Хедър Греъм
Триумф (20)

Глава 19

Пътуването на север бе много рисковано. Войната се бе превърнала в истински ад, а янките прилагаха спрямо Юга политиката на „опожарената земя“. Повечето железопътни линии бяха разрушени и да се пътува с влак бе много несигурно. Янките постоянно бомбардираха фортовете, които защитаваха Чарлстън, и по този начин пътуването с кораб ставаше също толкова опасно.

Но всичко това малко интересуваше Тия. Не можеше да се отърси от образа на красивото малко момиченце, което бе умряло. Не можеше да забрави начина, по който фотографът бе нагласил мъртвото дете, за да направи снимката. Спомени. Спомени, които щяха да я преследват, докато е жива.

Тя остави Риса и Алайна да се заемат с приготовленията за пътуването й, които доста поспориха за маршрута й, как и кога да пътува. Във всички случаи Тия нямаше голям избор — налагаше се да пътува, докато наоколо се водеше война и когато не можеше да разчита на ничия помощ. Снахите й и Риса приличаха на три загрижени за пиленцата си квачки. Те потеглиха от Сейнт Огъстин заедно с нея и я придружиха на юг до мястото, където щеше да се качи на кораба, който да я преведе през блокадата. Увериха се, че капитанът е почтен мъж, а той им гарантира, че ще се грижи за Тия.

Капитан Ларсон бе любезен, дребен мъж със загрубяло лице, посветил се изцяло на каузата на Юга. Тия се хранеше в каютата му и по време на обедите и вечерите той говореше с любов за двете си малки дъщери, както и за съпругата си, която бе умряла по време на раждане. Споделяше с нея колко много презира мъжете, които се смятат за бунтовници, но преминават блокадата единствено заради чистата печалба. Те нанасяли на Юга много по-тежки щети, отколкото самите янки.

Тъй като Чарлстън бе под тежък обстрел, капитанът реши, че ще е по-добре да я отведе до Уилмингтън. Според него пътуването по море не бе безопасно за една жена, макар че вече изобщо нямаше безопасен начин да се пътува през Юга.

Случи се така, че Тия можа да слезе от кораба в Северна Каролина, точно до границата с Вирджиния. Капитан Ларсон получи съобщение от свръзката си в пристанището, че Брент е уредил да я придружат до болницата в покрайнините на Ричмънд, където той работеше. Сърцето я заболя, когато се запозна с двамата мъже, които щяха да я отведат при братовчед й — те бяха толкова слаби, а униформите им бяха избелели и изпокъсани. И двамата бяха ранени и още не се бяха възстановили достатъчно, за да се върнат на фронта, ала въпреки това с готовност се бяха съгласили да придружават и защитават една жена, която би могла да бъде нападната по пътя от дезертьори или янки. И двамата й спътници бяха много любезни, възпитани и решени да й осигурят поне удобно легло за през нощта. Първата си вечер младата жена прекара в малка, но все още действаща плантация, която заради отдалеченото си местоположение бе избегнала опустошителните набези на янките. Стопанката й бе съпруга на лейтенант, който бе познавал Иън преди войната. Жената смяташе, че сега Тия мрази брат си.

Освен това Тия много внимаваше да не се изтърве, че е омъжена за янки. Домакиня, която бе фанатично предана на каузата на Юга, като нищо можеше да я изхвърли от дома си. За щастие жената, изглежда, вярваше, че братовчед й Джеръм е едва ли не най-големият герой на Юга.

Малката група потегли рано на следващата сутрин. Яздеха спокойно, но когато чуваха други конници, се стараеха да ги избягват. Сержант Брустър, по-възрастният от двамата й придружители, се опасяваше да не попаднат на някоя разузнавателна група на янките. Но в градовете се осмеляваха да се движат по главните пътища. Освен това имаха възможност да си купуват храна, а някои места, покрай които минаваха, сякаш въобще не бяха засегнати от войната. Хората тук твърдяха, че Югът, разбира се, ще спечели войната и макар че Европа е отказала да признае тяхното правителство, това доказва само собственото й късогледство. Според тях Югът никога нямаше да бъде победен. Духът на местните жители си оставаше все тъй висок както в първите месеци след началото на Гражданската война.

Дори се надяваха армията на Конфедерацията да спечели всички предстоящи сражения.

Тия не можеше да прецени дали тези надежди бяха оправдани. Изтощените, измършавели войници, които я придружаваха в пътуването й, никак не изглеждаха убедени в победата. На всичкото отгоре хранителните продукти бяха поскъпнали неимоверно, понеже отчаяно не достигаха за изхранването на населението.

Втората нощ Тия прекара в един хотел на петдесетина километра южно от града. На следващата сутрин се събуди от силно чукане на вратата. Скочи от леглото по нощница, не успяла да си отпочине от продължителната езда.

— Кой е?

— Аз съм, Тия, Брент.

— Брент!

Без да се съобразява, че не е благоприлично облечена, тя се спусна да отвори вратата, радостна да види братовчед си. Обви ръце около врата му и силно го прегърна. Брент изглеждаше добре. Той беше истински Маккензи, висок и тъмен, чертите на лицето му издаваха наследството на семинолите, но по очите и червеникавите кичури в косата приличаше на майка си. Беше слаб и строен, както всички мъже от Юга, но от него се излъчваше надежда — нещо, което напоследък се срещаше много рядко.

— Тия… Господи, колко отдавна не съм те виждал! Ти си все така красива, малка братовчедке, макар че разбрах, че поклонниците ти от Юга са безутешни. Омъжила си се за един янки, при това, както ми казаха, мой роднина.

Тия отстъпи назад, без да пуска ръцете му, вперила поглед в лицето му.

— Да, омъжих се за Тейлър. Все забравям, че е и твой роднина.

— Как е той?

— Тейлър е добре или поне така беше при последната ни среща — отговори тя, като се стараеше в тона й да не се долавя горчивина. — Научих, че е посетил баща ти.

— Ти като че ли си ядосана!

Тия поклати глава.

— Е, той е изпълнявал заповед и съвсем естествено е да не го сподели с мен.

Брент сви рамене.

— Нали се води война. Тия, а ти не си на негова страна.

— Нито пък баща ти.

Брент се усмихна.

— Получих писмо от Риса, в което тя ме осведомява за пристигането ти. Писмото дойде само преди няколко дни, придружено от едно много дълго послание от майка ми. Както изглежда, някакъв моряк от военния флот на янките е бил изхвърлен на брега пред къщата на родителите ми след една ужасна буря. Той е носел поверителни документи. Тейлър бил изпратен да го намери и да го доведе обратно.

— И успял ли е?

— Не. Работата е там, че сестра ми решила да запази за себе си този момък. И така Тейлър отишъл да предаде документите и да рапортува, че морякът е негоден за военна служба, така че да заслужи почетно уволнение от армията.

— Звучи чудесно — замислено промълви младата жена.

— Да, поне така изглежда на пръв поглед. Джен се е омъжила за този младеж.

— Нима искаш да кажеш, че Джен се е омъжила повторно, при това за един янки?

— Доколкото разбрах, той вече не е военен.

Тия сведе глава, смаяна от новината за братовчедка си Дженифър. Никой от целият род Маккензи не мразеше повече от Дженифър всичко свързано с янките. Братовчедка й бе готова да пожертва живота си, но не и да се откаже от борбата със Севера. А сега… се бе омъжила за…

— Май напоследък има доста сватби. Не знаех за Джен.

— Мисля, че венчавката е била съвсем наскоро — добави Брент и се изкашля смутено. — Освен това има още нещо, което… което, струва ми се, няма смисъл да крия от теб: аз също се ожених.

— Какво? О, Боже мой, Брент! Никой не знаеше нищо за това!

— Е, и ти не си ме питала дали да се омъжиш за Тейлър. Доколкото знам, дори баща си не си попитала, млада лейди!

