Хедър Греъм
Триумф (14)

Глава 13

Реагира напълно инстинктивно.

Може би бе глупаво, нелогично, но… хукна да бяга.

Обаче не стигна до никъде. Ръцете му стиснаха талията и като стоманен обръч. Вдигна я във въздуха, после я повали на войнишкото легло.

Тия се учуди колко твърди са леглата в офицерските палатки. Удари се толкова силно, че чак дъхът й секна. Ала веднага, пак по инстинкт, се опита да се надигне. Обаче той вече се бе надвесил над нея, опрял ботуша си в ръба на леглото.

— Годайва! — изръмжа Тейлър. — Добре, добре. Значи пак се срещнахме.

Тия прехапа устни, втренчена в него. Не можеше и дума да отрони. Само го гледаше вцепенено, право в очите му с цвят на презрял лешник. Все пак кръстоса ръце пред голите си гърди, разтърсена от трепета, пролазил по гърба й.

— Да не би да си глътна езика? Никога не съм допускал, че можеш да мълчиш. Хайде, говори, да видим какво ще измислиш за свое оправдание. На какво дължа това неочаквано удоволствие? — шеговито попита той.

Тия скръцна със зъби, преглътна с усилие, после примигна, но щом отново отвори очи, пак се озова пред свъсеното му лице.

— Днешната вечер беше много приятна за езда — смутено започна тя.

— Аха, така ли? Стига, Годайва, това е чиста лъжа. Отлично знам, че си способна да лъжеш много по-убедително.

— Така ли посрещате гостите си във вашия лагер? — опита се да се пошегува Тия.

За нейна изненада той се усмихна, макар че очите му не я гледаха весело.

— Помниш ли, че те предупредих: ако още веднъж те заловя да яздиш гола…

— Не бях гола, когато дойдох тук! — възмути се тя и посочи към дрехите си.

Тейлър не погледна накъде му посочи тя, а само смръщи вежди:

— Аха, значи си дошла тук облечена? А после, докато си ме чакала, ти е хрумнало да се съблечеш? Колко порочно, и в същото време очарователно.

— О, ти би трябвало да гниеш в ада, Тейлър Дъглас. Трябваше сега да вечеряш с полковник Брайър — осведоми го тя. — Предполагаше се, че ще отсъстваш поне няколко часа.

— Да, предполагам, че ще ми простиш лошите маниери. Дойдох за някои телеграми. Колко възмутително от моя страна да се появя неочаквано, докато ти се събличаш и крадеш дрехите ми, както изглежда.

— Взимам ги на заем — промърмори Тия.

— Значи смяташе да ги върнеш?

— Разбира се, аз… — започна тя, но замълча, защото чу стъпки около палатката. Ако някой влезе…

— Пъхни се под завивките! — заповяда й Тейлър.

— Какво?

— Под завивките!

Тейлър дръпна чаршафа и одеялото и тя се сви на леглото. Той ги хвърли върху нея и покри дори глава й.

— Сър! — извика един войник.

Тия чу как Тейлър вдигна платнището на входа.

— Извикаха полковник Брайър в медицинската палатки. Полковник Маккензи вече трябва да е там. Той ще вземе телеграмите и ще дойде за вечерята във вашата палатка.

— Благодаря, сержант Хенсън.

Неволната пленничка чу как стъпките се отдалечават, но не посмя да отметне одеялото. Само след миг завивките се озоваха на пода.

— Ще се задушиш, малка глупачке! — гневно изсъска Тейлър.

Тя не го удостои с поглед. В сърцето й бушуваше истинска буря. Би трябвало да се радва на срещата с брат си Иън. Трябваше да е благодарна, че е жив.

— Но…

— Иън! — нещастно прошепна отчаяната жена. — Брат ми Иън е тук… сега?

— Брат ти пристигна вчера. Благодаря на Бога. Ще те предам директно на него. Предполагам, че ще ти бъде много по-трудно да се изправиш лице в лице с Иън, отколкото да бъдеш хвърлена в затвора. Може би той ще успее да подреже крилцата ти.

— Не, моля те, Тейлър, не можеш да го направиш!

Не го погледна. Имаше чувството, че всеки миг ще припадне. Втренчи се в покрива на палатката. Помисли си, че смъртта сигурно е за предпочитане пред това мъчение.

Той приседна на ръба на войнишкото легло, повдигна брадичката й с пръст и я насили да го погледне. Лицето му бе строго, а очите му я гледаха неумолимо.

— Предупредих те. Ти не удържа на думата си. Тя поклати глава и се изви настрани.

— Не съм! Кълна ти се! Никога не съм възнамерявала да го правя. Цялата бях изцапана с кръв след поредната операция и се къпех, когато чух янките…

— Чула си мъжете от този лагер. Не е било нужно да ги подмамваш в подобно диво преследване. Те търсеха ранени войници.

— Ако откриеха някой ранен бунтовник, щяха да го убият.

Той изсумтя нетърпеливо.

— Капитан Ейърс е добър офицер и морален човек. Той никога не би убил ранен, дори и да е вражески войник…

— Може би Ейърс не би го направил… но мъжете, които бяха с него, щяха да го сторят! — настоя младата жена.

— Не си спомням, когато пожелах да ми дадеш думата си, да съм споменавал за някакви изключения при непредвиден и обстоятелства. Ти се закле, че повече няма да го правиш. Наруши думата си; реши отново да играеш ролята на Годайва.

Тя поклати глава.

— Не съм. Просто бях съблякла блузата и полата си, за да изчистя кръвта от тях. Не можеш да си представиш как се чувствах цялата покрита с кръв.

— Струва ми се, че още си мокра — мрачно процеди Тейлър.

— Миризмата беше толкова… няма значение. Всичко стана толкова бързо. Бяхме край реката, сменяхме превръзките на Гили…

— На Гили? — повтори той и тя се сепна, когато осъзна, че той си спомня младия войник, който бе срещнал.

