Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Семейство Маккензи (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Triumph, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 74 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2008)
Корекция
maskara (2008)
Сканиране
?

Издание:

ИК Бард, София, 2003. ISBN: 954-585-496-0

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от jossika)

Глава 9

Беше на зазоряване.

Слънцето току-що се бе показало на хоризонта; небето беше съвсем чисто; денят се очертаваше прекрасен. А тук, в най-южната част на полуостров Флорида, още отсега беше доста топло.

Джеймс Маккензи стоеше до малкия проток, свързващ лагуната пред имението му с морето. Оттук се разкриваше очарователната гледка на безбрежната морска шир. Стоеше неподвижен като скала, без риза въпреки бурния вятър, галещ мускулестото му тяло с бронзов загар. Беше излязъл бос на брега, за да усеща приятния досег с топлата морска вода. Обичаше морето, обичаше неговите топли ласки. Облеклото му беше съвсем небрежно, но тук, в една от най-южните точки на страната, местните жители не се съобразяваха много с условностите на цивилизацията, а и него доста често го бяха обявявали за див и непокорен особняк. Пък и беше на своя земя, в своето имение — можеше да се облича както си иска, още повече, че сега това никак не го вълнуваше. Взираше се напрегнато към линията на хоризонта.

Синът му беше някъде там. Джеймс не знаеше какъв курс бе поел. Най-големият му син Джеръм се опитваше да открие нови морски маршрути за преодоляване на блокадата, наложена от Севера около най-важните пристанища на Юга. Въпросът беше от изключителна важност за съдбата на южняшката Конфедерацията, тъй като от него зависеше дали Югът ще може да се снабдява с оръжие, муниции и други стратегически важни стоки. Джеймс замислено съзерцаваше вълните, проблясващи в утринния полумрак. Надяваше се синът му да успее да приключи мисията си и да се завърне у дома за празниците.

На хоризонта не се забелязваше приближаващ кораб, но Джеймс не се отчайваше. Не биваше да губи надежда, че двамата му синове, а също и дъщерите му ще оцелеят до края на тази война. Но в момента Джеймс се тревожеше много повече за синовете, отколкото за дъщерите си. Сега той живееше с Дженифър, неговата дъщеря от брака му с Наоми. Тя и синът й Антъни — очарователният му шестгодишен внук — бяха с него, откакто Джарет ги бе довел от дома на Дженифър след смъртта на съпруга й. Като се преобличаше в мъжки дрехи, тя се бе заела с доста опасни шпионски мисии, но я бяха заловили и едва не я окачиха на бесилката. Племенникът му Иън бе успял да я спаси и оттогава тя се опитваше да живее спокойно, въпреки че Флорида си оставаше бунтовнически щат, а военната флота на Севера, базирана в пристанището на Кий Уест, доста често приближаваше техния бряг.

А трябваше да мисли още и за дъщеря си Мери — родена едва миналата година за изненада на него и на съпругата му Тийла. Раждането й бе много мъчително и Джеймс бе изплашен до смърт, че жена му ще умре, но вече и Тийла, и бебето бяха добре. Момиченцето бе игриво, сладко и много палаво, тъкмо прохождаше и внасяше оживление и радост в живота им, карайки ги да забравят, макар и за малко, тревогите за другите им деца. Джеймс бе загубил съпруга и дете, които починаха от треска по време на войните със семинолите; той бе познал болката и мъката от загубата на жена и дете и често се молеше дано Бог бъде милостив и не му позволи да надживее някое от другите си деца. Брент, помисли си той, сигурно е в много по-голяма безопасност отколкото Джеръм — Джеръм беше безразсъден, луда глава, но многократно бе награждаван заради дръзките си набези срещу янките. Брент беше хирург, посветил се на спасяването на човешкия живот. Джеймс искаше да вярва, че Брент ще прояви достатъчно разум и ще се погрижи и за своя живот. Но оставаше Сидни…

Безразсъдна и страстна като истински древен воин. Тя беше с Брент в Чарлстън, когато Южна Каролина обяви своята независимост и напусна Съюза. Дъщеря му бе станала медицинска сестра в Ричмънд. Беше заминала да уреди размяната на един янки срещу брат си, когато Джеръм бе заловен при поредното си морско приключение.

После съвсем внезапно се бе омъжила за някакъв янки.

Бил дяволски свястно момче, както всички го уверяваха.

Но оттогава Сидни живееше във Вашингтон, а той копнееше дъщеря му да си бъде у дома. Джеймс зарея поглед над морската шир и се запита дали да не замине на север, за да се опита да убеди съпруга на Сидни, че в разгара на войната за нея ще бъде по-добре да си бъде у дома.

Никой обаче не подкрепи тази идея. Тийла му припомни, че той самият е избухлив и твърдоглав и няма право да иска от дъщеря си да бъде друга. Още повече че Сидни се бе омъжила по свой избор; беше писала на баща си преди сватбата, за да го уведоми, и очевидно обичаше съпруга си. Но всеки баща копнее да бъде с детето си, особено на Коледа.

