Нора Робъртс
Диамантът в короната (12)

Единадесета глава

Като за принцеса тя работеше като вол. Човек трудно можеше да я хване насаме за пет минути, за да се извини.

Дел не бе сигурен за какво точно ще се извинява, ала започваше да мисли, че това му предстои.

Чувството за вина — вкусът, на което никак не му харесваше — бе заседнало в гърлото му, откак видя онази сълза да се изтърколи по бузата й. Чувството се засилваше от различните й роднини, които бяха толкова ужасно дружелюбни, любезни или и двете, че той започваше да се чувства като простак.

Дори майка й го бе притиснала до стената. Това бе приемливото определение да бъде отведен внимателно настрани, за да му бъде благодарено сърдечно, задето бе отворил дома си за нейната дъщеря.

— Знам, че е вече голяма — говореше Габриела, докато стоеше с него на едно възвишение, надвесено над сапфиреносините води на Средиземно море. — И може да се оправя сама. Но ние, майките, се тревожим за всичко.

— Да, мадам — съгласи се Дел, макар никога да не бе мислил, че собствената му майка се тревожи особено за каквото и да било.

— Тревожех се по-малко, когато разбрах, че е с човек, на когото може да се има доверие, и когото тя очевидно уважава. — Габриела продължи да се усмихва, дори когато Дел доста видимо трепна. — От известно време се безпокоях за нея.

— Безпокояхте ли се?

— Прекалено дълго време работеше прекалено много. След смъртта на баща ми и след като тя порасна, времето и енергията й са много по-ангажирани.

— Дъщеря ви има значителна енергия.

— Да, по принцип. Но се страхувам, че през последните една-две години бе по-изложена на апетитите на медиите, отколкото човек би могъл да е подготвен. — Можеше ли той да разбере това, чудеше се Габриела. Можеше ли да го разбере човек, който не го бе преживял? Надяваше се, че Дел ще може. — Тя е красива, както знаете, и чаровна, освен това е най-голямата в семейството. Журналистите я преследваха ненаситно и се страхувам, че това й струваше много в емоционален план, дори физически. Знам какво е, аз също понякога бягах. Има моменти, в които нуждата да се махнеш, дори от нещо скъпо на сърцето ти, е непреодолима. Не мислите ли?

— Да. Аз имам Върмонт.

Лицето й просветна. Да, помисли Габриела, той можеше да разбере.

— А аз имах своята малка ферма. Допреди много скоро, струва ми се, Камила не беше намерила своето място, на което да се скрие, да бъде спокойна, дори и това да бе само в съзнанието й. Благодаря ви. — Тя стана и го целуна по бузата. — Благодаря ви, че й помогнахте да го намери.

Можеше да се чувства по-низък, мислеше Дел, когато се разделиха, само ако пълзеше по корем и оставяше лигава следа подире си.

Трябваше да говори с Камила. Разумно. Логично. Имаше въпроси, на които искаше отговор. Струваше му се правилно един мъж да получи тези отговори, преди да започне да пълзи.

Ала всеки път, когато подпитваше за нея, му се отговаряше, че тя е на среща, на аудиенция, заета с личната си секретарка.

Искаше му се да мисли, че всичко това означава маникюр, пазаруване или нещо подобно, но Адриен му обясни, че не е прав.

— Извинете, Камила ли търсите?

— Не. — Бе ужасно неловко да лъже пред тази мека прекрасна усмивка. — Не точно, мадам. Не съм я виждал тази сутрин.

Адриен вдигна на ръце дъщеричката си.

— Тя сега има двойни задължения. Най-големият ми син не се чувства съвсем добре и не ми се искаше да го оставям, така че Камила ме замества в болницата. Днес трябваше да посетя педиатричното отделение, ала исках да съм близо до Арманд.

— А… Надявам се, че той е добре.