— Той има жестоки изгаряния и изгуби крака си при Олъсти. Твоите войници се оказаха на нужното място в точния момент.

— И ти си била сигурна, че те ще убият твоя ранен войник? — невярващо възкликна Тейлър и присви очи.

— Казвам ти истината!

— Не си ли помисли, че тези хора имат командир, който никога няма да позволи подобна жестокост?

— Как смееш да се съмняваш в думите ми! Точно ти! Моята майка ми е разказвала как федералните войници — същата армия като твоята — са избивали жестоко жените и децата на семинолите по време на войните с тях. Какво те кара да смяташ, че същите тези мъже няма да се отнесат към бунтовниците така, както и към индианците — като към вредна сган, която трябва да бъде изтребена?

Гневът й явно го вбеси още повече.

— Същите мъже, които са били в онази армия, в момента се сражават на страната на Конфедерацията и ти го знаещ дяволски добре. Когато ми даде дума, нямаше никакви условия, Тия. Моите хора случайно са се натъкнали на теб. Е, твоят брат също е тук по една случайност. Господи, аз те предупредих, че ще му разкрия истината за теб!

— Всичко стана ненадейно — настоя тя, опитвайки се да покрие гърдите си и да стане. Искаше да се махне от този мъж.

Той сложи ръце върху голите й рамене и я натисна надолу.

— Взимам назад думите си, с които изразих недоверието си в способностите ти да съчиняваш истории. Ти си най-добрата актриса, която някога съм срещал, Тия.

— Тейлър! — чу се вик отвън.

Тия се вцепени.

Иън!

В гърдите й се надигна истеричен смях. Иън беше отвън, не, Иън влизаше в палатката. Дали Тейлър щеше да има възможност да му разкаже какво се бе случило? Дали Иън нямаше да убие Тейлър?

— Тейлър, изпратих човек да ти съобщи, че извикаха Брайър при един ранен…

Иън бе в палатката.

Тя беше в леглото. Гола. Тейлър се бе надвесил над нея.

— Тия?

Шокът на брат й пролича в гласа му; гневът, който премина в истинска ярост, заискри в очите му. Отмести погледа си от нея към Тейлър.

— Дъглас, в името на Бога, не знам какво става тук, но ти знаеш и…

Ръката на Иън бе върху дръжката на сабята му.

— Иън! — извика Тия.

Тейлър се изправи с лице към Иън. Той също хвана сабята си.

Тия се уви в завивките и скочи от леглото. Не осъзнаваше какво прави; изтича при Тейлър и обви ръка около кръста му, за да му попречи да извади сабята си.

— Иън, слава Богу! След битката при Олъсти с толкова убити и ранени юнионисти бяхме страшно изплашени. Така се радвам да те видя жив и здрав! Казаха ми, че си извън щата, че са те изпратили пак във Вирджиния. Тази новина все пак ни успокои, защото… защото имаше толкова много убити. Толкова много мъже загинаха. — Тя бъбреше несвързано, а в главата й бе истински хаос. Снижи глас, преструвайки се, че трепери от изпълнилите я чувства. — Всъщност… трябваше да видя Тейлър. Казаха ми, че той е участвал в битката и… ами, трябваше да го намеря. Да се уверя, че е добре.

Иън заплашително стисна челюсти.

— Трябвало е да видиш Тейлър? — процеди през зъби брат й.

— Разбира се… О, Иън, мислех, че си разбрал, че ние двамата се познаваме отпреди.

— Тия, когато си бях последния път у дома, аз те предупредих да престанеш с твоите лекомислени игри! Господи, ти си моя сестра и аз ще те защитя, каквото и да ми струва…

— Иън, кълна се, не съм направила нищо лошо на Коледа. Всъщност нищо лошо не е станало. О, Боже, трябва да те накарам да разбереш. Познавам Тейлър отпреди Коледа. Разбираш ли… ние станахме… нещо повече от приятели.

Брат й се намръщи, но по лицето му премина сянка на смущение.

— Тейлър, за какво говори тя?

— Сестра ти…

— Той беше тръгнал на юг — бързо го прекъсна Тия. — Срещнахме се. На Коледа не можах да кажа нищо. Беше ми много трудно. Трябва да разбереш… в крайна сметка нали Алайна бе страстно отдадена на каузата на Юга, когато двамата се срещнахте за пръв път. Аз бях ядосана, объркана. Опознах Тейлър и… — Думите й не бяха съвсем лъжа. Гласът й полека заглъхна. — Между нас възникна силно привличане, но той беше враг. И е враг. Но… Иън…

Не беше достатъчно. Брат й продължаваше да стои напрегнато с ръка върху дръжката на сабята. Явно все още смяташе да я убие. Или да убие Тейлър. Всеки миг можеше да се разрази ужасна схватка. Тейлър нямаше да се остави Иън да го убие просто така, само защото тя е решила да потърси убежище в палатката му. Трябваше да каже още нещо, да направи нещо…

— Иън, ние сме женени — изведнъж изтърси тя.

— Какво? — смая се брат й. — Не ти вярвам! Ако е така, Тия, някой трябва здравата да те напердаши заради начина, по който флиртува с Уиър у дома по Коледа. Тейлър, за Бога, обясни ми какво става!

Тя затаи дъх и се втренчи в Тейлър. Той също се втренчи в нея.

Времето сякаш спря. Все едно измина цяла вечност. Тейлър не отрече думите й. Нито пък смяташе да й помогне.

— Сигурен съм, че тя ще ти обясни най-добре — провлечено изрече той. — Тия е толкова… ентусиазирана разказвачка, че умирам от нетърпение да чуя описанието на това, което ми се е случило.

