Хедър Греъм
Триумф (24)

Глава 23

Когато на следващата сутрин Тия се събуди, Тейлър бе излязъл.

Стана и се облече. Джеси също го нямаше.

Градът отново се бе изпълнил с хора. Войници, слуги, съпруги, перачки и готвачи — всички, които пътуваха с армията, бяха изпълнили града. Поляната на отсрещната страна на къщата на Мери бе осеяна с палатки; чуваха се командите на офицерите, войнишки тръби, тропот на коне и викове.

Северът бе дошъл и завладял всичко.

Иън все още беше в къщата и приемаше телеграмите. Той също скоро щеше да излезе, но искаше Тия да знае, че редник Шелби е на пост пред верандата, че къщата е определена за тяхна квартира от военните власти и че генерал Магий е избрал внушителната къща в колониален стил на отсрещната страна на улицата за своя главна квартира. Кухнята бе заредена с провизии, а Моли бе готвачката и камериерката, която щеше да се грижи за тях; Хорас бе слугата, който щеше да наглежда пилетата, провизиите и да изпълнява обичайните ежедневни задължения по едно домакинство.

Те явно се готвеха за продължителна обсада на Питърсбърг.

— Къде е Тейлър? — попита Тия брат си, след като слезе долу за закуска.

— Замина — кратко отвърна Иън.

Искаше й се да попита къде, но знаеше, че брат й няма да й каже. Тя си оставаше бунтовничка и явно никой й нямаше доверие.

Тейлър не се върна през нощта, нито на следващия ден, нито на по-следващия. Отначало Тия остана в района на къщата. Когато излезе навън, установи, че редник Шелби я е последвал. Изпита желание да каже на брат си, който се върна в късните часове на нощта, че ако пожелае да избяга от Шелби, няма да се затрудни особено, но не го направи.

На петия ден от отсъствието на Тейлър тя повече не можеше да понася да се шляе безцелно из къщата. Лютеранската църква отново бе превърната в болница и тя, съпроводена от Шелби, отиде да предложи помощта си. В главното помещение имаше две жени. Църковните пейки бяха махнати; на тяхно място бяха поставени легла. Тия си проправи път до страничния параклис, където дежурният лекар набързо преглеждаше някакви документи на новопристигналите. Когато тя спря — съпругите на янките, Тия беше сигурна, че са такива — прекъснаха работата си и зашепнаха помежду си.

Без съмнение — за нея.

Тя не им обърна внимание и се запъти право към бюрото на лекаря.

— Извинете, аз съм опитна медицинска сестра и бих искала да работя тук, ако е възможно.

Лекарят вдигна глава. Той беше висок мъж, около петдесетгодишен, здрав, с прошарена коса и спокойно и уравновесено държание, което внушаваше доверие. Прикова поглед в нея, без да обръща внимание на суетнята и шума около тях, съпроводил пристигането на нова група ранени.

— Вие сте?

— Казвам се Тия Маккензи.

— Маккензи Дъглас, така ли? — попита той и се усмихна. Стана и й подаде ръка. — Реджиналд Флауърс, на вашите услуги. Знам коя сте. Имате тъмни очи и сте много, много по-красива, но приличате удивително на братята си.

— Нима познавате и двамата ми братя?

— Джулиан беше с мен след Гетисбърг. Иска ми се още да е с мен. А Иън е легендарен сред кавалерията, също както и съпругът ви, госпожо Дъглас.

— Разбира се — промърмори тя.

Двете жени я бяха последвали и сега се взираха в нея от прага на малкия параклис. Тия се обърна и на свой ред се втренчи в тях.

— Те смятат, че сте бунтовничка, която може посред нощ да стори нещо лошо на нашите ранени — каза доктор Флауърс.

— А вие какво мислите, сър? — запита Тия.

— Мисля, че те са просто две дебели стари клюкарки — заговорнически прошепна той и тя се усмихна. — Защо не дойдохте по-рано?

— Моля?

— Полковник Дъглас беше тук преди няколко дни. Каза, че симпатиите ви са на страната на Юга, но че имате призвание да лекувате. Ако сте истинска сестра на Джулиан, не се съмнявам, че ще ми бъдете от голяма помощ. Може да започнете с онези момчета, които току-що пристигнаха… — предложи той.

