Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Семейство Маккензи (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Triumph, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 74 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2008)
Корекция
maskara (2008)
Сканиране
?

Издание:

ИК Бард, София, 2003. ISBN: 954-585-496-0

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от jossika)

Глава 15

Рианон изруга нетърпеливо и скъса петата чернова на писмото, което от половин час се опитваше да напише, прехапа устни и за пореден път започна отначало.

Скъпа госпожо Дейвис,

 

Казвам се Рианон Маккензи. Съпруга съм на полковник Джулиан Маккензи, военен хирург към гражданското опълчение на Флорида. Надявам се, че фамилията Маккензи ви е известна; моят девер Иън Маккензи беше близък с президента Дейвис преди разделянето на северните и южните щати. Иън завърши военната академия в Уест Пойнт и е служил в армията, когато президентът Дейвис е бил военен министър. Джеръм Маккензи, братовчед на моя съпруг, служи във военния флот на Конфедерацията като капитан на един от най-прославените крайцери в опитите да бъде прекъсната морската блокада на Юга. Длъжна съм да призная, че самата аз съм противница на идеята за отцепването на Юга от Съединените американски щати, но въпреки това заедно със съпруга си работих в полева болница за спасяването на живота на десетки офицери и войници от армията на Конфедерацията. Видях с очите си трагичния облик на тази война, трагичен както за Севера, така и за Юга. Това ме научи още повече да ценя живота на всеки човек, а най-вече — живота на нашите деца. Госпожо, чувала съм, че много обичате вашите деца. Понякога съм обсебвана от странни сънища и още по-странни видения, поради което напоследък съм много изплашена за живота на едно от децата ви. Моля ви, умолявам ви, обърнете внимание на това предупреждение — не мислете, че заради ужасите на войната съм загубила разсъдъка си. Видях в сънищата си как едно съвсем малко момче пада от един балкон. За жалост установих, че макар да виждам много ясно в сънищата си тази ужасяваща сцена, нищо не мога да сторя, за да я предотвратя. Мога само да предупреждавам хората — именно затова се обръщам с тази гореща молба към вас: бъдете много внимателна, когато децата ви излизат сами на балкона на красивата ви къща. Ще се моля за вас и вашите деца.

С най-добри пожелания, оставам с надеждата, че ще разберете цялата тежест на последиците от войната.

Искрено ваша,

Рианон Маккензи

Рианон се вгледа замислено в изписания лист хартия. Дали първата дама на Конфедерацията нямаше да я вземе за малоумна и да захвърли писмото в кошчето?

Освен това не бе изключено писмото въобще да не стигне до нея.

Но тя бе длъжна да опита да предотврати трагедията. Видението й бе прекалено натрапчиво, за да бъде пренебрегвано.

Изтощена, Рианон отпусна глава на масата. Не, не можеше да предотврати всички нещастия, не можеше да възпре всяка ужасяваща смърт, особено сега, в разгара на жестоката война! И все пак, след като знаеше, че едно дете ще загине от нелепа смърт…

Чувствата й оставаха непроменени — тя продължаваше да отрича идеята за отделянето на Юга от Съюза, както и опитите за запазване на робството. Може би тъкмо затова се чувстваше тъй удобно в имението на своя свекър.

Докато Алайна, макар и омъжена за офицер от армията на Севера, в сърцето си оставаше страстна привърженичка на каузата на Юга.

Можеше ли някоя от тях двете да замине за Ричмънд?

Но как да пътува с малко бебе? Имаше ли право да рискува живота на детето си? Ами ако Джулиан узнае какво бе замислила жена му…

Джулиан, разбира се, щеше да й обещае, че ще предаде писмото на получателя. И сигурно щеше да го изпрати, но дали това ще е достатъчно?

Алайна не можеше да пътува. Самата тя имаше две малки деца и от Коледа насам… е, с две думи, според всички признаци Алайна щеше да има трето дете.

Оставаше Сидни, най-пламенната привърженичка на Юга от всички тях. Само че сега тя беше във Вашингтон, окръг Колумбия.

