събитието място бе предната тераса. Щяха да глътнат малко чист въздух, а тя щеше да може да обикаля стола отвсякъде — нещо, което би било невъзможно в тясната баня на горния етаж.

Измъкна навън една малка масичка и разположи на нея инструментите си — широката плитка купа с топла вода, крема за бръснене, кърпите и самобръсначката.

За момент й се прииска да бе бръснач, а не самобръсначка. Би било забавно да го точи.

Когато Дел седна, Камила завърза една кърпа около врата му.

— Като съм започнала, мога и да ви подстрижа.

— Не ми пипайте косата.

Не можеше да го вини. Чудесна коса, гъста и красиво изрусяла. Във всеки случай единственият й опит да подстриже коса — собствената си — бе доказал, че няма такъв скрит талант.

— Добре, просто се отпуснете. — Тя покри лицето му с топла влажна кърпа. — Виждала съм по филмите да правят така. Мисля, че от това брадата омеква.

Когато той изръмжа приглушено и се отпусна, Камила погледна към гората. Бе толкова зелена, толкова гъста, изпъстрена със светлини и сенки. Чуваше песен на птици и мярна един кардинал, който се стрелна като червен куршум към зелена мишена.

Никой не се бе спотаил в тези сенки, никой не я чакаше да направи нещо, което да му спечели награда за нова снимка. Нямаше самоотвержени пазачи, които да я защитават.

Това спокойствие бе като балсам за душата й.

— Днес навън е много красиво. — Разсеяно сложи ръка на рамото му. Искаше й се да сподели с някого това прекрасно чувство на свобода. — Всичко е синьо и зелено, лятно. Горещо, ала не задушно. Във Вирджиния досега да сме се просмукали от влага.

— Аха! — Бе си помислил, че в гласа й има нещо южняшко. — Какво има във Вирджиния?

— О, там са роднините ми. — Някои от тях, помисли тя. — Там е нашата ферма.

Когато свали кърпата от лицето му, очите му, остри и пълни със съмнения, срещнаха нейните.

— Да не искате да ми кажете, че сте фермерска дъщеря? Я не ме поднасяйте.

— Имаме ферма. — Смътно раздразнена, Камила взе крема за бръснене. Две ферми, помисли тя. По една във всяка от страните й. — Баща ми отглежда соя, царевица и така нататък. Освен това има крави и коне.

— Вие никога не сте хващали мотика с тези ръце, малката.

Камила вдигна вежди и размаза крема за бръснене.

— Има едно прекрасно изобретение, наречено трактор. Да, мога да карам трактор — добави малко рязко.

— Трудно ми е да си ви представя.

— Не се занимавам много с посевите, но мога да различа ряпа от картоф. — Със сключени вежди повдигна брадичката му и прокара за пръв път самобръсначката по бузата му. — Родителите ни искаха децата им да бъдат полезни за обществото, за света. Сестра ми работи с деца в неравностойно положение.

— Казахте, че имате братя.

— Една сестра, двама братя. Ние сме четирима. — Тя изплакна самобръсначката в купата и старателно остърга още крем и четина.

— Какво правите в тази ферма?

— Много неща — измърмори Камила, като изчисляваше ъгъла между челюстта и врата му.

— От това ли бягате? Хей!

Тя попи капката кръв.

— Това е само драскотина. Която нямаше да направя, ако не говорехте непрекъснато. Мълчите часове наред, а сега не си затваряте устата.

Дел сви рамене, развеселен и заинтригуван, че очевидно я бе настъпил по мазола.

— Може би просто съм нервен. Никога не ми се е случвало жена да се нахвърли върху мен с остър предмет.

— Като се има предвид вашия характер, това е изненадващо.

— Като се има предвид вашия характер, е изненадващо, че сте момиче от село. Ако сте израснали във Вирджиния, откъде идва френския сладкиш?

Камила се засмя:

— Френски сладкиш, а? От майка ми. — Превъзмогна чувството за вина, задето не бе съвсем честна с него. За компенсация му предложи още нещо вярно, макар и не определено: — Ние прекарваме част от времето си в Европа, там също имаме малка ферма. Направете така… — Камила прехапа горната си устна.

