Метаданни
Данни
- Серия
- Кралското семейство на Кордина (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Cordina’s Crown Jewel, 2002 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Галина Курчатова, 2003 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 107 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване и първоначална корекция
- Xesiona (2008)
- Корекция
- maskara (2008)
- Сканиране
- ?
- Сканиране
- Ralna (2009)
- Допълнителна корекция
- Еми (2014)
Издание:
Нора Робъртс. Диамантът в короната
Американска. Първо издание
ИК „Коломбина прес“, София, 2003
Редактор: Людмила Харманджиева
ISBN: 954-706-111-9
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от Недка Г.)
- — Корекция от Еми
Втора глава
Разбира се, че я бе погледнал.
Може да беше тъмно, тя може да беше мокра и вбесена. Ала такава красота се виждаше под всякакви прегради.
Бе видял една висока, стройна, мокра до кости млада жена, чиито риза и джинси прилепваха към всяка извивка на тялото. Бе видял бяло овално лице, върху което се открояваха златисти очи и широки подвижни устни, обрамчено от прилепнала от дъжда коса с цвят на тъмен огън.
Бе чул глас, който му напомняше едновременно и за Юга, и за Франция. Изискана, обработена комбинация, издаваща хайлайф.
Бе забелязал лекото колебание, когато си казваше името, и бе разбрал, че го бе излъгала. Просто пет пари не даваше за това, а и за всичко останало.
Тя за момента не бе нищо друго, освен досада. Той искаше да си отиде у дома. Да бъде сам. Да глътне някакво лекарство, което да облекчи пулсирането в рамото и ребрата му. Влагата и дъждът го убиваха.
Имаше си работа, по дяволите, а вероятно непознатата щеше да убие цял час от вечерта му.
Отгоре на всичкото, на нея наистина й се искаше да си бъбри с него. Защо хората непрекъснато имаха нуждата да чуват гласове? Най-вече своите собствени.
Единственото предимство от това, че трябваше да прекрати разкопките във Флорида и да се възстановява у дома бе, че щеше да си бъде у дома. Сам. Никакви аматьори, които да му се мотаят в краката, никакви студенти, които да го замерват с въпроси, никакви журналисти, които да се мъчат да измъкнат от него интервю.
Разбира се, недостатъкът бе, че не си беше представял колко проблематично щеше да е да се опитва да се оправи с една ръка с документите, с каталозите, с всичко.
Но успяваше… Почти…
Щеше да отнеме само около час, напомни си Дел. Не можеше да остави жената, заседнала край пътя, в разгара на бурята. Добре де, бе мислил върху това — ала не повече от две секунди. Най-много една минута.
Бе се унесъл и не я забеляза кога се размърда на седалката до него. Но я забеляза как намусено се пресегна да включи отоплението.
Само изръмжа раздразнено и продължи да кара.
Грубиян, помисли Камила. В съзнанието й Дилейни Кейн бързо се спускаше по стълбата на еволюцията. Когато зави по тясната наводнена неравна алея, върху която колата заподскача, тя реши, че той едва ли заслужаваше да бъде определен като бозайник. Замръзнала, нещастна и бясна, Камила се опита да схване формата на постройката отпред. Бе сгушена между дърветата и приличаше на нещо като колиба. Вероятно бе от дърво, във всички случаи бе тъмна. Докато Дел провираше камиона през калната пътека към задната част на сградата, мярна обраснала поляна и пропаднала веранда.
Там светеше една гола жълта електрическа крушка.
— Тук ли… живеете?
— Понякога. — Той отвори вратата. — Вземете каквото ви трябва, другото го оставете. — Запъти се през дъжда към задната врата.
Тъй като най-много от всичко трябваше да се преоблече със сухи дрехи, тя измъкна куфарите си и ги затътри към колибата. С мъка отвори вратата, защото господин Кейн не си бе направил труда да я почака или да й я отвори, както би постъпил всеки неандерталец с мозък колкото поне половин грахово зърно.
Останала без дъх, едва се вмъкна в миниатюрно коридорче. То бе, с една дума, мърляво, както и всичко в него — обувки, палта, шапки, ръкавици, кофи, лопати. Под купчина кофи, мистрии и мръсно пране имаше, както й се стори, малка пералня със сушилня.
Прасе, помисли Камила. Този човек бе истинско прасе.