Тогава оставаше само…

Тия. Сега тя беше накъде в околностите на Сейнт Огъстин да помага на Джулиан във военната болница. Ако Рианон можеше по някакъв начин да се свърже със снаха си…

Да, Тия беше най-подходяща за тази деликатна мисия. Тия беше южнячка, сестра на военен лекар от армията на Юга, който отдаваше всичките си сили за спасяването на живота на стотици офицери и войници от полковете на Конфедерацията. Посветена на своето призвание, горещо симпатизираща на родния Юг, Тия, дъщерята на Джарет Маккензи, умееше както никоя друга да вдъхва респект и да печели вниманието на политиците и военните от двата враждуващи лагера.

Освен това никой не можеше да попречи на Тия Маккензи да отиде до Ричмънд.

Рианон рязко се надигна от стола. Ще покаже писмото на Джарет и ще го помоли да й осигури придружител, докато прекосява северната част на Флорида, за да стигне при Джулиан. Отдавна не се бе виждала със съпруга си. Бебето беше пораснало, силно и здраво, а тя се чувстваше по-добре от всякога. Копнееше да види съпруга си; свекърът и свекърва й щяха да разберат.

Обърна се — на прага стоеше Алайна.

— Рианон, какво си намислила?

— Отивам да търся Джулиан.

Алайна се взря учудено в нея.

— Ще дойда с теб. Но ти всъщност не искаш да откриеш Джулиан, нали?

— Разбира се, че искам да го открия. Аз обичам съпруга си.

— Не съм казала, че не го обичаш — отвърна Алайна и я изгледа решително. — Въпреки това ще дойда с теб!

Но внезапно пребледня и ръката й се стрелна към корема.

— Извини ме! — смънка тя и хукна към стаята си.

Рианон извади пътническата чанта от гардероба и започна да си събира багажа.

Алайна отново се появи на прага.

— Предполагам, че е коледен подарък от съпруга ти — усмихна й се Рианон.

— Никога досега не съм се чувствала толкова зле.

— Никога досега не си имала близнаци.

— Близнаци! — Алайна се вкопчи в рамката на вратата.

Рианон избухна в смях.

— Съжалявам, само се пошегувах. Не знам. Но ти не можеш да дойдеш с мен, а аз наистина трябва да замина.

— Няма да се опитваш да стигнеш до Ричмънд, нали?

— Не, ще намеря кой да го направи. Разбира се, без това да причинява някакви усложнения.

— Разбира се — кимна Алайна. — Ще ти помогна за багажа.

* * *

Тия беше ужасно изтощена. Смяташе да си тръгне от болничната палатка, тъй като чувстваше, че е изпълнила дълга си — държа ръката на Канби, докато той умря, изпя толкова много песни за останалите ранени мъже.

И след всичко това…

Капитан Ейърс я бе познал. Слава Богу, той не се сещаше откъде я познава. Тейлър й се бе притекъл на помощ. Може би бе принуден да го направи заради чувството си за дълг. Той се бе оженил за нея. Тя го бе въвлякла в тази история и той изглеждаше доста разстроен, но после…

Когато Тейлър излезе от палатката с Ейърс, Сесилия се приближи към нея.

— Ще ни е нужна помощта ти, ако нямаш нищо против.

И Тия се върна обратно, за да помогне за ранените. Повечето бяха много смели, благодарни за чашата вода, която им подаваше, за хинина, за превръзките и вниманието. Свечеряваше се, когато Сесилия я поведе навън от болничната палатка.

— Да се поразходим надолу покрай потока. Там е хладно и много приятно, чудесно място е — с онези борове, с горските ручеи и вирове. Сега разбирам хората, които обичат да посещават тази местност. Доскоро не вярвах, че някога ще ми се случи да пожелая да бъда на подобно място, далеч от цивилизацията. Но ето че се случи — опознах го и дори го обикнах!

— Къде си отрасла?

— В северния щат Масачузетс. Там често е студено, много студено!