— Войната промени много неща — промърмори тя. — Но по-добре ми разкажи за твоята съпруга! Как се казва тя, къде я намери?

— Казва се Мери. Ще се запознаеш с нея. Срещнахме се в специализираната болница, където доскоро работех.

— Брент! Спомням си къде работеше тогава! Да не би да си се оженил за…

Той се засмя и погали лицето й.

— Проститутка? Това ли щеше да кажеш? Не, Тия, не съм се оженил за проститутка. Но нямаше да ме е грижа, дори и да беше. Защото тя е най-прекрасната жена на този свят. Баща й беше мой пациент. За съжаление той почина, но благодарение на него сега ние сме заедно и във всичко това има някаква ужасна ирония на съдбата: все още посвещавам дните си да кърпя раните на страдащи хора, а никога не съм бил по щастлив.

— О, Брент, толкова се радвам!

— Е, сигурно знаеш какво означава семейно щастие.

Дали знаеше какво означава да бъдеш обичана така, както Брент обича своята Мери? Не, тя не можеше да си представи, че е толкова обичана.

— Браковете са различни.

Той се засмя.

— Сигурно е така, след като си омъжена за Тейлър Дъглас. Особено…

— Какво?

— Ами като се има предвид, че вие с Тейлър имате напълно противоположни гледища за войната. Честно казано, не мога да проумея как ти смени така рязко предпочитанията си, но… — Той сви рамене и се усмихна неловко. — Всъщност мога да те разбера, като знам колко съм щастлив с Мери. Но все пак — ти и Тейлър! Ти си олицетворение на духа на независимостта, а Тейлър… хм, неговата Аби беше най-сладкото и нежно създание, което някога съм виждал.

— Ти си познавал Аби?

— Разбира се. Тейлър ми е втори… или трети братовчед, нещо такова. Семейството му живееше на север, обаче той често идваше на юг. Би трябвало да си го спомняш. Ти си от така наречения „бял клон“ на рода Маккензи, а аз съм от другия клон, където преобладава примеса от червенокожите. Тейлър също има смесена кръв. Такава е историята на нашия свят, понеже само ние сме способни на такива уникални фамилни връзки.

— Значи Аби е била… как го каза? Сладко създание? — Тия не можа да се въздържи да не попита. Веднага се упрекна мислено, че страда от болезнено любопитство. Аби беше мъртва, нали си бе отишла от този свят! И въпреки това щеше завинаги да остане да витае като призрак в нейния живот. Като образец на съвършена съпруга, докато тя… хм, докато тя бе една прочута шпионка на южняците.

— Тя беше очарователна. Но и много твърда и силна духом, когато поискаше. Не мога да си представя какво е изпитвал той, когато тя е умирала в ръцете му… ох, извинявай. Тия. Да, разбира се, всичко това е минало. Сега той е женен за теб. И ето те сега, толкова навътре в територията на Юга. Той знае ли? Тя повдигна рамене.

— Не знам. Ти явно знаеш много повече от мен. Аз дойдох тук заради Рианон. Имах чувството, че нямам избор.

— Да, разбира се, мога да те разбера. Е, сигурно Тейлър също ще те разбере. Жалко, че той не е на наша страна. Би могъл да бъде изключително ценен за нашата кауза. Никога не съм срещал човек с такива способности на следотърсач. Когато бяхме деца, никой не можеше да го победи в нито една игра. Беше способен да чуе как пърхат крилете на летяща пеперуда. Или да вижда в непрогледен мрак. Той е отличен следотърсач. От детективската агенция „Пинкертън“ биха дали мило и драго, за да го наемат на работа при тях, но той е решил завинаги да си остане само разузнавач и кавалерист въпреки необикновените си инженерни умения.

— Инженерни умения?

Брент изглеждаше искрено изненадан.

— Да, инженерни умения. За известно време учеше в Оксфорд, после постъпи в академията в Уест Пойнт. Той е самороден талант, когато става дума за строеж на мостове, пътища, понтони… макар че всъщност първата му любов е архитектурата. Обича да мечтае за времето, когато в цяла Флорида отново ще започнат да се издигат грандиозни строежи. Ти не знаеше ли това?

— Аз… хм, не знаех. — Тия се поколеба за миг. Беше удивена от това колко малко всъщност познава човека, за когото се бе омъжила. — Работата е там, че ние много отскоро сме заедно.

— Да, трябва да призная, че наистина е така. Аз също не съм го виждал напоследък, но откакто войната започна, много рядко се виждам с близките си. Майка ми, Господ да я благослови, с часове пише писма, надявайки се те да стигнат до всички нас. Наскоро получих писмо от Риса, в което се споменава, че Рианон е писала на Варина Дейвис.

— Знаеш ли за пророческия сън на Рианон?

— Става дума за някакъв балкон и за едно дете. Но за съжаление през последните дни не успях да се видя нито с президента, нито със съпругата му. Напоследък той е ужасно зает, а освен това страда от хронично безсъние и от силно главоболие. Може би си чула, че европейците са отказали да признаят нашето правителство?

— Да.

— Той изгуби толкова много хора, а и много генерали. Но изпратих писмена молба да бъда приет от Варина. Ще я посетим, за да може и Рианон да се успокои.

— Тя е ужасно объркана. Сънят я спохожда отново и отново. В него неизменно присъства едно и също малко дете, което всеки път пада от някакъв балкон. Не знае за кое от децата на президента Дейвис се отнася този сън, но е много разтревожена. Описва с най-големи подробности какво е видяла. Риса и Алайна са убедени, че става дума за Белия дом на Конфедерацията.

— Добре, братовчедке, а сега ще те оставя да се облечеш и ще тръгнем веднага. Ще те чакам на долния етаж. Белият дом на Конфедерацията за съжаление вече не е така свободно отворен за посещения, както беше преди войната, но сигурно ще мога да оставя бележка, за да ни бъде уредена по-скоро аудиенция при Варина. Може би тя вече е получила писмото на Рианон.

— Благодаря ти, Брент.

— Ще бъда на долния етаж.

Тя го изпрати с поглед, сетне затвори вратата и набързо се облече. Когато се втурна надолу по стълбата, той вече я чакаше, готов за излизане. Беше повикал карета и не след дълго вече пътуваха по улиците на предградията. Тия остана удивена от промените, настъпили в южняшката столица след началото на войната. Навсякъде се виждаха отбранителни съоръжения.

— Всичко това е в случай, че войските на генерал Грант наближат Ричмънд — обясни й Брент.

— На колко мили оттук е той? — попита тя.

— Доста близко — сухо отвърна Брент. После срещна тревожния й поглед и стисна ръката й. — Обаче Робърт Лий е готов да го посрещне.

Тя кимна и пак надникна през каретата. С приближаването им към центъра на града хората по улиците ставаха все повече и повече. Мнозинството бяха ранени мъже в окъсани униформи.

Толкова много мъже без ръце… без крака… накуцвайки, подпрени на патерици. Всички изглеждаха много отчаяни.

— Доколкото виждам, градът много се е променил — отбеляза Брент.

— Защо тази сграда е разрушена до основи?

— А, това беше фабрика за муниции. Изгориха я нашите хора, когато стана ясно, че янките могат да я превземат.

Междувременно каретата приближи голяма бяла сграда, която служеше за главна квартира на изпълнителната власт на Конфедерацията. Улицата бе задръстена от карети. Между тях забързано се движеха цивилни и военни с мрачни лица. Виждаха се модно облечени жени, придружени от слуги и роби. По улиците не секваше потокът от кавалеристи.

— Тук! Ние сме дотук! — извика Брент на кочияша.

Той помогна на Тия да слезе от каретата. Двамата пресякоха улицата и приближиха до елегантна къща. Тия се изненада, като видя занемарената фасада и запуснатата градина.

— Някога — започна Брент и млъкна.

— Какво някога?

