Нора Робъртс
Диамантът в короната (10)

Девета глава

Камила усети, че пребледнява. Почувства как кръвта се оттича от лицето й и го оставя студено и замръзнало. Почувства и как сърцето й заседна в гърлото и започна да бумти там.

Заради това инстинктивно изправи рамене.

— Разбирам. Не го беше споменал.

— Трябва да съм забравил — заяви той спокойно. — Както ти си забравила да споменеш, че си член на кралското семейство на Кордина. Просто някаква маловажна подробност.

— Аз никога не забравям произхода си. Не ми е позволено. Дилейни…

— И какво значи всичко това? — Той замахна с чашата си. — Твоята версия на „Принцесата и просякът“? Няколко седмици ваканция, за да се смесиш с простолюдието?

— Не можеш да го мислиш.

— А какво трябва да мисля? Я да видим. — Дел вдигна бутилката с уиски и си наля още в чашата. Не можеше да разбере защо му се искаше да запрати шишето към стената. Нещо повече, не можеше да каже защо се въздържа. — Какво, криеш се от любовник? Някой прекалено нетърпелив да сложи ръка върху диамантите на короната?

— Това не е честно. Нямам друг любовник, освен теб.

— Нямаш, поне през последните две седмици. Трябваше да ми кажеш, че правя любов с принцеса. Това би добавило едно приятно вълнение.

Устните й едва не затрепериха, затова тя здраво ги стисна.

— А това е нелюбезно.

— Искаш честност? Искаш любезност? — Гласът му от опасно мек се превърна в злобно остър. — Сбъркала си човека, сестричке. Ако някой ме прави на глупак, аз се ядосвам.

— Не съм те правила на глупак. Никога не съм имала намерение да…

— Какво? Я стига, Камила. Ти не правиш нищо, което не си имала намерение да направиш. Дойде тук, защото искаше за малко да се правиш на нещо друго и през това време да се позабавляваш с местните.

— Това не е вярно. — В нея също започна да се надига гняв. — И това обижда и двама ни.

— Ти си обидена. — Той стовари чашата на масата, преди наистина да я бе хвърлил. — Дойде в моята къща, като се преструваше, че си нещо, което не си. Излъга ме коя си. Каква си. Момиче от ферма във Вирджиния, как ли пък не.

— Баща ми наистина има ферма във Вирджиния — извика Камила, защото бе прекалено уплашена, за да не извика. — Цял живот съм живяла там през половината от годината.

— А през останалата година в палат. Е, предполагам, че короната ти подхожда повече от сламената шапка.

— Да. Не! — Като се бореше с гнева и паниката, тя прокара ръка през косата си. — Ние имаме ферма в Кордина. Майка ми…

— „Френската“ ти майка — прекъсна я Дел студено.

— Ти каза „френска“. Аз казах „европейска“. — Ала бе слабо и тя го знаеше. — Дилейни, аз съм съвсем същият човек, който бях преди десет минути. Исках само анонимността, за да…

— Анонимност? Я стига. Ти спа с мен. Направи всичко възможно да спиш с мен. Какво, търсеше разнообразие от синята кръв? Печелиш точки, като забиваш случайни американци по време на малкото си приключение?

Камила пламна.

— Как смееш! Ти си груб и противен, и е гадно да превръщаш нещо прекрасно в нещо евтино! Няма да продължавам този разговор, няма да се оправдавам пред теб, докато си в това невъзможно настроение. Отдръпни се.

— Ти не издаваш заповеди тук, принцесо. — Сграбчи я за ръката, преди да бе успяла да избяга от него. — Ти ме използва.

— Не. — Сълзите й искаха да започнат да падат. — Не по начина, по който мислиш. Дел, аз исках само място, където да живея. Исках само малко време.

— И получи много повече, нали? Времето за игра свърши, Ваше Височество. Ще трябва не само да се оправдавате.

— Пусни ме. — Тя събра всичкото си самообладание и го изгледа студено. — Нямам какво повече да ти кажа. Пусни ме да си вървя.

— О, разбира се. Върви си. Мисля, че казах всичко, което имаше да се казва. Събери си багажа и бягай, след като изглежда това е твоят стил.

