Хедър Греъм
Триумф (13)

Глава 12

Виждаше детето — невръстно дете с дяволита усмивка, очарователно и щастливо. Един красив тъмнокос малък мъж, упорит и своенравен, който дори и когато се държеше лошо, го правеше толкова мило, че никой не можеше да му се сърди. Момчето си играеше както всички деца на неговата възраст.

Всичко в съня й бе мрачно, сякаш в спалнята, където си играеше детето, се бе спуснала гъста мъгла. Имаше отворена врата, водеща към балкона. Имаше и други деца, но тя не можеше да различи лицата им… не само заради мъглата. Имаше и още нещо. Малкото момче бе в центъра на съня й и затова го виждаше съвсем ясно. То имаше трапчинка на бузата…

Имаше и балкон. То се надвеси над парапета…

— Не! Не!

Тя се мяташе в съня си, опитвайки се да го предупреди, да го спре.

— Не го прави, о, Господи, моля те, не, не…

В следващия миг то падаше, падаше, падаше…

— Рианон! Рианон! Събуди се! — Тя усети нежните ръце върху раменете си и видя загрижените красиви сини очи на свекърва си.

Младата жена се изправи рязко, ужасена, вцепенена от страх. Къде се намираше?

В къщата на Джулиан, в безопасния уют на имението Симарон, макар че Джулиан го нямаше. Вече получиха телеграми и тя знаеше, че съпругът й и Тия са в безопасност. Писмото на Джулиан издаваше толкова умора и отчаяние, сякаш вече не го интересуваше дали Югът ще спечели войната. Потокът от ранени от битката при Олъсти стейшън не секваше и положението бе почти толкова лошо, както когато той служеше в армията на Северна Вирджиния, където сраженията не спираха, ожесточени и кървави още от самото начало. Но всичко бе свършило, Джулиан бе добре, зълва й също бе добре, а тя бе тук и се възстановяваше след раждането на малкия им син — най-хубавият коледен подарък, който някога си бе представяла. Един дар на живота, разцъфнал в свят, помрачен от смъртта!

— Конар! — извика Рианон и скочи от съпружеското легло. Без да обръща внимание на разтревоженото лице на свекърва си, тя изтича към малкото плетено кошче, където спеше синът й. Твърде паникьосана, за да разсъждава трезво, тя сграбчи бебето и го притисна към гърдите си. Детето се събуди и се разплака.

— Рианон, ти трепериш. Нека да взема бебето — тихо предложи Тара Маккензи.

Рианон погледна детето, после Тара, подаде й го и зарови лице в шепи.

— Беше сън…

— За бебето ли?

— Да… — отвърна младата майка, после се поколеба. Отпусна се на леглото, а свекърва й седна до нея, полюшвайки бебето, за да го успокои, но все още загрижена за снаха си.

Рианон въздъхна облекчено.

— Не, не беше за моето бебе — прошепна тя, но болката продължаваше да тежи в сърцето й. — Беше друго бебе, по-голямо, което вече ходеше. Не беше Шон, синът на Алайна! Не беше тук… Къщата бе различна. Голяма, красива къща, разположена на оживена улица. В нея постоянно влизат и излизат различни хора. Къщата има голям вход с просторен коридор, стените са облепени с много красиви тапети, а подът е мраморен. Там има и една детска стая с малко люлеещо се конче, има кукли… играчки…

— Но си сигурна, че не става дума за тази къща — обади се Тара.

— Да, сигурна съм.

— Сигурно не е била и къщата на Алайна в Сейнт Огъстин. Двете с Риса разполагаха там с малко място и нямаше толкова много стаи. Със сигурност нямаше и такова великолепно преддверие.

Тара Маккензи имаше опит с малки деца. Беше отгледала не само своите три, но се бе грижила и за племенниците и внуците си. Конар вече бе затворил очи и спеше спокойно. Рианон едва се сдържаше да не го вземе, да го притисне към гърдите си, толкова благодарна и облекчена се чувстваше, че детето й бе живо.

— Беше нечие друго дете. Само ако можех да предупредя…

— Рианон, може би ще можеш да го направиш — успокои я Тара. Тя никога не се бе усъмнила в способността на младата си снаха да вижда странни неща в сънищата си. Джулиан й бе разказал как дарбата на Рианон да предсказва събитията в спасила много хора от сигурна катастрофа. Дори генералите се вслушваха в предупрежденията й.