— Татко?

Той се обърна, изненадан, че някой го бе открил край брега на лагуната в толкова ранен час. Беше Дженифър. Вече бе зряла, тридесет и пет годишна жена, която с всяка измината година ставаше все по-красива. Имаше лешниковите очи на майка си, с благородни черти на лицето и нежна усмивка. От нея струеше някакво особено вътрешно спокойствие. Тя приближи до него и баща й я прегърна.

— Татко, той е достатъчно умен, за да не дойде. Знае, че офицерите от флотата го следят много зорко! Те са наясно колко много Джеръм е привързан към семейството си. — Замълча за миг. — Представям си, че днес Риса също е излязла край брега на морето и го очаква с нетърпение.

— Риса е в Сейнт Огъстин. Тийла настояваше тя да дойде при нас, но Риса се бои да не би Джеръм де е някъде на север и тя да не може да стигне при него.

— Той не е глупак. Сигурна съм, че е в безопасност. Освен това току-що получихме писмо от Брент, в което ни пише, че е добре, но е много зает…

— Вярваш ли, че поне за Коледа ще спрат да се избиват? — тихо попита Джеймс.

— Получихме и писмо от Сидни. Донесе ни го един от кавалеристите на капитан Дикинсън.

— Знам.

— Татко, иска ми се по някакъв начин да облекча мъката ти.

Той я притегли към гърдите си и притисна лице към чернокосата й глава.

— Ти го правиш. Ти, Антъни и Мери. Напоследък казвал ли съм ти колко много те обичам? Колко си ми скъпа?

— Татко, аз… — Внезапно замълча.

— Погледни, татко, погледни! — извика след миг Дженифър.

Баща й се бе загледал към морето и затова не бе видял мъжа, който лежеше наполовина във водата в другия край на лагуната под огромна палма.

— Мили Боже, там има човек! — ахна Дженифър. Отдръпна се от Джеймс и се затича по брега.

— Не! Чакай! — заповяда й Джеймс. Но не бе сигурен, че тя ще го послуша, и хукна след нея. Сграбчи я за ръката и я дръпна назад. — Спри! Ако е жив, може да е опасен!

Заобиколи я. Дженифър го последва, но сега поне гърбът му я пазеше. Когато наближи проснатото тяло, Джеймс извади ножа, който винаги държеше пъхнат в ботуша си. Коленичи на мокрия пясък и претърколи войника, предполагайки, че е мъртъв.

Беше жив… Джеймс напипа пулса на гърлото му. Беше много слаб, но се долавяше. Джеймс огледа униформата на непознатия. Беше от кавалерията на Севера. Още един кавалерист… проклета кавалерия! Мъжът бе слаб, млад, с пясъчноруса коса и загоряла кожа.

— Татко…

— Той е жив.

Джеймс се вгледа внимателно в лицето на мъжа. На слепоочието му бе засъхнала кръв с полепнал по нея пясък.

— Трябва да го отнесем у дома! Да му помогнем — заяви Дженифър.

— Той е янки, Дженифър.

— Иън и Тейлър също се бият на страната на янките. И двамата са ти много близки, почти като родни синове.

— Дженифър, съпругът ти бе убит от северняците.

— А братовчед ми Иън ме спаси от бесилката. Татко, нали не искаш да кажеш, че ще го оставим да умре тук само защото е федералист! Ами ако някоя жена от Севера намери ранени и изпаднали в несвяст Брент или Джеръм, или Джулиан? О, Господи, какво значение има…

Той погледна внимателно дъщеря си.

— Не, аз просто исках да ти напомня за миналото, за изтеклите години. Имаше време, когато ти желаеше дори смъртта на Иън!

— Може би. Но ти и Иън ме научихте как да преживея горчилката от миналото. Не можеш да оставиш този човек да умре. Познавам те!

Джеймс въздъхна. Ситуацията наистина бе сложна. Но Дженифър бе права: не би оставил никого да умре. И в същото време, без да му мигне окото, със собствените си ръце би прерязал гърлото на копелето, ако се свести и застраши по някакъв начин живота на съпругата, децата му или на шестгодишния Антъни.

— Татко…

— Аз ще се погрижа за него. Ти изтичай в къщата и кажи на Тийла, че водя… — Замълча и тъжно се усмихна. — Кажи й, че й водя един ранен янки на гости за Коледа. Тъкмо това, което тя винаги е искала!

* * *

Сутринта на Коледа. Тия не можеше да се сдържи и флиртуваше дръзко с Уиър. Съзнаваше, че безгрижният й смях дразни врага й, че той чува шеговитите й подмятания, вижда как се смее с Уиър, докато си говорят за миналото. Беше решила да омае Реймънд Уиър, но сама не знаеше защо. Осъзнаваше само, че кокетното й поведение е опасно и не е правилно. Улови предупредителния поглед на снаха си. Знаеше, че Алайна е смутена и разтревожена от държането й, ала въпреки това не можеше да се спре.

