Хедър Греъм
Триумф (4)

Глава 3

— Ваша ли? О, не, дълбоко се заблуждавате! — отвърна тя с леден тон. — Аз не съм ваша, нито пък на юнионистите. Не принадлежа на никой мъж, щат или правителство. Аз не съм нечия собственост…

— Така както никой мъж или жена не може да бъде нечия собственост — тихо я прекъсна той.

Тия затаи дъх, разбрала, че той намеква за робството над чернокожите, защитавано от южните щати. Вероятно предполагаше, че тя, като южнячка, е за запазване на съществуващото положение в Юга.

Разбира се, тя не бе длъжна да му обяснява, нито я вълнуваше особено какво си мислеше този непознат янки за нея, за нейните идеали, морални принципи или за причините, ръководещи нейното поведение. Но все пак се почувства задължена да реагира на думите му:

— Най-учтиво ви моля да ме освободите, сър. Не принадлежа на никой мъж и аз не притежавам никакви хора — жени или деца. Нито пък членовете на семейството ми.

— Но коя сте вие? Кое е вашето семейство? Кажете ми само това и аз галантно ще ви помогна да се изправите на крака.

Тя сви устни и го изгледа втренчено.

— Мога да почакам — добави той.

Тия се усмихна студено.

— Добре. И аз мога да чакам. Обаче нямам никакво желание да поощрявам опитите ви на всяка цена да се държите „галантно“ с мен.

— Е, добре. Щом е така, не ни остава нищо друго, освен и двамата да почакаме.

За неин ужас той се изтегна на тревата до нея, но продължи да я притиска към земята. Вбесена, тя се опита да се освободи, но скоро разбра, че не може да надделее в неравностойната борба с много по-силния от нея мъж.

Междувременно той продължаваше да я наблюдава невъзмутимо. Не откъсваше лешниковите си очи от нея. Тия отново усети странно потръпване, както при предишните мигове, когато погледите им се кръстосваха. Имаше предчувствието, че той знае нещо за нея, но го пази в тайна. Освен това тя през цялото време се опитваше отчаяно да не допусне сближаване между тях.

— Катрин — излъга тя. — Името ми е Катрин Мур.

На пръв поглед отговорът й като че ли го задоволи. Той се надигна и й подаде ръката си с галантността, която й бе обещал. Но тя, разбира се, не пое предложената й мъжка десница. Може би се държеше детински, но не желаеше да рискува, като приема дори най-незначителната му подкрепа. Младата жена предпочете да се надигне сама, без да го изпуска от очи.

— А сега какво ще правим?

— Ще яздим.

— Но моят кон…

— Той ще ни следва.

Тя поклати глава.

— Вие сте ненужно жесток към вашия прекрасен жребец, янки. Не е разумно да го претоварвате с двама ездачи…

— Вие не тежите много — увери я той с леко пренебрежителна нотка, което за миг я накара да съжалява, че е толкова дребна на ръст.

Всички останали в тяхното семейство бяха високи, особено братята й. Дори и майка й беше с една глава по-висока от нея. На Тия й се прииска да изглеждаше по-внушителна.

— Вие се заблуждавате… — започна тя, ала той веднага я прекъсна:

— Предпочитам да замълчите, госпожо!

— Не съм длъжна да…

— Много лесно мога да ви запуша устата.

Тия яростно стисна зъби и сърдито кръстоса ръце пред гърдите си.

— Би трябвало да благодарите на съдбата, янки, че успяхте да измъкнете куршумите от пистолета ми. Защото за един смъртоносен изстрел не се изисква мъжка сила!

— Ще го приема като приятелско предупреждение. А сега ще млъкна и аз, за да играем играта като равноправни партньори — отсече той.

Сетне й хвърли един изпитателен поглед и добави няколко успокояващи думи с чувствително по-кротък тон. Може би в неговите очи тя изглеждаше доста уплашена. Само че най-лошото бе в това, че тя също го осъзнаваше. Не искаше последната дума да бъде негова, нито да се подчинява на заповедта му да мълчи през целия път.

