Хедър Греъм
Триумф (2)

Глава 1
РАЗДЕЛЕНОТО СЕМЕЙСТВО

Зимата на 1863 година.

Единадесет месеца по-рано.

 

— Тия! Госпожице Тия! Някой идва насам!

Тия Маккензи застина, щом чу тревожния вик на редник Джейми Джонсън, долетял до нея през горичката.

— Госпожице! — отчаяно продължи Джейми. Тя напрегна слуха си и дочу дори смутеното му изкашляне. — Не исках да нарушавам вашето усамотение, но…

Младата жена не смееше да помръдне. Чувстваше се напълно уязвима, което за пръв път й се случваше, откакто бе започнала проклетата война, а и някой идваше.

— Госпожице Тия, зная, че сте… в неудобно положение, обаче…

Неудобно? Меко казано.

А, да, тя беше гола-голеничка, както обичаха да казват момчетата за някой чисто гол човек. Тя си бе въобразила, че вече бяха навлезли достатъчно навътре от морския бряг, за да избегнат срещите с неприятелските отреди.

В тези дни това беше очевидно невъзможно. Сега се прилагаха нови стратегии. Неприятелят избираше да нападне точно когато те бяха най-зле заради епидемии, когато страдаха от недостиг на храни или муниции, с надеждата, че ще спечели предимство благодарение на превъзходството си в снабдяването си с жизнено важни стоки.

Тя сама си бе виновна, задето се бе съгласила да потегли на път само с трима неопитни младежи. Тези редници бяха толкова зелени. Още не бяха започнали да се бръснат. Освен това в групата имаше още двама тежко ранени войници — именно заради тях Тия съвсем внезапно се бе решила да се отклони от пътеката. Отчаяно й се искаше да се отърве от следите от тежкия ден — чувстваше се непоносимо мръсна от кръвта на ранените и от прахта, полепнала по кожата й по време на дългия изнурителен преход. След последното сражение в предишния им лагер, разположен край реката, двамата войници бяха тежко ранени и животът им беше застрашен. Хирургът в полевата болница — братът на Тия, Джулиан Маккензи — ги оперира и така ги спаси от гибел, но скоро след това групата трябваше да напусне лагера поради внезапната промяна във фронтовата обстановка. Вместо да отведат ранените на север, както първоначално възнамеряваха, Тия и Джулиан бяха принудени да тръгнат на югозапад. Така стигнаха до предишния лагер Крийк, недалеч от бащиното им имение Симарон. Тия се надяваше да намери малко свободно време, за да посети родителите си, след което планираше отново да се върне в лагера, за да помага на брат си в грижите за пострадалите бойци.

— Госпожице Тия!

Гласът на Джейми я сепна. Тонът на младежа сега бе още по-отчаян.

Трябваше да се съвземе, да се отърве от вцепенението.

Кобилата й бе наблизо, но дрехите й бяха останали на отсрещния бряг на реката. Цялата бе мокра, но още не бе успяла да измие косата си, която сега бе разпусната и покриваше гърба и раменете й като черен плащ.

Войникът щеше да стигне до нея след броени секунди.

— Спри там, където и да си. Събери групата и ги поведи по пътеката. И побързай! — извика Тия. Неочаквано дори за самата нея, гласът й прозвуча заповеднически.

— Да тръгваме ли? — учуди се Джейми.

— Да, тръгвайте! Колкото е възможно по-бързо. Аз ще ви настигна.

— Не можем да ви оставим тук сама! — ядосано отвърна Джейми.

Тия напрегна слух и чу стъпките, въпреки че младежът се движеше по покрита с борови иглички пътека.

— Не смей да се приближаваш повече, чуваш ли ме? Прибери ранените войници и тръгни с тях и останалите. Познавам всички пътеки в околността по-добре от всеки друг, така че не се страхувай. Ще ви настигна най-много след половин час. Аз сама ще проверя кой идва насам и ако е неприятел, ще го заблудя, за да не може да ви открие.