Той не можа да сдържи усмивката си.

— Покажете ми пак как да го направя.

— Много смешно. — Ала и тя се засмя, застана между краката му, наведе се и внимателно обръсна мястото между носа и устните му.

Искаше му се да я докосне, да плъзне ръка по някаква част от нея. По която и да е част от нея. Искаше, осъзна Дел, отново да я целуне. Която и да бе тя.

Палецът й докосна устната му и я задържа да не мърда, после се отдръпна. Но очите й се задържаха за миг там, преди да срещнат неговите.

И Камила видя в тях желание, опасния огън на страстта. Почувства как тази страст прониква в нея като пламтящ нож.

— Защо е това, как мислите? — прошепна тя.

Той не се престори, че не разбира. Не обичаше да се преструва.

— Представа нямам… Освен че сте приятна гледка.

Камила почти се усмихна на това и се обърна отново да изплакне самобръсначката.

— Дори в едно привличане би трябвало да има нещо повече. Дори не съм сигурна, че се харесваме кой знае колко.

— Аз нямам нищо определено против вас.

— О, Дилейни, много сте любезен. — Тя се засмя, защото смехът разсейваше част от напрежението в нея. — Никоя жена не знае заклинание срещу такава поезия, такъв чар.

— Ако искате поезия, прочетете някоя книга.

— Мисля, че наистина ви харесвам — изказа Камила на глас мислите си и се върна да довърши бръсненето. — По някаква странна причина ми харесва вашата сприхавост.

— Старите мъже са сприхави. Аз съм още млад, така че съм просто груб.

— Точно така. Ала освен това имате интересен начин на мислене и на мен той ми харесва. Заинтригувана съм от вашата работа. — Тя обърна лицето му. — И от вашата страст към нея. Аз дойдох, за да търся страст… Не сексуална, а нещо емоционално, някаква интелектуална страст. Колко странно, че я намерих тук, в старите кости и изпочупените грънци.

— За моята работа е нужно повече от страст и интерес.

— Да. Тежка работа, саможертва, пот, може би и малко кръв. — Камила наклони глава. — Ако мислите, че тези неща не са ми познати, грешите.

— Вие не сте лентяйка.

Тя отново се усмихна.

— Е, сега ме ласкаете. Сърцето ми направо се разтуптя.

— Освен това сте устата, сестричке. Кой знае защо, вашият сарказъм ми харесва.

— Колко хубаво. Защо никога не ме наричате по име? — Камила отстъпи назад да вземе чиста кърпа и да избърше остатъците от крем за бръснене по лицето му. — Това е моето име — каза тихо. — Камила. Майка ми обича цветя, а когато баща ми за пръв път я завел в своята ферма, там имало камелии.

— Значи ме излъгахте само за фамилното си име.

— Да. — Тя прокара пръст по бузата му да опита как е. — Мисля, че свърших добра работа, а вие имате хубаво, макар и сложно лице. Изглежда много по-добре без тази проскубана брада. — Отиде до масата и избърса ръцете си. — Искам само няколко седмици за себе си — промълви тихо. — Няколко седмици, за да бъда себе си без ограничения, отговорности, изисквания, очаквания. Случвало ли ви се е някога просто да имате нужда да дишате?

— Да. — И нещо в тона й, нещо в очите й му казваше, че поне това бе чистата истина. — Е, тук има доста въздух. — Дел потърка с ръка прясно избръснатата си буза. — Колата ви ще е готова след два дни. Вероятно. Тогава можете да си заминете, а можете и да останете една или две седмици, и ще запазим нещата такива, каквито са.

В очите й запариха сълзи, макар представа да нямаше защо.

— Може би още няколко дни. Благодаря ви. Иска ми се да науча нещо повече за вашия проект. Иска ми се да науча нещо повече за вас.

— Нека просто оставим нещата такива, каквито са. Докато се променят. Добре се справихте с бръсненето… Камила.

Когато остъклената врата се затръшна зад него, тя се усмихна на себе си.