Мнението й не се промени, когато влезе в кухнята. Умивалникът бе пълен с мръсни чинии, по малката маса имаше още. Между тях хартии, очила, отворен плик със сладки и няколко останки от моливи.
Докато вървеше, краката й лепнеха по пода.
— Виждам, че сапунът и водата във Върмонт са дефицитни.
Каза го мило и с любезна усмивка. Той само сви рамене:
— Уволних чистачката. Ровеше се из нещата ми.
— Как ли ги е намирала под боклуците?
— Пътна помощ — измърмори Дел и изрови древен телефонен указател.
Поне изглеждаше доста чист, помисли тя. Което също не беше малко. Бе облечен небрежно, ботушите му бяха поожулени, ала ръцете и косата му — макар и дълга, мокра и несресана — бяха чисти. Реши, че лицето му би могло да е и красиво — по свой си начин — под неподдържаната брада.
Бе ъгловато и някак безизразно, но очите бяха поразителни. И изглеждаха доста интелигентни.
Тя със забележително според нея търпение го изчака, докато намери номера. После той вдигна слушалката и понечи да натисне клавишите. И изруга.
— Телефонът не работи.
Не, помисли Камила, съдбата не можеше да е толкова жестока.
— Сигурен ли сте?
— На тази планета никой работещ телефон не мълчи.
Вторачиха се един в друг с еднакъв ужас и раздразнение. Тя едва сдържа тракането на зъбите си.
— Може би можете да ме закарате до най-близкия мотел или туристическа спалня.
Дел погледна към прозореца в момента, в който стъклото засия от поредната светкавица.
— Тридесет километра в този пороен дъжд и шибащ вятър… — Разсеяно потърка нараненото си рамо. С две здрави ръце би опитал, просто за да се отърве от нея. Ала с една не си струваше. — Не мисля.
— Какво предлагате?
— Предлагам да си облечете нещо сухо, преди да се разболеете… Което би ме довършило. После ще видим дали тук има нещо за ядене и ще се задоволим с него.
— Господин Кейн, това е невероятно любезно от ваша страна. Но аз не бих искала да… — Камила кихна три пъти едно след друго.
— По коридора — съобщи и той. — Нагоре по стълбите. Банята е последната врата. Аз ще направя кафе.
Прекалено замръзнала, за да спори или да мисли за алтернативен вариант, тя отново взе куфарите си и с мъка ги повлече по коридора и нагоре по стълбите. Като кон с капаци, насочен към финала, гледаше право напред и не отклоняваше поглед, докато не влезе в банята.
Заключи вратата.
На пода имаше кърпи, паста за зъби без капачка на паницата над малкия бял умивалник, който, макар да не блестеше, поне изглеждаше така, сякаш е бил изплакван поне веднъж през последните шест месеца.
Имаше също, както откри скоро, топла вода.
В момента, в който влезе под душа, удоволствието отми всякакво друго чувство. Камила подложи глава под струите и едва не затанцува. Когато топлината проникна до костите й, просто затвори очи и въздъхна.
С известно съжаление затвори крановете. Намери на полицата достатъчно чиста на вид хавлия, уви се с нея и измъкна от куфара си риза и панталони.
Когато лампите изгаснаха, бе по бельо.
Изпищя. Не можа да се въздържи и преди да бе успяла да се овладее, болезнено удари бедрото си в умивалника.
С треперещи ръце се мъчеше да се облече в тъмното.
— Господин Кейн! — извика тя и опипом тръгна да излиза от банята. Бе тъмно като в рог.
— Добре, добре, няма за какво да се ядосвате. — Чу го как се качва по стълбите, видя тесния лъч светлина, който подскачаше заедно с него. — Токът спря.
— Никога нямаше да се сетя.
— Идеално време за сарказъм — отбеляза Дел. — Просто не мърдайте. — Той и светлината изчезнаха в някаква друга стая. Скоро се върна с фенерче и й подаде мъждукаща свещ. — Свършихте ли тук? — кимна към банята.
— Да, благодаря ви.
— Добре. — Тръгна обратно надолу и при следващия гръм Камила се забърза след него.
— Какво ще правим сега?
— Ще накладем огън, ще стоплим малко супа и ще си пожелаем да сте някъде другаде.
— Не виждам защо трябва да сте груб. Не съм аз виновна, че има буря. — Спъна се в някакви обувки и се блъсна в гърба му.
— По дяволите! — Рамото му пламна от болка. — Гледайте къде ходите, а?