— Сега спи и изглежда много по-добре. Реших да изведа бебето да вземе малко слънце, преди да се върна да го видя. Но Камила трябва да се прибере след около час. Не — поправи се тя. — После двете с мама имат среща във връзка с Центъра за изкуства. Знам, че следобед обикновено се занимава с кореспонденция, ала просто не виждам откъде днес ще намери време. — Продължаваше да се усмихва мило и вътрешно да се смее доволно. Горкият човек, бе толкова притеснен. И толкова влюбен в сестра й. — Мога ли да направя нещо за вас?

— Не. Не, мадам, благодаря ви.

— Мисля, че Дориан отиде към конюшните — съобщи му тя любезно. — Няколко от гостите искаха да пояздят. Може да искате да се присъедините към тях.

Той не искаше, но когато го повикаха при принц Александър, съжали, че не бе поискал.

— Лорд Бригстън, надявам се, че от вашето пристигане досега не са ви оставили без внимание.

— Съвсем не, Ваше Височество.

Кабинетът отразяваше човека, помисли Дел — елегантен, мъжествен и с блясъка на традицията. Принцът излъчваше власт и достойнство. В черната му като нощта коса блестяха сребърни нишки. Аристократичното му лице бе с остри ъгли, а тъмните му очи бяха също толкова остри и много директни.

— Тъй като принцеса Камила проявява толкова жив интерес, аз се запознах с част от вашите работи. Интересите на моето семейство — заяви с тон като излъскан кинжал — са и мои интереси. Разкажете ми нещо повече за този ваш проект.

Макар да не му бе приятно да се чувства като ученик на изпит, Дел се подчини. Той прекрасно разбираше, че го премерват и преценяват. И знаеше, че от него се очаква да го разбира.

Когато двадесет минути по-късно бе любезно отпратен, не бе сигурен дали бе издържал изпита, или трябваше да се оглежда за палача.

Ала знаеше, че вратът му тръпне от образа на надвесена над него секира, който се въртеше в главата му.

Всеки човек, реши Дел, който се замисляше, дори само да се замисляше да има нещо общо с член на кралското семейство на Кордина, трябваше да отиде да му прегледат главата. Докато все още бе на раменете му.

Той винаги се бе смятал за съвсем нормален.

За да си остане нормален, реши да избяга за два часа. Оказа се, че това не бе проста работа. Човек не можеше просто да извика такси да дойде да го вземе от двореца. Имаше процедури, протокол, политика. Накрая Кристиян, по-големият брат на Камила, му предложи кола, ако иска с шофьор.

Дел взе колата и се отказа от шофьора.

И бе повече на път да се влюби в тази чужда страна, отколкото когато и да било през живота си.

Имаше нещо невероятно в миниатюрната държавица на брега на морето. Тя го караше да си представя скъпоценни камъни, стари и безценни скъпоценни камъни, предавани от поколение на поколение.

Редици от хълмове се издигаха от скута на морето. По хълмовете бяха накацали къщи, розови, бели и тъмнозлатисти, изпъкваха по издатините, сякаш бяха изсечени. Имаше много цветя — след Камила бе започнал да им обръща повече внимание — които растяха така свободно и естествено, че придаваха на камъните и скалите невероятно очарование. Листата на царствените палми се полюшваха под непрекъснатия уханен бриз.

Усещането за старост му харесваше. Поколение след поколение, век след век този малък бисер бе оцелявал и блестял, бе следвал сърцето си, без да отстъпи пред трескавото нахлуване на урбанизацията, без да развали просторните си пейзажи с небостъргачи.

Сигурно тук-там времето бе променило нещо. Никое място не остава същото и точно в това е красотата на човека. А когато човекът е не само изобретателен, а и мъдър, той намира начин да запази сърцето си, докато подхранва ума.

Династията Бисет, която бе управлявала страната четири века, бе очевидно мъдра.

На връщане спря на извиващия се път, за да огледа мястото на принцовете. Просто дворецът стоеше на най-високото място, предполагаше Дел. Бе обърнат към морето, белите му каменни стени се издигаха от скалите. Бойниците и кулите му гордо връщаха мислите към друг век, към друго време.

Войни и кралска власт. Исторически бойни другари.

Дори в модерни времена тук се бе провела една малка и грозна война. Когато бе момче, един самозван терорист бе направил опит за убийство на членове на кралското семейство. Майката на Камила бе отвлечена, леля й, тогава просто Ив Хамилтън, ранена.