Тия не чака втора покана. Изми раните им, заши ги, превърза ги, а след това се зае да помага на доктор Флауърс при операциите.

Тия не се съмняваше, че съпругите на другите янки ще продължават да говорят за нея през целия ден. Но не се притесняваше от това. Неколцина от санитарите, пристигнали заедно с д-р Флауърс, познаваха Иън и Рианон. Тия скоро се сприятели с тях, понеже те говореха с много топлота и уважение за брат й и снаха й. Към края на деня тя дори не се чувстваше във вражеска военна болница.

На другия ден се върна в болницата още на разсъмване. Постепенно свикна да стои там по цели денонощия. Редник Шелби я следваше навсякъде и затова му бе предложено да работи в болницата. Отначало беше неуверен поради липсата на опит, но се държеше много вежливо и винаги бе готов да помогне с каквото може. Тия с изненада установи, че той може да бъде съвсем поносим и полезен помощник.

Обаче рядко се прибираше в къщата, защото бе изнесъл един хамак на верандата и предпочиташе да спи там.

Генерал Магий бе установил главната си квартира точно срещу тяхната къща. Макар че беше враг, той бе баща на Риса и след като два пъти го видя да се прибира късно в квартирата си, Тия изпрати един ординарец да го покани на вечеря.

Една вечер той се отзова на поканата. Беше любезен, очарователен и спокоен и тя разбра защо Риса бе една самоуверена и разумна млада жена, толкова топла и в същото време много интелигентна. Генерал Магий бе командир на брат й, Джеси Халстън и съпруга й, но той не разговаря с нея много за работата на Тейлър в кавалерията. Само спомена, че Тейлър бил отличен стрелец и никога не пропускал мишените си. Думите му я накараха да потръпне от студ. Магии й разказа за къщите, които Тейлър бе проектирал, и как истинската му любов била архитектурата и че бил много привързан към дома си.

— Той иска да строи къщи, които да могат да приютят летния бриз и в същото време да устояват на яростни бури, мечтае да улови очарованието на тревата, дърветата, морето и пясъка.

— Може би един ден мечтата му ще се сбъдне — каза Тия. Тя му разказа за Джейми, неговия внук, и колко добре се справя Риса с отглеждането на детето. Съобщи му и за новото бебе, което дъщеря му очакваше.

— Е, значи все пак има надежда, нали? Да благодарим на Бог за децата. Как бихме могли да понесем жестокостите на войната, ако не беше надеждата за нашите деца?

Тия не отговори. Искаше й се да му каже, че децата също умират, но се въздържа. Когато се върна вкъщи в края на първата си седмица в болницата, тя завари Иън, който се бе прибрал преди нея и работеше върху някакви документи, разпръснати на бюрото в предния салон.

Известно време тя го наблюдава, докато той пишеше, после го запита:

— Иън, къде е Тейлър?

Той вдигна поглед към нея. Поколеба се за миг.

— За известно време беше на фронта при Питърсбърг. Той е кавалерист, но заради инженерните му познания на областта работи с няколко сапьори и планира… планира нови съоръжения по нашите позиции.

— Беше?

— Освен това той разнася телеграми между генералите Грант, Шърман и Шеридан.

— Ще се върне ли тук?

— Да.

— В опасност ли е?

Брат й отново се поколеба.

— Тия, знаеш, че сме във война и всички сме в опасност. — Въздъхна уморено. — Той е изключителен кавалерист и отличен стрелец.

— И на мен така ми казаха.

— Как премина денят ти в болницата?

— Беше пълно с кървящи и умиращи мъже.

— Но предполагам, че ще продължиш да работиш там.

— Да, докато се върна у дома.

— А какво означава да се върнеш у дома? — усмихна се Иън. — Ти нямаш предвид наистина у дома, нали? Ти искаш да се върнеш и да работиш заедно с Джулиан.

— Там е моето място — съгласи се тя.

— А не ти ли е хрумвало, че мястото ти е до съпруга ти?

— Но той не е тук, нали?