— Тия? — подкани я Иън. — Започвай да говориш. Наистина нищо не разбирам. Татко беше толкова разстроен от лошите ти маниери към нашия гост. Ти беше толкова груба с него, държа се така презрително…

— О, Иън! Нали тъкмо това се опитвам да обясня. За мен беше толкова трудно! Отначало не можех да призная какво изпитвам. Искам да кажа, той беше в юнионистка униформа, също като теб. Само че ти си мой брат и ние успяхме да приемем решението ти, само дето ужасно се страхувахме за теб. Аз не исках да идвам тук! — Това бе първото вярно нещо, което казваше. — Макар че сега, разбира се, след като те видях…

Брат й чакаше. Видът му показваше, че очаква повече обяснения.

— Иън, никога не съм искала да се тревожа за още един враг! И без това ми бе достатъчно тежко, че собственият ми брат… се бие срещу родния си щат. Но ти трябва да ме разбереш. Имаше толкова много убити, Иън. Да, аз бях много объркана. Изплашена. Страхувах се, ужасно се страхувах, когато чух, че Тейлър е предвождал кавалерията при Олъсти стейшън. Знаех, че не мога да чакам, че трябва да дойда при него. Трябваше да го видя. Без значение, че все още сме във война.

Дали имаше някаква надежда Иън да й повярва? Тейлър се приближи към нея, привлече я към гърдите си и я загърна по-плътно с одеялото.

— Само си представи. Можеш ли да повярваш на подобна история? — попита той с дрезгав глас.

Тия си каза, че ще бъде истинско чудо, ако Иън не долови сарказма в тона му. Но явно брат й не го долови.

Защото познаваше Тейлър и му вярваше.

Той просто се взираше в сестра си. Тъмносините му очи бяха загрижени, а веждите — свъсени.

— Тейлър… ти и моята малка сестричка! — най-сетне промълви Иън, местейки поглед от единия към другия. — Кой би си помислил…

— Със сигурност не и аз — обади се Тейлър.

— О, да, наистина, кой би си помислил — присъедини се и Тия.

Беше истинско чудо.

— Мили Боже, Тейлър! Ти и моята малка сестричка!

Всеки миг брат й щеше да пристъпи напред, да разтърси ръката на Тейлър и да я целуне по бузата. Но ръката му продължаваше да държи дръжката на сабята.

Ръката на Иън се отпусна. Той приближи към тях с широка усмивка.

Разтърси здраво ръката на Тейлър. Целуна я по бузата.

— Случаят изисква да го отпразнуваме. Нямам нищо подходящо за подобен празник, но донесох няколко бутилки червено вино… Родителите ни знаят ли? — изведнъж попита той.

— Ъ… не. Това се случи веднага след сражението при Олъсти стейшън — тихо отвърна Тия. Брат й нежно я докосна по бузата.

— Те ще се зарадват, Тия, повярвай ми, наистина ще се зарадват. Доволен съм от избора ти. Мисля, че татко се боеше да не се обвържеш с Реймънд Уиър, защото това би било истинска катастрофа. Тейлър, добре дошъл в семейството. Е, ти и без това си част от семейството, но аз съм дяволски щастлив, че ще ми бъдеш зет. Господи, макар че може би се появих в неподходящ момент…

— Не, не! Няма неподходящ моментът да те видя, Иън! — Извика Тия.

— Не си представях, че ще те срещна. Тия, по време на този поход. Мислех си, че си някъде с Джулиан в някое затънтено място, и непрекъснато се боях да не би да си ранена.

— Не, не съм, Иън. Ето ме тук, при теб — неуверено отвърна тя.

— Да, ти си тук, при това като омъжена жена, моя малка сестричке! — радостно възкликна Иън. — Моите поздравления и към двамата! Ще отида да донеса виното и ще подготвим всичко за отпразнуването в моята палатка. Тия, ти трябва веднага да се преоблечеш. Ще вдигна тост във ваша чест с чаша червено вино. Ех, жалко, че нямаме шампанско. Ако знаех, че така ще се случи…

Иън се обърна и се наведе под платнището на изхода. След миг те останаха сами. Тия внезапно се разтрепери от глава до пети при мисълта, че се бе провалила напълно. Щеше да припадне, ако Тейлър не продължаваше да я държи здраво. Щом усети, че тя се олюля, той веднага я стисна още по силно и впи поглед в очите й.

— Сега вече всичко започна да се изяснява. Наистина да се изяснява.

— А какво трябваше да му кажа според теб? — прошепна отчаяната жена. Измъчваше я още нещо — одеялото не й се струваше достатъчна преграда между ръцете му и голото й тяло.

— А защо не му каза истината? — разпалено заговори той. Тя притвори очи, но после веднага ги отвори, за да срещне погледа му, търсейки неговото одобрение.

— Ами… ами не посмях.

— Значи всичко беше само една проклета, нагла лъжа!

— Не можах да измисля друг начин да се измъкнем от тази бъркотия.

— О, не! До гуша ми дойде от твоите измислици.

Тейлър я пусна и нервно се отправи към изхода на палатката. Излезе навън и я остави сама с мрачните й предчувствия. Тя го чу как сърдито подвикна на сержанта, но след миг отново се появи в палатката, като от входа предаде последните си нареждания на подчинения си:

— Сержант Хенсън, кажете на отец Рафаел веднага да дойде при мен. И да вземе със себе си редник Алън, защото ще ни е нужен още един свидетел. Искам всичко да бъде изпълнено с максимална бързина!

— Слушам, сър! — козирува сержант Хенсън и се завъртя кръгом.

Притиснала одеялото към гърдите си като щит, Тия смаяно впери поглед в него.

— Отец… Рафаел?

Погледът му я прониза като кинжал и я порази с безмилостно гневните си искри.

— Ще се венчаем. Затова ни е нужен свещеник.

— О, не, това е невъзможно! Не мога да се омъжа за теб.

— Така ли? Нали ти измисли тази катастрофална история.

— Бракът може да се окаже много по-голяма катастрофа!