Сега осъзна, че не се бе замислял за това, не се бе замислял колко може да бе повлияла върху Камила една такава история, толкова близка до сърцето й.

И все пак това не я бе спряло да живее собствения си живот, помисли той. Не я бе спряло да се върне тук, в замъка на хълма, и да поеме семейните си задължения.

Страната, семейството сега бяха в мир. Но мирът е крехко нещо.

Сигурно тези, които живееха вътре, разбираха, че замъкът бе построен за отбрана. А опитът на археолог му показваше колко умно бе измислен. Не можеше да бъде нападнат откъм морето, никаква сила не можеше да разруши каменните стени на скалите. А височината и хълмовете го правеха почти непревземаем.

Пристанището му го правеше богат.

Бе построен и за красота. Дел смяташе стремежа към красота за една много човешка потребност.

От мястото, където бе застанал, не би помислил за него като за дом, а само като за символ. Ала той бе влизал вътре, зад железните порти. Колкото и да бе здрав, символичен или естетичен, това бе дом.

Може би тя преживяваше част от живота си във ферма във Вирджиния, но това място, този дворец, тази страна бяха до голяма степен неин дом.

И за двамата трябваше да е очевидно, че този дом не би могъл да бъде негов.

Когато влезе обратно през портите и мина покрай стражите в яркочервени униформи, заедно с него влезе и един облак на отчаяние.

 

 

— Той е в ужасно настроение — довери Алис на Габриела, когато успяха да откраднат пет минутки в музикалната стая. Шепнеха, наведени една към друга като заговорници. — Явно е излязъл да се поразходи с кола и се върна замислен и само ръмжи. Това е добър знак.

— Камила цял следобед е необичайно разсеяна. Всичко върви идеално. О, и моите агенти ми донасят, че тази сутрин Дилейни няколко пъти е питал за нея.

— Най-хубавото е, че беше толкова заета и неоткриваема. Момчето имаше нужда от време да помисли.

— Изобщо няма да може да мисли, когато я види тази вечер. О, Алис, толкова е красива с тази рокля. Бях на последната проба, направо е невероятна.

— Ще ни направят много красиви внучета — въздъхна Алис.

 

 

Не му харесваше да е облечен официално. Имаше толкова много дрехи, а умът му не побираше защо са нужни толкова много дрехи, когато една риза и един панталон вършат същата работа.

Ала бе решил сутринта да си тръгне. Вече бе намерил необходимото извинение за скорошното си заминаване — спешно писмо от мястото на разкопките.

Никой нямаше да разбере разликата.

Тази вечер щеше да изпълни задълженията си — заради своите родители. Щеше да намери начин да се извини или поне да се сдобри с Камила. И после щеше да се върне в реалността колкото бе възможно по-скоро. Той не бе създаден за дворци. Да копае под дворци — може би… Е, това би било интересно.

Всичко, което трябваше да направи, бе да изтърпи педантичните формалности на още една вечер. Бе сигурен, че и от това събитие щеше да успее да се измъкне рано. А на сутринта щеше да изрази почитанията си към домакините и да отпътува.

Но първо трябваше да свърши още едно дребно нещо. Трябваше искрено да благодари на Камила за помощта за финансирането. Лице в лице и без сковаността, с която бе писал писмата си.

Това бе долно от негова страна и недостойно за жеста й. Облечен и с желанието единствено цялото това изпитание да свърши по-скоро, Дел отиде в хола на родителите си.

— Леле, я се погледни! — Бе рядко събитие да види майка си елегантно облечена. Той се засмя и с жест я помоли да се завърти. Семплата черна рокля подчертаваше стройната й спортна фигура, а перлите на фамилията Бригстън добавяха блясък. — Какво гадже!

Майка му се засмя:

— Предполагам, че ще изтърпя тези обувки около час и половина, а след това всеки може да се сети какво ще стане. — Тя отиде да оправи официалната вратовръзка на съпруга си.

