Хедър Греъм
Триумф (12)

Глава 11

Джулиан пристигна в Симарон към края на януари със съпругата си и с новородения си син — истински малък Маккензи със светлосини очи и гъста черна коса. Рианон и бебето Конар щяха да прекарат следващите няколко месеца в плантацията, далеч от опасностите на войната.

Размяната на пленниците се извърши в деня, в който Джулиан пристигна, под надзора на офицери от Севера и Юга. Тия бе доволна, че размяната най-после се състоя, тъй като мъжете от двете армии представляваха доста тъжна гледка. Повечето бяха болезнено слаби и страдаха от дизентерия. Бяха толкова изтощени, че едва ли щяха да оцелеят в някой от лагерите за военнопленници. Тя знаеше, че Андерсънвил, където бяха държани повече от пленените войници на Севера, имаше репутацията на лагер на смъртта. Докато наблюдаваше официалната размяна на пленниците, Тия бе хванала баща си под ръка, изпълнена с гордост към него. Той играеше във войната много по-важна роля, отколкото дъщеря му бе осъзнавала досега.

Иън си тръгна скоро след Коледа. Алайна и децата останаха в къщата за неопределено време. Тия се радваше, че снаха й и племенниците й са в Симарон; тя знаеше, че така родителите й ще понесат по-леко раздялата с нея и Джулиан.

Макар че винаги й бе болезнено трудно да се разделя със семейството си, Тия бе доволна, че Джулиан се нуждае от нея. Тя обаче знаеше, че този път битката, която предстоеше, щеше да бъде много по-различна от схватките и сраженията, с които се бяха сблъсквали досега — това бе директно нападение, целящо да раздели щата Флорида.

Беше особено трудно да остави родителите си, както и да се сбогува с Иън. Винаги се боеше, че го вижда за последен път. Все пак изпитваше облекчение, че той заминава, тъй като не искаше брат й да се сражава във Флорида. Твърдо много хора се бяха озлобили от тази война и бе особено опасно да си войник, когото мнозина считаха за предател.

Тя се надяваше, че Иън ще бъде изпратен на север, по-далеч от Флорида.

Изпитваше особена несигурност при мисълта, че Тейлър Дъглас ще вземе важно участие в това нападение. Той бе получил заповед да се върне обратно във Флорида. Янките смятаха, че военното им присъствие в този щат трябва да се засили. Като кавалерийски офицер Тейлър бе помолил да не се бие в родния си щат, но неговите началници, които от години пренебрегваха молбата му, и този път не я удовлетвориха. Иън много често бе изпращан у дома, тъй като познаваше терена; Тия бе сигурна, че командирите на Тейлър също искаха да се възползват от това, че той познава местността. Той можеше да се придвижва много бързо из щата; вероятно познаваше всяка малка индианска пътека и всеки таен проход в целия полуостров. Тейлър познаваше тресавищата и опасните места, за разлика от останалите си колеги. По този начин се приближаваше достатъчно до позициите на противника, за да събере сведения за силата му и числеността на войската му.

Колкото повече Тия и Джулиан се приближаваха към сборния пункт на войската на южняците, толкова повече тя осъзнаваше, че предстои мащабна битка. Начело на войските на Конфедерацията беше генерал Джо Финегън. Когато федералните сили навлязоха във Флорида, срещу тях той разполагаше само с хиляда и двеста души, разпръснати из цяла Източна Флорида. Генералът побърза да поиска подкрепления и войниците от средната част на Флорида и Джорджия започнаха да се движат на север. Тъй като битката щеше да се състои близо до границата с Джорджия, повечето от войниците бяха събрани сред жителите на щата Джорджия. Към тринадесети февруари генерал Финегън бе избрал позиция близо до Олъстистейшън — естествено защитена местност, която се отличаваше от околните равнини, осеяна с борови гори.

На петнадесети февруари Джулиан и Тия стигнаха до избраната позиция и се заеха с разполагането на полевата болница.

В деня на битката янките вече бяха успели да нанесат сериозни поражения на противника си. Бяха завзели Болдуин — важен железопътен възел по линията от Фернандина до Сидър Кийс и линията от Джаксънвил до Талахаси. Освен това северняците успяха да заграбят складираните там продоволствени запаси на Конфедерацията на стойност половин милион долара.