 

 

За да изрази благодарността си, Камила правеше всичко възможно да не го дразни. В продължение на цял ден и половина. Бе излъскала къщата му до блясък, бе надписала и подредила снимките и скиците му. Чисто напечатаните страници с бележки вече бяха две големи купчини.

Време бе, реши тя, нещата да се променят.

— Трябва да купите пресни продукти — съобщи му Камила.

— Току-що купих.

— Преди няколко дни. А и ключовата дума е „пресни“. Нямате плодове, зеленчуците свършват. Освен това ми трябват лимони. Ще направя лимонада. Вие пиете прекалено много кафе.

— Без кафе ще изпадна в кома.

— Кафето също свършва, така че ако не искате да изпаднете в кома, трябва да отидем в града да пазаруваме.

За пръв път свали очилата си за четене и я удостои с поглед.

— Ние ли?

— Да. Искам да проверя какво става с моята кола, защото когато се обадя на вашия Карл да го питам, той само мънка по телефона. — Камила вече проверяваше съдържанието на чантата си и вадеше тъмните очила. — Значи, отиваме в града.

— Искам да довършим този раздел.

— Можем да го довършим, като се върнем. Ако рамото много ви боли, аз с удоволствие ще карам.

Честно казано, рамото вече почти не го безпокоеше. Бе използвал безсънните часове през нощта в стаята си, като внимателно го бе раздвижвал. Ребрата все още го боляха, но вече би могъл почти да хвърли и ласо.

— Разбира се, че ще ви позволя да седнете зад волана на моя камион, след като доказахте колко добър шофьор сте.

— Аз съм много добър шофьор. Ако еленът не беше…

— Да, да… Е, забравете. Няма да карате камиона ми, малката. — Вече я познаваше достатъчно добре, за да знае, че през следващия час ще го тормози и ще се опитва да го убеди, затова реши да си спести времето и нервите и просто да тръгне. — Аз ще карам… Ала вие ще пазарувате.

Когато Дел просто се изправи и се намръщи, тя наклони глава:

— Ако се опитвате да си спомните къде си оставихте ключовете за колата, те още са си на таблото на скъпоценния ви камион, където ги оставихте.

— Знаех това — измърмори той и се запъти навън. — Тръгваме ли, или не?

Камила се забърза след него, щастлива, сякаш й бяха предложили да прекара цяла нощ развлечения в града.

— Има ли супермаркет? Аз бих…

— Задръжте. — Дел спря до задната врата толкова рязко, че тя силно се блъсна в него. — Не, няма супермаркет и не си мислете, че сме тръгнали да пилеем пари. Искате лимони, значи ще купим лимони, обаче няма да успеете да ме замъкнете на някакво момичешко сафари за преследване на обувки, обици и бог знае какво.

Камила имаше малка — и съвсем безопасна — слабост към обиците. Устните й трепнаха в нещо опасно подобно на цупене.

— Просто искам да си купя крем за около очите.

Той смъкна очилата на носа й и се вгледа внимателно.

— Очите ви са си много добре.

Тя ги завъртя към гърба му, когато Дел продължи към камиона, но реши да не настоява. Докато стигнеха в града. За момента бе по-добре да го разсее.

— Чудя се — подзе Камила, когато се вмъкна в кабината на камиона, — дали ще ми разкажете нещо за радиовъглеродното датиране.

— Ако искате лекция…

— Да, да, ала само най-основните неща. По-добре се справям с машинописа, ако имам някаква представа.

Камионът заподскача по алеята към главния път и той въздъхна многострадално.

— Въглеродът се съдържа в атмосферата. На един трилион атоми въглерод се пада един атом радиоактивен въглерод четиринадесет. Растенията поглъщат въглерод четиринадесет, животните го поглъщат, като…

— Ядат растения — довърши тя, доволна от себе си.

Дел й хвърли един поглед.

— И други животни. Когато е погълнат, той започва да се разпада. Попълва се отново от атмосферата или от храната. Докато нещо се погълне, той се разлага. Както и да е, в растение или в животно той дава около петнадесет разпада в минута, които могат да се регистрират с гайгеров брояч. Останалото е чиста математика. Мъртвият източник губи радиовъглерод със скорост… Защо имам чувството, че говоря на себе си?