— Не се ли досещаш какво ще стане, ако откажеш, скъпа моя? Брат ти ще се върне, за да отпразнува женитбата ни. Той очаква да останеш при съпруга си през цялата нощ. Или предпочиташ да ми станеш любовница и да продължаваш да се преструваш, че сме женени?

— Не, разбира се, че не, но…

— Иън е отседнал в нашия лагер. Няма как да се измъкнеш тихомълком тази нощ от моята палатка.

— Но да се оженим… не е ли твърде крайна мярка?

— Смъртта също е крайна мярка.

— Трябва да има друг начин…

— Това е единственият начин. По дяволите, аз ти предлагам почтен брак. Забрави ли, че не аз, а ти измисли тази лъжа? Между впрочем мога да те уверя, че нямах никакво намерение да се женя за теб.

Това вече й дойде много. Тия предизвикателно вирна брадичка.

— Тогава защо си готов да го направиш?

Тейлър сви рамене. Тя още усещаше пронизващия му поглед.

— Нямах никакво желание пак да се женя. Но след като ти така или иначе започна тази игра, сега не ни остава нищо друго, освен да я довършим. Макар че всъщност и пет пари не давам за един къс хартия, на който ние двамата ще се подпишем.

Не знаеше защо, но се почувства страшно наранена. Положението бе истинска катастрофа, при това тя самата я бе причинила. Пак започна да трепери и сълзи запариха в очите й. Истината. По-добре да каже цялата истина на Иън, отколкото да направи тази стъпка. Това беше много сериозно, ужасно, при това завинаги. Само ако можеше да каже на Иън истината за това, което бе направила… Че тя бе жената, на която казваха Годайва…

Не можеше да го направи. Отчаяно се нуждаеше от някакъв спасителен изход. Като че ли Тейлър й го предлагаше. Обмислен до съвършенство. Но нямаше да се получи.

— Но… но какво ще кажат войниците ти? Те знаят, че не съм била тук преди. Ти изпълняваш разузнавателна мисия. Тогава какво ще кажат началниците ти, ако се появиш внезапно с една съпруга от Юга?

— Тук няма началници. С полковник Брайър имаме еднакъв чин, но аз съм командващият офицер и отговарям за лагера. Дъщерята на полковник Брайър също е тук, заедно с две млади жени с отлична репутация, които работят заедно с него в полевата болница. Има и жени, които се грижат за прането и кухнята. Сигурен съм, че разбираш какво имам предвид. Хенсън никога няма да разгласи тази сватба, нит пък отец Рафаел.

— Но…

Някой се изкашля отвън пред палатката и Хенсън извика:

— Полковник, тук съм с отец Рафаел.

Тейлър й подхвърли бялата си риза.

— Облечи я.

Тия навлече ризата с треперещи ръце, усещайки пронизващия му поглед. Не очакваше ризата на Тейлър да скрие цялото й тяло и да изглежда отстрани, че е облечена в белоснежна рокля, почти като булчинска, може би защото не беше преценила колко по-висок от нея бе Тейлър Дъглас.

— Готово. Настъпи часът на истината — промълви той.

— Не може ли…

— Да те спася? — остро попита той. — Да, мога.

— Нямах предвид това. Исках да кажа… не може ли да се получи, да стане истина…

Той замълча за миг.

— О, да, може да се получи и да стане наистина. Освен това ще бъде законно — тихо додаде. — Но нямаме много време.

— Извикай ги.

Тейлър излезе от палатката. В миг й се прииска да пропълзи под платнището и да изчезне. Но не можеше да помръдне…

Той отново влезе в палатката. Сам. Втренчи се в нея. Тия потръпна от гнева, стаен в златистите му очи.

— Чакаме сержант Алън. Още няколко секунди отсрочка! Време за размисъл! Освен това наистина ви правя огромна услуга, госпожице Маккензи.

Зъбите й затракаха.

— Не си длъжен да…

— Да, разбираш ли, точно там е работата — длъжен съм. Ти ме забърка в цялата тази каша. Аз не съм забравил, че наруши обещанието си. Омъжи се за мен и аз се кълна, че ще те убия, ако отново го нарушиш.

Лицето й пламна.

— Ти не разбираш. Аз нямах намерение да…

— Никакви извинения или условия. Омъжи се за мен, но те предупреждавам, че това не е игра.

— Не разбирам…

— Лъжеш, знаеш, че лъжеш.

Тия поклати глава. В гърдите й внезапно се надигна вълна на гняв и страст.

— Да, аз наистина излъгах, но ти прие лъжата ми. Не е нужно да продължаваме.

— Нужно е, освен ако не искаш кръвта на брат ти да ти тежи на съвестта.

— Иън е много добър със сабята.

— Все още имаш време да му кажеш истината. Той завари сестра си гола в моята палатка. Дългът и честта му повеляват да поиска удовлетворение от мен. Той може да е добър със сабята, но аз съм отличен. Рискът е за твоя сметка. Наистина е жалко, че един мъж трябва да умре заради твоето безразсъдство, но какво да се прави.

Тя почувства как златистите му очи я пронизаха като нож. После той излезе. Върна се с Хенсън, още един редник и един мъж с бяла якичка. Дори и да бяха изненадани от ситуацията, мъжете не го показваха.

— Отец Рафаел, това е Тия Маккензи, сестрата на Иън. Тия, да ти представя отец Рафаел. А тези господа са сержант Хенсън и сержант Алън. Двамата са моите най-добри войници и са много дискретни.

— Госпожице — поклони се Хенсън и смутено се усмихна. — Радваме се да се запознаем с вас. Още повече се радваме, че полковникът отново ще има съпруга.

— Благодаря ти, Хенсън — прегракнало изрече Тейлър.

Сержант Алън бе слаб младеж — приличаше на счетоводител, случайно попаднал в тази война. Той не каза нищо, но също й се усмихна.

Отец Рафаел бе белокос французин.

— И двамата ли желаете този съюз?

