Нора Робъртс
Диамантът в короната (4)

Трета глава

„Не знам какво да правя с моя домакин“, пишеше Камила. Сега бе късно и тя бе предпочела да се сгуши на жалкия диван пред камината, защото свободната стая на горния етаж бе студена, влажна и тъмна.

Не бе чула нито звук от Дел, и макар че пробва и тока, и телефона, от тях също нямаше и следа.

„Реших да отдам неумението му да се държи в общество на професията му, която по-често му отрежда компанията на отдавна умрелите, отколкото на живите. И да гарнирам това с малко съчувствие към нараняванията му. Обаче подозирам, че е също толкова безцеремонен и безпардонно груб и когато е в цветущо здраве.

Във всеки случай е интересен. А да прекарвам времето си с хора, които се държат с мен както биха се държали с всеки друг, е част от експеримента.

Един прекрасен страничен ефект от очевидно отшелническия му начин на живот е, че в колибата му няма телевизор. Само като си представи човек, американски дом без нито един телевизор! Не видях и никакви нови вестници или списания. Макар че би могло да има заровени в отвратителната кочина, в която живее.

Шансовете такъв човек да ме познае, дори в такива необичайно интимни условия, са почти никакви. Това е много успокояващо.

Въпреки странния му начин на живот, когато не работи активно върху някакви разкопки, очевидно е интелигентен. Когато говори за работата си, колкото и кратко да е това, се вижда, че има искра. Чувство на любопитство, на търсене на отговори, което ми харесва. Може би защото аз самата търся нещо. Вътре в себе си.

Макар да знам, че не е много прилично, прочетох повечето от писанията му, когато бях сигурна, че е в стаята си на горния етаж. Толкова интересно! Доколкото разбрах от драсканиците му, той участва в екип, които е открил едно място в централната част на Южна Флорида. Дълбоко в черния торф, който е бил разкопан, за да се направи язовир, са открити кости на древни хора — изследванията показват, че са на седем хиляди години.

Бележките и статиите му са толкова разхвърляни, че не мога да проследя всичко поред, но изследователският проект «Брадвил» е започнал от това откритие, а самият Дилейни работи по него вече три години.

Техните открития са ми толкова интересни. Едва проходило бебе, погребано заедно с играчките си, изработени от кост, еленов рог и дърво, някои от тях с надписи. Силно чувство за ритуалност и красота. Има и скици, чудя се дали ги е правил самият той. Доста подробни и добре направени скици.

Толкова много бележки, статии и откъслеци. Честно казано, разпилени безразборно из колибата. Толкова ми се иска да ги подредя и да прочета за целия проект, от началото му до днешния ден. Но както стоят нещата, това е невъзможно. Да не говорим, че утре сутринта заминавам.

Аз самата напредвам. Нощ след нощ спя все по-добре. Апетитът ми се върна и може би му угаждам малко повече, отколкото би трябвало. Днес, след дълго каране и един дребен инцидент, прекарах значително време в най-елементарни домакински занимания. Доста физически труд. Преди по-малко от две седмици ми се струваше, че най-простата работа изцежда всичката ми енергия — физическа, емоционална и интелектуална. И въпреки това след този ден се чувствам силна, почти като нова.

Това време, тази свобода просто да съществувам беше точно лекарството, което ми трябваше.

Ще взема още малко от него, преди Камила Макджий да се превърне отново в Камила Кординска.“

На сутринта ярката дръзка слънчева светлина удари Дел право в очите. Той се размърда и потърси отново тъмнината и доста интересния сън, включващ една дългуреста червенокоса със секси глас и златисти очи. И се извъртя на болната си страна.

Събуди се с ругатня.

Когато съзнанието му се проясни, си спомни, че дългурестата червенокоса бе реална. Фактът, че бе реална и че спеше под същия покрив, го накара да се притесни от съня си. Спомни си също, че причината, поради която това засукано парче спеше на свободното му легло, беше, че колата й бе в канавката, а токът и телефоните не работеха.

Това означаваше, че вместо горещ душ го очакваше студена кал. Събра, каквото му трябваше, и тръгна надолу по стълбите. Спря, като я чу да пее.

Прекрасният й глас с леко екзотичния си акцент звучеше не на място в неговата колиба. Ала не можеше да има нищо против аромата на прясно кафе.