— Да, но скоро ще се върне. Знаеш, Тия, че искам само да си добре. Аз съм твой брат и те обичам.

— Аз също те обичам, Иън — усмихна се тя, — въпреки че си един нещастен заблуден човек.

— Аха. Това означава да си янки, така ли?

— Както ти казах, скъпи ми братко, аз много те обичам, но ти не си лекар и това не е моят щат. Извини ме, Иън, но трябва да вървя. Моли ми каза, че ще ми приготви банята преди вечеря.

Тия мислено благодари на Бога за Моли и за банята. Тя искаше да се грижи за ранените войници, нуждаеше се от това. Но когато се прибираше у дома, не можеше да се отърси от чувството, че в нея са се просмукали не само потта и кръвта, но и отчаянието на мъжете. Можеше да не подвива крак с часове, да помага и в най-тежката ситуация, да се оправя с болни войници, с гангренясали и огнестрелни рани и с най-ужасното — ампутацията, но страшно много обичаше да се отпусне в горещата вана след тежкия ден.

Тази вечер дълго лежа във ваната. Чувстваше се много уморена.

Моли бе чудесна готвачка, но Тия не бе гладна. Макар че тази вечер Иън беше с нея и тя се радваше на компанията му, отиде да си легне рано. Обаче остана да лежи в леглото, неспособна да се успокои.

Около полунощ вратата на стаята й се отвори. На лунната светлина, която се процеждаше през тънките завеси, видя висока фигура и чу вратата тихо да се затваря. Тейлър. Сърцето й заби учестено.

Той се движеше из стаята като привидение; съблече дрехите си, после отиде до прозореца. Дълго стоя там, втренчил поглед в нощта. Сетне се приближи до леглото.

Не й каза нищо и се изтегна по гръб. Тя си помисли, че очите му навярно са отворени и се взират в тавана. Опита се да държи своите затворени, да се преструва, че не го е чула, че е заспала дълбоко. Но той знаеше, винаги знаеше, когато бе будна. Внезапно се извърна към нея.

— Какво казахте, госпожо Дъглас? Попитахте ме как съм? Да, със сигурност съм жив. Дали съм добре? Физически, предполагам, че да. Аз съм в отлична форма — нито един куршум не е пронизал тялото ми. Искам да кажа, че това са въпросите, които ще зададете на някой мъж, който не ви е неприятен, нали?

— Тейлър, аз…

— Няма значение, Тия. Няма значение.

Изненадана от сълзите, които саркастичните му, изпълнени с горчивина думи, извикаха в очите й, тя понечи да се обърне на другата страна. Той я дръпна обратно.

— Съжалявам, Тия. Не искам да се обръщаш.

Тази нощ я люби така, сякаш някакъв демон бе обсебил душата му. Когато на сутринта тя се събуди и слезе долу, той все още пиеше кафе в кухнята. Младата жена си помисли, че навярно той никога не бе изпитвал такава неприязън, към нея, както в мига, когато златистите му очи докоснаха нейните над чашата с кафе. Сведе поглед, мина покрай него и благодари на Моли, докато взимаше чашата си с кафе. Кафето се преобърна в стомаха й, но тя продължи да отпива от горещата течност.

— Откри ли някой достоен за спасение бунтовник в болницата?

— Не.

— Е, днес може да имаш късмет. Довиждане, скъпа — каза й той. — Моли, благодаря ти! — подвикна към прислужничката и тръгна да излиза.

— Тейлър! — извика Тия и за своя изненада скочи след него.

Той спря на поляната и се обърна, изчаквайки въпроса й. Младата жена видя, че Фрайър е до оградата. Добрият стар Фрайър. Той си бе получил обратно коня. Това сигурно го е направило щастлив, за разлика от факта, че имаше нея.

Редник Шелби се бе облегнал на една от колоните на верандата и я чакаше. Тя се почувства неловко, усмихна му се за добро утро, но точно в този момент предпочиташе да няма публика.

— За дълго ли заминаваш? Или ще се върнеш по-скоро?

Почувства отчуждения му златист поглед, който се плъзна студено по нея. Устните му се извиха в лека усмивка.

— Искаш ли да се върна? — учтиво попита.