Но понякога сърцето на Тара се свиваше от мъка за снаха й.

Някъде имаше дете, което бе в опасност. И Рианон отчаяно искаше да помогне…

Тара сложи бебето в люлката му. Прегърна снаха си и я залюля като малко дете, галейки дългата й черна коса.

— Рианон, не бива да се разстройваш толкова. Да можеш да помагаш на хората, както го правиш ти, та това… това наистина е божи дар! Всички ще внимаваме и няма да позволим на някое от малките деца да излиза само на балкона. Ще променим хода на съдбата.

— Да променим хода на съдбата… Господи, един ден децата ни ще са тези, които ще трябва да променят хода на съдбата. Нашите деца ще ни изведат от разрухата на тази война, която ние разпалихме.

— Да, те ще трябва да го променят. — Тара се отдръпна от снаха си и се усмихна. — Донякъде даже им завиждам. Те ще трябва да се борят, да се трудят, за да изградят новия свят.

— Но още много години ще бъдат изпълнени с нещастие и мъка.

— Израстването, както и придобиването на опит, често е трудно. Но това е единственият начин да се изгради новия свят. Да ти донеса ли нещо за пиене, може би чаша топло мляко?

— Не, не, благодаря ти, съжалявам, че те разтревожих. Сигурна съм, че ще мога да заспя.

Тара я целуна по челото и излезе.

Рианон остана да лежи будна. След малко стана от леглото и много нежно взе скъпоценното си дете от кошчето. Този път не го събуди. Нагласи го в леглото до себе си и остана да го наблюдава през цялата нощ.

* * *

На следващия ден след празненството в дома на госпожа Роупър Тия и Джулиан се отправиха на юг. Джулиан я предупреди, че пътуването им ще бъде дълго и бавно.

И наистина се оказа много дълго и мъчително; някои от мъжете бяха в тежко състояние. В същото време Тия бе благодарна, че е далеч от всичко, което да й напомня за битката, далече от полетата, над които се носи тежката и зловонна миризма на смъртта. От градовете, пълни с осакатени завинаги мъже. Пътуваха заедно с медицинските продоволствени фургони. Дните бяха хладни, но приятни, а нощите — поносимо студени.

Веднъж в края на март късно през нощта Джулиан бе повикан от специален куриер, изпратен от генерал Финегън. Един от най-важните му помощници бил ранен.

— Куршумът е заседнал в рамото — обясни пратеникът на Джулиан. — Само вие можете да направите толкова деликатна и трудна операция.

— Ще бъда много щастлив, ако мога да помогна на някого — отвърна Джулиан. — Особено на офицер, на когото генералът държи толкова много. Но в цялата ни група има само един здрав мъж!

Тия, която стоеше до брат си, тихо се изкашля.

— Тия, не искам да те оставям…

— Сър, искате ли чаша кафе? — обърна се младата жена към среднощния посетител.

— С удоволствие, госпожице.

Името му беше Арнолд Биксби и беше от Джорджия. Мъжът отпиваше с наслада от кафето с малко уиски, докато Тия се опитваше със спокоен глас да убеди брат си, че ще бъде добре в негово отсъствие. Изглежда, Джулиан не бе разбрал, че не го молят да тръгне с Биксби, а му нареждат.

— Джулиан, мога да се справя и сама.

— Тия, не искам да те оставям.

— Джулиан, веднъж при подобни обстоятелства се наложи да се разделим и аз бях съвсем добре. — Това беше лъжа, но брат и не знаеше нищо за трудностите, които бе преживяла, докато пристигне при Дикси и хората му преди Коледа.

— Току-що спечелихме много важна битка! Територията е безопасна, а и Лиам е с мен.

— Лиам е с един крак.

— Въпреки това е силен и як като булдог — настоя младата жена.

— Ако успеем да стигнем до това място край реката — Обади се Биксби и започна да чертае карта върху прашния под на палатката, — ще се свържем с доктор Лий Грейнджър. Той има лагер там с по-голямата част от оцелелите от Олъсти. Всъщност можем да се отбием при него по пътя си на север и да му съобщим, че вашите ранени ще се присъединят към неговите.

Джулиан продължи да се взира в сестра си.

— Никак не ми се иска да те изоставям.

— Джулиан, аз изобщо не се чувствам изоставена. Освен това ми се струва, че нямаш голям избор. А аз ще се справя. Не мога да оперирам без теб, но мога да сменям превръзки и да се грижа за ранените по време на пътуването. Правила съм го и преди — напомни му тя.