— Къщата беше красива, а градината бе великолепно поддържана. Обикновено каретата на госпожа Дейвис я чакаше отпред, за да я отведе в града… тя имаше чудесни коне. Отдавна ги продаде. Напоследък почти не излиза от дома си. Говори се, че президентът Дейвис смята, че е заобиколен от врагове. Много хора вярват, че шпионите са проникнали дори в Белия дом. Дейвис е болен и страда от безсъние. Не се и храни. Наскоро присъствах на една среща с него. Бяхме се събрали на вечеря, но той почти не докосна храната си. Варина е много загрижена за него.

— Той носи на плещите си огромна тежест.

— Да, така е.

Двамата влязоха във фоайето и Брент съобщи името си на слугата. Каза, че е приятел на президента и е известил госпожа Дейвис за визитата им, като добави, че трябва да я видят колкото се може по-скоро по въпрос, който не търпи отлагане.

Бяха помолени да почакат.

Минутите се нижеха бавно. Сутринта преваляше. Тия знаеше, че Брент е неспокоен, тъй като бе изоставил пациенти те си.

Двамата стояха и чакаха. Брент й разказа още за Ричмънд, за войната, че се е видял със Сидни за кратко преди Коледа. Тия се зарадва да го чуе, но се изненада от съобщението на Брент, че Сидни е останала във Вашингтон.

— Тя се омъжи за един янки, нали знаеш?

— Разбира се, но…

— Искаше да остане във Вашингтон, в случай че той се върне за Коледа. Тогава също се водеха сражения, но времето бе толкова отвратително, че принуждаваше армиите да прекратяват огъня, дори когато Бог и християнското милосърдие явно не бяха в състояние да го сторят. Сидни се надяваше, че поради обилния сняг съпругът й няма да участва в сраженията, особено като се има предвид, че е бил ранен при Гетисбърг.

— Аз знаех, че е бил ранен. Джулиан ми каза.

— Да, разбира се, Джулиан е бил там и го е оперирал. — Брент нетърпеливо потупа с шапката си по коляното. Изглежда, трябва да изчакам генералите, които са преди мен на опашката.

— Брент, върни се в болницата — предложи Тия. — Не е нужно да ме чакаш.

— Мислех, че ще е по-добре да сме заедно.

— Разбира се, но може би имаш пациенти, които умират.

— Има и други дежурни лекари.

— Никой не е толкова добър, колкото теб.

Той се усмихна.

— Така е, но този следобед ще трябва да се справят и без мен.

Тя се усмихна, радостна, че той е с нея в този труден ден.

Изведнъж от вътрешността на къщата проехтяха ужасяващи писъци. После настъпи истински ад. Навсякъде търчаха обезумели хора, чуваха се викове. Недоумяващ, Брент се втурна напред, но беше спрян от един едър мъжага.

— Не може да влезете вътре!

— Какво се е случило? Пуснете ме! Аз съм лекар! — възмутено се развика Брент.

Мъжът решително поклати глава.

— Твърде късно е. Случи се нещо ужасно. Малкият Джоузеф Емъри падна от балкона.

Брент и Тия се спогледаха настръхнали. На нея й се сторя, че кръвта застина във вените й.

— Извинете, искам да видя детето! — изкрещя Брент, блъсва мъжа и се промъкна покрай него. Тия го последва.

Момчето лежеше на каменните плочи, заобиколено от членовете на семейството. В цялата къща цареше суматоха и затова никой не се опита да попречи на двамата новодошли да наблюдават сцената отстрани. Чуваха се стенания, плач, хлипане. Прислужници и деца трескаво подтичваха напред-назад. Вече се чуваха първите коментари на смаяната тълпа, която много бързо се струпа пред президентската резиденция:

— Нашият президент е преуморен от толкова много работа…

— Госпожа Дейвис му носела закуската всеки ден в кабинета, защото той въобще не си лягал…

— Оставила децата само за малко, за да му занесе закуската…

— Момчето паднало от балкона!

— Всички казват, че бил любимецът на баща си.

— Издъхнало в ръцете на баща си…

— Той го притискал до гърдите си и плачел до сетния дъх на детенцето…

— Горкото дете!

Под смъртоносната веранда президентът на Конфедерацията Джефърсън Дейвис, паднал на колене, с измъчено лице, държеше на ръце безжизненото тяло на детето си. Безмълвни ридания разтърсваха раменете му. Съпругата му бе до него. По страните й се стичаха сълзи. Плачеше неутешимо. Тия прехапа долната си устна — забеляза, че първата дама на Юга бе в напреднала бременност.

В това състояние трябва да понесе подобна агония…

Отстрани неловко стояха войници.

— Сър…

Тия видя, че бе дошъл пратеник с телеграма.

— Защо моето дете, о, Господи, защо моето! — извика Дейвис. — Защо, Господи, той е толкова малък!

Варина, висока, с величествена осанка, но напълно съкрушена, погледна войника, но не каза нищо. Мъжът се извърна и сведе глава. И най-коравото сърце не можеше да устои на подобна гледка. Красивото дете, петгодишният Джо, лежеше неподвижен в прегръдките на баща си. Нито един враг в човешки образ не би могъл да му причини подобно страдание, каквото Господ му бе отсъдил да преживее в този ден.

Колкото и да бяха неотложни делата на Конфедерацията, днес трябваше да почакат. Варина се свлече на колене до съпруга си и мъртвия си син.

Брент стисна ръката на Тия. Тя не помръдна. Стоеше и се взираше в малкото момче.

Как ще го понесат? Беше видяла много ужасни неща — млади мъже, поносени в разцвета на силите им, — но въпреки това загубата на това дете изглеждаше толкова несправедлива, толкова жестока, че тя се запита дали всъщност има Бог. Ако наистина имаше, сигурно в този миг се надсмиваше над всички тях, може би ги наказваше за смъртта и жестокостите, които си причиняваха един на друг…

Брент издърпа Тия настрани от увеличаващата се тълпа прислужници, войници, минувачи и приятели.

— Брент, дали не можеш да направиш нещо… — прошепна отчаяно тя.

— Той е мъртъв, Тия — тихо отвърна Брент. — Нищо не мога да направя.

Брент не можеше да направи нищо за детето, но двамата с Тия останаха още малко. Пристигаха нови и нови пратеници със съобщения, които биваха препращани към военния съветник на президента. Брент и Тия седнаха да почакат в малкия кабинет на Варина, разположен на партера. Той се изуми от купчината неотворени писма, която лежеше до кошничката й с ръкоделие. На най-горното писмо се виждаше обратният адрес: Рианон Маккензи, Симарон, Тампа Бей. Флорида.

Почувства как сърцето му сякаш заседна в гърлото. Писмото й бе пристигнало, те също успяха да дойдат. Обаче твърде късно… Може би все пак съдбата си оставаше в Божиите ръце, а Той оставяше хората само да си мислят, че могат да я променят.

Тия беше съвсем изтощена и сякаш не забелязваше нищо около себе си. Красивата й светла кожа изглеждаше снежнобяла на фона на гарвановочерната коса и тъмните очи — толкова бе бледа. Не бе видяла писмото. Когато най-после се обърна, за да отговори нещо на госпожа Чеснът, Брент незабелязано взе писмото и го пъхна в джоба на сакото си.

Сега то не можеше да помогне с нищо, само щеше да причини допълнително болка на семейството.

* * *

Тейлър пристигна във Вашингтон с парахода „Маджести“, на който се бе качил от пристанището на Сейнт Огъстин. Чу едно вестникарче да крещи последната новина, че Бог бил наказал жестоко президента на Конфедерацията — малкият Джоузеф Емъри Дейвис бил мъртъв.

