Хедър Греъм
Триумф (18)

Глава 17

Когато Тейлър замина. Тия се замисли върху нещастията, които я бяха сполетели.

Никога не бе предполагала, че един мъж може да й липсва. Осъзна го напълно след като почти цяла нощ не можа да мигне, унесена в мисли по него. Той бе докоснал най-нежните струни в душата й, може би още от първата им среща. Би трябвало да й се иска да избяга от този лагер, от този брак, от всичко, което се случи, откакто отчаяна се озова тук.

Но всъщност не искаше да избяга. Искаше само Тейлър да се върне.

Странно, но вече не изпитваше към янките в този лагер онова дълбоко презрение и омраза, с каквито бе свикнала от началото на войната.

Брат й Иън беше в лагера, снаха й Риса бе с нея, а полковник Брайър и Сесилия се оказаха чудесни, много приветливи хора. Капитан Ейърс продължаваше да я поздравява възпитано при всяка тяхна среща, но не преставаше да си задава въпроса откъде се познават. Нямаше съмнение, че Ейърс дори за миг не би могъл да допусне, че полковник Тейлър Дъглас ще рискува да се ожени за прославената героиня на Юга, подвизаваща се под прозвището Годайва.

Освен това за Тия се намери доста работа в болничната палатка. Всяка сутрин, веднага след събуждането си, тя отиваше там, за да помага на ранените. Особено се радваше, ако можеше да помогне с нещо на Гили.

За щастие с всеки изминал ден състоянието на младежа се подобряваше. Гили вече вярваше, че ще оздравее, още повече, че край леглото му неотстъпно дежуреше Тия.

На третия ден след онази ужасна сцена, когато Гили едва не загина, треската му стихна и младежът започна бързо да се възстановява.

Тия седеше на столчето край леглото му, внимателно проверявайки превръзките на осакатения му крак.

Гили следеше движенията на ръцете й и с кимване й подсказваше дали го боли.

Когато за пръв път я видя тук, в лагера на янките, Гили много се изненада, но тя успя да му обясни какво се е случило. Младежът с усмивка бе посрещнал признанието й, че вече е съпруга на Тейлър Дъглас. Гили отлично знаеше за подвизите на този прославен офицер и като че ли не се изненада много от нейното решение.

— Е, той е смел и добър човек. Рядко срещани качества сред янките.

— Не забравяй, Гили, че и той като нас е роден и отрасъл във Флорида. Макар че някои от местните водачи още го смятат за предател.

— Също като брат ви — напомни й Гили.

— Да, също като брат ми — призна тя. — Само че…

— Един силен духом мъж е в състояние да се противопостави на предразсъдъците и да следва единствено подтиците на сърцето си. Обаче много по-трудно е да продължи да се сражава, след като е станал свидетел на жертвите, на избитите и ранените в сраженията. Тейлър Дъглас, също като вашия брат, въпреки че се сражава в редиците на нашите противници, доказа, че може да се отнася с мен като с истински приятел. Той се държа благородно и почтено и с вас, госпожице Тия Маккензи, о, извинете ме, госпожо Дъглас — добави Гили и се усмихна. — А той знае ли за тайното оръжие на Конфедерацията? — Сега Гили изглеждаше още по-развеселен.

— Тайно оръжие ли?

— Да, вие.

— Никога не съм възнамерявала да играя ролята на тайно оръжие — възрази Тия. — Всичко се случи просто така, съвсем спонтанно. Нека не говорим повече за миналото, Гили. Радвам се, че състоянието ти се подобрява и ще оздравееш.

— Само че ще бъда половин човек! — тъжно добави младежът.

— Никога няма да бъдеш половин човек, Гили. Най-важното е душата на един човек.

Измъченият Гили силно стисна ръката й.

— Ще го кажете ли на девойките, които ще откажат да се оженят за мен, защото съм инвалид, госпожице Тия?