Но бунтовническите войски се бяха окопали, готови за решителна битка. Отбранителната им линия се простираше наляво от Оушън Понд до едно малко езеро на юг от железопътната гара.

Утрото на двадесети февруари бе много красиво. Ясно, свежо, не много студено, а слънчевите лъчи струяха през клоните на високите борове. Битката започна, когато юниоистите изпратиха разузнавателен отряд.

Генерал Финегън даде заповед за атака, защото бе убеден, че юнионисткият генерал Трумън Сиймор няма да посмее да нападне добре защитените позиции на конфедератите. Както се оказа по-късно, двете войски бяха с приблизително изравнени сили. Федералните сили разполагаха с един кавалерийски ескадрон, три пехотни бригади и шестнадесет оръдия. Конфедератите имаха един кавалерийски ескадрон, две пехотни бригади и три батареи. Федералистите наброяваха около пет хиляди и петстотин войници; числеността на бунтовническата армия бе около пет хиляди и двеста души.

Точно преди дванадесет часа се срещнаха първите кавалерийски отряди от двете страни.

След дванадесет генерал Финегън реши да даде заповед хората му да се срещнат с янките на бойното поле, убеден, че врагът няма да посмее да наближи неговите отбранителни линии.

Скоро след това хирурзите бяха затрупани с работа.

Застанала до брат си. Тия имаше чувството, че цялата е окъпана в кръв. Санитарите непрекъснато ги осведомяваха за хода на битката.

Бунтовниците бяха разположили кавалерията си по фланговете, а пехотата — в центъра. Много скоро се разбра, че генерал Сиймор е искал да разположи артилерията в средата на своите позиции, а пехотинците — по двата фланга.

Както се доказа по-късно, именно този недообмислен план за разгръщането на войските се оказа най-важната причина за неговия провал.

В хирургията докараха един войник, чийто ляв крак бе раздробен от шрапнел, но младежът се усмихваше въпреки болката.

— О, госпожице, ако можехте да видите какво става там! — каза той на Тия.

— Струва ми се, че и тук виждам достатъчно — отвърна тя и сръчно разряза панталона му, за да огледат раната. Сред близките борове се чу оръдеен изстрел. Тия изтръпна, но не се наведе.

— Не, госпожице, искам да кажа… че ние там се бием за победа! Янките са толкова объркани… че стрелят по собствените си войски.

— Нима печелим битката? — попита Тия. Тя се изчерви, когато осъзна, че е изненадана от победата на армията на Конфедерацията.

Войникът кимна.

— Да, госпожице, побеждаваме — войските от Джорджия и ние от Флорида побеждаваме. Напоследък имаше толкова лоши и тъжни новини от Вирджиния и Тенеси… не ни достигат хора, нито продоволствие. Но тук ние печелим. Те няма да превземат нашата столица, госпожице. Те няма да превземат Талахаси!

— Надявам се! — Тия видя, че парчето от шрапнел бе заседнало в крака му. Доста голямо парче, съвсем близо до артерията. — Този човек трябва да бъде опериран веднага — из вика тя на санитаря и избърса ръце в престилката си. После надникна под платнището на палатката, където Джулиан оперираше.

Току-що бяха свалили един млад мъж от операционната маса. Брат й бе известен със способността си да спасява крайници.

Но този път нямаше да може. И този случай нямаше да бъде единственият през този ден. Понякога виковете на ранените изпод хирургическия нож бяха оглушителни. Днес работеха няколко хирурзи без прекъсване. Работеха и много жени — офицерски съпруги, както и някои от жените на редниците. Имаше една жена, за която Тия бе сигурна, че е от обоза, но тя се движеше сред ранените уверено и без страх помагаше на войниците. В един момент погледите им се срещнаха.

— Аз си върша добре работата и затова мисля, че мястото ми е тук — каза жената на Тия с извинителен тон.

— Наистина сте много добра и очевидно мястото ви е тук — кимна Тия.

