Хедър Греъм
Триумф (22)

Глава 21

Когато Тия отново отвори очи, вече беше ден.

Нямаше представа къде се намира, но скоро си припомни ужасите от вчерашния ден. Надигна се и се огледа объркано, опитвайки се да проумее къде се бе озовала. Беше сред приятна наглед стая с привлекателни тапети в синьо и бяло, с грижливо полирани и подбирани с вкус старинни мебели. Измачканите й и почернели от сажди дрехи бяха изчезнали. Младата жена усети едва доловим мирис на пушек, идваш косите й. Тя бе облечена в памучна нощница на сини цветчета. Все още я боляха гърдите, когато поемаше дъх.

— Най-после! Ти се събуди!

Тия се сепна, обърна се и видя Мери, съпругата на Брент, която й се усмихваше от люлеещия се стол. Тя не държеше ръкоделие в ръка, но развиваше памучен бинт от една макара.

— Мери! — възкликна Тия и седна в леглото.

— Е, най-после си будна. Доста поспа.

— Така ли? Дълго ли съм спала? Тейлър… Брент…

— Хм… спа около ден и половина. Брент е добре. Вече се върна на работа.

— Но той беше в безсъзнание…

— За кратко. Намерих го малко след като Морган ви е открил. Брент вече идваше в съзнание, но ти наистина ни разтревожи.

— Ами Тейлър? Какво стана с Тейлър? Той дойде, след като палатката падна, и се измъкнахме от гората. После се метна на един кон и пак препусна към пламъците.

— А ти хукна след него, макар че беше наранена. Той те доведе обратно.

Тия затвори очи. Сякаш отново видя пламъците и почувства ужасната горещина. Видя очите му, когато се метна върху коня. Припомни си начина, по който я погледна през пелената от пушек и пламък. Не биваше да го последва. Защо го бе направила?

Защото той препускаше назад към пламъците, сякаш съвсем бе загубил разсъдъка си — пътят се бе превърнал в истински ад.

— Тогава… щом като той ме е довел обратно… — Тя се поколеба и погледна Мери. — Какво направиха с него?

— Те нямаха избор. Плениха го. Той е в групата мъже, които вероятно ще бъдат изпратени в Андерсънвил. В момента е в една ферма. По-късно Брент ще може да узнае нещо повече.

— Той… добре ли е?

— Той е добре. Така са казали на Брент. Войниците, които са го пленили, са се отнесли с голямо уважение към него. Знаеш ли, той е измъкнал от горящата гора ранени войници на Конфедерацията.

— Да, разбира се, че знам — кимна Тия.

— Сигурна съм, че когато Брент се върне довечера, ще знае повече за Тейлър. Разбира се, предполагам, че ще искаш да го видиш. Сигурна съм, че Брент ще може да го уреди.

— Мери, къде се намираме в момента? — попита Тия и се огледа.

Мери се усмихна.

— В къщата на баща ми. Не съм идвала тук от две години, но имам прекрасна, наистина прекрасна прислужница. Двете израснахме заедно. Тя е само две години по-голяма от мен и баща ми се погрижи заедно да получим образование. Тя ми пишеше редовно, за да ме увери, че къщата е добре поддържана. Когато татко умря, това не ме интересуваше много, но сега… Е, хубаво е отново да си у дома, само че…

— Само че какво?

— Ами… много сме близо до фронтовата линия на Конфедерацията. Освен това съседите ми казаха, че без значение чии са войниците, когато са гладни, всички оплячкосват именията.

— На какво разстояние сме от фронтовата линия?

— Понякога артилерийските канонади се чуват чак тук.

— Боже мой, толкова ли е близко? Значи край нас умират много войници! В момента трябва да помагаме на Брент.

— Той ще се прибере довечера. Каза, че в никакъв случай не бива да излизаш.

— Прекрасно! Сега Брент ще ми казва какво да правя!

— Тия, Брент иска да си добре. Трябва ти време, за да се възстановиш.

— На мен ли ми трябва време? Ами Брент? Той беше в безсъзнание с часове, а вече се е върнал към работата си?