Кафето се топлеше на огъня, а Камила бе в кухнята и се ровеше в килера. Той видя, че подът бе измит. Представа нямаше, че в него бе останал някакъв блясък, но тя бе успяла да го изкара на повърхността. В една чаша върху кухненската маса имаше свежи цветя. Бе отворила прозореца на кухнята и вратата към задния двор, така че свежият уханен въздух бе проникнал навсякъде.

Камила направи крачка назад, хванала в ръка малка консерва с гъби, и като го видя зад себе си, извика приглушено.

Този път не бе облечен. Беше бос и гол до кръста, само по размъкнати шорти и превръзка на ръката. Раменете му бяха широки, а кожата му — очевидно цялата — загоряла до тъмнозлатисто. Шортите висяха свободно над тесните му бедра и разкриваха стегнат мускулест корем. На здравата му ръка се забелязваха прекрасни възлести мускули.

Тя усети как инстинктивното женско одобрение замърка в нея, миг преди да види белезите по дясната му страна.

— Боже мой. — Искаше й се да докосне, да успокои, и едва се спря. — Сигурно много боли.

— Не е толкова зле. Какво правите?

— Приготвям закуска. Станах преди два часа, така че съм готова за закуска.

— Защо?

— Защото съм гладна.

— Не. — Дел се обърна да намери чаша. Ако не поемеше на момента кофеин, щеше да се разпадне. — Защо станахте преди два часа?

— Навик.

Камила знаеше какво си представят повечето хора за принцесите и че реалността се различаваше драматично от тези представи. В официалния й график рядко й се случваше да спи до след шест сутринта. Не че Дилейни Кейн знаеше, че тя има официален график.

— Лош навик — изръмжа той и се повлече към кафеварката.

Тя взе своята чаша и отиде с него.

— По-рано сутринта излязох на разходка. Страхотен ден, а местността е много красива. Гората е прелест, просто прелест. Има и едно езеро. Видях елени, които пиеха вода, а дивите цветя са цъфнали. Това ми даде отговор на въпроса защо човек би живял тук. Сега се чудя как понасяте да си тръгнете.

— Когато и да се върна, все ще си е тук. — Изпи първата чаша кафе както умиращ от жажда в пустинята би пил вода. После затвори очи и пое въздух. — Благодаря ти, Господи.

— Още няма ток. Имаме три яйца, които ще изпържа с кашкавал и гъби.

— Каквото ще да е. Аз трябва да се измия. — Дел взе пътния си несесер, после спря и просто я зяпна.

— Какво има?

Той тръсна глава:

— Бива си те, сестричке. Наистина си те бива — измърмори под носа си и излезе.

Не звучеше като комплимент, помисли Камила. Въпреки това сърцето й изпърха и продължи да пърха, когато тя отиде в кухнята да бърка яйцата.

 

 

Дел ядеше с целенасоченост, която я караше да се чуди защо толкова се бе тревожила как да ги подправи.

Истината бе, че той бе на седмото небе от това, че ядеше нещо, което не си бе забъркал сам. Нещо, което наистина имаше вкус на храна. Бе толкова щастлив, та дори не забеляза, че листата в хола бяха подредени в спретнати купчинки. Камила спечели допълнителни точки с това, че не го заговори. Дел мразеше някой да му опява, преди да бе започнал деня си.

Ако външният й вид не го разсейваше толкова, би могъл да й предложи временна работа да чисти къщата и от време на време да готви. Ала когато една жена изглежда така и успява да се вмъкне в сънищата ти само часове след като си я видял за пръв път, тя създава само неприятности.

Колкото по-скоро си заминеше, толкова по-добре.

Сякаш разчела мислите му, Камила стана и започна да разчиства масата.

— Знам, че ви създавам неудобства и съм ви много благодарна за помощта и гостоприемството, но се боя, че трябва да ви помоля за още една услуга. Бихте ли ме закарали до най-близкия телефон, град или сервиз? Което ви е най-лесно.

Той вдигна поглед. Камила, каквато и да бе останалата част от името й, бе не само хубава, а и от класа. Не му харесваше, че непринудената й любезност го караше да се чувства гадно, задето му се искаше да я изрита.

— Разбира се. Няма проблеми. — Докато говореше, чу звука от кола, подскачаща по неговата алея. Стана и отиде да види кой, по дяволите, искаше да го безпокои.

Камила се приближи до прозореца. В момента, в който видя колата с надпис „Шериф“, бързо се отдръпна. Полицаите, помисли тя, бяха обучени да наблюдават и да забелязват. Предпочиташе да избегне прекия контакт.

