Хедър Греъм
Триумф (27)

Глава 26

Три дни по-късно Тейлър се разхождаше покрай буйния поток, който пресичаше горите в имението на Маккензи. Джулиан му бе казал, че Тия обичала да идва тук.

— Това е като фамилно място за размисъл — поясни той и хвърли поглед към по-големия си брат. — Всъщност веднъж, докато гледал във водите му, Иън открил Алайна.

— Много смешно, малки братко — изсумтя Иън.

— Малък ли? Мисля, че съм с един сантиметър по-висок от теб! — възмути се Джулиан.

Тейлър се усмихна и ги остави да продължат разговора си на верандата. Куршумът, който бе пронизал рамото на Тия, бе изгубил силата си и бе пронизал кожата на Тара, засядайки малко под ключицата. Джулиан го бе извадил много бързо и лесно. Тара бе изгубила много кръв, но днес за пръв път се чувстваше силна. Знаеше, че не може много дълго да задържи децата си у дома, затова искаше да прекара със синовете си колкото се може повече време. Повечето от войниците на Съюза се бяха върнали в поделенията си, хората на Иън препускаха обратно през полуострова, а мъжете от отряда на Тейлър взеха в плен оцелелите при атаката на Симарон и ги качиха на кораб, който отплава на Север. Санитарите на Джулиан и ранените останаха, а Иън остави неколцина от своите войници да охраняват имението, в случай че отново бъде нападнато. Тейлър обаче се съмняваше в това; само личното отмъщение бе довело войниците на Реймънд в Симарон. Югът не разполагаше с достатъчно мъже, за да ги губи в лични схватки.

Все още имаше няколко дни, които му бе дал президентът Линкълн.

Вече бе изгубил няколко от тези скъпоценни дни, зает с военни дела — изнасяне на мъртвите от Симарон, както и изпращане на хората му и на пленените противници в различните затвори на Севера. И макар че бе прекарал часове край леглото на Тия, през нощта не бе влизал в стаята й и двамата почти не бяха разговаряли. След като се възстанови, Тия прекарваше повечето време с майка си. А и Тейлър не смееше да се приближава много до нея, докато Джулиан не го увери, че раната на рамото й е зараснала.

Някога смяташе, че не може да си позволи да отсъства от бойното поле дори и когато му предлагаха отпуск — Тейлър бе убеден, че мястото му е на фронта. А сега се нуждаеше от време за себе си и смяташе, че войната ще продължи и без него.

Докато вървеше към потока, той спря за миг и затвори очи. У дома. Това бе неговият дом, неговото убежище. Във въздуха се усещаше съвсем лекият дъх на идващата зима — долавяше се в шепота на палмите, в полъха на вятъра, в крясъците на чаплите в блатата.

Да, зимата наближаваше, но дните още бяха топли и красиви, а слънцето ярко светеше. Боровете, дъбовете и палмите му предлагаха прохладната си сянка, докато крачеше към потока. Когато наближи малката горичка, Тейлър видя Тия. Тя седеше на един дънер, люлеейки крака, потопени в бистрата вода. Беше облечена в светлосиня памучна рокля на нежни цветчета, а разпуснатата й коса се стелеше по раменете й. Изглеждаше като някоя малка нимфа или водна фея. Но когато се извърна към него, погледът в черните й очи бе на зряла жена, а напрежението в красивите й черти издаваше преживяната трагедия.

Той отиде до дънера и седна до нея.

— Значи това е мястото за размисъл на семейство Маккензи — отбеляза той след малко, усещайки погледа й върху себе си.

— Да, това е. А освен това е моето любимо място — отвърна Тия и той долови напрегнатата нотка в гласа й. — Обичам го. Обичам птиците и водата — бистрата и буйна вода на потока, на реката и на морето отвъд хълмовете. Обичам лятната горещина, прохладния бриз и дните и нощите… Тейлър, благодаря ти. Аз… — Обърна се към него и го погледна. — Симарон означава толкова много за мен. Но не е заради собствеността, заради притежанието. Баща ни винаги ни е учил, че няма нито едно нещо, нито един предмет, нито едно място на тази земя, което да е по-скъпо от човешкия живот. Отидох при Уиър, защото смятах, че ще мога да го спра. Не съм планирала нищо предварително. Аз… — Не довърши и се извърна. — Тейлър, защо ме отпрати от себе си?

Сърцето му подскочи в гърдите, после се сви от мъка.

— Защото искаше да си отидеш у дома.

— Исках да си отида у дома — прошепна младата жена, — но не и да бъда далеч от теб.

— Всеки път, когато те любех — дрезгаво заговори той, — имах чувството, че за теб бе като насила. Ти ми каза, че не искаш деца.

— Страхувах се! Но аз… аз бях доволна, че пренебрегна страховете ми. Господи, Тейлър, не може да не си разбрал какво изпитвам.