— Да, отче — веднага заяви Тейлър.

Заради тази лъжовна клетва ще горя един ден в ада, мислено се укори Тия, ала това не й попречи да откликне машинално, като ехо на клетвата на Тейлър Дъглас:

— Да, отче.

— Отче, моля ви, нека да не протакаме ненужно церемонията — припомни му Тейлър.

Свещеникът се изкашля смутено и започна да чете от Библията, която носеше със себе си. Тейлър застана до Тия, както се полагаше според църковния обред.

Облечена съм само с една бяла мъжка риза. Това не е венчална рокля! Как мога да се венчавам с ризата на един враг, при това във вражеския лагер…

Разбира се, не й се полагаше да получи изящна венчална златна халка. Нямаше изящен пръстен, който младоженецът да надене на пръста й; Тейлър й даде пръстена си, който бе получил при завършването на военната академия „Уест Пойнт“ като го пристегна с малка телчица, за да стане на пръста й.

Всички слова бяха произнесени. Младоженката подписа всички документи, които й поднесе отец Рафаел. Веднага след това той и двамата сержанти, изпълняващи ролята на свидетели, побързаха да напуснат палатката.

Когато всички излязоха, тя продължи да стои на мястото си като вцепенена, боса, облечена само с неговата риза, трепереща, свела поглед, шепнеща унесено:

— Господи, искам да умра… Само това искам, да потъна в земята от срам и да умра още в този миг!

Ала той нямаше никакво намерение да й позволи да извърши още някаква глупост. Затова побърза да посегне към брадичката й и да й заяви гневно в лицето, по което вече се стичаха първите сълзи:

— Господи, не, любов моя, няма да умреш. Няма да ти позволя да умреш. Ще преживееш много по-големи мъки, преди да те оставя да се втурнеш към смъртта си. Иън се връща. Сега ще трябва да се правиш на влюбена и грижовна съпруга. Случайно да носиш със себе си някакви дрехи?

— Казах ти…

— Всичко и без това е доста странно, тъй като брат ти ще очаква вече да си облечена. Лесно успя да го излъжеш, че е прекъснал страстна среща между разделени влюбени, тъй като самият той доста рядко се вижда с жена си, но сега Иън ще очаква да те завари облечена — рече Тейлър и поклати глава. — Ще отида да видя дали няма да намеря някоя много слаба жена сред тези, които придружават войската ни.

— Жена, която придружава войниците? — ужасено възкликна Тия.

— Да, някоя добра и почтена жена! Някоя, която никога няма дори и да си помисли да препуска гола в гората.

— Копеле! — изсъска тя.

— Как да обясня на брат ти, че нямаш никакви дрехи? — грубо попита Тейлър, без да очаква отговор. Провря глава през платнището и излезе от палатката. Върна се бързо. Заговори с нисък, пресекващ глас, а очите му я фиксираха гневно: — Да не си посмяла да си тръгнеш. Разбра ли ме?

Явно отново не очакваше отговор, защото пак излезе. Тя се отпусна на леглото и се втренчи в пръстена, който той бе надянал на пръста й. Това не можеше да е истина. Тя се бе омъжила набързо в офицерска палатка, облечена само с една мъжка риза.

Тейлър се върна почти незабавно с чисти дрехи.

Дрехите бяха съвсем скромни: бледосиня пола с подходяща блуза в същия цвят, както и чифт обувки. Подаде й ги.

— Ще трябва да се задоволиш с това. Модерните одежди на Годайва все още са доста мокри. — Посочи корсета й и долните й гащи, които лежаха на пода пред сандъка му.

Тия не обърна внимание на коментара му и стана да се облече. Ръцете й продължаваха да треперят, а той продължаваше да я гледа. Поне да я беше оставил сама. Ала явно нямаше подобно намерение. Ръцете му бяха скръстени пред гърдите. В никакъв случай обаче нямаше да му признае колко много я изнервя. Извърна се настрани, съблече бялата риза и нахлузи новите дрехи. Докато се опитваше да се пребори с кукичките на гърба, усети, че той застана зад нея, за да й помогне. Тейлър привършваше с последната кукичка, когато чу гласа на Иън:

— Тейлър, Тия!

— Влизай, Иън — извика Тейлър.

Иън носеше бутилка вино и високи чаши.

— Чашите са на полковник Брайър — осведоми ги той. Остави ги на масата и се зае да отваря бутилката с ножа си. — За полеви хирург той е доста добре снабден, но както съм чувал, е добър човек.

— Така изглежда — кимна Тейлър и пое чашата с вино от ръката на Иън.

— Полковник Брайър няма представа, че съпругата ти е тук, нито пък, че си се оженил за сестра ми — продължи Иън.

— Не съм казал на никого, че тя е тук. Е, разбира се, сержант Хенсън и отец Рафаел знаят. Нали той ни венча? В интерес на истината не искам да се разчува. Нашата сватба може да причини допълнителни неприятности на баща ти с Конфедерацията — ако се узнае, че дъщеря му се е омъжила за враг.

— Може би си прав. Е, Тия — обърна се Иън към сестра си и й подаде чаша с вино, — може би щеше да е много по-благоприлично да бе помолила за благословията на баща ни и да изчакаш подходящия срок след обявяването…

— О! — възкликна тя. — Точно ти ли ще ми говориш за благоприличие? Доколкото си спомням, Иън, ти се появи на едно празненство със съпруга, която никой от нас не познаваше и никой не бе чувал за нея. Освен това се носеха слухове, че си я съблазнил край потока в собственото ни имение.

— На синовете се позволяват много повече свободи, отколкото на дъщерите, Тия — възрази Иън. — Но предполагам, че имаш право. Както и да е, щастлив съм за вас двамата, много съм щастлив. Като си помисля само какво можеше да стане! За ваше здраве! Да живеете дълго и да сте много щастливи!