— Биксби, тази работа не ми харесва. Ако нещо се случи със сестра ми…

— Джулиан, аз ще бъда добре — настоя Тия. — Ако случайно се натъкнем на някой враг, той сигурно ще се окаже някой, когото познавам. Повечето от офицерите в тази война са съученици на Иън или приятели на татко. Джулиан, при всички случаи аз няма да съм изложена на опасност.

И наистина щеше да бъде добре. Не рискуваше нищо; нали бяха разгромили врага. Янките бяха като кучета, подвили опашките си, и сега бягаха колкото се може по-далече от бунтовническите войски, а не ги преследваха.

— Ще ти приготвя нужните неща — каза тя на брат си.

 

Утрото на следващия ден бе много красиво. Тия се събуди, изпълнена със спокойствие и увереност, изми се на потока, изпи кафето, което Гили й бе направил, и се погрижи, преди групата да потегли, ранените мъже да изпият поне по чаша бульон със сухари.

Гили и мъжът, който се бореше с инфекцията, бяха настанени в задната част на фургона. Мулетата бяха кротки и младежът, който бе изгубил единия си крак, можеше лесно да ги управлява. Тия, Лиам, Ханк Джоунс и Лари Хакер, на когото половината ръка беше ампутирана, щяха да яздят.

Денят започна добре. Групата се движеше много бавно, за да не се друса Гили. Ако се движеха със същото темпо, на другия ден сутринта щяха да стигнат до лагера на доктор Грейнджър.

Малко след като Тия се поздрави за успешното справяне, фургонът попадна в една дупка на пътя, колелото се счупи, фургонът се наклони, а Гили извика.

Изплашената Тия погледна към Лиам, после забърза към задната част на фургона. Глезенът на Гили се бе заклещил в дъските и обилно кървеше.

— Помогни ми да му поставя турникет! — извика тя на Лиам.

Свикнал да работи с Джулиан, Лиам бързо намери една пръчка. Тия откъсна ивица от полата си и двамата с обши усилия нагласиха турникета около раната. Кървенето спря. Тия отведе Гили до потока и почисти раната му. Гили се бореше храбро с болката, но Тия видя сълзите в очите му.

— Имаме малко уиски, хайде да си го поделим — предложи тя и отпи една глътка; Гили последва примера й. Лиам повдигна вежди към тях, но после отпи една голяма глътка. Когато се върна при фургона, Тия извади една игла и хирургически конец, които за щастие все още се намираше. Понякога се налагаше да шие раните с конски косъм.

Гили бе изпил достатъчно уиски и бе задрямал край порока. Лиам и Ханк Джоунс започнаха да устройват лагера за групата. След като свършиха, Лиам се върна при нея.

— Аз ще остана за малко с него тук, край потока — тихо рече тя. — Бедният младеж продължава да спи. — Усмихна се на Лиам. — Мисля, че половината от кръвта му е по мен. Ще се опитам да измия поне част от нея.

— Искате ли да ви пазя, госпожице Тия?

— Ако желаеш — кимна тя.

Лиам я изгледа продължително.

— Бива ви за водач, госпожице Тия.

— Не, но все пак ти благодаря.

Той се отдалечи. Тя пристъпи нетърпеливо към студената вода. Съблече блузата и потрепери. Днес носеше корсет, но той не я топлеше особено. Свали и полата. Трябваше да изпере дрехите си. Лиам щеше да й донесе другите, които носеше в раницата си, а тези тя щеше да простре върху скалите, за да изсъхнат. Трябваше да се изкъпе. Прилошаваше й от миризмата на кръв. Чувстваше се както през онази нощ край Олъсти, когато й се струваше, че никога няма да може да измие кръвта от себе си. Въпреки студената вечер тя се съблече изцяло и се търка ожесточено, докато миризмата на кръв изчезна напълно.

Изми лицето си и приседна на брега. Стори й се, че чу шум.

Не й се бе сторило. Тя замръзна на място. Погледна през Дърветата и зърна сини униформи. Янки.

Сниши се в храстите край водата, близо до заспалия на брега Гили. Възможно бе янките да ги подминат, без да ги забележат.

Ала те бяха близо, твърде близо.

— Капитане, какво ще кажете да спрем и да си налеем вода от потока? — попита единият от войниците.

— Добре, но не бива да се бавим. Казват, че тук е пълно с бунтовници, и ние трябва да ги открием.