Мери поклати глава и се усмихна.

— Ти забравяш нещо — това е хирургичното отделение на Брент.

— Сигурно си права — не особено убедено промърмори Тия.

 

— Много скоро ще се присъединим към него — потръпна Мери. — Миналата нощ в душата си умирах хиляди пъти, докато гледах пожара и не можех да бъда с вас, в безпомощно очакване, молейки се… Очакването е най-тежкото в тази война.

Мери беше права.

Очакването бе най-тежкото.

Но Тия продължи да чака, изпълнена с тревога и страх. С цялото си сърце искаше да види Тейлър и в същото време не искаше да го види. Изобщо не можеше да разбере какво става с нея.

* * *

Пленничеството на Тейлър се оказа по-леко, отколкото той очакваше. Беше дочул, че неговият някогашен преподавател и приятел генерал Робърт Лий знае, че е пленен, и е наредил да се отнасят към него с изключително уважение.

Дали заради намесата на самият генерал Лий или поради рапортите, описващи самопожертвователното му поведение при спасяването на живота на бунтовническите войници, той бе изпратен на юг в едно старо имение, недалеч от Ричмънд, където заедно с други пленени офицери от армията на янките трябваше да чака прехвърлянето в пленнически лагер. Личеше си, че имението отдавна не е обитавано или е занемарено, след като е било използвано за щаб на някоя от южняшките армии. Вдъхваше странно усещане за изоставеност. Имаше счупени прозорци и непрекъснато ставаше течение. Завесите, които не бяха задигнати, бяха изпокъсани. Мебелите бяха прашни.

Носеше се слух, че оттук пленниците ще се придвижат към Андерсънвил, което въобще не беше радостна перспектива. Всички знаеха, че там бяха струпани прекалено много пленници и в лагера често върлуваха епидемии, поради което смъртността беше доста висока.

Затова имението, в което попадна Тейлър, беше донякъде приемливо, макар да бе само временна спирка по пътя към лагера. Дните прекарваха на открито — наистина местността бе доста опустошена от минали сражения, но бяха останали няколко огромни многогодишни дъбове, които предлагаха сянка и разхлада. Бунтовниците все още разполагаха със значителни запаси от сухари, но, общо взето, снабдяването беше доста оскъдно. Постоянно прииждаха и заминаваха нови и нови офицери, така че не липсваха сведения за положението по фронтовете.

Повечето от офицерите от армията на Конфедерацията очакваха генерал Грант да нанесе поредния удар и след това да се оттегли — каквато бе обичайната досега стратегия на армията от Потомак.

Грант наистина отстъпи, но този път съвсем малко. Войските му се придвижиха към Спотсилвания. Битките не преставаха, но бяха краткотрайни и много динамични. Според сведенията загубите на Съюза от тези сражения надвишаваше петнадесет хиляди души. Загубите на южняците също не бяха малки, но при всички случаи не чак толкова значителни.

12 май беше обявен за траурен ден. Тейлър скоро разбра причината — предишния ден в схватката край така наречена та „Жълта кръчма“ бе загинал Джеб Стюарт. Той бе много опасен враг за кавалеристите от армията на южняците, предан на Севера до мозъка на костите си, винаги готов да рискува, искрен приятел и веселяк. Това бе тежка загуба за армията на янките. Въпреки че сражението бе завършило с поражение на южняците, Стюарт завинаги бе напуснал редовете на армията на Севера, улучен смъртоносно недалеч от Стоунуол. В същото сражение бе ранен генерал Лонгстрийт, генерал Хил се бе разболял и дори самият генерал Робърт Лий се чувстваше зле.

Този път Грант не бе отстъпил много назад. Явно бе решил да остави армията си във Вирджиния, защото не можеше да се примири с мисълта за поражение.

Битката при Уайлдърнес се сля с битката за Спотсилвания, но когато и двете сражения отминаха, нито един от двамата противници не можеше да се поздрави с победа. Загубите на Севера бяха огромни. Южняците изгубиха по-малко хора, но това можеше да се обясни с факта, че войските, с които се отбраняваха на този фронт, бяха по-малобройни.