— Благодарим ти! — Тейлър вдигна чашата си и отпи от виното.

Тия последва примера му.

— Господа! — извика отвън Хенсън. — Уредих вечерята.

— Моля те, внеси я — отвърна Тейлър.

Сержант Хенсън влезе в палатката с поднос, който представляваше истинско постижение за една полева кухня. Беше успял да намери отнякъде снежнобели салфетки, чинии от китайски порцелан и сребърни прибори. Като завършек на масата бе сложена свещ, чийто пламък хвърляше меки отблясъци в палатката.

Тейлър помогна на Тия да седне.

— Любов моя! — прошепна подигравателно в тила й. Тя се настани на удивително богатата трапеза. Юнионистите очевидно бяха успели да се снабдят с флоридско говеждо. Готвачът явно бе на висота — тя рядко бе вкусвала толкова изискано и вкусно ястие във войнишки лагер. Вечерята се състоеше от сочни пържоли, печени картофи, задушена бамя, а за десерт имаше диви горски ягоди. Отначало Тия бе уверена, че няма да може да преглътне нито хапка, но бе много гладна и жадна. Бързо пресуши чашата си. Прекалено бързо. Въпреки всичко разговорът вървеше трудно. Трябваше да обясни на Иън, че Джулиан е бил извикан от хората на генерал Финегън и не знае, че тя е напуснала неговото поделение, за да търси Тейлър.

— Тия, та това е много глупаво! Ти не си могла да предвидиш кого ще срещнеш по пътя.

— Пристигнах направо в лагера на Тейлър, без никъде да се отбивам! — протестира тя, удивена от себе си — не допускаше, че така лесно ще се оправи настроението й и дори ще може да се усмихва, а после се изплаши, че ако продължи да се усмихва, ще премина към смях и накрая няма да издържи и ще потъне в плач.

Тейлър през цялото време я следеше зорко с поглед, но сега се извърна към Иън:

— О, да, тя наистина веднага пристигна при мен в лагера.

Към края на вечерята младоженката се чувстваше съвсем замаяна и изтощена от собствените си усилия да се преструва и да търси изход от невъобразимата бъркотия. Брат й попита за невръстния син на Джулиан. За миг Тия се отпусна, понеже й бе предоставена възможност да забрави за своите проблеми и да опише очарованието на малкия Шон.

— Той е един истински малък Маккензи — заяви Тия. — Има много красиви сини очи, гъста черна коса и прелестно лице.

— Добре ли са той и Рианон в имението на баща ни?

— Много добре, и все пак тя се измъчва заради отсъствието на Джулиан. — Тия внезапно изтръпна — спомни си, че мнозина от местните жители наричаха презрително снаха й „бялата вещица“ заради способностите й да предсказва бъдещето. Не й се искаше нито Рианон, нито Джулиан да пострадат, когато той реши да се върне в болницата, за да продължи да служи на армията на Конфедерацията след победата при Олъсти стейшън.

Жалко, че Рианон не бе предупредила Тия за опасностите при преместването на ранени войници сред по-рядко населените области във Флорида, когато янките все по осезаемо се намесваха в живота на нейния роден щат.

— Струва ми се — замислено добави Тия, — че Рианон е убедена, че един ден бунтовническите войски окончателно ще изтласкат янките от Флорида.

Двамата мъже се взираха втренчено в нея. Без да го съзнава, Тия се бе разгорещила и гласът й трепереше от страстна убеденост. Дори бе забравила, че се намира във военен лагер на войските на Съюза.

— Сигурен съм, че това няма да сложи край на войната — промърмори Иън. — Съществуват разнообразни фактори, за които ние не сме добре осведомени.

— Как така? Нали нашите войски съвсем скоро спечелиха една важна битка!

— Сигурно си чула, че по другите фронтове армиите на Юга търпят поражения.

— Иън, кажи ми защо бе принуден да се върнеш тук толкова скоро? Нали имаше заповед от вашия щаб да потеглиш на север веднага след Коледа?

— Тия…

Той се вгледа замислено в сестра си. Тия едва сега осъзна, че Тейлър също я гледа напрегнато, и веднага се запита дали Тейлър не знае нещо за хода на военните кампании, което въобще не й е известно. Очевидно бе така, понеже Иън явно нямаше намерение да споделя с нея последните заповеди, които бе получил от своите командири, въпреки че тя, като негова единствена сестра, му бе безкрайно близка. Дори въпреки факта, че тя вече бе омъжена за юнионист.

Иън се наведе към нея — имаше този навик, когато се налагаше да сподели нещо особено важно.

— Тия, съвсем наскоро Англия официално отказа да признае Конфедерацията за независима държава. Вече няма да бъдат изпращани кораби с оръжие от английските пристанища. Останалите европейски сили също отказаха да признаят независимостта на Юга, с изключение на римския папа. Нима не разбираш, че вече всичко свърши, че Югът ще загуби войната, за жалост с цената на още много убити от двете страни?

— Те ще започнат да разстрелват всеки, който напусне позициите, защото ще ги обявят за дезертьори.

— Не, не вярвам правителството да се реши на толкова крайна мярка. Тия. Обаче само Бог знае как ще се справи Югът със снабдяването на войската си. Разрушенията са толкова големи, че надали ще е възможно да бъдат възстановени за кратко време.

Тя си каза, че може би брат й е забелязал тъгата в очите й, защото Иън неочаквано стана от стола си:

— Ще се моля по-скоро да бъде сложен край на тази ужасна война. — Закрачи нервно около масата, отиде до нея и я прегърна сърдечно, братски. После продължи да говори развълнувано: — Стига скърби за тази вечер! Желая ви всичко най-хубаво. Много се радвам, че се омъжи за толкова достоен мъж, макар че ти не споделяш неговите разбирания. Останалите от нас често са притискани от обстоятелствата, понеже са принудени да подкрепят едновременно и двете враждуващи страни. Не се съмнявам, че и на вас няма да ви е лесно да се справяте с тези сериозни противоречия. А сега ще ви оставя сами — от собствен опит отлично зная колко е скъпоценно времето с любимия, когато наоколо се води война.

