Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Семейство Маккензи (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Triumph, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 74 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2008)
Корекция
maskara (2008)
Сканиране
?

Издание:

ИК Бард, София, 2003. ISBN: 954-585-496-0

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от jossika)

Глава 22

Тия беше уморена, но въпреки всичко бе убедена, че е постъпила правилно.

Битката при Колд Харбър във Вирджиния се проточи от трети до дванадесети юни. Генерал Грант напредна с войските си и бе на десетина километра от Ричмънд. Но южняците се окопаха и армията на генерал Лий все още препречва пътя на Грант към Ричмънд.

Тежката работа отвличаше Тия от мрачните мисли, а и бе спокойна, че Тейлър е пленник и не участва в сраженията. Сега всеки път щом докарваха някой в униформата на Севера, тя се молеше да не се окаже брат й. Знаеше, че Брент също се страхува да не види Иън, още повече сега, когато двете армии постоянно влизаха в бой. Тия осъзна, че оглежда ранените, търсейки Джеси Халстън, съпруга на Сидни. Но или Иън и Джеси бяха оцелели в кървавите сблъсъци, или мъртвите им тела лежаха някъде на бойното поле, или хирурзите от Севера се грижеха за своите ранени със същата бързина и ефективност както тези от Юга. Брент работеше с трескава скорост, защото раненият, който можеше да бъде спасен, твърде често умираше от загуба на кръв.

Както бе казала Мери, чакането бе най-трудно. Да работиш бе много по-добре. Много, много по-добре за Тия, защото не искаше да има време да мисли за Тейлър. Не искаше да си спомня нито начина, по който я прегръщаше, нито целувките му… нито как я погледна, когато му каза, че не иска да има деца и ще се разведе с него.

А след това го бе ударила силно и бе избягала, а пазачите се нахвърлиха върху него. Тя се обърна да го погледне и видя златистите му очи, втренчени в нея…

По-добре да работи, отколкото да мисли.

А работата нямаше край.

Генерал Грант отново започна да придвижва войниците от Колд Харбър. Бунтовниците се надяваха, че той е решил да отстъпи, защото вече е пролял достатъчно кръв, но той не го направи.

Лий започна да се изтегля от Ричмънд, смятайки, че Грант ще потегли с армията си право към столицата на Юга. Както обаче скоро разбраха, Грант не се бе насочил към Ричмънд. Той възнамеряваше да нападне Питърсбърг, смятайки го за задната врата към столицата на Конфедерацията.

Заради тежките битки и безбройните ранени Тия прекарваше по-голяма част от времето си на бойното поле с братовчед си и съпругата му и само се връщаше да преспива в стария роден дом на Мери.

Но на дванадесети юни пристигна куриер със заповед да напуснат къщата, тъй като тя се намираше на пътя на юнионистката армия.

Брент и Мери опаковаха багажа си. Тъкмо привършваха с последните приготовления, когато Тия се върна. Тя бе останала в Лютеранската църква, превърната набързо в болница, докато не преместиха и последния от младите им пациенти.

— Тия, побързай, в новата болница ни чакат много ранени — каза й Брент, докато припряно хвърляше последните медикаменти и превързочни материали в по-голямата от двете карети, които бяха наели от конюшните.

— Вие двамата вървете, аз скоро ще дойда.

— Няма да те оставя — настоя Брент. — Тук вече никой не е останал.

— Освен това може да се навъртат дезертьори — добави Мери — или разузнавателни отряди на янките.

— Аз имам съвсем малко багаж и ще се оправя сама с малката карета.

Брент се огледа. По главната улица не се виждаше жива душа. Градът бе заприличал на призрачно място.

Подхванатият от вятъра прах се издигаше във вихрушка над улиците. Околните къщи бяха затворени и заключени с тайната надежда, че когато врагът види, че са необитаеми, ще си тръгне. Прозорците, които гледаха откъм улицата, приличаха на безжизнени очи.

— Брент, тръгвай! — Тия го целуна по бузата, после прегърна Мери.

— Добре, но ти ще останеш в къщата. Аз ще изпратя един войник да те придружи.

— Обещавам. Ще остана в къщата.

Докато го подканваше да тръгва, внезапно на улицата се появи ездач.

— Един генерал е тежко ранен, сър. Трябва да тръгнете колкото може по-скоро! — извика войникът и козирува на Брент.