Но засега не й оставаше друг изход, освен мълчаливо да го следи с поглед.

Така изтекоха няколко мъчителни за нея минути. Тя си помисли, че най-плашещото в сегашната нелепа ситуация — заплахата за живота й — беше неговата необяснима способност да открива следите на преследваните от него хора. Той вече бе открил следите на групата, макар че твърде рядко се взираше в отпечатъците от стъпките или проверяваше за пречупени клонки и стъпкани цветя покрай пътеката. Набързо прекоси гористия участък, после се върна при коня си и се настани на седлото зад нея, след което спокойно потегли напред. Въпреки че му бе отнело доста време да я проследи и залови, както и да се върне при нейните дрехи, Тия не се съмняваше, че този непознат ще успее да настигне групата. Питаше се само дали това ще стане преди или след като ранените и охраняващите ги младежи стигнат до стария изоставен индиански бивак.

С всяка измината минута тя все повече се уверяваше, че той рано или късно щеше да попадне на скривалището на ранените войници. Това бе ясно като бял ден.

— Вие би трябвало да се задоволите само с мен и да ме отведете в някой затвор — внезапно му заяви тя. — Аз съм прочутата Годайва. Хиляди хора съм погубила, десетки кораби съм потопила под водата, аз — е, заедно с генерал Лий и с благословения Стоунуол, докато той още бе жив, и с помощта на още неколцина пълководци — успях да поддържам боеспособен духа на южняците. Аз успях да…

— …успяхте да спечелите публиката в театъра? — сухо я прекъсна той.

Тия прехапа устни и сведе поглед. Някога майка й бе мечтала да стане актриса. Било е много отдавна, преди да се запознае със съпруга си. Може би Тия не бе наследила колорита на майка си, но все пак притежаваше някакъв талант за драматични роли, включително и способността да лъже хладнокръвно.

— Пак ви предупреждавам — аз съм доста опасно създание. Трябва да ми вържете ръцете, ако искате да сте спокоен. Ако пък изчакате съвсем да се стъмни, може да се случат ужасни неща. Аз дори не съм човешко същество. Мога да се преобразявам. Аз…

— Заслонът е ето там, пред нас. Мисля, че вашите хора са потърсили убежище там — равнодушно отбеляза той.

— И какво ще правите с моите ранени бойци? — нетърпеливо го запита тя.

— Нека да видим що за хора са — отвърна той.

— Но те са само едни неопитни юноши!

— Може би да, а може би не.

— Но…

— Явно имате навик за всичко да лъжете.

— Сега не лъжа!

— Е, да, вие просто отбягвате да говорите истината, нали така, Катрин?

Произнесе името й с едва прикрита насмешка. Като че ли знаеше, че тя го бе излъгала и за името си.

— Предупредих, че при първата удобна възможност ще ви застрелям. Няма да ви позволя да причините зло на онези хлапаци.

— Ако онези хлапаци са такива, каквито ми ги описвате, те няма да представляват опасност за мен.

— Но ако не се окаже точно така, вие ще загинете начаса!

— Не мисля така.

Не й бе нужно да го гледа в очите, за да усети как огненият му поглед я пронизва. Тия отново се зачуди дали пък не я познава отнякъде. За себе си бе сигурна, че никога не го е виждала. И все пак й напомняше за някого, само че не се сещаше за кого.

— Помислете за това — бих могла да ви отведа към някоя клопка — предупреди го младата жена с тих, но леко зловещ тон.

— Вече обмислих тази опасност, само че не ми се вярва да ме водите накъдето и да било в момента — лениво отвърна той, с нотки на характерното провлечено южняшко наречие.

Това я накара да бъде нащрек — макар че се сражаваше на страната на северняците, може би бе роден и отрасъл на юг.