Жената се усмихна. Неочаквано се бе сдобила с приятелка. Лицето на брат й бе тъжно и мрачно, докато наблюдаваше как отнасят последния му пациент без подбедрицата на левия му крак. Но младият мъж пееше, докато санитарите го преместваха от хирургическата палатка към фургона, който щеше да го пренесе на юг в териториите, които се владееха от войските на Конфедерацията, защото там имаше по-добри тилови болници.

— Разполагаме ли с достатъчно морфин? — попита Тия брат си.

Той бе прекарал няколко месеца с армията на Северна Вирджиния и бе свикнал с ужаса на полевата хирургия. Тя осъзна, че това, на което в момента е свидетел, е едва началото на онзи ад, с който той бе живял цели месеци. Веднъж Джулиан се опита да й опише битката при Гетисбърг, но думите му бяха изневерили.

— Е… само един Бог знае — отвърна той, докато чакаше следващия си пациент.

Брат й не бе единственият хирург. Когато положиха на операционната маса войника с парче от шрапнел в крака, друг хирург я извика за помощ. Тия веднага изтича при него. Един лейтенант с едва набола брада, издаваща младостта му, бе получил обилен кръвоизлив заради разкъсване на една артерия. По заповед на лекаря Тия натисна с всичка сила кръвоносния съд, докато лекарят ловко нагласяше форцепса.

— Тия, ела тук!

Тя отново се върна при Джулиан, защото той се нуждаеше от сръчните й ръце.

— Опитвам се да спася този крак, но може би няма да успея. Натисни артерията. Дръж здраво, приготви се да държиш така поне половин минута. — Брат й я погледна, за да се увери, че е разбрала. Тя само кимна. Още веднъж ръката и бе окъпана от кървав дъжд, докато притискаше артерията. Кръвта бе хлъзгава и ръката едва не се изплъзна.

Този мъж също пееше.

Пееше марша „Дикси“.

Дали звуците на песента накараха стомаха на Тия да се свие?

— Сега отпусни — каза Джулиан. — Справи се чудесно. Можеш ли да зашиеш раната, Тия?

— Да.

Следващият им пациент беше оплескан с кал. Артилерийски снаряд бе избухнал на метри пред него. Тия веднага се зае да смъква дрехите му, докато санитарите го заливаха със студена вода — нещастникът имаше сериозни обгаряния на няколко места. Трудно можеше да се различи къде свършва калта и къде започва изгорената плът. Тия се опита да поддържа разговора, докато трескаво режеше униформата му. Джулиан следеше действията на другите две сестри, поставящи морфина в платнена торбичка, която след малко щяха да наложат върху носа и устата на ранения.

— Всичко е наред, войниче, всичко е наред! Потърпи още малко! — Но раненият простена от непоносимата болка, след което стоновете му постепенно стихнаха. — Дръж се, момче, моля те, дръж се още малко… — припряно му шепнеше Тия.

— Госпожице Тия!

Тия се вгледа по-отблизо в изкаляния войник. И едва тогава го позна.

— О, Господи, ти ли си, Гили… Но какво правиш тук, Гили Шенли?

— Умирам, госпожице Тия.

— Не, няма да умреш! Няма да позволя да умреш в ръцете ми, разбираш ли?

Гили затвори очи и се опита да се усмихне.

— Ох, кракът ми…

Тия примигна уплашено и погледна към крака на Гили. Беше наполовина откъснат от взривения снаряд. През този ужасен ден се бе нагледала на какви ли не страхотии, но сега не издържа и усети, че още малко и ще повърне при вида на кървавата каша, в която се бе превърнал кракът на Гили Шенли.

— Джулиан ще ампутира крака ти. Е, ще се наложи да ходиш с патерици, но ще живееш, чуваш ли ме, Гили?

Гили спря да се гърчи. За миг Тия застина, вцепенена от кошмарната мисъл, че вече е безнадеждно късно. Прехапа устни и се озърна отчаяно. Нима Гили бе издъхнал в ръцете.

В този миг избухнаха още снаряди. Тия цялата изтръпна. Лиам, един от санитарите към хирургическия екип на брат й, много опитен в ампутациите, се доближи до нея и сложи ръка на рамото й.