— Ето, видя ли? Тръгвай! — обади се Тия.

— Войник, аз ще отида при генерала, но вие ще останете с моята братовчедка и ще тръгнете заедно с нея, когато си приготви багажа.

— Да, сър! — Войникът веднага скочи от коня.

Тия се усмихна, помаха на Брент и Мери, които потеглиха, и благодари на войника, че ще остане с нея.

— Това е мой дълг, госпожо. Ще ви изчакам до оградата.

— Няма да се бавя.

Тя отвори портичката на боядисаната в бяло ограда. Малката карета остана на улицата, готова за път. Впрегнатата в нея кобила бе дребно, но жилаво животно.

— Само една минута, Сузи, и ще потеглим — каза й Тия. „Трябваше да се върна по-рано от болницата“ — помисли си младата жена. Внезапно почувства студ, сякаш мястото наистина се бе превърнало в един мъртъв град, из чиито улици бродеха призраците на избитите войници.

Сега бе доволна, че Брент помоли войника да я придружи.

Влезе в къщата и изтича към стаята, където се бе настанила. Тук изглеждаше толкова чисто и подредено, толкова уютно. Тя премести поглед от огледалото към голямото и удобно легло. Сбогом на удобствата. Макар че бе прекарала доста нощи на бойното поле, Тия все пак бе нощувала и тук, където бе истински рай — с баня с гореща вода, чисти дрехи и меко легло, чиито чаршафи ухаеха на розов сапун. Един малък оазис, толкова далеч от зловонията на битката и смъртта.

Тия сложи пътната си чанта на леглото и се огледа набързо, за да прецени от кои вещи ще се нуждае най-много. На първо място сапун. Свещи, кибрит, чисто долно бельо, чорапи, както и изпраните блузи, закърпени от прислужничките на Мери, които вече бяха напуснали къщата. Запита се колко ли от тях ще останат с Мери и Брент и колко ще избягат панически от настъпващите янки.

Сгъна чорапите си и ги сложи в чантата. После спря, изпълнена със странното чувство, че някой я наблюдава.

Обърна се към вратата и застина. Тейлър се бе изправил на прага, изпълвайки цялата рамка. Докато се взираше в него, устата й пресъхна, а краката й се подкосиха. Той свали шапката си и влезе. Наля си чаша коняк от полупразната гарафа на малката масичка и отиде до камината.

— Здравейте, госпожо Дъглас. Къде заминавате?

— Какво правиш тук? — отвърна тя с въпрос. — Нали беше пленник в онази ферма?

— Реших, че съм прекалил с гостоприемството на любезните си домакини — ухили се той. — Очевидно моите пазачи споделяха това мое чувство и затова ме изпратиха в Андерсънвил. Място, което си е спечелило много лоша слава, затова реших да не отивам там. Размяната на пленници, която ми обеща Брент, така и не се състоя.

— Избягал си от фермата?

— Не. Вече бяхме на път, когато Иън и Джеси Халстън — познаваш го, той се ожени за Сидни — пристигнаха, за да ме спасят, но аз вече се бях освободил.

— Колко удобно — насмешливо подхвърли Тия, като се опитваше да не обръща внимание на учестеното биене на сърцето си.

Тейлър се бе върнал!

Но какво бе станало с онзи войник, който я чакаше край оградата? Дали продължаваше да наблюдава къщата с намерението да залови Тейлър?

— Липсваше ми. Тия.

— Ами… — смотолеви тя и едва сега откри колко неуверено и колебливо може да звучи гласът й в мигове на притеснение. — Тъкмо се готвех да тръгна.

— Но както виждам, все още не си тръгнала — спокойно отбеляза той.

Тя поклати глава. Устните й бяха пресъхнали.

— Не, ще те изчакам. Не исках да бъда чак толкова неблагодарна и невежлива, каквато бях при последната ни среща, Тейлър. Само се опитвах да ти дам възможност да осъзнаеш, че аз далеч не съм такава, каквато ти искаш да бъда.

— Доста е странно, защото в момента ти си именно такава, каквато искам да бъдеш.

— Тейлър, вече ти обясних, че…

— Аз също ти обясних. Ти се обвърза с мен. За цял живот. И сега искаш да се отречеш от това? Съжалявам, но вече е късно.