Сутринта след закуската беше много приятна. Децата се бяха събудили, нетърпеливи да отворят подаръците си. Разкъсаха чевръсто разноцветните пакети с комплекти игри и различни играчки, смееха се и тичаха из цялата къща. Очите им искряха, а бузите им бяха порозовели от вълнение; те бяха твърде малки, за да знаят, че черен облак бе надвиснал над родния им щат, а страната бе разделена.

По-късно възрастните също си размениха подаръци.

На Реймънд Уиър се падна бут пушена шунка.

Тейлър Дъглас получи миниатюрен портрет на жена, поставен в изящна сребърна рамка, който лесно можеше да се напъха във войнишката раница или кесия.

Тия никога не го бе виждала. Отначало дори не разбра какво е, но портретът минаваше от ръка на ръка в стаята и всички изразяваха възторга си от изработката. Тейлър Дъглас се втренчи продължително в подаръка си, а после погледна към Тара.

— Никога не съм очаквал подобен трогателен жест, госпожо Маккензи. Знам колко сте заета и въпреки всичко сте отделили време за този подарък, при това изработен с толкова вкус и финес… Наистина съм ви много благодарен.

Тара се усмихна щастливо.

— Ти си изпратил портрета на снаха ми Тийла, съпругата на Джеймс, малко след като сте се оженили. Преди известно време къщата на Тийла и Джеймс изгоря при пожар. Докато я възстановяваха, тя ни изпрати за съхранение по-голямата част от вещите си, които бяха спасени. Този портрет бе сред тях. Когато чух, че ще дойдеш, си казах, че Тийла ще се радва, ако ти го подаря.

Миниатюрата стигна до Тия. Тя я погледна. Жената на портрета бе фина, руса и много красива. Усмивката й бе миловидна и покоряваща. В очите й сякаш бяха стаени дяволити искрици.

Тя бе неговата съпруга.

Пръстите й изстинаха. Какво значение имаше това? Нали се молеше никога повече да не го види отново? Той не бе сторил нищо друго, освен постоянно да я унижава.

А сега и това.

Двамата бяха споделили интимност, макар и странна, а той беше женен.

Вдигна глава и видя, че Тейлър я гледа. Тия му подаде портрета.

— Много е красива.

Той кимна и се извърна.

— Тия, би ли помогнала с яйчния пунш, скъпа?

— Разбира се, мамо.

— Нека се преместим в музикалния салон, господа.

— И дамите, папа, и дамите! — провикна се Ариана, която се бе настанила в скута на дядо си.

— О, да, и дамите, разбира се. — Джарет се усмихна на снаха си, седнала в другия край на стаята. — Дами, нали ще ми простите?

Всички се засмяха. Въпреки войната в къщата в лицето на двамата полковници от враждуващите армии се усещаше и духът на Коледа.

Изглежда, единствено Тия не споделяше всеобщата радост.

— Добре ли си? — попита я майка й, когато двете отидоха в кухнята при Лили, за да приготвят подноса с чашите с яйчния пунш — някои с уиски, а други — без.

— Да, разбира се, майко, добре съм.

— Полковникът преследва ли те?

— Какво? — виновно попита младата жена.

Дали майка й бе разбрала, че между нея и Тейлър Дъглас има нещо?

— Рей Уиър. Малко го съжалявам. Той не сваля поглед от теб.

— О… да. Отново ми предложи брак.

— И?

Тия сви рамене.

— Припомних му, че сме във война.

Майка й кимна.

— Внимавай с него, скъпа моя. Не го предизвиквай прекалено. И не забравяй, че сега той е много въодушевен от участието си във войната като полковник.

— Какво искаш да кажеш?

— Може да се стигне дотам, че от него да зависи прилагането на законите.

— Но…

— Не се задълбочавай, Тия. Не искам да кажа, че всички военни са лишени от човешки чувства. Нали и брат ти Иън е военен. Но военните пълномощия понякога въздействат по странен начин върху хората. Мъжете винаги са искали повече власт. А ти просто не винаги осъзнаваш собствената си сила.

— Коя е тя?

— Младостта и красотата — усмихна се майка й.

— О, майко…

— Стига, скъпа, каниш се да ми възразиш. Искаш да кажеш, че си въобразявам, защото си ми дъщеря. Но ти просто си много, много красива и всички ще се съгласят с мен. Съвсем очевидно е, че и полковник Уиър е на същото мнение, а пък и…

— Полковник Уиър… и още кой? — рече Тия, изненадана от думите си и още повече изненадана от надеждата, криеща се в тях. — О, Господи, колко глупаво от моя страна и колко лекомислено е да задавам подобни въпроси сред целия ужас на тази война…

— Тия, няма да ти кажа нищо повече. — Тара силно я прегърна. — Хайде да отидем при останалите и да изпеем коледните песни. Денят е много особен, защото всички сте тук — и ти, и Иън, и Алайна, и децата. Няма да позволя този ден да отмине като всеки друг!