— Недей да се суетиш около мен, Алис. При първа възможност ще смъкна всичко това. — Ала Найлс се наведе да я целуне по бузата. — Обаче момчето е право. Страхотно гадже си.

— На този купон ще е пълно с гаджета. Като говорим за това — подхвърли Алис небрежно на сина си, — виждал ли си днес Камила?

— Не.

— Е, добре, ще я видиш тази вечер.

— Точно така. — С още стотици хора наоколо, помисли Дел. Как, по дяволите, щеше да успее да й каже онова, което искаше да каже… След като го измислеше? — Да вървим да свършваме с тази история.

— Господи. Също като баща си. — Алис примирено хвана своите двама мъже под ръка.

Пристигането на гостите се обявяваше официално, после ги придружаваха до мястото, където ги посрещаха. Дел мислеше, че поклоните и реверансите край нямат. После за пръв път видя Камила и забрави за всичко друго.

Бе с рокля в същия тъмнозлатист цвят като очите й. В нея бе сияйна. Роклята оставяше раменете й открити, стесняваше се в тясната талия, после просто се разливаше със сякаш километри поли, които проблясваха на елегантната светлина на безброй свещници като огряна от слънцето вода. Бели и жълти диаманти светеха в ушите й и се спускаха към извивката на гърдите в сложна плетеница. И грееха в короната, поставена върху блестящата й коса.

В този момент тя бе въплъщение на принцесата от приказките — красота, грация и елегантност.

Дел никога не се бе чувствал толкова като жабок.

Но мислеше… Надяваше се, че докато стигне до нея, ще успее да се овладее.

— Милорд.

— Мадам. — Пое ръката, която Камила му подаде, и плъзна палец по кокалчетата на пръстите й. Наистина ли тази жена му бе пържила яйца? Ако това бе реалност, значи всичко останало бе някаква объркана фантазия.

— Надявам се, че вечерта ви харесва.

— Не бях разчитал на нея.

Любезната й усмивка не трепна.

— В такъв случай се надявам, че не я намирате прекалено отегчителна.

— Трябват ми пет минути — прошепна той.

— Боя се, че моментът е неподходящ. Пусни ми ръката — каза тя полугласно. — Хората гледат.

— Пет минути — повтори Дел и очите им се срещнаха. После неохотно отмина.

Сърцето й може да се бе забързало бясно, ала Камила продължаваше да стои, да се усмихва и да посреща гостите. Съчетанието от сила на волята и възпитание я спираше да не се поддаде на надигащото се желание да протегне шия и да намери Дел в тълпата, движеща се в балната зала. Докато вуйчо й и вуйна й откриха Есенния бал на Кордина, бе почти болна от любопитство, пронизвано от мъничко надежда.

Бе я погледнал така, както понякога я гледаше в къщата. Сякаш тя бе в центъра на мислите му.

Но докато двамата с братовчед й Люк се носеха в първия си танц, нямаше време за лични мисли.

Когато дворецът отваряше вратите си за бал, той ги отваряше широко и с блестяща церемония. Всичко бе блестящо, с лек привкус на помпозност. Светлината се лееше от водопади от свещници върху ослепителни рокли, разноцветни скъпоценности, разкошни цветя. Пенливо шампанско искреше в кристални чаши. На терасата отвън светеха свещи и факли. Стотиците старинни огледала по стените отразяваха разкошно облечени жени и елегантни мъже, които се носеха по полирания под.

Камила танцуваше по задължение, за удоволствие и после от любов с баща си.

— Гледах ви с мама.

— Какво гледа?

— Как танцувахте преди малко. И си казах, виж ги. — Притисна буза към неговата. — Как може някой да гледа нещо друго? Толкова бяхте красиви.

— Разказвал ли съм ти за първия път, когато я видях?

Камила се отдръпна да се засмее в очите му.

— Един милион пъти. Разкажи ми го пак.