Тия се извърна, за да може да вижда поне част от лицето му.

— Вие да не сте предател?

— Аз съм верен на моите убеждения и затова се смятам за честен и почтен мъж. Питам се само докъде се простират вашите понятия за чест.

Тя отново се обърна напред. Започваше да се мръква. Макар че отлично познаваше цялата местност, в този измамлив полуздрач и тя би могла да обърка пътя. Все пак той се оказа прав — вече наближаваха стария заслон на индианците, скрит между дърветата.

— Какво си мислите, че ще успеете да направите? Да се втурнете там, да ритнете силно вратата и да застреляте от упор половин дузина хора? — отчаяно възкликна Тия. — Ако разберат, че ги преследвате, те също ще открият огън по вас.

— Няма, ако вие успеете да ги успокоите — рече той.

— Какво? Как така ще ги спра?

— Защото искате те да оцелеят.

— Шансовете се…

— …се свеждат до това някой от вашите „хлапаци“ да ме простреля, преди аз да успея да ги натръшкам всичките на земята. — Думите не прозвучаха като самохвалство, а като констатация на неоспорими факти.

Той дръпна поводите и спря жребеца на пътеката точно пред завоя, зад който се намираше заслонът. Тази скромна постройка бе изградена и после изоставена преди много години, по време на войните със семинолите, когато индианците от Флорида са обитавали колиби, издигани с колове и дивечови кожи, преди да се научат, че прекалено честото преместване заради настъпленията на белоликите изисква да се ограничават само до най-скромно ограждане и поставяне на сламени покриви.

Оттогава постройката се използваше доста често, защото наоколо нямаше къде другаде да се подслоняват пътниците. Бе любимо скривалище на влюбените двойки, ловците и рибарите също обичаха да се отбиват тук. Но си оставаше известно само на местните жители.

Или поне тя така си мислеше.

— Е, Годайва? — закачливо подхвана той.

— Оставете ме на мира. Аз ще ги предупредя да не стрелят. Освен ако вие решите да отведете моите ранени обратно в лагера на янките…

— Аз искам, Годайва, само едно — да видя твоите ранени.

Трудно й бе да повярва на думите му. Пушката му не само че изглеждаше опасна — тя бе смъртоносно оръжие, особено в ръцете на опитен стрелец като този разузнавач на янките, способно доста бързо да „натръшка“ младежите и ранените на земята, както той се бе изразил.

— Тогава нека да отида и да ги предупредя.

Този път той пръв скочи от седлото. Тия побърза да скръсти ръце пред гърдите си, за да му покаже, че не желае помощ, за да слезе от жребеца.

Сега обаче той изобщо не й предложи помощта си. Тя се озърна и преди да скочи на тревата, срещна странните му златисти очи. Твърдият му поглед я убеди, че той отлично съзнаваше, че тя се бе засегнала от отказа му да й подаде ръка на слизане от седлото.

— Можеше да ми подадете ръка. Това е толкова простичък израз на вродена учтивост.

— Но вие навярно щяхте да се изплюете върху нея. Хайде, време е да видим вашите хора. Повикайте един от тях и му кажете да остави оръжието на земята.

Тя пристъпи към заслона, но не посмя да надникне вътре. Инстинктът я предупреди, че непознатият янки си разбираше от работата и ако се опитат да хитруват, нищо не можеше да спаси нито нея, нито момчетата.

— Джейми! Джейми Джонсън! — извика тя. — Тук е… — За малко да издаде името си, но за щастие се усети навреме. — Аз съм! Моля те, излез навън!

Старата олющена врата се открехна и на прага се появи Джейми Джонсън, понесъл на ръце ранения Енфийлд. Тия се зарадва, като видя, че младежът се заозърта предпазливо, макар че моментът никак бе от радостните.

— Госпожице Т… — понечи да заговори Джейми.