— Само че ти ме принуди да се съглася. А сега можеш да получиш развод.

— Ела тук, Тия. — Той остави празната си чаша на полицата над камината.

— Тейлър…

Тя се отдръпна неспокойно назад, търсейки погледа му. Стомахът й се сви. Как само я гледаше… Тя затвори очи и стисна зъби. Защо се страхуваше от Тейлър? Много добре знаеше към какво се стреми той. Не вярваше, че Тейлър в момента е кой знае колко загрижен дали тя го иска, или не.

Не, тя не се боеше от Тейлър. Много повече я измъчваше това, което самата тя изпитваше — тръпки я побиваха само като го погледнеше. Сведе очи, за да не го гледа в лицето, ала й това не й помогна, защото погледът й попадна върху ръцете му, върху дългите му чувствени пръсти и веднага си припомни как я бяха галили същите тези ръце. Копнежът, който я връхлетя като ураган, стана неудържим, когато той се приближи съвсем плътно до нея, когато долавяше топлината, излъчвана от тялото му…

— Тейлър, аз въобще не заслужавам да ми обръщаш внимание. Цялата работа е в това, че не искам да имам деца. Нагледах се на умиращи деца. Не искам да преживея това, което сполетя техните злочести родители.

Той я хвана за раменете и силно я раздруса, за да я накара най-сетне да млъкне.

— Млъкни, Тия! Всички ние плащаме за това, което сме сторили. Животът е игра, в която всички ние сме само играчи. Да, има и загуби, да, понякога се налага да понасяме много страдания. Мога ли да ти обещая, че никога няма да видиш как детето ти умира? Че никога повече няма да преживеем трагедия, дори и когато войната свърши? Не, любов моя, в живота няма гаранции, никакви. Но да бъда проклет, ако остана да гледам спокойно как ти рискуваш живота си отново и отново…

— Тейлър, недей…

— Ще трябва да се справиш с живота, Тия. Това е единственият изход.

— Но аз не го искам! — извика тя, изскубна се от ръцете му и отстъпи назад. — Не искам теб, не искам всичко това! Случилото се беше просто една случайност, глупава случайност и аз ти казах колко много съжалявам и че съм ти дълбоко благодарна и ти давам свободата.

— Но аз няма да ти дам твоята! — гневно изкрещя той.

Тя се обърна, опитвайки се да избяга от него, като заобиколи леглото. Ръката му се протегна и я сграбчи с все сила. Бутна я и тя падна на леглото. Остана да лежи неподвижно, а той се надвеси над нея, впил поглед в лицето й. Захвърли пътната й чанта на пода.

— Искаш да ме удариш ли? Да извикаш на помощ онзи бунтовник?

Тя не отвърна нищо, само се взираше настойчиво в него. Тейлър се усмихна.

— Съжалявам, но твоят бунтовник придружител няма да ти се притече на помощ.

— Какво си сторил на онзи нещастен войник?

— Той е жив, Тия, но никъде няма да те придружи. Няма кого да извикаш на помощ, любов моя. Струва ми се, че си разменихме ролите.

— Тейлър, аз…

Той се надвеси над нея.

— Какво ти?

— Аз… — започна тя. — Аз не те обичам! — Но още докато изговаряше думите, знаеше, че са лъжа. Беше започнала да се влюбва в него още от първия път, когато го срещна. Той беше различен от всички мъже, които познаваше. Гласът му я пленяваше, очите му я омайваха, докосването му, шепотът му я възбуждаха и омагьосваха. Той бе неин враг, но в същото време бе готов да умре за нея. Един враг, който се бореше за това, в което вярваше, който би дал живота си заради убежденията си, човек, който никога не отстъпваше, никога не се предаваше. Тя го желаеше, но толкова се боеше от болката…

— В такъв случай сме квит — тихо рече той. — Защото аз също не те обичам. Но, по дяволите, Тия, аз се ожених за теб, ти си моя съпруга и не си свободна. И аз ще те имам.

Изрече думите съвсем просто и наистина си вярваше. А тя…

Той я целуна.

Целувката му бе изпълнена със страст, с копнеж и сила. Безмилостен като бурен вятър, езикът му нахлу в устата й — настойчив, завладяващ, съблазняващ. Тя се опита да устои на силата му, но не можа. Опита се да се противопостави на вълната от чувства, които се надигнаха в гърдите й, забушуваха в кръвта й, но не можа. Мракът се превърна в тъмночервено, червеното се сля с нощта и останаха само сребристите сенки на луната. Той не забеляза червената пелена на мрака.