Дел видя с крайчеца на окото си движението й, намръщи се и излезе навън.

— Хей, здрасти, Дел.

Шериф Лари Райзнър бе мъж ма средна възраст, атлетичен и любезен. Дел го познаваше от момче.

— Здравей, шерифе.

— Просто проверявам. Снощи имаше страшна буря. В по-голямата част на областта токът и телефоните не работят.

— Тук също. Да се чува кога ще ги пуснат?

— Ами… — Райзнър се усмихна и се почеса по бузата. — Нали знаеш.

— Да. Знам.

— На няколко километра оттук видях една кола в канавката. Кола под наем. Май някой е имал неприятности в бурята.

— Да. — Дел се облегна на рамката на вратата. — Минах оттам точно след като беше станало. Не можах да се обадя да изтеглят колата. Шофьорът остана снощи тук. Тъкмо се гласях да отида до Карл да видя какво може да направи.

— Добре тогава. Не исках да мисля, че някой турист се щура наоколо из горите. Мога да се обадя на Карл по радиото и да му съобщя мястото. Ще ти спестя пътуването, а той ще мине оттук и ще ти каже какво става.

— Ще ти бъда благодарен.

— Добре тогава. Ти как си? Рамото и всичко останало.

— По-добре. Вече ме боли адски само през половината време.

— Сигурно. Чувал ли си се с вашите?

— Преди седмица.

— Като ги чуеш, предай им много поздрави от мен. — Райзнър тръгна към колата си. — Най-малкият ми син още пази онези вкаменелости, които майка ти му даде.

— Ще им предам. — Дел изчака колата да се скрие от поглед, после просто се обърна, като знаеше, че Камила бе излязла зад него. — Неприятности със закона ли имате?

— Не! — От изненада гласът й трепна, съвсем малко. — Не, разбира се — повтори твърдо.

Зелените му очи бяха остри и гледаха право към нея.

— Не ме баламосвайте.

Тя скръсти ръце, за да се успокои.

— Не съм нарушила никакви закони. Нямам неприятности с никакви власти и никой не ме търси. Просто пътувам и предпочитам да не обяснявам на полицията, че не съм тръгнала към някое конкретно място.

Гласът й сега бе сигурен, а очите й ясни и спокойни. Ако лъжеше, помисли той, правеше го много добре. За момента бе по-лесно да й повярва.

— Добре. На Карл ще му отнеме поне час да стигне до колата ви и да дойде дотук. Намерете си някакво занимание. Аз си имам работа.

— Дилейни… — Камила знаеше, че трябва да му е благодарна, задето бе приел думите й на вяра, ала дълбоко в себе си все още бе обидена, че изобщо се бе усъмнил. Въпреки това му бе задължена за това, което бе сторил, а тя винаги си плащаше дълговете. — Сигурно ви е трудно да се оправяте с бележките и статиите си с една ръка. Аз имам две и с удоволствие бих ви ги предоставила за един час.

Дел не искаше Камила да му се мотае в краката. Това първо. Но истината бе, че сам не можеше да свърши кой знае колко работа. А ако я държеше под око, тя нямаше да може да подрежда нещата му зад гърба му.

— Можете ли да печатате?

— Да.

Той погледна намръщено ръцете й. Меки ръце, свикнали на ежедневен маникюр. Съмняваше се, че биха му свършили много работа, ала бе трудно да пише само с пет пръста.

— Добре, просто… Защо не седнете? И не пипайте нищо — добави Дел и излезе от стаята. Върна се с преносим компютър. — Батерията ще стигне за два часа. Имам резервни, но няма да се наложи. — Остави компютъра и започна да се мъчи да го отвори.

— Аз мога — избута го Камила.

— Не правете нищо друго — нареди той и отново излезе. Върна се, като се бореше с една кутия, и просто изръмжа, когато тя скочи и се опита да я вземе от него. — Хванал съм я. По дяволите.

Камила наклони глава — царствено, както му се стори.

— Сигурна съм, че е много неприятно човек да има физически затруднения, ала престанете да си го изкарвате на мен.

Когато тя отново седна и студено скръсти ръце, Дел започна да рови в кутията, мърморейки:

— Просто ще печатате, това е. Не ми трябват никакви коментари, въпроси или съвети. — Стовари върху масата купчина листа, снимки и тетрадки и набързо ги прелисти.

