Хедър Греъм
Триумф (11)

Глава 10

Тия се прибра, галопирайки през целия път на връщане. Щом видя Били, разбра, че наистина го е изплашила. Слезе от Блейз и сложи ръка на рамото на коняря.

— Съжалявам, наистина съжалявам, Били. Не исках да те разстроя.

Той кимна.

— Моля ви, госпожице Тия, внимавайте какво става около вас.

— Били, през по-голямата част от войната съм отсъствала от къщи.

— Но войната непрекъснато променя живота ни.

— Ще бъда внимателна. Били, обещавам.

— Баща ви идва тук, за да ви търси.

Благодаря ти, Били. Ще отида да го намеря.

— Казах му, че сте с полковник Дъглас.

Били изрече последното така, сякаш щом тя е с Тейлър, значи всичко е наред. Тия се опита да потисне надигналото се чувство на враждебност, но не можа. Споменът за онази сутрин край реката, когато реши да го съблазни, за да могат младежите от нейната група да го пленят, я изпълваше с горчивина. В гърдите й се надигна гняв към самата нея само като си помисли за всичко, което се бе случило помежду им — за начина, по който се чувстваше в негово присъствие, колко бързо се бе предала пред силата на неговото докосване, за това, което изпита, когато той я целуна, за допира на ръцете му…

А той беше женен.

Насили се да се усмихне на Били и забърза към къщата, като стискаше и разтваряше юмруци по пътя. Изтича по стъпалата на верандата и влетя в коридора.

Кабинетът на баща й беше вдясно от входа. Тия почука на вратата. Никой не отговори. Отвори и пристъпи вътре. Баща й го нямаше.

Младата жена въздъхна и отиде до голямото елегантно кожено кресло, което майка й му бе подарила за последния му рожден ден. Кожата бе мека, а креслото — дълбоко и удобно. Тя седна и се облегна — питаше се защо в душата й бе толкова объркано. Отвори очи. На малката масичка в другия край на стаята бе поставена кристална гарафа с шери. Тия скочи от креслото и си наля голяма чаша.

Баща й влезе тъкмо в този момент.

Както майка й често обичаше да казва, Тия беше истинска дъщеря на баща си. Тя знаеше, че има неговите тъмни очи и е наследила гъстата му черна коса. Но той бе много висок и въпреки че всяка изминала година добавяше нови сребърни нишки в косата му, раменете му си оставаха силни, широки и изправени, а тялото му — стройно и стегнато. Той беше прекрасен баща, строг, но справедлив, добър учител, който я бе научил на много неща. Но Тия от дете имаше чувството, че винаги може да изтича при него и той ще реши всичките й проблеми. В много отношения можеше да се каже, че тя е едно разглезено и привилегировано дете. Ала баща и винаги бе изисквал добро държане, интелигентност, етичност и състрадателност от всяко от децата си. Джарет ги бе научил да бъдат любезни и внимателни, да отстъпват пред по-възрастните и инвалидите без значение какъв е цветът на кожата им или произходът им. Всичките му работници в плантацията бяха трудолюбиви и старателни и получаваха отлично заплащане за труда си. В същото време той бе истински баща. Джарет не бе възразявал, когато синовете му си устройваха доста шумни и весели празненства. Винаги бе закрилял и глезил дъщеря си — затова очакваше тя да се държи скромно, макар че окуражаваше желанието й да продължи образованието си и дори навика й открито да изразява мнението си във всеки разговор.

Джарет повдигна тъмните си вежди и изгледа многозначително чашата с шери.

— Не е ли малко рано за това? — попита той и се приближи до прозореца. От него се откриваше изглед към реката и стръмния склон в далечината. Остана с гръб към нея.

— Съжалявам, татко — промълви тя. Той се обърна. Тия погледна очите му и разбра, че любовта му към нея не се бе променила, но той бе объркан. Остави чашата с шери на масата и изтича към него. Ръцете му я обгърнаха и той я целуна по косата.