— Беше на шестнадесетия й рожден ден. Бал, почти като този. Тя беше със светлозелена рокля, не много различна от тази, която ти носиш сега. С всичките тези бухнали поли, от които жената изглежда като фантазия. В косите й имаше диаманти, както тази вечер в твоите. Влюбих се в нея на мига, макар че я видях отново едва след десет години. Тя беше най-прекрасното нещо, което някога бях виждал. — Погледна към дъщеря си. — Сега танцувам с второто най-прекрасно нещо.

— Татко… — Камила свали ръка от рамото му и го докосна по бузата. — Толкова те обичам. Съжалявам, че ми беше ядосан.

— Не бях ядосан, бебчо. Притеснен, ала не ядосан. А сега, след като грубиянът, с когото беше…

— Татко!

Предупредителното пламъче в очите й го накара да я погледне.

— Искам да ти кажа едно нещо за него. Той има потенциал.

— Ти всъщност не знаеш… — Тя млъкна и подозрително присви очи. — Това уловка ли е?

— На времето се страхувах, че някой сладкодумен хубавелко ще дойде и ще те отмъкне, преди да си се усетила, че е мухльо. Е, определено не можеш да наречеш Кейн нито сладкодумен, нито хубавелко.

— Наистина не можеш.

— А след като вече знаеш, че е мухльо, си в добра позиция — добави Рийв й я разсмя. — Искам да си щастлива, Кам. Дори повече, отколкото искам да запазя моето малко момиченце изцяло за себе си.

— Ще ме разплачеш.

— Не, няма да плачеш. — Отново я привлече към себе си. — Ти си кораво момиче.

— Обичам го, татко.

— Знам. — Рийв срещна погледа на Дел през тълпата. — Горкият кучи син няма избор. Иди го вземи, миличка. И ако не ти се даде достатъчно бързо, само ми кажи. Все още ми се иска да имам повод да го изритам по задника.

 

 

— Реши ли, Дилейни?

— Какво?

Алис взе виното, което го бе помолила да й донесе.

— Дали през половината нощ ще се мръщиш на Камила, или ще я поканиш на танц.

— Тя цяла вечер не е спряла да танцува и за две минути, нали?

— Това е част от нейната работа. Да не мислиш, че й е приятно да танцува с този младеж с лице като пица и магарешки зъби, който през цялото време я настъпва? Върви. Танцувай с нея.

— Ако мислиш, че ще се наредя на опашка след половината от мъжете в тази зала…

— Бих казала, че си си изгубил ума — довърши Алис. — Върви, отнеми му я. Още една минутка с това тромаво момче, и ще остане саката за цял живот.

— Добре, добре. — Така представено, звучеше, сякаш й прави услуга. Сякаш й се притича на помощ, реши той, когато доста ясно видя как Камила трепна при поредното настъпване.

Запровира се между танцуващите, чувствайки се все по-героичен с всяка стъпка. Потупа по рамото партньора на Камила и толкова ловко зае мястото му, че сам се изненада от себе си.

— Отнемам ви дамата. — Завъртя я, преди момчето да бе успяло да го зяпне и да запелтечи.

— Това беше грубо.

— Но свърши работа. Как са краката ти?

Устните й трепнаха.

— Освен няколко счупени пръста, още се държат, благодаря. Доста добре танцувате, милорд.

— Опитвам се. Ала мога да кажа същото на вас, мадам. Във всеки случай, не бих могъл да бъда по-зле от последния ви партньор. Реших, че имате нужда от почивка.

— Спасяваш дама в беда? — Тя вдигна вежди. — Два пъти за един живот. Внимавай да не ти стане навик. Каза, че ти трябват пет минути с мен, а това беше преди почти два часа. Размисли ли?

— Не. — Но вече не му беше ясно какво да прави с тези пет минути. Не и сега, когато отново я държеше в ръцете си. — Исках да… За проекта. Финансирането.

— Ах… — Прониза я разочарование. — Ако става дума за работа, ще помоля Мериън да ти насрочи среща за утре.

— Камила, исках да ти благодаря.

Тя поомекна, съвсем малко.

— Няма защо. Този проект е важен и за мен, нали знаеш.