Питиетата бяха сервирани и по настояване на баща й Тия седна до майка си на пианото. Те често свиреха заедно, а още по-често пееха заедно. Сценичният опит на майка й, в комбинация с красивото й сопрано, я правеха наистина отлична учителка по музика и Тия осъзнаваше, че двете с майка си достигаха удивителна хармония. Отначало тя бе малко напрегната заради присъствието на Уиър и Дъглас, но не след дълго към тях се присъедини и Ариана със своя детски смях. Скоро и останалите деца запяха коледните песни. В един миг Тия усети, че Тейлър Дъглас я наблюдава с интерес и неволно пръстите й засвириха южняшкия марш „Дикси“. Изпълнението, както и гласът й бяха съвършени, толкова изпълнени с чувства, че караха песента да звучи още по-величествено.

Когато свърши, в стаята настана тишина. Очите й срещнаха тези на баща й и Тия прочете в тях гнева и разочарованието му, задето дъщеря му бе забравила за гостите им, както в за мълчаливото споразумение поне на днешния свят празник да оставят споровете и конфликтите далеч от гостната.

Тогава Реймънд Уиър започна да ръкопляска.

Тейлър Дъглас учтиво се присъедини към него. Останалите ги последваха. Младата жена почувства как кръвта се отдръпва от лицето й, защото видя, че баща й не ръкопляска. Бързо засвири „Тиха нощ, свята нощ“. Ариана се сгуши в скута й и двете запяха заедно. Сладкото малко гласче на детето придаде допълнително очарование на мига. Въпреки това й се искаше да потъне в земята от срам.

Беше съсипала празника.

Щом свърши песента, Тия целуна малкото дете по челото, настани го на столчето пред пианото и се извърна към баща си.

— Извини ме, татко… — смотолеви и изтича навън от стаята.

Не можеше да потъне в земята, но поне можеше да излезе на езда. Да препусне в студения зимен ден, възседнала Блейз, Да се почувства пречистена от свежия въздух.

— Тия!

Не беше гласът на баща й, а на майка й. Младата жена се престори, че не я чува.

Реши да не губи време в преобличане. Излезе от къщата през задната врата и се затича надолу през стръмната поляна към конюшните.

— Какво желаете, госпожице Тия? — попита Били Клауд, един от индианците, работещи в имението на баща й.

— Да пояздя, Били.

— Внимавайте да не преминете границата на имението, госпожице Тия.

Тя се поколеба.

— Защо? Нещо не е наред ли?

Мъжът сви рамене и я погледна с тъмните си очи.

— Това, което не е наред, е войната, госпожице Тия. Миналата седмица бе изгорена къщата на семейство Виши. Никой от военните няма да поеме вината за случилото се, но казват, че господин Виши е продал стадата си не на когото трябва. Внимавайте, докато яздите.

— Ще внимавам, Били, обещавам.

Отиде до клетката на Блейз, сложи й само юздата, без седлото. Излезе от конюшните, махна на Били и препусна към гората.

* * *

Сидни бавно се пробуди. Отначало отвори очи — чудеше се защо се чувства толкова замаяна и изтощена…

После изведнъж й стана студено. А не би трябвало. Нали бе Коледа и тя си бе у дома, където трябваше да е топло… у дома, при майка си, при баща си, при семейството си.

Опомни се — беше в съвсем друга къща.

Бързо се надигна и едва тогава се сети, че Джеси се бе завърнал. Припомни си цялата бурна нощ. Спомни си също как я бе сграбчил във ваната, как я бе заплашвал, как я бе обладал. Беше много уморена — бе спала малко, едва се сдържаше да не заспи отново. Но всеки път, когато се унасяше, се сепваше от сладостното усещане, от преживяването да бъде съблазнявана и насън, и наяве. Упреците и обвиненията, които си бяха разменили, ги настройваха един срещу друг повече от когато и да било, но тя все още го обичаше…

Огледа набързо малката спалня и видя, че той е застанал пред камината. Беше облечен в униформата си, а измитата му коса бе пригладена назад. Държеше шапката си, загледан с мрачно изражение в пламъците в камината.

Джеси знаеше, че тя е будна, и тихо заговори:

— Сидни, съжалявам. Господи, наистина съжалявам, но с нищо не мога да ти помогна!

— Да ми помогнеш…

Той се обърна към нея. Истински офицер и джентълмен, галантен, с изправена военна стойка. Тя си припомни как я докосвал през нощта и нещо повече — как я бе гледал, спомни си нежните думи и закачки, които бяха разменяли в миналото.

— Аз гарантирах за теб — продължи той. — Когато се оженихме, се заклех, че ще прекратиш шпионската си дейност. Заклех се в честта си.

Тя сведе поглед. Не знаеше какво да каже и дали простата истина ще бъде достатъчна.