Шелби беше зад тях. Тия почувства как страните й пламнаха.

— Раз… разбира се.

Тейлър приближи към нея. Целуна я по бузата и прошепна в ухото й: „Лъжкиня!“. После, без да й отговори, закрачи към Фрайър, метна се на седлото и препусна по пътя.

В болницата узна кои бяха демоните, които го измъчваха. Войниците, лекарите, пациентите, съпругите, сестрите и санитарите — всички говореха за ужасните събития, случили се край тунела. Юнионистките инженери бяха прокопали тунел, за да достигнат позициите на Конфедерацията. Чернокожите войници били подготвени да влязат в него, но в последния момент били изтеглени. Генералите решили, че ще изглежда така, сякаш са решили да пожертват чернокожите си войници.

Но поставените експлозиви не задействали както било планирано. Войниците, които заменили негрите, не били добре обучени и се паникьосали. Бунтовниците контраатакували. Последвалото било истинска катастрофа. Един от ранените, когато узна, че е съпруга на Тейлър, й разказа по-подробно.

— Полковник Дъглас непрекъснато им повтаряше, че стратегията им е погрешна и че войниците могат да бъдат уловени като в капан в тунела, но някой заяви, че той бил кавалерист и дори и да е изучавал инженерство и архитектура, все пак се е учил да строи къщи, а не военни съоръжения. Тогава полковник Дъглас се ядоса и им заяви, че в такъв случай неговата информация не им е нужна, след като не желаят да изслушат мнението му. Беше разгневен, че в последната минута са сменили войниците. Сигурно сега е съвсем побеснял, когато толкова много мъже бяха разкъсани на парчета. Той не искаше да се окаже прав. Но той беше там, госпожо, спусна се към тунела, опитвайки се да изведе мъжете, когато всичко избухна в лицата ни. По-късно помоли да го изпратят при генерал Магий и замина сам. Казват, че в тази операция са участвали около двадесет хиляди мъже и че ние сме изгубили почти четири хиляди. Това беше едно от най-ужасните неща, които съм виждал в тази война, а аз съм бил с армията на Потомак още от самото начало. Разбирате ли… говоря за онези ранени, които започнаха да пристигат днес. Някои от тях са в много тежко състояние.

И наистина през целия ден не секваше потокът от ранени.

Сред тях имаше войници от Юга, много от които умиращи, с осакатени тела и откъснати крайници вследствие на експлозията в тунела.

Тия остана в болницата през цялата нощ. На следващия ден по едно време едва не припадна, а по-късно за малко не повърна, но успя да превъзмогне слабостта си. На зазоряване доктор Флауърс я накара да се прибере у дома, тъй като виждаше, че тя едва се държи на краката си от изтощение.

Когато се прибра, Тейлър беше там. Тия бе уморена до смърт, но новините, които той бе донесъл, я ободриха. Мигом се почувства будна и умората сякаш изчезна. Моли й каза, че съпругът й е в спалнята, във ваната. Тия влезе тихо и го видя облегнат във ваната с кърпа върху лицето. Понечи да излезе. Тейлър не махна кърпата, но я бе чул.

— Не излизай заради мен.

Младата жена смутено закрачи из стаята. Поколеба се на крачка от ваната.

— Чух колко много хора сте загубили в тунела. Много съжалявам.

Той махна кърпата от лицето си и я изгледа изпитателно.

— Е, не знам точно колко са, но се боя, че броят на бунтовниците, които бяха взривени и разкъсани, също не е малък. За нещастие тъкмо това е целта на войната — да се избиваме един друг. Печели този, който оцелее.

— Чух, че си бил против този план.

— Да, но ми се искаше да бях сгрешил.

— Ти си почиваше. Нямах намерение да те безпокоя — рече Тия.

— Ти ме безпокоиш денем и нощем, любов моя.

Тя се обърна, решена да излезе от стаята. Но преди да стигне до вратата, той скочи и излезе от ваната. Водата блестеше по голото му тяло. И когато я хвана и я обърна към себе си, тя се изненада от възбудата, която изпита при допира на хлъзгавата му гола плът. От силното желание, което я прониза.