— Той е жив, само че изгуби съзнание от болките.

— Но кракът му…

— Брат ти вече е готов да го оперира.

Още един отрязан крайник. Джулиан мразеше да бъде касапин.

Денят вече не беше нито красив, нито приятен за нея. Беше изпълнен със зловонието на всепроникващата мръсотия, барутен прах, писъците на умиращите хора и коне. Със стенанията на стотиците издъхващи млади мъже.

Към болницата се приближи един конник, крещейки бойния призив на армията на Юга.

— Победихме, джентълмени! Артилерията на Конфедерацията проби отбраната на янките в средата на техните позиции! Нашите войници настъпват и скоро ще изтласкат омразните янки от долината.

Погледите на Джулиан и Тия се кръстосаха над хирургическата маса, върху която още лежеше Гили. Тя не знаеше дали някой от тях споделяше всеобщата еуфория, плъзнала като епидемия из болницата. Ако те бяха спечелили, защо продължаваха да им носят полумъртви пациенти?

Победата струваше прекалено скъпо на южняшката армия…

Когато свърши с Гили, Джулиан сподели със сестра си, че има надежда младежът да преживее операцията, но накрая добави с горчивина:

— И двамата знаем колко много от нашите хора умряха след операциите заради инфектирането на раните. Може би повече, отколкото са загиналите на бойното поле.

— Но нали ти загуби по-малко пациенти в сравнение с другите хирурзи?

— Да, така е — кимна той, — защото никога не забравям да почиствам грижливо раните. Но днес нямахме достатъчно превързочни материали.

Оказа се обаче, че не само превързочните материали не достигат. Късно следобед се появи един войник със счупена ръка, който им съобщи, че мунициите на бойното поле били на привършване. Ръката му беше прекършена от щика на противников войник — двамата се вкопчили в ръкопашен бой на живот и смърт. Пристигането на един от другарите му, който халосал северняка по главата с приклада на пушката си, бе спасило южняшкия войник от смърт.

Тия с мъка слушаше тези ужасяващи разкази; имаше чувството, че всеки миг ще й прилошее.

Дежурните санитари бяха напуснали болницата, за да помагат на офицерите. Всеки, който можеше да се движи, бе призован да мъкне боеприпаси към предните позиции от вагоните на железопътната линия, далече назад в тила на южняците. Носеха куршумите в торби и в раници, в платнища, в шапки дори, а жените от болницата ги мъкнеха дори в полите си.

Новопристигналите муниции, както и притеклите си на помощ последни резерви на южняците в значителна степен укрепиха огневата им мощ в края на кръвопролитието сражение.

Така се осигури последвалото мощно настъпление срещу позициите на янките.

Късно вечерта под прикритието на нощния мрак заприиждаха нови групи ранени бойци, носещи радостната вест, че янките отстъпвали повсеместно.

— Победихме! Победихме!

Виковете на войниците от армията на Юга кънтяха из цялото бойно поле. Всички бяха като обезумели, обхванати от неописуем подем на духа и небивало радостно оживление.

— Спечелихме, Флорида ще бъде свободна, янките няма да превземат Талахаси, няма да завладеят нашия любим щат!

Отвред ехтяха залпове във въздуха в чест на толкова трудно извоюваната победа.

— Те спечелиха битката — тихо рече Джулиан, — но за нас тепърва започва нощта.

Нямаше съмнение, че битката при Олъсти стейшън бе спечелена, но до крайната победа оставаха още много сражения. Южняците упорито притискаха войските на янките, Само Бог знаеше докъде щяха да стигнат в своето контранастъпление на север.

Нощта се оказа ужасна. След края на сражението дойде ред на претърсването на бойното поле. Джулиан остана да дежури в болницата, а Тия излезе навън заедно с групата на санитарите, за да се опитат да открият има ли оцелели войници сред камарите трупове.

— Госпожице Тия?

Лиам, който се бе научил да язди, въпреки че единият му крак бе ампутиран, се доближи до нея, готов да насочва санитарите, мъкнещи носилки за ранените бойци. Слънцето вече почти се бе скрило, озарявайки хоризонта в кървави отблясъци.