— Не, не, Иън! Не е необходимо да ни напускаш! — извика Тия, изпаднала в паника при мисълта, че я очаква първа брачна нощ. Освен това бе трогната от прочувственото слово на брат си, когото винаги бе обичала горещо. Думите му и накараха да се замисли по-дълбоко за всичко, което се случваше около нея. Спомни си онзи ден, когато брат й предизвика истински скандал на едно празненство, когато за всеобща изненада се появи със съпругата си, за която никой нищо не знаеше. А после започна войната и цялата страна бе залята от насилия. Алайна също като нея подкрепяше Юга и се надяваше, че съпругът й ще напусне армията на Севера…

Обаче той продължи да се сражава за юнионистите.

— Моля те, Иън, остани при нас — меко го подкани тя. Той се усмихна и повдигна брадичката й.

— Ще ти се обадя утре сутринта, сестричке, макар че няма да мога да остана за дълго при вас. Но ти обещавам, че пак ще се срещнем.

Тия отчаяно искаше да го прегърне толкова силно, че той никога да не се отдели от нея.

Ала в следващия миг осъзна, че нямаше право да иска това от него.

— Ще те изпратя, Иън — обади се Тейлър и се усмихна на Тия.

От неговата усмивка обаче едва не й прилоша, защото й заприлича на усмивка на изгладнял алигатор, дебнещ жертвата си.

— Чудесно! — отвърна Иън. — Нали имаме да обсъждаме още нещо по военните въпроси.

Не можеше да го остави да си тръгне толкова рано. Хвърли се в обятията на брат си и се притисна с все сила към него.

Той я целуна по бузата, после се освободи от ръцете й, пристегнати около врата му.

— Лека нощ, сестричке! — пожела й той.

Излезе навън заедно с Тейлър. Тия нервно закрачи в палатката. По едно време погледна с копнеж към платнището в дъното. Знаеше, че само на няколко метра започва боровата гора, с нейните потоци, падини и възвишения и десетки тайни пътечки, водещи на юг и на запад, водещи към нейния роден Симарон.

— Госпожо Дъглас!

Сержант Хенсън беше застанал пред входа на палатката и викаше силно. Тя изведнъж осъзна, че викаше нея.

— Да?

— Идвам само да почистя палатката, госпожо — заяви той още с влизането си. — Трябва да прибера всичко от масата за вечеря.

— О, да… благодаря ви — промърмори Тия.

Той й се усмихна и се зае със задълженията си на ординарец. Действаше доста бързо, явно бе много опитен.

— Съжалявам, че ви причинявам безпокойство — рече тя.

— Въобще не ме безпокоите, госпожо. Понякога другите офицери водят жените си в лагерите. Например някои от началниците ни, които са от Сейнт Огъстин, ги канят тук, понеже разстоянието не е голямо… Полковник Брайър е дошъл чак от Ню Йорк, но това, изглежда, не пречи на съпругата му да го посещава тук, във Флорида. Тя издържа на всички артилерийски обстрели на конфедеративните сили. Между нас казано, зад гърба й я наричат дъртата тиранка, но тя не им обръща внимание!

— Това говори много добре за нея! — изръкопляска Тия.

Сержант Хенсън се ухили и побърза да напусне палатката. Тия се обърна и отново загледа с копнеж платнището. Сепна се, когато нощната тишина бе нарушена от мъжки глас:

— Полковник! Полковник Дъглас!

Само след секунда един мъж се промъкна в палатката.

— Извинявайте, съжалявам, но не знаех, че полковникът си има компания. Наредиха ми да му рапортувам още тази вечер.

— Той е с полковник Маккензи — обясни тя. Новодошлият я гледаше някак странно.

В този миг Тейлър се появи на входа на палатката.

— Капитан Ейърс!

— Тъй вярно, сър — козирува капитанът, — нося рапорт за вас, сър. — Капитанът упорито се опитваше да избягва погледа на Тия.

— Капитан Ейърс, представям ви моята съпруга. Тия, скъпа е капитан Ейърс.

— Здравейте, капитане — тихо промълви Тия.

— Длъжен съм да се извиня за нахлуването. Не сме ли се срещали по-рано?

— Не, сър — отвърна тя, изумена от собствената си смелост.

— Не знаех, че съпругата ви е в лагера, полковник Дъглас.

— Тя дойде съвсем наскоро — обясни му Тейлър глухо.

— Е, а сега за рапорта…

— Имате ли нещо против да говорим по служба отвън, пред палатката? — предложи му Тейлър, макар че това бе по-скоро заповед.

— Както кажете, сър.

— Ще ни извиниш ли, любов моя? — попита я Тейлър и я изгледа изпитателно.

Той излезе заедно с Ейърс. Тия закрачи напред-назад из палатката, после приседна на твърдото войнишко легло и машинално впери отново поглед в дъното на палатката. Внезапно я осени спасителна мисъл.

Блейз!

Дали още скиташе самотна сред боровете? Длъжна бе да намери кобилата си. Нямаше да позволи някой зъл янки да я разстреля!

Изправи се. Трябваше да се върне и да потърси Блейз. Тейлър бе длъжен да я разбере. В края на краищата нали брат й бе в лагера. Тя бе длъжна да намери кобилата си и да се погрижи за нея.

Наведе се и пропълзя под платнището. Излезе от задната страна на палатката. Вдигна очи и с радост съзря лунния сърп и блестящите звезди. Бързо се затича към боровете и се скри сред тях.

— Блейз! Блейз! — извика младата жена. После изсвири с уста, обезкуражена от това, че никъде нямаше дори следа от животното. Пое по друга пътека, радостна, че Тейлър я бе снабдил с леко и удобно за ходене облекло.