— Току-що се върнах от болницата — промърмори тя, за да изрази по някакъв начин протеста си.

— В такъв случай би трябвало да споделиш ваната ми.

Обърна я и ловко започна да разкопчава копчетата и да развързва връзките на дрехите й. Обувките й излетяха, последваха ги чорапите и не след дълго дрехите й лежаха на купчинка на пода. Той я вдигна и влезе във ваната с нея. Когато се опитаха да седнат, коленете им се удариха. Изправиха се отново, застанали лице в лице във водата. Изненадващо за самата себе си тя се засмя.

— Не можем да се поберем…

— Не можем, така ли? — попита той, обхвана брадичката й с шепата си и я целуна.

После тя усети как сапунът в ръцете му се плъзна по тялото й, по гърдите, между бедрата… Тия цялата трепереше, все още омаяна от целувката му. Внезапно сапунът се озова в ръцете й. Насапуниса раменете му, гърдите му, бедрата му, члена му. Сапунът се изплъзна от ръцете й и падна във водата. Пръски обляха телата им. Двамата се наведоха във водата, сблъскаха се и избухнаха в смях. После нейните очи срещнаха неговите, тя видя огъня в тях, почувства как той я изгаря отвътре. Тейлър я повдигна, излезе от ваната, отнесе я на леглото и само след секунди беше в нея. Тия се запита как досега бе живяла без него.

— Ти наистина не искаш да ме изслушаш, нали? — промърмори тя.

— Изслушах те, но просто отказвам да се съглася. Ти си моя съпруга и аз ще бъда с теб. Независимо от това, че не съм нито южняк, нито плантатор, както би ти се искало.

— Казах ти — не си ми неприятен.

— Ще трябва да престанеш да го повтаряш с такава страст. Може да започна да си мисля, че всъщност съм ти доста приятен и дори ме харесваш.

— Аз бих искала да… да си отида у дома.

— Искаш да кажеш във Флорида. По-далеч от мен.

— Във Флорида — съгласи се тя. — Аз ти казах… просто не искам…

— Какво не искаш?

— Деца.

Изглежда, умората най-после я надви. По някое време през нощта тя се събуди и усети, че той е зад гърба й. Тялото му бе притиснато към нейното. Тейлър сигурно бе разбрал, че се е събудила, защото я докосна. Ръцете му се обвиха около нея, обхванаха гърдите й и той отново бе в нея, а тя отново се извисяваше в топлия сладък дъжд на екстаза. После се понесе надолу, в нощта от кадифе и тъмнина.

— Ще трябва просто да ми простиш — прошепна той в ухото й.

— Ще се опитам — промърмори Тия.

Следващото нещо, което осъзна, бе, че трепери. Беше лято, беше горещо, но тя замръзваше. Не можеше да се стопли. Отначало се притисна плътно към него, за да се сгрее. Не беше достатъчно. Ръцете му я бяха прегърнали, после усети, че я завива с одеяла, но не можеше да отвори очи.

Студено, студено, студено…

Толкова бе студено… и тя сънуваше. Беше в Симарон край езерото. Слънцето грееше, а тя трепереше.

Някой я извика. Настойчиво. Звукът идваше от къщата. Но тя видя Тейлър. Той стоеше на отсрещната страна на езерото. Изглеждаше много, много далеч. Искаше да отиде при него. Но й беше толкова студено, а те й викаха от къщата. Само ако можеше да стигне до Симарон, щеше отново да се стопли. Щеше да види слънчевите лъчи, танцуващи по водите на реката, да се наслади на поляната, която се спускаше надолу към брега, на копринената мекота на зелената трева, да се полюбува на пухкавите облаци, плуващи в небето.

— Искам да си отида у дома… Трябва да си отида у дома…

— Шт… всичко е наред.

В следващия миг той не беше от другата страна на езерото. Държеше я отново в ръцете си. И тя най-после бе спокойна — беше там, където искаше да бъде. Но започна да се изплъзва от ръцете му. Искаше да му каже нещо, да се вкопчи в него, но не можеше. Пропадаше… в мрака.