— Не говори повече! — изкрещя му Тия. — Сред нас има враг, само че той се закле да ни остави на мира, ако не го мамим. Пусни пушката си на земята. Кажи и на останалите да оставят оръжията си.

— Но, госпожице Т…

— Джейми, ако ти е мил животът, за Бога, Джейми, направи каквото ти казах! — замоли го тя. — Хвърлете пушките.

— По дяволите, Джейми! — извика някой от вътрешността на хижата. — Аз не държа оръжие. Само се опитвам да спра кръвотечението на Стюарт, за да не издъхне в ръцете ми!

Това можеше да е лъжа, но можеше и да е истина. Обаче непознатият янки като че ли действаше по инстинкт — той заобиколи Тия и надникна вътре, с ръце, опрени на двата колта на колана си, с пушката в дясната си ръка.

Лесно щеше да се справи с момчетата…

Тия бе сигурна, че е достатъчно само да се завърти с двата колта в ръце и да ги засипе с куршуми.

Затова побърза да влезе след него.

Оказа се, че Трей Маккормик не бе излъгал. Осемнадесетгодишният младеж стоеше край Стюарт Адейр — единия от двамата ранени, положен на дървен нар, и оправяше превръзката на бедрото му. Хадли Блейк, вторият ранен войник, мина покрай тях накуцвайки и опря глава о седлото, окачено в ъгъла на тънещата в прах хижа. Гили Шенли, третият от младежите, търсеше в ъглите пръчка, за да направи нещо като турникет за крака на Стюарт.

— Хайде, момчета, излезте и ме оставете да видя какво може да се направи — заповяда им Тейлър. Младежите застинаха, вперили въпросителни погледи в него.

— Хайде, излизайте! — нареди им той този път с по-строг тон.

Те се подчиниха.

Тия едва не извика, когато видя как Тейлър хвана окървавения крак на Стюарт. Той вдигна очи към нея.

— Хайде, лейди Годайва, сигурно разбирате нещо от превързване на рани. Донесете някакви кърпи, а после ще му поставим турникет…

— Не мога да намеря подходяща пръчка — оплака се Гили.

— Ами излез навън и откърши някой клон. Хайде, момко, какъвто си як, сигурно можеш да изтръгнеш цял бор заедно с корените!

Гили послуша съвета му. Тия веднага разкъса ризата си, радостна, че непознатият янки се съгласи да помогне на горкия Стюарт, но унижена, че той им нареждаше какво да правят. По дяволите, тя си знаеше работата и ако той не се бе заел да я преследва, сега нямаше да се озоват в толкова трудно положение. За щастие Тия успя да спре кървенето. Беше помагала на брат си още от началото на войната и знаеше всичко за лекуването на ранени войници.

Обаче трябваше да признае, че непознатият янки действаше много по-чевръсто. Само за секунди той нагласи турникета. После й обясни как да го махне, когато раната започне да зараства. Тия се зарадва, че го бе оставила да ръководи, както и че бе успяла да се сдържи и да не го засипва с хапливи забележки. Трябваше да се спаси човешки живот и всичко останало беше без значение.

— Редник Гили, това ли е името ти? — запита севернякът.

— Редник Гили Шенли, сър! — отвърна русокосият младеж с едва наболи мустаци и козирува отривисто, което подразни Тия.

— Трябва да отидеш до потока и да донесеш повече мъх от крайречните камъни. Ще го оставиш ето там и ще приготвиш лапа за раната, за да заздравее по-бързо.

— Слушам, сър.

— Ще ми трябват и горски гъби, от онези с черните шапчици. Разбираш ли за какво говоря?

— Аз ще отида — обади се Тия. — Знам точно какво е нужно…

— Не, той ще отиде — нареди севернякът и я изгледа строго.

— А ти наемаш ли се да направиш няколко шева?