— Какъв дявол те е обзел днес? — попита баща й и вдигна брадичката й, за да срещне очите й. — Винаги съм бил благодарен, че Джулиан е лекар и работи във военна болница. И макар че бащинското ми сърце се свиваше от мъка и тревога при мисълта, че ще отидеш при него, разбирах, че ти имаш нужда от това. Но аз никога не съм пренебрегвал факта, че ние сме станали силна нация, защото толкова много щати са били заедно. И въпреки че влязохме във война заради правата на щатите, основното разногласие винаги е било заради робството — една институция, която очевидно е морално несправедлива и която трябва да бъде премахната по законен път. И аз не мога да повярвам, че ти не си съгласна с мен.

— Съгласна съм с теб! — извика тя. — Просто не съм съгласна с…

— С кое? — попита той.

В този миг тя не можа да си спомни.

— Татко, аз защитавам нашия щат. Мили Боже, много хора против отделянето, но когато щатът обяви независимостта си…

— Да, да, знам, дори великият Робърт Е. Лий беше против отделянето на Юга!

— Да, нямах намерение да споменавам името му, но след като ти го направи…

— Мъже от двата враждуващи лагера са гости в тази къща — прекъсна я баща й. — Не искам да обидим никого от тях. Иън успя да се държи много благоразумно и предпазливо.

— Иън стъпва по опасна територия!

— Не и в моята къща! — отсече Джарет. — Освен това ти също си в опасност.

— Тук съм в безопасност.

— Тия, успях да запазя тази плантация, защото винаги съм я управлявал с желязна ръка. Всички знаят, че сред моите работници има и семиноли, които са войнолюбиво племе — те се сражаваха с правителствените войски доста време и станаха отлични бойци. Сред работниците има и емигранти, на които съм помагал от първия миг, в който са стъпили на тази земя, бивши наемници, шотландци, бунтовни ирландци и какви ли не още пришълци. Но войната с всеки изминал ден става все по-жестока. Случват се лоши неща, Тия: изнасилвания, палежи на къщи, убийства. Телата на жертвите остават неоткрити; престъпниците не получават възмездие; а ние само обвиняваме войната за всяко насилие или смърт. Бог знае, че ако някой властен и избухлив командир един ден реши да нападне тази къща, ще му е нужна цяла армия, за да я превземе. Обаче извън границите на имението, Тия, ти си в опасност.

— Татко… знаеш, че смятам да се върна в полевата болница на Джулиан.

— Да, ще бъдеш с Джулиан или с хората му, които са лоялни към него и ще те придружават през цялото време.

Тя не обори твърдението му. По-добре баща й да вярва, че тя постоянно е добре охранявана.

— Вече няма да яздя в гората — обеща младата жена.

— Иди си вземи шерито — рече й той. — Аз бих пийнал чаша коняк.

— Да, сър.

Тия отиде до масичката и му наля питието.

— Вярно ли е, че Тейлър е тръгнал след теб? — попита баща й.

— Да — отвърна тя и му подаде чашата.

— Надявам се, че си му се извинила.

— Да се извиня? — Тия едва не разля коняка.

— Ти го обиди с песента си, Тия.

— О… да, разбира се, извиних му се.

Тя внезапно изпита чувството, че не са сами. Обърна се към вратата. Иън и Тейлър тъкмо влизаха в кабинета. Дали бяха чули думите й? Ядоса се, задето толкова лесно се изчервяваше. Опита се да не издаде чувствата си.

— Иън, полковник Дъглас, мога ли да ви предложа по едно питие?

— Ти какво пиеш, татко? — попита Иън, захвърли шапката си на бюрото и се отпусна в коженото кресло. — Това кресло е страхотно удобно! — додаде със задоволство.

— Да, така е — кимна Джарет. — Аз пия коняк, а сестра ти, изглежда, е придобила вкус към шерито.

— В хирургията пием доста рядко и никога толкова изискани напитки — каза Тия на баща си.

— И аз ще пийна чаша коняк, татко — рече Иън.