Гневът и скръбта, които се бореха в нея, изобщо не можеха да се сравнят със скръбта.

— Искаш да си отида?

— Ти получи това, за което дойде, нали? Няма да ти преча и ще се махна от пътя ти.

— Дел — промълви Камила, когато той се запъти към вратата. — Моля те, недей. Аз те обичам.

Болката го пронизваше. Думите, които захвърли в лицето й, прозвучаха като камшик, макар че бяха чистата истина:

— Разбиваш ми сърцето, сестричке — каза Дел. — Пробвай тази роля с някой друг, който е достатъчно глупав, за да ти повярва. И върви по дяволите. — Излезе и затръшна вратата зад гърба си.

Цял час крачи из гората, обзет от злобни мисли, и проклинаше всички жени. Още един час обикаля, докато пламъците на гнева му прегоряха и се превърнаха в тлееща ярост.

Обичала го? Ама че глупост. И имаше нахалството да му я каже. Още малко, и щеше да се разплаче. Личеше си. Слава богу, че се махна, преди да се бе обляла в сълзи.

Просто не можеше да понася плачещи жени.

Е, обаче опита всички други номера. Да ме извини, помисли той горчиво, да беше си изиграла ролята докрай. Защо не и сълзи?

И за какво всичко? За да може две седмици да прави каквото си иска. Пепеляшка в дивата гора.

Спря пред езерото и разтърка болката в сърцето си.

„Толкова ми харесва тук.“

Чуваше я как го казва, виждаше спокойното удоволствие, изписано върху лицето й, докато лежеше на тревата до него.

Значи оценяваше природата. Чудо голямо. „Не ти ли се е случвало някога да имаш нуждата просто да дишаш?“

Спомняше си я и как каза това. Онзи първи ден, когато бе застанала до него, а лицето й, гласът й бяха напрегнати. Сякаш бе застанала на ръба на нещо и се мъчеше да се задържи, вместо да падне в пропастта.

Добре, може да си имаше проблеми. Кой ги няма? Но това не я извиняваше. Всичко бе преструвка, още от самото начало. И го остави да се влюби в нея, остави го да попадне в тази клетка, без да го предупреди, че това бе капан, от който изход няма.

Трябваше да си плати за това.

Обърна се и тръгна обратно към къщата. Добре, щеше да й позволи да обясни… Не че щеше да повярва на нещо, което му кажеше. А след това…

Щеше да измисли какво, по дяволите, да направи след това.

Бе навел глава, пъхнал ръце в джобовете, и не забеляза, че колата й я нямаше, преди да стигне почти до задната врата. Почти цяла минута гледа глупаво към мястото, където последно я бе паркирала.

После се втурна в къщата и се хвърли нагоре по стълбите.

Дрехите й ги нямаше. Дел отвори и двата гардероба, сякаш тя можеше да ги е скрила, само за да го накара да се изпоти. Бе си взела дори бурканчетата и тубичките от шкафчето в банята.

Разкъсван от ярост, претърси къщата за бележка. Ала нямаше нищо.

Не можеше да каже, че си бе отишла без следа. Бе оставила свещите, малките бутилки с диви цветя. Ароматът й, проникнал навсякъде, вече го преследваше.

Значи бе вдигнала платната. Само защото й се бе развикал и й бе казал, че може да си събере багажа и да бяга. Ако една жена не можеше да издържи на едно спречкване…

Не, така бе по-добре, напомни си той. Нямаше нужда да се проточват нещата. Камила пътуваше натам, където й бе мястото, накъдето си пътуваше през цялото време, а той можеше да се върне към работата си, без тя да го разсейва всеки пет минути.

Разрови се из записките си и извади напосоки един лист. Погледна го, хвърли го, просна се на дивана и впери поглед в тавана.

Камила щеше да се върне. Успя да си го внуши, особено след като малко се понапи. Просто сега се цупеше, нали така? Жените често се цупят.

Двата часа, през които Дел крачи из гората, бяха естествен израз на оправдано раздразнение. Той не се цупеше.