— Извинявайте. Ако не живеехте като прасе, нямаше да се спъвам в разни неща.
— Слушайте, просто влезте тук. — Дел посочи към хола. — Седнете и не ми се пречкайте.
— С удоволствие. — Тя с достойнство влезе и после развали целия ефект, като изпищя приглушено. — Това… — Камила безсилно вдигна ръка към претрупаната маса. — Кости ли са?
Той светна с фенерчето към костите, опаковани херметично в найлон.
— Да. Повечето са човешки — каза небрежно и се запъти към камината. — Не се безпокойте. — Приклекна и започна да подрежда подпалките. — Никого не съм убил.
— Наистина ли? — Тя се отдръпна, чудейки се какво може да използва като оръжие за самоотбрана.
— Първоначалната им собственичка е починала преди около седем хиляди години… Но не при падането, което е повредило доста от тези кости. Както и да е, на нея те не са й липсвали. — Поднесе клечката кибрит към подпалките.
— Защо са у вас?
— Намерих ги… При едни разкопки във Флорида. — Разръчка дървата и се изправи. Огънят зад гърба му се разгоря и го освети.
— Вие… Разравяте гробове? — едва успя да промълви Камила. Ужасът в гласа й почти не се долавяше.
Дел за пръв път се усмихна и усмивката му бе ярка като светкавиците, които раздираха небето.
— Може и така да се каже. Успокойте се… Как ви беше името?
Тя облиза устни.
— Камила.
— Добре, Камила, успокойте се. Аз съм археолог, не луд учен. Отивам да донеса кафето. Не ми пипайте костите… Всъщност, и нищо друго.
— Не бих си и помислила. — Не би си и помислила и да остане сама в бурна нощ в тъмна стая с купчина човешки кости. Независимо колко грижливо бяха опаковани или колко бяха стари. — Ще ви помогна. — Усмихна се, за да прикрие притеснението си. — Струва ми се, че имате нужда.
— Да, предполагам. — Нараняването още му причиняваше неудобства, по много начини. — Вижте, на горния етаж има една свободна стая. Можете да си легнете там. На сутринта ще се погрижим за колата ви.
— Благодаря. — Беше топло, беше сухо и кафето миришеше чудесно. Нещата можеха да са и много по-лоши. — Наистина ви благодаря, господин Кейн.
— Кейн, просто Кейн. Или Дел. — Запъти се към килера и тя тръгна след него.
— Къде отивате?
— Моля? — Спря, както се бореше с един найлонов дъждобран. Просто не бе свикнал да дава обяснения за действията си. — Ще ни трябва вода. Дъжд, вода, кофа. — Взе една кофа. — А под навеса има генератор. Може да успея да го пусна. Не ми пипайте нещата — добави той и излезе в бурята.
— Не и без инжекция против тетанус, можете да ми вярвате — измърмори Камила, когато вратата се затвори зад гърба му.
Страхувайки се от това, което можеше да намери, отвори едно чекмедже на бюфета. После още едно, и още едно. Тъй като първите три бяха празни, реши, че съдовете, които намери в четвъртото, бяха единствените чисти в къщата.
Наля кафе в една очукана чаша и предпазливо отпи. И с възхищение и изненада откри, че мъжът бе направил прекрасно кафе.
Ободрена от него, огледа кухнята. Не можеше просто да стои в тази кочина, без да прави нищо. Ако щяха да ядат, трябваше да измисли как ще готви в тези условия.
В килера имаше доста консерви, между тях две с кондензирана супа от домати. Все беше нещо. С наново надигнала се надежда отвори хладилника.
Наистина не беше мръсен, ала бе почти празен. Тя намръщено огледа трите яйца, парчето много стар кашкавал, опаковка с шест бири, две от които изпити, и — за нейно удоволствие — бутилка отлично пино ноар.
Нещата се нареждаха.
Имаше четвъртинка мляко, което, след като го помириса, се оказа прясно, и литър минерална вода.
Принцеса Камила нави ръкавите си и се зае за работа.
Петнадесет минути по-късно, въоръжена и тя с кофа, излезе навън. Навесът едва се виждаше през дъжда. Но през барабаненето на дъждовните капки се чуваха ругатни и проклятия. Камила реши, че Дел щеше да е зает още известно време, затова взе полупълната му кофа и я замъкна вътре, като остави на нейно място своята.