— Знам, че плачеше!

— Защото… защото се нуждаех толкова много от теб, а ти… — Гласът й замря. Тя го погледна. — Но когато дойде в имението на Елингтън, а после когато ми позволи да дойда с теб…

— Бях голям глупак! Виж какво се случи.

Тя се усмихна.

— Аз съм добре и майка ми е добре. Трябваше да бъда тук, Тейлър. Навярно това бе отредила съдбата. Но ти можеше да… ти можеше да ме спреш. А аз ти казах, че ще направя каквото пожелаеш. И ще удържа на обещанието си, Тейлър. Ще отида където ми кажеш. Ако поискаш, можеш дори да ме заключиш в някой затвор.

Той я изгледа и смръщи вежди.

— Мисълта е доста изкушаваща.

— Искаш да кажеш, че ти… — Тия се поколеба и отново извърна глава. — Тейлър, всеки друг мъж на твое място щеше да ми пререже гърлото през онази нощ. Предполагам, че ще поискаш развод.

— Истина е. Всеки друг мъж щеше да се изкуши да ти пререже гърлото — кимна той, взе едно малко камъче, хвърли го във водата и се загледа как подскача. Обърна се към нея. — Но една съпруга с прерязано гърло едва ли ще е от полза за един мъж.

Тя отново го погледна.

— Съпруга… но, Тейлър…

— Двамата с теб сме се заклели, Тия. Казах ти, че няма да оставя да престъпиш тази клетва, и ще удържа на думата си.

— Ами затвора? — едва чуто прошепна младата жена.

— Мисля, че поне за известно време майка ти ще се нуждае от теб.

Той почувства погледа й, топлината и радостното смайване, които излъчваше. После съвсем внезапно тя се хвърли върху него и той падна от дънера.

— Тейлър, о, Господи, Тейлър…

Тя винаги щеше да го изненадва. Този път го възседна, а косите й паднаха върху лицето му, погъделичкаха носа му и той кихна. В следващия миг устните й бяха върху неговите, сладки от страстта, солени от сълзите. Тя го целуваше, целуваше, целуваше. После чу шепота й:

— Тейлър, благодаря ти, Господи, благодаря ти. Не исках нашето дете да се роди в затвора.

Дете.

Тейлър бързо се надигна и я притисна под себе си.

— Какво?

— Ще се роди някъде през април. — Очите й заблестяха от напиращите сълзи. — О, Тейлър, кълна ти се, че е наше… твое. Аз… те обичам. Мисля, че те обикнах още при първата ни среща, ти ме дразнеше и вбесяваше толкова силно с проклетата си самоувереност, с това, че беше…

— Янки?

— Но ти никога не си се държал лошо с мен. Винаги си бил толкова… е, решителен, но почтен. Страстен… но винаги почтен.

— Но нали ти не искаше деца — прегракнало рече той.

— Аз се страхувах, толкова се страхувах! — прошепна тя. — И все още се страхувам. Толкова много лоши неща се случиха, но трябва да видиш най-малките членове на семейство Маккензи, те са прекрасни, толкова са красиви… Искам нашето бебе, Тейлър. Много го искам. Изплаших се, ужасно се изплаших, че онзи куршум може да ми отнеме бебето, но не можех да гледам безучастно как майка ми ще умре. Доста мислих, Тейлър. Може и да греша, но ако трябва да преживея всичко отново… никога нямаше да оставя баща ми да бъде убит.

Той отметна нежно косите от лицето й. Разбираше я, трябваше да я разбере отдавна. Не. Той не можеше да постъпи по друг начин, освен да се бие на страната на Съюза. А тя никога нямаше да позволи някой от родителите й да пострада.

— Ние трябва просто да бъдем благодарни, че всичко свърши… че свърши по този начин — тихо рече младият мъж и леко целуна устните й.

Очите й, толкова огромни и тъмни — като два бездънни кладенеца на бледото й деликатно лице, срещнаха неговите.

— Ще можеш ли наистина да ми простиш?

— А ти ще можеш ли да ми простиш?

— Никога не съм те предавала! — прошепна тя.

— Знам. Държах се като истински негодник.

На устните й бавно се изписа нежна усмивка. Ръцете й се обвиха около врата му. Привлече главата му към лицето си. Притисна устни към неговите и започна да го целува бавно и сладко. После устните й станаха по-настойчиви, езикът й се промъкна в устата му и целувката й стана много по-предизвикателна. Той отвърна на целувката й, а езикът му се преплете в страстен танц с нейния. Странно какво можеше да предизвика една целувка. Слабините му се напрегнаха, той почувства глада, нуждата, внезапно се изпълни от отчаяното желание да я докосва навсякъде. Ръката му се плъзна под полите на роклята, после нагоре по голото бедро. От устните й се отрони лека въздишка, когато пръстите му се спряха между бедрата й…

После внезапно се отдръпна рязко от нея, усетил, че не са сами.