— Тейлър, какво ще предпочетете да ви налее дъщеря ми? — обърна се Джарет към госта си.

— И аз ще изпия чаша коняк, сър. След това ще си тръгна.

Тия наля чашите с коняк. Докато ги поднасяше на баща си, брат ги и Тейлър, очите й бяха сведени надолу. Пръстите й докоснаха неговите, когато пое чашата си. Дори този кратък допир ускори пулса й. Искаше да хвърли нещо по него или още по-просто — да го върже и да го удря, докато го смачка.

— По кой път ще поемеш, Тейлър? Накъде ще се насочиш?

Мъжът остана мълчалив за миг, докато се настаняваше в креслото срещу това на Джарет, съвсем близо до масичката за сервиране, където бе застанала Тия.

После тя осъзна, че той я гледа.

— Предпочитам да не ви казвам, сър.

— Дъщеря ми не е действащ войник, Тейлър — отбеляза Джарет.

Тейлър извърна поглед към него.

— Да, сър, но е приятелка с мнозина действащи.

— Е, понякога се налага да се оттеглиш с достойнство! — заяви Тия с престорено весел глас. — Ще ви оставя да обсъдите въпроса на спокойствие.

— Тия… — намръщи се Джарет.

— Няма нищо, татко! — обърна се към него, целуна го по бузата и излезе.

Запита се къде ли са майка й, снаха й и децата. Вкъщи беше толкова тихо. Излезе през задната врата, която гледаше към реката. Реши, че близките й може да са на поляната зад къщата. Не видя децата.

Запъти се към малкото пристанище на брега. Рътгър, който бе отговорник за пристанището и близък приятел на Джарет, й махна от един от корабите на баща й. Тя също му махна и се загледа в мъжете, които работеха на пристанището — товареха на кораба кашони с флоридско говеждо, с което снабдяваха армията на Конфедерацията. Изглежда, животът продължаваше както обикновено. Мъжете работеха на полето, конете препускаха в оградената ливада, посевите растяха. Това бе един добър живот, приятен и щастлив, какъвто винаги е бил, ако се изключеха въоръжените мъже, застанали на пост край прозорците на склада.

А баща й, брат й и Тейлър Дъглас обсъждаха плановете на янките в кабинета на Джарет. Дали все още бяха там? Коледният ден бе към своя край.

Внезапно й хрумна, че майка й или Алайна може да са в другия край на имението. Тия мина през ливадата и се озова до оградата на семейното гробище. Бутна вратата. Странно, беше отворена. Пристъпи вътре и си каза, че в сумрака на залязващото слънце гробовете изглеждат някак си красиви.

Преди войната майка й идваше тук веднъж седмично, за да слага свежи цветя върху гробовете. Сега идваше по-често. Тара сподели с Тия, че е благодарна, задето нито един член от семейството не е загинал във войната и че в гробището има само стари гробове.

Тук почиваше първата съпруга на баща й. Тара винаги се грижеше много внимателно за гроба й, тъй като изпитваше особена симпатия към своята предшественичка. Надгробният камък на Лиза Мари Маккензи представляваше красива скулптура, извисяваща се в средата на малкото гробище. Тук бяха и гробовете на починалите семиноли, повечето роднини на чичо й Джеймс.

Също като Тейлър Дъглас.

Младата жена мислено се укори. Дори и на това място не преставаше да мисли за този проклетник!

— Тия.

Тя бързо се извърна.

Реймънд Уиър я бе последвал.

— Реймънд — смутено промълви тя.

— Радвам се, че те заварвам сама.

Той изглеждаше много красив в сивата си униформа, с елегантната шапка с перо върху дългите си златисти къдрици.

— Защо? Какво има, Реймънд?

— Предполагам, че те обсъждат плановете си в кабинета на баща ти.

Сърцето й прескочи един удар.

— О, Реймънд, едва ли. Ти си гост в тази къща също като Тейлър Дъглас. Ако желаеш да отидеш в кабинета…

— Не, Тия — прекъсна я той и я погледна. — Чудех се дали и ти си била в кабинета.