Сутринта, страдайки от изненадващо гаден махмурлук, си внуши, че не я иска да се върне. Харесваше си живота такъв, какъвто бе преди тя да се намърда в него. И не му харесваше, ама изобщо не му харесваше това чувство за загуба и нещастие. Което, без каквото и да е съмнение, бе изцяло по нейна вина.

На втория ден бе нервен и старателно подклаждаше гнева си. Камила нямаше абсолютно никакво право да избяга, преди да й се бе накрещял докрай. Но бе типично в неин стил, нали, да вирне нос и да се връцне. Само от начина, по който си отиде, можеше да я разбере, че бе принцеса.

Когато й минеше и се върнеше, много неща щеше да й наговори.

Защо, по дяволите, не се връщаше?

Това за него нямаше значение, напомни си Дел и се помъчи да се съсредоточи върху работата си. Имаше достатъчно за вършене, за да не остава без работа, докато тя се мусеше. Всъщност, може би просто щеше да си събере багажа и да се върне на разкопките. Където и без това му беше мястото.

И изведнъж с болка осъзна, че бе планирал да я вземе със себе си. Бе искал да й покаже мястото, да наблюдава как очите й светват от интерес, когато за пръв път вижда любимия му проект.

Бе искал да сподели това с нея — което бе ужасяващо. Бе искал да сподели с нея всичко. Не можеше да повярва колко го боли от това.

Както си седеше, все още несигурен, че Камила наистина няма да се върне, чу шума от приближаваща се кола.

Знаеше си! Скочи на крака, гонен от чувството на облекчение, от удоволствие, от гняв, и стигна с една крачка до вратата, преди да се спре. Не това бе начинът да я посрещне, реши той. Щеше да излезе бавно, непринудено, и да я остави да му се извини.

Доволен от себе си и с чувство за собственото си благородство, излезе навън. И всичко в него се срина, когато видя, че от колата излиза не Камила, а неговите родители.

— Изненада! — Алис Кейн се затича към верандата със своите древни дебели обувки. Прошарените й кестеняви коси както винаги падаха разпилени изпод изпомачканата шапка. Бе стройна като момиче, с изпъстрено с лунички лице, обветрено от живота на слънце.

Тя се хвърли към сина си, целуна го звучно по бузата и веднага се обърна към мъжа си:

— Найлс, остави момчето да вземе куфарите. За какво ти е да имаш голям и силен син, ако не можеш да го използваш като робска сила? Как е рамото, Дел? И останалите неща?

— Добре, аз съм добре. Не ви очаквах.

— Ако ни очакваше, нямаше да бъде изненада. — Майка му намести тъмните си очила с телени рамки. Макар да се усмихваше, бе достатъчно проницателна, за да забележи разочарованието на сина си, когато той излезе на хлътналата веранда. — Имаш ли кафе?

— Разбира се. Разбира се. — Засрамен от себе си, Дел се наведе — тя бе толкова дребничка — и бързо я прегърна.

— Днес сме пропътували петстотин и петдесет километра — отбеляза Найлс Кейн със своя английски акцент и записа километража в смачканата си тетрадка. — Взех ги за добро време.

Бе едър мъж, висок и впечатляващо красив на своите шестдесет и седем години. Гъстата му коса бе станала блестящо сребриста, а очите, зелени като на сина му, светеха като скъпоценни камъни върху загорялото лице. Той пъхна тетрадката в джоба на избелялата си риза и сграбчи Дел в мечешка прегръдка.

— Как е рамото?

— Добре. По-добре. Какво става с вашите разкопки?

— О, просто си почиваме. Да си проясним мозъците — отвърна безгрижно Алис, хвърли един предупредителен поглед на мъжа си и влезе в къщата. Спря като закована и опря ръце на кръста си. — Дел, ти имаш жена.

— Моля?

— Виж това. Цветя. — Тя вдигна вежди към дивите цветя, подредени в бутилки. — Миризми — добави, като подуши една купа с изсушени розови листа. — Чисто. — Прокара пръст по масата. — Тук определено има жена. Къде е тя?

— Няма я.

Аха, помисли Алис. Горкичкият.

— Найлс, рицарю мой, ще прескочиш ли до града да ми донесеш сладолед?

— Да прескоча до града? — зяпна я мъжът й. — Току-що пристигнах. Още не съм успял дори да седна.