— Гили, един ден ще намериш някое свястно момиче, което ще знае, както го знам и аз, че си много добър, и ще те обикне именно заради това. В неговите очи ти никога няма да бъдеш половин човек. Обещавам ти, че точно така ще се случи.

Войниците, които бяха нападнали Гили, вече не бяха тук, а останалите се бяха оказали достойни приятели. Когато не дежуреше край постелята на Гили, Тия помагаше на Сесилия в грижите за останалите ранени. Тя изпълни обещанието си към Канби Джейкъбс и написа писмо на съпругата му. Описа на младата вдовица как мъжът й е загинал със смъртта на храбрите за славата на своята родина, изпълнен с решителност, достойнство и вяра в Бога, с нежна обич към съпругата и децата си. Написа й също, че последните думи на мъжа й са съдържали молба да не страдат за него прекалено много, а да живеят дълго, щастливо и праведно. Да възпита детето му като добър и състрадателен човек, който да не бъде измъчван от мисли за отмъщение, а да помогне с каквото може за възстановяването на страната.

През деня Тия помагаше на мъжете в болницата. През нощта, след като бяха сменени почти всички превръзки, след като бяха приключени останалите трудоемки задачи в кухнята, в миялнята и в склада с лекарствата, тя сядаше да пише писма. Помагаше на войниците, които бяха оцелели, да опишат лагера, изминалите сражения, настоящата ситуация. Тия с учудване установи, че докато пишеше тези прочувствени писма, в душата й настъпи покой. Писмата й бяха съдържателни и интересни и тя избягваше внасянето на мрачни и безнадеждни нотки. Гили старателно следваше примера й. Тия с всеки изминат ден се убеждаваше, че не само Гили, но и останалите ранени войниците от армията на Юга вече започваха да проумяват, че са били тласнати в една безсмислена братоубийствена касапница. Когато пишеха до дома, те споделяха най-съкровените си мисли и най-искрените си прозрения. Пишеха за любовта към родния дом, към семейството, за опасенията как ще бъдат посрещнати, когато след време се завърнат по домовете си не само без военна победа, но с патерици, с бинтовани или отрязани крайници. Особено силен беше страхът от това, което ще им донесе бъдещето — сега то изглеждаше по-неясно от всякога.

Риса се премести да спи в палатката при нея. Компанията на снаха й беше добре дошла за Тия, защото така поне имаше с кого да си говори през дългите нощни часове.

Риса ненавиждаше тази война с цялата си душа. Тя непрекъснато се безпокоеше за баща си, генерал от армията на юнионистите, но не по-малко бяха опасения й за съдбата на съпруга й, който плаваше на малък кораб, опитващ се да пробие блокадата, наложена от янките около бреговете на Флорида. А сега й липсваше и синът й Джейми — беше го оставила при бавачката Шантел в Сейнт Огъстин.

Една сутрин бе решено, че лагерът е изпълнил предназначението си и е време да се върнат в Сейнт Огъстин.

* * *

Тейлър успя да се качи на един малък военен кораб, пътуващ от Сейнт Огъстин към Кий Уест, който го отведе доста на юг, на около осемдесет километра северно от река Майами. Беше рисковано да се плава толкова близо до брега заради плитчините и пясъчните наноси. Освен това тази територия бе опасна въпреки усилената блокада на янките и независимо че флотата на федералистите бе по-мощна, отколкото бунтовниците искаха да признаят. Дори дълбоко на юг имаше малки пристани — там, където бе целта на пътуването на Тейлър, — но военните кораби на Севера избягваха да са в близост до земите на Джеймс Маккензи. Неговите симпатии бяха добре известни на всички, както и връзките му със семинолите, а юнионистите нямаше да спечелят много, ако превърнеха и индианците в свои врагове. А и крайбрежието бе опасно поради подвижните наноси и плитчините. Тъкмо едно корабокрушение бе причината за сегашното пътуване на Тейлър и той не искаше мисията му да стане причина за още по-големи загуби. Освен това и на север имаше места, където трябваше да отиде. Населението в южната част на полуострова бе разпръснато, а земите на белите бяха още по-разпилени. Събирането на информация щеше да му отнеме доста време.