Тия слезе от седлото и се вгледа в униформите на нападалите в окопите тела.

— Повечето са янки — отбеляза Лиам.

— Да, така е — въздъхна младата жена и се обърна към него. — Страхувам се, Лиам, че може да намеря някой от моите познати или роднини.

— Брат ти Иън не е тук — нежно отвърна той. — Нали му наредиха след Коледа да замине за Вирджиния?

— Сигурен ли си? Откъде разбра?

— Плениха един от кавалеристите на янките, който се оказа познат на Джулиан. От него научихме.

Тия внезапно видя друг кавалерист, паднал по лице в калта. Беше в тъмносин кавалерийски мундир, с черна, права и дълга коса…

— О, Господи! — ахна тя и падна на колене до него.

— Тия, нали ти казах, че Иън не е тук.

„Да, но Тейлър Дъглас сигурно се е сражавал днес!“ — крещеше вътрешният й глас.

Докосна тялото и внимателно го обърна по гръб. Кавалеристът изохка. Оказа се жив. Рамото бе разкъсано от куршум.

Не, не беше Тейлър.

— Хайде, да го отнесем назад при Джулиан! — извика тя на Лиам.

Той кимна послушно и подсвирна на санитарите да дойдат с носилка, а Тия унесено тръгна напред. Напред и все по-напред.

Така продължи през цялата нощ, заобиколена от стенещи и умиращи мъже. Помисли си, че никога няма да забрави тези ужасни звуци, които завинаги щяха да ехтят в ушите й.

* * *

През следващите шест дни силите на Конфедерацията изтласкаха юнионистките войски на двадесетина километра от Джаксънвил. Битката бе истинска катастрофа за армията на Севера.

Въпреки това победата на Конфедерацията при Олъсти стейшън не повдигна духа на Юга.

През пролетта на 1864 година доставките за армията ставаха все по-оскъдни. Водеха се ожесточени сражения по целия Юг, но повечето от тях бяха изгубени. Блокадата на юнионистите се затягаше; генералите от армиите на Севера обмисляха нови начини да сразят противниците си от Юга. Тактиката на „изгорената земя“ стана много популярна — там, където минаваха войските на янките, оставаха само пепелища.

През седмиците, последвали битката при Олъсти стейшън, Тия нямаше никакво време да се тревожи за останалата част от Конфедерацията. Джулиан се грижеше за най тежките случаи.

През първите няколко дни след битката преместиха хирургията в една стара къща в Лейк сити. Местните матрони идваха да четат на войниците, носеха храна и дрехи, пишеха писмата им.

Една седмица след битката Тия и Джулиан бяха поканени на вечеря в дома на генерал Виктор Роупър — ветеран от Мексиканската война, прехвърлил седемдесетте, страстен привърженик на идеята за независимостта на Юга. На вечерята присъстваха офицери от редовната армия и гражданското опълчение. Местните жители доведоха съпругите и дъщерите си. Не бяха забравени и няколко млади дами от близките градове.

Вечерята приличаше много на някогашните южняшки балове, които Тия бе посещавала преди войната. Младата жена се чувстваше твърде уморена и изтощена за подобни развлечения, но Джулиан я убеди да приеме поканата.

Реймънд Уиър също бе сред поканените.

Отначало тя го избягваше, но се радваше, че е жив, особено след ужасите, на които се нагледа след битката при Олъсти. Полковник Уиър и подчиненото му опълчение бяха взели участие в това сражение. Неговият отряд бе разположен твърде далеч на юг, за да бъде призован в тази битка, но той самият бе препускал с часове, за да пристигне навреме за сражението.

Реймънд Уиър бе особено настоятелен и я преследва, докато тя не се съгласи да го изслуша. Той се извини за неприятностите, които бе причинил по време на Коледа, и каза, че съжалява, задето е помрачил празника.

Тия прие извинението му.

Реймънд не каза, че съжалява за заплахите срещу баща й, нито пък за това, че бе отправил предизвикателство към Тейлър Дъглас. Но той бе толкова искрен и настойчив в извиненията си, че тя нямаше как да не му прости, а освен това изглеждаше толкова отчаян и нещастен, че тя го съжали.