Тя пое дълбоко въздух.

— Бях, но си тръгнах. Знаеш, че съм страстна привърженичка на южняшката кауза и съм готова на всичко за нея, но едва ли си мислиш, че мога да шпионирам баща си в собствения му дом?

— Тия, не е само това. Аз смятам, че можеш да направиш нещо за баща си, докато все още не е късно.

— Не е късно?

Реймънд нетърпеливо поклати глава.

— Тия, баща ти винаги е бил отцепник. Когато белите отчаяно се бореха да оцелеят по време на войните със семинолите, той остана неутрален, за да подкрепя каузата на природения си брат — каузата на семинолите.

— Внимавай какво говориш, Рей! — тихо го предупреди тя. — Аз обичам чичо си, а баща ми предотврати проливането на невинна кръв по време на войните със семинолите. Освен това трябва да добавя, че синовете на чичо ми служат храбро и честно на Конфедерацията.

— Както знаеш, аз искрено се възхищавам на братовчедите ти — увери я Уиър. — Но мъжете като баща ти подкрепят такива изменници като Дъглас, който служи на врага. Бог вижда, че по-голяма част от индианците притежават достатъчно разум, за да осъзнаят, че янките са тези, които ги избиват.

— А какво ще кажеш за онези, които си смениха униформите след отделянето на Юга? Нима униформите са ги направили по-различни? — запита тя.

— Те са достатъчно умни, за да се бият за родния си щат, за новия живот.

Обаче Тия не вярваше, че ако Югът спечели войната, белите политици ще се загрижат за индианците, които им бяха помогнали.

— Дъглас може да е наполовина семинол или наполовина дивак. Рей, но доколкото знам, е постъпил в Уест Пойнт и е бил военен още преди войната — рече накрая тя.

— Въпросът е, Тия, че той много добре познава нашия щат. Израснал е на тази земя. И е много опасен враг. Дъглас познава блатата, нашия начин на живот, обичаите ни. Ако знаехме какво са замислили янките… ако имахме възможност да спрем Тейлър Дъглас сега… мисля, че това би било много полезно за каузата ни.

— Не мисля, че сега е подходящото време да се опитваме да спрем Тейлър Дъглас!

Тия с ужас съзря, че Тейлър Дъглас е влязъл в гробището и се е облегнал на високия дъб в другия му край. Кой знае откога беше там.

Той се отдръпна от дървото и се запъти към тях.

Рей измъкна сабята си, готов да се бие.

— Приберете оръжието си, сър — презрително процеди Тейлър.

— Ще се бием…

— Не, Рей! — извика тя. — Моля те, Рей, не и тук.

Затича се към него, но Тейлър я хвана за ръката, преди да стигне до Реймънд Уиър.

— Не, Тия — гневно нареди Тейлър. — Това не е твоя работа.

— Това е имението на баща ми!

— Извади си оръжието! — настоя Рей.

— Не, моля ви! — промълви Тия. Ръката на Тейлър продължаваше да стиска нейната и тя го погледна умолително. Очите му, блестящо златисти, сякаш докоснаха нейните.

— Страхливец! — просъска Реймънд.

— Това е имението на баща ми — повтори Тия. — Тейлър…

— Дори и така да е, няма да заставаш помежду ни! — решително отсече Тейлър и стисна още по-силно ръката й.

— Пусни я! — изрева Рей. — Пусни я да си върви! Останалите в тази къща може и да са предатели, но тя не е, и ти заповядвам да престанеш да фамилиарничиш с тази южняшка лейди!

— Тази лейди, която дотолкова цените, че й предложихте да стане шпионка? — грубо попита Тейлър.

— Тейлър, нека да си вървим… — започна тя.

— Ще те пронижа, Дъглас! — не преставаше Реймънд.

— Е, аз ще ти попреча да я нараниш в пристъп на безотговорния си гняв! — отвърна Тейлър, но не пусна Тия. Не извади оръжието си.