Целуваше я отново и отново. Откри пулсиращото място на шията й, докосваше я, галеше лицето й, косите й. Пръстите му напипаха копчетата на блузата й и бързо ги разкопчаха.

Тя трябваше да го отблъсне, да се възпротиви на яростната му атака, но без да го осъзнава, ръцете й трескаво събличаха дрехите му. Разкопчаха ризата и се плъзнаха надолу по раменете му. После погалиха голата му плът, докато устните му се притискаха към раменете, шията, гърдите й. Тя усещаше треската, изгаряща тялото му, която проникна през голата й плът, когато той засмука зърното на гърдата й, а после езикът му го обиколи, предизвиквайки в нея усещания, които я караха да крещи, да моли за още и още. Пръстите й се заровиха в косата му и притиснаха главата му към гръдта й. Тялото му покри нейното, коляното му рязко разтвори нейните бедра, а устните му — диви и завладяващи — се спуснаха надолу, настойчиви, възбуждащи, подлудяващи. Тия внезапно осъзна, че вече не се съпротивлява, а се е вкопчила в него. Не се опитваше да се отдръпне, а да се слее с него. Тя също го искаше. Искаше това. Желанието бе толкова сладко, толкова мъчително и опияняващо. Какво ли не правеше той с ръцете си, с целувките си, с горещия шепот, с изгарящата милувка на езика си. А после… Силата на тялото му, сливащо се с нейното. Усещането за хармония, цялостност, да бъде част от него, докато се издигаше — не, летеше — устремена към слънцето, към сиянието на звездите в кадифения мрак на нощта. Очите му бяха приковани в нейните златисти очи, котешки очи, очи на пантера, които я пронизваха със същата сила, както и докосването му, искайки още и още, пълно и безусловно отдаване. Тя не можеше да спечели тази война.

Можеше само да участва в битката, която бе загубена от самото начало. И не жестокостта бе това, от което се страхуваше, а осъзнаването, че няма желание да се бори. Той бе свалил не само дрехите й, но и защитата й, а тя не само бе приела по-голямата му сила, но и с желание се бе примирила със собствената си слабост, желаейки го, отдавайки му се докрай.

Обичаше го, без значение какво му каза преди малко… Отсъствието, гневът, страхът, вихърът на чувствата, всичко това се сля в едно. Тейлър се движеше в нея със сила, която я остави без дъх, която я покоряваше с всеки негов тласък, която я караше да се издига все по-нависоко, в тъмнината, в царството на влюбените, където светът преставаше да съществува и където властваше единствено страстта и нуждата да бъде утолена. После тъмнината избухна в бяла, ослепителна светлина; тя затвори очи, а цялото й тяло се изви в сладката прегръдка на екстаза, който изригна в нея с ослепителна мощ, екстаз, който заличи войната, деня, нощта и разума. Топлината на тялото му изпълни нейното, докато тя бе пометена във вихъра на неговото освобождение.

Тия лежеше мълчаливо, а сърцето й туптеше с мъчителна болка. Беше толкова плашещо да го желае по този начин, толкова плашещо да осъзнае колко й е скъп той, какво означава за нея. Тя бе успяла да подреди своя малък свят — доколкото изобщо това бе възможно в хаоса на тази война, — а той се бе появил и го бе преобърнал изцяло. Беше много по-лесно, когато мислеше, че той е безопасно заключен надалеч от нея, когато можеше да се отдаде изцяло на ранените, които толкова много се нуждаеха от нея, и когато нямаше време да мисли за обърканите си чувства. Когато се бе убедила, че не го желае, че не може да бъде с него, защото не е в състояние да понесе последствията. Само да бе останал далеч от нея…

— А сега какво? — тихо попита тя след дълго мълчание. — Ти си обременен със съпруга-бунтовничка, която не обичаш, която… не те обича, която ти струва прекалено скъпо. Сега какво? — извиси предизвикателно глас младата жена. Искаше й се да избухне в сълзи. Всичко бе толкова нелепо. Трябва да бъде силна, да не се предава толкова лесно!