Войниците се усмихваха или кимаха приветливо, когато двете жени се разхождаха из лагера. Тия, свикнала да бъде преследвана, често трябваше да си напомня, че вече никой не я следи и няма нужда да се озърта на всички посоки.

Слънцето клонеше към залез и сенките на боровете се удължиха. Сесилия много добре знаеше накъде води новата си приятелка — по добре отъпканата пътека, често използвана от хората в лагера. По нея се стигаше до едно от скритите в гората езерца, с бистра планинска вода, удивително чиста, но и много студена. Тия изми лицето си, отпи от водата и седна на брега, за да се порадва на освежаващия ветрец.

— Чудесно е, че си тук, в лагера — отбеляза Сесилия и се излегна на брега до Тия. — Имаш много опит с ранените войници.

— Трябва да призная, че ти си още по-способна, защото си невероятно компетентна, организирана и ефективна! — похвали я на свой ред Тия.

— Стига, не заслужавам чак толкова похвали! — засмя се Сесилия.

— Освен това се справяш чудесно с осигуряването на превръзките, хинина и другите лекарства, турникетите, морфина, лауданума…

— Да, за щастие разполагаме с доста обезболяващи средства.

— Всичките тези медикаменти са много важни за успешното лечение — продължи Тия.

— Моят баща винаги е готов да поеме сериозни рискове, ако може да помогне на някого. Забелязах, че в едно отношение приличаш на него.

— И моят баща е чудесен мъж. Спомням си, беше в началото на войната, когато за пръв път споделих с него желанието си да му помагам. Така се случи обаче, че след това почти не ми оставаше време за заниманията, които са задължителни за благовъзпитаните матрони от елита на светското общество. Тези високомерни дами не одобряват младите жени да стават медицински сестри и да се грижат за ранените. Според тях ние не бива да контактуваме с войниците, понеже било непристойно да се докосваме до телата им.

— Наистина ли е така в северните щати? — попита Тия, искрено удивена, че една толкова миловидна, женствена и изискана млада жена като Сесилия Брайър е имала същите проблеми, които бяха измъчвали и нея. — А пък аз си мислех, че само на Юг жените са потискани и ограничавани.

— Не, на мен ми се струва, че всички жени, независимо на коя от двете враждуващи армии помагат, са жертви на недостойни упреци, хули и клевети. Критиките към мен не престават, въпреки че съм дъщеря на военен лекар, при това с висок чин в армията. Няма съмнение, че жени като нас и останалите медицински сестри във военните болници се нуждаят от подкрепа. Когато Доротея Дикс бе назначена за директор на всички медицински сестри, някои от жените, които искаха да работят като доброволки, бяха приети добре. — Сесилия се усмихна и на бузите й се появиха трапчинки. — Но не и аз! Тя ми каза, че съм твърде млада и хубава, за да работя в болница във Вашингтон и че няма да ме приеме. Сестрите, които работеха при нея, трябваше да са навършили тридесет години и да са плоски и безцветни! Тогава аз отидох при татко и макар да не му се искаше през цялото време да бъда на бойното поле, той заяви, че никой няма да му нарежда кой може да му помага и кой не. И оттогава неотлъчно работя заедно с него. Надявам се, че се справям добре със задълженията си.

— Аз също се надявам — кимна Тия. — Когато започнах да работя с брат си, нямаше големи сражения и можехме сами да се справяме с ранените. След това обаче започнаха големи морски битки, артилерийски обстрели по крайбрежието и много по-мащабни сухопътни сражения. Никога няма да забравя първия път, когато докараха огромен брой ранени. Джулиан ми каза да измия лицето на един войник. Бедният младеж беше много по-зле от приятеля ми Канби. Едно гюле бе откъснало част от носа му и двете му очи бяха извадени. Помислих, че ще повърна. Някак си успях да изчистя лицето му, но след това трябваше да изляза на чист въздух. Джулиан бе ампутирал крайниците на няколко ранени и аз се препънах в тях, докато се опитвах да изляза от палатката. Паднах върху купчина отрязани крака и ръце. Обаче знаех, че ако сега се поддам на паниката и побягна, никога повече няма да се върна. И останах — реших, че в крайна сметка нямам нужда от чист въздух, че ранените се нуждаят много повече от мен, и се върнах. Всичко това е толкова болезнено, толкова тъжно, че дори и сега, когато видя осакатен мъж, сърцето ми се свива от мъка и състрадание. Пред тази трагедия бледнеят всякакви житейски дребнавости.