— Можеш да седиш в колата, докато пътуваш към града.

— Жено, ако искаше сладолед, защо не ми каза, докато бяхме още в проклетата кола?

— Тогава не исках. Нещо с шоколад. — Тя се вдигна на пръсти и го целуна по намръщените устни. — Толкова обичам шоколад.

— Вятърничави, непостоянни жени — измърмори той и се запъти обратно към колата.

Алис просто отиде до пейката, седна и вдигна крака на масата. Усмихнато потупа по възглавницата до себе си.

— Седни. Кафето може да почака. Кажи ми за жената.

— Няма нищо за казване. Беше тук и през цялото време ме дразнеше. Сега я няма.

Горкият ранен мечок, помисли тя с умиление. Също като баща си.

— Седни. — Гласът й бе станал по-твърд. Знаеше как да се справя с мъже. — Защо те остави?

— Не ме е оставила — наежи се Дел и се отпусна на пейката. — Просто работеше при мен, временно. Много временно. — Не издържа на дългото търпеливо мълчание на майка си и отстъпи: — Изритах я. Ако е такъв инат да не се върне… И без това не ми трябва да ми се мотае в краката.

— Хайде, хайде. — Алис го потупа по главата. — Разкажи на мама всичко за това ужасно момиче.

— Стига. — Ала устните му трепнаха в усмивка.

— Грозна ли беше?

— Не.

— Тогава глупава.

Той въздъхна.

— Не.

— Лека жена.

Сега вече Дел се засмя:

— Мамо…

— Така значи. — Тя го плесна по бедрото. — Една лека жена, която излъгала горкото ми сладко, добродушно, наивно момченце. Ще я науча аз нея. Как се казва? Ще я проследя като куче.

— Лесно е да бъде намерена — измърмори той. — Казва се Камила. Нейно Кралско Височество Камила Кординска. Иде ми да я удуша.

Алис хвърли на масата слънчевите очила и шапката си.

— Разкажи ми.

И Дел й разказа. Майка му го слушаше, докато той отново преживяваше гнева, нещастието и отново гнева. Често, забеляза тя, му се налагаше да скочи на крака и да започне да крачи, просто за да се овладее.

Неговото описание за Камила — освен глупостите, разбира се — подхождаше на милото писмо, което бе получила преди няколко дни от Нейна Светлост Габриела.

Любезно и интелигентно писмо, мислеше Алис, в което Габриела изразяваше благодарността си към Дилейни за гостоприемството, което бе оказал на дъщеря й. Алис не бе много сигурна, дали някой да нарече сина й гостоприемен бе по-голяма изненада, отколкото да научи, че е бил гостоприемен към член на кралското семейство на Кордина.

Но тя бе жена, свикнала да мисли в движение и когато бе необходимо, да променя плановете си насред крачка. Съдържанието на писмото я накара да измъкне съпруга си от разкопките в Аризона и да потегли към дома си, за да види сама за какво става дума.

Сега, след като видя, вече имаше много добра представа точно какво става.

Това, което бе изписано с огромни светещи букви пред майчиния й взор, бе, че синът й бе влюбен до уши.

Беше крайно време.

— И така, тя си замина — завърши Дел. — Така е по-добре.

— Вероятно — съгласи се Алис спокойно. — Било е неразумно от нейна страна да те мами. Със сигурност би трябвало да не се притеснява… Честно казано, дори да се чувства задължена да бъде откровена с теб, след като си й казал за собствения си произход.

— Моля?

— Очевидно един виконт е по-нисък по ранг, значително по-нисък от една принцеса, ала е трябвало да има любезността да ти се довери, както ти си й се доверил. — Доволна от неразбиращото изражение на сина си, Алис кръстоса крака. — Ти нали й каза, че баща ти е граф Бригстън, а ти си виконт Бригстън?

— Не стана дума — смънка Дел и когато майка му само го изгледа студено, добави по-разпалено: — Защо е трябвало да й го казвам? А и кой изобщо се сеща за това? Аз никога не го използвам.

Освен когато ти е удобно, помисли Алис. Но бе достатъчно, реши тя, че бе посяла семената на колебанието.