Не можеше да си спомни нищо, нито да почувства нещо. Той я караше да пие нещо; тя усети горчивия вкус на хинина. Отвори очи и се зачуди какво се бе случило. Беше облечена в нощницата си и не бе сама с Тейлър. Той беше в стаята, но бе облечен в униформата си, Иън и доктор Флауърс също бяха там. Лекарят сложи ръка на челото й. Лицето му бе сериозно и загрижено.

— Чуваш ли ме?

— Да. — Гласът й бе прегракнал, гърлото я болеше и трудно преглъщаше.

— Изпий още малко от това.

Тия покорно го послуша и затвори очи. Вече не й бе толкова студено, само беше уморена, много, много уморена.

— Заразила си се с треска в болницата, Тия — нежно заговори доктор Флауърс. — Но мисля, че най-лошото вече мина. Сега трябва да спиш и да почиваш. Разбираш ли?

Тя кимна. Стори й се, че ги чу да разговарят отново помежду си. Видя нещо странно в очите на Тейлър.

— Тейлър… — промълви с усилие името му.

Той мигом се озова до леглото и пое ръката й. После отново тъмнината я погълна.

Когато следващия път се събуди, Тейлър го нямаше. Иън беше в стаята с нея, седнал на стола до леглото, а сините му очи я гледаха загрижено. Тя се усмихна едва и немощно прошепна:

— Здравей.

— Здравей, малка сестричке. Как се чувстваш?

— Мисля, че съм по-добре.

Той се пресегна и докосна челото й. Изглежда, остана доволен. Стана и й донесе чаша вода. Тя я пое, внезапно осъзнала, че е много жадна.

— Благодаря.

— Ще кажа на Моли, че си будна. Като за начало тя ти е приготвила чаша горещ чай, а след това ще хапнеш малко бульон и препечена филийка.

— Звучи добре. Много съм гладна.

Той се запъти към вратата, но тя го извика.

— Иън, къде е Тейлър? Не че искам да узная нещо за военните тайни или за придвижването на войските на Съюза, просто искам да знам къде е той?

— Той трябваше да замине. Джеси получи заповед да се върне във Вашингтон, а Тейлър трябваше да замине за Джорджия.

— Джорджия! Кога замина? Кога ще се върне?

— Не знам, но той ти уреди да се върнеш у дома.

— Какво? — учуди се Тия.

— Каза, че си искала да се върнеш във Флорида. Когато се съвземеш, генерал Магий ще ти уреди ескорт до най-близкото безопасно пристанище, откъдето ще можеш да се качиш на някой кораб за Сейнт Огъстин. Аз ще се опитам да те последвам, още повече че бебето на Алайна ще се роди през септември и аз искам да бъда при нея.

— Значи той няма да се върне, а аз просто ще замина?

— Нали точно това искаше? — попита брат й. — Поне така ми каза.

— Разбира се — промълви тя.

Брат й я гледаше, но нейните клепачи бяха сведени.

— Тейлър остана, докато не се увери, че си вън от опасност. Той ми каза, че дори и в треската си бълнувала, че искаш да си отидеш у дома. — Поколеба се. — Трябваше да занесе важни документи на Шърман. След като започна да оздравяваш, той не можеше да чака повече, налагаше се да замине.

— Разбирам — кимна Тия.

Иън отново се запъти към вратата.

— Иън! — спря го за втори път тя. — Аз бих… искала да го чакам тук — прошепна младата жена.

— Тия, аз не знам кога ще се върне. Генерал Шърман се опитва да завземе Атланта. Тейлър може да отсъства много дълго. Мислех, че ще бъдеш щастлива да си отидеш у дома.

— Щастлива съм — отвърна сестра му.

И наистина беше, но в същото време с изненада установи, че мисълта да напусне Тейлър й причинява болка. Но аз не го напускам, той вече е заминал!

— В бюрото има бележка за теб.

Тя се опита да се изправи, но й се зави свят и се отпусна отново на възглавниците. Погледна тъжно към брат си, който забързано се върна при нея.

— Добре съм, само още не съм се възстановила напълно — прошепна тя.

Иън отвори чекмеджето на бюрото и й подаде сгънат лист хартия. След това излезе и я остави сама, за да прочете писмото на Тейлър.