Музикантите бяха от Втори инженерен корпус. Тия танцува с брат си, с повечето действащи офицери и с Рей. Възхищението и явното му преклонение към нея я трогнаха, но тя бе решила, че сега не е време да се взимат сериозни решения. Ядосваше се на себе си, задето продължаваше да се тревожи за Тейлър Дъглас и да се моли да не е сред убитите в битката при Олъсти.

— Омъжи се за мен, Тия — промълви Реймънд Уиър и я погледна напрегнато, докато танцуваха.

— Реймънд, мислиш ли, че баща ми ще ми позволи в този момент да се омъжа за теб? — невинно попита младата жена.

— Ти си навършила двадесет и една години и не си длъжна да споделяш идеалите на баща си.

— Но аз споделям обичта му — тихо отвърна Тия.

— Ако той разбира какво чувствам към теб, със сигурност ще се съгласи.

— Не мога да се омъжа за теб преди края на войната. Имам задължения.

Двамата спряха до масата, на която бе сложена голяма купа с пунш. Той наля две чаши и я погледна сериозно.

— Не бива да вършиш подобна работа, Тия. Това не е подходящо занимание за една млада дама.

Домакинята Амелия Роупър, представителна жена с внушителен бюст, излъчваща достойнство на истинска южняшка матрона, бе застанала до масата и оживено бъбреше с един млад войник. Тя чу коментара на Реймънд и се намеси в разговора им:

— Полковникът е съвсем прав, скъпа моя. Работата, която вършиш, е задължение на санитарите. В болниците във Вашингтон оздравяващите помагат на тежко ранените. Понякога тези с ампутирани крайници могат да заместват медицинските сестри.

— Сестрите никога не стигат, особено тук, във Флорида отвърна Тия. — Сама знаете, че нашите мъже непрекъснато ги местят от щата, за да служат някъде другаде. Дори Джулиан, който се е посветил на грижите за ранените от Флорида, миналата година получи заповед да замине на север. Вярвам, че мога да бъда полезна.

— Нима нашите мъже не се сражават, за да защитят честта на Юга и нашата южняшка женска чест. Тия Маккензи? — възмутено запита Амелия.

— Те се сражават за всички нас — отвърна Тия, изненадана от упрека на домакинята. — А щом те се бият, аз се чувствам длъжна да им помогна с каквото мога.

— Ако се омъжиш за мен, Тия — обади се Рей, — ще се погрижа никога повече да не си принудена да понасяш грозната и непристойна работа около ранените.

— Рей, казах ти го многократно — чувствам, че трябва да върша тази работа. Баща ми, майка ми и братята ми знаят с какво се занимавам и не възразяват. Напротив, горди са от решението ми да се посветя на спасяването на човешки живот.

— Дори баща ти и по-големият ти брат ли, скъпа? — язвително подхвърли госпожа Роупър. — Според мен те ще бъдат много по-щастливи, ако престанеш да работиш, защото повече конфедерати ще умрат.

— Никой не иска да умират хора, госпожо Роупър.

— Нима? Е, и без това нещата в щата са достатъчно зле. Баща ти и брат ти не са единствените предатели сред нас.

— Много от жителите на Флорида бяха против отделянето, госпожо Роупър — напомни й Тия.

— О, знам! И някои от най-блестящите ни военни стратези не успяха да разберат грешките си! — Тя поклати глава, погледна към Реймънд и заговори с горчивина: — Моят съпруг, който е бил изключителен командир на бойното поле, много внимателно анализира битката при Олъсти. Знаеш ли кой е бил начело на един от първите кавалерийски ескадрони на янките? Тейлър Дъглас! Мили Боже, спомням си, че този човек е гостувал в нашия дом. Казват, че се движел като истински дявол, по-бърз и от вятъра. Сега той е предател, срам за Юга, вместо да е героят на Флорида.

Тия не даваше вид, че се интересува от подвизите на Тейлър, но всъщност отчаяно искаше да получи още информация за него.