— Баща ти се връща със сладоледа. Да го изядем с кафето.

 

 

Даде на сина си един ден, донякъде, защото му се радваше и донякъде, защото знаеше, че той имаше нужда от време да смели нещата. Чудеше се как да му каже, че е била във връзка с майката на Камила.

— Може пак да се ядоса — разсъждаваше Алис на глас, докато хвърляше въдица в езерото. — Би било толкова в негов стил. — Чу как съпругът й изръмжа и се обърна към него. Той седеше, а върху коленете му и по земята край него бяха разпилени листи. — Найлс, ти не ме слушаш.

— Хм? Какво? По дяволите, Алис, работя.

— Работата на сина си.

— Просто го остави на мира. Един мъж трябва да се оправя с тези неща, без да му се бъркат.

— Тази зима ще станат тридесет и три години, откак ми го каза. Виж докъде те доведе това.

— Доведе ме при теб.

Тя му се усмихна. Нейните мъже си приличаха като две капки вода. Еднакво упорити.

Преди да бе успяла да реши какво да прави, нещата просто се изплъзнаха от ръцете й. Дел дотича през гората, като вдигаше такъв шум, че да изплаши всяка риба в радиус от десет километра, и я грабна на ръце.

— Получихме ново финансиране!

— Добре, защото за вечеря няма да имаме риба. — Ала майка му го прегърна. — Това е чудесно, Дел. Кой?

— Не знам никакви подробности, просто ми се обадиха от университета. Трябва да се връщам на разкопките. Извинете, че ще ви изоставя.

— Недей да се извиняваш. — Алис едва сдържа усмивката си. Вече виждаше как нещата ще се наредят. Идеално. — Обади ни се, като пристигнеш.

— Непременно. Трябва да си събирам багажа.

Тази вечер, докато синът й — много вероятно — фучеше при мисълта, че дължи полученото финансиране на интереса и влиянието на една млада принцеса, Алис седна и съчини кратко и официално писмо до Нейна Светлост Габриела Кординска.

„Граф Бригстън и графиня Бригстън, както и техният син, лорд Дилейни, виконт Бригстън, с голямо удоволствие приеха поканата да присъстват на Есенния бал на Кордина.“

— Обидно е. — Камила размаха последното съобщение от Дел. — Грубо, обидно и съвсем в негов стил.

Габриела седеше спокойно и си закачваше семпли перлени обици. Скоро щяха да започнат да пристигат гостите, които бяха поканени да живеят в двореца за времето преди и след бала.

— На мен ми изглежда съвсем любезно и информативно, скъпа.

И й изглеждаше много показателно, че за един месец, откак се бе върнала в Кордина, гневът на Камила ни най-малко не бе охладнял, когато ставаше дума за Дилейни Кейн.

— Това е, защото не го познаваш — беснееше Камила. — Непоносим, такъв е той. Докладва ми, сякаш съм някаква счетоводителка. Долари и центове, това е всичко. И не казва нищо за разкопките, като знае, че това са нещата, които ме интересуват. И виждаш ли как се е подписал отново? Доктор Дилейни Кейн. Сякаш сме непознати. Отвратителен е.

— Каза ми. — Габриела се обърна на стола пред тоалетката си. Косата й бе опъната назад и откриваше лицето й, за което съпругът й казваше, че с всяка година става все по-хубаво. Тя не вярваше, но й бе приятно да го чува. Очите й, със същия златистокафяв цвят като на дъщеря й, бяха спокойни и сериозни, и не издаваха нищо от хумора и чувството на очакване, които преживяваше. — Сигурна съм, че ти е благодарен за помощта за финансирането на проекта, Камила. Разделили сте се толкова зле и вероятно той също се чувства неловко.

— Би трябвало да се чувства ужасно неловко. Би трябвало да съжалява и да се чувства нищожен. — Камила се завъртя из красивата стая на майка си, погледна през прозореца потресаващия изглед към градините и яркосиньото море зад тях. — Аз и без това не уредих финансирането за него, уредих го за проекта. Работата е най-важна. Откритието е интересно и заслужава да бъде завършено.