В джоба си тя носеше игла и малко от хирургическите конци, които си бе набавила от братовчед си Джеръм Маккензи, един от малцината, които бяха успели да преодолеят блокадата. Извади конците, за миг огледа иглата, притеснена, че не може да я обгори. После видя как севернякът измъкна от джоба си кибрит и запали една клечка.

Тия обгори на пламъка върха на иглата, за да я стерилизира, после вкара конеца и много внимателно започна да шие раната на младия войник на светлината на кибритените клечки, които Тейлър палеше една след друга.

Усети как той зорко следи движенията на ръцете й. Когато свърши, Тия уморено вдигна очи и за пръв път съзря в лешниковите му очи искрици на възхищение.

— Отлично свършена работа — похвали я той.

— Имам доста опит — глухо отвърна тя.

— През цялата война само във Флорида ли сте били?

— Да, и мога да ви уверя, че никога не са ни липсвали ранени или болни войници и офицери.

— Не предполагах, че в такова затънтено място дреме подобен самороден талант. Докато ви гледах, си мислех колко полезна бихте била на бойното поле, където при истински трагичните битки десетки хиляди мъже могат да издъхнат само за един ден.

— Не зная дали бих била полезна другаде — сви рамене Тия. — Всичко, което съм научила, го дължа на… — Тя прехапа устни и се поколеба — не искаше той да научава повече за нея.

— Научи го от брат си, който е най-добрият полеви хирург във Флорида! — гръмко се намеси Трей Маккормик.

Севернякът се подсмихна, без да извръща поглед от нея:

— Най-добрият хирург ли? И кой е той, редник?

— Не му казвай, Трей! Не искам този мъж да знае истинското ми име, нито имената на братята ми. Не искам брат ми да…

— Или вие самата? — прекъсна я севернякът.

— Не искам брат ми да бъде изложен на някаква опасност! — довърши Тия вместо него.

— Но госпожице Т…

— Трей!

— Слушам, госпожице.

Севернякът не продължи да настоява да узнае името й, но тя продължаваше да се чувства неловко. Усещаше, че той я изучава напрегнато и може би бе разбрал за нея повече неща, отколкото й се искаше.

— А сега какво ще правим? — попита го тя.

— Ще почакаме Гили да се върне.

— Аз сама мога да поставя турникет. Знам за лекуването чрез лапи от мъх и плесен колкото и лекарите.

— Дори повече от тях, предполагам — отбеляза той.

— Вие самият да не би да сте лекар?

Той поклати глава, но тя забеляза леко колебание у него. Тогава разбра, че той също се старае да не се издава.

— В миналото ми се е случвало да шия рани.

— Какво?

— Нищо особено. И аз като вас съм се учил от практиката.

Гили се върна задъхан, но торбата му беше пълна с мъх и гъби.

— Сега трябва да се намачкат — започна севернякът.

— Да, така се прави. Нека аз да се заема с това. Оставете ме да приготвя и турникета — рече Тия. — Гили, ела да ми помагаш. После ще изнесем всичко навън. Сега ми донеси торбата си.

Гили изпълни нарежданията й. Коленичи до нея и й помогна да преместят един дънер, за да се използва като маса.

— Гили, не се озъртай, докато ти говоря.

— Да не се озъртам ли?

— Гили, ние ще му подготвим една изненада.

— Ще го изненадаме ли? Но той ще си отмъсти.

— Гили! Той е офицер от армията на янките. Да знаеш, че не е дошъл тук да ни учи на полева хирургия.

— Но, Тия, той току-що спаси живота на Стюарт.

— Да, и аз съм му много благодарна за това, макар че ако не бяхме се отдалечили толкова, Стюарт можеше да няма нужда от тези шевове. Работата е там, Гили, че не можем да го оставим да си тръгне оттук, макар и под претекст, че ще доведе помощ, защото ще докара тук неприятелски войници.