— Може би трябва да бъда благодарен, че не ме обичаш. Господ да е на помощ на мъжа, когото ще обикнеш; сигурно ще умре от сладостта на докосването ти.

— Тейлър… — започна тя, опитвайки се да се измъкне от него и да стане.

Но той я улови и твърдо я обгърна с ръка.

— Каква е скалата на твоите чувства? Доколкото си спомням, не съм ти неприятен. Но ти ми го каза, когато ми обеща да останеш в Сейнт Огъстин.

Когато заговори, гласът й пресекваше.

— Дойдох в Ричмънд, защото снаха ми ме помоли. Опитвах се да спася едно дете. Нима не можеш да разбереш…

— Но аз разбирам.

— Не, не разбираш. Имаше едно малко момиче в Сейнт Огъстин, стана злополука с кола…

— И защото то е умряло, ти не желаеш да имаш деца.

— Точно така — остро заяви тя. — И така, какво ще стане сега?

— Какво да стане? — повтори той. Гласът му бе мек и дълбок. — Е, както вече ти казах, ролите са разменени.

Очите й се разшириха.

— Да не би да смяташ да ме арестуваш?

— Добра мисъл — сви рамене Тейлър. — Както и да е, не съм го казал.

— Значи няма да бъда твоя пленница?

— И това не съм казал.

— Тогава какво…

— Казах, че няма да те арестувам. Но няма и да те изпускам от поглед, поне за известно време.

— Ще остана с теб, така ли?

— Ще уредим нещо. Тук аз не съм командващ, какъвто бях във Флорида. Въпреки това имам достатъчно висок чин.

— Което означава?

— Ще бъда наблизо през цялото време. Дяволски близо.

Пръстите му се впиха в раменете й, сетне се плъзнаха надолу.

— Значи ти не искаш деца. Те могат да умрат. А ти не ме обичаш, но за мое щастие не съм ти неприятен. Кой е мъжът, когото би могла да обичаш? Нашият стар приятел от армията на Флорида, полковник Уиър? Смяташ ли, че би искала да имаш деца от него?

— Уиър… — промърмори тя. Уиър?

От месеци дори не се бе сещала за него.

— Да, добрият бунтовник Реймънд Уиър. Е, ако си мислиш, че го желаеш, наистина си глупачка.

— О, нима?

Очите му срещнаха нейните, докато пръстите му увиваха кичур от косата й.

— Да. Той е от този тип мъже, които биха се възхищавали на Годайва — той сигурно би искал да спи с нея, но никога няма да се ожени за нея.

— Той постоянно ме моли да се омъжа за него — предизвикателно заяви тя.

— Защото не знае, че ти си Годайва. Той е от тези мъже, които не виждат нищо лошо в това да имат съпруга и любовница. Любовницата трябва да бъде страстна и развратна, за да изпълнява и най-разюзданите му сексуални фантазии, докато съпругата му трябва да се държи скромно и достойно. Може би ще ти позволи да си лягаш с долните фусти, сигурно през цялото време ще ти казва какво да правиш…

— Аха! А нима ти не го правиш?

— Мислиш ли, че ако той беше твой съпруг, щеше да ти позволи да работиш с Джулиан?

— Не си спомням ти да си ми позволявал да работя с Джулиан.

— Моята тревога не е, че помагаш на ранените — независимо дали са северняци или южняци. Разтревожен съм от твоето безразсъдство, от това, че поемаш твърде много рискове.

По гърба й пролазиха студени тръпки. Мисълта, че едва не бе изгоряла жива в Уайлдърнес, бе доста ужасяваща. Той явно помисли, че й е студено, макар че денят бе горещ, а хладният бриз още не се усещаше в нощния въздух.

Ръката му се обви около раменете й и той я обърна към себе си. Тя видя блестящите му лешникови очи, напрегнатите му мускули, стиснатите челюсти.

— Не ми отговори. Какво щеше да стане, ако се бе омъжила за своя предишен ухажор — джентълмена от Юга?

— Не се омъжих за Рей, така че този разговор е безсмислен.

— Щеше ли да искаш да имаш деца от него?

— Казах ти — аз просто не искам деца — сковано отвърна тя, стисна зъби, а погледът й твърдо срещна неговия.

Той се вгледа в нея, после рязко се отдръпна и стана. Тия се изуми колко студено й стана.