— Джеси, аз не съм направила нищо. Кълна ти се, невинна съм и не съм извършила нищо срещу Севера.

— Ще ми се да можех да ти повярвам.

— Как можеш да твърдиш, че ме обичаш, и в същото време да не ми вярваш! — извика младата жена.

На устните му заигра горчива усмивка.

— Лично съм те виждал как действаш, Сидни. Знам колко страстно си отдадена на каузата си.

— Джеси, не съм те виждала от шест месеца. Напуснах града, за да се видя с брат си Брент.

— Който по стечение на обстоятелствата се оказа в покрайнините на Ричмънд.

— Не съм пренасяла никакви правителствени или тайни военни документи, Джеси. Просто исках да видя брат си. Прехвърлиха го във военната болница, след като дълго бе работил по специален проект…

— Да, Сидни, знам върху какво работи Брент. Не съм изпускал от поглед семейството ти. За щастие — както и за нещастие на толкова много, които бяха убити — армията от Потомак и армията от Северна Вирджиния постоянно се дебнеха. Брент бе изпратен да обучи някои от прославените южняшки воини и да спре надигащата се вълна от венерически болести. Сега се е върнал, за да се грижи за войниците, ранени при постоянните сблъсъци между двете армии. Това обяснява действията ти в миналото. А сега?

— Отидох да го видя пак.

— Не си имала време да стигнеш до Ричмънд.

— Откъде, за Бога, можеш да знаеш това? — раздразнено попита тя.

На устните му отново заигра суха усмивка.

— От шпионите — тихо рече той. — Сидни, защо те нямаше, когато пристигнах? Къде беше?

— Аз… — започна тя, после се поколеба. Имаше ли право да му каже. Дали той щеше да разбере това, което двете със Сиси бяха направили? Тя сведе глава. — Нямам право да ти кажа.

— Сидни, в името на Бога…

— Да, тъкмо в името Божие. — Погледна го и внезапно сърцето й се изпълни с болка. — Между нас не съществува никакво доверие, нали?

— Сидни, а как би могло да съществува?

— В такъв случай, ако ме извиниш, ще се облека… за да можеш да ме арестуваш.

— Сидни, не бъди глупава. Няма да изляза от тази стая.

— Тогава остани.

Тя отметна завивките и стана от леглото. Извади чисти дрехи от малкия гардероб в ъгъла на спалнята и се обърна с гръб към него, за да се облече. Едва бе обула дългите долни гащи, когато почувства ръцете му на раменете си, а топлият му дъх опари тила й.

— Сидни…

— Джеси, остави ме!

Той я обърна към себе си, погали дългите й разрошени кичури и плъзна пръсти по бузата й. Прииска й се да се от пусне на гърдите му, да зарови глава на рамото му, да почувства закрилата му… и страстта му. Отдръпна се от него, а зелените й очи заблестяха студено като нефрит.

— Остави ме, Джеси, остави ме.

За нейна изненада той го направи. Изруга грубо, отдръпна се от нея и се запъти към вратата. На прага се спря.

— Ти си под домашен арест, Сидни. Не искам да те изпращам отново в „Олд Капитъл“.

— Разбира се. Дори и янките могат да те попитат какво престъпление съм извършила този път!

— Щом не искаш да ми кажеш…

— Не мога!

— Тогава не ми оставяш избор.

Вратата се отвори и той излезе. Затвори се с трясък след него.

Беше Коледа. Той ще се върне, помисли си Сидни.

Обаче той не се върна.

* * *

Решен да намери Тия Маккензи, Тейлър се отправи към кухнята, където го посрещна мургавият коняр, облегнат на дървената врата. Индианецът мърмореше недоволно нещо неясно. Доколкото Тейлър си спомняше, това бе Били Клауд, главният коняр на Джарет Маккензи. Чертите на лицето му издаваха произхода му от племето на семинолите. Щом зърна Тейлър, Били се притесни и закърши пръсти:

— Полковник, извинявайте, но се бях умислил, защото съм много разтревожен.

— Не са необходими извинения. Само ми кажете какъв е проблемът? Може би ще мога да ви помогна.

— Единствено баща й може да се справи с тази буйна кобила — промърмори Били Клауд и мрачно поклати глава.

— Да не би да става дума за Тия Маккензи? — попита Тейлър и се усмихна леко.

— Да, за нея става дума. — Внезапно конярят се втренчи в Тейлър. — Вие май сте роднина на Джеймс Маккензи. И на Оцеола.

— Да, далечни роднини сме.

— Чухме, че ще идвате насам. Спомням си ви отпреди много години. Хубаво е, че ви виждам пак, сър… макар и в тази странна униформа.

— Били, мъжете, които преследват жестоко нашите хора, облечени в тази униформа, са раздвоени, също както е раздвоена и нацията ни. Аз мислих много дълго, преди да избера пътя, по който съм поел.