— И какво ще стане, като ги открием, капитане? Ще ги избием ли като при онази касапница при Олъсти?

— Ние не сме убийци, редник Лонг.

— Ами ако те вече са полумъртви? — попита мъжът, когото нарекоха Лонг. — Чух, че наоколо има само ранени войници от Конфедерацията.

— Всеки ранен бунтовник трябва да бъде пленен — строго отвърна капитанът.

Тия го чу, че се отдалечава. После до нея достигна смехът на Лонг, който подвикна на един от другарите си:

— Ранени бунтовници. Значи не можем да се разправим с тях така, както те ни избиваха. По дяволите, щом са ранени, може би ще си умрат от раните.

Зад гърба й се чу някакво шумолене. Тия се извърна бързо и видя приближаващия Лиам. Мълком притисна пръст към устните си.

Лиам не бе видял войниците, но усети опасността. Тя му даде знак да изтегли Гили. Той клекна до нея, подхвана Гили под мишниците и се намръщи.

— Къде е Блейз? — шепнешком попита младата жена.

— Чудя се…

— Вземи Гили. Вдигни лагера и тръгнете веднага. Трябва колкото се може по-бързо да стигнете до лагера на Грейнджър.

— А вие какво ще правите? — тревожно попита Лиам.

— Ще отклоня вниманието им с Блейз.

Лиам поклати глава.

— Не, не, и дума да не става. Вашият брат…

— Брат ми няма да разбере.

— Госпожице Тия, аз ще отклоня вниманието им…

— Не! — бързо го прекъсна тя. — Тези янки явно жадуват за кръв. Групата не може без теб. Аз не съм в състояние да помогна на Ханк да вдигне Гили и останалите; затова аз ще отклоня вниманието им. Освен това могат да ме помислят за местна юнионистка, излязла да поязди. Няма да ми се случи нищо лошо. Нужно е само да спомена името на Иън и никой янки няма да е заплаха за мен.

— Не…

— Лиам! Трябва да ме послушаш. Казвам ти самата истина — Янките са сериозна опасност за вас, но за мен не. Аз ще се справя. Ако наблизо има разположен лагер на федералисти, даже мога да получа покана за вечеря.

Тия говореше с безгрижен и уверен глас, но Лиам я изгледа намръщено.

— А къде са дрехите ви, госпожице Маккензи?

— Там, на скалата. А сега, моля те, върви. Измъкни Гили оттук. Погрижи се да стигнете до лагера на Лий Грейнджър и не се тревожи за мен. Аз мога да се справя с всяка опасна ситуация.

Гили внезапно се раздвижи и простена.

— Измъкни го бързо оттук! Могат да го чуят.

Лиам я изгледа сърдито. Тя му се намръщи. Гили пак простена. Лиам се раздвижи и повлече ранения по брега. В това време Тия видя единия янки през дърветата — беше се запътил към потока.

Отначало той не я видя.

Мъжът потопи главата си в потока, после напълни шепите си с вода и жадно отпи. Тия не помръдваше, затаила дъх. Той продължаваше да пие. Отново наплиска лицето си. Накрая вдигна глава.

Не беше много стар, макар и не толкова млад като повечето от бунтовниците, за които тя се бе грижила през последните дни. Имаше кръгло лице с гъста брада и яркочервени устни. Самият той бе доста закръглен.

Тия от доста време не бе виждала толкова пълен войник.

Мъжът се втренчи в нея; тя също се втренчи в него.

Той отвори уста, сякаш да извика. Тя бавно се изправи. Беше по долни гащи и корсет, от който се подаваха розовите връхчета на гърдите й.

— Ъ… здравейте — изпелтечи войникът.

— Здравейте — отвърна тя.

Той продължи да се взира в нея. Секундите се нижеха и Тия се надяваше, че Лиам ще успее да се измъкне.

— Ка-ка-капитане! — извика накрая мъжът.

Тя зачака. Не преставаше да брои секундите. Искаше капитанът да я види.

След минута капитанът се появи. Той бе висок, строен, а слабото му лице бе загрубяло от войната. В очите му бе стаена тъга. Младата жена имаше чувството, че той се бие от избухването на войната. Погледна към нея.

— Да не би да търсите някой враг? — извика тя.

— Кого наричате враг?

— Аз ще ви покажа!

Тия побягна по насипа и изчезна сред дърветата. Огледа мястото, където групата им бе принудена да спре. Нямаше и следа от войници.