Тя се ужасяваше до смърт при мисълта, че всеки миг ще го стори. Въздухът се изпълни с напрежение. Рей бе решен да се пролее кръв.

В двора на семейното гробище!

— Моля ви и двамата — отново опита младата жена, но не се наложи да продължи.

Баща й ги бе видял. Идваше през поляната към гробището. Иън вървеше зад него.

— Господи, престанете! Какво става тук? — гневно извика Джарет и с такава сила бутна боядисаната в бяло врата, че тя увисна на пантите си.

В първия миг никой не отговори. Скърцането на вратата, която се блъсна отново, бе единственият звук.

— Пак ви питам, какво става тук? — настоя баща й. — Полковник, защо сте извадили сабята си в моята собственост?

— Защото е война, сър — отвърна Реймънд, без да откъсва поглед от Тейлър Дъглас. После се обърна към Джарет: — Ние сме във война, сър, а тази собственост се намира в щата Флорида и ние сме във война със Съюза! Полковник Дъглас не би трябвало да се крие в гробището с намерение да шпионира дъщеря ви и мен…

— Дойдох тук, за да посетя гроба на моя прапрачичо — тихо го прекъсна Тейлър. — Тия дойде на гробището след мен, сър, а вие решихте, че тя е сама…

— Но вие с нищо не издадохте присъствието си, полковник! — гневно го прекъсна Уиър и се обърна към Джарет. — Този мъж е заплаха за дъщеря ви, сър! Погледнете как я държи! Трябва да му заповядате да напусне собствеността ви.

Джарет погледна към Тейлър и повдигна вежди. Гостът му пусна ръката на Тия.

— Полковник Уиър — нетърпеливо рече Джарет, — съгласих се да използвате къщата за вашите преговори. Получих уверение, че и двете страни ще се държат цивилизовано.

Реймънд побесня и прекъсна своя домакин, излайвайки като командир пред подчинените си:

— Заповядайте му веднага да напусне дома ви!

— Няма да го направя! — сърдито възрази Джарет Маккензи.

— Защото и вие сте янки, сър!

— Внимавай, Реймънд! — намеси се за пръв път Иън. Тия знаеше, че той ще се съобрази изцяло с волята на баща си.

— И вашият син също е янки.

— Полковник Уиър, Тейлър Дъглас също като вас е гост в този дом.

— Вие отказвате да вземете съответни мерки, така ли? — заплашително попита Уиър.

Тия рядко бе виждала баща си толкова ядосан.

— Повтарям, че сте гост в моя дом също както и полковник Дъглас. Обещах на вашето правителство, Реймънд, че ще бъда домакин на преговорите и те ще бъдат мирни. Ако искате да се биете, предлагам да се върнете на бойното поле.

— Сър, има нещо, което вие постоянно забравяте — това е южен щат. Щат на Конфедерацията. Вие сте против собствената си родина, вие…

— Няма човек, който да е по-отдаден на този щат, полковник Уиър. Всичко, което съм изградил, е плод на мечтите ми. Познавам тази земя не по-зле от вас. Познавам хората и знам колко са уморени от тази война, знам, че те предпочитат да продължат да градят нашия рай, а не да го рушат. Не ме поучавайте за моя щат, сър; аз го познавам толкова добре, колкото и всички останали.

— В такъв случай със сигурност осъзнавате, че може да се окажете под вражески прицел…

— Сър! — гневно го прекъсна Джарет. — Огледайте се. Огледайте се много внимателно. Погледнете надолу към реката, там, където се извисяват боровете. Моят дом е добре защитен.

Уиър много добре съзнаваше истинността на това твърдение. Бавно прибра сабята в ножницата си. Изпъна рамене и се втренчи продължително и заплашително в Джарет.

— Сър, ще съжалявате за този ден. Аз ще си тръгна и поне тази Коледа няма да бъде заплаха за вас. Полковник Тейлър, ще се моля да имам честта да ви убия на бойното поле! Погледнете ме! Аз винаги яздя пред войниците си. — Запъти се към вратата на гробището, после се обърна. Свали шапката си и се поклони на Тия. После продължи към конюшните.