— Моля? — Камила отново насочи вниманието си към него. — Извинявайте. Просто е така красиво. Пропуснах много по време на бурята. Толкова е зелено и страхотно. Малко прилича на Ирландия, наистина, с всичките тези хълмове. — Тя улови блясък, който би могъл да бъде само отражение на слънцето от вода. — И езерото, и всичките тези прекрасни дървета. Всичко е толкова тихо и спокойно.

— Точно затова толкова много хора живеят в тази част на Върмонт. Ние не обичаме тълпите и шума. Ако искаш това, не идваш в СЕК, а отиваш на запад към езерото Чамплейн.

— Какво значи СЕК?

— Североизточното Кралство.

Името я накара да се усмихне. Значи за момент се бяха измъкнали от княжеството и се бяха озовали в кралство.

— Живели ли сте някога там?

— От време на време.

Приближиха се към един покрит мост и Камила възкликна от удоволствие:

— О, прекрасен е!

— Прекарва те през реката — отсече Дел, но удоволствието й бе заразително. Понякога той забравяше да се огледа наоколо, да се наслади на красивата част от света, която често бе негов дом.

Минаха по моста и тръгнаха към църквата, чийто бял връх се извисяваше над дърветата. Тя помисли, че картината бе като извадена от книжка, от някаква чудесна и дълбоко американска приказка — зелени хълмове, бели църкви и спретнати къщички с техните спретнати ливадки. А и самият град бе построен подредено, като нарисуван, с прави улици, малък парк и избелели тухлени сгради, облицовани с избелели дъски.

Искаше й се да върви по тези улици, да се скита из магазините, да гледа как хората прекарват деня си. Може би да обядва в някое от тези ресторантчета, или още по-добре, да се разхожда с фунийка сладолед.

Дел спря на паркинга.

— Магазин за хранителни стоки — информира я той и измъкна портфейла си. Пъхна няколко банкноти в ръката й. — Вземете каквото ви трябва. Аз ще отида да проверя какво става с вашата кола. Имате тридесет минути.

— О, но не бихме ли могли…

— И вземете някакви бисквити — добави Дел и я избута навън.

Камила слезе, опря ръце на кръста си и присви очи зад тъмните си очила. Този мъж бе пълен дръвник. Да й нарежда, да я бута, да я прекъсва, преди да бе завършила изречението… Никога през живота й с нея не се бяха държали толкова грубо, толкова невнимателно.

И представа нямаше защо това й бе приятно.

Както и да е, проклета да е, ако не види нещо от града, преди отново да я замъкне в пещерата си за още една седмица. Изпъна рамене и тръгна на пътешествие.

Първобитното и практично градче нямаше чак заложни къщи, ала все пак тя намери един очарователен бижутериен магазин. И обиците в него наистина бяха изкушаващи. Но се овладя и си набеляза магазинчето като възможност да продаде часовника си, ако се наложи.

Влезе в една дрогерия. Измежду кремовете за около очите нямаше онова, което обикновено ползваше, затова се задоволи с каквото имаше. Взе освен това няколко ароматизирани свещи и пликчета с изсушени розови листа.

Антикварният магазин се оказа истинска съкровищница. Болеше я, че трябваше да отмине мастилницата от кристал и сребро. Би била такъв хубав подарък за чичо й Алекс… Ала бе над възможностите й в момента, освен ако не рискуваше да използва кредитната си карта.

Въпреки това намери няколко интересни стари бутилки на разумна цена и ги взе. Щяха да са идеални вази за диви цветя и клонки и щяха значително да освежат къщата.

Продавачката бе горе-долу на възрастта на Камила, с права тъмноруса коса, вързана на опашка, и с наблюдателни сини очи, които не пропуснаха да забележат, че клиентката й се задържа край мастилницата. Докато опаковаше бутилките, й се усмихна:

— Мастилницата е от деветнадесети век. Хубав екземпляр за колекционер и на добра цена.

— Да, прекрасна е. Имате много хубав магазин.

— Много се гордеем с него. Туристка ли сте?

— Да.