Подсвирна и Блейз дотича при нея. Кобилата не бе оседлана. Тия се метна на гърба й и препусна през дърветата.

Докато се носеше през гората, чуваше гласовете им. Реши, че са шестима, а може би и повече.

— Къде отиде тя?

— Коя е тя?

— Какво е намислила?

— Къде иска да ни заведе?

— Тя беше гола…

— Полугола…

— Със страхотно дълга коса…

— Годайва!

— Господи, да! Това наистина беше Годайва, която е подмамила стотици мъже към гибелта им!

— Да, това беше тя!

— Тя?

Тя бе подмамила стотици мъже към гибелта им? Господи, как бе възможно така да се преувеличават нещата?

В този момент нямаше значение как я бяха превърнали в такава злодейка. Преценката й се бе оказала вярна — те наистина бяха около шест-седем мъже и препускаха след нея.

Не искаше да играе ролята на фатално-гибелната Годайва и да подхранва нови слухове, но нямаше друг избор.

Препусна отново в галоп по насипа край брега.

— Оттук, момчета!

Обърна Блейз и запрепуска надолу по течението. Янките трябваше да обърнат конете си, за да я последват. Тя забави ход, за да се увери, че преследвачите й не изостават.

Отклони се от речния насип и се насочи към пътя. Чу, че мъжете я последваха. Обърна се, за да се увери, че я виждат.

Десет минути, двадесет. Тия продължаваше да ги изпреварва с най-малко петдесет дължини, но започна да мисли къде би могла да им се изплъзне. Сети се за боровата гора на север. Местността бе изпъстрена с поточета, малки езера и горски вирове. Можеше да се изгуби сред дърветата, да премине през потока, после да се скрие в гъсталака от другата страна.

Докато препускаха, чу ускореното дишане на Блейз. От колко време яздеше? Янките ще трябва да намалят ход, както и тя бе направила, опита се да се успокои.

Стигна до гората и навлезе в нея. Зад себе си чу викове. Явно преследвачите й се бяха разпръснали.

Тия се усмихна, заобиколи езерото и най-сетне намали ход.

Скочи от седлото и поведе забързано Блейз през гъстия храсталак, решена да стигне до редицата от високи борове покрай потока.

Още чуваше виковете на янките зад гърба си. Те навярно не бяха слезли от конете си, но нямаха представа къде се бе скрила, затова кръжаха наоколо. Не можеха да препускат бясно по тази пресечена местност, защото бяха изгубили следите й. Но за разлика от тях Тия много добре знаеше накъде се бе запътила. Прекоси ивицата с боровете. Оставаше й да премине потока и да излезе на отсрещния бряг — там щеше да бъде в безопасност. Вече бе стигнала до най-гъстия шубрак, трябваше само да се отклони по някоя от тайните, едва видими индиански пътечки, за да скрие напълно следите си. Много пъти бе прибягвала до тази изпитана хитрост. Една от пътеките водеше на юг. Покрай нея се редуваха изоставените вигвами на семинолите, където можеше да се скрие и евентуално да намери нещо, с което да прикрие голотата си.

Напредваше бързо. Енергично прегази плитката вода на някакъв приток, после за малко се впусна да плува, защото попадна на по-дълбок вир — бързаше да се отдалечи по-скоро от преследвачите си, които се бяха струпали на брега на потока. Сетне отново хукна между боровете, дърпайки след себе си Блейз. Неусетно се добра до следващите храсти, където възнамеряваше отново да яхне кобилата.

Тъкмо бе излязла на края на поляната, и изведнъж се закова на място, изумена и уплашена.

Пред смаяния й поглед се разкри военен лагер.

По всичко личеше, че е на янките.

Палатките бяха грижливо подредени. Между тях горяха огньове. Това бе добре организиран лагер, с нагъсто поставени постове по дължината на редицата от борове. В далечния ляв ъгъл на лагера се издигаше една по-висока палатка — приличаше на лазарета на Джулиан. Пред нея се виждаха насядали ранени войници. Останалите се бяха разположили около тях. Едни чистеха оръжието си, други пушеха лули, някои се грееха около огъня или пишеха писма.

Часовоите бяха разпръснати по периферията на площадката. Пазеха подстъпите от изток и запад, за да осигурят на почиващите войници възможност да отблъснат всички опити за изненадващи атаки на противника.