— Трябва да отворите документа. — Камила продължаваше да седи със скръстени ръце и здраво стиснати устни. — Мислех, че можете да печатате.

— Мога. Но тъй като ми заповядахте да не задавам въпроси, не мога да попитам кой документ да отворя и под коя програма.

Дел отново изръмжа, надвеси се над нея и започна сам да натиска клавишите. Носът му бе почти заровен в косата й, което го ядосваше. Косата й бе мека, блестяща и уханна. Достатъчно женствена, за да накара кръвта му инстинктивно да започне да кипи. Свъси вежди и се съсредоточи върху намирането на документа, който му трябваше.

Без да мисли, тя обърна глава. Устните й само дето не се докоснаха до неговите и двамата стреснато отскочиха един от друг. Той й хвърли един заплашителен и объркан поглед и пъхна здравата си ръка в джоба.

— Това е. Ето го.

— Добре. — Камила преглътна, като се бореше с желанието да се прокашля. Вместо това пое бавно въздух. Очите му бяха толкова зелени, помисли тя.

— Трябва да стигнете до края. — Почти пристъпи напред, за да го направи сам, после се сети, че така отново ще се озове върху нея. — Трябва да продължа оттам. — Камила превъртя документа с непринудена сигурност, която го задоволи. Дел вече предпазливо се завъртя около нея да намери очилата си за четене, после измъкна от неподредената купчина точно бележките, които му трябваха. Очите му, забеляза тя, изглеждаха още по-зелени и още по-настойчиви в роговите рамки. — Заедно с останките са заровени растителни материали — започна той и се намръщи: — Ще седите ли, или ще натискате проклетите клавиши?

Камила преглътна гневния си отговор, защото нямаше да си позволи да падне до неговото ниво, и започна да печата.

— Вероятно растенията, като например напълно запазеният ядлив кактус, който беше намерен, са били храна, с която са били погребвани мъртвите. В стомашната област на скелетите са намерени доста семена.

Тя печаташе бързо, следвайки ритъма на гласа му. Много хубав глас, помисли си, когато не ръмжеше и не се сопваше. Почти мелодичен. Дел говореше за кратуни, възстановени от друго погребение, и разсъждаваше, че този растителен вид може да е отглеждан на място от семена, пренесени от Централна или Южна Америка.

Караше я да го види, осъзна Камила. Това бе неговата дарба. В съзнанието й започна да се оформя образът на тези хора, които бяха стигнали до брега на реката и там бяха създали своя дом. Отглеждали бяха децата си, грижели се бяха за своите болни и бяха погребвали мъртвите си с уважение и церемонии в богатата торфена почва.

— Кестенови дървета? — Тя спря и се обърна към него, като прекъсна мисълта му със своя ентусиазъм. — От поленовите проби можете да разберете, че тук преди девет хиляди години е имало кестенови дървета? Но как…

— Вижте какво, аз не изнасям лекция. — Той видя как блясъкът в очите й угасна и се почувства пълен простак. — По дяволите. Добре де, тук има към четири метра торф, от последната ледникова епоха са минали единадесет хиляди години, за да се натрупа толкова. — Отново се разрови из листовете си и измъкна някакви снимки и скици.

— Вземат се проби от различни дълбочини и се правят тестове. Те показват какви растения е имало в тази област. Показват промените в климата.

— Как показват промените в климата?

— По типа растения. Студено, топло, студено, топло. — Потупа по скиците. — Говорим за епохи, така че става дума за доста големи климатични вариации. Листа, семена, полени попадат в блатото, торфът ги съхранява, като създава анаеробна атмосфера. Спира достъпа на кислород — обясни Дел. — Няма кислород, няма бактерии и плесени, разлагането се забавя.

— А защо са погребвали мъртъвците си в блатото?

— Може да е било свързано с религията. Има блатен газ, от който езерото през нощта свети. Метанът изплува на мехури и създава илюзията, ако вярваш в такива неща, че водата диша. Смъртта спира дишането.

Поетично, помисли Камила.

— Значи може да са го правили, за да върнат дъха на своите мъртъвци.

— Да, или пък защото са нямали лопати и без лопати е било по-лесно да се изкопае дупка в тинята.

— Първото обяснение повече ми харесва. — Тя му се усмихна красиво.

— Да, добре… — Понеже от усмивката й гърлото му пресъхна, той се обърна да си налее кафе. И моментално се стъписа, че не вижда кафеварката.