След като слезе от кораба заедно с Фрайър, Тейлър си купи вестник и тревожно прегледа съобщението, търсейки да прочете нещо за Тия и Брент. Нямаше нищо. Гневът, който се надигна у него, след като узна за пътуването на Тия, се бе охладил, когато се върна в базата в Сейнт Огъстин. Прекара вечерта със семейство Маккензи и най-вече с Рианон, която изглеждаше много разстроена.

Но все още усещаше смут, чувство на безпомощност. Да, той бе решен на всяка цена да проникне на територията на бунтовниците и да я открие. Но какво ще прави тогава? Каква власт имаше той над нея, докато войната продължаваше да бушува? Искаше само тя да бъде в безопасност.

Извън обсега на бойните действия.

Тя беше в Ричмънд, а той искаше да се върне тук. Толкова бе просто. И дяволски много искаше да намери начин да го направи.

Докато четеше ужасните новини за семейство Дейвис, откри, че репортерът не беше толкова осъдителен както вестникарчето. В статията се усещаше искрена тъга за загубата на детето. Авторът не вярваше, че президентът Дейвис бе загубил сина си, защото е сгрешил пред Господ — президентът Линкълн и госпожа Линкълн също бяха изгубили дете по време на войната. Любимият син на президента, малкият Тад, бе умрял от болест, а не при падане от балкон, но болката и мъката на родителите винаги е една и съща.

Щом пристигна във Вашингтон, Тейлър се отправи да докладва на генерал Магии, но разбра, че генералът е на учение. Пристигането му във Вашингтон обаче бе незабавно докладвано на висшите началници. От главния щаб на Магии беше извикан направо в Белия дом, където лично Линкълн пожела да го види.

Въпреки че не беше никак лесно да следи придвижванията на генералите си, Линкълн бе осведомен, че полковник Тейлър Дъглас е бил изпратен със задача във Флорида. Макар че като цяло загубите във войната бяха много големи, президентът на Щатите знаеше всички подробности за битката при Олъсти стейшън, беше осведомен и за флотския лейтенант Майкъл Лонг, който бил изчезнал с важни документи, съдържащи ценна информация за движението на флотата. Тейлър докладва за пълния успех на мисията си във Флорида.

— Документите са при нас, а лейтенант Лонг е официално уволнен от армията, сър.

— Преминал е на другата страна, така ли?

Тейлър поклати глава.

— Не, изобщо го изгубихме като войник; той е много уморен и съсипан.

— Всички сме уморени и съсипани.

Наистина президентът бе видимо остарял, откакто започна войната. Сраженията бяха сложили отпечатък на лицето му, сякаш сърцето му постоянно се измъчваше от хилядите дадени жертви.

— Не, сър, вие не сте съсипан — възрази Тейлър и тъжно се усмихна, защото вярваше във всяка своя дума. — Изненадан съм, че сте осведомен и за най-дребните събития сред суматохата на войната.

Линкълн сви рамене и вдигна големите си ръце с дълги и тънки пръсти.

— Накрая малките неща печелят войната. С отказа си да признаят правителството на Конфедерацията европейците ни помогнаха много повече, отколкото няколко победни битки. Колкото до Олъсти… е, надявам се, че отново ще си върнем Флорида.

— Боя се, че няма да е толкова лесно, сър.

— Но много от нейните жители са юнионисти.

— Истина е, но щатът е разделен. И нашите най-велики военни стратези решиха, че огромните усилия, които са нужни, за да се завоюва този щат, не си струват. Особено след като решиха, че трябва да превземат Ричмънд и Югът да бъде разделен на две.

— Боя се, че нашите най-велики военни стратези се сражават на страната на нашия враг! — промърмори Линкълн.

— Генерал Лий ли имате предвид, сър?

— И другите. Но мисля, че най-после имам човек, който ще се бие за нас.

— Генерал Грант?

— Познавате ли го?

— Не, сър. Той се сражаваше на западния фронт, а аз участвах в източните кампании, докато не получих заповед да преценя с каква военна сила разполагаме, преди да започнем кампанията във Флорида.

— Е, скоро ще се запознаете с него. Както и да е, ако Лий беше на наша страна… доколкото знам, той е ваш близък приятел.

— Приятел на много от нас, сър. Той бе мой преподавател в Уест Пойнт. Чудесен инструктор и прекрасен човек.

— Говорят, че е препускал с коня си през цялата нощ, когато му предложих да застане начело на армиите на Севера. Имаше толкова красив и елегантен дом… а сега погребваме мъртвите си на ливадата отзад. Тази жестока, безмилостна война не пощади никого. Старият Джеф Дейвис сигурно също не е могъл да намери покой през нощта, когато е умряло момчето му. Бог ми е свидетел, че искрено му съчувствам и той е в молитвите ми. Мъчно ми е, като гледам разрушенията и смъртта, която причинихме, но Бог ни помага. Да можехме най-после да сложим край на тази братоубийствена касапница… тогава ще протегнем ръка и ще предложим приятелството си, ще прегърнем отново нашите братя и заедно ще оплакваме нашите мъртви и нашите загуби.

— Моля се да стане така, сър.

— Когато всичко това свърши, мнозина ще бъдат изпълнени с жажда за мъст. Кажете ми, полковник Дъглас, и вие ли ще бъдете сред тях? Войната направи много жени вдовици, а вие загубихте съпругата си в този братоубийствен конфликт.

— Аз наистина съм насъбрал много злоба и жлъч, сър.

— Времето не излекува ли раната ви?

— Повечето белези зараснаха, сър. Но и аз като вас искам конфликтът да свърши. — Замълча за миг. — Аз се ожених повторно. За жена, чиито симпатии са на страната на Юга. Вие познавате брат й, полковник Маккензи.

— Да, така чух и аз. Оженили сте се за госпожица Тия Маккензи, красавицата на вашия роден щат, любимката на Симарон, имение, което е известно с гостоприемството си. Тъй като се говори, че новата ви съпруга е рядка красавица, с буен нрав, смела и безкрайно очарователна, аз съм щастлив за вас, полковник. За един войник миговете на спокойствие и щастие по време на война са много редки.

— Да, наистина е много рядко — сухо отвърна Тейлър. Мигове на спокойствие? — Вие сте изключителен човек, сър. Не само познавате офицерите си, но дори сте осведомен и за семейното им положение!

— Имения като Симарон са известни надлъж и нашир. Както и стореното от Джарет Маккензи — не в името на Севера или Юга, а в името на човечността.

— Както сигурно знаете, членовете на семейството са привърженици на различни каузи — при това са доста страстни в убежденията си.

Линкълн се усмихна.

— Знаете ли, че всъщност по-голямата част от хората във фамилията на моята съпруга са южняци? Толкова много от тях загинаха по бойните полета! Тя бе упреквана сурово от симпатизантите на Юга, че се е омъжила за мен. Бедната Мери… брат й бе убит, ала тя не смята, че аз съм виновен за неговата гибел. Вместо това тя обяви публично, че няма да се противопоставя на идеята за запазването на Съюза. Когато тази кошмарна война бъде прекратена, раните ще се окажат ужасяващи. И след десетилетия ще останат мъчителни белези, както впрочем вие казахте преди малко. Запомнете един съвет от мен, полковник Дъглас: живейте в мир с вашата съпруга, независимо че е южнячка. Бог ни е свидетел, че ние се противопоставяхме с устрем и плам срещу избухването на тази война и направихме всичко по силите си, за да опазим мира. — Той се извърна с гръб към Тейлър и написа нещо на един лист на бюрото си. — Скоро се очаква да започне новата кампания, която вероятно ще се окаже по-кръвопролитна от всички сражения досега. Затова са ни необходими опитни мъже като вас, полковник Дъглас. Още утре трябва да се срещнете с генерал Грант, за да получите конкретни указания за подготовката на предстоящата кампания. Но преди това искам да си отдъхнете, затова написах заповед за триседмичен отпуск. Заповедта не носи дата, така че можете да излезете в отпуск когато пожелаете, разбира се, при условие, че обстановката по фронтовете е благоприятна за нас и отсъствието ви няма да накърни изпълнението на вашите задължения. Ще бъде предприет още един опит за наклоняване на везните във Флорида в наша полза, понеже Флорида е житницата на Източното крайбрежие. За мое огромно съжаление като че ли няма друг изход да изтръгнем победата, освен да лишим Юга от източниците му на хранителни запаси. И нека Бог бди над вас, сър. Обещавам ви, че след като намерите генерал Грант, повече няма да се тревожите с бегълците от лагера на противника.