— Предполагам, че съм го разбрал. — Трябваше само да наклони глава и устните му щяха да се озоват върху нейните. Искаше, повече от всичко искаше отново да я вкуси. Дори ако това бе за последен път. — Камила…

— Танцът свърши. — Ала очите й останаха приковани към неговите, а гласът й бе натежал. — Трябва да ме пуснеш.

Дел знаеше това. Съвсем точно го знаеше. Но не още.

— Трябва да поговоря с теб.

— Не тук. За бога, ако не ме пуснеш, утре името ти ще гръмне по всички вестници.

— Пет пари не давам.

— Ти не си живял цял живот с това, както аз. Моля те, отдръпни се. Ако искаш да говорим, ще излезем на терасата.

Когато той я пусна, тя се отдръпна и произнесе ясно и с най-дружелюбния си тон за пред всички наострени уши наоколо:

— Горещо е. Лорд Дилейни, бихте ли ме придружили за малко на терасата на чист въздух? И с удоволствие бих изпила чаша шампанско.

— Разбира се.

Камила го хвана под ръка и излязоха от дансинга.

— Братята ми казват, че яздите много добре. Надявам се, че докато сте тук, ще продължите да се забавлявате с езда. — Продължи да говори непринудено, докато той взе чаша шампанско от един сребърен поднос и й я подаде.

— Вие яздите ли, мадам?

— Разбира се. — Тя отпи и се насочи към отворените врати на терасата. — Баща ми отглежда във фермата си коне. Цял живот съм яздила.

Няколко от другите гости бяха излезли навън. Преди Камила да бе успяла да тръгне към парапета, Дел просто я дръпна за ръката, така че виното едва не се разплиска, и я поведе към широките каменни стълби.

— По-бавно. — Тя спря пред тях. — Не мога да тичам по стълбите с тази рокля. Ще се пребия.

Той взе от нея чашата и неспокойно зачака, докато Камила грациозно повдигна със свободната си ръка бухналите поли. Когато стигнаха долу, остави почти недокоснатото шампанско на най-близката маса и продължи да я тегли към една от градинските пътеки.

— Престани да ме дърпаш — изсъска тя. — Хората ще…

— О, я се успокой — сопна й се Дел.

Камила стисна зъби, като се мъчеше да запази достойнство.

— Ще те видя колко ще си спокоен ти утре, когато клюкарските издания в десет страни започнат да повтарят името ти. Във всеки случай, аз съм с десетсантиметрови токчета и десеткилометрова пола. По-бавно.

— Аз не слушам клюки, така че няма да ги чуя как ще повтарят името ми. А ако вървя по-бавно, някой ще изскочи от някой ъгъл и ще ти измисли нещо да правиш. Или ще започне да ти се умилква. Или просто ще приказва нещо, за да може да каже, че е говорил с теб. По дяволите, искам пет минути насаме с теб.

Отговорът, който напираше на устните й, спря.

Блестящите сребърни фенери осветяваха пътеката, която вече бе обляна в лунна светлина. Камила усещаше романтиката в аромата на жасмина и розите, чуваше го в пулса на морето. И на собственото си сърце.

Любимият искаше да бъде насаме с нея.

Той не спря, докато музиката не остана само като шепот в далечината.

— Камила…

Тя затаи дъх.

— Дилейни…

— Исках да… — Камила носеше лунната светлина като перли, помисли той, прекалено замаян, за да се изненада от поетичното сравнение, което му дойде наум. Кожата й блестеше от нея. Очите й грееха. Диамантите в косите й проблясваха, напомняйки му, че зад тази елегантност се криеше огън. Опита отново: — Исках да ти се извиня за… Да ти кажа, че…

Тя не разбра кой пръв направи крачка. Едва ли имаше значение. Имаше значение единствено, че бяха в прегръдките си. Устните им се срещнаха — веднъж, втори път. Трескаво. После трети път, дълго и бавно.

— Липсваше ми. — Дел я привлече към себе си. — Господи, липсваше ми.

Думите сякаш се разливаха в нея.

— Не ме пускай. Не ме пускай да си отида.

— Не мислех, че някога ще те видя отново. — Обсипа с целувки лицето й. — Нямах намерение да те видя някога отново.