— Запознах се с полковник Дъглас малко преди Коледа, госпожо Роупър. Впрочем той е роднина на моя чичо, брата на баща ми. Не знаех, че е участвал в битката при Олъсти.

— Бил е в самия център на полесражението и е предвождал атакуващите войски, скъпа моя. Истинско чудо, че не е бил убит.

Благодаря ти, Господи.

Едва не изрече тези думи на глас, но осъзна, че Рей Уиър я наблюдава внимателно.

— Той е предвождал атакуващите войски и не е бил ранен?

— Нито от нашите, нито от собствените си войници — презрително отвърна госпожа Роупър, а после се усмихна. — Чух, че янките са убили почти толкова от собствените си войници, колкото и бунтовници. Млада госпожице, в никакъв случай не бива да се грижиш за ранените янки! Ако продължаваш по този начин, ще умреш, преди да си намерила подходящ съпруг. — Матроната отново изсумтя и поклати глава. — Тази война! Толкова е странно. Нещата отиват на зле… Чухте ли за новата героиня, за която войниците говорят с такъв възторг? Една жена, която препускала из гората, заблуждавайки янките. При това гола, чисто гола, както майка й я е родила. Каква малка мръсница! Годайва! Наричат я лейди Годайва. Ето това момиче никога няма да си намери съпруг! Война е и навсякъде цари пълно безчестие!

— А не е ли по-голямо безчестието на войната, когато видиш младо човешко тяло, разкъсано, окървавено и обезобразено? Има ли по-голям ужас на този свят от унищожението на човешкия живот, разрушаването на мечтите, на семействата… нима смъртта не е една безчестна трагедия? — попита Тия, удивена от възбудата, която внезапно се бе надигнала в гърдите й.

— Най-голямото безчестие е липсата на всякаква чест! Няма нищо по-важно от честта и достойнството! Какво е живот без чест, без изискано общество, без правила, определящи категорично кое е правилно и кое не? За какво да се сражават хората, ако не за качеството на техния живот, за честта и непорочността, за добродетелите на техните майки, съпруги, сестри и дъщери? — Амелия Роупър разгорещено размаха чашата си и властно допълни: — Не е зле да запомните това, млада госпожице!

— Може би и ние имаме някаква представа какво означава чест и състрадание! — отвърна й Тия.

Госпожа Роупър презрително изсумтя и се обърна с гръб към Тия и Реймънд. Рей заговори на Тия:

— Много, много хора не одобряват твоята дейност.

За миг Тия се смрази. За каква дейност намекваше той? Да не би да знае нещо за Годайва?

Не, за присъстващите темата за Годайва не беше нищо повече от предмет на безгрижни светски разговори. Но младата жена успя да си поеме дъх и да се окопити едва когато осъзна това. Чак тогава намери сили да отговори на Реймънд:

— Мога само да благодаря на Бога, че за мен е важно само одобрението на моето семейство, а всички те се гордеят, че помагам на Джулиан.

— Ах, Тия! — Рей хвана ръката й. — Зная, че си загрижена за мен… Усещам го всеки път, когато ръцете ни се докоснат, когато погледите ни се срещнат. Бих искал да мога да те науча кое е добро и кое — не. Не е редно да продължаваш да работиш в онази военна болница. Госпожа Роупър бе напълно права, че мнозина мъже не биха се омъжили за теб, когато си дадат сметка на какви гледки си била свидетел по време на хирургическите операции. Крайно време е да разбереш това… — Той внезапно повиши тон: — Освен това трябва да осъзнаеш, че баща ти не е прав, че той дълбоко се заблуждава.

Тия веднага издърпа ръката си от неговата. Той й говореше съвсем искрено и убедително, но тя бе длъжна да признае пред себе си, че чувствата, които изпитваше към него, бяха ужасно объркани. Преди да започне тази проклета война, тя се отнасяше по съвсем друг начин към него. Дори може да се каже, че го харесваше… че той я изкушаваше. Реймънд обичаше конете, ездата, плантациите, качествения коняк, дори и книгите. Но тази война го бе променила — той продължаваше да й харесва, но вече не беше както някога. Изпитваше известна резервираност към него, но не искаше да го засегне или нарани.