Тейлър взе заповедите, подписани от президента, едната от които бе адресирана до генерал Грант, а другата бе разрешението за ползване на домашен отпуск.

— Благодаря ви, сър, но все пак съм длъжен да споделя, че никак не ми се иска да изоставя военните си задължения точно сега, в разгара на сраженията.

— Вие не напускате армията, полковник. Но само Бог знае, че на всеки воин понякога се полага заслужен отдих.

Тейлър кимна сдържано. Докато наблюдаваше Линкълн, той се запита дали не бе обсебен от някакво мрачно предчувствие, също като онези, които терзаеха душата на Рианон, съпругата на Джулиан. Говореше се, че президентът е сънувал, че лежи положен в ковчег, а наобиколилите го — те до един били сред най-добрите му приятели — го убеждавали, че сънува собственото си погребение. Тейлър тревожно се запита дали президентът Линкълн не бе предсказал собствената си смърт.

— Благодаря ви, сър.

— Очаква ви една приятна нощ в града, полковник. Приберете се у дома, починете си, забавлявайте се.

— Да, сър — отвърна Тейлър, макар въобще да не възнамеряваше да се прибере вкъщи.

След като напусна президентската резиденция, Тейлър се насочи към кръчмата, където обикновено се отбиваха офицерите от кавалерията. Не му се искаше веднага да се прибере в жилището си във Вашингтон, Може би защото още от началото на войната бе избягвал тази квартира — в гардероба още висяха дрехите на Аби. Така и не намери нито време, нито сили да ги махне оттам. Нейното присъствие се усещаше навсякъде в този дом. Тя дори бе започнала да плете дрешки за бебето, което очакваше, и бяха купили детска люлка от махагоново дърво с изящна дърворезба.

В кръчмата завари десетина стари приятели, половината от тях вече военни инвалиди, както и политици от различните политически групи, толкова влиятелни по това време във Вашингтон. През март генерал Грант се бе прибрал в града, за да се съветва с президента Линкълн. Плановете им предвиждаха да бъдат предприети два мощни удара срещу Юга — войските на генерал Грант щяха продължат да преследват силите на Робърт Лий към подстъпите на Ричмънд, а дълбоко в тила на Юга щеше да бъде нанесен страхотен разсичащ удар с цел да бъде прекършен гръбнакът на отбраната на Юга. Луизиана вече бе започнала да се огъва и там дори бяха сформирали ново правителство, много по-благосклонно към Севера. Обаче Южна Каролина трябваше да бъде поставена на колене, защото именно там се коренеше гнездото на бунта, на неподчинението пред Вашингтон, следователно съпротивата трябваше да бъде смазана първо в този отдавна непокорен щат.

Тейлър бе преполовил второто си уиски, когато един войник от съседната маса го поздрави:

— Полковник Дъглас, сър!

Той се обърна, но в първия момент не го позна. Непознатият му се видя състарен, с посивели бакенбарди и пълно лице. Носеше сержантска униформа.

— Здравейте, сержант — вежливо кимна Тейлър.

— Беше много отдавна, сър. В началото на войната бях редник в кавалерията и служех под ваша команда в Манасас. Един куршум ме улучи в крака и оттогава не мога да яздя добре.

— Аха… да, спомних си. Да, Грейнджър. Името ти е Грейнджър, нали?

— Да, сър, точно така. Сержант Хал Грейнджър.

— Ами, радвам се да те видя, сержант. Радвам се, че си оцелял след толкова много битки. — Тейлър допи уискито си.

— Благодаря ви, сър. И вие не изглеждате зле. Не бих искал да ви досаждам, полковник. Стига ми само това, че се срещнах с вас. Но понеже вече работя като надзирател в затвора „Олд Капитъл“, дочух, че сте се оженили за една южнячка от рода Маккензи.

Неприятно изненадан, Тейлър смръщи вежди.

— Да, истина е, сержант. И какво друго сте чували за рода Маккензи?

— Нищо лошо не съм чувал да се говори, сър. Случи ми се да се срещна с хора, носещи фамилията Маккензи. Веднъж съдбата ме срещна с един морски капитан, бунтовник от Конфедерацията, но той успя да избяга, защото беше истински морски дявол. Може би сте чували и за други личности от този прославен род, например за доктор Джулиан Маккензи или за госпожица Сидни Маккензи?

— Да, разбира се, че съм слушал много за тази Сидни, но… тя не беше ли омъжена за Джеси Халстън?

— Точно така. Само че полковник Халстън винаги отсъства от Вашингтон, защото се сражава някъде по фронтовете, а съпругата му Сидни, хм…

Тейлър стисна зъби и още повече смръщи вежди.

— Какво се говори за Сидни?

— Е, сър, няма нищо особено… само че тя като че ли е попрекалила, това е всичко. Сигурно ще ви се зарадва, ако се отбиете при нея.

Тейлър кимна.

— Къде е тя сега?

Грейнджър му даде адреса й. Тейлър си плати сметката, благодари на сержант Грейнджър и излезе от кръчмата, раздразнен и недоволен.

След двадесет минути беше на улицата, където живееше Сидни. На верандата съзря един войник в униформа на Федерацията, който бе заспал излегнат на шезлонг. Шапката му бе нахлупена на лицето му.

Тейлър смръщи вежди, скочи от седлото на Фрайър и се доближи до войника. Спящият не помръдваше. Тейлър ритна шезлонга.

Войникът веднага скочи.

— Хей, ти какво си въобразяваш…

В следващия миг видя пагоните на надвесения над него полковник, мигом смъкна шапката от главата си и смутено избъбри:

— Полковник, сър…

— Какво, по дяволите, става тук, редник?

— Ами за малко се бях унесъл, сър. За всичко е виновна проклетата треска. Наскоро боледувах от малария. Затова ме изпратиха тук, в тила.

— И какво ти наредиха?

Редникът се изчерви.

— Хм, тази лейди, която живее тук, била сред най-прочутите шпиони на Юга.

— Кой ти каза това?

— Ами че нейният… хм, нейният съпруг.

— О, така ли?

Войникът смутено добави:

— Защото тя била заловена на местопрестъплението, сър.

— Аха, разбрах. Добре, редник, сега ти се разрешава да си подремнеш още. Защото тази вечер ще я пазя аз.

— О, не, полковник, сър, искам да кажа, не мога… нямам право да напускам поста. И все пак, кой сте вие, сър?

Тейлър сърдито скръсти ръце на гърдите си.

— Дамата вътре е моя братовчедка, редник.

— О, Боже мой! Значи вие трябва да сте полковник Дъглас, сър, нали така? Трябваше да се досетя, сър! — Редникът козирува отривисто. — Слушал съм много за вас, сър. Всеки войник знае за вашите успехи на юг. Разбира се, трябваше да се сетя още щом ви зърнах. Нали имате ин…

— …индианска кръв — спокойно довърши вместо него Тейлър. — Моята братовчедка Сидни Маккензи винаги е била на страната на Конфедерацията, само че съм останал с впечатлението, че съпругът й Джеси Халстън е поръчителствал за вея и сега тя е на свобода, пуснали са я от затвора.

— Да, сър, напълно сте прав, само че тя побърза да се върне от Вашингтон в Ричмънд.

— Защо? Да не би да се е случило още нещо?

— Не зная, сър. И никой не знае със сигурност. Тъкмо в това е проблемът.