Ако имаше някаква светлина, помисли Дел и ритна отново генератора, щеше да види как да оправи тази тъпа машинария. Проблемът бе, че за да има някаква светлина, първо трябваше да я оправи.
Което означаваше, че няма да може да го накара да работи преди сутринта. Което означаваше, помисли той кисело, че се бе мотал почти един час в тясната барака и безброй пъти бе ударил горкото си рамо.
Всеки сантиметър от тялото му го болеше по един или друг начин. И все още беше мокър, замръзнал и на тъмно.
Ако ставаше дума само за него, изобщо нямаше да се занимава с генератора. Щеше да си отвори една студена консерва и да поработи на свещи.
Ала трябваше да мисли и за жената. И при най-добри обстоятелства мразеше да мисли за жени, а сегашните обстоятелства далеч не бяха най-добрите.
— Бива си я — измърмори Дел и обходи бараката с фенерчето, за да види дали има нещо, което може да използва. — Бяга от нещо. Вероятно богат съпруг, който не й е купувал достатъчно дрънкулки.
Това не му влизаше в работата, напомни си той. Още утре тя щеше да му се махне от главата и той щеше да се заеме отново за работата си, без нищо да му пречи.
Обърна се, удари се в генератора и отскочи. И буквално видя звезди, когато блъсна счупената си ключица. По лицето му изби пот и трябваше да се опре със здравата си ръка на стената и да изчака, докато му премине замайването.
Нараняванията му бяха причината още да не е заминал на разкопките във Флорида — разкопки, за които мечтаеше от самото им начало, отпреди три сезона. Можеше да го преживее. Някой трябваше да прави писмените отчети, да попълва дневниците и каталозите и да върши лабораторната работа.
Предпочиташе този някой да е той.
Но мразеше неудобствата, свързани с нараняванията. И слабостта, която го преследваше след болката. Почти не можеше да се облече, без да удари счупената си кост, изкълченото си рамо, натъртените си ребра.
Дори не можеше да си върже обувките.
Дяволска ситуация.
Бе достатъчно силен, за да се замисля за собствената си кекавост. Вдигна фенерчето, което бе изпуснал, и се запъти обратно към къщата. Спря се да вземе кофата с дъждовна вода и цветисто изруга, когато усети, че едва успява да я вдигне.
В коридора остави кофата, смъкна мушамата и тръгна право към чашата си в кухнята.
Когато посегна към кафеварката, видя, че я няма.
Отне му цяла минута. Дел не забелязваше подробностите, освен ако нямаше намерение да ги забележи. Нямаше я не само кафеварката, нямаше ги и всички чинии, които бяха натрупани в умивалника, по масата и по лавиците.
Не си спомняше да ги бе мил. Не си правеше труда да се занимава с домакинска работа, докато не изчерпеше всички други възможности. Объркано отвори бюфета и се вторачи в купчината чисти чинии.
Плотовете бяха чисти, масата също. Изръмжа замислено, когато видя записките си, прилежно подредени.
Ала докато вървеше през къщата, готов да съдере част от меката розова кожа на своята неканена посетителка, в носа го удари миризмата на кафе и храна. Тя му напомни, че не бе ял от часове и гневът му угасна.
Камила бе в кухнята и бъркаше една тенджера над огъня. Забеляза, че бе направила импровизирана скара — вероятно една от решетките от фурната, подпряна върху тухли.
Помнеше тухлите, които бяха натрупани на верандата отпред, но представа нямаше защо.
Изобретателна е, призна неохотно и отбеляза, че имаше прекрасно дупе като за такава кльощава фигура.
— Казах ви да не ми пипате нещата.
Тя не трепна. Знаеше, че той бе зад гърба й, защото бе изтрополил през къщата като стадо слонове.
— Гладна съм. Не мога нито да готвя, нито да ям в кочина. Писанията в кухнята почти не са пипнати. Разчистих само мръсотията.
А писанията, помисли Камила, бяха много интересни. Във всеки случай поне това, което бе успяла да разчете.
— Знаех кое къде е.
— Е… — изправи се тя и се обърна към него, — сега ще трябва отново да намерите кое къде е. Всичко е в две подредени купчини. Не мога да си представя как вие… — Изведнъж видя, че от ръката му капе кръв. — О! Какво сте направили?
Дел погледна надолу, забеляза драскотината на здравата си ръка и въздъхна:
— По дяволите. Една повече или по-малко, какво значение има…
Ала Камила се втурна към него, хвана ръката и започна да се суети над нея като квачка над пиленцата си.