Най-важното в момента бе отказът на генерал Грант да отстъпи на север. Не искаше да се върне в леговището си да си ближе раните, така простодушно коментираха положението войниците от армията на южняците. Грант дебнеше, същото правеше и Робърт Лий. Грант се стремеше да влезе в Ричмънд, но Лий по някакъв начин успяваше да задържи армията си между армията на Севера и столицата на Конфедерацията.

Тейлър следеше събитията по фронтовете и чакаше своя час. Не го охраняваха много строго и можеше да чува разговорите между другите офицери от Севера, които обсъждаха маршрутите за бягство, което бе много изкусително, понеже тяхната армия бе много наблизо. Но не знаеха точно къде се намира. Непрекъснато се редуваха малки сражения и позициите се местеха.

Тейлър не бе съвсем готов за бягство. Искаше да знае къде е Тия и какво точно прави.

Неговите пазачи с удоволствие разказваха на пленниците последните победи на Конфедерацията. На петнадесети май силите на Севера бяха победени при Ню Маркет. Генерал Джон Брекънридж нападна федералните сили край като в последната минута хвърли в сражението двеста четиридесет и седем кадети от военната академия на Виржиния.

Тази война наистина се превърна във война между деца, помисли си Тейлър. Десет от кадетите бяха убити, а четиридесет и седем ранени.

* * *

Към края на май Брент Маккензи дойде да го види. Тейлър бе слязъл да се поразходи до малкото езеро сред оградена голяма ливада, която някога бе пълна с коне — вече от години тук нямаше коне. Клонестите дъбове хвърляха прохладни сенки. На свечеряване местността бе особено красива. Тейлър обичаше да идва тук — гледката действаше като балсам на неспокойния му дух и смекчаваше постоянните самообвинения, които го измъчваха. В този момент не би трябвало да се шляе безцелно из един конфедерационен пленнически лагер. Би трябвало да бъде там, на бойното поле, да разузнава позиции, да докладва за силите на противника. Все пак опитен воин бе особено нужен сега, когато войната бе към края си.

Тейлър се бе облегнал замислен на ствола на дъба, вгледан в танцуващите лъчи по повърхността на водата.

— Тейлър!

Гласът го накара бързо да се обърне. Брент крачеше към него. Приближи се и го прегърна топло.

— Изглеждаш добре.

— И се чувствам добре. Благодаря ти.

— Не, аз ти благодаря. Ако не беше ти, сега сигурно щях да бъда на пепел. Трябваше да дойда по-рано, но нямах възможност.

— Къде е Тия и какво прави?

— И защо не е тук с мен? — тихо добави Брент.

— Да, наистина интересен въпрос.

— Скоро ще дойде. Отседнали сме при едно семейство, което живее наблизо, и тя вече е тръгнала за насам.

Брент се почувства неудобно. Струваше му се, че трябва да се извини заради Тия.

— Разбира се, тя няма търпение да те види.

— Нима?

— И да изрази най-дълбоката си благодарност. Тя много добре знае, че ти спаси живота ни.

Тейлър замълча за миг.

— В сражения съм убивал хора много повече, отколкото бих искал да си спомням. Но малцина са тези, които биха наблюдавали безучастно как други хора, дори и техни врагове, намират смъртта си сред пламъците на огъня. Освен това — тихо додаде — аз вече изгубих една съпруга в тази война, което бе една безсмислена трагедия. Бог да ми е на помощ, но ако е по силите ми, няма да позволя на Тия да плати най-тежката цена в това кръвопролитие.

— Грижата за съпругата ти е съвсем разбираема, но проявеното от теб състрадание към враговете не е останало незабелязано и неоценено — каза му Брент. — Имаше време, когато Северът отказваше размяната на пленници — за вас, изглежда, всеки офицер е заменим, докато при нас за нещастие не е така. Но със сигурност ще има размяна и ти ще си сред офицерите, които ще бъдат разменени. Имаше много настоявания от онези офицери янки, които си спасил от огъня, преди да успееш да измъкнеш толкова много бунтовници от онзи огнен ад. Ако съм чул правилно, ние ще получим за теб двама полковници и един лейтенант.