— Ако сте отседнали в някоя от регистрираните частни квартири, можем да ви предложим десет процента намаление за покупките над сто долара.

— О, ами… Не, не съм там. — Камила хвърли един поглед към щанда, на който бе изложена мастилницата. Рожденият ден на чичо й бе само след три месеца. — Мисля си, дали можете да приемете един малък депозит, за да ми я запазите?

Продавачката се замисли и внимателно прецени Камила.

— Благодаря. — Камила извади банкнотата от отъняващия си портфейл.

— Няма защо. — Продавачката започна да пише разписка за депозита. — Името ви?

— Името… Брийн.

— Ще сложа на мастилницата етикет, че е запазена, госпожице Брийн. Можете да дойдете по всяко време през следващите две седмици с оставащата сума.

Камила погледна часовника си и очите й се разшириха.

— Закъснявам. Дилейни ще се вбеси.

— Дилейни? Кейн?

— Да. Трябваше да се срещна с него преди пет минути. — Камила грабна пликовете с покупките си и се втурна навън.

— Госпожице! Почакайте! — Продавачката изтича след нея. — Разписката ви.

— О, извинявайте. Той просто толкова лесно се дразни.

— Да, знам. — Очите на момичето светеха от смях и любопитство. — Излизали сме един или два пъти.

— Така ли… Не съм сигурна дали трябва да ви поздравя, или да ви изкажа своите съболезнования. — Затова се усмихна. — Аз работя при него, временно.

— В къщата му? В такъв случай аз ви изказвам моите съболезнования. Кажете му, че Сара Латимър му праща много поздрави.

— Ще му кажа. Трябва да бягам, иначе ще се прибирам на стоп.

Правилно си разбрала, помисли Сара, докато я гледаше как се отдалечава тичешком. Дел не бе мъж, известен със своето търпение. И въпреки това въздъхна, спомнила си как когато бе двадесетгодишна почти си бе повярвала, че ще може да го промени, да го опитоми.

Поклати глава при тази мисъл и отиде да сложи етикет на мастилницата. Желаеше на красивата червенокоса много късмет. Странно, изглеждаше й някак позната. Като филмова звезда или знаменитост или нещо подобно.

Сара сви рамене. Това щеше да я човърка, докато откриеше на кого прилича новата сътрудничка на Дел. Но рано или късно щеше да се сети.

 

 

Като жонглираше с пликовете с покупки, Камила стигна в бесен бяг до паркинга. Направи гримаса, като видя камиона, после просто отвори вратата и хвърли всичко вътре.

— Трябва да взема още някои неща — оповести весело. — Ще се забавя още минутка.

Преди да бе успял да отвори уста, за да изръмжи, бе сигурна, тя вече бе в магазина.

Грабна една количка и с бърза стъпка се запъти към рафтовете с хранителни стоки. Ала процеса на избиране на пресни плодове и зеленчуци просто не можеше да се насилва. Камила напълни един плик с лимони, внимателно опипа доматите, сви устни при вида на салатите.

Супермаркетът бе нещо ново за нея и затова тя се задържа по-дълго, отколкото бе възнамерявала, в рибния отдел и при печивата. Харесваха й цветовете, ароматите, огромните ярки надписи, оповестяващи намаления, и наистина ужасните песни, които гърмяха от високоговорителите, прекъсвани само от гласове, съобщаващи за промяна на цените и ликвидационни разпродажби.

Потрепери от студ в отдела за замразени храни и реши, че шансовете да придума Дел да изядат по един сладолед сега бяха нулеви. Затова купи продуктите за сладолед. Доволна от разнообразието, напълни количката и я избута до касата.

Ако бе жена домакиня, помисли Камила, щеше да прави това всяка седмица. Вероятно нямаше да й е толкова забавно. Просто още едно задължение, каза си тя, което би било жалко.

С трясък се върна в реалността, когато на опашката пред касата видя собственото си лице, което я гледаше от корицата на едно булевардно издание.