Сесилия кимна с разбиране.

— Човек не може да позволи на дребните неща да го отвличат от задълженията му. Това го разбрах много отдавна. Ако съм искрена, трябва да призная, че всъщност не обвинявам Драконката, както повечето от сестрите наричат Доротея Дикс. Някои жени не могат да понасят такива ужасни гледки. А други си въобразяват, че работата на медицинската сестра е изпълнена с романтика — не очакват, че ще трябва да почистват и превързват гнойни рани, да измиват кръв, да превързват отрязани крайници! Някои млади дами си мислят, че ще могат по този начин да се омъжат за някой офицер и забравят за обикновените умиращи войници, които имат жени и деца и които също се нуждаят от помощта им!

— Навсякъде е едно и също, както в болниците на Юга, така и в болниците на Севера — промърмори Тия.

Сесилия се усмихна.

— Е, аз през всичките тези години бях на фронта и наистина се страхувам, че ще остана стара мома! Вече съм решила какво ще правя, когато войната свърши.

— И какво е то?

— Ще се запиша в медицинско училище. Ще стана лекар. Баща ми смята, че идеята е чудесна. Има една жена, казва се Елизабет Блакуел, която е първата жена лекар, притежаваща медицинска степен. Тя бе една от първите, които осъзнаха, че ще се нуждаем от медицинско оборудване за нашите войници, включително и такива прости неща като чорапи я кърпи. Сега има и други жени лекарки, не са много, но аз възнамерявам да бъда една от тях.

— Трябва да го направиш. Щом имаш желание, трябва да осъществиш мечтата си — възторжено заяви Тия.

Сесилия се изправи.

— Благодаря ти за окуражителните думи. А сега трябва да се връщам при баща си. Не ставай, изглеждаш толкова спокойна тук, край потока. Благодаря ти за онова, което направи за нашите ранени, макар че са ти врагове.

— Благодаря за доверието — усмихна й се Тия.

— Мисля, че ти си приятел, истински приятел. — С тези думи Сесилия се отдалечи между боровете.

Тия дълго остана загледана в студената вода, заслушана в тихия шепот на вятъра, шумолящ сред клоните на боровете. Затвори очи — чак сега усети колко е уморена.

След малко отново отвори очи. Трябваше да се връща. Толкова бе заета с ранените, че бе забравила за заминаването на Иън.

Скочи, огледа се и застина на място.

Тейлър. Сигурно отдавна е тук, осъзна младата жена. Наблюдаваше я, облегнат на един бор.

— Не се опитвам да избягам от нищо — извинително промърмори тя.

— Не те обвинявам, че се опитваш да избягаш от нещо. Ако се опиташ да избягаш, предполагам, че ще бъде от някого. От мен.

— Но аз не се опитвам…

— Не съм казал, че се опитваш.

Продължи да я гледа, все така небрежно облегнат на дървото.

— Наистина осъзнавам, че ми направи огромна услуга — каза Тия.

— Не е нещо чак толкова ужасно и страшно, че да не мога да го понеса — нехайно отвърна Тейлър. — Извини ме, ако съм те накарал да изпиташ вина.

— Ами… аз… ти ми даде да разбера съвсем ясно какво е отношението ти към брака.

Тия смутено отстъпи няколко крачки, защото той тръгна към нея.

— Всъщност — започна той и на устните му заигра лека усмивка — ти успя по някакъв начин да промениш мнението ми за брака.

— Радвам се, че не се оказа такова огромно мъчение, каквото очакваше.

— А за теб какво е бракът? — попита той и протегна ръце към нея.