— Но, госпожице Тия…

— По дяволите, Джейми, това е заповед! Тръгвай по-скоро!

Разбира се, тя нямаше военен чин. Дори не бе записана в гражданското опълчение. Но въпреки това притежаваше достатъчен авторитет сред местните хора — през последните години се бе научила да се грижи за ранените бойци, да помага на тиловаците, да напада и да се отбранява. Когато военните действия наближиха района, Тия Маккензи вече имаше немалък опит. Не странеше от никакви задължения, дори и от най-тежката работа, макар че беше от изтъкната плантаторска фамилия и всички наоколо познаваха и почитаха родителите й. Уважаваха я и заради образоваността й. Доскоро тя мечтаеше да пътува в далечни страни, да види грандиозните египетски пирамиди, английските замъци, френските дворци. Но вместо това сега младата жена бе принудена да живее предимно сред мъжко обкръжение. Съдбата я срещна с какви ли не мъже — млади, по-възрастни, някои красиви и галантни, очарователни и образовани, други по-груби и простовати. Щом войната наближи нейния роден край, Тия се сблъска с воюващи и от единия, и от другия лагер. Беше се нагледала как ожесточено се избиват привържениците на северняците и на южняците. Винаги се стремеше да им помага да оцеляват, превързваше раните им, стараеше се да облекчава страданията им. След толкова хирургически операции, на които бе свидетел, вече познаваше анатомията на мъжкото тяло по-добре, отколкото някога можеше да допусне…

— Госпожице Тия, някой приближава насам, при това доста бързо. — Джейми стоеше съвсем близо до нея. Но нямаше време да се тревожи за благоприличието.

— Да, зная, Джейми. Ако обичаш… е, нищо, няма значение.

Надигна се нерешително. Джейми не бе виновен за неудобната ситуация, в която се бе озовала. Той беше все още много млад и неопитен, от онези незрели хлапаци, които трябваше да излъжат за възрастта си, за да ги приемат във войската. Тия не се съмняваше, че младежът още не бе навършил осемнадесет години. Не че тя бе кой знае колко по-голяма от него, но натрупаният опит я караше да се чувства доста по-зряла.

А сега, разбира се, той я зяпаше смаяно, със зейнала уста. Че как иначе? Нали бе гола-голеничка. Но не съвсем. Косата й бе толкова дълга и гъста, черна като абанос. Падаше като воал над раменете й и прикриваше по-голямата част от голия й гръб и — което бе много по-важно — от голите й гърди.

Така тя остана на пътеката, прикриваща голотата си само с косите си, вперила изпитателен поглед в дълбоко смутения Джейми.

— Първо си затвори устата, войнико. Сега сме на война, а на война всичко може да се случи. Както ти каза, някой приближава насам с бързи крачки. Не е изключено да се окаже враг. А освен това имаме ранени бойци. Така че тръгвай, без да се мотаеш повече наоколо. Длъжен си да отведеш ранените на безопасно място. Аз ще вървя след теб, но първо трябва да разбера дали идва насам неприятел. Ако се наложи, ще го отклоня, за да не попадне на следите ти.

Джейми внезапно възвърна самообладанието си.

— Не! Вие сте жена. Не можем да ви оставим тук сама. Ние трябва да се справим с врага…

— По дяволите, Джейми! — изруга Тия. — В момента няма никакво значение кой е мъж и кой жена. Вече доста отдавна участвам в тази война, за да се замислям за това. По-дълго от теб, доста по-дълго. А сега ме чуй! Нали не искаш някой от нашите ранени да пострада? Затова веднага трябва да тръгваш.

— Но…

— Тръгвай! И да не си споменал на някой и думичка за случилото се, Джейми Джонсън, или аз лично ще те застрелям, ясно ли ти е? Отведи ранените по пътеката на семинолите. И побързай. Аз ще препусна с Блейз по източната пътека, като се надявам ездачът, който ни следи, да тръгне след мен. Така ще разбера кой е той, дали е сам и прочее. После ще сменя посоката и ще се срещнем малко преди да се стъмни.