Това бе превъзходно избрана позиция — лесна за отбраняване, добре укрепена, с достъп до прясна вода.

Тия не подозираше, че янките бяха навлезли толкова навътре във Флорида, нито пък бе очаквала северняците да знаят за тази закътана сред горите местност, понеже тя не бе отбелязана на нито една топографска карта.

Да, за нея вече нямаше съмнение, че янките бяха изучили добре щата. Разбира се, с всеки изминал месец броят на юнионистите нарастваше все повече. Към армиите на Севера се присъединяваха онези, които бяха уморени от четиригодишното противопоставяне, на които бе дошло до гуша от братоубийствената война, както и тези, които бяха гласували против отделянето на Юга и се бяха обособили в Източна Флорида, за да не бъдат подчинени на Конфедерацията.

Младата жена чу виковете на преследвачите си, които се приближаваха с всяка изминала минута.

Мислено прокле лагера, който най-неочаквано се бе изпречил на пътя й.

„Тук ще бъде моето лобно място!“ — мрачно си каза тя.

Войниците в гората зад нея все още се лутаха сред лабиринта от дървета и дънери, притоци, езерца и храсти.

Но нямаше да закъснеят да се доберат до нейното укритие.

А пред нея се намираше военен лагер със стотици войници на янките.

Тия се скри зад най-близкия бор, като се опитваше да не изпада в паника. Но не можеше да престане да тръпне от ужас. Огледа лагера. Небето се смрачаваше, но въпреки това тя успя да забележи голямата палатка вдясно от центъра на лагера, точно до малкия ручей. Може би тази палатка беше само за офицери. Краят на палатката стигаше до предните борове. Местоположението на офицерската палатка издаваше намерение за някакво уединение, за отдалечаване от шумните войнишки палатки, а също и за подсигуряване на резервен път за отстъпление откъм ручея.

Тия още гледаше замислено тази палатка, когато чу някакъв шум и сърцето й изтръпна. Мъжът, който се показа от входа на палатката, беше висок, чернокос, с внушителна осанка. Но оттук Тия го виждаше само в гръб. Все пак различаваше бялата му риза и кавалерийските му бричове. Сигурно беше офицер — издаваше го властната му походка и уверената му стойка. Отдалече си личеше, че този мъж бе свикнал да заповядва.

Офицерът спря пред един млад русокос войник край огъня на няколко метра от офицерската палатка. От укритието си Тия не можеше да чуе нито дума от онова, което той говореше с плътния си баритон, все още с гръб към нея. Чу по-ясно отговора на войника, понеже той бе с лице към нея:

— Да, сър, разбрах. Ще се срещнете с полковник Брайър в ще останете с него два-три часа. Ако междувременно се завърне разузнавателният отряд, аз трябва да рапортувам на капитан Ейърс, че сте в палатката на полковник Брайър и той трябва да ви потърси там или да ви изчака тук, за да ви осведоми за резултата от разузнаването преди началото на нощта.

Офицерът продължи нататък. Тия отмести поглед към боровете край канавката, опасваща по-отдалечената страна на лагера. В следващия миг чу стъпките на приближаващите преследвачи и веднага се шмугна в най-гъстия храсталак, повела Блейз след себе си.

Щом наближи офицерската палатка, тя извика на кобилата:

— Хайде! Напред!

Кобилата послушно се впусна в тръст. Тия проследи Блейз със загрижен поглед, нервно стискайки юмруци. Блейз нямаше да се отдалечи много… поне така се надяваше господарката й, но не искаше и да издаде скривалището й. Разчиташе Блейз да остане навътре в гората, за да не й се налага да излезе по-напред, където можеше да се натъкне на някой от войниците.

Не искаше любимата й кобила да попадне в ръцете на врага.

— Хайде, момичето ми, върви — прошепна тя.

Тия я проследи с поглед как се отдалечи, доволна, че Блейз скоро откри малка поляна с гъста трева, скрита сред боровете.

Сигурна, че кобилата се е отдалечила достатъчно от лагера, тя се придвижи бързо напред през храстите. Огледа се внимателно. Беше сигурна, че може да се промъкне в голямата палатка, без да я види никой. Там можеше да изчака, да намери някакви дрехи, а когато войниците се откажат да я търсят, да се измъкне и да се скрие сред боровете.

Да, можеше да го направи — нямаше да й бъде трудно.

Но какво ще стане, ако офицерът изненадващо се върне в палатката?