Тя нямаше накъде да отстъпва повече, ако не искаше да падне във водата. Поколеба се за миг, после го погледна в очите.

— Не е мъчение.

— Това е добре. Нали не съм ти неприятен?

— Казвам ти съвсем честно, не се опитвах да избягам.

— Радвам се, защото се уморих непрекъснато да те връщам обратно.

Младата жена сведе поглед.

— Искам да се видя с брат си, ако още е тук и не съм го изпуснала. Така се залисах, че забравих, че може да не остане време да се видя с него преди…

— Той няма да замине скоро.

— Няма ли? — попита тя и изведнъж се почувства неудобно.

Той я гледаше по странен начин. Нито сърдит, нито подигравателен.

Изненада се, когато след миг той се извърна, но после очите му отново се насочиха към нейните.

— Не, той ще остане в лагера още няколко дни, а след това ще замине за Сейнт Огъстин.

— О! — доволно възкликна тя. Щом се налагаше да живее сред врагове, поне брат й щеше да бъде с нея.

— Да — дрезгаво отвърна той. — Да, ще бъдеш с брат си поне още няколко дни. Така че не е нужно сега да бързаш да отиваш при него.

Тя усети лекия вятър, който докосна страните й. Те пламтяха. Това беше толкова странно. Изминалата нощ бе буря от емоции, паяжина от лъжи и неочаквани събития. Но сега секундите се точеха ужасно бавно, докато той се взираше в нея. Мракът се сгъсти. Макар че небето оставаше все още синьо, луната започна да се издига иззад короните на дърветата.

— Днес се справи много добре.

— Мислеше ли, че няма да успея?

— Ти не обърна гръб на ранените, макар че са ти врагове.

— В болницата край Олъсти стейшън се грижехме за ранени юнионисти.

— Както и ние се грижим за пленените бунтовници.

Тя сведе глава.

— Един стар мой приятел беше тук.

— Стар приятел янки?

Тия кимна.

— Той умря.

— И ти си била край него до последния му дъх?

— Единия му дроб го нямаше… Както и половината от лицето. — Чувстваше се много несигурна, сякаш всеки миг ще се разплаче. — Той говореше за баща ми… за Симарон. За онези времена, които отдавна отминаха…

Внезапно зарови лице в шепи. Стана й приятно, когато той я притегли в прегръдките си, докато сълзите се стичаха по страните й.

— Всичко е наред, Тия.

— Изобщо не е наред. Той е имал жена и дете, за които да живее, а беше толкова ужасно ранен — виждаше се остатъкът от дроба му. Истинско чудо е, че живя толкова дълго.

— Шт… — тихо промълви той, докато я настаняваше внимателно върху едно паднало дърво край брега. Притисна я към гърдите си и бавно я залюля. — Тия, вече си свикнала. Това е горчивата страна на войната — мъжете умират, а смъртта им съвсем не е красива гледка.

— Но неговата съпруга, бедната му млада съпруга…

— Има хиляди бедни млади съпруги. Хиляди млади вдовици, които ще изживеят остатъка от живота си самотни, изпълнени с горчивина и съжаление.

— Вдовици и… — Тя млъкна внезапно, припомняйки си портрета, който майка й му бе дала за Коледа. Портрета на Аби.

— О! Съжалявам, наистина забравих…

Почувства как той изведнъж се скова. Ръцете му сякаш не я държаха вече толкова плътно. Той не искаше да се жени. Тя не беше неговата истинска съпруга, неговата истинска съпруга беше мъртва. Тя беше една бунтовничка, лъжкиня, която бе хвърлила сянка върху честта му и го бе насилила да се ожени за нея.

— Всичко е наред — рече Тейлър.

— Как може да е наред? — прошепна младата жена, повдигна мокрото си от сълзи лице и потърси очите му. — Разбрах, че тя е била застреляна, че е умряла в ръцете ти…

— Всичко е наред — повтори той. — Ако нямаш нищо против, това е много болезнен спомен, който не бих искал да съживявам отново.

— Но…

Той внезапно я пусна и стана.