— Да, госпожице!

За нейно облекчение Джейми чинно козирува. Тя също му козирува в отговор, но в следващия миг вече съжаляваше за този жест — косата й се люшна и откри част от голото й тяло. Горкият Джейми се стараеше да я гледа само в лицето, ала погледът му неволно се плъзна към гърдите й. Сетне засраменият младеж си спомни за заповедта й, рязко се обърна и побягна към просеката, откъдето се бе появил. Тия видя как Джейми и останалите от групата забързаха по индианската пътека, точно както тя бе наредила, и после се скриха зад завоя на реката.

Веднага щом изчезнаха в крайречния храсталак, тя се извърна към притока, като си мислеше, че ще има време да прибере дрехите си, обаче в следващия миг чу конски тропот. Някой се приближаваше към убежището й. Смутената жена се огледа припряно. Кобилата й Блейз беше от близката страна на притока, ала дрехите й бяха доста по-надалеч.

Невъзможно бе да се добере едновременно и до кобилата, и до дрехите си. Ситуацията изглеждаше безнадеждна. Секундите летяха ужасно бързо. Трябваше да направи нещо, да измисли някакъв спасителен изход. Дрехите… или коня? Дрехите, разбира се!

Не! Длъжна бе да се погрижи за безопасността на ранени бойци и невръстните им придружители. Какво означаваше нечия голота, когато въпросът бе на живот и смърт? Защо, за Бога, точно днес бе решила да се изкъпе и бе избрала точно това място? Може би пък този неприятелски войник ще спре само за напои коня си и ще отмине, без да я забележи? Ами ако не беше враг?

Миг след като й хрумна тази мисъл, сред дърветата се появи ездач — висок мъж на едър кон. Лицето му бе скрито под периферията на широкопола шапка, но си личеше, че е в униформата на северняците — тъмносин кавалерийски мундир.

Вече нямаше съмнение, че към нея се задава враг, офицер от омразните й янки. Все пак имаше едно утешение — непознатият яздеше сам, без никакви придружители. Тия за миг изпита облекчение, дори си каза, че тя има ценно предимство пред този нашественик — дори сред местните жители малцина знаеха по-добре от нея всички пътеки наоколо. Флорида бе нейната родина. Тия бе научила много за географията на щата от баща си чичо си, в чиито вени течеше индианска кръв, а освен това двамата бяха участвали в безброй преследвания по време на продължителните, коварни и кръвопролитни войни със семинолите. Обаче сега…

Но кой бе той? И какво търсеше тук, в тази пустош? Не беше вражески шпионин, понеже носеше униформа. Да не би а е военен разузнавач? Да, сигурно иска да научи нещо за преместването на неприятелските сили. Щом е така, навярно ще забележи нейната група от ранени южняци, охранявани от няколко невръстни хлапета, за които не можеше да се каже, че са бойци, защото по-скоро си играеха на войници.

Тия мислено се помоли новодошлият да не е забелязал, че момчетата са отвели ранените по старата индианска пътека. Нали той бе сам…

Обаче беше добре въоръжен. Към седлото беше привързана дългоцевна пушка, осигуряваща точна стрелба на далечни разстояния, втора пушка с по-къса цев за стрелба отблизо, а в колана му бяха затъкнати два пистолета „Колт“ с по шест куршума в барабана на всеки от тях. Доста солидно въоръжение. Нещо в самоуверената му стойка подсказваше на Тия, че странникът няма да се поколебае да използва оръжието си, ако някой се изпречи на пътя му.

Момчетата навярно вече се бяха отдалечили. Ако той реши да ги настигне, нямаше съмнение, този въоръжен до зъби боец сигурно щеше да избие поне половината от групата.