— Може би сънищата са ви показали този път.

Тейлър се усмихна. Доста отдавна не бе общувал със семинолите.

— Направих избора си напълно трезвен и в пълно съзнание. А ти си останал с Джарет Маккензи.

— О, аз смятам, че някои от онези наконтени самохвалковци в униформа на Конфедерацията, са чисти негодници — ухили се Били и додаде: — Ще ви доведа коня. Тръгвате ли си?

— Ще потърся госпожица Маккензи.

— Това е добре, тъкмо ще ми спестите доста неприятности. Хората на баща й охраняват къщата и земите наоколо, но извън тях… Казах й да внимава и да избягва опасностите. Тя ми обеща, но няма да го направи. И не че ме излъга. Тя просто отказва да види опасността, ако ще й попречи да направи това, което си е наумила.

Били изведе Фрайър от клетката и отиде да вземе седлото, докато Тейлър слагаше юздата на коня. Помисли си, че Били съвсем точно бе охарактеризирал младата госпожица Маккензи — тя не мислеше разумно и не виждаше опасността. Правеше това, което в момента на нея й се струваше най-правилно. Тя не виждаше дори опасността, която сама създаваше за къщата на баща си. Нямаше никаква представа как всяка нейна дума и движение се отразяват на Реймънд Уиър.

— Благодаря ти, Били — усмихна се Тейлър и отстъпи, за да му даде възможност да нагласи седлото.

Тейлър препусна по пътеката, по която бе поела и Тия. Тя водеше право към гората. Щом навлезе сред дърветата, можеше лесно да следва дирите й. Местността бе необикновено красива — земята бе покрита с килим от борови игли, а дърветата оформяха над главата балдахин от зелено кадифе. Отначало той се движеше в лек галоп, но после забави ход, тъй като бе сигурен, че тя е спряла някъде наблизо. Слезе от коня и тръгна по пътеката. Скоро стигна до един шубрак, който заобикаляше малко горско поточе. Тя седеше върху един дънер, загледана във водата.

— Май е прекалено студено за гмуркане? — попита той.

Тя се сепна и се обърна. В първия миг очите й се разшириха, после се изпълниха с гняв и тя отново се извърна към водата.

— Как ме откри? Били ли ти каза къде да ме търсиш?

Тейлър приближи до дънера, клекна наблизо, скръсти ръце пред себе си и също зарея поглед в кристалната вода. Не я погледна. Нямаше нужда. Сякаш тя се бе запечатала в съзнанието му. Очите й бяха много тъмни, тъмномахагонови, също като тези на баща й — странен каприз на наследствеността, още повече, че мъжете и жените от рода да Джеймс, в чиито вени течеше и индианска кръв, бяха със светли очи — сини или зелени. Цветът на очите и косите й бяха част от красотата й. Очите й изглеждаха безкрайно дълбоки, а цветът им бе в идеална хармония с копринената мека на косата й. Кожата й бе като слонова кост и кадифе, скулите й бяха фини и красиво оформени. Върху страните й бяха разцъфнали нежните листенца на роза, а устните й бяха като кървавочервено вино — плътно, уханно и упойващо. Тейлър съвсем ясно си спомняше вкуса им.

— Нямаше нужда никой да ми казва къде да те търся — рече той. — Не беше никак трудно да те проследя.

— Защо си ме проследил? Излязох от къщата, за да избягам…

— От какво да избягаш?

— Най-вече от теб — заяви тя, обърна се към него и го погледна в очите.

— А може би по-скоро защото не можа да понесеш разочарованието на баща си? — подхвърли той.

Тя бързо се извърна и Тейлър разбра, че е прав. Тя искаше да засегне него и затова изпя южняшкия химн „Дикси“. Но не успя да го уязви — той харесваше песента, — а разстрои Джарет.

— Това не е твоя грижа. Защо си ме последвал? Защо просто не ме оставиш на мира?

— Били смяташе да тръгне да те търси. Каза ми, че те е предупредил да не се отдалечаваш от границите на имението.

Тя поклати глава, впила поглед в лицето му.

— Ти си този, който е в опасност, а не аз. Аз съм на страната на бунтовническата армия. На мен никой не ми е ядосан.

— Боя се, че не е нужно някой лично да ти е ядосан, за да станеш жертва на насилие. Но както ти казах и преди — аз съм ти ядосан.

— Да не би да ме заплашваш?

— О, да. Вече те предупредих.

— Но ти ми обеща, че няма да издадеш тайната ми.

— Докато спазваш обещанието си.

— Казах, че ще го спазя.

— Но дали ще е така наистина? Ти обичаш да си играеш с огъня.

Тия въздъхна.

— Защо когато един мъж се бие за каузата, в която вярва, всички го смятат за герой, а когато една жена иска да направи същото, я смятат за глупачка?

— Не смятам всички жени за глупачки.

— Само мен? Колко избирателно от твоя страна! — Тя сърдито поклати глава и панделката, която привързваше косата й, се разхлаби. Косите се разстлаха по гърба й.