— Предполагам, че Иън е в палатката си, която е близо до моята. Сигурно няма търпение да те види.

Тия осъзна, че той я отпраща, и се почувства засрамена. Отпращаше я съвсем ясно и безцеремонно.

— Разбира се — хладно отвърна тя. — Благодаря ти. Сама мога да намеря брат си.

Тейлър не каза нищо. Тя стана, но той сякаш не забеляза. Взираше се във водата.

Тия закрачи между боровете.

* * *

Лагерът бе оживен от приготовленията за вечерята. Сержант Хенсън й махна. Тя също му махна, видя току-що опънатата голяма палатка до тази на Тейлър и се запъти право към нея.

— Иън! — извика тя.

— Тия! — възкликна той и се появи на входа на палатката. — Влизай!

Това временно жилище бе далеч от дома му, но вече носеше неговия отпечатък. На масата се виждаше медальон с капаче, в който имаше миниатюрен портрет на Алайна и къдрица от косата й — обичайна вещ за един войник. До него бе пръсната купчина писма, заедно с ръководството по огнестрелни рани, което брат й четеше. Мундирът му бе закачен на облегалката на сгъваемия стол, а на поличката пред огледалото бяха подредени принадлежностите му за бръснене.

— Сядай!

Иън посочи походното легло. Тя седна, а той се настани на сгъваемия стол.

— Боях се, че ще те изпусна — започна Тия. — Днес бе странен ден и мина много бързо. Радвам се, че все още си тук.

— Никога нямаше да си тръгна, без да се сбогувам с теб, без да се уверя, че си добре и си в сигурни ръце. Както и че осъзнаваш това, което направи.

— Какво съм направила? — попита Тия.

Иън остана замислен за миг, после стана, отиде до масата и взе медальона.

— Тия, ти се омъжи за прославен офицер от кавалерията на Севера, прочут със способностите си да открива всеки, по всяко време и на всяко място. Както и със способността си да улучва муха от сто метра.

— Е — въздъхна тя, — слава Богу, че не съм се омъжила за някой некадърен и глупав кавалерийски офицер!

Брат й се извърна към нея, очевидно разбрал шеговития намек в думите й.

— От медицинска сестра в бунтовнически лагер ти стана Медицинска сестра в лагер на янките.

Тя уморено махна с ръка.

— Кръвта на мъжете изтича по един и същи начин.

— И ти се отнасяш към тях по един и същи начин?

— Разбира се! Защо трябва да се отнасям към тях по различен начин, отколкото към Джулиан или Брент? Днес помагах на ранените янки, Иън. Справих се много добре. Можеш да попиташ госпожица Брайър или самите войници.

Той приближи до леглото, седна до нея, потърси очите й и строго се вгледа в нея.

— Тия, съжалявам, но всичко това ми се струва много подозрително.

Гърлото й се сви.

— Защо?

— Не си дошла тук, за да ровиш из документите на Тейлър, нали?

— Не! — възмутено извика тя и скочи.

— Сигурна ли си?

— Иън — намръщено започна Тия, — никога не ми е хрумвало, че Тейлър може да притежава документи, които да са важни за мен. Аз съм се грижила за ранените войници от Конфедерацията, а не съм присъствала на военни съвети от високо ниво.

— Искам да кажа следното: ти промени целия си живот. Ще загубиш доверието на своите, защото си се омъжила за един янки; янките няма да ти се доверяват заради миналото ти.

— Не ме интересува мнението на другите.

— А би трябвало. Мненията правят хората опасни.

— Не съм се омъжила за Тейлър, за да шпионирам тайните на янките! — ядосано заяви тя. — О, Иън, не искам да се карам с теб.

— Аз също не искам да се караме, Тия. Просто искам да разбереш, че няма връщане назад.

— Не искам да бягам никъде. Днес бях полезна. Дори не съм претърсвала джобовете на умрелите — горчиво додаде тя. — Макар че някои от твоите хора са касапи и могат да убият някой безпомощен бунтовник, без окото им да мигне.

— Какво?