— В кухнята! — заповяда тя. — Цапате всичко с кръв.
Изобщо не беше сериозна рана. Никой никога не се бе суетил над порязванията и одраскванията му, дори и майка му. Сигурно причината бе, че тя самата си ги имаше достатъчно. От изненада се остави да бъде замъкнат обратно в кухнята, където Камила сложи кървящата му ръка в умивалника.
— Мирно! — Каза го с тон, с който би говорила на домашно кученце, помисли той. Или, което бе още по-лошо — на слуга. Тя измъкна отнякъде един парцал, натопи го в кофата с вода и започна да почиства раната. — На какво се нарязахте?
— Не знам. Беше тъмно.
— Имате ли аптечка? Нещо антисептично?
— Това е само драскотина — започна Дел, но отстъпи пред буреносния й поглед. Завъртя очи и посочи неопределено: — Някъде там.
Чу я как отиде в килера и започна шумно да отваря и затваря чекмеджета, мърморейки си под носа:
— Vous etes un espece de cochon, et gauche aussi.
— Ако ще ме ругаете, предпочитам да го правите на английски.
— Казах, че сте прасе и освен това сте непохватен. — Върна се с аптечката и се зае да търси в нея антисептик.
Понечи да й каже, че бе разбрал как го бе нарекла, ала се спря. Защо да разваля малкото удоволствие, което можеше да извлече от това мъчение?
— Не съм непохватен.
— Ами! Затова рамото ви е превързано, а ръката ви кърви.
— Това е трудова злополука — възрази той, но когато Камила се обърна към ръката му, кихна. От тази естествена реакция на дъждовната буря зрението му се замъгли. Дел се олюля, прониза го болка в ребрата и му стана лошо.
Тя вдигна поглед и видя как очите му станаха като стъклени, а лицето му пребледня.
— Какво става? — Без да се замисля, Камила го прихвана през кръста. — Трябва да седнете.
— Просто… — Облегна се на нея, като се мъчеше да запази равновесие и да проясни погледа си. — Няколко натъртени ребра — успя да каже, когато най-после си пое дъх, и се усмихна на изписаното на лицето й изражение на вина и ужас. — Изкълчено рамо, счупена ключица… Трудова злополука.
— Ох, горкичкият. — Състраданието бе по-силно от всичко друго. — Елате, ще ви помогна да се качите по стълбите. Трябва да се преоблечете. Сега правя супа, така че ще имате нещо топло за ядене. Трябваше да ми кажете, че сте сериозно наранен.
— Не съм… — Отново замълча. Тя ухаеше божествено. Освен това готвеше. И го съжаляваше. Защо трябваше да се прави на идиот? — Не е толкова зле.
— Мъжете са много глупави, никога не си признават, че ги боли. Трябва ни фенерче.
— В задния ми джоб.
— Аха. — Камила успя да се пресегне. Той нямаше нищо против, когато хубавите й малки гърди се притиснаха към здравата му страна. Нито когато дългите й тънки пръсти се пъхнаха в задния джоб на джинсите му и измъкнаха фенерчето.
Наистина не би могъл да каже, че има нещо против. А и това отклоняваше вниманието му от болката.
Остави я да му помогне да се качи на горния етаж, където се отпусна на една страна върху неоправеното си легло. Оттам можеше да я наблюдава как се суети наоколо и търси още свещи.
— Сухи дрехи — заяви тя и се запъти към гардероба му.
Дел отвори уста да възрази, ала Камила се обърна с джинси и пуловер в ръце и го изгледа със закачлива усмивка:
— Имате ли нужда да ви помогна да се… хм, преоблечете?
Помисли си върху това. Знаеше, че не би трябвало. Щеше да бъде прекалено. Но си представяше, че ако един мъж поне не си мисли да бъде съблечен от красива жена, може направо да се гръмне в главата и да свърши с всичко.
— Не, благодаря. Ще се справя.
— Добре тогава. Отивам долу да видя какво става със супата. Ако имате нужда от помощ, повикайте ме.
Бързо се спусна по стълбите да бърка супата и да се самообвинява.
Бе го нарекла прасе. Горкият човек сигурно не можеше да се грижи за себе си, както бе ранен и го болеше. Хвана я срам колко нетърпелива и безчувствена бе била. Поне сега можеше да му създаде известни удобства, да му даде купичка топла супа.