И интересът на дъщеря й към работата не бе избледнял през седмиците, откак се бе върнала. Може би дори бе нараснал. Камила прекарваше часове над книгите, отиде в университета да говори с професори, претърси библиотеката за още книги и документи за археологията.

Не пренебрегваше нито едно от задълженията си. Просто не бе такава. Имаше моменти, в които на Габриела й се искаше дъщеря й да е по-малко всеотдайна. Макар да се безпокоеше, бе доволна, когато Камила открадна тези седмици за себе си.

Собственото й сърце я болеше, когато малкото й момиченце се върна с разбито сърце. Бе благодарна, че отношенията им бяха такива, че Камила сподели с нея — за това, че се бе влюбила и бе станала любовница на Дилейни. Габриела знаеше, че една жена винаги има нуждата да поговори с друга жена.

И сега, макар да виждаше, че дъщеря й страда, донякъде се радваше, че сърцето на Камила бе постоянно. Тя все още бе много влюбена. Майка й, с малко помощ, имаше намерение да се погрижи Камила да получи каквото иска. Дори ако това означаваше малко — съвсем малко, каза си тя — да се понамеси.

Стана, приближи се до дъщеря си, сложи ръце на раменете й и я целуна по главата.

— Любовта невинаги е любезна.

— Дел не ме обича. — Още я болеше, много я болеше. — Мамо, той ме гледаше с такава омраза. Изхвърли ме от живота си с по-малко съжаление, отколкото би изпитал към бездомно куче.

И би трябвало да си плати, помисли Габриела яростно. Надяваше се дъщеря й да има грижата за това.

— Ти не си била честна с него.

— Опитвах се да бъда честна със себе си. И да не съм била права, все пак би трябвало да има място за… Няма значение. — Камила изправи рамене. — Аз имам свои интереси и задължения, Дел си има негови. Иска ми се балът вече да е минал.

— Когато мине, ще отидеш на първите си разкопки. За теб ще бъде много вълнуващо.

— Само за това мисля. — Безмилостно сгъна официалното писмо от Дел и го остави настрани. Както, обеща си тя, щеше да остави и мислите за него. — Представи си ме да изучавам артефакти от Долния палеолит във Франция. Доктор Лезуер е толкова великодушен, толкова любезен. Много ще се радвам да работя с неговия екип и да се уча от него. Ала сега съм изостанала от графика. Сара Латимър пристига след два часа. Мисля, че ти разказах за Сара, продавачката от Върмонт, която беше толкова мила с мен.

— Да, разказа ми. Нямам търпение да се запозная с нея.

— Искам да си прекара много интересно времето. Леля Ив ще я разведе, и ще може да се срещне с чичо Алекс преди дамския чай утре.

— Искам да посрещнеш с мен някои от моите лични гости, граф и графиня Бригстън и техния син. Трябва да пристигнат след половин час. Ще ги приема в Златната зала.

— Да, помня. — Камила погледна часовника си. — Предполагам, че Адриен няма да може да ме замести.

— Сестра ти е в детската стая с малкия Арманд и с бебето. Няма да те задържа повече от петнадесет минути — обеща Габриела.

— Ще дойда. Просто ще наглася някои неща в графика си. — Тя излезе, върна се и взе писмото от Дел. — Трябва да го прибера в папката.

Точно двадесет и девет минути по-късно Камила се спусна по централната стълба. Подготовката за Есенния бал и за всички събития преди и след него бе в пълен ход. „Режисьорът“, управителят на двореца, не изпускаше нито една подробност. А ако изпуснеше, орловият поглед на леля й щеше да я забележи.

Нейно Кралско Височество, принцеса Ив Кординска, бе домакинята на двореца и жена, която стоеше до съпруга си, докато той управляваше страната. Но тя често имаше свое мнение за нещата и извън кралските си задължения имаше своя собствена кариера. Нейната театрална трупа „Хамилтън“ бе световноизвестна, а самата принцеса бе уважаван драматург.

Нейният пример напомняше на Камила, че с амбиция, труд и ум една жена може да постигне всичко. Дори да бъде навреме — макар и в последния момент — за да посрещне гостите, когато графикът й е претрупан.