Първата вечер, докато стоеше на палубата пред румпела, той забеляза как светлините на един кораб на югоизток от техния бързо изгаснаха. И все пак той успя да го разгледа.

— Полковник!

Сепна се, когато рулевият го извика шепнешком.

— Да? — отзова се Тейлър.

— Видяхте ли го?

— Кораба пред нас ли?

— Да, сър, помислих си, че ми се привиждат разни неща.

Тейлър замълча за миг, после каза:

— Смятам, че трябва да поддържаме курс встрани от него.

Капитан Хенли, който се бе изправил зад малкото оръдие, се присъедини към тях на палубата.

— Полковник, сър! Вие може и да сте с по-висок чин от мен, но това е моят кораб и ние се намираме в морето. Сър, не искам да ви обиждам, но смятам, че предлагате да избегнем кораба, защото това е „Лейди Варина“ — всеизвестният кораб беглец от блокадата, принадлежащ на вашия роднина капитан Джеръм Маккензи.

— Да, капитане, наистина смятам, че корабът пред нас е „Лейди Варина“ — отвърна Тейлър и се облегна на парапета до румпела.

— В такъв случай, сър, аз смятам, че трябва да го нападнем.

— Наистина ли мислите така? Аз не предложих да го избегнем, защото негов капитан е мой роднина.

— Нима?

— Корабът е много по-добре въоръжен от нашия и разполага поне с три оръдия, сър.

Капитан Хенли се изчерви.

— Може би вече е бил ударен и сега се е запътил към брега. Или пък…

— Или пък от кораба са ни забелязали като лесна мишена за техните оръдия! — прекъсна го Тейлър.

Хенли се изчерви още повече.

— Рулеви, обърнете курса към пристана и се опитайте да избегнете сближаването ни с кораба!

Капитанът отдаде още заповеди на помощника си, който веднага свика мъжете на борда и ги разпрати по постовете им.

Откъм кораба на южняците проехтя първият оръдеен изстрел. Снарядът падна във водата близо до техния борд.

— Видяхте ли? Скоро ще се отдалечим от врага! — извика капитанът.

— Не мисля така. По-скоро ми се струва, че това беше предупреждение — възрази му Тейлър. — Ако Джеръм е решил да ни атакува, щеше да стреля по нас с всичките си оръдия.

Очевидно капитан Хенли бе признал, че забележката на Тейлър е разумна, защото веднага издаде нова заповед:

— Дръжте курс към пристана!

Подчинените му незабавно се заеха с изпълнението на командата. За щастие успяха да преминат невредими покрай „Лейди Варина“.

* * *

На следващата вечер, когато започна да се стъмва, Тейлър и Фрайър напуснаха борда на кораба и слязоха на самотен пристан, който Тейлър помнеше много добре.

Самият той преди години бе наредил пристанът да се изостави.

А преди още повече години баща му бе построил този пристан.

Навремето Тейлър бе помагал на баща си при изграждането на малкия пристан, удобен за акостиране на катери и гемии. Крайбрежната ивица беше във владенията на баща му и понеже бе заобиколена от тресавища, гъмжащи от комари, Дъглас старши не вярваше, че властите в щата ще си направят труда да конфискуват пристана. Освен това навътре в сушата теренът ставаше още по-опасен — бе пълно с алигатори, пуми, змии и… индианци.

Лунната светлина се оказа достатъчна, за да може Тейлър да си проправи път през пясъчните дюни и гъстия крайбрежен храсталак и да се добере до боровата гора. След около час езда чу първите тревожни звуци в гората.

Вероятно някой го следеше.