Отиде да бухне изтърбушените възглавници на дивана. Това я накара отново да се намръщи. Наистина, цялата къща трябваше да се преобърне наопаки и да се изтръска.
Бе споменал, че бе уволнил чистачката си, защото му бе пипала нещата. И за минута не се усъмни, че можеше да е било точно така. Този човек очевидно бе доста избухлив. Ала си помисли, че проблемът може и да е бил финансов. Като археолог сигурно преживяваше от договори и такива неща.
Трябваше да намери начин да му изпрати пари за нощта, която щеше да прекара при него… След като си продадеше часовника.
Когато Дел слезе долу, върху изподрасканата масичка за кафе тя бе подредила купички, чаши и книжни салфетки поради липса на платнени. Грееха свещи, грееше камината и се разнасяше приятната миризма на топла супа.
Камила се усмихна и само за миг се вгледа в него. Косата му вече бе суха и се виждаше, че не бе кестенява, или по-скоро, че не бе просто кестенява, както й се бе сторило. Цялата бе изпъстрена с по-светли кичури, изсветлели вероятно от слънцето. Бе леко чуплива и се виеше над яката на пуловера му.
Страхотна коса, трябваше да признае, малко небрежна и рошава, което по някакъв начин подхождаше на яркозелените му очи.
— Като хапнете, ще се почувствате по-добре.
Той вече се чувстваше по-добре, след като бе изпил един аналгин. Пулсирането бе отслабнало до тъпа и дразнеща болка. Надяваше се топлата храна да облекчи и нея.
Човек убиваше за един горещ душ, но знаеше, че не може да има всичко.
— Каква е вечерята?
— Potage — произнесе тя с нарочно изискан тон. — Crete tie tomate avec pomme de terre. — Засмя се и почука с лъжица по тенджерата. — Имахте много консерви, така че смесих кремсупата от домати с консервирани картофи и сложих и малко мляко. Би било много по-добре с подправки, ала във вашия килер чак такива екстри няма. Седнете, отпуснете се. Аз ще сервирам.
При нормални обстоятелства не му харесваше да го глезят. Поне не мислеше, че би му харесало. Всъщност, не можеше да си спомни някога някой да го бе глезил. Но все пак това не би било нещо, което можеше да се нарече нормална вечер, така че можеше и да се отдаде на удоволствието.
— Не приличате на тип жена, която може да готви, по-скоро на жена, която има готвач.
Това я накара да се намръщи. Бе се надявала, че прилича на съвсем нормална, средна жена.
— Аз съм много добра готвачка. — Камила опита супата. Защото й беше интересно, бе вземала частни уроци от един първокласен готвач. — Макар че това е първият ми опит на открит огън.
— Изглежда, че опитът е успешен. И мирише така. — Това бе неговата представа за похвала, а нетърпеливото изръмжаване, когато му подаде купичката, бе неговата представа за благодарност.
— Не бях сигурна какво ще искате да пиете, кафе или мляко. Има и бира… И вино.
— Кафе. Пил съм лекарства, така че по-добре да се въздържам от алкохол. — Дел вече ядеше супата и когато Камила се изправи очаквателно пред него, едва й хвърли един поглед. — Какво?
Тя сподави въздишката си. След като този мъж не бе достатъчно любезен да й предложи, трябваше сама да си поиска.
— Аз с удоволствие бих изпила чаша вино, ако нямате нищо против.
— Нямам нищо против.
— Благодаря ви. — Със стиснати зъби му наля кафето и се запъти към кухнята. Как ли можеше човек да живее без никакви обноски? Отвори виното и след кратко колебание донесе бутилката със себе си.
Щеше да изпие две чаши, реши Камила, и да му изпрати пари като за цяла бутилка, заедно с парите за нощувката.
Тъй като той вече бе изял цялата купичка, му сипа втора, сипа и на себе си и седна.
Бе изстрадала безброй досадни вечери, официални приеми и церемонии. Със сигурност щеше да преживее и една-единствена дъждовна вечер с Дилейни Кейн.
— Сигурно много пътувате във връзка с работата си.
— Пътуването е част от работата ми.
— Приятно ли ви е?
— Ако не ми беше приятно, щеше да е глупаво да се занимавам с такава работа, нали така?
Тя си нагласи дипломатичното си изражение и отпи от виното.