Бе почти стигнала до края на стълбите, когато мъжът, тичащ до нея, я хвана за раменете. Той бе красив като самото изкушение и приятно миришеше на коне.

— Закъде бързаш?

— Вуйчо Бенет! Не знаех, че си пристигнал. — Тя целуна по бузата най-младия брат на майка си. — И вече си ходил в конюшнята.

— Брай и Тад са още там. — Той говореше за двамата си сина. — Хана е някъде тук. Искаше да говори с Ив. Я се погледни. — Разроши късата й коса. — Много шик.

— Как беше пътуването ти до Англия?

— Успешно. Намерих идеалната кобила за моя жребец.

— Искам да я видя, и всички вас. Ала по-късно. Закъснявам.

— Каква е тази история за някакъв американец, който трябвало да бъде изритан здраво по задника?

Камила завъртя очи.

— Вече си се срещнал с баща ми.

— Като идвах насам от конюшнята. Предложих да му държа палтото, докато рита.

— Не мисля, че ще ти се наложи. Едва ли задникът, който много му се иска да изрита, ще се появи в обозримо бъдеще на достатъчно близко разстояние, за да бъде изритан. A bientot.

— Но… — Бенет озадачено я изгледа как се отдалечи тичешком. Някой имаше изкривена информация, помисли той и с усмивка тръгна нагоре по стълбите с надеждата да намери брат си и да измъкне от него повече подробности.

Доколкото познаваше Рийв Макджий, Бенет се съмняваше, че бащата на Камила има неверни данни.

 

 

Докато се движеше през двореца, Камила забави бягането до достолепен, макар и бърз ход. Вазите преливаха от цветя, свежи и пищни. Токчетата й тропаха по блестящия мраморен под.

Слугите, които срещаше по пътя си, се спираха да й се поклонят. Тя поздравяваше повече по име, ала продължаваше. Мразеше да закъснява.

Докато стигна до Златната зала, вече бе закъсняла. С шест минути. Чу тихи гласове, затова се спря да приглади полата си, косата си, да си поеме дъх и да нагласи приветствена усмивка върху лицето си.

Когато влезе вътре, видя, че майка й вече бе седнала в един от кътовете за разговор и наливаше на една двойка на средна възраст чай от чайник от майсенски порцелан.

Първо вниманието й привлече жената. Толкова интригуващ вид, помисли Камила. Прелестна по един неповторим начин и непринудено нехайна. Не би нарекла торбестия костюм от груб вълнен плат моден, но със сигурност й отиваше.

Когато тя се приближи, мъжът се изправи. Камила се опита да заговори, да се извини за закъснението си. И се усети, че изобщо не може да говори. Той бе по-възрастна и по-изискана версия на Дел.

Трябваше да намери начин да изхвърли този човек от главата си, заповяда си тя, след като започваше да й се привижда в блестящи и достолепни английски лордове.

— Камила, бих желала да те запозная с граф и графиня Бригстън. Лорд и лейди Бригстън, дъщеря ми, Нейно Кралско Височество Камила Кординска.

— Лорд и лейди Бригстън, извинявам се, че не бях тук с майка ми да ви посрещна в Кордина. Моля ви, седнете и се чувствайте удобно. Надявам се, че пътуването ви е било приятно.

— Радваме се, че сме тук, Ваше Височество. — Алис с усмивка направи реверанс, после стисна ръката на Камила. — Както и нашият син. Мога ли да ви представя лорд Дилейни, виконт Бригстън…

Когато Дел се отдели от прозореца в далечния край на стаята и се приближи, мислите й се завъртяха във вихрушка. Сърцето й заби много бързо, отначало просто от радост, че го вижда, след това от смущение. А накрая от гняв.

Виконт Бригстън, помисли тя. Какво беше това? Как можеше един американски учен да се превърне в английски аристократ? Какво нахалство.

Камила студено наклони глава, после вдигна брадичка.

— Милорд — произнесе с тон, мразовит като зимата.

— Мадам — отвърна той и с ясно изписано в очите раздразнение пое протегнатата й ръка и я целуна.