— Янките…

— Да, сега те са навред във Флорида, Гили! Решили са, че представляваме опасност за тях, и искат да се справят с нас. Струпали са войски в северните части на щата, на запад от Джаксънвил и Сейнт Огъстин. Знаем, че са решили да настъпят насам. Повярвай ми, Гили, ако той си тръгне оттук, може да доведе подкрепления!

— Ами как да го спрем?

— Ще измислим нещо, ще го изненадаме!

— Видяхте ли как е въоръжен?

— Да, разбира се, и съм сигурна, че умее добре да си служи с оръжието. Затова трябва да отвлечем вниманието му и ти да го нападнеш отзад. Това е единственият ни шанс.

— Вие искате да го застрелям в гръб? Не мисля, че това е воинска постъпка, госпожице Тия. Това е хладнокръвно убийство. Все още има такива неща като чест и доблест на този свят и няма значение кой печели и кой губи войната. Аз искам да съм честен пред себе си.

Тя се вгледа в младежа, който като че ли много добре осъзнаваше какво е разумно и какво не в тази заплетена ситуация.

— Да, разбирам. Аз наистина не исках да те превърна в хладнокръвен убиец, макар че ако се замислиш, всяко сражение е масово убийство. Не се налага да го убиваш. Само трябва да го изненадаш и да го повалиш на земята. Ще го оставим тук вързан, а ние веднага ще тръгнем на запад и когато стигнем в лагера на нашите войски, за ранените ще има повече надежда да оцелеят!

— Да го оставим тук вързан? Но тук е пълно с бандити, госпожице Тия!

— Не се съмнявам, че ще успее да се отвърже. Само се моля да се забави повече.

— А как ще отклоним вниманието му?

— И аз не знам! — уморено призна тя. — Но ти трябва да си готов да действаш, като ти дам знак. Когато се открие благоприятна възможност, предупреди Джейми и Трей.

— Госпожице Тия, ние вече можем да носим Хадли с нас, но ако се опитаме да местим и Стюарт, страхувам се, че раната му отново ще се разкървави.

— Имаме ли достатъчно храна?

— Какво?

— Храна, редник, нещо за ядене!

Гили унило поклати глава.

— Първо искате от мен да го застрелям. А сега искате да го каните на вечеря, така ли, госпожице Тия?

Тя въздъхна, окончателно загубила търпение. До гуша й дойде да се разправя с тези хлапета!

— Просто се опитвам да спечеля време.

— Ние и без това изгубихме доста време тук. Готов ли е турникетът?

Тя погледна мъха и гъбите. Припомни си колко лесно се бе справила с лечебните процедури. Напоследък ранените бяха толкова много, че тя се бе научила да върши всичките процедури механично.

Мъхът и гъбите сега представляваха безформена маса, готова да бъде наложена като лапа върху раната на Стюарт, след което оставаше само превръзката около бедрото на ранения войник.

— Хайде, да вървим. О, да, забравих, че сме длъжни да го поканим на вечеря. Нали целта ни е да спечелим време?

Тия взе приготвената лапа и влезе в заслона. Гили я последва. Вътре севернякът, заедно с Трей и Джейми, се суетеше около ранения войник, за да облекчи страданията му. От време на време мъжете се преместваха до другия нар, където лежеше Хадли Блейк. От джоба на мундира си севернякът измъкна малката си плоска бутилка с уиски. Сега промиваше с уискито ранената ръка на Хадли.

Макар че Тейлър въобще не се обърна, Тия разбра, че той ги бе чул, когато двамата с Гили влязоха. Продължаваше да разглежда раната на Хадли.

— Вашият брат е дяволски добър хирург, ако той е лекувал ръката на Хадли.

— Той го лекуваше.

— Този младеж е можел да изгуби ръката си.

— Брат ми е много добър в спасяването на крайници — промърмори тя. В гласа й се долавяше искрена гордост от брат й.

Севернякът се изправи.

— Готова ли е лапата?

— Ето я.

— Подайте ми я и идете при другия ранен. Сигурен съм, че знаете как да му помогнете.