* * *

След като навлезе в шубрака, офицерът от кавалерията на северняците спря коня си. Подуши въздуха, ослуша се, огледа местността. Край реката се виждаха следи от конски копита. Имаше счупени и прегънати клонки в храстите.

Да… някой се спотайваше наблизо.

Покрайнините на Сейнт Джон бяха чудесно място за тази цел, особено сега, когато започваше да се здрачава. Отсреща се издигаха стройни борове, засенчващи коритото на притока на реката. Последните лъчи на залязващото слънце хвърляха брилянтни отблясъци по притъмнялата вода. Една дългокрака птица се разхождаше във водата на отсрещния бряг, удивително стройна и грациозна.

Това бе птица рибар. Висок, снежнобял с изключение на краката си, рибарят сякаш олицетворяваше дивната красота на природата. Птицата се бе спотаила неподвижно, така че ако не беше естественото й оцветяване, щеше идеално да се слива с храстите наоколо. Също като хищниците това неимоверно красиво създание беше слабо и стройно, дебнещо и предпазливо. То чакаше и в същото време дебнеше. До такава степен се беше сковало, че можеше да бъде взето за детайл от старателно нарисувана картина, в която се бе захласнал Тейлър Дъглас. Картина, излъчваща само ведрина и спокойствие.

И жената е като тази птица рибар.

Да! Жената.

Но дали е сама? Може би сега… Ала тя не беше тук преди! А сега… Макар че все още не смееше да помръдне, снишена зад стъблото на бора, той я забеляза. Или поне част от нея. Беше се свила в храсталака неподвижна като камък, скована като препарирана. Но той все пак успя да долови присъствието й, може би по-скоро с усета си, отколкото със зрението си.

Беше много стройна, слаба, поразително грациозна, също като птицата. Също като птицата рибар и тя чакаше, и тя дебнеше.

Освен това, каза си мъжът, и тя също като птицата рибар е хищник. Никой не дебне, не се крие и не изчаква по този начин, освен ако няма намерение да нападне жертвата си.

Той скочи от седлото на жребеца си. Беше го нарекъл Фрайър^[1] заради тъмнокафявия му като монашеско расо косъм и дългата му рошава грива. Изпъна се лениво, а после се наведе към водата, наплиска лицето си и накрая се престори, че се е вторачил в отражението си в бистрата вода, докато се огледа крадешком изпод вежди.

Да, тя продължаваше да го следи с поглед. Тази девойка си въобразяваше, че се е укрила грижливо че ще остане незабелязана. Наистина той не я виждаше цялата — съзираше само част от рамото й, дългата и слаба ръка, полуприкрита от пищни черни коси, както и удивително добре изваяното лице, деликатно като лицата на истинските южняшки красавици. Очите й бяха черни, големи, хипнотизиращи…

Значи е готова за схватка. Готова е да скочи и да го застреля от упор. Просто дебне за най-удобния миг…

Но дали го бе очаквала, или появата му е била за нея пълна изненада? По-вероятно е второто. Нали той бе един от най-добрите следотърсачи сред разузнавачите в армия на янките. Познаваше областта както малцина от местните. Освен това знаеше, че силите на капитан Дикинсън — малкия Дикси — са разположени наблизо. Беше само въпрос на време да го открие.

А сега всичко се обърка…

Не бе очаквал подобна изненада. Не можеше да потисне тъгата си. Нима войските на южняците бяха стигнали дотам, че да заставят жени да вършат това, за което бе призвана армията? Увлечен в тези безрадостни мисли, той не можеше да не си припомни първите дни от войната, изобилстващи с примери за ненужно перчене; безумно смели речи и изявления; тълпи от нетърпеливи мъже и младежи, изгарящи от желание да се запишат за доброволци, което в крайна сметка доведе до безсмислената трагедия, белязала завинаги живота му.

Не. Сега бе по-различно. Това момиче не се бе озовало тук поради някаква нелепа случайност.