— В другата стая е — обади се Камила, разгадала безпогрешно изражението му. — Искате ли да направя прясно кафе?

— Да, прекрасно, страхотно… — Той погледна към часовника си, после се сети, че не носи часовник. — Колко е часът?

— Малко след единадесет.

Когато остана сам, Дел закрачи из кухнята, после се спря да погледне докъде бе въведен текстът. Бе принуден да признае, че бе повече, много повече, отколкото би успял да свърши сам със своите наранявания.

Още две седмици с тази скорост, и щеше да е свършил със статиите — най-досадната от задачите му — при това отделяйки достатъчно време за организирането на лабораторните отчети и каталозите.

Още две седмици, помисли той и за опит завъртя рамо. Лекарите бяха казали, че му трябват още две седмици, за да си възвърне подвижността. Истината бе, че според тях щяха да минат по-скоро четири седмици, преди да може да вдигне собственото си тегло. Ала според него лекарите винаги бяха песимисти.

Би трябвало да наеме временно машинописка. Вероятно би трябвало. Но, по дяволите, не можеше да понася някаква непозната да му се мотае. По-добре да инвестира в компютър, който реагира на глас. Зачуди се колко ли би му отнело да го получи, да го пусне и да свикне с него.

— Кафето ще бъде готово след няколко минути. — Камила седна и вдигна пръсти над клавишите. — Докъде бихме стигнали?

Дел се загледа през прозореца на кухнята и продължи точно оттам, където беше спрял. След няколко минути вече бе забравил за присъствието й. Едва чуваше тихото щракане на клавишите, докато говореше за палмови листа и папури.

Бе се прехвърлил върху лова и риболова, когато го прекъсна звукът на гуми. Озадачено свали очилата си и намръщено се вторачи в червения авариен камион, който се задаваше по неговата алея.

Какво, по дяволите, правеше Карл тук?

— Това от сервиза ли е?

Той премигна и се обърна. Съзнанието му превключи и изпита смътно раздразнение.

— Да. Аха.

Карл бе дебел като хипопотам и се измъкна с хриптене от кабината на камиона. Той свали шапката си, почеса се по разширяващата се плешивина и кимна на Дел, който излезе навън.

— Здрасти, Дел.

— Здрасти, Карл.

— Как са вашите?

— Добре, последния път, като ги чух.

— Хубаво. — Карл забеляза Камила и очите му зад тъмните очила се присвиха. — Вашата кола ли е там на пътя, госпожице?

— Да. Успяхте ли да я изтеглите?

— Не още. Огледах я. Счупен фар. Пробит маслен радиатор. Лявата предна гума е спукана. Струва ми се, че сте изкривили и волана. Ще трябва да сменим всичко това, преди да тръгнете.

— Разбирам. Кога ще можете да го оправите?

— Ами… Щом стигна до сервиза, ще поръчам частите. Не би трябвало да отнеме повече от два дни.

Два дни! Тя промени плановете си да потегли вечерта.

— Ами… Добре.

— Извозване, части, труд, ще отиде към триста долара.

На лицето й се изписа объркване, преди да бе успяла да се овладее, макар че успя да спре възклицанието, което напираше в гърлото й. Триста долара бяха с двадесет повече, отколкото имаше в налични.

Тази случка, помисли Камила, докато преглъщаше информацията, щеше да я остави разорена. Не можеше да се обади на компанията за коли под наем, защото не бе записана като техен клиент и това не й оставяше друга възможност, освен да се обади вкъщи и да поиска пари. Самата мисъл я накара да се чувства така, сякаш се бе провалила.

Мълчанието й и разтревоженият й поглед накараха Карл да запристъпва от крак на крак.

— Ами… Аз мога да се оправя, ако сега ми дадете сто. Ще доплатите остатъка, като свършим работата.

— Само да отида да донеса парите.

Все нещо щеше да измисли, обеща си тя, когато влезе обратно вътре и тръгна нагоре по стълбите да си вземе портфейла. Трябваше да има начин до ден-два да продаде часовника, или каквото и да било друго. Имаше достатъчно за мотел и за храна, докато оправеха колата. Стига да внимаваше.

Ала докато отброяваше стоте долара, сърцето й се свиваше. Бе унизително да нямаш пари, откри Камила. Нещо, което никога преди не бе изпитвала и което, трябваше да признае, бе добре да изпита.