Той се изправи и тръгна към нея, но тя скочи от дънера. Облегна се на близкото дърво. Тейлър протегна ръка и улови една дълга къдрица от косата й. Тя се уви около пръстите му като копринена лента.

— Би трябвало да отрежа тази къдрица, за да те накарам да спазиш обещанието си.

— Баща ми ще те убие.

— За какво — задето съм отрязал кичур от косата ти?

Тя дръпна косата си.

— По-добре да вървим.

— Може би, но след като си поговорим. Кажете ми, госпожице Маккензи, кого познавате по-добре: Уиър или мен?

— Какво, за Бога, искате да кажете с това, полковник? — нетърпеливо попита тя. — Познавам полковник Уиър, откакто се помня — той е приятел на семейството.

Тейлър се наведе към нея и опря свободната си длан върху дървото, на което тя се бе облегнала.

— Не, госпожице Маккензи, не ме разбрахте. Кого познавате по-добре? Имало ли е сериозна връзка между вас двамата?

— Това не е ваша работа, нали така, сър?

— Вероятно.

— Какво ви засяга това?

— Ами аз имам чувството, че започвам да те опознавам доста добре. И след като от собствен опит узнах колко си веща в изкуството да съблазняваш, се чувствам длъжен да попитам. Дали полковник Уиър познава вкуса на устните ти също като мен? Или дали е усещал голите ти гърди в ръцете си…

Тя бе бърза като светкавица. Върху бузата му едва не изплющя звънка плесница, която щеше задълго да му остави червен белег.

Но както осъзна в следващия миг Тия, той я бе предизвиквал нарочно и явно бе очаквал плесницата, защото с мълниеносно движение стисна китката й миг преди тя да го удари.

Тя вирна брадичка, а очите й гневно блеснаха.

— А защо вие не ми кажете, сър, дали усещането за моите голи гърди е същото като за тези на съпругата ви?

Все едно го бе ударила. Внезапната болка, която го прониза, бе остра и силна.

Аби беше мъртва. От много години, както му се струваше в този миг.

При все това въпросът й спря дъха му, разкъса сърцето му.

Тя не знаеше, че съпругата му е мъртва.

Тейлър нямаше намерение да й го каже. Той се взираше невиждащо в нея, опитвайки се да се пребори с болката и безсилния гняв, който го бе изпълнил при нейната смърт. Беше се научил да живее с него. След смъртта й бе имал и други жени. Не разбираше какво му бе подействало толкова силно, докато една мисъл не прониза мозъка му: тя прилича на Аби, толкова много прилича на Аби.

Отначало не го бе осъзнал, защото двете бяха толкова различни. Аби притежаваше красотата на феите — със златисти коси и очи, сини като утринно небе. Но в същото време можеше да бъде толкова упорита и твърдоглава. Следвайки собствените си планове, отказвайки да види опасността…

Сякаш все още чуваше виковете й, че ще може да стигне до ранените мъже. Чуваше и собствения си вик:

— Аби, не!

Тя се бе извърнала с усмивка, но после бе продължила напред.

— Ще стигна при тях.

Ала той не успя да я стигне.

— Аби, не!

Беше хукнал след нея. Денят бе изпълнен с тътена на оръдията, толкова оглушителен, че Тейлър не чу единичния изстрел. Очите й все още бяха извърнати към него.

Аби, Аби…

Огромни сини очи, широко разтворени към неговите…

Но тя падаше. Успя да я хване, объркан — не можеше да повярва на случилото се… Положи я нежно на земята. Отдръпна ръка.

Беше червена, толкова червена; Господи, да, цяло море от кръв сякаш се стичаше от дланта му, кръвта струеше от дупката на гърба й, където бе преминал куршумът, пронизвайки сърцето й…

Пръстите му се свиха. Не осъзнаваше, че неволно бе дръпнал косата на Тия, докато тя не извика.

Тейлър пусна косата й. Взря се в нея. Да, по някакъв начин тя му напомняше за Аби. А в същото време беше толкова различна. Тя го привличаше и вълнуваше. Изглежда, не осъзнаваше силата на собствената си страст. Караше го да чувства много по-силно желание, отколкото някога бе изпитвал към нежната си съпруга, а толкова много я бе обичал. Тия го вбесяваше, омагьосваше, понякога го отблъскваше. Тя бе дъщеря на негов приятел; не беше жена, която би могла да бъде играчка на някой мъж, ала в същото време не осъзнаваше въздействието си върху мъжете. По-добре да се махне далеч от нея. Той нямаше власт над тази млада жена, нямаше сила да спре изкушението, което се излъчваше от нея. Трябваше да се махне.

— Всичко у Аби е съвършено, госпожице Маккензи, включително и гърдите й. Обърнете се. Качете се на коня си. Върнете се там, където тези, които ви обичат, могат да ви защитават.