— Поласкан съм. Знаеш ли кога ще бъде извършена тази размяна?

— Не, боя се, че не. При Колд Харбър се изляха реки от кръв. Сега армията на Севера е на дванадесетина километра от Ричмънд, но Лий се е окопал, а ти много добре знаеш колко сме добри при окопната война. Може би…

Брент млъкна, защото видя, че Тия е дошла. Стоеше на малкия хълм, който се спускаше към езерото. Когато я видя, Тейлър почувства остра болка, всичките му мускули се напрегнаха и сякаш нещо в него се скъса. Тя разбра, че той я е видял, и бързо се заспуска надолу по хълма.

Брент й махна и каза на Тейлър:

— Е, ще ви оставя насаме.

Тия вече бе при тях.

— Брент, не е нужно да си тръгваш толкова бързо — усмихна се неловко тя.

— Братовчедке, аз вече наистина си тръгвах — увери я той. — Ще те чакам в къщата.

Той се отдалечи, но Тия продължаваше да стои на известно разстояние от Тейлър. Той силно стисна челюсти. Внезапно му се прииска да я сграбчи и да я разтърси. Тя бе негова съпруга. Наистина той бе пленник, но наоколо нямаше никой. Пазачите му южняци стояха край оградата, но бяха достатъчно дискретни и любезни и извърнаха глави. Когато за последен път се видяха, двамата едва не срещнаха смъртта. Тук… тук нищо не ги разделяше освен хладния нощен въздух. Тя би трябвало да се спусне към него, да обвие ръце около врата му. И двамата бяха живи и се виждаха след толкова дълга раздяла.

Ала той не помръдна от мястото си. Тя също остана неподвижна. Изглеждаше тъжна и унила, дори спокойна — много по-спокойна, отколкото я бе виждал досега. Много красива, слаба и стройна в семплата памучна рокля. Косата й бе събрана в тежък кок на тила. Очите й бяха тъмни и омагьосващи като обещание в нощта. Лицето й бе бледо и сериозно.

— Тейлър! — тихо промълви тя и млъкна смутено. Не знаеше какво да каже. — Наистина много съжалявам. Ти ни спаси, а сега заради мен си тук. Всъщност се радвам, че си пленник, като имам предвид ужасните битки, които се водят около нас. Хиляди мъже са мъртви. Хиляди… — Замълча, изчаквайки го да заговори. — Хиляди — повтори младата жена. — Не само мъже, а момчета. Наистина момчета. — Отвърна се за миг. — Тейлър, толкова съм ти благодарна. Искам да го разбереш, моля те, повярвай ми.

Държанието й бе много странно. Напрежението му нарастваше. Разбира се, при пазачите до оградата и целия този пленнически лагер бе много трудно да я грабне в прегръдки те си и да направи онова, за което копнееше. Но поне искаше да я почувства в обятията си.

— Ела тук — рече той.

— Тейлър, намираме се в лагер — промърмори тя. — Има пазачи.

— Пазачите не ги е грижа. — Не беше заради пазачите. Имаше някаква друга причина, поради която тя не искаше да се приближи.

— Тейлър, аз…

Щом тя не идваше при него, той щеше да отиде при нея. Пристъпи напред, сграбчи я за раменете и буйно я привлече в прегръдките си. Тя бе толкова мека, ухаеше така сладки, чисто и женствено. Повдигна брадичката й и докосна устните й.

Отначало тя застина в прегръдките му, възпротиви се на целувката. Но той бе силен и настоятелен и след няколко минути тя отстъпи и се отпусна в ръцете му. Устните й се разтвориха под неговите със страст, не по-малко изгаряше от неговата. Той я притискаше силно към гърдите си, усещаше чувствените извивки на тялото й. В този миг той по чувства, че нещо припламна помежду им. Каза си, че тази дива и необикновена жена бе негова и когато войната свърши…

Ала тя се отдръпна от него. Не погледна към пазачите, а впи поглед в очите му.