Не, нямаше да се върне! Току-що бе казал на сержанта си, че ще отсъства няколко часа.

Тия прекоси краткото разстояние до палатката, коленичи в меката трева и се промуши под платнището.

Когато се озова вътре, се изправи. Цялата трепереше. Нощта бе много студена, а освен това тя бе мокра. Усещаше косата си като студена влажна наметка около раменете си, от която надолу по гърба й се процеждаха ледени капки. Освен това бе изплашена до смърт и зъбите й тракаха. Имаше нужда от одеяло. Огледа се отчаяно.

Палатката бе голяма и уютна. На земята беше постлан дори килим. До голямото войнишко легло имаше маса, а на нея бе разгърната карта. Мундирът на офицера бе преметнат на облегалката на стола до масата. Имаше огледало, малък сандък с провизии и още една масичка, отрупана с книги, военни ръководства, медицински списания и инженерни учебници. Книгите бяха овехтели от четене и за миг тя се изкуши да ги погледне. В Симарон баща й имаше голяма библиотека и насърчаваше децата си да четат. Майка й също обичаше книгите; често им повтаряше, че с книгите можеш да пътуваш из цял свят, докато си се настанил удобно в дълбокото меко кресло пред камината. Освен това книгите бяха отлични учители, които разкриваха тайните на света за тези, които бяха жадни да ги узнаят. Те бяха приятел, с когото уютно можеш да се свиеш на дивана в дъждовен ден; можеха да те развеселят, когато си много самотен и тъжен, сякаш целият свят тежи на плещите ти.

Понечи да вземе една книга, но се спря.

Не беше дошла тук, за да чете. Беше дошла, за да се скрие и да намери някакви дрехи, а със сигурност не можеше да се облече със страниците на някоя книга!

Продължи да се оглежда. Видя още един пътнически сандък. Върху него бе сгъната чиста памучна риза.

Всичко в палатката бе подредено. Тия се заинтригува що за човек бе високият тъмнокос офицер, когото бе видяла да излиза от палатката. Той бе янки, враг. Определението „враг“ пасваше по-лесно, когато се отнасяше за някой непознат. И брат й бе „враг“, но лицето му бе едно от най-обичните за нея. Сега повече от всякога изпитваше омраза към войната.

Реши, че във втория сандък сигурно има дрехи. Можеше да облече ризата, която бе сгъната върху него, а вътре сигурно щеше да открие някакви панталони. Положително щяха да са й големи, но все щеше да намери нещо, с което да ги върже на кръста си. Приближи трепереща към сандъка. Отвори го. Беше пълен с панталони. Хубави, топли, вълнени войнишки панталони. Извади ги и ги остави на сандъка, после погледна нервно към платнището, закриващо входа на палатката. Приближи до него, повдигна го леко и внимателно се огледа навън. До огъня бе седнал един войник — явно бе на пост. Видя и други мъже, заети с обичайните си задължения в лагера. Никой не подозираше за присъствието й.

Пусна платнището и се върна към сандъка. Вече почти замръзнала и изнервена, че някой може да я завари, Тия бързо смъкна корсета и долните си гащи. Пръстите й се бяха вцепенили от студ и тя с мъка развърза връзките на корсета и гащите, освободи се от мокрите си дрехи, наведе се и посегна към ризата.

В същия миг замръзна, вцепенена от страх. Усети, че имаше някой. Не чу никакъв звук, но въздухът… да… усети как въздухът се раздвижи. Някой безшумно бе влязъл.

Да, някой бе дошъл. А тя бе с гръб към него.

Чу изщракването на предпазител на пистолет.

— Кой си ти и какво правиш? Гласът бе дълбок, с властна нотка.

Тия се обърна. Мъжът бе насочил срещу нея своя колт. От гърдите й се изтръгна ужасен стон.

Взираше се право в Тейлър Дъглас. Висок, строен, тъмнокос, застрашителен — както сама бе забелязала преди вре ме. Чертите на лицето му не изразяваха никакви емоции.

Освен гняв. И безпощадност.

Да, той бе офицерът, когото бе видяла да излиза от палатката. Трябваше да се досети, трябваше да го предвиди, по-добре да се бе удавила в реката, отколкото да дойде тук!

О, разбира се! Тейлър беше янки, който много добре познаваше местността и защитните предимства на тази позиция.

И да… книгите… трябваше да се досети, че са негови. Да, това бе неговата палатка. И той се бе върнал.