Тия го изгледа замислено, после се приближи до нара на Стюарт, който се мяташе неспокойно.

Стюарт беше съвсем млад, може би петнадесет-шестнадесетгодишен — най-малкият от групата младежи, припомни си тя и отметна черния кичур от челото му.

— Помогни ми, Трей.

Трей веднага се приближи към нея.

— Мислите ли, че малко уиски ще помогне? — попита тя северняка.

— Разбира се. — Той пристъпи напред и провери с пръст здравината на шевовете. Стюарт Адейр простена и отново се присви. Но все пак цветът на лицето му сега бе по-здрав.

В полеви условия уискито често се оказваше най-подходящото подръчно средство за почистване на раните. Брат й Джулиан бе споделял с нея, че раните, почистени с уиски, често заздравявали много по-бързо. Тия почисти раната и без да се бави, постави лапата, след което се зае да бинтова крака на Стюарт.

— Ето там има малко сено. Можете да го подложите под гърба му, за да лежи на меко — предложи севернякът.

Те двамата преместиха ранения войник, като внимаваха да не му причинят нови страдания. Когато Стюарт най-после се унесе в дълбок сън, Трей попита:

— Мислите ли, че Стюарт ще се възстанови?

— Много е важно дали има желание за живот в него, момче — обясни му севернякът. — Да, вярвам, че отново ще успеем да го изправим на крака.

— Кой иска да хапне от вареното със сухарите? — предложи Гили. — Янки, вие сте добре дошъл на нашата скромна трапеза.

— Добре, но аз мога да помогна за омекването на коравите сухари. Ще донеса вода от потока. Ще взема тези двете котелки, но по-добре ще е да ги нося на дръжката на метлата, като кобилица. Подай ми дръжката, синко.

Гили се наведе и взе счупената дървена дръжка на метла, за да я подаде на Тейлър, който веднага излезе от хижата, без да се притеснява, че за малко остана с гръб към младежите. Понеже още не беше удобен моментът за нападение в гръб, Тия само кимна към Трей и също излезе навън.

Тейлър отиде до потока и се надвеси над водата.

— По дяволите… о, извинете, госпожице Тия. Какво, за Бога, си е наумил той? — попита Джейми.

— Не зная… — промърмори Тия и отново се почувства неудобно, докато гледаше замислено към вражеския офицер. Искаше й се да отгатне какво таи в сърцето си, за да може да го разбере.

Внезапно той се стрелна, бърз като светкавица. Измъкна една мятаща се риба, набучена на острия край на счупената дървена дръжка.

— Браво, чудесно, по дяволите, много сте добър! — извика въодушевено Джейми. — Ох, прощавайте, госпожице Тия…

— Престани да се извиняваш за всяка ругатня! — сопна му се Тия и въздъхна уморено. — По време на война всичко се променя.

— Да, госпожице, съжалявам. Ще отида да събера дърва за огъня.

— Не, почакай… — смутено промълви Тия. Не искаше никакви подаръци от този странен мъж, който се държеше по-скоро като приятел, отколкото като враг.

* * *

Ала повече не можеха да чакат. Не бяха се хранили от почти две денонощия, а освен това от два месеца не бяха яли до насита. Огънят бе стъкнат набързо и пламъците му озариха скромната вътрешност на хижата. Гили беше много опитен в приготвянето на това, което той наричаше „варено със сухари“ — всъщност това си бе постна чорба, с повече накиснати сухари, но се използваше мазнината от бекона, изяден сутринта на закуска. Севернякът и този път помогна на огладнелите младежи, като измъкна от торбата си, окачена за седлото на жребеца му, доста едър къс пушен бекон, а освен това Гили добави и рибата. Севернякът имаше и кафе в запасите си, а за десерт наля по няколко капки уиски във всяка чаша с кафе. За искрено огорчение на Тия след около час, когато луната се надигна на небосклона, младежите вече гледаха този янки с неприкрито обожание.