— Не си ти този, който ще ми казва какво да правя! Върви да се грижиш за своята съвършена Аби!

Завъртя се на пети и си тръгна — може би точно навреме. Той бе уловен в примката на болката и яростта, които Тия бе събудила у него.

Остави я да си върви, остави я да си отиде. Ти не можа да промениш съдбата заради една жена, която те обичаше, която те слушаше. А за тази ти си враг, омразен и презрян…

Тейлър не понечи да я спре. Втренчил поглед във водата, младият мъж се закле, че ще препусне надалеч и ще я остави на собствената й съдба.

* * *

Когато се събуди на Коледа, Брент си помисли, че ще се обърне и ще види, че тя си е отишла, или ще открие, че изминалата нощ е била само прекрасен сън. Но не беше. Тя лежеше до него, свита под завивките. Изглеждаше толкова невинна и недокосната, както когато бе дошла при него. Ала всичко се бе променило завинаги.

Той стана внимателно от леглото, изми се и се облече. Излезе от къщата, без да я буди, и закрачи към болницата. Помощниците му го посрещнаха с чаша горещо кафе. Пациентите му, дори тези, които умираха, сякаш се бяха съживили заради Коледа. Сестрите и санитарите го почерпиха с домашно приготвени сладкиши, малко, но дадени с обич. Брент прегледа болните си и времето мина неусетно.

Накрая бе свободен да се прибере. Отново изпита страха, че тя ще си е отишла.

Но от коридора се носеше апетитен аромат. Брент я откри в кухнята. Когато го видя, лицето й светна в усмивка.

— Е, не е пуйка. Не успях да се сдобия дори и с шунка. Ще се задоволим с едно доста мършаво пиле, но тъй като сме само двамата, мисля, че ще ни стигне.

Когато тя се обърна към печката с вълнени кърпи в ръце, той я проследи с поглед, после приближи към нея и я взе в прегръдките си.

— Пилето ще бъде най-вкусното ястие, което някога съм опитвал, макар че трябва да призная, че гладът, който ме мъчи, е от съвсем друго естество.

Тя се изчерви.

— Ще изгори…

— Тогава спасявай пилето.

Освен пилето бе приготвила сладки картофи, ряпа и домати от консерва. Компотът от праскови завършваше тяхното празнично меню. Разговорът бе учтив; тя го попита за пациентите му и той й разказа. Не говориха за войната, нито за опустошения Юг. Не споменаха, че може би ще загубят войната или че този път Лий ще бъде победен и Грант ще превземе Ричмънд.

Когато приключиха с вечерята, той й помогна да раздигнат чиниите, но когато се озоваха в кухнята, не издържа. Притегли я в обятията си и я целуна. Тя започна несръчно да разкопчава копчетата на сакото му, а по едно време Брент едва не я овърза в престилката й. Задъхани и смеещи си, двамата захвърляха дрехите си по пътя към спалнята. Любиха се отново и отново. Когато заситиха страстта си, Брент разпали огъня, а тя стана от леглото. Той я зави в едно одеяло, седна в креслото до камината и я взе в скута си. Двамата се загледаха в буйните пламъци.

— Мери… защо всъщност дойде тук?

— Казах ти… защото исках да бъда с теб.

— Но аз мислех, че искаш да бъдеш сама.

— Имах нужда известно време да остана сама. Заради баща си. Но пък исках и да бъда с теб. Защото не можех просто да бъда някъде и да се преструвам, че войната не съществува, не можех просто да бъда някъде… и да забравя, че ти съществуваш.

— Сигурна ли си?

— Разбира се, че съм сигурна.

— Трябва да се омъжиш за мен — сериозно каза той.

Тя докосна лицето му.

— Не, Брент. Не е нужно да се жениш за мен, защото съм дошла тук. Дойдох, защото исках да бъда с теб. Много добре знаех какво правя. Не ми дължиш нищо. Боя се, че понеже си възпитан като джентълмен, ще смяташ, че си длъжен да ми предложиш брак, защото си отнел девствеността ми. Но ти няма да се ожениш за мен поради тази причина!

Той се усмихна.

— А какво ще кажеш за една друга причина — защото просто искам да бъда с теб?

— Брент, война е, а ти си бил самотен…

— Бил съм самотен през целия си живот, преди да те срещна.

— Това беше много мило.

— И е истина. Омъжи се мен… защото те обичам — твърдо каза той.

— О, Брент…

— Е?

— Ами…

— Кажи го!

Тя се усмихна.

— Да, обичам те!

— Освен това никак не е благоприлично един уважаван хирург да живее в грях! — заяви той.

— Разбира се, че не е!

— А и аз просто няма да ти позволя да ме съблазниш отново, ако не възнамеряваш да постъпиш както е редно! — подразни я той.

Тя се взря за миг в него, сетне избухна в смях.

После Мери го целуна, двамата отново се любиха и това бе най-прекрасната Коледа, която някога Брент си бе представял.