„Разбитото сърце на принцеса Камила“

Според тях се бе отдала на самотна скръб, видя тя с нарастващо раздразнение. Заради приключила любовна връзка с френски артист. Когото никога не бе дори виждала! Imbeciles! Menteurs! Какво право имаха да разпространяват лъжи за личния й живот? Не стигаше ли, че съобщаваха за всяка нейна стъпка, че телеобективите им бяха насочени ден и нощ към нея?

Посегна към вестника, единствено за да изпита удоволствието да го разкъса на парчета.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — стресна я Дел.

Камила подскочи като крадец и инстинктивно се завъртя да скрие вестника с тялото си. Гневът, който бе смятала за здравословна реакция, се превърна в треперене в стомаха й.

Ако сега я разкриеха, всичко бе свършено. Около нея щяха да започнат да се тълпят хора, да се пулят насреща й. Журналистите щяха да надушат следите й като хрътки след заек.

— Аз… Чакам на опашка да платя.

— Какви са всички тези неща?

— Храна. — Успя да се усмихне, въпреки че по гърба й се стичаше студена пот.

— За коя армия?

Тя погледна количката и премигна.

— Може малко да съм се поувлякла. Ако искаш, ще върна някои неща. Защо не излезеш навън да…

— Просто мини през проклетата каса.

Пристъпи напред и Камила, сигурна, че той ще види вестника, заби пети в пода.

— Недей отново да ме буташ.

— Не бутам теб, бутам глупавата количка.

Когато Дел мина покрай рафта с вестници, без изобщо да погледне към него, Камила едва не се свлече на земята.

— Хей, Дел, не очаквах да те видя пак тук толкова скоро. — Касиерката започна да маркира покупките, които той вадеше от количката.

— И аз не очаквах.

Жената, закръглена брюнетка с табелка, която съобщаваше, че името й е Джойс, намигна на Камила:

— Не се оставяй да те стресне, сладурче. Повече лае, отколкото хапе.

— Още не — измърмори Камила, но с облекчение установи, че сега Дел бе с гръб към снимката. Въпреки това си сложи отново тъмните очила, преди да се обърне към касиерката. — Обаче той не ме плаши.

— Радвам се да го чуя. Винаги му е трябвала някоя по-оперена жена да му излезе насреща. Хубаво е, че най-после си я намерил, Дел.

— Тя просто работи при мен.

— Ъ-хъ. — Джойс отново намигна на Камила. — Наскоро чувал ли си се с майка си?

— Преди две седмици. Добре е.

— Предай й много поздрави, и й кажи, че продължавам да наглеждам нейното момче. — Тя приключи сметката и Камила отново трепна.

— Мисля, че ще ми трябват още малко пари.

— Ужасно скъпи лимони. — Дел примирено добави още няколко банкноти.

Камила му помогна да натовари покупките в камиона, после се качи и скръсти ръце в скута си. Бе реагирала прекалено остро на вестника, каза си тя. И въпреки това първоначалният изблик на гняв й бе подействал освобождаващо. Все пак се бе овладяла, при това доста по-бързо, отколкото би могла преди една или две седмици.

Което означаваше, че вече бе по-силна, по-спокойна. Не доказваше ли това, че постъпва правилно?

А сега бе време да остави този въпрос и да се заеме с настоящия момент.

— Извинявайте, че толкова се забавих, ала не мисля, че е неразумно да искам да видя нещо от града.

— Колата ви би трябвало утре да е готова. Може би вдругиден, защото Карл се оплаква, че е затънал до гуша в работа. Следващия път, когато решите да се правите на туристка, вървете сама.

— Разбира се, че така ще постъпя. Сара Латимър от антикварния магазин ви изпраща много поздрави. Чудя се как една толкова изискана и възпитана жена може някога да е излизала с вас.

— Тогава беше млада и глупава.

— Какъв късмет е имала, че е станала по-зряла и по-мъдра.

— Права сте. — Долови тихия й смях. — Какво толкова смешно има?

— Трудно ми е да ви обиждам, когато се съгласявате с мен. — Бе трудно и да се разстройва заради някаква глупава снимка в долнопробно вестниче, когато той бе толкова по-интересен. — Аз ви харесвам.

— Това ви прави млада и глупава, нали?

Камила се засмя и развеселено се протегна да го целуне по бузата.

— Очевидно.