Той плисна още малко вода по лицето си, нагласи шапката си и подсвирна на Фрайър да се доближи до реката. Без да се изправя в цял ръст, мъжът се огледа зорко изпод нахлупената си шапка, за да провери участъка около притока. Тук се пресичаха няколко пътеки, както при всяко предпочитано място за водопой на конете. Мъжът се надигна, без да бърза, сетне още веднъж огледа местността. Разбира се, веднага зърна пътеката към гъсталака под крайречните върби. Продължаваше да гледа замислено натам, когато непознатата внезапно издаде присъствието си.

Досега той винаги се бе мислил за корав, обръгнал на всичко воин. Но тя успя да го накара да се вцепени, да принуди кръвта му да застине във вените.

Тя също бе затаила дъх.

Стойката й издаваше стремеж да извърши нещо безумно дръзко, нещо отчаяно смело.

Внезапно тя изскочи иззад дърветата в цялата си прелестна голота. Господи, та тя бе чисто гола! Из храстите под дърветата се показа великолепната й снага, сякаш излязла от сънищата му, способна да покори начаса всичките му сетива. Удивително стройна, с изящни и женствени форми, единствената й дреха бе разкошната гарвановочерна коса, разливаща се на вълни върху заоблената й гръд, корема и бедрата дори, сякаш нарочно решили да го предизвикат и доведат до пълно обезумявате…

— Здравей, янки.

В първия миг той не можа да промълви нито дума. Окопити се едва когато зърна усмивката й.

— Госпожо — пророни той. Челюстите му оставаха сковани и трудно му се подчиняваха.

— Вие сте в щата на южняшките бунтари.

— Да, така е.

— Тогава… Предполагам, че търсите вражески войници? — запита тя с насмешлив тон. — В такъв случай ще е най-добре да поемете по тази пътека.

За негово искрено удивление тя отметна абаносовата коса с неподправена и вродена грациозност. Косите й се люшнаха като гарванови криле, но бързо се укротиха, когато тя отново отстъпи в сянката на боровете и тръгна по съседната пътека, водеща някъде на юг. Все още парализиран от първоначалния шок, той не можеше да помръдне — само я изпиваше с широко разтворените си очи.

Ала в следващия миг се сепна, рязко изруга и се върна към действителността.

Обърна се към Фрайър и чевръсто се метна на седлото. Смушка го и го насочи право към реката. Жребецът успя да премине през дълбокото повече от метър и двадесет място и с мощни скокове, пръскайки бурни фонтани от двете си страни, излезе на плиткото.

Докато той преминаваше през реката, тя бе успяла да се метне на своя кон — чудесна кобила, каквато той не бе виждал през всичките години, докато бе бродил по пътищата на Юга. Когато стигна до пътеката, ездачката спря за миг, гола и възхитително привлекателна, и се озърне назад към непознатия си преследвач. Бедрата й бяха дълги, като че ли изваяни от слонова кост, поразително контрастиращи на фона на черната й кобила. А лицето й, макар и полузасенчено от косата, изглеждаше приказно младо, свежо и предизвикателно…

И коварно.

Може би тя също бе изненадана в първите минути, защото той неочаквано бързо бе прекосил реката, за да се втурне по следите й. Но в следващия миг пришпори кобилата си и се понесе като вихър.

Ездачката навлизаше все по-навътре и навътре в зеленикавата мрачина на тесните горски пътеки. От двете страни се редуваха борове и дъбове, обкичени с лишеи и мъхове.

Клоните им се сплитаха над пътеките като плътен покров. Тя явно отлично познаваше тези криволичещи пътеки и просеки, за да се осмелява да язди така неуморно и толкова бързо. Никой не можеше да я следва в този лабиринт от листак и клонак достатъчно продължително, за да я настигне.

Само един глупак може да рискува да язди толкова безразсъдно смело, каза си той.