Справи се. Камила бе прекалено горда и прекалено добре възпитана, за да не се справи. Ала следващите тридесет минути бяха истинско мъчение за нея. Тя поддържаше своята част от разговора. Което бе повече, мислеше мрачно, отколкото успяваше да стори Дел. Той едва изръмжаваше по нещо нечленоразделно, и то само когато го попитаха.

Защо трябваше да изглежда толкова висок, толкова красив и толкова мъжествен? Костюмът и вратовръзката би трябвало някак да го смаляват или поне малко да го укротяват. Но не успяваха.

— Синът ми — каза по едно време Алис — е много щастлив и е благодарен за помощта ви за финансиране на проект „Брадвил“, мадам. Не е ли вярно, Дел?

Той се размърда на стола си.

— Предал съм моите и на екипа благодарности чрез писма и отчети до Нейно Височество.

— Да, получих едно от вашите писма едва тази сутрин, лорд Дилейни… — Камила се усмихна с леден поглед. — Колко странно, не споменавате, че идвате в Кордина, при това толкова скоро.

Нямаше да е тук, ако имаше някакъв избор, помисли Дел. Майка му го подгони като вълчица и само дето не го завлече за ухото в самолета.

— Не бях съвсем сигурен, че ще успея да вместя пътуването в графика си.

— Толкова сме доволни, че сте успели — намеси се Габриела, предупредена от бойния пламък в очите на дъщеря си. Когато гневът на Камила се надигаше толкова бързо, езикът й можеше да е смъртоносен. И необмислен. — За да можем по някакъв дребен начин да ви се отплатим за гостоприемството, което сте предложил на Камила във вашия дом във Върмонт. Прекрасна част от Америка, както съм чувала. Съжалявам, че самата аз никога не съм я виждала. — Не можеше да се каже, реши Габриела, кой бе по-шокиран от непринуденото споменаване на предишните им отношения, принцесата или виконтът. И двамата я зяпнаха, докато тя отпиваше от чая си. Помисли си… Бе почти сигурна, че чува как графинята сподавя смеха си. Сега щеше да ги види колко дълго още щяха да успеят да продължат да се държат като любезни непознати. — Камила започна да проявява жив интерес към вашата област, милорд — продължи Габриела. — За една майка винаги е приятно да види детето си толкова ентусиазирано.

— И също толкова приятно за детето да развлича майка си — допълни Камила с мила усмивка, ала в нея се четеше намек, който само майка й можеше да долови. — Каква интересна изненада, че сте поканили лорд Дилейни и неговите родители, без да споменете за тези планове пред мен.

— Надявах се, че ще е изненада и че ще ти бъде приятно да предложиш гостоприемството на Кордина. — Бе казано весело, но твърдо.

— Разбира се. Нищо не би ми било по-приятно, отколкото да се отплатя на лорд Дилейни за… всичко.

— Сигурна съм, че бихте желали да си починете малко след пътуването — обърна се Габриела към Найлс и Алис и се изправи. — Камила, може би ще покажеш на лорд Дилейни градините.

— Аз не… — започна Дел и стисна зъби под убийствения поглед на майка си. — Не бих искал да ви затруднявам.

— Това не е никакво затруднение. — Габриела сложи една тежка ръка на рамото на Камила и се отдалечи да отведе родителите на Дел.

Попаднала в капан, Камила се изправи, овладя се и се обърна към него.

— Първо, искам да ти бъде съвсем ясно, че нямах и най-малка представа, че ще бъдеш тук. Иначе щях да направя всичко възможно да не присъствам на това посрещане.

— Това ми е ясно. Ако можех да се измъкна от това пътуване, щях да го сторя. Повярвай ми.

— Второ — продължи тя със същия студен и изискан тон, — имам не по-голямо желание да ти показвам градините, отколкото ти имаш да ги разглеждаш. Обаче имам още по-малко желание да разстройвам майка си или твоите родители. Десет минути би трябвало да са достатъчни. Сигурна съм, че толкова време бихме могли да се изтърпим… Милорд — изсъска накрая Камила.

— Не си го изкарвай на мен. — Той също стана и откри, че говори на гърба й, защото тя вече излизаше на терасата в другия край на стаята.

Пъхна ръце в джобовете си и я последва. Това, помисли Дел, щяха да бъдат четири много дълги дни.