— Сега е тук, нали?

— Да, сър.

— Чудесно, редник. Ще я посетя.

Тейлър заобиколи войника и влезе в къщата. Озова се в малка, но уютна всекидневна. Ухаеше на прясно опечен хляб. В камината пламтеше буен огън.

— Сидни! — провикна се той.

Отговор не последва. Отиде до вратата на спалнята и надникна вътре. Беше тъмно и му се стори, че видя очертанията на някаква неясна фигура под одеялото на леглото.

— Сидни? — прошепна Тейлър.

Отиде до леглото и рязко дръпна одеялото. Откри само няколко възглавници, нагласени така, че да наподобяват човешко тяло, но си личеше, че никой не е лягал в това легло.

* * *

Мери се оказа очарователна млада жена — мила, тактична, симпатична, с топли и в същото време сериозни сребристосиви очи и дълга черна коса. Тия се опита да я приветства с възторг, да й покаже, че харесва и цени жената, която бе направила братовчед й толкова щастлив. Когато Брент ги представи една на друга, Тия прегърна Мери и я приветства като добре дошла във фамилията Маккензи.

Брент наля на Тия чаша шери, но след като я изпи, тя избухна в плач. На вечеря тя не можа да хапне нито залък. Брент се мъчеше да я убеди, че макар смъртта на малкия Джоузеф Емъри да е ужасна трагедия, тя не бива да се поболява заради това. Тия не знаеше как да му обясни, че я боли не за онова невинно, съвсем малко момиченце, което издъхна в Джаксънвил, колко бе несправедливо да страда толкова много. Брент се почувства безпомощен и й заяви, че ако не се успокои, ще бъде принуден да пожертва от ценния си опиат, за да може да заспи. Като че ли Мери я разбираше по-добре. Тя остана дълго с Тия, за да си поплачат заедно. Все пак Брент не издържа и тайно от тях сипа малко лауданум в чаша с шери, и след като Тия я изпи, най-после заспа.

Но се събуди посред нощ. Надигна се в леглото и се втренчи в догарящия в камината огън. Не можеше нито да заспи, нито дори да заплаче. В главата й отново нахлуха мрачни мисли. Брент не я разбираше. Тя не бе оправдала доверието на Рианон. Рианон знаеше, че нещо ще се случи. А Тия не бе съумяла да се придвижи по-бързо, бе закъсняла непростимо и сега бе донякъде виновна за смъртта на още едно невинно дете.

Брент дойде в нейната стая, прегърна я и се опита да я утеши:

— Тия, какво става с теб? Не мога да те позная. Къде се дяна твоята прословута смелост, твърдостта на духа ти, къде е твоята жизненост, твоят плам?

— Всичко отиде по дяволите, Брент — заговори тя през сълзи. — Всичко е мъртво, като онези дечица. Като младите мъже, които всеки ден гинат със стотици по бойните полета.

— Тия, ти наистина си много зле и ще се разболееш. Сега си омъжена и нищо чудно вече да очакваш дете…

— Не! Никога! — тя изкрещя и рязко се дръпна от него. — За нищо на света! Не искам да имам деца, никога няма да позволя това да се случи! Не искам още смърт и трагедии!

— Тия, не бива да казваш това. Рано е да мислиш за деца. Не можеш да твърдиш, че не искаш и никога няма да имаш…

— Няма да имам! Не знам какво ще се наложи да направя, но никога няма да имам деца! — закле се тя.

— Не съм сигурен дали твоят съпруг ще се съгласи, Тия. Когато убиха Аби, тя очакваше дете. Тейлър искаше деца.

— Тогава Тейлър ще трябва да си намери друга съпруга! — гневно заяви Тия. — Освен… освен ако преди това не убият и него!

Внезапно й се стори, че започна да пропада в някаква бездна. Избухна в неудържим плач и Брент реши, че няма смисъл да се опитва да спори с нея, докато тя бе в подобно неконтролируемо състояние. Поднесе й още една чашка шери с още една доза лауданум и изчака измъчената му братовчедка отново да заспи.

Този път може би благодарение на допълнителната доза приспивателно тя не се събуди през целия следващ ден.

* * *

Тейлър се настани на люлеещия се стол пред камината в стаята на братовчедка си и мрачно започна да съзерцава танцуващите пламъци. Изчака така цял час, след което започна да се тревожи не на шега.

Инстинктът му подсказваше, че Сидни няма да се върне скоро. Приятно ухаещият прясно опечен хляб е бил само средство за заблуда на евентуални преследвачи, както и възглавниците, струпани под одеялото в леглото й.

Може би е искала да остави впечатление, че е в къщата. А може би просто е изпаднала в беда…

Отиде до прозореца при леглото и го огледа внимателно, после го открехна и се надвеси през него. Веднага му стана ясно откъде бе избягала Сидни. Не бе нужно да си опитен следотърсач, за да забележиш добре очертаните следи под прозореца.

Тейлър излезе, без да размени дума с редника, оставен на пост на верандата. Възседна Фрайър и пое по улицата, но заобиколи на първия ъгъл, отново улови следата и по нея стигна до близката конюшня. Оказа се, че конярят, който го посрещна на прага на конюшнята, много добре си спомняше Сидни — красива млада жена, която досега неведнъж била наемала карета от него. Имала брат оттатък фронтовата линия и още куп роднини на юг от Александрия.

— Тя е една такава хубавичка, да, хм, бива си я… — Конярят млъкна и се вторачи в Тейлър на оскъдната светлина на фенера. — Полковник, вие да не би да сте неин брат? — Тейлър беше убеден, че този коняр, както и много други, си въобразяваше, че всички американци с индианска кръв във вените си непременно имат мургава кожа, но мъжът явно симпатизираше на Сидни и искрено искаше да му помогне да я открие.

— Не, аз съм й братовчед. И съм много разтревожен за нея. Може би сега е в опасност отвъд фронтовата линия.

— Ами, знаете ли, веднъж се натъкнах на нещо, забравено от нея в каретата, която беше наела за някакво пътуване. Тогава забравих да й го върна. Може би сега ще ви бъде от помощ.

Момъкът закуцука към стаичката си. Забеляза, че Тейлър погледна към крака му.

— Един куршум ме улучи в глезена в битката при Антиетам — обясни му той. — Веднага ме освободиха от военна служба, защото очакваха да се стигне до ампутация. Така се озовах тук. А колкото до онази дреболия, която остана у мен от Сидни, просто не мога да си обясня защо още не съм я изхвърлил. Беше парче плат, нищо особено, но на него е изписан някакъв адрес. Ето, виждате ли? Адресът е ферма Бейлиуик, Вирджиния. Познато ли ви е това място?

Познато му беше. Намираше се на североизток от Фредексбърг — малко парче земя, постоянно оспорвано още от началото на войната. Тейлър благодари на коняря и побърза да напусне конюшнята.

Потегли направо извън града.

Тейлър беше наясно с обстановката и надвисналото напрежение. Столицата на Севера — Вашингтон — беше заобиколена от фортове. Колкото повече навлизаше в територията, владяна от Конфедерацията, на юг от Александрия, толкова по-често Тейлър чуваше слухове за приближаването на двете противникови армии. Нямаше съмнение, че предстоеше решаващият сблъсък.

Насочи се на юг, премина фронтовата линия и навлезе във Вирджиния. Сега се намираше на ничия земя. Но не се съмняваше, че някъде съвсем наблизо се спотайват отряди от войските на северняците или на южняците, затова избягваше главните пътища, дори понякога използваше преки пътеки в горите и храсталаците. Веднъж се натъкна на малък разузнавателен ескадрон от кавалерията на южняците. Успя да чуе част от разговора на офицерите. Сведенията бяха оскъдни, но опитен офицер като Тейлър Дъглас можеше да си направи извода, че недалеч се намира основното ядро на силите на южняците начело със самия генерал Робърт Лий.