Но той очакваше това. Извика високо поздрав на езика на индианците от племето мускоги. Сетне потупа Фрайър по гривата, за да го успокои. След малко се показа млад мъж, висок и мускулест, с дълга черна коса и мургаво лице. Носеше брич, като европейците, и памучна риза, а отгоре имаше пъстроцветно наметало. Мъжът се ухили. Зъбите му се белнаха на лунната светлина. Заговори на безупречен английски:

— Какво е накарало Белия вълк да слезе толкова далеч на юг, особено след ужасните кланета?

— Чарли Отър, нали знаеш, че вълците винаги се връщат в леговищата си — рече Тейлър и скочи от седлото. От храстите към него изтичаха три хлапета, две момчета и едно момиче. — Да не би това да е бебето, което оставих тук, преди да замина? Тогава беше дребна като грахово зърно, а сега толкова е пораснала!

— Да, тя е, но вече израсна. Когато се води война, времето тече бавно, нали? — рече Чарли. — Или поне така ни се струва понякога. Мисля, че всички ние знаем това от миналите войни. Само че сега е по-особено, защото сега белите се избиват помежду си. От време на време се сещат и за нас и се заемат да ни убеждават да участваме във войната, за да могат да ни изтребят до крак.

— Значи сте решили да не се присъединявате към нито една от враждуващите страни?

— Не искам да ме принуждават да избивам бели мъже против волята ми — тихо рече Чарли. Отново се усмихна. — Въобще не обичам да убивам. Но както е тръгнало, тази война ще се проточи още, войските на белите няма да искат да дойдат тук и тогава дезертьорите ще погнат жена ми, нашите жени, нашия добитък, храна, деца… да, и тогава ще бъдем принудени пак да воюваме с белите.

— Ако някой е дезертирал от войската и се укрива сред блатата, ако се опита да открадне нещо от семинолите или пък да изнасилва или да убива, да, тогава и ти като всеки друг имаш право да се защитиш.

Чарли се ухили.

— Ела в моя вигвам. Приятелството между нас е завинаги.

Жената на Чарли, Лили, беше свенлива и нежна девойка.

Побърза да приготви храна за Чарли и Тейлър и за още неколцина от съседите. Лично им поднесе вечерята, но после побърза да се оттегли в съседния вигвам, запазен само за жените от племето, какъвто бе местният обичай. Тейлър се настани на дъсчената платформа, нещо като чардак, само че на метър от земята, и се зае с пробването на еленското месо и овесената каша с корени от коонти. Пиеше заедно с другите мъже черната напитка — силно питие, предизвикващо странни видения. Отпиваше по малко. Разговаряше с мъжете честно и открито, съобщаваше им какво става в света на белите, как напредва войната, колко от техните събратя се сражават за едната или за другата армия.

Насядалите около него мъже гледаха мрачно, обаче слушаха внимателно, преценяващо, като се ограничаваха само с кимвания.

Чарли заговори вместо тях:

— Не си дошъл да ни каниш да се бием в тази война, Тейлър Дъглас. Носиш синята униформа, но си дошъл при нас като Белия вълк, като наш далечен братовчед. Не искаш да ни молиш за помощ в борбата с другите бели мъже в щата. Тогава защо си дошъл?

— Търся един мъж, един войник, който носи униформа като моята. Бил е на един кораб, който се е разбил и е потънал в бурята. Корабът е бил нападнат от вражески крайцер, после е бил отнесен от вълните и ветровете и накрая се е разбил в скалите. Някои от екипажа му са оцелели и са били взети на борда на друг кораб. Но други са се удавили и техните тела са били открити във водата. Този, когото търся, е носел важни за нашата власт документи. Толкова важни, че не бива за нищо на света да попадат в ръцете на враговете ни. Трябва да го открия или да се уверя, че се е удавил и че документите са потънали заедно с него на дъното. Чували ли сте нещо за такъв човек? Да не би да се укрива някъде тук? Блатата са обширни, но все пак всичко се разчува. Не е обичайно да се озове тук бял мъж, изпаднал от борда на някой кораб.