Сто и осемдесет и малко дребни, мислеше тя, напъхани в портфейл, който струваше най-малко двойно повече. Нека това да ти е за урок, каза си и тръгна надолу.

Дел отново бе в кухнята и преглеждаше някакви бележки.

— Мислех да помоля шофьора на камиона да ме откара до града.

— Той тръгна.

— Тръгна ли? — Камила се втурна към прозореца и погледна навън. — Къде?

— Да се оправя с колата ви.

— Но аз още не съм му платила.

— Писа го на моята сметка. Ще дадете ли това кафе?

— На вашата сметка… — Тя изправи рамене от накърнена гордост. — Не. Аз имам пари.

— Добре, ще ми платите, като ви оправят колата. По дяволите, искам кафе. — Грабна една чаша и тръгна.

Камила изтича след него:

— Ето, вземете това.

Дел не обърна внимание нито на нея, нито на парите, които му протягаше. Свали кафеварката от котлона, отнесе я на масата, наля си чашата, отнесе я обратно и се върна да си вземе чашата.

Тази жена трепереше от яд, забеляза той. Което бе доста интересно. Писа й една червена точка заради това, че се бе вбесила. Не бе свикнала да се чувства задължена, реши Дел. Или да няма пари. Някъде имаше пари — доста бяха вложени например в изящния часовник на ръката й.

Ала в момента те не бяха в портфейла й.

Това бе загадка, но не бе негова работа да я разгадава.

Бе изпитал съжаление към нея — нещо, което не му се случваше често — когато видя изписаната на лицето й тревога. И се бе възхитил от самообладанието й. Тя не бе започнала да се щура или да скимти, нито да използва външния си вид, за да размекне сърцето на Карл и да изпроси по-ниска цена.

Бе го преглътнала. Това той уважаваше.

И му бе минало през ума, че можеше да й помогне и да разреши един от собствените си проблеми, без да поставя никой от двамата в неловко положение.

— Мисля, че днес сутринта изкарахте двадесет долара — съобщи й Дел. — По десет долара на час за машинописа. Ще ви ги дам, а за спането и храната можете да си изработвате, като чистите и готвите. Щом Карл е казал два дни, сигурно ще са четири. Четири дни ще имате къде да живеете и ще изкарате пари, с които да си платите за ремонта.

Камила го зяпна, като се мъчеше да осъзнае чутото.

— Вие искате да работя за вас. Да ви бъда… икономка?

— И без това го правите, нали? Четири дни ще имате легло, аз няма да губя време с работата си и накрая ще се разделим начисто.

Тя се извърна, според него от смущение. Би бил много изненадан и объркан, ако можеше да види, че се бе усмихнала широко и едва се сдържаше да не избухне в смях.

О, как биха раздухали това вестниците! Камила Кординска плаща за покрива над главата си, като търка подове, топли консервирана супа и печата бележки за кокали и бъзови семена. Направо виждаше заглавието: „Как принцесата прекара лятната си ваканция“. Стисна очи и прехапа устни, за да не се разсмее.

Можеше да откаже, разбира се. Да му даде стоте долара, да изпроси да я закара до града, откъдето да се свърже с родителите си и да поиска малък заем или да заложи часовника.

Ала, господи, толкова бе сладко! И толкова необичайно. Нали точно това бе целта?

Никаква телевизия, никакви вестници с нейния образ. Интересна работа в красива част на страната, в която никога не бе живяла. Научаваше неща, които бяха много по-завладяващи от всичко, което бе учила в училище. И знаеше, че зависи единствено от собствените си умения. Не поради това, което беше, не заради някакви задължения и услуги, а най-важното, защото тя така искаше.

Не, просто не можеше да се откаже от такава възможност, която й бе паднала от небето.

— Много съм ви благодарна. — Гласът й леко трепна от едва сдържан смях, който той погрешно изтълкува като едва сдържани сълзи. Нищо не би го изплашило повече.

— Това е честна сделка. Да не вземете да се разкиснете сега…

— Съвсем честна сделка. — Камила се обърна и се опита да говори непринудено и бодро. Очите й светеха. — Приемам. — Подаде му ръка.

Дел не я пое, защото бе добавил към сделката и лични клаузи. Нямаше под никакъв предлог и под никаква форма да я докосва.

— Ще отида да пусна генератора, в случай че токът не дойде. Вие поразчистете. Само не ми пипайте нещата.

Тя изчака, докато чу как външната врата се затръшна зад гърба му. После седна и даде воля на смеха си.