Уиър стоеше на около пет метра от тях с пистолет в ръка. Тейлър осъзна, че навярно е искал да се приближи безшумно до тях и да притисне дулото на оръжието си в слепоочието му. Униформата му бе изпокъсана и измачкана, сякаш бе спал с нея. Лицето му бе потъмняло от небръснатата от няколко дни брада, а очите му горяха с див пламък. Кръвясали, неспокойни, мятащи гневни искри.

Той е избягал, осъзна Тейлър, хвърлил се е в морето и е дошъл право при тях.

Беше дебнал и изчаквал, докато останат сами и твърде погълнати един от друг. Смяташе да отиде право при тях и да натисне спусъка. После, след като кръвта на Тейлър плисне върху Тия…

Тейлър скочи, издърпа Тия и я избута зад гърба си. Уиър имаше надмощие. Тейлър не беше въоръжен.

— Здравейте, полковник — презрително изрече той. — О, госпожице Маккензи… моля да ме извините, госпожо Дъглас. Омъжили сте се за него, но дойдохте при мен. Добре, добре.

— Как се добра дотук, Уиър? — попита Тейлър.

— О, Дъглас! Изглежда си въобразяваш, че си единственият мъж на тази земя, който познава горите, реките, океаните… аз съм израснал тук, червенокожо копеле. Във вените ми не тече дивашка кръв, която да ме превърне в блатен плъх, но това не ми попречи да се освободя от въжетата, да се хвърля в океана и да доплувам до брега, за да дойда тук.

— Значи си избягал от кораба — обади се Тия.

— Любов моя! — възкликна той. — Нищо не може да ме задържи далеч от теб. След като веднъж съм вкусил от онова, което ми бе предложено… е, гладът ми само се разпали още повече.

— Реймънд Уиър, ти смяташе да убиеш баща ми. Аз те презирам и ненавиждам!

— А ти, Тия, не си нищо повече от уличница, пропаднала курва — процеди Уиър. — Не се тревожи. Вече не те обичам, Тия. Когато свърша с теб, ще бъдеш плячка на войниците, които с радост ще ти се насладят!

— Ако още веднъж наречеш съпругата ми курва, Уиър, ще те убия — проговори Тейлър.

Гласът му бе спокоен и уверен, ала вътрешно бе изтръпнал от напрежение. Глупак. Какво, по дяволите, ще прави? Уиър държеше зареден пистолет в ръката си.

— Дъглас! — възкликна Уиър. — О, Господи, колко те презирам! Искаш ли и тя да умре? Ако не, отдръпни се от нея. Няма да те убия, Тия. Само ще направя така, че да ти се иска да си мъртва. Мислиш си, че ще ти се размине, след като се подигра така с мен? Мислиш си, че щом са пленили хората ми, аз ще се оставя най-покорно да ме отведат в затвора и ще забравя? О, не, любов моя. Искаш да бъдеш част от тази война? В такъв случай ще ти се наложи да платиш цената.

— Тази война е загубена! — избухна Тейлър. — Откажи се, Уиър. Югът, който ти познаваш, е мъртъв, завинаги си е отишъл и никога повече няма да се върне.

— Никога! — пламенно заяви Уиър. — Югът е вкусът и усещането, той е честта…

— Да! Югът може да бъде вкусът и усещането за всичко красиво, честта и изтънчеността. Но ти и такива като теб ще му отнемат всичко това. Можеш ли да се наречеш почтен човек? — хрипливо попита Тейлър.

— Ти не разбираш. Изисква се голяма смелост, за да убиеш Маккензи, когато останалите нямат силата или куража да изтръгнат усойницата от нашето гнездо на честта! А сега… Тия! Ах, Тия! Ти красива и измамна малка блуднице, ела при мен.

Тейлър имаше само един шанс. Може би глупав, но единствен.

Отблъсна силно Тия от себе си, чу смаяния й вик и хвърли шепа пръст в очите на Уиър. Уиър изруга и вдигна ръка към очите си.

Тейлър се хвърли върху него. Стисна китката му и я изви, опитвайки се да измъкне пистолета.

Прогърмя изстрел. Реймънд Уиър се вцепени. Тейлър погледна в очите му, които бавно се изцъкляха.

Пистолетът му падна на земята. Куршумът едва не бе уцелил Тейлър. Беше заседнал дълбоко в главата на Уиър, пронизвайки го смъртоносно, както той бе възнамерявал да простреля Тейлър.

— Тейлър!

Тия изкрещя името му. За миг се озова до него, в прегръдките му. Той я притисна към гърдите си и двамата дълго останаха така.

Едва ли скоро щеше отново да се наслаждава на красивата гледка край потока.