Още преди да чуе отговорите им, Тейлър беше сигурен, че те знаят нещо за този човек. Сърцето му заби ускорено. Дали Бог ще чуе молитвите му търсенето да се увенчае с успех.

— Чарли? — обърна се Тейлър към приятеля си.

— Белите мъже тук не са чак толкова голяма рядкост, както си мислиш. Напоследък идват все повече и повече. Нищо, че на север се води война. Идват чак до блатата, за да се укриват там от властите — осведоми го Чарли. — Така че мъжът, когото търсиш, нищо чудно да е мъртъв.

— Наистина ли е умрял?

— Имаше един бял мъж, който се измъкна от морето и се стовари полумъртъв на брега — намеси се Ематла.

— Къде?

Чарли се усмихна.

— Ами трябваше да дойдеш при нас, когато този удавник се появи на плажа на юг оттук.

— Къде по-точно? Ще мога ли да се добера до следите му?

— В земите на племенника на твоята баба — Джеймс Маккензи. Един бял мъж, полумъртъв от изтощение, се появи от морето… Иди на юг в имението на твоите роднини и там ще намериш този, когото дириш.

— Ами ако вече е умрял? — намръщи се Тейлър. — Или Джеймс продължава да се грижи за него?

Внезапно изтръпна. Нали Джеймс поддържаше Конфедерацията? Макар че Джеймс никога нямаше да убие един корабокрушенец само защото е янки. Но щеше ли да се смили над враг, заварен на прага на собствения му дом?

— Иди се срещни с Джеймс Маккензи и сам ще разбереш какво е станало — посъветва го Чарли. — Ще останеш ли тук да пренощуваш? Най-добре е да потеглиш с жребеца си утре на разсъмване.

— Ще приема тази толкова любезна покана.

Той сведе глава в знак на признателност към гостоприемството на Чарли. Радостен бе да се увери с очите си, че малобройното племе, от което произхождаше майка му, се справя задоволително с житейските трудности: имаха добитък и свине, отглеждаха зеленчуци и тикви. Бяха изградили доста вигвами в кръг, всичките добре укрепени, грижливо скрити сред дърветата. Селището изглеждаше достатъчно голямо за разрастването на племето. Вече бяха приключили с войните и се бяха преместили в тази глуха местност. И макар да изглеждаха заинтригувани от войната на белите, не ям се воюваше повече.

Нощта беше мека. Тейлър смъкна брича и си легна. Свежият бриз приятно разхлаждаше нощния въздух. Комарите не бяха най-досадни в този сезон, луната продължаваше да озарява небосвода със своето приказно златисто сияние. Имаше на разположение цял вигвам и сега не копнееше за нищо друго, освен да бъде сам и да се наспи добре.

Дочу откъм храстите шум и приглушен шепот. Навярно Чарли се любеше с жена си. Звездите и въздухът му действаха успокояващо. Но не и самотата. Внезапно му стана горещо. Животът често си прави странни шеги с нас. Годайва беше невъобразимо възбуждаща, беше го заинтригувала и го бе накарала да я желае с цялото си сърце. Но в реалния живот Тия Маккензи, която тъй ненадейно бе станала негова съпруга, се бе оказала много повече, отколкото я бе виждал в най-дръзките си мечти, в своите еротични сънища.

С толкова черни очи и с толкова бяло лице, с копринените си коси, падащи на вълни като водопад, с нежната си кожа, тъй мека в дланите му. Образът й не го остави на мира през цялата нощ. Мислеше само за нейната плът, за нейните устни, за усмивката й, за походката й, за черните й очи, загадъчни като стихнал, но дълбок горски вир, криещ тайната за сливането на техните тела, напомнящ за желанието, което го изгаряше с невероятна сила, което го пронизваше като вятъра, неуморно нашепващ за…

Тихо простена и се надигна. Май трябваше да пийне още малко от черната напитка на семинолите. Остана за дълго така, загледан в звездите.

Измъчван от копнеж по нея.