Тейлър стигна до фермата по обед. От опит знаеше, че предпазливостта никога не е излишна. Спотаи се зад ябълките в овощната градина, за да наблюдава къщата. След като се увери, че наоколо е безопасно, реши да влезе.

Къщата беше на два етажа, обрасла с бръшлян. Не се виждаха балкони. Дървените кепенци на прозорците бяха изпотрошени от ветровете, на много места мазилката беше олющена. Цялата ферма изглеждаше занемарена и навяваше тъга.

Няколко мършави пилета се разхождаха пред къщата. Встрани от нея беше вързано едно муле.

Отдясно се издигаше висок хамбар. Двойната му порта беше плътно затворена.

Тейлър нежно постави ръка върху муцуната на жребеца.

— Слушай, Фрайър, ще стоиш тук мирно, момчето ми. Но ако ти подсвирна, веднага идваш при мен, разбра ли?

После бързо се промъкна от овощната градина към задната стена на хамбара. Прилепи се плътно към нея и огледа дъските, докато не откри пролука. Напъха там юмрука си и без да вдига шум, отмести една дъска. Преметна се през отвора и се претърколи в мекото сено, но моментално се изправи, за да се огледа.

Хамбарът и клетките за конете и добитъка бяха празни. Но в средата имаше някакъв фургон със запрегнати коне. Отиде до фургона. Конете се оказаха яки, товарни, много по-добре охранени от мулето отвън. Тейлър се премести до портата. Резето не беше спуснато, успя да се измъкне навън и погледна към къщата. Дълго остана така, спотаен, дебнещ и очакващ.

Не знаеше колко време е минало, но най-после зърна едно слабо чернокожо момиче да излиза от къщата и да се насочва към конюшнята, долепена до хамбара и обора. Тейлър се намръщи, озърна се и видя стълба, водеща към плевника на горния етаж. На един дъх се изкачи по нея и се шмугна в дъхавото сено.

След по-малко от минута откъм къщата се появи един по-възрастен негър, следван от две хлапета, а след тях се зададе едър мускулест негър. Тейлър се досети, че това са работници от фермата.

Когато по-възрастният влезе в хамбара, Тейлър успя да го огледа през пролуките между дъските. След него дотича една млада негърка, която Тейлър не бе забелязал, а зад нея вървеше самата Сидни. За Бога, какво правеше тя тук?

Сидни още крачеше към портата на хамбара, когато Тейлър чу в далечината конски тропот.

— Идва южняшки патрул! — изплашено извика негърката.

— Хайде, скрий се вътре! По-бързо! Ще се опитам да ги отпратя!

Негърката се втурна в хамбара и се залепи до дъските, за да се скрие от погледите на идващите конници. Навън конският тропот секна.

— Здравейте! — сърдечно ги поздрави Сидни пред портата на хамбара. — Какво ви води насам, джентълмени? Да не би да сте попаднали на следите на омразните янки?

Тейлър предпазливо помръдна, за да се опита през пролуката да огледа групата и да преброи колко са войниците.

— Или някъде наблизо се води сурова битка с врага? Мили Боже, господа, нямам с какво друго да ви посрещна, освен да донеса кана прясна вода…

— Госпожо, носи се слух, че вие укривате наскоро освободената робиня Сиси Маккендрик, заради което сте била обвинена в предателство.

— Сър! Как смеете да ме обвинявате…

— Ще претърсим хамбара! Ако намерим вътре онази черна вещица с нейните чернилки, ще ви обесим всичките ей там, на онази греда. Никак не ме интересува, дори и самият президент Джефърсън Дейвис да реши, че робите трябва да бъдат върнати на господарите им. Убеден съм, че вие и цялата ви компания сте доста опасни и сте си заслужили да увиснете на бесилката!

— Стойте! — изкрещя Сидни. — Не можете просто така да избивате хората.

— Може би не ми се иска да обеся една бяла жена, госпожо. Поне не веднага. Може би ще ви дам възможност да ни убедите с момчетата, че не бива да ви обесваме. Макар че те твърдят, че сте предателка — южнячка, заловена да краде и да шпионира за Ейб Линкълн!

— Нито един почтен войник, който служи под командването на господин Робърт Лий, не би говорил по този начин на една жена.

— А на мен не ми пука какво ще каже Боби Лий, госпожо. Боби Лий не е тук в момента, нали?

Вратата се отвори с трясък. Тейлър успя да преброи мъжете. Бяха седем заедно с водача им, който бе останал на коня си и се взираше в Сидни. Негрите се опитаха да се скрият, когато шестимата мъже влязоха в обора, но един от войниците грабна една вила и я насочи към купа сено. Сиси изкрещя. Мъжът спря и я сграбчи.

— Мисля, че заловихме една от бегълките, сър — доста хубавичка негърка, сър!

— Обесете я веднага — и по-бързо. А останалите изведете оттам. Нека да разберат, че ще бъдат наказани със смърт, и няма да посмеят да избягат!

— Не! — извика Сидни. — Спрете, спрете веднага, ще докладвам за вас…

— Няма да докладвате нищо, госпожо. Вие сте най-голямата предателка.

Скочи от седлото и сграбчи Сидни, преди тя да успее да побегне. Тя се изви в ръцете му и одраска едното му око. Негрите започнаха да викат. Един от войниците вдигна пушката си.

Тейлър искате да има по-добра позиция за стрелба, но не смееше да чака. Измъкна колта си, прицели се в мъжа, който се канеше да стреля, и го прониза право в сърцето.

Забави се за секунда, за да се увери, че Сидни не е пострадала, и простреля нападателя й в средата на челото. Оборът се изпълни с отчаяните писъци на изплашените роби. Останалите петима войници вдигнаха пушките си. Проехтяха още пет изстрела от колта на Тейлър и бунтовниците се свлякоха на земята. Те все още не можеха да разберат кой стреля по тях.

Но Сидни го видя. Замръзна на мястото си. Мъжът, който я бе нападнал, лежеше мъртъв в краката й.

— Тейлър! — невярващо прошепна Сидни.

Той бързо слезе по стълбата. Сиси се бе изправила до портата на хамбара и също се взираше изумено в него.

— Заведи бързо хората си във фургона — нареди Тейлър — И ги изведи оттук колкото може по-скоро. Движете се по черните пътища — повечето от редовната войска е твърде заета с предстоящото голямо сражение, за да обърне внимание на някакъв фургон.

— Да, сър — отвърна Сиси. — Хайде, елате, нали чухте какво каза той, качвайте се във фургона и бързо се скрийте под сеното.

Гласът й бе мек и мелодичен, а тя се взираше в него с големите си кафяви очи, които не трепваха. Тейлър осъзна, че тя всъщност никога не е била истински изплашена. Ако мъжете бяха решили да я обесят, щеше да умре, без да трепне.

Залитайки, Сидни прекоси обора.

— Тейлър, аз… — Спря се и се втренчи в мъртвите мъже, лежащи наоколо.

— Сидни — глухо промълви той, пристъпи и спря на две крачки от нея. Внезапно се почувства зле при мисълта какво бе сторила тази война с всички тях. — За Бога, Сидни, какво, по дяволите, правиш? Мили Боже, можеше да умреш тук!

— О, Господи, Тейлър, те всички… са мъртви! — Сидни го погледна ужасено.

— Сидни, те щяха да ни убият, поне един от нас щяха да убият! — намеси се Сиси с омраза в гласа.

— Но те бяха… бунтовници. Аз никога не съм искала да предам собствените си хора.

— Сидни! Те не бяха твои хора. Това бяха едни долни отрепки.

Сидни отново впи поглед в Тейлър. Той си помисли, че тя всеки миг ще припадне.

— Но ти уби всички — сломено промълви младата жена.

— Мразя да убивам хора, Сидни. Просто нямах избор.