Ала първо щеше да люби жена си.

Войната го бе научила колко ценен и крехък е човешкият живот.

А този ден бе получил най-запомнящия се урок.

* * *

Същата нощ тя го докосва и милва с нежност, каквато никога досега не бе познавал в живота си. А той я люби със страст и жар, ненаситно и всеотдайно.

Прекарваха заедно колкото се може по-дълго и всяка нощ се любеха.

Всеки миг той благодареше на Бога, че я има.

Някой ден щяха да имат истинско бъдеще, но…

Времето, както и животът, бе скъпоценно и изтичаше прекалено бързо.

И двамата го знаеха. И ценяха всеки миг, който споделяха. Докосваха се, разговаряха, обичаха се със страст и нежност…

Войната още не бе свършила.

Много скоро той трябваше да замине.

* * *

Във Флорида имаше още едно сражение — през януари 1865 година, в което южняците победиха. Джулиан писа на Тейлър, че са празнували тази малка победа, но войната бе изгубена. Бяха загинали прекалено много мъже. Много от войниците искаха да дезертират, някои дори го направиха. Имаше и такива, които не можеха и трябваше да преживеят всичко до горчивия край.

В речта си по случай встъпването като президент за втори мандат Линкълн заяви, че иска мир, а не наказание. Искаше да приветства Юга със завръщането му в Съюза. „Към никого няма да проявим злонамереност, за всички ще има справедливост!“ — заяви той със свойствения си плам и красноречие.

Грант спечели войната. Той атакува Питърсбърг, докато градът най-после не се предаде.

Пътят към Ричмънд бе открит. Столицата на Юга бе изоставена, а правителството избяга.

Тейлър присъстваше на историческата среща в Апотомакс, в деня, в който генерал Робърт Лий подписа капитулацията на Юга. Тейлър отдаде чест на своя стар приятел, докато последният се отказваше от сраженията и смъртта. Всички присъстващи войници — и от Севера, и от Юга — приветстваха Робърт Лий като един от най-великите генерали, които някога се бяха раждали в Америка. Няколко години се деляха на северняци и южняци. Сега отново бяха американци.

В този ден, в който всичко свърши, Тейлър, Джеси и Иън отново се срещнаха. През следващите дни откриха Брент и Мери. Обаче изминаха още няколко дни, преди да получат заповедите си за уволнение и да се завърнат у дома.

В този момент техният дом бе Симарон — за всички тях. Сидни бе отишла в Симарон наскоро след Коледа. Бе осъзнала, че е направила всичко по силите си за нелегалното прекарване на избягалите роби. Освен това Сидни узна, че майка й и баща й също ще бъдат там.

Джеймс и увеличеното му семейство бяха заминали на север след събитията в Симарон. Време бе семейството да се събере отново.

В средата на април чуха ужасната новина за убийството на Линкълн. Това бе жесток удар. Президентът Джонсън може би не беше лош човек и искаше да се опита да управлява справедливо страната, но Конгресът застана срещу него. Помежду им се разгоря непримирима битка. Самият Тейлър изпитваше болка и горчивина, но не бе изненадан — президентът Линкълн бе предвидил смъртта си. Сега той се бе превърнал в легенда, в един велик човек — нещо, което той самият никога не си бе представял.

Няколко дни по-късно дългото им пътуване към дома най-после приключи. Опитаха се да открият Джулиан в Северна Флорида, където последните войски още не се бяха предали, но разбраха, че той е в Симарон.

Когато пристигнаха в имението, Джулиан ги чакаше в салона.

— Имам нещо за теб — обърна се той към Тейлър. И малкото вързопче, което държеше, внезапно се озова в ръцете на зет му. — Дъщеря. Ако прилича на майка си, очакват те големи неприятности. Роди се в деня, в който узнахме за капитулацията. Тия я нарече Хоуп.

Младият баща пое с треперещи ръце детето си. Но побърза да овладее чувствата си и да го хване по-здраво, изплашен, че може да го изпусне. Бебето имаше черна къдрава коса и огромни, огромни тъмни очи със златни точици.

Тейлър притисна скъпоценната си дъщеря до сърцето си и хукна нагоре по стълбите, взимайки по две стъпала наведнъж.

Влезе в стаята на жена си, коленичи до леглото, а Тия докосна косата му, после зарови пръсти в нея и притегли главата му към гърдите си. Целуна го през сълзи, с любов, с нежност, със страст…

И най-после всички обещания за истинското бъдеще щяха да се сбъднат…

Страната бе разпокъсана, измъчена, опустошена, навеки белязана.

Но мирът бе сключен.

И най-после щеше да започне изцелението. А с него се възраждаше и надеждата.

— Хоуп? — тихо попита Тия.

— Хоуп — кимна той и отново целуна жена си.