— Тейлър, аз дойдох да ти кажа, че… Искам да кажа, че аз, разбира се, дойдох да ти благодаря от все сърце. Знам, че ти дойде да ме спасиш, че ти изпълни дълга си на съпруг и заплати ужасна цена за постъпката си. Знам го, Тейлър, и съм ти благодарна не само за себе си, но и за Брент.

— Брент е и мой роднина. Тия. Не ми дължиш никакви благодарности за него — отвърна той, взря се в очите й и отново изпита чувството, че сякаш пролетта бе разцъфнала в душата му.

— Тейлър, това, което се опитвам да ти кажа, е, че аз знам, че… че ти дължа толкова много и че заради това… Тейлър, за всичко съм виновна аз, разбирам го, знам го, но…

— Тия, какво, по дяволите, се опитваш да кажеш? — остро я прекъсна той. В този миг усещаше много по-силно присъствието на пазачите, осъзнаваше, че е пленник.

— Аз… смятам да се разведа с теб. Реших окончателно, че не искам деца.

— Какво? Какво общо има това внезапно разкритие с настоящите събития, с войната?

— Искам да знаеш, че аз не искам с нищо да те обвързвам. Ти си герой. Тейлър, и за двете воюващи страни — дяволски трудна роля в тази кървава война. Знам… знам какви са чувствата ти към Аби, заради които не желаеше да се ожениш за мен, чувствам… всъщност няма значение, защото ти все още я обичаш толкова много. Но предполагам, че всеки мъж нека да има деца, повечето мъже искат деца и ако не са децата… Тя млъкна, лицето й пламна и сведе поглед. — Имам предвид, че аз не искам…

— Какво не искаш?

— Трябва да си тръгвам, Тейлър.

— Не. Не трябва.

— Да, трябва. Има ранени деца…

— За какво е всичко това? Ти си дошла в Ричмънд, за да Се видиш с Варина и да я предупредиш за нещастието й, но въпреки това нейното малко момче умря.

— Тейлър, аз просто не искам…

— Тия, родителите понякога губят децата си. Всеки нежен живот е много уязвим. Но въпреки болката и трагедията в живота има и радост. Да, ние понякога губим много в този живот. Но това не ни пречи да продължаваме да живеем!

— Трябва да вървя — повтори тя и се отдръпна от него.

Той може и да беше пленник, но проклет да е, ако я остави да си отиде. Не и по този начин. Привлече я към себе си, повдигна брадичката й и впи жадно устни в нейните. Тя отново се възпротиви, но след миг…

Ръцете й се обвиха около врата му, а пръстите й се заровиха в косите му. Тия отвърна на целувката му с жар и страст… после внезапно се отдръпна.

— Трябва да вървя.

— Тия…

— Трябва да вървя. Ще намеря начин да получа развод.

— Тия, дяволите да те…

— Престани! — изкрещя тя и пазачите се извърнаха към тях. Тя се втренчи в лицето му, видя гнева в очите му. Удари го с все сила през лицето, обърна се и побягна.

Той затича след нея. Тя беше бърза, но той щеше да я хване.

Внезапно двама мъже се нахвърлиха върху него. Тейлър им отвърна като побеснял тигър, отблъсна ги от себе си, но в същия миг усети студеното дуло на пистолета, опряно в слепоочието му.

— Полковник! Полковник, моля ви, за Бога, моля ви! — Един от пазачите, който го бе повалил, го гледаше с насълзени очи.

— Сър, моля ви, много ви моля, не ме карайте да ви застрелвам!

Тейлър пое дълбоко дъх и застина.

— Сър, няма да ви причиня това неудобство — заяви Тейлър.

Пазачът се изправи и му протегна ръка. Тейлър я прие и също се надигна. В този момент Тия се качваше в покрития фургон, спрял пред фермата.

Тейлър затвори очи, сведе глава и я прокле хиляди пъти.