— Аз също ще тръгвам, Джарет — обади се Тейлър. Думите му накараха всички да извърнат погледи от отдалечаващия се Уиър и да ги насочат към него.

— Това не е нужно — възрази Джарет.

— О, тъкмо напротив, сър — увери го Тейлър. — Не бих желал да се каже, че съм стоял безучастно, докато вие сте спорили с един полковник от Юга и сте покровителствали един враг.

— Все още е Коледа — рече Джарет. — Реймънд каза каквото искаше и никой не можеше да му попречи. Но не е нужно и ти да си тръгваш.

— Благодаря ви, но вече е време да тръгвам.

— В такъв случай няма да те задържам.

Висок и тъмнокос, Тейлър Дъглас беше внушителен в тъмносиния си мундир, когато се отдалечи с твърда стъпка малкото гробище.

Младата жена усещаше, че брат й бе озадачен. Баща й се взираше настойчиво в нея.

— Е, дъще, каква бе причината за тази разправия, която не завърши фатално?

Тя отвори уста, за да отговори. Дали да каже на баща си, че Реймънд Уиър й бе предложил да шпионира? Или че се е изненадал от присъствието на Тейлър Дъглас в гробището? Да се опита ли да му разкаже какво се бе случило? Поклати глава, а в гърдите й внезапно се надигна гняв.

— Мъже! — възкликна тя. — Мъжете винаги повтарят едни и същи неща за жените, татко. Ние сме длъжни да бъдем внимателни, да сме дами, да пазим живота! Е, всички мъже са глупци! Те само се перчат със сабите си. Готови са да се сбият като малки деца в прахта. Не ме гледай така, татко. Не бях аз причината за това, кълна се!

Той приближи към нея. Тия прехапа долната си устна и се насили да го погледне в очите. Те бяха тъмни и гневни.

— Ще стоиш настрани от тази война! — грубо й нареди той. Обърна се и с широки крачки се запъти към къщата.

Тя погледна към брат си.

— Иън, казвам ти съвсем честно…

— Ти го чу! — рязко я прекъсна брат й. Погледът на сините му очи се врязваше сърдито в нея, сякаш бе малко дете.

— Иън! Не съм направила нищо! Татко има право да вярва в своите идеали, а Реймънд се държа като пълен глупак, но нашият щат е на страната на Конфедерацията! Откакто са се срещнали, Уиър и Дъглас се държат като двойка питбули. Пак ти казвам, приличат на малки деца, нетърпеливи да се бият!

— Реймънд живее с някакви абсурдни представи за това какъв трябва да бъде Югът — отвърна Иън, — но Тейлър Дъглас е видял достатъчно смърт — ще му стигне до края на живота. Ти се заяждаш с един уморен и измъчен човек.

Той се обърна и тръгна към къщата. Тия изтича след него.

— Иън, почакай.

Брат й рязко се извърна.

— Тия, животът не е градинско увеселение или бал. Не го ли разбираш?

— Естествено, че го разбирам! Как можа да ми кажеш подобно нещо, Иън? Знаеш, че заедно с Джулиан съм преживяла цялата трагедия на войната. Виждала съм умиращи от треска мъже, тела, разкъсани от куршуми и шрапнели, отрязани крайници… аз също съм се нагледала на смърт!

Той докосна бузата й и поклати глава. Младата жена знаеше, че макар брат й да разбираше, че и тя е замесена вън войната както всички други, той все пак бе нейният голям брат — представител на силния мъжки пол.

— Тогава внимавай с мъжете, които предизвикваш, малка сестричке. Аз съм готов да умра, за да те защитя, но се надявам това да не се случи заради глупавите ти детински игри.

— Иън… аз не играя никакви игри. Аз съм голяма жена, Иън.