Тя отиде до потока под претекст да помогне на Джейми за измиването на канчетата, но всъщност искаше да размени с него няколко думи насаме.

— Не забравяй, че той е северняк — наш враг, при това много опасен. Предупреди останалите да внимават с него.

— Да, госпожице Тия, но нали казахте, че трябва да печелим време. Мисля, че успяхме. Трей и Гили сега са в хижата, за да вечерят заедно с Блейк и Стюарт. Това ще им даде сили да се движат, когато настъпи подходящият момент, нали така?

Тя кимна в знак на съгласие.

— Ще се опитаме да поспим. Засега той не дава признаци, че се кани да заминава оттук. Но не забравяй, Джейми — той е наш враг.

— Няма да забравя, госпожице.

— Утре рано, преди разсъмване…

— Да?

— Ще го накарам да ме придружи до потока. А вие ще ни последвате. Аз ще се постарая да отвлека вниманието му. Тогава вие ще се появите и ще го изненадате. Но ще трябва да действате много бързо и много решително. Ще се справите ли?

— Аз може да съм доста млад, но никога не забравям задълженията си.

— Добре.

Те се върнаха при останалите.

Високият янки остана сам край огъня, с металната чаша в ръка, загледан в догарящите въглени. Отстрани фигурата му изглеждаше доста внушителна в стегнатия кавалерийски мундир.

Тия отново бе обзета от странното чувство, че той отлично съзнава какво са замислили те. Нали виждаше и чуваше всичко около себе си, нали притежаваше загадъчно изострен усет за предусещане на изненадите?

Когато те приближиха до огъня, той се обърна към тях. Цветът на очите му удивително напомняше на бляскавите пламъци. На Тия й се стори, че долавя нещо заплашително в искрите, озаряващи зениците му.

Джейми заговори и я откъсна от унеса:

— Ще отида да видя как са нашите ранени и ако трябва, ще ги завия с одеялата.

— Добре ще сториш, боецо — насърчи го севернякът.

Джейми се отдалечи, пристъпвайки предпазливо. Така Тия отново остана сама с този странен янки. Усети как погледът му с онези пронизващи пламеннозлатисти очи остана прикован в нея, придружен от лека усмивка на устните му.

— Може би е по-добре да се опитате да побегнете към лагера на вашите войски? — предположи той.

— Може би.

— Аха, но сте решили да не ме изпускате от поглед.

— Може би.

— Тогава защо имате вид на подплашена птичка, готова всеки миг да изхвръкне от кафеза? Кажете, но честно: боите ли се от мен, Годайва?

— Не.

— Само че сърцето ви бие с хиляда удара в минута, нали? Достатъчно е само да ви погледне човек в лицето, толкова е напрегнато…

— Да не си въобразявате, че ме познавате толкова добре!

— Да, познавам всеки сантиметър от вас.

Сърцето й може би наистина биеше с хиляда удара в минута. При все това тя отметна косата си с привидно безгрижие.

— Ще ви бъда много признателна, ако престанете да ми напомняте за конфузното положение, в което неволно се бях озовала.

— Нямаше да ви го напомням, ако можех да го забравя — отвърна той все така с усмивка.

Но Тия не бе сигурна дали най-после е сериозен, или просто му харесва да я дразни.

Той посочи към дънера:

— Седнете, Годайва.

Тя го изгледа неспокойно. Искаше й се само едно — да му пожелае лека нощ и да побегне към заслона, където щеше да се чувства в безопасност, обкръжена от младежите.

Той усети, че тя се колебае, и се усмихна насърчително:

— Бъдете по-смела, по-дръзка! И не се страхувайте да поемате рискове. Смелост, Годайва!

— Няма никакъв риск за мен да съм близо до вас! — възрази му тя, макар че това бе лъжа, защото внезапно…

Внезапно младата жена се почувства толкова застрашена, както никога досега в живота си.