— Аз отначало дори не исках да те видя — призна Камила със смях. — О, толкова се ядосах, като получих онова писмо. Онова сковано, официално, гадно писмо. „Ние от изследователския проект «Брадвил» бихме искали да изразим своята искрена благодарност…“ Идеше ми да те убия.

— Да беше видяла първата чернова. — Той се отдръпна дотолкова, че да й се усмихне. — Беше доста… по-сбито.

— Вероятно щеше повече да ми хареса. — Тя обви ръце около врата му. — О, толкова съм щастлива. Бях започнала да се чудя как ще живея без теб. Сега няма да се наложи. След като се оженим, можеш да ме научиш как да чета лабораторните отчети с всичките им символи. Никога не съм можела… — Замълча, защото Дел бе замръзнал. Литналото й сърце тежко и болезнено се стовари на земята. — Ти не ме обичаш. — Гласът й бе тих и насилено спокоен. Камила се измъкна от прегръдките му. — Ти не искаш да се ожениш за мен.

— Хайде малко да забавим нещата, а? Женитба… — Гърлото му се сви при тази дума. — Да разсъждаваме логично, Камила.

— Разбира се. Добре, хайде. — Сега гласът й бе ужасяващо любезен. — Защо не започнеш първо ти?

— Има… Има много причини — започна той, трескаво опитвайки се да проясни обърканото си съзнание достатъчно за дълго, за да може да мисли.

— Много добре. — Тя скръсти ръце. — Причина номер едно?

— Престани. Просто престани. — Дел закрачи по пътеката, после обратно. — Аз имам много напрегната и отнемаща време професия.

— Да.

— Когато съм на разкопки, обикновено живея във фургон, в сравнение с който къщата ми прилича на петзвезден хотел.

— Да?

Той се озъби, ала в последния момент успя да преглътне гнева си.

— Не можеш да стоиш тук, с този палат зад гърба си и с тази проклета корона на главата си, и да ми казваш, че не виждаш проблем.

— Значи причина номер едно е различният ни начин на живот и отделните ни отговорности.

— С две думи, да. Ясно изписани върху короната и стъклените ти пантофки.

— Стъклени пантофки? — Това преля чашата. — Така ли ме виждаш, мен и живота ми? От един бал на друг с вълшебната каляска от тиква? В света на моите стъклени пантофки аз имам не по-малко важна роля, отколкото ти с твоите работни обувки.

— Не казвам, че нямаш. Там е целият проблем. — Дел дръпна официалната си вратовръзка и я смъкна. — Аз не се занимавам с това. Не мога да се издокарвам като пингвин всеки път, когато се обърна, защото ти имаш обществени задължения. Но на теб ти трябва някой, който би го правил. Аз не искам от теб да захвърлиш диамантите си и да живееш в лагер на края на света. Това е глупост. Никога нищо няма да излезе.

— Точно тук грешиш. Баща ми беше полицай, който искал да се занимава с фермерство. Който искал, повече от всичко друго, спокойствие и тишина, и да работи върху земята. Майка ми била… Майка ми е принцеса. Когато се запознали, тя била стопанката тук. След като майка й починала, мама поела задълженията на домакиня, на посланик, на символичната женска част от управлението на страната. Ала виждаш ли, те се обичали, затова намерили начин да си дадат един на друг това, от което имали нужда, да приемат отговорностите и задълженията, които всеки носел със себе си, и да създадат един общ живот. — Камила вдигна глава и очите й светнаха. — Те ме карат да се чувствам горда. И аз съм твърдо решена да бъда такава жена, каквато е майка ми. Но ти, с твоите извинения и жалки причини, не си и наполовина мъж колкото баща ми. Той е имал смелостта, волята и чувството. Татко не се плаши от короната, защото уважава и разбира жената, която я носи. — Вдигна отново полите си. — Аз бих могла да живея в твоя фургон и въпреки това да бъда принцеса. Никога нямаше да пренебрегна задълженията, които имам към моето име… И към твоето. Ти си този, който се съмнява, че може да живее в този дворец и въпреки това да бъде мъж.