— Тъкмо затова е още по-опасно. — Целуна я по челото и отново се запъти към къщата. Тя го проследи с поглед, докато се отдалечаваше. После внезапно усети хлад и излезе от гробището. Закрачи към къщата, разкъсвана от противоречиви и бурни чувства. Искрено се надяваше и двамата им гости — севернякът и южнякът — вече да са си тръгнали.

В коридора нямаше никой. Тия отиде в кабинета на баща си. Там беше Алайна. Шон се бе сгушил в скута й, а тя му четеше книжка.

— Тръгнаха ли си нашите гости? — попита снаха й.

— Надявам се. Надявам се, че Рей ще заседне в някое тресавище, а полковник Дъглас — полковник Дъглас ще се върне при жена си и ще открие, че тя е поумняла и е разбрала, че той е един истински дивак. Когато влезе в къщата им посред нощ и я изненада, се надявам тя да го скалпира!

Видя, че Алайна се взира някак си странно в нея и погледна озадачено снаха си.

— Тия, Аби Дъглас е мъртва.

— Какво?

— Съпругата на Тейлър е мъртва. Тя беше застреляна при един инцидент още в началото на войната.

Тия ахна ужасено. Стомахът й се сви болезнено.

— Застреляна?

Алайна кимна.

— Било е ужасно. Очевидно хората във Вашингтон са смятали, че първата голяма битка ще бъде набързо проведена и още по-набързо спечелена — просто едно забавление. Десетина политици и цивилни са излезли навън и, разбира се, всичко е прераснало в смъртоносен конфликт, а бунтовниците са се нахвърлили върху янките. Аби не е мислила, че битката ще бъде пикник, но е отишла на бойното поле заедно с няколко полковнишки съпруги. Когато открила позицията на Тейлър и видяла всичките ранени мъже в гората… опитала се да помогне. Била улучена от заблуден куршум. Издъхнала в ръцете му.

— Аз… толкова съжалявам.

Не само съжаляваше. Имаше чувството, че й призлява. Думите й към Тейлър бяха оскърбителни и жестоки.

Остана втренчена за миг в Алайна, после забързано излезе от кабинета на баща си. Докато тичаше нагоре по стълбите, видя майка си да слиза и я запита:

— Виждала ли си полковник Дъглас?

— Струва ми се, че отиде в конюшните. Тия, какво…

Тия хукна обратно по стълбите и затича през поляната. Забави ход едва когато стигна до конюшните. Може би баща й беше там, за да се сбогува с госта.

Чу гласа на баща си и заобиколи конюшните — не искаше да се види с Тейлър Дъглас там. Обърна се и затича надолу по склона към гората. Беше сигурна, че той смята да прекоси щата, за да се срещне с войсковата част от армията на янките.

Тия застана под стария дъб и зачака. След малко видя Тейлър да излиза на коня си от конюшните.

Както бе предположила, той тръгна по пътя, по който бе минала и тя. Жребецът му прекоси ливадата в лек галоп, но забави ход, когато наближи дърветата.

Тия излезе от сянката на дървото.

— Полковник Дъглас!

Той я видя и дръпна юздите. Намръщи се.

— Намираш се точно на границата на имението, Тия.

— Знам. Ще се върна.

— Добре. Защото те предупредих. Ако пак започнеш с рискованите си игри, не само ще те издам, но ще се погрижа и баща ти, и властите да узнаят за действията ти.

— Не е нужно да ме заплашваш отново! Не съм дошла тук, за да спорим. Аз само… — Тя замълча за миг.

— Да?

Той приближи Фрайър към нея. Въпреки кавалерийския мундир и шапката с перо, той внезапно й се стори…

Заплашителен. По начина, по който я гледаше, в чертите на лицето му сега много по-силно се долавяше наследството на семинолите. Можеше да се движи бързо и безшумно като дивак. Или като полудивак, както тя го бе нарекла. А той сигурно я бе чул. Младата жена виждаше само острите очертания на лицето му, дългата му тъмна коса и силните широки рамене.