— Някои хора имат малък избор в определени области от живота си. Работата, къде живеят, начина, по който живеят. Боя се, че знам много малко за вашата област. Вие изучавате… Кости?
— Понякога. — Камила вдигна вежди и Дел леко сви рамене. Бръщолевене. Никога не бе разбирал какъв смисъл има от него. — Цивилизации, архитектура, навици, традиции, религии, култури. И кости, защото те са част от това, което е останало от тези цивилизации.
— Какво търсите във вашите изследвания?
— Отговори.
Камила кимна. Тя също винаги търсеше отговори.
— На кои въпроси?
— На всички.
Камила стана да му налее още една чаша кафе.
— Амбициозен сте.
— Не. Любопитен.
Този път, когато устните й трепнаха, това не бе любезна усмивка. Бе искрена и топла и се разля по лицето й и в очите й. И от нея сърцето му се сви.
— Това е много по-добро от амбицията.
— Мислите ли?
— Абсолютно. Амбицията може да бъде… И обикновено е тесногръда. Любопитството е широко, освободено и отворено за всички възможности. Какво ви казват вашите кости? — Тя отново се засмя и посочи към претрупаната маса. — Тези кости.
Защо не, по дяволите, помисли той. И без това трябваше да го напише. Нямаше да навреди първо да го разкаже… В съкратен вариант.
— Казват ми, че когато е умряла, тя е била на около четиридесет и пет години.
— Тя?
— Точно така. Туземна американка. Имала е няколко фрактури, на бедрото и рамото, вероятно получени няколко години преди да умре. Което показва, че тяхната култура е била по-малко номадска, отколкото досега се е смятало, и че за болните и ранени са се грижели и са ги лекували.
— Ами разбира се, че са се грижели за нея.
— В тези неща няма „разбира се“. В някои култури наранявания от този тип, които биха оставили ранения инвалид и не биха му позволявали да носи своето бреме в племето, биха довели до това, човекът да бъде изоставен.
— Да, по дяволите — промълви Камила. — Жестокостта не е нищо ново.
— Не е, както и естественият подбор и оцеляването на най-пригодните. Ала в този случай племето се е грижело за болните и ранените и е погребвало своите мъртви с уважение и с церемонии. Може би ги е погребвало не по-късно от един ден след смъртта. Тя, а и другите мъртъвци, открити по този проект, са били загърнати в нещо като покров, изтъкан от местни растения. Сложна тъкан — продължи Дел, като по-скоро мислеше на глас, отколкото говореше на Камила. — Сигурно е отнемало доста време, сигурно са имали стан. Не може да са се движили от място на място като номади. Полупостоянни поселища. Доста дивеч… И семена, ядки, корени, дърва за огън и за колиби. Морска храна.
— И вие разбирате всичко това от няколко кости?
— Моля?
Тя видя, наистина видя как той отново превключи и насочи вниманието си към нея. Начинът, по който очите му се фокусираха и се замъглиха от смътно раздразнение.
— И вие научихте всичко това от няколко кости? — повтори Камила.
Това не бе и малка част от нещата, които бе научил и върху които бе градил теории.
— Имаме много повече от няколко кости, а сме открили не само кости.
— Колкото повече проучвате, толкова повече разбирате как са живели, защо са правили това или онова, какво е останало от живота им и какво е изгубено. Вие се мъчите да разберете — права ли съм? — как са си строили къщите, как са си готвили храната, как са отглеждали децата си и са погребвали мъртъвците си. На какви божества са се кланяли и какви битки са водили. И в крайна сметка как ние сме произлезли от тях.
Дел трябваше да признае, че това бе доста добро обобщение като за дилетант. В тази красива главица имаше и ум.
— Доста близко.
— Може би тази жена е готвела супа на открит огън.
Закачката му хареса и той едва не се усмихна в отговор.
— Жените от самото начало са се въртели в кухнята. Сигурно разбирате, че за това си е имало причини.
— О, разбирам. Мъжете са били по-склонни да се бият в гърдите и да се боричкат помежду си, отколкото да се заемат с по-основните и по-малко героични задачи.
— Сигурно. — Дел стана. Въпреки кафето, едва се влачеше. Това бе основната причина да не пие обезболяващите си лекарства винаги когато можеше. — Качвам се горе. Свободното легло е в първата стая вляво от стълбите. — Без да благодари, без лека нощ и дори без да изръмжи, както обикновено, той остави Камила сама пред огъня.