Тия млъкна, ужасена от това, което бе изрекла. Как можеше да обясни на Иън онова, което бе чула да си говорят мъжете в гората? Нали по този начин щеше да се издаде, че това е причината, за да дойде тук при Тейлър?

— Нищо.

— Какво каза, Тия? Не беше нищо!

— Добре. Мисля, че някои от твоите хора по-скоро ще убият един ранен вражески войник, отколкото да му помогнат — неохотно отвърна тя.

— И защо мислиш така?

— Аз… аз… ги чух днес да си говорят. — Мислено се помоли дано да не се налага отново да се заплете в паяжина от лъжи.

Последния път, когато го излъга, целият й свят се преобърна.

— Кого си чула да разговаря?

— Една… една групичка мъже. Стояха отвън пред медицинската палатка.

— Ако отново видиш тези хора — остро рече той, — покажи ми ги и аз ще открия истината, каквото и да ми коства.

— Ще откриеш истината? И как ще го направиш? Нали скоро ще заминеш?

— Не, получих други заповеди.

— Но… не съм сигурна дали Тейлър ще ми повярва и…

— Аз ще се погрижа за това.

Сестра му се намръщи.

— Но след като Тейлър е началник на лагера…

— Тейлър ще… — Иън млъкна. — Той не ти ли каза?

— Не… не ми е казал! Какво трябва да ми каже?

— Той получи заповед да замине със специална задача. Аз ще заема мястото му, докато тези войници се върнат в Сейнт Огъстин.

— Получил е заповед да замине?

— Много съжалявам. Искаше ми се на мен да бяха възложили тази задача. Освен това… ти ще трябва да останеш в Сейнт Огъстин. Риса е там. Тя ще се радва да си с нея.

Стомахът й се сви.

Той заминаваше, Тейлър заминаваше. А дори не й каза. Поклати глава и стисна юмруци.

— Тогава ще се върна при Джулиан. Истинска лудост е да живея сред врага, ако Тейлър не е с мен. Аз ще…

— Ще отидеш в Сейнт Огъстин, както ти каза Иън! — прекъсна я един дълбок глас, който се разнесе от входа на палатката.

Тия подскочи, сепната от появата на Тейлър, който бе влязъл незабелязано в палатката.

— Съжалявам, Тейлър — каза Иън, — не знаех, че не си й казал за заминаването си.

— Няма значение. Вече знае — отвърна Тейлър. — Това, което има значение, Тия, е, че няма да се върнеш към предишния си живот.

— Няма да се върна към предишния си живот! — сърдито повтори Тия. Внезапно се изпълни с гняв не само към войната, но и към целия свят, който й се струваше толкова несправедлив. — И Алайна трябва да внимава за всяко свое действие, а Сесилия не бива да работи в болница, защото не е достатъчно грозна. Всичко това е толкова нелепо и необяснимо! О, вървете и двамата по дяволите! — избухна тя и излезе от палатката. Остана за миг пред входа й и чу брат си да казва:

— Тя наистина е разстроена. Разбирам я. Не знаеше, че ще напуснеш лагера. Наистина мислех, че си намерил време да й кажеш.

— Всичко е наред — повтори Тейлър. — Остави я да върви. И без това няма къде да отиде.

„Остави я да върви!“, каза той. И тя тръгна.

С широки решителни крачки се отдалечи от палатката на брат си. Отново се запъти към боровете. Падналият мрак бе в пълен унисон с настроението й. Изправи се пред студеното езеро зад боровете.

„Конят ми! — помисли си тя. — Къде ми е конят? Само ако можех да намеря Блейз…“

Едва не извика от изненада, когато една ръка се отпусна на рамото й. Инстинктивно се дръпна, за да се освободи.

Тейлър. Проклет да е. Проклет да е заради способността си да се движи като пантера. Бързо, безшумно…

Не вярваше, че ще я последва.

— Какво правиш, по дяволите?

— Разхождам се между боровете. Какво мислиш, че правя?

— Опитваш се да откриеш начин да избягаш — категорично отсече той.