Но все пак…

Все пак той продължи да я следва. При това отлично съзнаваше, че тя е решила да го заблуди, да го отклони от вярната следа, дори да го съблазни и изкуси, ако се наложи, за да забрави за целта на мисията си като разузнавач. Разбира се, някой малоумен би се хванал на тази примитивна уловка, ала той не се отказа от преследването, защото не се съмняваше, че ще успее да намери обратния път.

След двадесетина минути яростен галоп, решен на всяка цена да я настигне, той стигна до тесен бълбукащ поток. Остана смаян, когато голата ездачка пред него не намали скоростта, а продължи да препуска като обезумяла напред. Когато започна Гражданската война, южните щати разполагаха с далеч по-добра кавалерия. Обяснението бе много просто — животът на Юг, в сравнение със Севера, повече зависеше от земеделието, скотовъдството и лова, затова най-добрите коне се отглеждаха на юг. Но войната взе своя кървав данък не само сред хората, но и сред конете. Сега прекалено много коне на юг бяха толкова измършавели поради недостиг на фураж, че ребрата им се брояха.

Той имаше изключителен късмет да притежава такъв забележителен жребец като Фрайър — от щата Кентъки, където умееха да отглеждат коне от старателно селекционирани породи както за сила, така и за бързина. Все още си мислеше, че ще я настигне рано или късно, но постепенно съмнението започна да се прокрадва в душата му. Пречеше му тясната и на места опасна за препускане гориста пътека. Може би бе по-разумно да спре жребеца и да изчака. Да й даде време сама да се увери, че е безразсъдно да се язди с такава безумна скорост през пресечената местност с цената на някое рисковано падане…

Стигна до потока малко след като кобилата й изскочи на отсрещния бряг. Той реши да спре, да изчака и да я издебне в засада. Може би щеше да се върне отново по тази пътека. А може би чисто и просто бе обезумяла от страх и лишена от способността да разсъждава трезво? Не можеше да не знае, че вече трябваше да преустанови бясното препускане. След като разполагаше с такава великолепна кобила, след като умееше да язди превъзходно, по-добре от повечето мъже, би трябвало да знае също, че ще убие коня си, ако не му даде почивка. Само че какво знаеше той за нея? Може би за нея бе толкова важно да избяга от него, че бе готова да рискува коня си? Но защо? Те се бяха озовали в пуста местност, далеч от всички населени места, на десетки мили и от западния, и от източния бряг на Флорида. Редно бе тя да бъде по-загрижена за коня си.

Да, нямаше съмнение, че много скоро тя ще бъде принудена да намали скоростта, дори да спре край някой от следващите потоци, за да остави животното да утоли жаждата си.

Той скочи от седлото и коленичи край водата. Отпи от шепата си и се огледа. Нямаше никакво съмнение, че тя бе пресякла потока. Е, той може да я изчака тук, като я остави да препуска на воля, докато се убеди, че вече никой не я преследва. Тя ще разбере, че той е спрял някъде далеч назад и може би ще повярва, че преследвачът й е изгубил следите й, че е сложен край на дебненето.

Но не, това никога нямаше да се случи. Защото той твърдо бе решен да продължи да я преследва. Но защо? Та тя не бе нищо повече от една малка глупачка, макар доста буйна и палава. Мили Боже, нима тя не осъзнава на какъв риск излага и себе си, и коня?

Мъжът тръсна глава и ядосано стисна зъби. Отдавна не се бе чувствал толкова уморен. Нали имаше цел, имаше мисия, която трябваше да следва? Трябваше да загърби миналото. Но не можеше да си обясни защо тази глупава случка възкресяваше от спомените му отдавна забравени усещания, които смяташе за окончателно погребани в ума и в душата си.

Сега се водеше война и той нямаше право да мисли за нищо друго.

Да върви по дяволите тази лудетина…

Но все пак бе длъжен да я преследва, защото такива бяха правилата по време на война.

Пък и нямаше значение къде щеше да го отведе, защото той рано или късно щеше да я настигне.