— Не… не… аз съм виновна за всичко! — извика тя и внезапно се хвърли към него, цялата трепереща. — Тейлър, ако не беше дошъл… о. Господи, те щяха да ни обесят! Без съд и присъда, без…

— Те бяха отрепки, бели боклуци! — избухна Сиси, без да отделя поглед от Тейлър. — Благодаря ви, сър. Не ви познавам, но съм ви безкрайно задължена. Истинско чудо е, че се оказахте тук.

— Не е чудо. Отидох в къщата на Сидни. Мислех… — Той сви рамене. — Мислех, че тя шпионира отвъд фронтовата линия.

Сиси вирна брадичка и за миг остана неподвижна.

— Не е шпионирала. Става дума за хора, полковник. За чернокожи. Да! Тя прекарваше нелегално негри зад позициите на бунтовниците. А след това се промъкваше обратно през позициите на янките. Тя спасява човешки живот, полковник, спасява хора!

Тейлър се отдръпна от Сидни и бавно повдигна вежди. Лицето й бе пламнало.

— Въпреки това Джеси ще иска да ме удуши! — дрезгаво изрече тя. — А ако Джеръм разбере… или Брент… или баща ми… Джулиан… Тия… — Гласът й заглъхна.

— Ти си работила в помощ на нелегалното прехвърляне на негри на север! — смаяно повтори Тейлър.

— Не! — възрази Сидни. — Не съвсем. Аз нямах намерение…

— Да! — извика красивата чернокожа жена. — Тя беше невероятна.

— Всичко стана случайно — обясни Сидни.

Той поклати глава. Случайно? Беше чувал тези думи и преди. Какво караше хората да се заместват в този трагичен конфликт?

Усмихна се тъжно.

— Сидни Маккензи, убий ме, но не разбирам нищо.

— Тейлър, опитай се да ме разбереш! Нали няма да кажеш на…

— Сидни, ти си станала янки?

— Не! Аз съм бунтовничка във всичко останало, но… но това! — прошепна тя. — Тейлър, трябва да запазиш тайната ми, трябва…

— Сидни, не мога да запазя тайната ти. Джеси смята, че ти шпионираш за Конфедерацията, но това, което правиш, е нещо много по-добро. Въпреки това ще се ядоса, защото се излагаш на опасност. Освен това ще бъдеш заклеймена като предателка. Върви си вкъщи и остани там под домашен арест.

— Тейлър, нали не смяташ да кажеш на Джеси…

— Сидни, боя се, че ще трябва. — Той се наведе и я целуна по бузата. — Мисля, че той ще бъде горд с теб. Разбира се, след като те удуши. Но повече никакви разходки из фронтовите линии. Един добър войник знае кога да спре.

Сидни сведе глава.

— Знам.

— Трябва да тръгваме. Мога да те следвам на около петнадесетина километра. Надявам се, че ще стигнем до някой преден пост на янките.

Сиси го дари с щедра усмивка.

— Вие сте страхотен мъж, искам да кажа, за един бял. Женен ли сте, полковник?

— Не, не е — отвърна Сидни.

— Да. Боя се, че съм женен — обърна се Тейлър към Сиси и също й се усмихна. После погледна към Сидни и й обясни: — Ожених се повторно.

— Наистина ли? Кога? За кого? Радвам се за теб, Тейлър. Знам колко дълбоко те нарани смъртта на Аби. Кога се случи това и къде…

— За Тия.

— За Тия?!

— Да, за Тия.

— Тия Маккензи! — смаяно попита Сидни.

— Същата. Но сега, ако ме извините, във фургона ви чакат хора, а само един Господ знае дали тези тук нямат приятелчета, които са ги последвали. Сиси, за мен бе удоволствие да се запозная с теб. Ти си една от най-смелите и красиви жени, които познавам. Сидни, наистина се гордея с теб, но току-що бях при баща ти, а той жив ще ме одере, ако не те накарам да се закълнеш, че повече никога няма да рискуваш живота си по този начин. Никога.

— Кълна се, но…

— Тогава да вървим.

— И ще си тръгнем просто така? — възрази Сидни, а изумрудените й очи се разшириха. — Тейлър, почакай, не е възможно наистина да си се оженил за Тия…

— Направих го, но сега не е време за разговори. За Бога. Сидни, качвай се във фургона!

Тя впи поглед в него, обви ръце около врата му и силно го прегърна.

— Благодаря ти, Тейлър. Благодаря ти за това, че бе тук и спаси живота ми! Кълна ти се, че ще се пазя.

Не се наложи да я подканва пак. Сидни се отдръпна от него и се запъти към фургона. Тейлър прибра в обора убития, който бе останал да лежи отвън. Потупа по хълбоците конете на бунтовниците, за да избягат, и подсвирна на Фрайър.

Препуска след фургона с бегълците до първия пост на янките.

После обърна коня си и се насочи към бойните линии.

* * *

Тия лежеше в някакво странно състояние — нито будна, нито заспала. Не искаше да се събужда. Събуждането означаваше да се изпълни отново с онова ужасно усещане за загуба. В момента бе изпаднала в някакво вцепенение и това й харесваше.

Внезапно я измъкнаха от унеса.

— Събуди се, Тия!

Брент силно я разтърсваше. Почти грубо.

— Престани, Брент! — сърдито извика тя. — Искам да остана в леглото. Искам още лауданум.

— Никога вече няма да получиш. И без това ти дадох прекалено много. Страда достатъчно за мъртвите; време е отново да се погрижим за живите. Стани от леглото и се облечи. Бързо.

— Не.

Но братовчед й вече бе издърпал завивките, хвана я за ръката и я измъкна от леглото.

— Тия, води се голяма битка. Има много ранени. Изпращат ме на фронта да организирам полева болница. Ще дойдеш с мен.

— Не… не. Нали Мери е с теб. Както и другите сестри, санитари…

— Мери ще дойде с мен, но и ти също ще дойдеш. Ти имаш опит, работила си с Джулиан. Познаваш ме и знаеш, че ще се чувстваш добре с мен.

— Не, Брент, повече не издържам. Писна ми от ранени войници и осакатени мъже.

— О! Внезапно ти писна, така ли? Е, повярвай ми, Тия, на тях сигурно им е писнало много повече да ги раняват и осакатяват!

— Не ме интересува. — Тя затвори очи. Стресна се, когато братовчед й я стисна за ръката и грубо я разтърси.

— По дяволите, Тия, стегни се! Имам нужда от помощта ти… те имат нужда от помощта ти. Те страдат. Не се вайкат и не оплакват онова, което не може да се промени!

— Брент! — Тя се отскубна от него, пое дълбоко дъх и срещна погледа му. Какво ставаше с нея? — Брент, съжалявам… Сега ще се облека. Ще побързам — додаде тя.

— Добре! Аз наистина имам нужда от теб, Тия.

След няколко минути тя бе готова.

Заедно с Брент и Мери препуснаха надолу по улицата към болницата, където десетина фургона бяха натоварени с палатки и медицинско оборудване. Мъжете крещяха заповеди, конете цвилеха, тръбачите свиреха, чуваше се тътенът на барабаните.

— Битката е започнала!

— Проклетите янки са навсякъде!

— Говори се, че ще има хиляди убити!

— Янките не дават пукната пара колко ще бъдат избитите, стига да не са от техните!

— Лий ще ги отблъсне! Винаги е успявал.

— Сражението отново е край Шанселърсвил.

Прииждаха все повече войски — кавалерия и пехота. Улицата се изпълни със заминаващи и изпращачи.

Хората бяха изплашени, че генерал Грант може да влезе в Ричмънд.

Много скоро фургоните бяха готови и потеглиха. Извън Уайлдърнес, област между двете армии близо до Фредериксбърг, имаше много гъста гора, осеяна с непроходими храсталаци.

Никой не подозираше какъв ад ще избухне тук много скоро.