— Нима? И кой ще ме преследва, след като ти заминеш? Какво значение има? Нали самият ти каза: остави я да върви. Чух го с ушите си!

Той скръсти ръце пред гърдите си.

— И къде си мислиш, че отиваш?

Тия също скръсти ръце пред гърдите си и яростно впери поглед в него.

— Когато каза на Иън да ме остави да си вървя, къде мислеше, че отивам?

— В нашата палатка.

— В нашата палатка? Каква неочаквана щедрост. Нашата палатка. Една палатка на янки. Покорно благодаря. Не желая да бъда съсобственичка на една палатка в лагер на юнионистите.

— Тия, нямам много време и не смятам да го прахосвам в безсмислени спорове с теб.

— Добре. Спести си тази досада. Въобще не е нужно да прекарваш времето си с мен!

— Тия, върни се обратно или сам ще те отнеса.

Тя стоеше настръхнала, без да откъсва очи от него. Изведнъж се удиви на собствения си език; вече сама не се разбираше; не знаеше защо изпитва такъв гняв; защо в същото време й се искаше да плаче.

— Добре. Това е всичко. Вече ми дойде до гуша.

— На теб ти дошло до гуша, така ли? — повтори тя. — На мен ми дойде до гуша!

— Бягай тогава. Хайде, бягай, какво чакаш.

— Каква игра играеш сега, по дяволите? Престани веднага или, кълна се, ще те ударя. Имам страхотен замах, израснала съм с двама братя. Не дойдох тук, за да бягам, глупако! Никога не съм имала намерение да бягам…

— О, да, имаше. Много ти се искаше да избягаш. Е, можеш да си вървиш. Направи го. Върви си. Нека ти помогна…

Тейлър я бутна по рамото. Вбесена, но в същото време изплашена, тя бавно отстъпи назад.

— Направи го!

Пръстите му обвиха нейните, които бяха свити в юмруци. В този миг Тия бе сигурна, че е способен на истинска грубост.

Обърна се и побягна. Стигна до брега на езерото, но не спря. Тичешком навлезе във водата, но студените пръски я заляха цялата.

„Глупачка!“ — вбеси се на себе си младата жена. Той нарочно я бе предизвикал. Мокрите тежки поли й пречеха, преплитаха се в краката й, но сега не можеше да спре. Той бе зад нея.

О, това бе лудост, истинска лудост!

Въпреки това продължи да бяга. Можеше да бяга бързо, знаеше го, но бе избрала грешна посока и много скоро щеше да потъне.

Чу го зад гърба си, хукна напред, после внезапно се извърна към него. Той беше там, само на няколко метра, но също спря. Преценяваше разстоянието, обмисляше как да я хване.

Тия се запита дали не може да се измъкне с плуване. Не и с таза пола, натежала от водата… Но имаше дълги долни гащи.

Изхлузи обувките си, после потърси копчетата на полата си, без да отделя поглед от него. Напипа ги и ги разкопча. Веждите му се повдигнаха изумено.

— Ах, моя любов. Винаги ли се събличаш, когато си в опасност?

— Когато си притиснат в ъгъла, използваш всякакви средства, за да се измъкнеш от врага!

Измъкна се от полата и се гмурна във водата. Беше отлична плувкиня. Беше прекарала много часове във водата — в реки, горски вирове, сред морските вълни. Но той също.

Отсрещният бряг на езерото се простираше пред нея. Внезапно осъзна, за съжаление твърде късно, че той ще я остави да стигне първа до брега.

Когато се изправи, видя, че Тейлър е свалил мундира си, ризата, ботушите и идва след нея. Дори не бързаше. Забеляза мускулите, които играеха под бронзовия загар на раменете и гърдите му, а ръцете му — отпуснати от двете страни на тялото му — бяха стиснати в юмруци. Не тичаше; вървени към целта си спокойно и застрашително.

Тя изруга и отново се затича. В следващия миг го почувства. Все едно топъл вятър погали гърба й…

Той я хвана за разветите черни коси…