Но не можеше да му прости обидните думи, които изрече по адрес на баща й. Нямаше да позволи на никого да критикува Джарет Маккензи.

— Щом смяташ баща ми за глупак и за непочтен човек, много странно ми се струва желанието ти да се ожениш за мен?

— Но аз те обичам, Тия? — меко отвърна той. — Обичам те както никой друг. — После неохотно добави: — Зная, че има и други жени, които се грижат за нашите ранени. Обаче малко от тях успяват да си извоюват достойно място в изисканото общество.

— Баща ми ме е научил да уважавам достойнството на другите заради това, с което те се занимават, и в зависимост от това как се държат, а не заради парите или именията, които притежават. Може би именно защото е отгледан от жена от племето на семинолите, майката на моя чичо — натъртено произнесе Тия, макар да беше толкова ядосана, че й се щеше да бъде много по-рязка.

— Твоят чичо се опитва да превъзмогне всичко, свързано с неговия произход…

— Но моят чичо се гордее с произхода си.

— Тия! Войните със семинолите приключиха и сега не искам да спорим за тях. Днес всички ние имаме съвсем други проблеми…

— Не, помисли малко, преди да продължиш! Как ще се ожениш за мен, след като в моя род има хора, в чиито вени тече кръвта на червенокожите им предци?

— Тия, аз мога да изтърпя много от твоите особености.

— Да изтърпиш — замислено повтори тя.

— Вярвам, че изпитваш към мен същите чувства, каквито и аз към теб. Не е нужно да оставаш стара мома. Може това, с което сега се занимаваш, да не е съвсем благопристойно, но пък и не си някоя блудница, например като онази, която се е превърнала в нещо като кумир на повечето жители на нашия щат, така наречената Годайва, за която спомена госпожа Роупър. Говори се, че тази Годайва била неуловима, че се появявала къде ли не, че вече е успяла да поведе към гибел десетки северняци.

„Е, това вече е прекалено!“ — помисли си Тия.

Искаше й се да удари Рей в лицето. Само така щеше да успокои гнева си. Нещата, които ми наговори, са плод на това, което са го учили цял живот! Явно той не е способен да отвори сърцето си за нови разбирания, за нови чувства…

— Дори и никога да не се омъжа, не бих смятала това за провал. Не бих се свързала с човек, който не е готов да ме обича независимо от всички останали обстоятелства. Оценявам твоята любезност, особено думите ти, че ме обичаш толкова силно, та си готов да се ожениш за мен въпреки трудния ми характер. Но ти имаш своите разбирания, Рей, както и аз моите…

— Но нима това има значение за един мъж и една жена, които се обичат? Помисли за това, Тия! Омъжи се за мен.

— Само че се налага да ти откажа. Войната още не е приключила и за мен това има огромно значение. Надявам се да се съгласиш с мен.

— Може би си права, но нима всеки път, когато се срещнем, ще трябва да те питам дали си съгласна да се омъжиш за мен? Ако се нуждаеш от мен, ако ме искаш… просто ела при мен и ми го кажи.

— Благодаря ти, обаче сега се налага да ме извиниш, защото виждам, че брат ми идва към нас.

Тя го остави и забърза към Джулиан.

— Какво става? — загрижено попита Джулиан — лицето й му подсказа, че нещо не е наред.

— Изслушах лекция за порочното ми поведение.

— Тези стари пуритани! — усмихна се Джулиан. — Кога ще разберат, че това, с което се занимаваш, е много полезно и достойно? Най-добре е въобще да не им обръщаш внимание.

— Благодаря ти, Джулиан.

— За мен е удоволствие. Може би вече си уморена от това изискано светско общество?

— За тази вечер преживяванията тук ми стигат.

— Добре. Тогава съм готов да потеглим към нашата болница в околностите на Сейнт Огъстин. Искам да вземем част от ранените, за да се лекуват в по-благоприятна и по-здравословна обстановка. Тук има много ранени, така че не достигат опитни помощници, които да се грижат за тях. Готова ли си да дойдеш с мен, Тия?

— Да, определено съм готова!

Да, за Бога, да, тя наистина бе готова.