То не беше точно такова, на каквото се бе надявала.

Тия,

 

Ти ми каза, че искаш да се върнеш във Флорида. При така стеклите се обстоятелства смятам, че трябва да заминеш. Един от нашите кораби ще те отведе до Сейнт Огъстин. Знам, че там ще можеш да бъдеш с членове на семейството си, а и ще можеш да си полезна. Но не си и помисляй да препускаш из щата, прикрила голотата си само с дългата си коса. Погрижи се за себе си, пази се и се опитай да не се забъркваш в неприятности. Как ти звучи това — като честно предупреждение или заплаха? Да, любов моя, по-скоро е последното.

Тейлър

Нямаше да плаче… не беше толкова глупава. Той винаги бе настоявал тя да остане с него. А сега най-внезапно беше заминал, и то за неопределено време. А мисълта, че в писмото я бе заплашил…

Дали той наистина се интересуваше от нея?

Нали точно това искаше тя? Без значение какви бяха чувствата й, той си оставаше враг. Заклет враг. А сега вече се бе превърнал в заплашителен, непрощаващ враг.

И така, тя щеше да си отиде у дома. Там, където бяха корените й. Не можеше да остане в Сейнт Огъстин. Щеше да се върне с брат си. И у дома щеше да намери сили да започне отначало.

Избухна в сълзи.

И тогава, чак тогава най-после призна пред себе си, че я боли толкова силно, защото обича Тейлър Дъглас.

* * *

Беше посред нощ. Вратата рязко се отвори.

Сидни подскочи в леглото, обзета от паника. Какво се бе случило? Дали бунтовниците бяха нахлули в столицата? Не! Не бе чула тътен на оръдия, нито дори един изстрел.

Скочи от леглото и се спусна към салона. Видя го на светлината на пламъците в камината. Джеси. В пълна бойна униформа, с шапка на главата, с кавалерийски мундир върху снежнобялата риза и жакет. Ръката й се стрелна към гърлото. Толкова време бе минало, откакто го бе видяла за после ден път.

Дали той знаеше, че тя се бе изплъзнала от пазача си, че бе напуснала града, без да зачита заповедта му? Дали беше ядосан или…

Дали се бе видял с Тейлър?

— Джеси — промълви Сидни.

Той прекоси стаята и приближи към нея. Тя почувства погледа му, видя малките бръчици по красивото му лице. Отстъпи назад.

— Сидни, дяволите да те вземат, Сидни…

Протегна ръце. Тя срещна погледа му, устата й пресъхна, а сърцето се разтуптя. Той бе жив. Това беше истинско чудо. Толкова бе щастлива да го види. Така жадуваше да го докосне…

— Сидни.

За нейно изумление той се отпусна на едното си коляно и я притегли към себе си. Ръцете му се обвиха около кръста й; държеше я сякаш бе крехка порцеланова статуетка. Тя се поколеба, а пръстите й се заровиха в кестенявите вълни на косата му. Джеси се изправи, без да сваля ръце от нея. Очите му отново срещнаха нейните. Той я целуна, после пак и пак…

— Сидни… ти си станала янки!

— Не съм!

Той се отдръпна. Усмивката му бе нежна и красива. Същата онази усмивка, която я накара да се влюби в него от пръв поглед.

— Ти прекарваш нелегално роби.

— Видял си се с Тейлър?

— Да.

— Той каза ли ти…

— Подробности? Не. Но не мисли, че ще се отървеш толкова лесно — ти ще ми разкажеш какво се е случило. Всички подробности. А след това аз, разбира се, ще те удуша, защото си една малка глупачка. Това, което си сторила, е много опасно, повече от опасно, то е…

— Джеси?

— Какво?

— Обичам те!

— О, Господи!

Той я вдигна на ръце, а тя зарови глава на гърдите му. Обви ръце около врата му, а той я отнесе в спалнята и двамата се отпуснаха на леглото. Погали я нежно по косата.

— И аз те обичам, Сидни, обичам те, обичам те, обичам те…

Изминаха много часове, когато той отново й каза, че ще я удуши, но нея вече не я бе грижа. Знаеше, че не го мисли в действителност.