Обгърна коленете си и ги притисна към гърдите, разстроена от желанието да се разплаче, от внезапно обзелото я чувство за загуба и самота.

— Тейлър… не очаквам да ме разбереш, да приемеш… отчуждението и хладните отношения в един брак. Искам да кажа, че войната отчуждава хората. Имам предвид…

— Знам точно какво имаш предвид — прекъсна я той, докато се обличаше.

Обзе я още по-голям студ, ала тя бе започнала това и трябваше да стигне докрай.

— Значи разбираш и си съгласен…

— Облечи се.

— Разбира се, ей сега.

Тия скочи от леглото, но преди да се обърне, той улови ръката й.

— Не съм съгласен с нищо. Иън и Джеси всеки момент ще бъдат тук. Това е всичко.

Тя се изскубна от хватката му, извърна се и вдигна падналата от леглото пътна чанта, за да прибере дрехите, които се бяха изсипали, когато той я захвърли от леглото.

— Добре е, че си събра багажа — рече Тейлър и отиде до прозореца.

Тя го чу да вика за поздрав, сетне прехапа устни и застина. Иън беше отвън.

В този миг забрави за Конфедерацията, захвърли блузата, която сгъваше, и изтича навън.

— Иън! — Тя се спусна към него и го прегърна.

— Тия!

Той я сграбчи, вдигна я и я завъртя във въздуха. Когато я пусна на земята. Тия се отдръпна и внимателно го огледа.

— Добре ли си? Ранен ли си?

— Нямам дори драскотина — увери я той и отстъпи назад. Тя видя втория ездач, който бе дошъл с него. Висок кавалерист с кестенява коса и топли светлокафяви очи, очарователен и много хубав. — Тия, това е Джеси Халстън…

— Съпругът на Сидни. Да, знам — кимна младата жена и протегна ръка. — Радвам се да се запознаем, Джеси.

Мъжът пое ръката й и широко се усмихна. Върху страните му се появиха трапчинки. Да, той наистина бе много очарователен. Сега разбра защо Сидни се бе влюбила в този враг.

— Тия, много съм слушал за теб. Как си?

— Не съм съвсем сигурна. Ще трябва да попиташ Тейлър — насмешливо отвърна тя.

— Изглежда, съпругата ми не е особено очарована да се присъедини към нашите редици — каза Тейлър.

— Може би ще се почувстваш по-различно, Тия, когато ти кажа, че никъде няма да ходим.

— Какво? — остро попита Тейлър.

— Докладвахме на Магий и разбрахме, че нашите фронтови позиции се разширяват. Тази къща е много подходяща за щаб — поясни Джеси.

— Но това е къщата на Мери — възпротиви се Тия.

— Войските на Севера влизат в града. Ако имаме късмет, ние ще бъдем тук офицерите с най-висок чин. Много по-добре е ние да се настаним в къщата на Мери, отколкото някои други — каза Иън на сестра си. — Тия, има ли останала някаква храна? Дали нашият братовчед е прибрал всички хранителни запаси? Доколкото познавам Брент, той не би позволил никакви разхищения. Ние поделихме нашия порцион с неколцина други офицери и няма да е зле, ако можем да хапнем домашно приготвена топла храна.

— Не знам дали е останало нещо — отвърна Тия и се усмихна престорено мило на Тейлър. — Тъкмо щях да тръгвам, когато Тейлър пристигна.

— Какъв късмет, че е дошъл навреме! — възкликна Иън.

— Е, да отидем да видим какво има в кухнята — весело предложи Джеси и отново се усмихна. Усмивката му бе топла, мила и приятелска.

„Сидни трябва да е много щастлива и сигурно много го обича“ — помисли си Тия. Тя много обичаше братовчедка си, която беше точно на нейната възраст. Откакто се помнеше, двете бяха много близки приятелки.

— Как е Сидни? — попита тя Джеси.

— Чудесно!

Изненада се, че краткият отговор излезе от устата на Тейлър.

— Изглежда, че отзад има конюшня — продължи той да говори на Джеси. — Можем да разпрегнем кобилата на Тия. Между другото, дали онзи капитан от вашата армия, когото спасих от пожара в гората, е спазил обещанието си да се погрижи за коня ми?

— Генерал Магий взе Фрайър, така че конят ти бе удостоен с голяма чест. Той се отнася към него като към собствено дете — каза Джеси на Тейлър. — Ще отведа конете в конюшнята.