На средата на пътеката Тия спря и се ослуша. Стори й се, че долавя някакво шумолене сред дърветата, и се обърна с радостно очакване.

Ала не видя Блейз.

Вместо нея съзря силуета на Тейлър.

Кръстосал ръце пред гърдите си, със заплашителна стойка, той я гледаше със страхотно пронизващия си поглед, от което на нея й стана нетърпимо горещо.

— Предупредих те да не правиш опити за бягство.

— Какво? Не говори глупости! Исках само…

Млъкна, защото той тръгна към нея.

— Не! Спести ми тази лъжа! За всеки случай имаш удобна измислица. Лъжеш със същата лекота, с която дишаш.

— Нямах никакво намерение да те лъжа! — разгневи се тя.

— Чудесно — кимна той. Вече бе почти до нея. Той излъчваше горещина като от жарава, като слънцето през зноен летен ден. Тия неволно отстъпи назад. Той я улови за ръката и властно я притегли към себе си: — Кълна се в Бога, не съм виждал друга жена така да се владее като теб! С такава лекота ме въвличаш в твоите игри, в твоите авантюри, след което отчаяно се опитваш да ми се изплъзнеш!

— Не, не е вярно… — опита се тя да протестира, докато се мъчеше да освободи ръката си.

— Стига игри, Тия. Ти ме принуди да се оженя за теб…

— Принудила съм те? Как? Да не съм те заплашила с опрян в челото пистолет?

— Не — саркастично отвърна той. — Само че забравяш, че брат ти бе готов да извади сабята си.

— О, но ти щеше да го убиеш със същата лекота, с която преследваш мен.

— За мое искрено съжаление, би могло да се стигне до такъв трагичен край.

— Или пък той щеше да те убие.

— И в единия, и в другия случай ти, Годайва, не заслужаваш заради теб да се пролива кръв!

От този упрек я заболя повече, отколкото ако я бе ударил.

— Нищо не разбираш… — започна тя.

— Не, ти не разбираш — прекъсна я той. — Но май ще се наложи да го разбереш.

Сякаш нещо в него се скъса. Той се наведе малко и с лекота я метна на рамо. Обхвана я паника, когато осъзна последствията от всичко, което бе направила. Брадичката й се одари в гърба му и тя си прехапа езика. В очите й запариха сълзи. Защо съдбата бе толкова жестока към нея, след като Намеренията й винаги биваха най-благородни?

— Пусни ме, Тейлър, моля те, пусни ме!

Отговор не последва.

— Моля ти се! Ще викам с все сила. Ще изкрещя бойния вик на южняците с такава мощ, с каквато не си го чувал досега. Ще крещя като луда! Ще вдигна невиждана суматоха! И тогава брат ми…

— Брат ти няма да се намеси в една разправия между съпрузи, Тия. Ти май не разбираш много от военна стратегия, явно не схващаш, че от днес правилата на битките между нас коренно се промениха, Годайва. Защото отсега нататък аз ще нося цялата отговорност за теб.

Отново закрачи напред с такъв устрем, че тя не можеше да се задържи спокойно на гърба му — главата й се люшкаше и непрекъснато се удряше в яките му плещи. Заболя я носът. Сълзите отново напираха в очите й. Дори не усети кога се бяха измъкнали от гората. Той я напъха под платнището и с лекота я внесе в палатката.

Тръшна я върху походното си легло, пое дълбоко дъх и изръмжа. Тия веднага седна и присви колене до гърдите си. Известно време никой от тях не продума, дори не помръдна, само се гледаха втренчено. Погледът му не й обещаваше нищо добро. Златисти, пронизващи и блестящи от гняв, очите му като че ли достигаха до най-скритите кътчета на душата й, безмилостни и остри като щикове. Вените на шията и на слепоочията му пулсираха в такт с разрастващия се гняв. Стоеше пред нея с ръце на кръста. Тия чуваше скърцането на зъбите му, докато той се опитваше да се овладее.

Младата жена пое дълбоко дъх и събра сили, за да посрещне това, което щеше да й каже или направи. Беше се приготвила да се бори — лесно щеше да спечели една война на думи. Знаеше, че умее да говори — дори той го бе признал. Но в момента не можеше да намери най-подходящите думи, макар че бе невинна.

Той заговори пръв.

— Добре, Годайва. Пак сме заедно.

— Пак сме заедно — повтори тя като ехо. — Слушай, искам само да се опитам да ти обясня…

— Не искам да слушам повече обяснения. Вече не вярвам на нито една твоя дума.

— Стига, ти нищо не разбираш! Исках само да намеря коня си.

— Е, ако е така, мога да те уверя, че твоята кобила е жива и здрава и скоро ще бъде доведена тук.

— Нямах никакво намерение да бягам от теб…

— Това е чудесна новина. Защото нямаше да успееш.

— Значи… — предпазливо промърмори тя, осъзнала, че той е надвесен над нея, а опасният му темперамент всеки миг може да избухне.

— Е, добре, а сега да продължим оттам, докъдето бяхме стигнали — натъртено произнесе той.

Това не го бе очаквала. Той внезапно й се стори студен и далечен, разсъдлив и в същото време готов на всичко.

— С какво ще продължим? — с трепет промълви тя.

— С нашата любов! — Думата бе произнесена с дълбок и дрезгав глас, мъжествен и толкова… подигравателен! — Ти винаги толкова бързаш да сваляш дрехите си. Трябва да призная — сухо рече той, — че в миналото се възмущавах от навика ти да си губиш дрехите, но… тук и сега е най-подходящото време и място да го направиш. Днес ние се оженихме, Годайва. Така че сега и тук е твоят шанс. Любов моя, моя най-скъпа женичке, тъкмо лекотата и безгрижието, с които сваляш дрехите си, ни доведоха дотук — до този най-важен и решителен момент в живота на една жена. И така… Тия, да започваме. Веднага.