Осъзна, че се страхува. Но не се страхуваше от някаква жестокост. По-скоро от силата на неговото докосване…

— Съжалявам.

Той наклони глава, тъмните му вежди се повдигнаха въпросително, а в полумрака в очите му проблеснаха искри на любопитство.

— Ти съжаляваш? За какво… А, задето ме нарече дивак? Задето обиди собствените си роднини? — сухо попита младият мъж. — Не възнамерявам да го споменавам пред нашите общи роднини, които със сигурност ще се почувстват много засегнати.

— Не! Не съжалявам, задето те нарекох дивак, и това няма нищо общо с моите роднини. Ти наистина си дивак и можеш да бъдеш много груб и…

— Тогава за какво съжаляваш?

— Аз наистина съжалявам, много, много съжалявам за съпругата ти. Не знаех. Мислех, че… Мислех си, че…

— Да, знам какво си мислила.

— Ти ме остави да си мисля, че…

— Да, предполагам, че го направих. — Той я оглеждаше внимателно и за миг замълча. — И аз съжалявам за това, което те оставих да си мислиш. Я ми кажи по-малко ужасно ли е да бъдеш съблазнена от овдовял враг, отколкото от женен враг?

— О, що за арогантност! Аз никога не съм била съблазнена от теб!

— Хм — промърмори Тейлър. — Може и да бъдеш.

— Моля? — високомерно процеди тя, което накара устните му да се извият в насмешлива усмивка.

— Ти познаваш мен по-добре, отколкото познаваш Уиър, Тия. Може и да не ми повярваш на това, което ще ти кажа, но искаш да ме опознаеш по-добре, отколкото познаваш него.

— Вие сте безкрайно, безкрайно арогантен, сър! Както и повечето от вашата порода!

— Коя порода имаш предвид? Тази на дивия индианец, или на омразния янки?

— На юнионистите! Те са врагове на хората, които искат само свободата си!

Той поклати глава.

— Не го мислиш наистина, нали?

— Напротив, мисля го!

— Тия, не вярвам, че аз съм врагът, за който говориш. Всъщност мисля, че можех да те имам в онази гора. Още преди да узнаеш името ми.

— Никога! — възмутено изкрещя тя. — Що за отвратителни, непочтени и безочливи думи! Никога…

— Какъв яростен протест! — прекъсна я той и избухна в смях.

— Виж — заговори през зъби Тия, опитвайки се да се овладее, както и да потисне странния трепет, който внезапно прониза тялото й. — Дойдох тук, за да ти кажа, че съжалявам, наистина съжалявам за грубите и жестоки думи, които казах за съпругата ти — тя е била много, много красива и очевидно изключително добра и състрадателна. — Поколеба се и продължи: — Сигурно много си я обичал.

— Обичах я — просто отвърна той без следа от смях в гласа.

Вятърът прошумоля над главите им. Тия не знаеше какво повече да каже.

Усети, че той я гледа, потънал в мълчание. После слезе от коня, а тя се отдръпна — съжаляваше, че е дошла.

Но не бе достатъчно бърза. Той докосна лицето й, повдигна брадичката й и се вгледа внимателно в нея. Тя застина неподвижно, сякаш парализирана от докосването му.

Не можеше да помръдне. Като че ли всеки миг щеше да се опари от огъня в очите му, които сякаш търсеха нещо в най-съкровените кътчета на душата й.

И може би го откриха.

— Благодаря ти — промълви той. Тя почувства как кората на дървото се впи в гърба й, как я заля гореща вълна, бликнала от силното му тяло. Досега никое човешко същество не й бе въздействало по този начин. Пръстите му се плъзнаха по бузата й. — Грижи се за себе си, Тия — изрече тихо.

Метна се на седлото и отново погледна към нея.

— Запомни, че ако пак те хвана да препускаш из горите, Годайва, наистина ще има за какво да съжаляваш. Обещавам ти. Ще си платиш много скъпо.

Смушка коня и след секунди изчезна в здрача.