Тейлър се поколеба, а после с ръце на кръста закрачи към пътя.

— Още тази вечер ще трябва да докладвам на генерал Магий.

— Той ще те очаква утре сутринта — осведоми го Иън. — Генералът знае, че си бил на пряко подчинение на генерал Грант преди битката при Уайлдърнес, и няма търпение да те види. Много се радва, че ще бъдеш под негово командване, макар че не знае за колко време. Предполагам, че утре ще започне преместването на войските и на нашата разузнавателна служба.

— Чудесно. И без това Тия се чувства доста нещастна в компанията на федералистите. Не бих искал да се чувства неудобно — заяви Тейлър и мило се усмихна на Тия: — Да отидем ли да подредим нашия нов дом?

Усмивката му я накара отново да изтръпне.

Няколко часа по-късно те се бяха нахранили много добре, като се имаха предвид обстоятелствата. Джеси бе намерил пушен бут, останал в килера, както и няколко плодови консерви в шкафа. Имаше царевичен хляб от предишния ден, а Тия отскубна от зеленчуковата градина няколко стръка глухарчета. Тя бе дъщеря на богат плантатор, но явно умееше да се справя добре в кухнята, както и в болницата, помисли си Тейлър, осъзнал, че Джарет Маккензи бе възпитал децата си на скромност и труд.

Тия може и да не се чувстваше щастлива в компанията на федералистите, но тя обичаше брат си и никак не й бе трудно да хареса Джеси Халстън. Бе заинтригувана от него особено заради факта, че той се бе оженил за братовчедка й. Тя не направи опит да прикрие интереса и любопитство си, а изглежда, Джеси също я хареса. През последните няколко седмици Иън бе получил писма от къщи и Тия бе нетърпелива да узнае новините от семейството си. Когато видя как очите й светнаха, докато говореше с Иън за семейството си, Тейлър се почувства някак странно, сякаш бе натрапник.

Остави ги да разговорят и излезе на верандата, за да изпуши пурата, която бе открил в бюрото на бащата на Мери. „Тютюнът е добре изсушен“ — помисли си Тейлър, докато вдишваше дълбоко от пурата, облегнат на една от колоните. Изпусна бавно няколко колелца дим и ги проследи с поглед как се стопяват във въздуха.

Значи тя иска развод!

Как ли не, по дяволите!

Но какво можеше да направи? Водеше се война. Не можеше да я арестува, дори и да го искаше. Не можеше да издаде тайната й. Но какви други възможности му оставаха? Не можеше да бъде постоянно с нея; не можеше да я принуди да остане. Когато я бе оставил последния път, тя дори му обеща, че ще го чака да се завърне. А сега не му даваше никакви обещания; заяви му, че не желае деца и иска развод.

Вратата се отвори и Иън се присъедини към него.

— Виждал ли си някога по-приятна и по-тиха нощ от тази? — попита Иън.

— Утре всичко ще се промени.

— Знам. Къщите ще бъдат завзети и войниците ще стъпчат всичките тези хубави зелени ливади. И така ще бъде още дълго време, струва ми се.

Тейлър го погледна.

— Нашите войски ще прибягнат до обсада. Сега атакуват Питърсбърг, а аз не мисля, че генерал Грант ще отстъпи, докато градът не се предаде, независимо на каква цена.

— Какво още не знам? — попита Тейлър. — Чух за кадетите от военната академия във Вирджиния, които са участвали в сражението при Ню Маркет. Какво друго е станало?

— Шърман напредва решително в Джорджия и руши всичко по пътя си. Вероятно ще можем да превземем Питърсбърг без обсада, но старият Борегард е изтласкал Мийд доста назад.

— А някакви вести от дома?

— Дребни схватки и няколко морски обстрелвания. Освен това ще има няколко бебета в семейството. Алайна и Риса очакват деца.

— Значи Джеръм е успял да се върне вкъщи за Коледа — усмихна се Тейлър и се облегна, наслаждавайки се на пурата. Усмихваше се, но очите му оставаха сериозни. Тази тема много болезнена за него. Той искаше деца, макар че не бе мислил за това след смъртта на Аби. Дори и когато се ожени втори път с такава трескава бързина.

— Значи очакваш трето дете — небрежно подхвърли Тейлър.

— А Джеръм ще има втори син. Поне така е предрекла Рианон.

— Която предвижда доста неща, но не достатъчно — отбеляза Тейлър.

— Тя вижда края на всичко това, но казва, че това няма значение. Бунтовниците никога няма да й повярват, докато не бъдат окончателно победени. Моят брат изобщо не обръща внимание на предсказанията й.

— А може би обръща повече внимание, отколкото подозираме. Какво може да направи той? Да напусне армията? Джулиан е лекар. Нещата не стават по този начин и ние двамата го знаем.

— Но хората се променят — внезапно заяви Иън и го погледна. — Като Сидни.

— Тя твърди, че не се е променила.

— Но това не е истина, нали?

Тейлър сви рамене и загаси пурата си.

— Не. Тя е срещнала една наистина забележителна чернокожа жена, която е променила възгледите й за робството — макар че Сидни не признава робството да е главната причина за тази война.

— Линкълн води тази война, за да запази Съюза, а не за да освободи робите — напомни му Иън. — Въпреки че е добър човек, той е политик. Използва своята Декларация за освобождаването на робите за политическите си цели.

— Той искрено вярва, че робството е една отвратителна мерзост.

— Той вярва, но…

— Но какво?

Тейлър се втренчи в Иън.

— Баща ти винаги открито и честно е бил против робството. Що се отнася до Джеймс, мога да разбера омразата, която предизвиква у него тази униформа. Разбирам също защо Джеръм и Брент са готови да се бият срещу Съюза. Бог ми е свидетел, имаше време, когато бях млад и вярвах, че всички бели мъже са истински демони точно заради тази униформа. Защо сестра ти не може да осъзнае, че каузата на Юга е погрешна, че ще бъде истинско светотатство, ако се унищожи Съюзът и че робството е една от най-жестоките и несправедливи институции, създадени от някои извратени човешки мозъци.

— Тя го разбира. Просто е защитавала другата страна твърде дълго и твърде упорито, за да признае, че е сгрешила.

— Е, занапред ще трябва да се опитам да я накарам да си признае, Иън. Днес беше дяволски дълъг ден. Лека нощ, Иън.

— Лека нощ, Тейлър. Напредваме доста лесно на юг, нали? Май наистина ще спечелим войната.

Къщата бе притихнала. Джеси явно си бе легнал. Тия бе разчистила трапезарията и кухнята и също никъде не се виждаше. Тейлър се заизкачва уморено по стъпалата. Минаваше полунощ. Само Бог знаеше какво щеше да донесе утрото.

Влезе в спалнята на Тия. Чувстваше се така, сякаш във вените му течеше разтопена лава. Ами ако тя не бе там, ако беше заключила вратата, ако…

Затвори вратата зад себе си. Спалнята бе потънала в сенки, но той видя неясните очертания на фигурата й в леглото.

Бавно отиде при нея. Тя се бе свила в единия край на леглото. Сребристата лунна светлина осветяваше гърба й. Само се преструваше, че спи, но неспокойното й дишане я издаваше.

Той мълчаливо свали ботушите и дрехите си, пъхна се в леглото и протегна ръка към нея.

Тя се извърна към него. Един лунен лъч се отрази в тъмните й големи очи.

— Тейлър, аз…

— Не ме интересува какво искаш — заяви той и я взе в прегръдките си.

Тя не възрази. Само за миг тя се превърна във всичко, което имаше значение за него, във всичко, което искаше. Тя дразнеше, съблазняваше, възпламеняваше сетивата му. Докато накрая се сви като малко котенце кротко в обятията му. Съблазнена, възпламенена и накрая задоволена.

Той я задържа в прегръдката си, изпълнен с благодарност за тази нощ, щастлив, че може да заспи до нея. Опита се да сподави трепета, разтърсващ тялото му, да не издаде удоволствието, което изпитваше от това да бъде с нея. Удоволствието да слуша спокойното й дишане, да гледа заспалото й лице, да я усеща до себе си…

След известно време той се събуди и за миг се запита защо. Винаги се събуждаше и при най-малкия шум, но…

Нямаше нищо. Нощта бе тиха, подухваше лек бриз. Тогава разбра.

Тя продължаваше да лежи до него, преплела крака в неговите.

Но тихо, почти беззвучно… за да не може той да я чуе, плачеше. Да, Тия плачеше.